Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (23)

Девета глава
Скалата

Отначало Нао изпитваше желание да удря зверовете. Злобата в сърцето му не бе стихнала. Взираше се в мрака, стиснал острото си копие. Но гигантският мечок не се показваше, женската бе далеч — той се успокои и си каза, че денят напредва, а те трябва да се доберат до равнината. Макар да не беше съвсем удовлетворен, тръгна към светлината. Колкото повече вървяха, толкова по-силна ставаше тя. Проходът се разшири и странниците нададоха вик, когато видяха гонещите се по небето грамадни есенни облаци, стръмния, грапав, осеян с препятствия склон и ширналия се простор.

Защото тая земя им бе позната. Още от деца бяха скитали из горите, саваните и хълмовете, бяха прекосявали блатата, бяха станували на брега на реката и край надвисналите скали. Само след два дни щяха да стигнат до Голямото тресавище, при което се завръщаха улхамрите след военните и ловни походи и откъдето водеше началото си техният род според едно далечно предание.

Нам прихна да се смее като малко дете. Зашеметен от радост, Гау протегна ръце напред, а в застаналия неподвижно Нао напираше многообразие от чувства, което сякаш бе отзвук от усещанията на безброй други същества.

— Връщаме се при нашето племе!

И на тримата им се струваше, че вече са сред своите. Нещо близко витаеше в есенните корони на дърветата, играеше във водните отражения и преобразяваше облаците. Обликът на тая местност бе съвсем различен от далечните югоизточни земи, останали зад гърба им. Вече си спомняха само приятните преживявания. Макар да бяха страдали често от грубостта на по-възрастните и от юмруците на суровия Фаум, Нам и Гау бяха сега като окрилени. С гордост гледаха мъничките пламъчета, които бяха успели да запазят след толкова битки, мъки и умора. Нао съжали, че бе пожертвувал своята клетка: смътно суеверие се бе загнездило в душата му. Но нали бе взел със себе си тия загадъчни камъни и умееше да изтръгва техния огън? Какво от това! Искаше му се и той като другарите си да носи малко от горящия живот, който бе извоювал в бой с кзамите…

Спускането се оказа трудно. През тази есен бе имало доста срутвания, появили се бяха пукнатини. Търсеха опора с брадвите и с харпуните. Когато стигнаха до равнината, бяха преодолели и това последно препятствие; предстоеше им вече да вървят по утъпкани и познати пътища. Изпълнени с надежда, те престанаха да напрягат тъй силно сетивата си, за да следят неизброимите явления, които обкръжават и дебнат живите същества.

Вървяха, докато се стъмни: Нао търсеше един завой на реката, където да спрат да стануват. Тежък здрач се спусна сред облаците. Известно време трептя злокобно и унило червено сияние, просторът се огласяше от воя на вълците и от жалостивото скимтене на кучетата: глутниците им бродеха наоколо и се спотайваха край гъсталаците и горите. Странниците се чудеха защо са толкова много. Навярно намаляването на дивеча ги бе прогонило от съседните земи и ги бе довело из тия места, където имаше изобилна плячка. Но явно и тя не им бе стигнала. Гладът ги караше да ръмжат така и да се суетят неспокойно. Нао ускори ход, знаеше, че стават опасни, когато са много. По дирите им се бяха насочили две глутници. Отдясно — кучетата; отляво — вълците. Понеже вървяха по същата следа, сегиз-тогиз спираха и се заканваха едни на други. Вълците бяха по-едри, с дебели, мускулести вратове, но кучетата бяха по-многобройни. Очите им блестяха все по-ярко в сгъстяващия се мрак; Нам, Гау и Нао виждаха рой малки зелени пламъчета, които трепкаха като светулки. Странниците често отвръщаха на техния вой с протяжни бойни викове и искрящите петънца се отдръпваха.

Отначало зверовете ги сподиряха на няколко хвърлея разстояние; със сгъстяването на мрака те се приближиха; все по-ясно се чуваше тихото топуркане на лапите им. Кучетата първи се решиха. Няколко от тях бяха изпреварили хората. Спираха се рязко, подскачаха с писклив лай или пропълзяваха коварно към тях. Недоволни, че са останали назад, вълците заприиждаха вкупом, като виеха пронизително. За малко не се завърза битка. Притиснати рамо до рамо, съзнавайки численото си превъзходство, възбудени от преднината, кучетата внезапно оказаха съпротива. Вълците се гърчеха от нетърпение. Двете глутници се поклащаха сред почти угасналата жарава на здрача като вълни от разбушувала се жива сила и оглушителни звуци.

Не стигнаха до схватка. Няколко звяра не се подчиниха на стадното чувство и продължиха преследването, с което увлякоха и останалите. Прегладнелите кучета и вълци се спуснаха в злобна надпревара сред настъпващата нощ. Непрестанната гонитба вече тревожеше хората. От черната бездна, простряла се на запад, и от сподирящото ги коварно гъмжило се носеше полъх на смърт.

Няколко кучета минаха пред Гау, който вървеше отляво, едно от тях, на големина колкото вълк, спря, озъби се и скочи. Младежът светкавично метна своя харпун. Той се заби в хълбока на животното и то се преметна с протяжен вой; Гау го довърши с един удар на тоягата си.

Чувайки предсмъртното му хриптене, кучетата се спуснаха напред; те бяха по-задружни от вълците и ако някое от тях изпаднеше в опасност, се нахвърляха дори върху едри хищници. Нао се уплаши да не ги нападне цялата глутница. Той викна на Нам и на Гау да се приближат, за да стреснат животните. Притиснати един до друг, странниците се приготвиха да дадат отпор; изненаданите кучета започнаха да се въртят около тях. Ако едно посмееше да се приближи, другите веднага щяха да го последват и от хората щяха да останат само разхвърляни из полето бели кости…

Внезапно Нао мушна с копието си едно куче и то се простря с прободени гърди. Водачът го сграбчи за задните крака и го метна към вълците, които се приближаваха отдясно. Раненото животно изчезна сред тях, миризмата на кръв и беззащитната плячка подлудиха гладните хищници и те заразкъсваха топлото месо. Тогава кучетата забравиха хората и се втурнаха към вълците.

Странниците се възползуваха от завързалата се битка и побягнаха. Въздухът бе влажен, реката явно беше близко, от време на време Нао я виждаше как лъщи. Спря се два-три пъти, за да не обърка посоката. Накрая протегна ръка към една сива сянка, която стърчеше над реката, и каза:

— Сега Нао, Нам и Гау няма да се боят повече от кучетата и от вълците.

Беше голяма, почти квадратна скала, издигаща се на височина пет пъти колкото човешки бой. Само от едната страна имаше подстъп към върха й. Нао се изкачи бързо, тъй като я знаеше от дълго време. Нам и Гау го последваха и се озоваха върху малка площадка — по нея никнеха храсталаци и едно борче. Площадката лесно можеше да побере тридесет души.

Побеснелите вълци и кучета продължаваха да се бият сред пепелявото поле. Яростно ръмжене и протяжен вой цепеха пропития с влага въздух; странниците се радваха, че са намерили сигурно убежище.

Дървото запука, Огънят блъвна алени езици и тъмен пушек, по водната повърхност се разстла широко светло петно. На две места самотната скала преминаваше в гола брегова ивица; доста по-нататък имаше тръстики, върби и тополи; всичко наоколо се виждаше ясно на двайсетина хвърлея разстояние.

Животните отбягваха светлината и се криеха или пък се приближаваха към нея като замаяни. От една трепетлика със злокобен крясък излетяха две кукумявки, засуетиха се прилепи, стреснато ято полски птички хвръкна към отсрещния бряг, изплашени патици се измъкнаха от храстите и бързо се потулиха в сянката, от дълбините на реката изплуваха едри риби, подобни на сребристи облаци, на седефени стрели, на златисти ветрила. В аленото зарево се откроиха тежък глиган, който изгрухтя и се спря, голям елен с потръпващ гръб и широко разклонени рога, от клоните на някакъв ясен надникна злобен рис с остри уши и с жестоки жълти очи.

Хората почувствуваха прилив на сили. Те мълчаливо гълтаха печеното месо, щастливи, че Огънят ги топли. Племето беше тъй близо! Още преди да дойде по-идната вечер, те щяха да съзрат водите на Голямото тресавище. Нам и Гау щяха да бъдат приети като възмъжали воини: улхамрите щяха да научат за техните подвизи, за хитростта и неизчерпаемата им издръжливост и да се плашат от тях. Нао щеше да получи Гамла и да бъде втори в племето след Фаум… Кръвта им кипеше от породилата се надежда и макар мислите им да бяха простички, природата ги бе надарила с дълбок усет и живо въображение. Те носеха в себе си младостта на един невъзвратим свят. Всичко бе необятно и ново… Самите те изобщо не мислеха за края на съществуването си, смъртта бе за тях по-скоро страшна приказка, а не действителност. Настъпеше ли гибелен миг, те се бояха от нея, но после тя се отдръпваше, заличаваше се и се изгубваше в бликащата им сила. Наистина съдбата бе ужасна, тя безмилостно изпречваше пред тях зверове, глад, студ, загадъчни болести и бедствия, но щом всичко отминеше, страхът им се стопяваше. Стигаше им да имат убежище и храна и животът им се лееше бистър като речната вода…

Рев разтърси мрака. Глиганът се понесе нанякъде, еленът подскочи рязко, отметнал назад рога, стотици създания изтръпнаха. Отначало край трепетликовата горичка смътно се очерта някаква сянка; изникна гъвкаво тяло, в чиито движения прозираше мощ; Нао видя отново гигантския лъв. Всичко живо бе побягнало. Наоколо бе съвсем пусто. Грамадният звяр пристъпваше разтревожен. Известни му бяха бързината, бдителността, острото обоняние, предпазливостта и безграничната изобретателност на преследваната жертва. Неговият род бе почти изчезнал от лицето на тая все по-студена и все по-бедна на дивеч земя; ония, които бяха останали живи, изнемогваха. Непрестанен глад стържеше стомасите им. Почти не създаваха поколение; на малко места се намираше достатъчно плячка за два подобни звяра — дори из топлите, слънчеви долини. Оцелелият представител на тоя род, който бродеше из околностите на Голямото тресавище, нямаше да остави потомство.

Колкото и висока и непристъпна да бе скалата, Нао усети как нещо го присвива отвътре. Той провери дали Огънят прикрива тесния път към площадката, сграбчи тоягата и харпуна си; Нам и Гау също се приготвиха за бой; притиснати към скалната повърхност, тримата не се виждаха отдолу.

Тигъролъвът бе спрял; приклекнал на здравите си лапи, той се вглеждаше в заревото, което разкъсваше мрака като залязващо слънце. Ясно му бе, че не е дневна светлина, нито пък онова студено сияние, което му пречеше да издебва жертвите си. Той смътно си спомни как бе виждал пламъци да обхващат саваната, мълния да разцепва дърветата, сети се и за човешките огньове, край които бе бродил много отдавна из някогашните си землища, преди гладът, наводненията и изчезването на животворната вода да го прогонят оттам. Поколеба се, изръмжа, размаха яростно опашката си и се приближи да подуши по-отблизо. Миризмата бе слаба, тъй като въздушното течение почти изцяло я отнасяше нагоре; лек ветрец я отвяваше към реката. Вдъхна пушека и слабото ухание на печено месо, но не долови човешкия мирис; виждаше само разигралите се искрящи алени и жълти езици, които ту се разрастваха, ту намаляваха, ту се издигаха стремително, ту се стелеха ниско и се загръщаха внезапно с димна завеса. Не можеше да свърже тази гледка с никакъв дивеч, нито пък с представата за битка; обзет от злокобни опасения, звярът разтвори огромната си паст, в която дебнеше смъртта, и нададе страховит рев… И Нао видя как гигантският лъв се отдалечи в мрака, за да продължи своя лов…

— Никое животно не може да се мери с нас! — възкликна водачът и се изсмя гордо.

Преди малко Нам бе застанал нащрек. С гръб към Огъня, той наблюдаваше по отсрещния бряг някакво отражение, което се процеждаше през върбите и яворите и подскачаше по водната повърхност. Протегна ръка натам и промълви:

— Сине на Леопарда, наблизо има хора!

Водачът усети, че ново бреме се стоварва върху плещите му, и тримата напрегнаха всичките си сетива. Но бреговете бяха пусти, чуваше се само бълбукането на водата; виждаха се единствено животни, треви и дървета.

— Да не би Нам да греши? — попита Нао.

Уверен, че очите му не са го излъгали, младежът отвърна:

— Нам не греши… Той видя човеци сред клоните на върбите… Бяха двама.

Този път водачът не се усъмни; сърцето му се сви от тревога и надежда. Той рече тихо:

— Тук е земята на улхамрите. Ония, които си видял, са ловци или съгледвачи, пратени от Фаум.

Той се изправи в цял ръст — едър и могъщ. Нямаше смисъл да се крият: и приятели, и врагове знаеха отлично какво означава горящият Огън. Викна с все сила:

— Аз съм Нао, син на Леопарда, завоювах Огън за улхамрите. Нека пратениците на Фаум се покажат!

Нищо наоколо не помръдна. Дори вятърът и ръмженето на зверовете бяха стихнали; долавяха се само пращенето на пламъците и приятният ромон на реката.

— Нека пратениците на Фаум се покажат! — повтори водачът. — Ако се взрат, ще разпознаят Нао, Нам и Гау! Те знаят, че ще бъдат посрещнати с радост.

Тримата застанаха пред аления Огън, осветени ярко като посред бял ден, и нададоха призивния вик на улхамрите.

Зачакаха. Сърцата им се свиха; предусещаха надвисналата заплаха. Нао изръмжа:

— Неприятели са!

Нам и Гау също разбираха това и радостта им помръкна. Опасността им се струваше непоносима, защото почти се бяха завърнали при своите. Още по-загадъчно бе, че идеше от хора. Невероятно бе да открият край Голямото тресавище други човеци, освен от собственото им племе. Дали Фаум не е бил нападнат пак от победилите веднъж врагове? Дали улхамрите не са изчезнали от лицето на земята?

Нао си представи Гамла, принадлежаща на друг или мъртва. Скръцна със зъби и размаха тоягата си към отсрещния бряг. После се отпусна покрусен и умислен край огнището, като не преставаше да дебне…

Небето бе просветляло на изток, далеч над саваната се открояваше луната в своята последна четвърт. Беше червена, забулена, огромна; все още светеше слабо, но озаряваше цялата местност: водачът си каза, че нямаше да могат да избягат, ако попаднат на засади и на многобройни скрити хора.

Както разсъждаваше, изведнъж се сепна. Надолу по течението му се мярна набита сянка. Тя бързо бе изчезнала сред тръстиките, но прозрението се впи в ума му като острие на харпун. Затаилите се човеци наистина бяха улхамри — само че Нао би предпочел да срещне човекоядци или червени джуджета. Беше разпознал Агоо Косматия.