Петър Бобев
Диадемата на орангутана (5) (Научнофантастичен роман)

Процъфтяващият бизнес

Беше един нещастен човек. Съвсем сам. С обезобразено лице. И парализиран нерв. От това краищата на устните му бяха винаги повдигнати насмешливо нагоре. Тези, които го мразеха, а те не бяха малцина, го наричаха на подбив „Човекът, който се смее“.

И белегът от изгорено, и този недъг му бяха останали от онази фатална нощ, когато поразвеселен, сръбнал малко уиски, макар че обикновено не пиеше, блъсна колата си в насрещен камион. Свести се в реанимацията със счупени крака и ръка, в гипс и бинтована глава. Пламналият бензин беше обгорил половината му лице. Даде си веднага сметка какво е станало.

— Къде е Джейн? Къде са Питър и Мери?

Отначало криеха от него. Накрая лекарят му каза истината.

Бяха загинали. И тримата: жена му, синът му, дъщеря му. Семейството му, смисълът на живота му, все едно цялата му вселена. И докато той бил в безсъзнание две седмици, ги били кремирали.

Поиска да умре и той. Не само защото ги бе изгубил, а защото тъкмо той беше причинил тази трагедия. Няколко пъти прекъсва системите за поддържане на живота. Накрая го „фиксираха“, както се изразяваха лекарите. А и той като че ли се примири.

Оправиха го, доколкото това можеше да се нарече така. И той напусна болницата вече съвсем различен човек. Скъсал всички светски и приятелски връзки. Запазил само деловите. И то предимно по телефона, телефакса, радиото, писмата.

Продаде стария си дом, та нищо да не му напомня за миналото, и се пренесе в тази съвсем скромна къщичка, която огради с висок зид, не толкова срещу крадци, колкото да се предпази от всяко общуване с хора. Нито приятели, нито журналисти.

Отдаде се изцяло на работата си. До премаляване. В злочестината едни се пристрастяват към наркотиците, други — към алкохола, трети — към пътешествията. За него работата стана нещо като опиат. Докато работеше, като че ли позабравяше мъката си. От тъмно до тъмно.

В спалнята му имаше една кушетка, гардероб и шкафче със сънотворните лекарства, без които въобще не можеше да заспи. Само това, дори без килим.

А кабинетът му приличаше повече на радиотелефонна централа, отколкото на милионерски кабинет. По всички маси и етажерки имаше телефони, радиопредаватели, телекси, телефони със записващи устройства, компютри — тъй натъпкани един до друг, че едва се промъкваше между тях.

Тук, в дома си, нямаше нито секретари, нито компютърни оператори. Всичко вършеше сам. Нямаше и телохранители. От смъртта не се боеше. Напротив, желаеше я. Не се боеше и от похищение за откуп. Защото той нямаше да им го даде. А надали някой друг щеше да плати за него.

Цялата оперативна работа се вършеше от мениджърите и служителите му, чиито канцеларии, оборудвани с най-съвършена техника, се помещаваха в собствения му небостъргач. Там, в бронирано подземие, беше инсталиран и компютърният център — информационната банка на предприятието му, известно не само в страната, а и в чужбина — навсякъде, където се намираха богати хора, готови да плащат и за по-чудати приумици.

Ей това поддържаше все още искрицата от жаждата за живот в душата му — самочувствието на преуспяващ индустриалец, на най-богатия, най-влиятелния в своя бизнес. Бизнес, за който допреди години се говореше с нескрито пренебрежение.

Внезапно един от скритите в стената микрофони проговори. При особено важни случаи доверен секретар свързваше шефа си с радиопредаванията. И ето какво чу Стив Макгил:

„Тази нощ към два часа и тридесет минути в криостатната лаборатория на фирмата «Роналд Харди Къмпани» е избухнал пожар. Въпреки навременната намеса на пожарната команда понесените щети, особено с унищожаването на най-ценната апаратура, са огромни.

Води се следствие. Според първоначалното мнение на специалистите произшествието се дължи на късо съединение в отдавна неподновяваната електрическа инсталация. Застрахователната компания засега отказва да изплати обезщетението, тъй като подозира умишлен палеж от страна на фирмата с цел да получи голямата застрахователна сума. Подозренията имат известни основания, тъй като «Роналд Харди Къмпани» напоследък изпитва значителни финансови затруднения. На това отгоре не се е вслушала в предупрежденията на противопожарните органи“.

Стив Макгил нямаше защо да се усмихва. Лицето му и без това беше на „Човека, който се смее“. Само очите му светнаха доволно. Бизнесът понякога налага и това.

Роналд Харди беше един от най-твърдоглавите конкуренти. Не се поддаваше на никакви призиви за обединяване, както вече бяха сторили десетина от фирмите в бранша. Не желаеше нито да се кооперира, нито да продаде предприятието си. Е, щом като не ще с добро…

Бизнесът не е само конкурентоспособност, не е само реклама. В него е впрегната и наука, и политика, и добре прикрита престъпност. Не само стопанският шпионаж, не само изнудването, не само саботажът. От памтивека се намесва и религията. Напоследък в страната се разпространяваше като епидемия увлечението по различни екзотични религии. Особено много сансарата, вярата в преражданията, донесена от будизма и индуизма.

Човекът винаги е мечтал за безсмъртие. Не е могъл да се примири с мисълта, че в даден момент ще престане въобще да съществува. Че няма да остане ни помен от тялото, от душата, от чувствата, от идеалите.

Сансарата обещава прераждане на безсмъртната душа в друго тяло. Все е нещо по-добро, отколкото нищо. Но имаше хора, които, без да вярват в каквато и да е религия, мечтаеха за същото. Ако не за вечен живот, то поне за удължаването му. Доколкото може. Особено неизлечимо болните.

А Стив Макгил притежаваше нюх. Наистина, имаше предшественици. Когато започна, десетина бяха фирмите, които се бяха заловили с крионика.

Криониката е научен термин, който не е приет официално. Никое сериозно списание не би отпечатало материал на тази тема. Но това съвсем не пречеше на бизнеса да процъфтява. Колко много открития са били отхвърляни от академичните светила, а впоследствие са се оказвали изключително ценни. Целта на криониката беше лесно разбираема. Запазване чрез дълбоко замразяване на телата дотогава, дори след векове, когато бъдещата наука ще успее да ги съживи отново.

Обикновено на такава операция се подлагат неизлечимо болни, естествено с много пари, които се надяват, че в бъдеще знанието ще е напреднало толкова много, че не само ще ги размрази, ами и ще ги излекува, за да ги върне здрави към живота. Даваха луди пари за това. Милиони. Все още се носи легендата, че Уолт Дисни не е умрял, а се спотайва заледен някъде в планината Юта в очакване на „възкресението“ си през идващия век. А щом някой дава милиони, винаги ще се намери друг, който да ги вземе.

Хрумването на Стив Макгил беше много просто. Впрочем и други бяха опитвали преди години, но без особен успех. Вместо да замразяват в течен азот цялото тяло, да подложат на такова въздействие само главата. С обяснението, че в бъдеще ще могат да регенерират чрез клониране на клетки от съживената глава ново тяло. Здраво тяло. А това струва пет пъти по-евтино. Така кръгът на евентуалните клиенти се разширяваше значително. А Стив знаеше, че сигурната печалба се крие в големия оборот.

Това успя да направи той. Привлече с баснословни хонорари група изтъкнати учени, за които сензационната преса, и тя добре платена, проглуши света. Напразно сериозните им колеги опитваха да доказват, че до днес никой не е успял да замрази бозайник и да го върне след това към живот. Пък и неговите хора твърдяха, че щом отдавна криобиолозите вече съхраняват за дълго време отделни човешки органи, защо да не постигнат същото с цялото тяло. Вярата е по-силна от всеки рационален довод.

Лабораториите по криолизиране изнемогваха от работа, пещерите, в които съхраняваха капсулите със замразените тела и свързаните с тях електронни монитори, вече бяха препълнени и се налагаше да бъдат наемани все нови и по-дълбоки пещери с осигурена охрана.

Рекламната му служба работеше отлично. Приобщаваше все нови и нови вярващи във възможностите му. В които впрочем той самият съвсем не вярваше. Вярваше само в наивността им, благодарение на която да пълни банковата си сметка. Останало му бе само това — самочувствието на безспорен лидер в своята област. Единствената наслада сред мъката…

Леко иззвъняване и светналият монитор отсреща го извадиха от мрачния му унес. Екранът изписа следните думи:

— Обажда се Фред!

„Фред“ беше псевдонимът на Зигфрид ван Фелдеке при поверителните им разговори.

Всъщност цялата система на свръзка беше много по-сложна. Някъде от другия край на земята Зигфрид диктуваше по своя радиопредавател шифрованото си донесение, като ползваше определения само за него код. В приемната станция радистката въвеждаше в компютъра дешифратор това, което чуваше в слушалките си. Той пък разчиташе кодираното съобщение и изписваше върху монитора точния му смисъл. Слушателят, в случая Макгил, пишеше на клавиатура отговора си буквално, а дешифраторът по обратния път го преобразуваше и подаваше на радистката, която пък го препредаваше на докладващия в шифрован вид. Той трябваше да притежава ключа на шифъра, за да разчете безсмисленото за непосветените съчетание от думи.

Макгил натрака по клавишите:

— Слушам!

И продължи събеседването посредством компютъра в ясна и понятна форма, нужна за работата му.

Върху дисплея се появи нов надпис:

— Опитах да ликвидирам Людоеда!

Въпреки почти неразгадаемия шифър и компютърните усложнения някои по-важни данни и имена продължаваха да бъдат засекретени. Така в случая „Людоеда“ означаваше орангутана.

Зигфрид ван Фелдеке се намираше в Борнео с особено важна мисия. Учените в института на Макгил не бяха постигнали особени резултати при опитите си с шимпанзета. Експерименти с хора естествено не смееха да предприемат. Затова насочиха вниманието си към орангутаните — не толкова близко родствени на човека, колкото шимпанзето и горилата, но с някои особености в биохимията на мозъка по-сходни с човешката.

За целта му беше нужен поне един екземпляр. А понеже ловът на тези маймуни е строго забранен, цената им беше нараснала баснословно. Нужен беше опитен ловец. И още по-опитен контрабандист. А от Зигфрид ван Фелдеке по-подходящ нямаше.

На екран пробягна новият текст:

— Бях почти успял, мистър. Но ми попречи една особа. Също контрабандист, но по-всесилен от управителя на района. Едва се спасих. Но ме заплаши, че ако повторя, ще ме лиши от глава. По тамошните обичаи.

— Е? — пресече го Стив.

Онзи отсреща отвърна смутен:

— Какво да правя по-нататък?

Бизнесменът, не човекът Стив Макгил попита:

— Когато лиана ти препречи пътя в джунглата, какво правиш?

И тъй като другият не каза нищо, добави:

— Отстраняваш пречката. По какъвто и да било начин. При успех удвоявам цената.

Зигфрид, явно насила, след кратко забавяне, прие:

— Разбрах… Ще се постарая… Първо пречката…

Стив Макгил прекъсна връзката.

Предстоеше му да проследи играта на борсата.