Петър Бобев
Възмездието на Кали (9) (Фантастично-приключенски роман)

Хромият призрак

Великият тигър лежа цели два дни в панданусовия храсталак, защитен отгоре с гъстата шума от орлите лешояди, а откъм водата — с непроходимата решетка на кокилестите му корени. Повече не можеше! От загубената кръв гладът му се бе утроил. Трябваше да намери месо! Трябваше! Месо! Месо!

Той не беше тревопасен готован, от когото тревата и листата няма къде да бягат, а хищник, длъжен да улови живото месо, което умееше да се спасява с бързи нозе, с рога, бивни и хобот. Налагаше му се да се размърда! И той се размърда.

Но колко усилия му струваше това! Беше страшно отпаднал, ала не това беше най-лошото. По-лоша беше ужасната болка, която сковаваше крака му. Сякаш газела бе навряла рога си в раната и човъркаше със зла наслада чак в мозъка на костта му. Въпреки това… Той закуцука на три крака из тресавището.

При неговата поява се разкрякаха разтревожени нагазилите в плиткото щъркели, ибиси, лопатари и жерави, плаващите гъски и патици, притичващите по листата на блатните лилии водни фазанчета, стрелкащите се като запокитени скъпоценни камъни, блеснали с красотата на оперението си земеродни рибарчета.

Месо! Но недостижимо — крилато! Наведе поглед, та да не се дразни, да не чувства тъй мъчително безпомощността си.

Най-сетне стъпи на твърда земя. Закуцука отново болезнено. В крайбрежната тиня се бяха изтегнали редом старият бивол — Сприхавия, и носорожката Тъпорогата, предоставили хълбоците си на водните костенурки да ги пощят от пиявици и кърлежи. Тигърът вече ги бе поопознал. Дето се казва — по лице. Когато си помислеше за някого от тях, знаеше точно за кого. И на тях не обърна внимание. Бяха недостъпни за него не само сега, когато беше скован от болка, а и преди това, когато беше силен и със здрави нозе. Един спомен го привличаше все нататък, към мястото, където бе сгризал слончето на Беззъбата. Малко вероятно изглеждаше да е останало нещо при толкова лешояди: орли, чакали, вълци, хиени. И все пак му се щеше да провери, да се убеди сам.

Наслаждаваше се на страха, който все още вдъхваше. Подушили го, се пръсваха от пътя му глигани, лисици, вълци, елени. Ясно, не бяха усетили недъга му.

Ето, достигна полянката, където уби слончето. Беше се приготвил за схватка с хиени или чакали, а го изненада съвсем друго. Беззъбата не беше изоставила детето си, макар и мъртво. Продължаваше да стои над него и да разгонва мършоядите, освирепяла от скръб, настръхнала в жаждата си да излее върху някого непоносимата си мъка. Подуши го начаса. Тя също умееше да различава отделните врагове и приятели. По миризмата — все едно по образ. Налетя насреща му с тръбящ хобот, вирнат, готова да смачка омразния кръволок. Призрака на джунглата не устоя срещу тази яростна атака. Търти да бяга. Но бяга ли се така осакатен, с режеща болка в бедрото?

Слоницата вече го настигаше и протягаше хобот, когато той зърна повалено дърво. Съобрази мигновено. С неизразимо усилие успя да се покатери на него и да полази по-нагоре. Още по-нагоре! Болеше, тъй болеше, че пред очите му притъмняваше, ала не спираше. Пълзеше, пълзеше.

Но кракът отказа. Белия едва се задържа да не падне на земята точно пред тритонната майка.

Беззъбата разбра, че няма да го достигне. Въпреки това продължи да тъпче на място и да реве заплашително през вирнатия си хобот.

Тигърът се спотаи на дървото.

Слонът е опасен враг, особено слоница, която отмъщава за детето си. Но и в гнева си успя да чуе зловещия кикот на доскоро дебнещите край нея хиени. Заряза обсадата и се втурна срещу тях.

Едва започнали толкова очакваното пиршество, мършоядите не възнамеряваха да отстъпват. Пресрещнаха я с оголени челюсти и гневно ръмжене. Най-близката до нея подскочи да я захапе за хобота, най-уязвимото й място, но в същото време — най-опасното й оръжие. Беззъбата се оказа по-пъргава. Отдръпна го и в следващия миг го стовари върху гръбнака на нападателката. После налетя срещу следващата. Тя не я дочака. Преценила възможностите си, подви опашка и с уплашено скимтене хукна назад, сподирена от останалите.

Призрака на джунглата нямаше време за губене. Защото, след като разгонеше онези врагове, отмъстителката щеше да се върне, за да се разправи и с него. Племето й е злопаметно. Свлече се задъхан долу и търти, доколкото му позволяваше недъгът, през гората.

Сега вече можеше да се поотпусне. Да намалее болката. След туй пак щеше да тръгне на лов.

Но спря, дочул тежките стъпки и доловил познатата миризма. Счупения бивен!

Залегна. Притаи се начаса. Предпочете да не се задява с него. Обикновено така постъпваха и двамата. Разминаваха се все едно не се забелязват. Уважаваха се взаимно. Този път — не само от уважение. Разколебал се бе в своята сила. Добре че слонът идваше откъм вятъра, та не успя да долови нито шума, нито миризмата му. Тигърът го изчака да се запилее по пътя си. Опасяваше се, че стадото му го следва. Не знаеше, че поради вече нетърпимия му нрав го бяха изгонили. И той скиташе сам — единак, готов да излее на първия срещнат яда си.

Като се убеди, че няма други слонове, без да си обяснява защо, Белия пое отново. Усетът му подсказа, че наблизо има нещо. Едва доловимият шум от хрупкането на тревата или издайническият мирис.

Придвижи се още малко срещу вятъра и надзърна между оплетените с лиани дънери. Четирирога антилопа! Тъкмо плячка за него! Без остри зъби, без хобот, без твърди копита, дребна, почти без рога, макар че бяха четири на брой. Четири, но къси, безопасни.

Примъкна се към нея така, както умееше. Безшумно, незабелязано.

Вече можеше да нападне, доближил се бе достатъчно. Пред скока по обичая си изръмжа гръмогласно. Набелязаната жертва се сепна ужасена, замръзна за миг затъпяла, изгубила бързината на действията си.

Друг път този миг се оказваше решаващ. Не и сега. Сега раненият крак го забави и с непохватния си скок ловецът се озова на вече опразненото място. Опомнилата се антилопа се бе стрелнала в гората, изчезнала бе от погледа му.

Белия спря неподвижен, с недоволно изръмжаване. Сякаш посрамен.

Няма що, животът е низ от несполуки. Успехите са редки.

Пак тръгна.

А маймуните отгоре май че бяха побеснели. Изглежда, първи бяха забелязали и преценили недостатъка му. Злорадстваха, издевателстваха над него. Вдигаха врява до небесата и го замеряха с каквото им попадне: откъртени сухи вейки, плодове, гъби, дори цели фикусови клонаци, натежали от тлъсти листа.

Това вече преля чашата. Макар и безпомощен срещу тях, горе из клоните, хищникът вирна муцуна и изрева, разтреперан от ярост. Може би най-страшният му рев.

Маймуните не устояха. Мигновено забравиха дързостта си. Пръснаха се безредно от клон на клон, вдигнали още по-оглушителна врява.

Тогава стана това, което и той не бе очаквал. Едно маймунче се бе изпуснало от гърдите на прескачащата по върхарите недостатъчно благоразумна майка, бе полетяло надолу и се бе тръшнало на земята с натрошени кости. Безжизнено.

С тържествуващ вид тигърът забърза към законната си плячка. Не предвиди само това, че Бялата опашка го бе следила.

Тя профуча почти пред носа му. Изпревари го. Захапа мъртвото телце с уста и с един скок се метна на най-близкото дърво.

Такава безочливост!

Белия опита да я настигне. То се знае, безуспешно. Нейните крака, и четирите, бяха здрави.

Той се повъртя още малко отдолу с ядно ръмжене, освирепял при вида на пируващата безсрамница. Накрая проумя. Не можеше да я накаже.

Запъти се към реката. Струваше му се, че хладината й ще притъпи болката.

И чу нещо. Предсмъртни стонове, шляпане на копита в калта.

Забърза към водопоя.

Достигна навреме. Крокодил тъкмо беше уловил елен и отмъкваше трупа му към водата да си го скъта из подводните коренища, докато поомекне и стане годен за ядене.

Тигърът се втурна към него, все тъй куцайки. Успя да захапе задницата на жертвата. Запъна крака да я издърпа назад. При подобни случаи винаги бе успявал да измъкне месото от крокодилските зъби. На сушата водното влечуго не може да се мери със сухоземния убиец.

Сега положението се оказа различно. Хромият крак не вършеше работа. Влечугото надделя. Повлече и неочаквания си сътрапезник ведно с улова си. Отмъкна го във водата.

Призрака на джунглата все повече се убеждаваше, че вече не е онова, което беше доскоро. При това противникът му се намираше в своята стихия. Как можеше да се сравнява с него? Съобрази. Пусна лакомата мръвка и изплува до брега. Пак посрамен. Пак гладен.

И докато се двоумеше накъде да тръгне сега, съгледа нещо ново. На стотина крачки нагоре по брега стояха мъж и жена.

Явно не можеха да преминат отвъд. Погледите им издаваха каква е целта им.

Белия настръхна. Това също беше месо! А той примираше от глад.

Досега винаги бе избягвал да се задява с хората. Слагаше ги наравно с носорога, със слона, с бивола. Дребни, наглед хилави, без зъби и рога. Но все така опасни, даже още по-опасни. Защото поразяват отдалеч. Протягат с гръм невидими нокти и ги впиват в плътта, човъркат, убиват. Не бе забравил изстрела на човека от гърба на слона, който така го бе осакатил. И бе станал виновник за всичките му сегашни злочестини.

Бе ги отбягвал до днес. Но докога? Гладът замъгляваше ума му, заличаваше омразните спомени, подканваше го да опита.

Все месо…