Петър Бобев
Възмездието на Кали (5) (Фантастично-приключенски роман)

Неудачно сафари

Карлос Гонсалес се чувстваше като истински раджа, отпуснат в „ловджийския трон“, закрепен върху гърба на питомния слон. Подобно удоволствие малцина могат да си позволят. Организирала го бе мафията, и тя се наричаше „секта на бракониерите“, с които го бе свързала все същата туристическа компания.

Под балдахина на „трона“, издигнат да пази благородния пътешественик от палещите лъчи на слънцето, а когато се спуснеха и противомоскитните мрежи — и от летящите вечер комари, седяха двамата: „раджата“ и професионалният ловец, който организираше цялата експедиция, то се знае, срещу заплащане, каквото не би му осигурило убийството на няколко тигри.

Пред двамата, яхнал врата на слона, махаутът — водачът, управляваше гигантското си добиче с побутвания на петите. А това се случваше рядко, само когато пътеката се разклоняваше, защото слонът си знаеше пътя.

Гончиите, тридесетина полуголи индийци, въоръжени с тъпани, факли и ракети, бяха тръгнали преди два часа. И вече навярно се бяха разгърнали в полукръг около леговището на звяра, открито от опитните следотърсачи с кучета, приучени да не се боят от такъв противник. Щяха да изчакат на местата си, докато чуеха сигнала на ловеца — изсвирване с рог.

Наоколо се ширеше гората. Всъщност от нея хората виждаха само дънерите на дърветата, все едно безкрайна колонада в гигантски храм. По-тънки и по-дебели дънери, по които пълзяха гущери и змии, с подпорни дъсковидни корени, високи повече от метър, обрасли с мъхове и разноцветни гъби. Те подпираха високия листен покрив, който не пропускаше слънчев лъч да докосне земята, застлана с мухлясала шума и плодове, откъдето се носеха миризмите на гнило, на влага и спарен въздух. И всичко: стъбла, клонаци, вейки, бе омотано в лиани, наподобили оплетена с водорасли гигантска рибарска мрежа. Тази пролука между дънерите, отъпкана преди десетки години от скитащи слонове, служеше за пътека, обрамчена от сенколюбиви храсти и папрати. Високо горе в шумнатите корони ехтеше врявата на маймунската банда, която ги преследваше от самото навлизане в гората, и грачът на безброй птици, всичките все невидими от листака. Долу, между стъблата, пърхаха пъстроцветни пеперуди и различни големи и малки бръмбари.

Но виж, това беше друго. Внезапно прелитна нещо по-едро, без да маха с крила, само с планиране от един клон до друг. После изпълзя нагоре и отново се стрелна във въздуха към съседното дърво.

— Това пък какво беше? — учуди се Карлос.

Ловецът отвърна малко пренебрежително:

— Летящ дракон!

И видял недоумението му, добави:

— Гущерче. Но с израстъци отстрани на тялото, с които планира като безмоторен самолет.

И млъкна, свикнал да отговаря само когато го питат.

Замълча и Карлос. Отпусна се, почти задряма, така полюляван в трона си. Все едно раджа! А какво беше преди години?… Сепна го гръмогласно грухтене. Огледа се и видя. Насреща им връхлиташе огромно животно, все едно локомотив на теснолинейка, малко по-дребно от слона им. Нападаше с наведена глава.

В изненадата си Карлос го разпозна — носорог, наречен брониран заради дебелата му твърда кожа, нагъната подобно на рицарски доспехи.

Ловецът се наклони към ухото му:

— Спокойно! Махаутът ни е опитен.

Слонът се закова на място. Неподвижен. Решителен. Не трепна.

Нападателят не устоя. Закова се на десетина крачки, като зари копита в пръстта, ще речеш внезапна спирачка. Изпръхтя яростно.

За това кратко спиране Карлос успя да забележи, че е почти без рог.

Тъпорогата се обърна необичайно пъргаво за привидната си тромавост, все същият локомотив, само че на обръщателна платформа, и се врътна нататък, откъдето бе дошла.

Ловецът се усмихна служебно:

— Ако слонът се уплаши и побегне, ако махаутът не успее да го овладее, лошо ни се пише. Никой няма да се задържи върху трона. Ще се тръшне на земята. А носорогът не прощава.

След няколко минути, достатъчни да се успокои слонът, отново потеглиха.

Колкото и да си въобразяваше, че се владее, Карлос Гонсалес усети, че сърцето му бие по-особено. Но скоро дойде на себе си. Дори се огледа наоколо.

— Я, дъб! — възкликна той неочаквано.

Запитаният отвърна веднага:

— Има и дъбове. Има всякакви дървета. Не като в Европа — в горите само по един-два вида. Тук са стотици.

Той посочи най-близкото стъбло:

— Абанос! В преработено състояние го знаете като махагон.

Охо! Досети се Карлос. Кабинетът му и всички мебели бяха от махагон. Та и тапицерията по стените.

— А това е сандалово дърво! От него винаги лъха приятен аромат.

Показа друг прав ствол:

— Това е тик! Служил за направа на кораби. Главно за мачти.

Обърна се на другата страна:

— Фикус! На Запад го отглеждат в саксия.

После:

— А това е карамфилово… Едно от най-високите.

Пътя им препречи някакво провесено дървено въже, та се наложи да заобиколят, за да не ги смете от гърба на слона, докато се промушват под него.

— Ротангова лиана! — продължи обясненията си ловецът. — От стъблата й правят витата мебел.

Карлос се замисли. Познава си човекът работната среда. Оправя се отлично. Можеше да му се довери изцяло.

Най-сетне спряха на нещо като полянка с по-разредени дънери.

— Ще почакаме тук още малко!

Изчакаха доста, докато ловецът прецени, че е дошло време.

Карлос се сети. Отдавна се канеше да го каже:

— Имам една молба! Не стреляйте едновременно с мен! Имайте ми доверие! Не пропускам. Оставам си гаучо.

Знаеше, че едно от дискретните задължения на професионалния ловец е да стреля едновременно с любителя, когото придружава. А после да настоява, че клиентът му е улучил жертвата.

И видял, че онзи се двоуми, отсече:

— Удвоявам хонорара!

Парите задушават всяко колебание.

— Добре!

Водачът бе оценил честолюбието на клиента си и добави, повече за свое оправдание:

— Гоним тигър, не антилопа.

— Нали затова съм тук?

Замълчаха пак.

След няколко минути уредникът отново заговори. Намерил бе добър слушател. Предразполагаше го.

— Много намаляха клетите! Скоро ще останем без работа. Трепят ги богати чужденци като вас. Трепят ги бракониери като мен. Трепят ги селяците, за да могат спокойно да работят нивиците си.

— А защо? Отдавна не съм чувал за човекоядци.

— Защото получават много парички… Нищо не се хвърля. Кожата — постилка пред леглото на богаташа. (Простете!) И то ведно с препарираната глава. Задължително заплашително озъбена. Палта за разглезени богати дамички. За гоблени на стените зад бюрата. Сърцето — за храброст. Лапите — за сила. Белият дроб. Черният дроб. Зъбите. Костите. Да са живи и здрави знахарите, които ги предлагат срещу страх и зли духове. Дори ноктите — овесени на врата, са талисмани.

— Суеверия!

— Ама носят пари! И никой не може да спре това изтребление. Напук на най-върлите природозащитници.

Спря. Заслуша се. И вдигна рога. Това беше сигналът.

Изведнъж въздухът се разтърси от избухналата шумотевица. Стрелба, бумтеж на тъпани, човешки викове, кучешко джафкане.

Гората оживя. Между дънерите първи профучаха елени, газели, антилопи. Последваха ги диви свине, зайци, лисици, фазани, пауни. Накрая — вълци и чакали. Запрелитаха с грач птици, високо из клоните заподскачаха скимтящи от уплаха орди маймуни. Да се чудиш къде се бяха спотайвали досега.

Ловецът докосна лакътя на клиента си:

— Готови!

Карлос вдигна пушката. Зачака.

Второ докосване… Карлос проследи погледа на водача си. И го видя. Между дънерите се мерна бяла сянка. Същински призрак! Призрака на джунглата!

В следващия миг се показа на открито. Но, усетил засадата, се спря. Поколеба се. Врявата зад него от стесняващия се обръч на гончиите не му остави възможност за отстъпление. Сви крака за скок.

Какъв разкошен звяр! Чисто бял, с кафяви ивици!

Мушката на вдигнатото оръжие полази по тялото му към набелязаното място. Тогава Карлос зърна и очите му — съвсем сини! Като неговите, на блондина Карлос. Същите очи!

Двата сини погледа се кръстосаха — две сини мълнии! Не че го трогна, повече от удивление позабави изстрела, загуби време на мекия спусък. Това се оказа достатъчно. Звярът изрева.

После всичко протече почти едновременно: скокът, гърмежът и помръдването на слона.

Не побягна, само трепна леко. Ей от това съвсем леко трепване се отмести и насочената цев. И куршумът, вместо в сърцето, удари жертвата в бедрото.

Звярът изскимтя болезнено. Когато падна на земята, не повтори нападението си. Застоя се секунда стреснат, разколебан. Да скочи ли или не… Предпочете да избяга.

И преди стрелецът да съобрази и да даде нов изстрел, тигърът се шмугна зад високия дъсковиден корен. Изчезна от погледа.

Професионалният ловец сякаш забрави стълбичката и се свлече от гърба на слона, готов за стрелба. Затича се подир изплъзналата се жертва. Но се върна скоро.

Слязъл бе и неудачният самохвалец.

Ловецът не можа да се сдържи:

— Ранен не се оставя жив… Става човекоядец…

И без да слуша оправданията на клиента си, реши:

— Да го догоним! Да го доубием!… Длъжни сме…

Прекратили гълчавата си, гончиите излязоха от гората и ги наобиколиха.

— Само ранен! — обясни им с две думи водачът.

Разбраха се и с тези две думи. Тия с кучетата начаса поеха по кървавата диря. А току зад тях забързаха с готови пушки двамата ловци.

Другите останаха при слона. Не бяха нужни. Гонговете сега излишно щяха да плашат беглеца.

Чуха стонове — човешки. Отбиха се и видяха какво се е случило. При отстъплението си тигърът бе налетял на един от шумната хайка. И той лежеше на земята с раздрано от ноктите рамо, изгубил много кръв.

— Веднага превръзка! — нареди организаторът.

Такава беше една от задачите му.

А с какво? Гончиите имаха само по една препаска около бедрата. Ако я разкъсаха, оставаше им да тръгнат съвсем голи.

Ловецът свали своята риза и я разпра на ивици, с които заместиха липсващия бинт.

— Веднага при лекаря!

Имаха такъв съучастник, който умееше да лекува и да мълчи.

Вдигнаха на ръце ранения и го понесоха по обратния път. Там щяха да го качат на слона и да го откарат където трябваше.

А двамата продължиха преследването с кучетата.

Вървеше се трудно. Като че ли хитрият звяр нарочно бе избирал най-непроходимите места в гората. Въздушни корени, увиснали като рехава завеса, подпорни корени, обикновени дебели корени, подали се над земята, гъсто поникнали фиданки, бързащи да догонят преварилите ги роднини, препречени ротангови палми. И бодли, бодли! Растенията нямат много оръжия за защита от безбройните стада тревопасни.

Най-сетне, раздрани до кръв от острите шипове, достигнаха окрайнината на гората. Дърветата бързо се смалиха, разредиха, изместени от палми, храсти и папрати. Напреде им лъсна обширно блато.

Следите навлизаха във водата.

Кучетата джафкаха недоволно, разочаровани. Във водата не остават миризливи отпечатъци.

Ловецът изруга:

— Пеш не можем да прегазим проклетото тресавище! Умно го е измислил хитрецът.

Дори симпатия се прокрадваше в думите му.

— А и с лодка не може! И да се провре през тръстиките, ще заседне в плитчините.

Карлос предложи:

— А не може ли със ски?

— И туй съм опитвал. Не става. Оплитат се в блатните треви.

Милионерът предложи:

— Тогава с хеликоптер! Още утре!

Другият се замисли:

— От шума ще се уплаши още повече. Ще се завре под панданусите на някое островче… И върви го търси!

Спряха се на това решение. Впрочем друго не оставаше. Затова трябваше да се върнат колкото може по-скоро в града. И да ангажират хеликоптер. То се знае, с пилот, който умее да държи езика си зад зъбите. Това все пак си оставаше бракониерство.