Георги Б. Караджов
Прозорец (4) (сценичен етюд)

НЕИЗПЯТА ПЕСЕН
на участниците в спектакъла

Аз знам, ний всички, всички бяхме там.

Сега сме тук. И искаме обратно.

В света на многото е всеки сам —

прашинка във пространство необятно.

 

Не помня кой съм и защо съм тук

и сам ли пожелах отсам да бъда.

Но знам — сега съм сам, сега съм друг.

В носталгия — утеха и присъда.

 

Сега неуловимото е там

и хвърляме се да го уловиме.

Защо? Не знам. Къде? Не знам. Но знам,

че светлата ни болка няма име.

 

Неназовими. Бавни. Необятни.

Сами в света на синята мъгла.

Безсилни като листи в есен златна

безшумно капят думи.

Ни следа.