Георги Б. Караджов
Прозорец (2) (сценичен етюд)

I

 

МОМИЧЕ: (чете)

ЛЮБОВ

Ще те направя бисерно красива

и нежността на твоето докосване

ще подаря на вечността.

О, щедрост!

ПЪРВИ: (тихо) Ето. Там е.

ВТОРИ: Стигнахме!

ПЪРВИ: Стигнахме.

ВТОРИ: Там… (Първият го прекъсва, слагайки пръст на устните си. Кратка пауза.) Много път.

ПЪРВИ: Всеки път е дълъг.

ВТОРИ: Този път е най-дългият.

ПЪРВИ: Всеки път е най-дългият.

ВТОРИ: Не си го представях точно така. Не трябваше ли да има дърво?

ПЪРВИ: Не, това е от другаде.

МОМИЧЕ: (чете)

СМЪРТ

Безсмъртието е умиране,

потъване във същността,

докосване,

небесен бръмбар.

Безкрайно,

безпределно смъртните,

щастливите,

издигат свойте бронзови усмивки

към необятното

космическо веселие.

О, аз ще пия виното неистово!

ПЪРВИ: (извадил е от голямата чанта, която носи със себе си хляб и е започнал да яде) Ти ако искаш, иди. Ако искаш да погледнеш, да надникнеш. Аз ще си почина малко и тръгвам.

ВТОРИ: Тръгваш? Ти тръгваш? И няма даже да се доближиш? Толкова близко? Когато стигнахме? (пауза, тихо) След всичкия този път?

ПЪРВИ: Път насам, път натам. Знам ли кой е прав. (пауза)

ВТОРИ: Страх те е. Тебе те е страх!

ПЪРВИ: Както искаш го наречи. Аз ти казах, че ще те доведа. Не съм казвал, че искам да гледам, (пауза) Гладен ли си? Вземи хляб, (вторият не реагира) Вземи, вземи, (пауза) Аз тръгвам. Докато е светло. Докато помня пътя назад.

ВТОРИ: Искаш да кажеш, че… ако погледна… там, оттатък — и ще забравя пътя назад?!

ПЪРВИ: Не знам. Така казват.

ВТОРИ: Какво казват?

ПЪРВИ: Не знам. Казват един погледнал. И забравил.

ВТОРИ: Кога?

ПЪРВИ: Не знам. Преди години. Преди двеста или може би триста години, откъде мога да знам. Или четиристотин. И оттогава се скита тук някъде. Не може да се върне. Нито оттам, нито отсам.

ВТОРИ: Не вярвам. Не може да е толкова страшно. Един поглед. И после това е било отдавна, много отдавна. Сигурно не са ти го разказали както трябва, объркали са нещо. Какво може да се промени, ако само погледнеш?

ПЪРВИ: Не знам. Всичко. Нищо вече не е същото.

ВТОРИ: Изгубва същността?

ПЪРВИ: И не може да стане.

ВТОРИ: И не може да стане?

ПЪРВИ: Можеш ли да събереш спукан сапунен мехур?

МОМИЧЕ: (чете напевно)

… и нежността

на твоето докосване

ще подаря

на вечността.

(шепне) О, щедрост!!!

ЖЕНА: Беше фантастично излъскан с новия препарат… Е-е, дето го рекламират с едно такова сладичко момиченце със зелени панделки, не се ли сещаш… Не, не може да не я знаеш тази реклама, е-е, дето пеят тази песничка: (пее) „Уин-доу, уин-доу…“ Знам, знам, че пея фалшиво, няма нужда да ми го казваш, но ти се сещаш де. И точно в десет спира една кола пред тях. Моят, той беше на другия прозорец, казва, че било и петнайсет, бил погледнал дали не са започнали новините, нали знаеш, телевизора вече го пускаме рядко, не е хубаво по цял ден да се гледа телевизия, избледнява въображението, ама в неделя какво да правиш, седнеш, отвориш си биричката, фъстъчките… Моят така си и заспива, после не мога да го вдигна да си иде в спалнята… (междувременно е стигнала до прозореца, наднича през него, прокарва пръст по „стъклото“, за да провери дали е прашно) Не-е, не чистят тук като хората. Един час да поседиш на този прозорец и ще те заболи главата, (отново поглежда през прозореца) Не че има какво да се види, въпросът е в принципа. Прозорците трябва да са чисти във всякакъв случай. Отвън не се вижда оправена ли е къщата ти, но дали е чист прозореца веднага се вижда. (другата й възразява) Е да, то и ти си права, обаче и прозореца е много важен, философите са казали, че прозореца е окото на дома. Едно око не може да бъде мръсно. Не, най-сериозно, очите са огледало на душата, ако очите са мръсни — и душата, следователно, е мръсна. Затова е речено: ако окото те съблазнява, по-добре го извади, па го хвърли на кучетата, да си спасиш душата от мръсотия, тъй ами, тя мръсотията по хората ходи, няма да ходи по гората я. (другата й възразява) Не, не, какво ще ми разправяш, аз, като имахме ъглов прозорец, навремето, такива неща съм видяла, че не ти е работата, романи можех да напиша, сестро, да бях писателка, пари да направя, от човека по-гадно няма, от мене да го знаеш, мене питай, да ти разправя… (изважда носна кърпичка, бърше „стъклото“) Ма не мога да го гледам такъв мръсен. Не, такава съм, каквото и да правя, не мога да се променя, като видя нещо не наред — и трябва да го оправя. Моят все ми вика: ти ли ще оправиш света. Знам, че няма да го оправя, ама какво да правя, като съм такава. Няма да се променя. Ако знаеш ъгловия как съм го лъскала, щеше да ме вземеш за луда. Ама ти не можеш да си представиш какво щастие — ъглов прозорец, той даже Е Та Хофман има такъв разказ — „Ъгловият прозорец на братовчеда“, надявам се, че си го чела. Плакала съм за този прозорец, като се местехме, на, честен кръст, плаках. Седнеш да си пиеш кафенцето — оттук ти е крайбрежната улица, пейки, двойки се разхождат, вечер фенери палят, то повечето са счупени, но достатъчно се вижда, аз имам остро око, та съм се отвратила — романи щях да напиша, ако бях писателка, ама пази Боже от такива романи, с извинение, не за пред общество. Какви мръсотии, какви свинщини стават вечер край реката… Не можеш да си представиш. Този ли е същия град, същата улица, където преди години съм се разхождала със своя обожател, па не смеехме да си хванем ръцете, ами само така, флуиди някакви, от въздуха. И щастие… Валяло беше, на едно място голяма локва препречваше цялата алея — като днес си спомням — той прескочи и ми подаде ръката си. Тогава се докоснахме за пръв път. Докоснахме се! Сякаш ток ме удари, като че ме обляха цялата с щастие, нещо избликна така нагоре към сърцето ми и то заблъска в гърлото ми, свят ми се зави като че се издигнах във въздуха, ако искаш вярвай, от едно докосване само. То това, хубавото, никога не идва после, да знаеш, това си е само веднъж. Първата любов. То и песен имаше такава… Знам, знам, че пея фалшиво, не се бой, няма да пея сега, ама да знаеш, моят и от мене по-фалшиво пее. (преминава човекът със стълбата) Ей, ама аз забравих за какво бях започнала, разбърборих се тук, а беше много интересно… (другата и напомня) А, да, благодаря ти, склероза ме гони, сестро, на млади години почнах да забравям, (другата й възразява) Е как не сме млади, как не сме млади, ти ако не се имаш за млада, то аз млада ще си умра! Човек бил на толкоз, на колкото се чувствал, философите така казват, (другата се съгласява) И аз това казвам я, не сме стари ний, сърцето щом е младо. Та ти разправям, към десет беше или десет и петнайсет, имаме спор с моя за точното време, спира една кола. И от нея излиза оня, младият, дето свири в симфоничния оркестър — от отсрещната кооперация, ама тромпета му и у нас се чува, като се упражнява, та щяхме да събираме подписи квартала… (другата й възразява) Е знам, знам, че това им е работата, ама да си я работят там, не да побъркват хората. Та слезе, значи, поогледа се, па се наведе в колата, целунаха се с някоя и колата замина. Сетне звънна, винаги звъни, да ти кажа, ключове ли нямат достатъчно, винаги звъни. Излезе жена му. Че като я хвана да я прегръща, да я целува, ще кажеш, от години не са се виждали, а оная ли, оня ли, дето беше в колата… (другата я прекъсва) Знам ли, сестро, знам ли? Какви времена дойдоха, женско — мъжко, не правят разлика. Жена ли беше, мъж ли, не можах да видя и мъжът ми не видял. Виж целувката я видяхме и двамата. (Влиза, тичайки, детето, с голяма топка. Оставя топката, опитва се да надникне през прозореца, като се опира с пръстчета по „стъклото“, взема си топката, изтичва навън.) Не, не че имам нещо против децата. Разбира се, какво можем да имаме против, децата са нашето бъдеще, така да се каже, цветята на света и така нататък значи, само държа да са възпитани. Трябва ли непременно да вдигат такъв ужасен шум и така отвратително да цапат наоколо! Не, не, направо като диваци, като диваци… (изважда кърпичка, избърсва „следите“ от пръстчетата по въображаемото стъкло) Така. Сега е добре. Да, така. Сега е добре. Сега е добре. (излиза)

МОМИЧЕ: Жалко. А ми казаха, че ще видя звезди. Може би земята още не се е завъртяла. Тя нали се върти непрекъснато. Така (показва). И ако е с лице натака, а звездите остават тука, тогава трябва да почакаме да се завърти натака. Сигурно още не се е завъртяла. Но непременно ще се завърти. Някой ден. На всяка цена. Това е природен закон. (отваря книгата) Само трябва да чакаме. (зачита се)

ПЪРВИ: Е, ако не си гладен… (прибира хляба в чантата) Аз тръгвам. Път ме чака.

ВТОРИ: Все исках да те питам за чантата. Не ти ли тежи да я мъкнеш навсякъде със себе си? Какво толкова носиш вътре?

ПЪРВИ: Разни неща. Които ми трябват.

ВТОРИ: Храна?

ПЪРВИ: И храна, (започва да изброява, като изважда една след друга вещите и ги поставя в кръг около себе си) Касетофон, фотоапарат, кинокамера, компютър, бележник, бележник, бележник, още един бележник, вилица, писалка, лъжица, книга, друга книга, трета книга, молив, чаша, грамофонна плоча — надявам се, не се е счупила, компактен диск — в случай че все пак се е счупила, далекоглед, микроскоп, камък — от едно място, цвете — увехнало, за съжаление, телефонна слушалка, карта на звездното небе — източна полусфера, план на град Муанса, в Танзания, мисля, се намира, вестник от… (поглежда) от отдавна…

ВТОРИ: И всичко това носиш…

ПЪРВИ: О, много неща още. (без да изважда повече) Четка за зъби, сапун, два чифта бельо, портативен телевизор…

ВТОРИ: (прекъсва го) Но не можеш ли да носиш само… Само най-важното?

ПЪРВИ: (учуден) Най-важното?

ВТОРИ: Най-важното.

ПЪРВИ: (става, оглежда Втори) Ти знаеш кое е най-важното? Ти си Мъдрецът, Който Знае?

ВТОРИ: Ами… има важни неща, има и не толкова важни…

ПЪРВИ: И кои? Кои са важните? Виж чантата — колко може да побере и ми кажи с какво да я напълня, кое е важното? Чифт чорапи? — Мога да ги купя във всеки магазин. Библия? — Мога да я чета във всяка църква.

ВТОРИ: Ами тогава… кое е важно?

ПЪРВИ: И аз не зная. Затова съм взел каквото ми попадне. Ето например три бележника.

ВТОРИ: Четири.

ПЪРВИ: Четири.

ВТОРИ: И какво записваш на тях?

ПЪРВИ: Нищо. Никога нищо не записвам.

ВТОРИ: Но защо?

ПЪРВИ: Няма смисъл. Всичко така или иначе се повтаря. Няма смисъл да бъде записвано. Ето, имам и книги…

ВТОРИ: Сигурно са различни. Могат да бъдат различни, нали?

ПЪРВИ: Не могат. Всички книги са еднакви, в тях се разказва винаги едно и също.

ВТОРИ: Чувал съм, че има книги на различни езици.

ПЪРВИ: Дори когато са на различни езици.

ВТОРИ: И какво се разказва в тях?

ПЪРВИ: Не зная, не съм ги чел.

ВТОРИ: Ами ако вътре пише кое е най-важното? Което трябва да вземеш. Ако вътре пише кое тук е главното?

ПЪРВИ: Черно мастило, организирано в черни мастилени знаци, организирани в думи и изрази върху подвързана хартия — това да може да ти каже кое е главното тук?

ВТОРИ: Трактат някакъв, изследване, проучване… Не може да няма, защо е цялата наука, ако не за да изследва това?

МОМИЧЕ: (чете бавно, както се чете урок) Трактат за главното тук. Главно тук няма. Главното е Винаги Оттатък. (затваря книгата, заглежда се през прозореца. Преминава човекът със стълбата)

ПЪРВИ: Нали ти казах.

ВТОРИ: И ти не искаш да погледнеш.

ПЪРВИ: (бавно започва да прибира вещите обратно в чантата) Не искам. Не зная. Аз съм най-обикновен човек, не съм герой, защо да се правя на герой, от едното любопитство само, от желание да науча още нещо? Какво мога да науча? Някога, когато търсех смисъла, имаше смисъл. Надявах се, помня, на какво — не помня. Тогава да имаше някой да ме доведе, щях да се затичам! И може би щях да видя нещо. В смисъл на смисъл. Защото тогава имаше смисъл. Така го усещах, не знам защо. Полека-лека свикнах да не търся. Животът е щедър на учители. И заживях спокойно. Пък и чантичката се понапълни. Залисваш се, някак, много неща имаш за правене — това да направиш, онова да направиш — и времето минава. И си в безопасност. В кръга. Свикнах с този живот, удобен ми е, отива ми, разбираш ли? Да съм шерпа. Помоли ме да те доведа — доведох те, какво повече искаш? (тъкмо прибира компютъра) Ето този компютър е от трето поколение, знаеш ли колко мегабайта? Много е хубав, скъпичък излезе, с печатащо устройство и записвачка… Какво, нали някой ден мога да се науча да работя с компютър. Колко му е, като го имам, стига да имам и време… (избърсва го внимателно и го прибира, влиза Детето с топката)

МОМИЧЕ: И тогава чух комарчето. Съвсем тихо. По-скоро като присъствие, отколкото като звук. Беше много малко, никак не можех да го видя, а бях цялата потънала в песента му като в мрежа, обгърната и пронизана от звука, цяла трепереща като в дъжд. Летен дъжд. Безпомощна. Гола. Владетелка и робиня. Беше хубаво.

ДЕТЕ: Може ли да жили? (всички присъстващи се обръщат към детето, бавно кимат с глава) А като жили, дупчи ли? (всички кимат) А може ли да ми продупчи топката? (започва да ги посочва в кръг, като при броилка) А — какво — има — в топката? — Има — въздух. — Мой — въздух. — Когато — нещо — мое — излиза — от — мен и — не мога — да го — задържа — но — някой — измислил топките — така — пъхаме — въздуха — в — тях — и — той — си — остава — наш! (в броенето си е стигнало до Момичето) Ти излизаш, аз мижа! (изтичва навън)

МОМИЧЕ: Но ако всичко, излязло от мен, продължава да ми принадлежи, то съм магьосница. С думи и мисли ще изтъка покривало на света, да го направя мой. В мрежата ще го завия, ще го люлея, да заспи. Сънят му да е слънчев, весел, ще му изпея тихо песен:

Спи, мой чудесен свят,

на ужаси богат,

спи, ласкав кръвожаден звяр,

спи, мой слуга и господар,

във всяка страна

захвърли настрана

играчките,

закачките,

бонбоните,

патроните,

и бомбите,

и тромбите,

ракетите,

еполетите,

птиците,

политиците,

игрите,

войните,

гладът,

студът,

даже смъртта

остави сега настрана,

затвори очи,

нани — на,

нани — на…

Глупости! Това са глупости. Не искам да притежавам света, не искам нищо да притежавам, аз самата съм принадлежност, разтваряща се бавно… Мисли… Думи… (отпуска се на стола)

ВТОРИ: Защо не вземеш да я хвърлиш?

ПЪРВИ: Какво?

ВТОРИ: Да я хвърлиш, казвам. Тази чанта, заедно с всичките глупости, дето са вътре. Да вземеш и да я хвърлиш по дяволите! (показва прозореца) Ей оттам! Хайде да я хвърлим двамата, така е най-добре, дай да я засилим. Нали видях как се задъхваш, като ходиш, тя ти тежи, пречи ти да дишаш… Дай да я засилим!

ПЪРВИ: Ти си луд.

ВТОРИ: Хайде, аз ще ти помогна. Направо оттам…

ПЪРВИ: Има стъкло.

ВТОРИ: Ще го счупим.

ПЪРВИ: Не може да се счупи. То е здраво, това стъкло. Ще се удари в него и ще падне пак отсам. Ще стане още по-тежка.

ВТОРИ: Опитвал ли си?

ПЪРВИ: Може и да съм опитвал. Няма смисъл, казвам ти. Иди погледни и ако искаш оставай, ако не, тръгвай с мен.

МОМЧЕ: За Бога, там има хора! (тихо на публиката) Ей, вие… Ето ме, аз дойдох. Чувате ли ме? Аз съм тук. (пак поглежда повърхността на стъклото, видял е отражението на момичето, погалва го, бавно се обръща към момичето, протяга ръка) Чувал съм, че онова, което ще видя там, става мое. Ти си там, аз те видях…

МОМИЧЕ: (леко се дръпва) Не. Не преди да се е завъртяла земята. Сега още съм отражение, не виждаш ли?

МОМЧЕ: Ако можеше да се счупи… Щеше да се слееш със себе си и да станеш цяла, още сега.

МОМИЧЕ: Трябва да чакаме.

МОМЧЕ: Позволи ми да те гледам, (вглежда се в прозореца, Момичето става, отдръпва се малко и започва много бавно с изпънати пръсти да се съблича, като че се обелва от дрехите си) И хубава си, моя мечта, и хубава си, моя любима, защото съм те създал от копнеж и пустиня, положил съм косите ти върху кристалите на въздуха, лъча на вечността съм уловил в градежа на очите ти, без страх разбивам тъмното им огледало, да полетя към дъното, с невинно син непоносим копнеж и тиха жажда съм изпълнил устните, високо съм издигнал пясъчната шия, раменете, от сън и мляко са набъбнали гърдите ти, надеждата човешка, и зърната им, опиващи със сладостта си огнена, от утринно море събрал съм светли жилки — за тялото ти градиво достойно, корема съм издялал от вълните му и с пяната прикрих вратите на блаженството, да ги открехвам нежно всеки път в часа на синьото докосване, за да прониквам в прекрасната градина на тайните, издигната с жаждата си трепетна високо на колоните на твоите нозе, като в храм и да засея в нея плод.

МОМИЧЕ: (обръща с две ръце главата на момчето към себе си, простичко) Аз съм тук, ето ме. Дълго ли ме търси? Знаех, че ще дойдеш. Чаках те. (прегръща го, сгушва се в него) Не, не, не се сърди, знам, че тези неща вече нямат никакъв смисъл от повтарянето, знам, че всички ги казват, че всички винаги са ги казвали, не съм се научила на думите, (целува го) никога няма да се науча. Знам, че и целувката ми не ти носи повече радост и познание за любовта ми, всички целувки на всички момичета, които са те обичали, са еднакви, познато ти е докосването на ръцете ми, ласките ми, спомняш си ги, нали? Даже ако съм първата, ако всичко е ново и прекрасно, някой в теб вече го знае, той си спомня, от преди да те има, от момента на твоето зачеване, от по-преди.

МОМЧЕ: Така е. Ние всички търсим винаги познатото. Непознатото, истински непознатото, само ни плаши и отблъсква.

МОМИЧЕ: И нашите стремежи са носталгия.

ПЪРВИ: Аз лично не знам. Не съм сигурен. Обаче разказват.

ВТОРИ: Кой?

ПЪРВИ: Не знам кой. Не помня вече. Някой.

ВТОРИ: Какво?

ПЪРВИ: Че всички сме били някога оттатък. И сме минали отсам. Нещо като по собствено желание, един вид. Доброволно. Затова ни тегли натам. Носталгия ли, що ли, не знам.

ВТОРИ: Не вярвам. Аз лично не си спомням такова нещо.

ПЪРВИ: И аз не вярвам. Обаче разказват…

ВТОРИ: Какво ли не разказват. Не можем да вярваме на всичко. Аз вярвам на онова, което си спомням. Онова, което си спомнят всички. Елипсата. Не прозорец, а елипса. Както и Гласът — но ти, разбира се, също си го чул малко преди да преминеш, нали? Всички го чуват: — Вратата е еднопосочна.

ПЪРВИ: Да, да, разбира се. „Вратата е еднопосочна. Последно запитване — искаш ли да преминеш?“…

ВТОРИ: Ето че и ти си спомняш. И казваш искам, нали? Защото знаеш, че оттатък те чакат. И ти е любопитно. Но не, не беше прозорец. По скоро някаква елипса…

ПЪРВИ: Точно така, елипса. Обаче номерът не е в елипсата. Не е там. Номерът е в правилото.

ВТОРИ: Правилото е категорично.

ПЪРВИ: Категорично е. Трябва достатъчно дълго да се преструваш, че нищо не знаеш.

ВТОРИ: Докато забравиш всичко.

ПЪРВИ: Но това е необходимо. Иначе как ще започнеш отначало?

ВТОРИ: Да. И тогава какъв е смисълът да преминаваш.

ПЪРВИ: От правилото не е освобождаван никой.

ВТОРИ: Освен един.

ПЪРВИ: И аз съм чувал.

ВТОРИ: Освободен специално, нарочно. Защото имаме нужда от спасение…

ПЪРВИ: Да, май някъде съм чел. От спасение.

ВТОРИ: Само ако намерим къде е написано. И прочетем.

ПЪРВИ: И какво? Ще се спасим ли?

ВТОРИ: Не, разбира се. Но можем да си спомним, знам ли. Ти имаш ли я тази книга? Там, в чантата.

ПЪРВИ: Мисля, че я нямам. А и да я имам, тя сигурно не е същата. Сигурно има печатни грешки, откъде да знам да се обеся ли, или да се помилвам?

ВТОРИ: Ами ако е същата?

ПЪРВИ: Какво е книгата? Черно мастило, организирано в черни мастилени знаци, организирани по съответни, предварително измислени от нищите логически, граматически и какви ли още не правила върху подвързани листи хартия. Наистина ли мислиш, че такова нищо и никакво може да бъде Нещо? Нещо, което спасява?

МОМЧЕ: Но аз ще те науча да говориш. Ще те науча да изпълваш въздуха със смисъла на думите.

МОМИЧЕ: Искам да говоря. Имам толкова много да ти казвам.

МОМЧЕ: Обичам те.

МОМИЧЕ: Обичам те.

МОМЧЕ: Обичам те.

МОМИЧЕ: Обичам те.

МОМЧЕ: Обичам те.

МОМИЧЕ: Обичам те.

МОМЧЕ: И винаги ще те обичам. И винаги съм те обичал, преди да бъда, светлината, откъдето съм дошъл, и по която страдах в безсънните си нощи, без да знам защо, която виках, без да зная как, сега се концентрира пред очите ми в един-единствен лъч и стана ти пред страховитото небе на вечността. Не ме е страх.

МОМИЧЕ: И винаги ще те обичам. И винаги съм те обичала, преди да бъда, светлината, откъдето съм дошла и по която плачех в беззвездните си дни, без да знам защо, която виках, без да зная как, сега лъча си спусна, да те създаде, тъй близо, че мога да те взема в устни, без да се разпаднеш пак на сънища и на звезди пред страшното небе на вечността. Не ме е страх! (целуват се дълго)

ВТОРИ: Така е, прав си. По-добре е да си ходим.

ДЕТЕ: Ей, ами комарчето?

ВТОРИ: Този ли е?

ПЪРВИ: Кой?

ВТОРИ: Оня. Дето забравил пътя. Преди триста години.

ПЪРВИ: Не знам. Не вярвам. Този е друг. За него разказват най-различни неща.

ВТОРИ: Какви неща?

ПЪРВИ: Ами имал възможности.

ВТОРИ: Какви?

ПЪРВИ: Да се качи. Или да слезе. Даже казват… Но аз не вярвам…

ВТОРИ: Какво казват?

ПЪРВИ: Казват, че е негов.

ВТОРИ: Кое?

ПЪРВИ: Прозорецът.

ЖЕНА: Та ти казвам, няма вече нрави, няма правила, няма ред, няма морал. Светът се е засилил към края си, сякаш някой го гони. Не спира дъх да си поеме. Една дума само й каза и тя се врътна и започна да разкопчава роклята. Той това и чака — направо на тревата зад пейката, дето пикаят кучетата и пияните, като излизат вечер от ресторанта. То мирише, не може да се мине оттам. И на това му викат любов. Като кучетата, сестро, като животните. Свине! Най-чистото, най-святото чувство, дето възвисява и окрилява и ни прави човеци! Не, кажи ми, кажи ми, не беше ли любовта дар Божи, Божествената искра, дето казват философите, Ана Каренина, Мадам Бовари, Ромео и Жулиета, знам ли още кой… Що копнежи, що страдание, докато си докоснем ръцете и какво щастие най-накрая, на върха на сливането, когато станем едно същество, с едно сърце, с едно дишане… Ама не, да се друсаш зад първата пейка в кучешките лайна, да пръхтиш и да цвилиш като кон, сетне клекнеш, с извинение, зад храстите и те ти любов, те ти чудо… Не, не си права, не съм моралистка, каква моралистка съм аз, но така не може. Така не бива. Всичко става само похот. Те са бедни, тези хора. Те са слепи. Все за „голямата“ любов приказват, а как ще я видят? Имат ли очи да я видят, могат ли да я познаят? Ще се блъснат в нея и няма да я забележат, защото похотта им е заслепила очите и сърцето, и ума. А истинските неща нали се виждат със сърцето и ума, философите са го казали и Антоан дьо Сент Екзюпери, и той го е казал, нали си го чела Антоан дьо Сент Екзюпери? Ама кой да чете, кой да мисли, все онуй им е в акъла, жажда за удоволствия, ненаситност — искам го, сега го искам… Не знам накъде върви света, не знам, ама не е на добре. Ще си закнижа прозореца, поне да не ги гледам тези неща всяка вечер, ще си запуша ушите, ще се натъпча с приспивателни, дано заспя. Далеч от всичката тази мръсотия, дето няма кой да я изчисти… Кой ще изчисти мръсотията, сестро!

ПЪРВИ: Имаше някакъв ритуал.

ВТОРИ: Какво?

ПЪРВИ: Ритуал. Нещо, което трябва да се направи. По строго определен начин, от хиляди години определен, от някой, който е знаел. Сега си спомням, имаше някакъв ритуал, може би дядо ми го е разказвал някога, може би е трябвало да го науча наизуст — помня, така казваше, да го науча наизуст — стародревна някаква работа. (Момичето е застанало до прозореца и го използува като огледало — реши се, слага грим, червило; чистачката, която, след като е измела, се заема да бърше стъклото, като че не й пречи. Влиза човекът със стълбата, отива до средата на сцената и спира.) Много лош ученик бях, много трудно учех наизуст. Особено ако някой ме накара, ако някой ми каже, че е много важно, че на всяка цена трябва да го науча. Някак напук не го научавах. По-късно разбрах, усетих, че не съм бил прав, но все намирах да се оправдая, къде ти, даже ми беше приятно, гордеех се, че сам избирам пътеката си и творя собствен свят, какъвто аз го искам, без да ми трябва изкуфялото им знание, че съм човек на импулса, на действието. Да, има неписани неща, които се предават от човек на човек през поколенията и се затриват, щом стигнат такива като мен… Също като едно време, като играехме с децата на развален телефон — от едната страна на редицата прошепваш една дума и от дете на дете — последното каже нещо съвсем различно. После се научихме да наричаме тази игра историческа памет, приемственост, традиция. И чакаме тя да ни спаси…

ЧИСТАЧКАТА: (на публиката) Антракт.