Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (20)

Глава 20

Дженифър наблюдаваше как с помощта на баща й Мат облече тъмнозеления работен гащеризон и й се прииска да върне филма назад и да го смъкне от тялото му. Той й беше подал пуловера и якето си и тя изпитваше желание да зарови лицето си в тях и да вдъхне мириса му.

— Готов ли си? — попита Рей и го тупна по гърба. Мат кимна и погледна Джен въпросително.

— Аз трябва да помогна на мама с някои неща — каза тя и влезе в къщата. Имаше нужда от няколко минути, за да се успокои и да не се превърна в разтреперана, опиянена от самозаблуда жена.

Той беше тук заради фермата, нищо повече. Вкопчена в тази мисъл, Дженифър тръгна към кухнята и снажната кралица с кисело изражение, която олицетворяваше майка й. Докато Рей проявяваше безкористно гостоприемство, Бренда издигаше стени пред неканения гост. В момента тя белеше картофите с такова ожесточение, че не оставяше никакво съмнение за чувствата си по отношение на въпросния гост.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Дженифър, като преметна пуловера на Мат на облегалката на стола и видя как майка й се обърна и го погледна.

— Не. Всичко е под контрол. — Бренда кимна към пуловера. — Екипирахте ли го?

— Да. Татко се прояви като идеалния домакин.

Джен видя как майка й се обърна сърдито и се посвети на картофите. Тя застана зад нея и прегърна през рамената. Изкованият сякаш от калена стомана гръб се отпусна леко.

— Стига, мамо. Знам, че се опитваш да ме предпазиш, но така се чувствам като малко дете. Държиш се враждебно, отишла си да го видиш у тях… хъм, не вярвам да си му предложила да го включиш в социалната кухня, нали?

Бренда се засмя.

— Не го харесваш като човек или не го харесваш, защото не е Алекс?

Майка й се замисли, преди да отговори.

— Аз не мога да не харесвам Алекс или да мисля, че щеше да е по-лесно, ако вие двамата…

— По-лесно за теб. — Дженифър свали ръцете си и се ядоса от натрапването на Алекс в този светъл, вълнуващ ден.

Майка й остави картофа върху дъската, изтръска ръце над купата и се обърна.

— Права си, миличка, навярно е така. Но аз не съм глупава. Разбирам, че ти и Алекс, хъм, сигурно не можете да възродите старите чувства. — Бренда сложи мократа си ръка на рамото на Джен. — Просто искам да си предпазлива, това е всичко. Този Мат е умен и симпатичен, но под тази външност се крие нещо. — Майка й я погледна изпитателно. — Нали разбираш какво имам предвид?

— Аз отивам навън — каза Дженифър, — искам да се уверя, че Дани не му е скроил някоя ужасна шега.

Мак изпита облекчение, когато се измъкна от обора за агнене, който беше пропит с изпарения, блеене и сладникава миризма на овча вълна, мляко и нов живот. Той недоумяваше как Дани и Рей издържаха всичко това. Излизаше, че в определени периоди те работеха денонощно там, израждаха агнета, местеха овце майки, опитваха се да разделят тризначета и да убедят някоя друга овца да приеме третото агне.

Самият Мак помогна в израждането на две агнета, докато се опитваше да повърне от смазващата интензивност на преживяването, макар че се просълзи, когато видя нежността, с която овцете облизваха новородените си рожби.

През целия ден нервите му бяха изопнати до краен предел, но Дани и Рей се държаха много приятелски, макар че Дани успя да го преметне с лъжата, че дават имена на всяка една овца в кошарата.

Това, че братът на Дженифър го поднасяше, навярно беше добър знак. По-добре, отколкото да го напердаши до смърт заради неговото коварство.

Сега Мак висеше вкопчен за стената на високо ремарке, което Рей теглеше с бъгито. Спускаха се по склона, за да нахранят изведените на паша овце, а той трябваше да пази равновесие с леко присвити колене и се чувстваше малко като келтската царица Бодика^[1] в нейната колесница. Съпровождаше ги голямо овчарско куче, което тичаше около бъгито.

Дженифър щеше да се присъедини към тях по някое време и сигурно щеше да се посмее добре, когато го видеше, опръскан от главата до петите с кал от колелата на бъгито. Дано да беше само кал.

Когато навлязоха в долината, зад тях се беше проточила дълга опашка от овце. Рей подсвирна, кучето моментално изостана назад и събра овцете накуп, като от време на време лягаше по корем и само очите му се стрелкаха наляво и надясно, сякаш броеше подопечните си овце. Рей спря и откачи ремаркето и Мак му помогна да отворят чувалите с кафяв фураж, които бяха провесени на кормилото. После Рей подкара бъгито в права линия, така че фуражът да се посипе на земята и скоро след него се образува жива верига от гладни овце с наведени глави, които хрупаха лакомо. Дженифър ги настигна, леко задъхана, и Мак видя устните на Рей да се движат.

— Броиш ли ги? — попита той, удивен.

— Да — каза Рей, — но никога не стигам докрай. Всеки път заспивам. — Той се засмя, но Мак видя, че се взираше в хълма от дясно, където храсталакът от прещип беше много гъст. На лицето му се изписа облекчение, когато оттам излезе голяма овца и се затича уверено към фуража.

Кучето скочи и Мак попита как се казва.

— Мак — каза Дженифър и в първия миг той си помисли, че тя го закачаше, но после си спомни, че тук това не беше неговото име.

Точно преди овцата да се присъедини към стадото, кучето я доближи прекалено близо и тя се обърна и му метна един къч право в главата.

— Боже мой, овцете често ли правят така? — Мак направи спешна преоценка на всичките си убеждения за овцете като глупав и кротък добитък.

— Само когато са бременни. — Рей подсвирна на кучето. — Мак още е млад и е прекалено усърден.

По обратния път към фермата, отново покатерен на ремаркето и съсредоточен да пази равновесие, докато се катереха по хълма, Мак установи, че между него и овчарското куче имаше много общо. Той също откликваше на всяко подсвиркване на О’Дауд, тичаше и замръзваше по корем според командата. А онази овца, хъм, онази овца май беше Бренда.

На вечерята по-късно той се убеди в това, макар да трябваше да признае, че тя наистина умееше да готви. Мак си сипа повторно от овчарския пай (който предвид обстоятелствата беше логичен избор) и зарина чинията си със задушени в масло моркови, праз лук, грах и крехък зелен фасул. Той беше изгладнял като вълк, навярно от физическия труд и чистия въздух.

Всичко вървеше добре до момента, в който Дженифър отиде в тоалетната и Рей излезе на двора.

— Благодаря за поканата — каза той на Бренда с най-милата си усмивка. — И за вкусната вечеря.

— Поканата не беше от мен. А от Дженифър.

Мак си спомни войнствената овца и почувства желание да се защити. Дори Мат Харпър би реагирал на такава грубост, нали?

— Усещам, че вие не ме харесвате много, госпожо Роузби — каза той.

— Много сте прям.

— О, не. Всъщност не съм.

— Опитвам се — каза той и си наложи да издържи проницателният поглед на сините й очи.

— Хъм, може и така да е… но аз трябва да помисля за Джен. Вие сте тук за малко и после изчезвате.

Той се възхити на ума й: тя уж имаше предвид, че той просто минаваше оттук, а не коментираше изменчивостта на характера му.

— Не виждам защо възразявате срещу моето приятелство с Дженифър.

Бренда Роузби го прониза с продължителен, преценяващ поглед.

— Значи искате от нея само приятелство, така ли?

— Разбира се — каза той и завърши разговора с престорен интерес към случващото се на екрана на камерата в обора. На екрана се виждаха Дани и Рей и цял куп овце. Като идея за риалити шоу беше пълен провал.

Когато Дженифър се върна, остатъкът от вечерята премина без повече ритници, но Мак знаеше, че Бренда не го изпускаше от очи. Той си постави за цел да поддържа оживен разговор с Дженифър, което не беше трудно, и изяде с наслада сладкиша със сини сливи. Когато му поднесоха кафе, той се замисли за безумните, хаотични менюта, които съставяше майка му от полуфабрикати, които изобщо не си подхождаха: телешко варено и зелен грах или пък риба тон от консерва и печен боб.

Бренда се усмихна единствено когато вратата се отвори и в кухнята влезе снажна Валкирия, опряла на хълбока си едро бебе в розов гащеризон. Лицето на Бренда засия и тя мигновено взе бебето на ръце.

Валкирията сграбчи ръката на Мак и едва не я счупи, представяйки му се като жената на Дани. Интересно дали леглото им беше подсилено със стоманени платки и болтове, за да издържи тяхната обединена сила и ентусиазъм.

— Аз май трябва да се прибирам — каза Мак. — Позволете ми да ви помогна в раздигането и миенето на съдовете, преди да си тръгна.

Бренда, точно както беше пресметнал, не искаше и да чуе за помощ, която само щеше да удължи гостуването му, а побърза да се сбогува с него. Другите членове на семейството го изпратиха по-топло, Рей го покани да им гостува отново, когато му се приискаше — другият път може би нямаше да са толкова заети:

— Обикновено ние си почиваме, облегнати на портата и дъвчем стръкче трева — каза той.

Дженифър го изпрати до коловоза, като осветяваше пътя с фенерче и Мак реши, че сега, в тъмното, с живия спомен за топлата кухня, беше идеалният момент за следващата крачка.

— Благодаря ти, че ме разсея от мислите за Соня — започна той.

— Недей да ми благодариш. Радвам се, че мога да ти помогне. Вие още ли… разговаряте?

— Да, разговорът не върви гладко, но все пак… Как мислиш, трябва ли да й изпратя цветя? Държах се доста рязко по телефона, когато тя ми каза, че няма да дойде.

Гласът на Дженифър долетя в тъмното.

— Да. Но след това й се обади и й кажи, че съжаляваш. Не мисли, че един букет ще замаже положението.

— Разумен съвет. — Мак замълча, за да създаде впечатлението, че обмисля думите й. В тишината той чуваше ясно дишането на Дженифър и усещаше студения нощен мрак. — Не е лесно да разчиташ на телефона, нали? — подхвърли той. — Трудно ми е да кажа каквото искам да кажа, не само на Соня, но и на приятелите ми… ако си бях у дома, можех просто да отида в пъба, да поговоря с тях. Разстоянието е голямо предизвикателство. — Той хвърли една малка въдица във водата и с малко късмет, Дженифър щеше да се хване на нея и да заговори за разстоянието, което я делеше от Кресида.

— Винаги можеш да поговориш с мен — каза Дженифър. — Ако искаш.

Страхотно, въдицата не привлече правилната риба.

Те продължиха да вървят, заслушани в блеенето на овцете в полята наоколо, а фенерчето осветяваше камъните на пътя и кръглите овчи фъшкии.

Добре, да опитаме с подхода на доверителното споделяне — аз ще ти доверя някоя моя тайна и може би ти ще ми отговориш със същото.

Той спря на едно място.

— Знаеш ли, аз наистина искам да поговоря с теб, Дженифър. Аз… — Мак замълча, сякаш събираше смелост да продължи. — Истината е, че моята приятелка не е чак толкова заета, че да не може да дойде за уикенда, всъщност това е нейният начин да ме накаже. Тя иска да ме принуди да се откажа от писането, от пътеводителите, от романа. Тя иска да си намеря нормална работа с нормална заплата. Мисля, че тя не разбира колко много обичам това, което правя.

По дяволите, историята за приятелката, която не ме разбира. Можеше да измислиш нещо по-оригинално.

Дженифър го изслуша внимателно.

— Не е лесно, когато хората не разбират дълбоките ти мотиви — бавно изрече тя и той забеляза как светлинката на фенерчето се насочи надолу, сякаш й беше по-лесно да говори на тъмно. — Сигурно затова… мисля, че тъкмо затова Крес излиза само с други актьори или хора от бранша. — Тя тръгна отново и Мак нарочно забави крачка.

— Да, вижда ми се логично — каза той.

— Така е, но смесването на работата и удоволствието си има своите недостатъци, в смисъл че няма измъкване, ако отношенията не потръгнат.

— Нима на Сисили й се случва отношенията й да не потръгнат? Тя изглежда толкова силен човек.

Тих смях.

— Кресида. И да, нищо човешко не й е чуждо, разбира се, тя също си има проблеми. В момента тя снима един филм с Рори Силвестър.

— Извинявай. Не мисля, че съм го чувал…

— Той е много известен, повярвай ми, и сега й обръща внимание, което усложнява нещата достатъчно, но в допълнение с много ревнива съпруга… Крес е принудена да играе не само на снимачната площадка, но и през останалото време.

Сериозно?

— Горката Кресида.

Той се надяваше да научи повече, но Дженифър отново спря на едно място.

— Ти каза, че твоята приятелка иска да се откажеш от писането, нали?

— Ъм… да.

— Късметът може да те споходи съвсем неочаквано. При Крес всичко се случи само благодарение на едно телевизионно предаване. Слушай, Мат, не се отказвай от нещата, които обичаш, освен ако наистина не си принуден да го направиш.

Ако нейният тон в този момент беше изпълнен със самосъжаление, Мак би могъл да омаловажи думите й, да я притисне да му разкаже още малко за Кресида, но съветът на Дженифър беше сериозен и болезнено откровен.

Когато той се сбогува в края на черния път, включи фенерчето си и хукна нагоре като преизпълнен с енергия, запален по пешеходството млад мъж, макар че когато стигна до пейката на Питър Кларк, той беше изплезил език и краката му се огъваха от изтощение. Мак седна и се поздрави, задето бе оцелял и успял да изтръгне малката клюка за Рори. Изглежда, че планът сработваше, нали?

Той се изправи с усилие върху пейката, за да позвъни на О’Дауд и тогава в ума му изникна образът на Дженифър, която щеше да се прибере у дома и да си легне в стаята, в която бе спала като дете, а после беше напуснала, за да опознае света.

Мак се опита да го пропъди и извади мобилния телефон от джоба си. На екрана се изписа пропуснато повикване от Тес. Точно това му трябваше, за да му припомни защо правеше всичко това.

— Здравей — каза той с принуден ентусиазъм, — никога няма да познаеш какво правих днес. Помогнах в израждането на…

— Мак! — каза Тес и той долови страха в гласа й. — Мама падна, станало е някъде преди обед, поне така мислим. Намерих я, когато минах да я видя в ранния следобед. Тя е в Кралската болница със счупен крак, налага се да й поставят пирон.