Дженифър Донъли
Морска магия (57)

Петдесет и шест

Бледа и измъчена, седнала на висок трон от черен мрамор, Сера гледаше Двора на осъдените.

Главата й красеше златна корона, обсипана с перли, изумруди и червен корал — короната на Мероу. От раменете й се спускаха златните вериги, които вървяха с короната, контрастни на фона на черната рокля от морска коприна с висока яка. Алития, телохранителката й, стоеше до трона, нащрек за опасности.

Краткото царуване на Лучия бе приключило. Сега Сера бе кралица на Миромара. За нея бе чест да седне на трона на майка си. Беше изпитала облекчение, когато чичо й бе победен, и с радост щеше да наглежда възстановяването на Миромара. Но радостта от победата бе горчива. Беше си върнала короната, но на висока цена.

Никога в живота си не беше идвала в този двор. Дори майка й не беше идвала. Дворът на осъдените не беше ползван от времето на баба й Артемезия.

Сега очите й обходиха високите каменни стени около двора, въоръжените стражи, които бяха разположени по тях, и парчето дърво, отсечено от бизанмачтата на някакъв кораб, потънал в морето преди векове, което стоеше в центъра на двора. Парчето бе високо около шестдесет сантиметра и дълго петдесет. В горната му част имаше гладка, плитка, елипсовидна вдлъбнатина.

Сера знаеше за какво служи дървото и се закле, че ако се наложи да бъде използвано днес, тя няма да отвърне очи.

Погледът й се вдигна нагоре, към кулата върху далечната стена. В нея висеше огромна бронзова камбана, между статуите на морската богиня Нерия и на сестра й, Верита, богинята на правосъдието. Статуите на богините събудиха болезнени спомени в съзнанието на Сера. За края на битката. За докторите, които вадеха стрелата от гърба на Махди. За последните му думи към нея. И после за себе си, просната на пода в болницата, крещяща на боговете. Защо? Защо? Колко още можете да ми отнемете?

Хиляди Черни перки и цивилни граждани бяха загинали в битката за Серулия. Обширни части от града бяха разрушени. А Махди… Махди.

При мисълта как сърцето му бе спряло и колко малко оставаше тя да го изгуби завинаги, собственото й сърце прескочи удар.

Беше крещяла на лекарите да му помогнат, да направят нещо. Един беше притиснал сноп бинтове към раната в гърдите му, друг беше сложил длани върху сърцето му и бе започнал да натиска. Едно, две, три, стоп. Едно, две, три, стоп. Отново и отново и с всяко натискане бинтовете ставаха все по-червени. Няколко убийствени, безкрайни минути не бе станало нищо и после Махди беше простенал и бе започнал да диша отново. Лекарите бяха пратили да им донесат кръв. Язид и Нийла, братовчедите му, имаха същата кръвна група. Бяха му давали литър след литър.

Като никога боговете чуха молбите й. Като никога се смилиха над нея, защото Махди оцеля на косъм. Стрелата на Лучия бе пропуснала сърцето му на милиметър, но бе увредила сериозно белия му дроб. Беше изгубил много кръв и беше лишен от кислород. Дали щеше да се възстанови? Дали щеше да успее да се излекува от страховитите си рани? Сера не знаеше. Никой не знаеше. Махди не можеше да им каже. Продължаваше да е в безсъзнание.

Оттогава бяха изминали две седмици и той все още бе в кома. Сера ходеше да го вижда всяка сутрин и вечер, с вечната надежда той да й даде знак — помръдване на ръката, трепване на клепачите, но това не ставаше.

Лекарите й бяха казали, че са направили всичко по силите си. Че тя трябва да е готова за най-лошото — Махди да остане в кома до края на живота си. Сера говореше с него, пееше му, разказваше му как минават дните й, какви нови предизвикателства й носят, сякаш той можеше да й отговори. Съзнанието му все още бе живо, тя беше сигурна в това. Нямаше намерение да се откаже от надеждите си.

Камбаната в кулата започна да бие. Звукът, нисък и злокобен, откъсна Сера от спомените и я върна в настоящето.

Камбаната удари дванайсет пъти. Когато свърши, се отвориха двойка масивни врати в стената под кулата.

Първо в двора вплуваха тъпанджиите, удрящи инструментите си в бавен ритъм. След тях се движеха певците на погребални песни, облечени в тъмносиви роби, поръбени със сребристо. И тъпанджиите, и певците заеха местата си отляво на Сера. После влязоха дукесите на кралството. Всяка се покланяше на Сера, след това заемаше мястото си в редицата столове с високи облегалки вдясно от трона. Един стол остана празен — този на Порция Волнеро.

Дезидерио, главнокомандващ на миромарската армия, вплува в двора. Широките му рамене опъваха куртката, главата му бе вдигната високо. Беше на деветнайсет, само две години по-голям от Сера, и бе вторият по власт човек в кралството.

Прекалено е млад за този товар, помисли си тя, загледана в брат си.

И тя беше прекалено млада. Но какъв избор имаха?

Дезидерио й се поклони, после със силен, ясен глас, повика Пазителя на правосъдието. Тъпанджиите удариха тъпаните си три пъти силно и през вратите на двора изплува възрастен мъж, облечен в пурпурна роба, със златен жезъл в ръце, който застана в центъра на Двора.

— Приветствам ви, кралице Серафина — каза той тържествено, без да се поклони.

Сера не го и очакваше. Той олицетворяваше върховенството на закона, а в Миромара законът не се кланяше на никого, дори на самата кралица.

— Приветствия, Пазителю — каза Сера. Гласът й бе силен и чист. — Ти ръководеше гледането на делото срещу бившия главнокомандващ. Обвинението и защитата изложиха аргументите си. Съдебните заседатели взеха ли решение?

Пазителят кимна.

— Да, Ваша светлост.

— Изведете затворника — нареди Сера.

Тя преглътна мъчително, когато се появи чичо й, облечен в проста туника от морски лен. Придружаваха го двама стражи. Косата му бе остригана късо. Ръцете му бяха завързани зад гърба.

Докато го гледаше, Сера се замисли от какво я беше лишил. С жестоките си постъпки той бе разбивал сърцето й на парченца отново и отново, и то въпреки това бе продължило да бие, живо, способно да изпита жалост. Дори към него.

Спомни си какъв й изглеждаше, когато беше малка — толкова висок и силен, толкова красив с гъстата си черна коса и блестящите сини очи. Спомни си как седят редом на празненства. Как се състезават с морски коне. Как танцуват на официални вечери. Спомни си как той играеше с нея, когато тя бе съвсем малка, как се преструваше на тигрова акула и я гонеше около трона.

Той бе имал собствена дъщеря — колко ли го е боляло да си играе с нея, Серафина, и да се преструва на равнодушен към собственото си дете.

Ужасните неща, които бе извършил… дали ги беше извършил, защото му бе отказана любовта, която искаше? Дали всичко това би се случило, ако Артемезия му бе позволила да се ожени за русалката, която обичаше? Или винаги бе завиждал на сестра си за властта и за наследственото право на племенницата си? Сера осъзна, че никога няма да разбере.

— Пазителю, прочетете присъдата, моля — каза тя, без следа от емоция в гласа.

— Заседателите намират обвиняемия Валерио ди Меровингия за виновен в убийството на кралицата, държавна измяна и военни престъпления — изреди пазителят. — Върховният съд го осъжда на смърт чрез обезглавяване, последвано от пеенето на екзекуторни песни.

— Валерио ди Меровингия, чу присъдата си. Върховният съд реши, че трябва да платиш за престъпленията с живота си — заяви Сера. Замълча за миг, за да му даде възможност да осмисли думите й и продължи. — Осъдените имат право на последни думи. Имаш ли такива?

— Имам — каза Валерио. — Подцених те, Серафина. Променила си се много, откакто беше малка русалка. Сега си по-силна и по-умна, отколкото смятах, че е възможно. Ти си способен, впечатляващ водач. Не подозирах, че можеш да се научиш да водиш толкова бързо.

— Имах много способен учител. — Този път Сера не успя да избегне горчивината в гласа си.

Валерио се засмя мрачно.

— Предполагам, че си права. Но ми се струва, че ученикът е надминал учителя. Ти си там — той кимна към трона, — а аз съм тук. Но скоро няма да ме има.

Лицето на Сера трепна съвсем леко при тези думи, но Валерио забеляза.

— Не се тревожи. Няма да те моля да пощадиш живота ми. Но ще те посъветвам да пазиш своя. Много да го пазиш.

Устните му се извиха в подигравателна усмивка. В очите му проблесна злоба.

— Майка ти имаше един израз — „Мисли за цялата дъска, не само за отделната фигура“. Ти игра добре, Серафина, но не достатъчно добре. Наистина ли мислеше, че не съм подготвил един последен ход, който да приключи играта? С Орфео сключихме сделка. Аз щях да му помогна да намери талисманите, а той на мен да завладея подводните царства.

— Това съвсем не е новина, чичо — каза Сера. Успя да запази гласа си равен, но по тялото й пропълзя тръпка на ужас.

— Не — съгласи се той, — но това е новина: Орфео ми обеща, че ако нещо се случи с мен, ще защити Лучия. И наистина ще го направи. Даде ми думата си. Абадон ще избие теб и приятелите ти и после Орфео ще върне моята дъщеря на трона. Сбогом, Серафина. Наслади се на гледката от трона… докато все още е твой.

Гърлото на Сера се сви. Само преди няколко минути тя си бе спомняла добрия човек, който бе познавала някога. Сега изпитваше единствено отвращение към злия, неразкаял се убиец, в когото се беше превърнал.

— Великата Нерия да ти прости, чичо — каза тя. — Аз не мога.

Стражите на Валерио се обърнаха и го поведоха към дръвника. Палачът, висок, мускулест мъж с черна качулка, се беше появил безшумно. Сега се носеше до дървения блок. Извитата му сабя бе подпряна на него. Той предложи на Валерио превръзка за очите, но Валерио отказа. Огъна опашка както терагог би сгънал крака, за да коленичи, и положи глава на дървото, подпирайки шия във вдлъбнатината.

Палачът се наведе към него, хвана яката на туниката му и я скъса, за да оголи шията. Ръцете на Сера се впиха в подлакътниците на трона й. Не искаше да гледа това, но нямаше избор. Кралиците трябваше да гледат екзекуциите на онези, които осъдеше Върховният съд.

Палачът вдигна сабята си. Размаха я напред-назад във водата, набирайки скорост, съсредоточен в целта с прецизни движения.

И тогава, без повече бавене, той замахна със сабята високо над главата си. Когато страховитото острие започна последното си спускане, Валерио изведнъж изви глава и срещна погледа на Серафина.

— Шах и мат — каза той точно преди сабята да удари в целта.