Дженифър Донъли
Морска магия (44)

Четирийсет и три

— Алития, моля те, чуй ме! — примоли се ужасената Серафина, без да сваля очи от страховитите зъби на паяка.

— Защо да те ссслушам?

— Няма причина. Никаква причина — призна Сера. — Ти защитаваш Миромара, но Миромара те предаде. Това ще спре. Веднага. Аз ще го спра.

Паякът се замисли.

— Алития, ти си като онези души — продължи Сера. — Онези, които Орфео хванал и затворил в чудовището си.

Паякът присви всичките си осем очи.

— Алития е Алития — сърдито каза тя. — Тя не е като никой друг.

— Гневна си, точно като тях. И изплашена. И хваната в капан. И искаш свободата си, точно както онези души — каза Сера. — Освободи ни, Алития, и, кълна се в Нерия, аз ще освободя теб.

Паякът мълчеше. Продължи да пристъпва към Сера с блеснали от глад очи. Вдигна закривен бронзов нокът и го протегна към Сера. Един удар с този нокът и Сера щеше да умре.

Фосегрим завика паяка, умоляваше го да спре, да не наранява Сера, но Алития сякаш изобщо не го чуваше.

Ще ме убие. Дано стане бързо, каза си Сера.

Но вместо да забие смъртоносния си нокът в тялото й, Алития го притисна към бузата на Сера. Сера прехапа устни, за да не извика от болка, когато студеният, остър метал се заби в кожата й. След миг кръвта й се завихри във водата като ален дим.

Паякът подуши кръвта, после я вкуси.

— Казваш иссстината, русалке. Кръвта на Мероу тече във вените ти.

— Помогни ми да се измъкна оттук, Алития — каза Сера, обнадеждена. — Помогни ми да се бия за кралството, което ти така вярно пазиш. Ако спечеля битката, кралството най-после ще защити теб. Мероу те е държала в мрака. Тя държа всички нас в мрака. Не е постъпила правилно. Помогни ми и ще те изведа от това леговище, ще ти дам място под слънцето, близо до мен.

Паякът се изправи. Отново вдигна нокът и замахна надолу, порейки водата. В този момент Сера не знаеше дали ще живее, или ще умре.

Нокътят закачи нишките на пашкула, в който бе обвита Сера, и ги разкъса. Нишките паднаха на дъното на пещерата.

— Благодаря ти, Алития — каза тя, разтреперана от облекчение. На лицето на паяка имаше едно гладко място, точно над зъбите. Сера доплува до нея и я целуна там. Анарахната докосна мястото с нокът, учудена, и премигна с многото си очи.

— Извинете, но ако не възразявате…

Фосегрим. Алития освободи и него. Сега двамата бяха свободни, но около шиите им все още имаше железни нашийници, за да не могат да правят заклинания. Алития бързо реши проблема. Изплю малко отрова върху дъното на пещерата, топна нокът в нея и го допря до катинара на нашийника на Сера. Той се счупи и падна. Сера свали нашийника с въздишка на облекчение.

Когато и Фосегрим се отърва от желязото, Сера каза:

— Сега трябва само…

Думите й бяха прекъснати от музика. Сигурна беше, че и Фосегрим, и Алития са я чули. Идваше от храма на Нерия, носеше се над Колизея и падаше към леговището на Алития. Чуваше се слабо, но Сера успя да различи част от текста.

… съберете се… Да чуете как две души се кълнат…

Обхвана я ужас.

— Не — прошепна тя. — Велика Нерия, не!

— Какво има, Серафина? — попита Фосегрим.

— Сватбената церемония… тече в момента! — извика тя. — Махди и Лучия се женят. Той ще умре.

Сера беше хиляди пъти по-уплашена за Махди, отколкото за себе си. Лучия смяташе, че Алития е чудовище, но чудовището беше тя и Махди бе в лапите й.

— Ще умре ли, дете? Защо? Нали това искаше. Предаде собствената си страна заради нея.

— Не, той само се преструваше — набързо обясни Серафина. — През цялото време действаше в наша полза. Освен това ми се врече. Лучия мисли, че аз съм мъртва, но аз не съм. Сигурно е казала на Махди, че съм умряла. Когато той започне да пее клетвите си, нотите ще прозвучат фалшиво и…

— Всички в храма ще разберат истината — довърши Фосегрим. — Това не е хубаво. Никак не е хубаво.

— Трябва да му помогнем — каза Сера, отчаяна. Обърна се към паяка: — Алития, има ли начин как да излезем оттук?

— Вие да. Поссследвайте ме — каза анарахната.