Дженифър Донъли
Морска магия (16)

Петнайсет

Астрид се втренчи в роклята. Беше най-великолепната дреха, която бе виждала някога. От черна морска коприна, обшита с късчета шлифован черен кехлибар по деколтето и подгъва. Дългите ръкави завършваха със заострени върхове, в кръста бе стеснена, а полата бе дълга и пищна.

— Подарък за вас. От господаря — каза прислужницата, която остави роклята на леглото на Астрид. — Вика ви в градината и би желал да я облечете.

— Може би някой друг път — каза Астрид. Роклята беше красива, но непрактична. Собствените й дрехи щяха да й свършат по-добра работа, ако се наложеше да се бие. Или да бяга.

— Но вашите неща са износени и мръсни — рече прислужницата, удивена от отказа на Астрид.

— Нищо ми няма.

Прислужницата поклати глава. Заплува към Астрид.

— Не може да отидете при господаря, облечена с такива мръсни…

Астрид сложи ръка на дръжката на меча си.

— Казах, че ми няма нищо.

Прислужницата замръзна.

— Той може да е твой господар, но не и мой — каза Астрид.

В гласа й звънна предупреждение. Не беше дошла да си създава нови приятелства.

— Много добре — сковано рече прислужницата. — Оттук, моля.

Тя се обърна и заплува навън. Астрид я последва.

Беше хапнала набързо с Орфео вчера, веднага след като бе пристигнала в Дома на сенките. Докато бяха заедно, Астрид се бе опитала да го накара да й каже защо я е повикал при себе си, но той бе избегнал отговора.

— Всяко нещо с времето си — бе казал. — Късно е, а ти идваш отдалече. Време е да си починеш.

Беше махнал с ръка и до Астрид се бе появила прислужница, която я придружи до стаята й.

Там тя бе седнала на един стол, напрегната, наострила уши за всеки шум и бе седяла така почти до зори, когато най-сетне се беше предала пред нуждата на тялото си от сън. Беше се събудила няколко часа по-късно и веднага бе забелязала, че някой е влизал в стаята й: на една масичка стоеше поднос със закуска, а на леглото бе сложена роклята от морска коприна.

Астрид бе скочила от стола, бясна на себе си за това, че си е позволила да се отпусне. Можеше да я убият в съня й.

— Но не те убиха — каза си тя. — Орфео, изглежда, не иска да умреш. Поне засега.

Беше си изяла закуската и тогава бе дошла прислужницата, за да я отведе при Орфео. Този път Астрид щеше да го накара да й каже защо я е повикал.

Докато плуваха, тя се оглеждаше — безмълвни прислужници, до един облечени в абаносовочерни дрехи от морски лен, завеси с цвят на нощ, веещи се от течението, ъгли и чупки по обсидиановите коридори.

След няколко минути стигнаха до двойка сводести врати. Прислужницата ги отвори и протегна ръка напред в покана. Астрид преплува през вратите и се намери в заграден двор. Градините — обширни, безупречно поддържани и напълно черни, изцяло подхождаха на останалата част от двореца.

Абаносови морски рози, пърхащи четинести червеи, горгони, водорасли, корали и анемони растяха върху среднощно черна базалтова плоча. Когато Астрид заплува между растенията в търсене на Орфео, между скалите се стрелнаха няколко змиорки с цвят на оникс. Над главата й се носеха манти, безшумни като сенки. Появиха се десетина морски дяволи, наричани и риби-въдичари, чиито светещи месести израстъци на главата ги караха да приличат на живи фенери.

— Тук, в Дома на сенките, черното е новото черно — измърмори Астрид под носа си.

Откри Орфео приклекнал до туфа водорасли да ги подрязва. До краката му имаше кошница от морски овес. Беше с гръб към Астрид.

Как се поздравява психопат-убиец? — запита се тя, преди да реши да подходи по обичайния начин.

— Добро утро, Орфео.

Орфео се обърна с усмивка.

— А, Астрид! Добро утро! — каза той и се изправи. — Надявам се, че си спала добре?

— Прилично — каза Астрид предпазливо.

— Sargassum fusiforme — каза той, хванал стръкче водорасло в ръка. — Помага в лечението на гниене по перките. Една от бичите ми акули е в доста тежко състояние.

Астрид се готвеше да попита защо гледа бичи акули, едни от най-свирепите морски хищници, но после реши, че май предпочита да не знае.

Орфео прибра стръкчето в кошницата.

— Едно време бях лечител — обясни той. — Много отдавна. Намествах кости. Изтеглях възпалението от рани. Свалях температура. Лекувах всякакви болести. Но не можах да спася единствения човек, който значеше всичко за мен.

— Орфео, искам да знам защо ме доведе тук.

Астрид очакваше, че той отново ще избегне отговора, но той я изненада.

— Защото искам да излекувам и теб — отвърна.

Астрид изпита едновременно страх и копнеж при тези думи.

— Да ме излекуваш? Как?

Орфео прибра ножицата за водорасли в кошницата.

— Разкажи ми за гласа си. За гласа ти за заклинания. Какво се случи с него?

Астрид отново се изненада. Не беше очаквала и той да започне да й задава въпроси.

— Аз… ами, изгубих го, когато бях малка. Веднага след Månenkager.

— И какво правеше?

— Обичайните неща, предполагам. Играх си с приятели. Танцувах. Ядох Månenkager — отвърна Астрид.

Даде си сметка, че Орфео може би не знае какво е това.

— Това са малки, кръгли сладкиши с глазура — обясни тя. — Приличат на пълна луна. Пекарят пуска един сребърен друп в тестото и после го разлива по формите. Ако ти се падне монетата, ще имаш късмет през цялата година.

Орфео слушаше с интерес.

— На теб ли се падна монетата?

— Не. И късмет нямах. Освен ако не броим лошия късмет — сухо каза Астрид.

— А на кого се падна? На някое от другите деца, с които си играела? — продължи да пита Орфео.

Астрид се опита да си припомни празника. Там беше брат й, Рагнар. Приятелките й. Онзи тинеядец Тауно.

— Странно, но не — каза тя накрая. — Поне не помня да се е паднала на някого. А мисля, че щях да запомня. Ако ти се падне монетата, всеки се радва шумно. — Тя се зачуди защо досега не си бе задавала този въпрос.

— Може ли да докосна гърлото ти? — попита Орфео. Очите му, както винаги, бяха скрити зад очилата, но изражението на лицето му бе станало напрегнато.

— Защо искаш да ме излекуваш? Какво искаш в замяна? — попита Астрид подозрително. — Може пък да не искаш да ме излекуваш. Може да искаш да ме удушиш. Затова ли съм тук? За да ме убиеш? Тогава ще останат само пет от нас и планът ти да освободиш домашното си чудовище ще се улесни. — Думите й бяха директни. Времето за недомлъвки бе свършило.

Докато говореше, видя как лицето на Орфео трепна от болка.

— Никога не бих те наранил, Астрид. Никога — каза той. — Искам само да ти помогна. Не виждаш ли, глупава русалке?

За няколко секунди защитите на Астрид паднаха. Желанието да може да пее бе толкова дълбоко, толкова отчаяно, че тя отблъсна страховете си и бързо кимна. След миг усети ръцете на Орфео на гърлото си. Опита се да не потрепери, когато пръстите му опипаха меката кожа под челюстта й и после се спуснаха надолу по шията й. Усети как натиска ларинкса й първо отдясно, после отляво. Дъхът й секна.

— Боли ли? — попита Орфео.

— Много — изхриптя Астрид.

— Тук ли? — той отново натисна, но внимателно.

— Да! — изплака Астрид и отблъсна ръката му. Закашля се и устата й се изпълни с метален вкус.

— Астрид, чуй ме. Сега трябва да проявиш смелост и да останеш напълно неподвижна. Ще успееш ли?

— Защо?

— За да ти върна магията.

Астрид го изгледа колебливо.

— Довери ми се, дете. Трябва да ми се довериш.

Да ти се доверя? Ти полудя ли? — щеше да му кресне.

Но думите замряха в гърлото й, защото тя откри с учудване, че наистина му вярва. Може би заради общата кръв. Може би инстинктивно. Нещо й подсказваше, че Орфео говори искрено — че наистина ще я излекува, ако тя му позволи.

— Добре — каза тя с треперещ глас.

Орфео сложи палци от двете страни на ларинкса й. Пое си дъх и после натисна и бутна нагоре едновременно.

Астрид изпищя. Тялото й се изопна. Опита се да диша, но не можа.

— Кашляй, Астрид! — заповяда Орфео.

Астрид обаче едва го чу.

Сбърках, сбърках… о, богове… той ме убива! — пищеше съзнанието й.

— Кашляй, Астрид! Веднага! — викна Орфео.

Астрид изкашля гъста маса и я изплю.

— Пак! — нареди Орфео.

Устата на Астрид се напълни с кръв. Тя я изплю, но от гърлото й течеше още. Орфео пак викаше, но тя не го чуваше. Не усещаше нищо друго, освен болката.

Беше номер. Орфео наистина я беше подмамил тук, за да я убие. Тя беше негов враг, русалка, която се бе заклела да унищожи Абадон, неговото създание… Защо би поискал да й помогне?

Астрид се опита да отплува от Орфео, но залитна и падна напред. Обгърнаха я абаносови анемони. Пред очите й проблясваха точици светлина. Ръцете й се заровиха в мекия нанос по морското дъно.

Тъмните води в градината на Орфео се завъртяха около нея и я обгърнаха.

После светът и всичко в него почерня.