Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (7)

7.

Пътуването им през този ден се забави, защото спираха тук-там да разпитват за шамана, но все без резултат. Накрая стигнаха до селото, където пътят се разклоняваше към долината на Студен ручей. В тамошната кръчма Освил най-после извади късмет — кръчмарят потвърди, че мълчалив тъмнокос странник бил прекарал нощта там и продължил към хълмовете преди няма и четири дни. Имало обаче и две групи, поели за последен опит по главния път на север, и трета, която пътувала за градчето на границата.

След кратък спор със сержанта и магьосника Освил реши на сутринта да прати двама мъже по главния път с изрични указания, ако открият опасния беглец, да не го доближават, а единият да го последва отдалече, докато другият се върне да ги уведоми. Този компромис изобщо не му допадаше, но никой разумен човек не би продължил по пътя същия ден, защото следобедът преваляше, скоро щеше да се стъмни, а и конете имаха нужда от почивка. Освил стисна зъби и реши да оползотвори вечерта, като разпита местните по-подробно за околностите.

Малко по-късно откри своя магьосник в полето зад хана. Чудакът явно беше решил да използва последната дневна светлина не за друго, а да постреля с лък. Отрасъл в града, Освил нямаше опит в това умение и неохотно се възхити на Пенрик, който с лекота вкара десетина стрели в една далечна купа сено, а после прати момчето, което помагаше в странноприемницата, да ги донесе.

— Поръждясал съм — каза Пенрик, намръщи се на купата сено, която бе заприличала на игленик, и раздвижи пръсти.

— Всички стрели са в целта — отбеляза Освил.

— Естествено. Защото мишената е неподвижна. Ако това нашето ще се обръща на ловна хайка в планината, трябва да се стегна.

— Често ли ходите на лов?

— Ходех. На младини. — Каза го така, сякаш младините му са били преди половин век.

Момчето се върна със стрелите и Пенрик вдигна вежди към Освил и му предложи лъка си.

— А вие как сте с това оръжие?

Не беше достатъчно добър, че да се изложи пред този тип.

— Рядко съм имал случай да държа лък.

— Какво, баща ви никога не ви е водил на лов?

— Баща ми е адвокат в Изтокдом. Излиза от градските порти само в краен случай. — Нямаше причина да се оправдава пред този странен тип, но все пак добави: — Учил съм се да въртя къс меч.

— Ха. — Пенрик изглеждаше искрено учуден, сякаш самата идея за баща, който не търчи из горите да убива животни собственоръчно, е абсолютна новост за него. — Ние не ловувахме от любов към спорта, между другото. Дивечът отиваше право на трапезата ни.

Освил си позволи крива усмивка.

— Бракониерствали сте?

— О, не. Ловувахме на своя земя. Баща ми беше барон на Джуралд. Днешният кин Джуралд е най-големият ми брат.

— О. — Виж, това беше изненада. Представата, че всеки служител в ордена на Копелето по подразбиране е незаконородено дете или сираче, беше погрешна, разбира се. Но също толкова вярно беше, че обикновено нещата стояха точно така. Макар че този Пенрик като нищо можеше да е от признатите незаконородени деца, с които лордовете допринасяха за прираста на населението. Решил, че ще е грубо да задоволи любопитството си с още въпроси по темата, Освил попита друго: — Как така почетното „кин“ стои пред дартакийско име? — Светлата кожа и русата коса на магьосника го бележеха като типичен жител на тази планинска земя.

Пенрик вдигна рамене.

— Някаква последна от рода си наследничка с право да носи „кин“ пред името си срещнала по-малък син с оскъдни перспективи в Саон. Преди няколко поколения. Парите свършили бързо, но името и земята останали. — Магьосникът млъкна, колкото пак да изстреля десетината стрели към далечната мишена.

Освил се зачуди дали тази връзка с дребния нобилитет ще даде на магьосника друга, по-ясна гледна точка към поведението на техния беглец. Колкото по-навътре в провинцията навлизаха, толкова повече дворцовият чиновник отстъпваше пред… какво? Дали Пенрик не се смяташе за боец аристократ — или поне за наполовина такъв?

Изглежда, мислите на Пенрик бяха поели в подобна посока, защото щом момчето хукна да донесе стрелите, попита:

— Нашият убиец какъв опит има с провинцията? Или и той е от онези, дето не излизат от градските порти? — Присви очи към върховете, които улавяха и отразяваха последната дневна светлина, значително по-големи и по-наблизо сега, отколкото погледнати от Мартенмост.

Разумен въпрос. Великите лордове имаха градски къщи, както и далечни поземлени владения в провинцията. Често купуваха и земя близо до столицата, като имението на кин Глиганскиброд, където беше започнала цялата тази мрачна история.

— Мисля, че е отраснал някъде по южните склонове на Гарванов гребен, макар че през последните години е живял при свои роднини в Изтокдом.

— Хм. Аз пък се надявах да е градска мишка, която си няма представа от планини. Жалко. Градски вълк? Малко противоречиво ми идва. — Погледна Освил и добави: — Или пък не.

Освил не знаеше как да отвърне на това.

— Някога ходили ли сте на лов за вълци? — попита накрая.

— Няколко пъти, когато слизаха от планината, подгонени от глада.

— В зими като тази?

— Не точно. Зимата е трудна за тревопасните, отслабва ги, но именно това ги прави лесна плячка за вълците и другите месоядни.

— И успешен ли беше ловът? Убихте ли онези вълци?

— О, да. Направихме от кожите им постелки за пода.

При следващата стрелба Пенрик смени няколко пъти позата си — стреля коленичил, после през рамо, накрая в движение. Една от стрелите прелетя встрани от мишената и той изруга под нос.

— За тази щяха да ме пернат по ухото.

— В израз на бащина обич? — сухо попита Освил.

— Аха. Или баща ми, или старият Фен, главният му ловджия. Той е обучавал татко. Редуваха се да ме перват по ушите. И двамата държаха плячката да се убива още с първия изстрел. Отначало мислех, че е израз на милост към животинките на Сина, но после осъзнах, че никой не иска да преследва ранено животно. И бяха прави, както научих от горчив опит, след като на няколко пъти участвах в такова преследване.

Задъханото момче се довлече и връчи на Пенрик стрелите със зле прикрита въздишка. Пенрик изпъна отново тетивата.

Купата сено избухна в пламъци.

Момчето изписка уплашено. Освил отскочи назад.

Пенрик се ядоса.

— О, да му се не… Дез, не сме се разбирали за огън!

Свали лъка и изгледа ядно оранжевите пламъци, които грееха весело в сбиращия се здрач.

— Какво беше това? — успя да каже Освил с що-годе спокоен глас, макар и на косъм.

— Според Дездемона ловните ми умения не струват. Освен това й е скучно и иска да участва. — Въздъхна и прибра стрелата в колчана. Устата му се отвори и оттам излезе беззвучен смях. Магьосникът добави заядливо: — Направо не знам как Рухия те е търпяла, честно.

Извади кесията си, бръкна в нея и даде една монета на момчето, което вече подскачаше изнервено от крак на крак.

— Упражнението свърши. Хайде, изчезвай.

Момчето хукна веднага щом пръстите му се сключиха около монетата, като току поглеждаше уплашено през рамо на път към двора на странноприемницата.

Освил се зачуди на кой бог да се моли за успех в своето преследване. Не че някой бог бе отговарял на молбите му, нито когато се молеше на колене край леглото си като малък, нито когато се просваше ничком в храма като пораснал мъж. Загледа се мрачно в русата плитка на магьосника, още по-светла в сбиращите се сенки, докато той сваляше тетивата на лъка си и прибираше в колчана останалите стрели.

После тръгнаха заедно към хана.

 

 

Село Ручей се намираше високо в планинската си долина, от другата страна на бедни ферми — поне според лесовнишките представи на Освил, — които изкарваха прехраната си не от ниви с жито, а от каменисти пасища с голям наклон. Е, кравите изглеждаха добре охранени, плевните бяха големи и солидни, построени от камък и потъмнели от времето трупи, къщите бяха в същия стил, с покриви от гредоред и светли каменни плочи. Високите планини надвисваха над всичко тава, зимно побелели по върховете, за разлика от пътя към долината, който още тънеше в есенна кал под тънката замръзнала коричка. Реката — по-скоро голям поток, — която даваше името си на селото, течеше зелена и разпенена под дървеното си мостче.

Магьосникът настигна Освил и подкара коня си до неговия, щом стигнаха „предградието“, ако десетината къщи от тази страна на реката заслужаваха това величаво име.

— Е, какъв е планът ви? — попита Пенрик. Странен въпрос, предвид че идването им тук беше изцяло по негова идея. Играеше го дипломат, види се.

Освил вдигна рамене.

— Ще започнем с местния храмов свещен. По такива места свещените, като един вид пастири, обикновено познават отлично стадото си и знаят всички новини. — В това забутано село новините едва ли бяха много, помисли си Освил, но Пенрик беше прав, че тук странниците щяха да изпъкват много повече, отколкото по пътищата или в големите градове. Неколцината селяци, заети със задачи по дворовете си, спряха и проследиха групичката им с любопитни погледи. Сержантът ги поздрави учтиво.

Пенрик се изкашля.

— Добре ще е да не споменаваме, че съм магьосник, поне в началото. Нито храмовия ми ранг. Първото обикновено привлича твърде много внимание на места като това, почти като към панаирджийска мечка, а второто или взема страха на местните храмови служители, или е повод да излеят пред мен негодуванието си, задето началниците им ги пренебрегват от години, с надеждата да ме привлекат за свой посланик.

А нито едното, нито другото би се отразило добре на разследването им.

— Тогава за какъв да ви представя?

Пенрик кривна глава.

— За свой помощник, да речем. Или местен водач. Което няма да е далече от истината.

Странна сдържаност, помисли си Освил, от страна на млад човек, така очевидно горд със службата си в двореца на принцесата-архисвещена. И определено за предпочитане пред прекомерното самодоволство, което се срещаше често при наскоро повишените, особено при онези, чиито нови отговорности не са им по силите.

Минаха по мостчето и поеха по главната улица. Скоро видяха местния храм, построен по подобие на плевните и къщите — камък и потъмняло дърво, — само че по-висок и с шест страни. Малка тълпа се беше събрала под широкия навес по цялата ширина на фасадата. Освил дръпна рязко юздите, вдигна ръка да спре спътниците си и след кратък размисъл слезе от коня, за да покаже уважение. Пенрик последва примера му и застана до него.

Погребалната церемония тъкмо беше стигнала до най-деликатния си етап — очаквания знак от бога, приел душата на покойника. На украсена с вечнозелени клонки носилка лежеше увито в саван тяло. При главата му стоеше мъж на средна възраст с петоцветната роба на свещен… не, на дякон, ако се съдеше по единичния ширит на лявото му рамо. По негов знак близките на покойника се отдръпнаха от носилката и застанаха покрай стената, а свещените животни и техните гледачи пристъпиха напред.

Питомен гарван стоеше на рамото на млад мъж като представител на Бащата. Друг младеж, без съмнение близък роднина на първия, държеше на каишка медночервено куче с вчесана до блясък козина, очевидно представител на Сина. Дългокрако момиче стискаше юздата на дебело бяло пони, чиято проскубана заради сезона козина беше пригладена грижливо, превръщайки добичето в достоен представител на петия бог. Възрастна жена държеше в ръце спокойна котка със зелена панделка около врата, която я бележеше като животинка на Майката, а младо момиче стискаше непослушно коте, което се бореше със своята панделка, синя в цвета на Дъщерята.

Дяконът привика един по един гледачите да се приближат до носилката. Младият мъж протегна ръка, поднасяйки гарвана си към покойника, но птицата не прояви никакъв интерес и скочи обратно на рамото му. Котето продължи борбата си с панделката. Понито разшири ноздри за миг, при което наредените покрай стената роднини замръзнаха в тревога, но после се дръпна от носилката и наведе глава към туфа бурени, порасли между камъните. Червеното куче подуши покойника и размаха опашка, но с това ентусиазмът му се изчерпи. Котката скочи от ръцете на жената, сви се на кълбо върху гърдите на покойника — покойницата всъщност, жена на преклонна възраст, — и примигна с кротките си златни очи. Вълна на облекчение заля скърбящите, разколебана за миг, когато кучето повлече гледача си към носилката. Интересът му не беше привлечен от покойната баба обаче, а от котката, която бързо го обезкуражи със собственическо съскане и мълниеносен шамар.

В големите градски храмове знакът кой бог е поел душата на покойника имаше не само теологично, но и икономическо значение, защото орденът на проявилия се бог прибираше паричните приношения, които близките оставяха в храма като плата за заупокойните молитви. Тук, в дълбоката провинция, сигурно имаше само една олтарна маса, чиято цветна покривка се сменяше според сезона. Дяконът бе проявил усет към театралното, привиквайки Майчината животинка последна, вместо да съкрати церемонията, като започне с очевидния избор. Местните хора може да бяха бедни, но заслужаваха своето представление.

— Червеното куче… — прошепна Пенрик на Освил.

— Какво?

— Мисля, че сме дошли на правилното място.

— Защо?

Но магьосникът само му даде знак да изчака и продължи да се оглежда с нескрит интерес. Освил потисна раздразнението си.

Дяконът прочете кратка молитва, после направи знака на петимата богове. Шестима мъже от семейството вдигнаха носилката и я понесоха нагоре по стръмната улица, а гледачите подбраха животните си и ги поведоха и понесоха в обратната посока. Дяконът понечи да последва носилката, после забеляза групичката на Освил, поколеба се и спря. Жената, която беше прибрала котката си, преди носилката да потегли, застана до него.

— Да ви помогна, господа? — каза дяконът.

— Аз съм дознател Освил и съм тук във връзка с разследване, възложено ми в Изтокдом — започна Освил. Дяконът видимо се стресна и той побърза да добави: — Интересува ме дали знаете нещо за непознати, появили се наскоро в района ви, но можем да изчакаме, докато приключите със задълженията си, дякон, ъъ?…

— Галин — каза дяконът. Вече изглеждаше повече любопитен, отколкото разтревожен. — Ако искате, съпругата ми Госа може да ви настани удобно, докато аз се върна?

Не стана ясно кого точно пита, тях или съпругата си, но жената, която изглеждаше също толкова любопитна, свали панделката на котката, остави животинката на земята и я прогони с крак. После се сгъна в реверанс пред неочакваните гости.

— Добре дошли, господа. Последвайте ме, моля.

Младежите с другите свещени животни също бяха спрели и ги гледаха с интерес. Пенрик се усмихна топло на момичето с понито и докосна устните си с палец, знакът за благословия от белия бог, с което, уви, само стресна девойката. Госа сгълча домочадието си — младежите очевидно й бяха деца — и ги прати всичките по задачи. На момичето с котето се сопна да остави палавата животинка и да сложи чайника.

Стражарите поведоха конете след момичето с понито. Освил тръгна след тях да ги инструктира — задачата им бе, след като приберат добичетата в обора зад храма, да се пръснат из селото и да разпитат местните, както го бяха правили във всяко градче, село и махала дотук, — после побърза да настигне магьосника и съпругата на дякона. Съпругите и съпрузите на дяконите и свещените често служеха на боговете в не по-малка степен от половинките си, макар и не толкова пряко. С други думи, тази Госа със сигурност знаеше местните клюки не по-зле от съпруга си.

Къщата на дякона беше непосредствено до храма и не се различаваше от другите къщи на улицата, освен че прозорците й бяха с истинско стъкло, а не с пергамент. Беше възтясна за толкова хора, но пък някак весела, което говореше за повече деца, отколкото пари. Кухнята се намираше в дъното на къщата и беше свързана с нещо средно между салон и кабинет — помещението, където дяконът даваше духовни съвети на миряните и където Госа покани новодошлите. Наложи се Освил да изчака няколко минути, докато източникът му на информация в лицето на домакинята се развърти из кухнята, преди да се върне в салона и да отговори на въпросите му. Междувременно младото момиче се приближи към усмихнатия Пенрик да му покаже котето, което той веднага взе в скута си. Под ласката на дъгите му пръсти животинката се размърка като воденично колело. Освил се надяваше никой друг да не е забелязал дъждеца от мъртви бълхи, който се посипа от котето, когато магьосникът го върна на гордата му собственичка. Освил също пробва да се усмихне, но очевидно му липсваше магията на русия мъж, защото на него коте не предложиха.

След няколко минути Госа и щерка й, която временно беше оставила котето да се забавлява само, влязоха да предложат на гостите бира, чай и намазани с масло порязаници. Пенрик любезно направи свещения знак да благослови храната и си спечели усмивка от Госа. Уви, надеждите на Освил да се сдобие с полезна информация станаха на пух и прах. Едва бе успял да зададе няколко от редовните си въпроси, когато домакинята поклати глава със съжаление. Нито през последната седмица, нито дори от месец не била чувала странници да са пристигали в селото. Освил стрелна Пенрик с укоризнен поглед.

Пенрик изобщо не се впечатли.

— Онова червено куче, което водеше синът ви — обърна се той към Госа. — Откъде се е сдобил с него?

— А, красиво животно, нали? Но историята му е тъжна. Старецът, дето го отгледа, загина при скално свлачище преди няма и два месеца. Едвам успяхме да приберем кучетата, не искаха да се отделят от хижата му, толкова страдаха за господаря си. Невъзможно беше да го изровим, за да го погребем както трябва, затова съпругът ми извърши церемонията там, на свлачището. Само дето… — Жената се поколеба, а миг по-късно влезе Галин.

Съблече петоцветната си роба, доста поовехтяла, установи отблизо Освил, закачи я на един пирон на стената и седна уморен и признателен да изпие чаша горещ чай.

— Тези господа питат за непознати, които да са идвали в долината — уведоми го Госа, — но аз не съм чула нищо. Ти?

Дяконът поклати глава — жест до болка познат и обезкуражаващ.

— То тук по принцип рядко идват странници. Стоката сами си я караме в Уипуруил. Тамошни хора идват понякога лятос да купуват животни, кожи или сирене, но тях си ги познаваме.

— Тъкмо им разказвах за Скуола — вметна съпругата му.

Галин изправи гръб и остави чашата си. После попита с нетърпение:

— Да не би някой най-после да е получил писмата ми? Или да ги е прочел? Два пъти писах на началниците си в Уипуруил, но още нямам отговор. Писах и на свещените в съседните долини. Единият отвърна, че не може да помогне, а другият… дори и това не направи. — Поклати глава. — Молитвите ми също не се увенчаха с успех.

— Да ви помогнат за какво? — попита Освил.

— Имам проблем с един дух — простичко отговори Галин.

Освил се облегна назад; Пенрик се наведе напред.

— Проблем с дух? — насърчи той домакина им.

На Освил също му стана любопитно, но този страничен въпрос нямаше нищо общо с неговото проточило се разследване. Не му оставаше друго, освен да откъсне спътниците си от лапите на местното гостоприемство по най-бързия начин, така че да се върнат на главния път, преди да е паднала нощта. Само че дякон Галин се хвана за подканата на магьосника като удавник за сламка.

— Онзи беден старец… Отначало не бях сигурен, да ви кажа, въпреки поведението на кучетата му. Не на всички, само на двамата му любимци — Стрела, едно прекрасно и доста едро куче, и Кръв, него го видяхте на церемонията. След като свлачището премазало господаря им, Стрела хукнал към най-близката ферма и започнал да лае като луд, докато не го прогонили с камъни. Кръв останал при свлачището, на пост, един вид, лаел и скимтял. А после онова голямото куче дойде в селото и право при мен. Виеше на умряло, не млъкваше горкото. И понеже рядко се отделяше от Скуола, не беше нужно да си седонийски мъдрец, за да се сетиш, че се е случило нещо лошо. Оседлах коня си и последвах Стрела по пътя, после по ловджийската пътека, после до… Какво да ви кажа. Голямо свлачище. С все дърветата. По-рано същата сутрин бях чул трясък, ехо, дето стигна чак до долината, но никой не вдигна тревога и съвсем бях забравил за него. Бързо открих чирака на Скуола, мъртъв, той, както и едно от другите кучета. Гръбнакът на животинката беше пречупен, но от пръв поглед ставаше ясно, че никой не би могъл да им помогне, нито на единия, нито на другия. По-късно същия следобед мъже от селото претърсиха района на свлачището, но и те не откриха Скуола, само още едно куче. И двете животни погребахме както си му е редът, без да им одираме кожите и прочие. Аз настоях за това, в знак на уважение. — Кимна сам на себе си. Изоставен от храмовите си началници в тази далечна долина, Галин явно бе поел върху плещите си отговорността за всички решения. Освил се опита да остане безразличен към несгодите му.

След като вдиша през носа си продължително и замислено, Пенрик измъдри следното:

— И откога знаете, че този ваш старец Скуола е самоук шаман?

Решил да поеме контрол над разговора, като изкаже необходимите съболезнования, благодари за гостоприемството и подбере хората си за обратния път, Освил преглътна думите си толкова бързо, че се закашля. „Какво?“

Галин прецени с поглед младия мъж.

— Служа в тази долина вече повече от двайсет години. Бързо разбрах какъв е Скуола, но не толкова бързо, че да не го опозная преди това, него, близките му и познатите му. Знаех, че не е опасен за никого. Вярвам, че дългът ми към душите на хората идва преди дълга ми към закона. И че трябва не само да образовам паството си, но и да се уча на свой ред, иначе за какво са ни поставили боговете на този свят?

— Така е. — Пенрик направи свещения знак и понеже идваше от пълноправен храмов свещен (макар въпросният свещен да беше оставил ширитите си в конските дисаги), знакът се стори на Освил натоварен с доста по-голяма тежест от обикновен жест на съгласие.

Насърчен от тази реакция, Галин продължи:

— Доверието ми беше възнаградено многократно през годините. Скуола беше благочестив човек като всички останали, че и по-благочестив от мнозина, а и помагаше с кучетата си на всички ни при нужда, с негова помощ намирахме изгубени и ранени хора, съдействаше при пожари, наводнения и глад, както и в множество други, по-дребни неща. С времето започнах да го възприемам като безценната си лява ръка тук, в долината, без която дясната не би била и наполовина толкова сръчна.

Госа, която кимаше в знак на съгласие през цялото време, вметна:

— Точно затова не разбираме онова, дето се случи на погребението му. — И даде знак на съпруга си да продължи.

Очите на Пенрик се присвиха.

— Съпругата ви спомена, че сте провели ритуала при свлачището?

— Да. Нямаше начин да свалим тялото му в селото. В началото се надявахме кучетата да го намерят, а по-късно — че самите ние ще се ориентираме по миризмата на леш, но явно беше заровен много надълбоко под камънаците, а колкото до кучетата… те така и не стигнаха до съгласие по въпроса, бяха страшно разстроени и неспокойни. Така или иначе, никой бог не даде знак, че е приел душата му, макар да извършихме ритуала пет пъти, докато свещените животни не се изнервиха до крайност, а и вече се стъмваше.

— Възможно ли е да се е спасил някак от свлачището? — попита Освил, заинтригуван, въпреки всичко, от историята. — И да е избягал по някаква причина? — Подозрителният му ум на дознател намираше смъртта на чирака за интересна подробност.

Галин изпухтя.

— По някое време и аз започнах да се питам същото. Но тази версия не се връзваше с поведението на кучетата.

В предишни свои разследвания Освил неведнъж бе попадал на неми неща, чиито показания говореха с висок и ясен глас. Май трябваше да добави и кучетата в този списък. Поне началниците нямаше да го гълчат, че не ги е заклел да говорят истината.

— Значи духът му е останал безпризорен.

Госа сви пръсти в предпазния знак и го изгледа намръщено, досущ като някоя от лелите му миг преди да поправи грешка в правната му реторика.

Галин поклати глава и продължи:

— Да, по всичко личеше, че духът му е останал сиротен, а в това нямаше никакъв смисъл. Със сигурност зная, че Скуола не би отблъснал боговете. А ако Синът на есента, когото той бе почитал през целия си живот, го е сметнал по някаква причина за недостоен, поне Копелето би трябвало да го приеме. Но къде беше Той? Къде бяха всички Те?

Въпрос без отговор, с който Освил се беше сблъсквал многократно в кариерата си. Дознателят прехапа устни.

— Работата е там — вметна Госа, — че сега всички смятат свлачището за обитавано от духове и не припарват там.

Пенрик взе да кърши пръсти, после, изглежда, стигна до някакво решение.

— Значи този самоук шаман, който е работел с кучета като обект и среда на своето изкуство, е умрял неочистен от Великия звяр, комуто е дължал способностите си. И сега душата му е изгубена между световете, осиротяване, нежелано и от боговете, и от хората.

— Много знаете за тези неща, младежо — отбеляза Галин.

— Ами… аз съм нещо като храмов усещащ. — Усмивката му беше застинала. — Още щом видях червеното куче, разбрах, че някъде в тази история има шаман. Животното е почти готово да бъде превърнато във Велик звяр, това знаехте ли го?

Галин се изкашля.

— Кръв е много умно куче. Добре възпитано. Децата в селото го обожават. Много бързо свикна с ролята си на свещено животно.

— Нищо чудно.

— Значи… не сте дошли тук в отговор на моите писма?… — Дяконът явно се беше вкопчил в тази надежда.

— Да, не сме тук заради писмата ви. — Пенрик оголи зъби в кратка иронична гримаса, остра реакция, каквато Освил виждаше за пръв път при него.

Галин призна:

— Мислех си да намеря друг шаман за Скуола, някъде в планината, който да извърши последния таен ритуал на тяхното общество. Понеже моите молитви явно не вършеха работа за бедния старец. Скуола е получил своя Велик звяр от предишния шаман по нашите места, отдавна, бил съм младеж тогава, и е извършил очистващия ритуал за учителя си, когато му дошло времето. Обучаваше свой чирак, но доколкото знам, още не бяха стигнали до етапа на вселяването. Е, всъщност знам, защото в деня след трагедията, на погребението на Уен, свещените животни показаха, че душата му е приета от Сина.

Госа кимна.

— Знакът беше еднозначен. За огромно облекчение на семейството и малка утеха в скръбта им.

— Нека кажа още нещо за беглеца, когото преследваме — започна Освил, но Пенрик вдигна ръка да го прекъсне.

— Ще ви помоля да изчакате малко с това, дознателю, ако нямате нищо против.

Е, Освил определено имаше против, но Пенрик вече се обръщаше към Галин:

— Далече ли е това уж обитавано от духове свлачище?

— На пет-шест мили нагоре по източния път. Един час бърза езда. — Галин изгледа Пенрик с присвити очи. — Казвате, че сте храмов усещащ. Долавяте ли присъствието на духове?

— Ъъ… да, с малко специализирана помощ.

— А можете ли да получите тази помощ?

— Нося я със себе си.

Галин се изпълни с вълнение.

— Дали не бихте… съгласен ли сте да отидем при свлачището? Може да усетите нещо там. Това би означавало много за душевния ми покой. — Замисли се и добави: — Поне ще знам какво е станало, ако не друго.

Това отклонение щеше да им коства много време, прецени Освил. Тръгнеха ли, щяха волю-неволю да останат в селото за през нощта.

— Време — изсъска под нос той.

Пенрик го погледна рязко и прошепна:

— Бихте могли да продължите без мен.

— Не. Не бих могъл.

— Ваша работа. — Обърна се към дякона. — Добре, ще отидем. Но не обещавам нищо.

Галин плесна с ръце от облекчение.

— Само да оседлаят конете и тръгваме.

— Добре ще е да вземем и червеното куче — добави Пенрик.

Галин застина.

— А. Да.

Стана, готов да потегли, забави се само колкото да стисне ръцете на госпожата си за довиждане. Колкото до нея, сега тя ги гледаше много по-благосклонно отпреди.