Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (10)

10.

Освил и преди бе разчитал на помощ от местните храмове по време на разследванията си, но съдействието им обикновено се изчерпваше с безплатна постеля и храна в палатата на някой от ордените или в прилежащото й общежитие за поклонници, или — в най-лошия случай — да му препоръчат добра странноприемница. Село Ручей не можеше да се похвали с нито едно от гореспоменатите, освен това нямаше затвор, нито подходящо за арест място в прилежащите на храма сгради, нито дори окови в мазето на укрепена сграда. С други думи, по необходимост затворникът им се превърна в денонощна отговорност на магьосника. В резултат на това цялата им група се натресе на Галин, Госа и тяхното гостоприемство. Е, предимно на Госа, както се оказа.

На Освил му беше крайно неудобно да вкара в дома им един заподозрян в убийство маг, но дяконът и съпругата му не се впечатлиха особено. Галин и синовете му набързо спретнаха за шестимата гости допълнителна маса от рендосани дъски върху дървени магарета. Госа впрегна експедитивно на работа децата си и слугинчето, което Освил помнеше от погребалната церемония като гледачката на бялото пони. Личеше си, че стопанката на дома неведнъж е приютявала по спешност бежанци, подгонени от едно или друго бедствие. Много скоро впрегна на работа и стражарите, което облекчи донякъде гузната съвест на Освил. Разни ястия взеха да се появяват от само себе си почти като в приказка за омагьосан замък, а всъщност бяха тави и купи с храна, изпращани от добронамерени комшии.

Целият този хаос се преобрази в ред за нула време, трапезата се оказа наредена за дванайсет души, плюс двете кучета, които дебнеха под масата, било за да са близо до Инглис, било с надежда да се облажат с огризки. Просветен Пенрик се смути сякаш, когато дяконът го помоли да благослови храната, но все пак изрецитира правилните фрази с точките и запетайките, сякаш четеше от учебник в семинарията, което много се хареса на домакините. Супата беше гъста и вкусна.

Сред тази жизнерадостна компания Инглис беше като петно от мълчаливо униние. Вероятно усетил контраста, той полагаше усилия да се държи любезно, нищо че видът му беше на крайпътен разбойник. Явно знаеше как да се държи на маса. Освил забеляза, че Галин също наблюдава зорко шамана. Нещо в мрачното униние на Инглис стряскаше сътрапезниците и никой не се опита да го въвлече в разговора — за облекчение на Освил. Вероятно за да компенсира това, Пенрик, който седеше от другата страна на Освил, разказа няколко историйки, особено след като жените разбраха, че служи в двора на принцесата-архисвещена в Мартенмост, който те очевидно смятаха за място далечно, екзотично и романтично. Женорята се дивяха на магьосника колкото и на убиеца, което изтика Освил на трето място. Не беше свикнал дознателската му тежест да бъде така затъмнена.

Когато приключиха с вечерята и след кратка консултация с Освил дяконът и съпругата му пратиха децата да спят при комшиите, така че групата на дознателя да не се дели, Госа се сблъска със социална дилема — на просветен Пенрик безспорно се полагаше най-хубавата спалня, само дето Инглис по принуда трябваше също да спи в нея. Освил пък искаше да държи под око и двамата, а отгоре на всичко кучетата отказваха да се отделят от затворника. Госа беше склонна да изгони кучетата с ритници, но Пенрик я разубеди с чаровна усмивка и с обещанието, че няма да напълнят чаршафите й с бълхи.

На стълбите към горния етаж Освил дръпна Пенрик настрани.

— Мислиш ли, че Инглис може да контролира кучетата? Те могат да се превърнат в оръжие по-лошо и от ножа.

— Подозирам, че кучетата си имат свой план. Или на някой друг… — отвърна Пенрик, също снишил глас. По-рано беше вързал вървите на канията около врата си, а ножа беше скрил под ризата си. Сега се докосна леко по гърдите. — Колкото до ножа, Госа има по-големи в кухнята си. Този тук е заложник, а не оръжие.

— Дали Инглис ще се опита да избяга? Твърди, че е загубил шаманските си способности, но дали не лъже?

— Или греши — промърмори Пенрик. — Или е подходил погрешно към силите си. Бих заложил на последното, но… рано или късно ще се разбере кое е. А и с този ранен крак няма да избяга далече.

— Освен ако не открадне кон.

Странна усмивчица изкриви устните на Пенрик.

— Мисля, че подобна езда не би му донесла нищо добро. Успокой се, Освил. Подозирам, че Инглис ще е най-добре охраняваният затворник, който си имал.

Ако питаха Освил, магьосникът се отнасяше твърде небрежно към този въпрос, но пък тримата храмови стражари щяха да легнат в спални чували на различни места между тяхната стая и входната врата. А и шаманът очевидно беше изтощен. Реалната опасност би могла да възникне по-късно, след като се наспи и възвърне силите си. Освил поклати глава и последва Пенрик по стълбите.

Спалнята, в която ги заведе Госа, беше чиста и приветлива, но и малка, като всички стаи в къщата. А сега, когато освен умивалник, гардероб и легло вътре имаше походно легло, спален чувал, трима мъже и две големи кучета, изглеждаше още по-малка. Госа връчи на Освил свещта, посочи му свещника на умивалника, пожела им лека нощ, излезе и затвори вратата. Освил подобри осветлението, като запали останалите свещи, но не и миризмата, защото свещите бяха лоени.

Пенрик любезно отстъпи умивалника най-напред на Освил. Затворникът се изми трети. Магьосникът, който се движеше като котка в сенките, изпревари Освил в разпределянето на леглата, като се изопна на походното, а кучетата решиха окончателно въпроса, като избутаха Инглис към спалния чувал, преди да се настанят собственически от двете му страни. Инглис се настани с мъка на пода, като пъшкаше от болка. Ако зависеше от Освил, би пратил магьосника със спалния чувал пред вратата, а затворника — на походното помежду им.

— Е, Инглис — подхвана Пенрик. — Аз съм нещо като лекар, макар още да не съм положил клетвите. Мисля, че ще мога да направя нещичко за крака ти, ако ми дадеш да го погледна.

— Разумно ли е? — попита стреснато Освил. В неговите очи нараняването на Инглис беше равносилно на окови.

— О, да — бодро рече Пенрик. — Убихме достатъчно бълхи в този дом, за да балансираме цяла седмица лечение. — Погледна към Инглис, махна с ръка и добави: — Въшки също.

Инглис май се засегна и каза:

— Спах в няколко евтини странноприемници. А и от цял месец не съм се къпал като хората.

„Добре де, той ще спи на пода“ — преосмисли плана си Освил. А после се запита дали Пенрик нарочно се е направил, че не разбира подтекста на въпроса му.

Инглис прокара пръсти през рошавата си коса, после отвори уста да изпсува. Освил не видя дъждеца от мъртви гадинки — светлината беше лоша, — но чу шумоленето им, докато падаха на пода.

Пенрик се намести преспокойно с кръстосани крака вдясно от Инглис, като избута безцеремонно Кръв. Инглис го изгледа колебливо, но не възрази, а само примижа, когато магьосникът нави крачола му. Кракът отдолу беше син-червен и отекъл. Магьосникът взе да напява нещо без мелодия под нос и да мести ръце над ранения крак. Инглис видимо се отпусна.

— О — промълви той, без да крие изненадата си. Пенрик се беше навел над работата си, но Освил видя как устните му се извиха нагоре.

— Има малка пукнатина в едната кост, но не се е влошила, макар да си натоварил крака. Останалото са разтеглени мускули и няколко почти скъсани сухожилия. При други обстоятелства бих те посъветвал да си държиш крака нависоко и да не стъпваш на него три седмици.

Инглис изсумтя. Освил се намръщи.

— Мдааа. По пътя ще погледна отново крака ти и ще се опитам да ускоря оздравяването — добави Пенрик и изправи гръб. В крака нямаше видима промяна, ако питаха Освил, но когато Инглис се намърда в спалния си чувал, това незнайно защо го подсети за детските приказки, в които героят вади трън от лапата на вълк и така печели доверието му. Дали Пенрик и Инглис знаеха тези приказки? Май да, ако се съдеше по замисления поглед, с който шаманът стрелна магьосника.

Пенрик добави небрежно:

— Дали шаманите от Старите Лесове са разбирали от лечителство, знаеш ли?

— Да, поне според легендите. — Инглис сви рамене. — Но и тези им умения са се изгубили като повечето неща. Учението на шаманите е било устна традиция, предавало се от учител на ученик и е умряло заедно с тях. Малкото писмени документи са били изгорени от дартакийците. Каквото е оцеляло скрито, е станало жертва на влагата, насекомите и липсата на хора, които да разбират написаното. Една от задачите, които си поставя обществото на кралските шамани, е да възстанови поне в някаква степен тези умения.

— И имат ли успех?

— Ами, изглежда, че лечителството се е практикувало основно от жени. Те или са оставили по-малко писмени паметници, или писанията им са били преписвани по-рядко, защото повечето оцелели оригинали и преписи от онова време разказват за душевоини, бойната магия и ритуалите, свързани със свещения крал.

Пенрик… или беше Дездемона?… изсумтя презрително.

— Защо ли не се учудвам.

— Малкото, което знаем, е от случайни бележки в полетата на текстове, посветени на други неща. Неколцина кралски шамани се опитват да възстановят уменията, като разчитат повече на нови практики, отколкото на стари документи. В крайна сметка тези умения са се появили по същия начин — чрез проба и грешка. Само дето грешките… представляват за столичния шаман проблем, с какъвто старите горски племена не са се сблъсквали. — Инглис се бе оживил, сякаш забравил за тегобите си. — Двама от старшите шамани експериментират с лечението на животни, за да избегнат въпросните проблеми. И последните им резултати са много обнадеждаващи.

На Освил изведнъж му хрумна, че причината Инглис да се представя така убедително за беден учен в хановете по пътя има съвсем просто обяснение — той наистина беше такъв. Е, не беден може би. А Пенрик си беше учен най-официално. „Стават двама. Богове пет, помагайте.“

— Орденът на Майката проявява ли интерес към работата им? — попита Пенрик.

— В известен смисъл.

— Тоест… интересът им е услужлив или враждебен?

Устните на Инглис трепнаха с разбиране и ирония.

— По малко и от двете, но откакто обществото реши да работи с животни, отношението към експериментите им стана по-добронамерено.

— А самият ти проявяваш ли интерес към тази страна на шаманското изкуство?

Инглис се усмихна отново.

— Какво значение има? Вече не мога да го практикувам.

— А когато още можеше? — настоя Пенрик, пренебрегвайки този изблик на отчаяние. — Какъв е подходът? Как изобщо изпадате в шаманския си транс? С медитация, дрога, дим, звънчета, миризми?… Песни, молитви, въртите се като алтави?…

От устните на Инглис се откъсна нещо подобно на смях.

— Всичко изброено или нищо от изброеното. Моите учители казваха, че това са патерици, които помагат да се създаде полезен навик, и в този смисъл не са задължителни. Трансът не може да се предизвика насила. Нито възниква безотказно. Опитните шамани почти не използват такива трикове. Влизат и излизат от плоскостта на символичното действие тихо като риба във вода и понякога също толкова лесно, без видимо усилие. — Въздишката му прозвуча като израз на завист. Или на загуба може би.

— И как ви обучават? С подробности, моля. Интересът ми е професионален.

Освил нямаше представа какво цели Пенрик с този разпит — свещеният се оказваше по-хитър от очакваното, — но Инглис май не намираше във въпросите му нищо подозрително. Което говореше доста за самия него.

— Всеки урок започваме с кратка молитва — започна шаманът.

— Като зов към боговете или за да успокоите колебанията на храма?

Инглис го погледна замислено.

— Като зов? Едва ли.

— Мда, всички говорят на боговете, но никой не очаква отговор от тях… Почти никой. И после какво?

— Пробвахме различни неща и накрая се спряхме на напев, който ми отваря вратата. Патерица, която винаги носиш със себе си, не можеш да я загубиш, нито да я забуташ някъде, както се случва с отключващите предмети например. Учителят Фъртуит най-напред ме научи на диалога — като двама поети, които се редуват в рецитацията на дълго стихотворение. Само дето моето беше късо, само четиристишие. Сядахме един срещу друг със запалена свещ между нас. Взирах се в пламъка и повтарях четиристишието отново и отново. Отново и отново, и отново, докато умът ми не се прочистеше или пък не се отегчеше до смърт, не знам. Случваше се да изгорим цяла кутия скъпи восъчни свещи. Истинско прахосничество. Не знам как издържаше Фъртуит. След няколко дни с тези упражнения, помня, че беше следобед, толкова дълго бяхме повтаряли стихчето, че вече ме болеше гърлото, изведнъж… пробих. Озовах се на плоскостта, макар и само за няколко мига. Но беше такова откровение… Знаех, че именно към това сме се стремили, аз и моят вътрешен вълк, през цялото време. Бяха ми го описвали с думи и тези описание не бяха… не бяха погрешни, но и не ми бяха дали дори наполовина реална представа за усещането. Нищо чудно, че трансът така дълго ми убягваше. След това ми стана по-лесно. Вече не ми беше нужен пламъкът на свещта. Пробивах все по-бързо, скоро стана достатъчно да рецитирам четиристишието сам, без диалога с учителя. Упражнявах се да го казвам наум, когато… — Инглис изведнъж млъкна и след миг добави смутено: — Учителят ми твърдеше, че се справям много добре.

— И какво е усещането? Да си в онова духовно пространство?

Устните на Инглис се отвориха, затвориха се, стиснаха се на черта. Той протегна ръце с дланите нагоре.

— Мога да ти го опиша с думи, но те ще са безсилни да те научат, както бяха безсилни за мен. Не знам как би могъл да го разбереш.

— Инглис. — Казано с мек тон, но и безапелационно в същото време. — След най-странния миг в живота ми край един път преди четири години деля ума си с двестагодишен демон, който се състои от дванайсет личности, говорещи на шест езика, и изпитва трудно удържим стремеж да унищожава всичко по пътя си. И по всичко личи, че ще съм на този хал до края на живота си. Слушам те.

Инглис видимо се стресна. А Освил се запита кога точно и как така Пенрик е започнал да му се струва нормален.

Магьосникът въздъхна и пробва от друг ъгъл:

— Това състояние на транс… приятно ли е?

— То е място на чудеса — каза Инглис и след кратко колебание добави: — Някои го намират за плашещо.

— А ти?

— Аз бях в екстаз. Може би прекалено. — Смръщи вежди. — Не губех от поглед материалния свят, но го губех от фокус, сякаш другото полягаше върху него и го избутваше настрани. Нематериалните неща изглеждат материални, символи на самите себе си, но не като обикновени халюцинации, защото във вълчата си форма… там аз съм вълк или понякога хибрид между вълк и човек… защото във вълчата си форма аз мога да ги докосна. Да им въздействам. Да ги подчинявам на волята си. И промените се проявяват в материалния свят. Не си представяй, че това е като да въздействаш на материята в истинския смисъл на думата, така, както го правят демоните на хаоса. Не, въздействието е само върху неща от ума и духа, ала умът и духът имат силно въздействие върху тялото, което ги носи. Умът, който движи материята, той е обект на въздействието. Шаманът може да накара човек да направи едно или друго, или да свърже умовете на двама в едно, така че единият да знае къде е другият. Би могъл да убеди тялото, че се възстановява по-бързо от болест или рана. Да прати видения на друг шаман, да споделя мисли. А пълноправният шаман може да прехвърли духа на жертвено животно в друго тяло и да го свърже с него така, че тялото да храни новия дух. Прехвърлят се животно в животно, за да се създаде постепенно Велик звяр, а после прехвърляш него в човек, за да се сдобие той със свирепата му сила… — Поколеба се за миг. — Смята се, че създаването на душевоин е най-трудният от всички ритуали, ако не броим прехвърлянето на свещения кралски дух, и понастоящем е забранено.

Значи не само орденът на Бащата щеше да потърси сметка на този млад човек, когато Освил го върнеше в столицата. Явно и собствените му хора щяха да се наредят на опашката.

— В онази кочина за пръв път успях да вляза, напявайки четиристишието си наум. Толкова се развълнувах, че едва не загубих пътя си. И понеже приемам вълча форма, обикновено възприемам нещата… символично, по вълчи. Духовете на жертвения глиган и на кин Глиганскиброд вече се бяха харесали. Подгоних ги както вълк гони плячката си, докато Толин се опитваше да убие глигана, а после те се приплъзнаха един върху друг и се сляха в едно. А когато излязох от транса и видях… о, богове… — Инглис скри лице в шепи. Стрела изскимтя и го близна, а Кръв се претърколи и положи скръбно глава на коляното му. Инглис посегна несъзнателно да погали копринената козина.

— Хайде стига толкова — твърдо каза Пенрик. Инглис преглътна и вдигна поглед. Пенрик обхвана с ръце коленете си и изгледа шамана с присвити очи. — Мисля, че трябва…

Инглис и Освил го изгледаха с еднакво объркване.

— Трябва да лягаме да спим — довърши Пенрик. — О, да. Определено. Лягай си, Пенрик.

Магьосникът стана и отиде до походното легло, като духна пътьом миризливите свещи.

„Това беше Рухия“, помисли си Освил. Разпозна енергичния й стил, а после се ужаси от факта, че е успял. Но пък съветът й беше разумен, нали?

— Трябва да поговорим — прошепна той на Пенрик, който вече лягаше на ниското походно легло до неговото в мрака.

— Да, но не сега. Утре сутрин. Трябва да помисля. — Пенрик придърпа завивките си. — И с помощта на белия бог, да измисля поема. Само Мира от Адрия е била поетеса, но не е знаела лесовнишки, ако не броим няколко нецензурни стихчета, които е научила от клиентите си. Била е прочута куртизанка, това споменах ли го? Приказки преди заспиване да искаш… Макар и неподходящи за детска стая. Добре де, все ще измислим нещо. — Обърна се на другата страна и Освил не видя дали е затворил очи.

Е, Инглис не би могъл да излезе от стаята, без да се спъне в някое куче, реши след кратък размисъл дознателят. После тъмнината му натежа като топло одеяло и той се унесе в сън.