Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (5)

5.

Рано привечер групата на Пенрик стигна до Уипуруил в края на езерото. Градчето беше два пъти по-малко от успешния си събрат Мартенмост и си личеше, че не харесва този факт, но пак беше пет пъти по-голямо от Зелен геран, където Пен беше отраснал. Дори нетърпеливият Сива сойка не настоя да продължат. В местната палата на Дъщерята, която беше под прякото управление на принцесата-архисвещена, намериха безплатен, пък макар и претъпкан подслон.

Освил най-после се възползва от войниците в групичката им, като ги разпрати по таверни и ханове да разпитват за шамана. Не включи бордеите в списъка, поне не гласно — може би дознателят не смяташе, че убиецът-беглец ще се възползва от услугите им, или просто уважаваше клетвите, които войниците бяха дали на Дъщерята. Търговията в града се беше свела до местния трафик сега, когато зимата беше затворила високопланинските пътища към северното крайбрежие.

Пенрик и Освил тъкмо бяха приключили с вечерята в една таверна. И тук, уви, никой не помнеше да е виждал тъмнокос и тъмноок лесовник, пътуващ на север сам, макар че всеки разумен човек, комуто се налага да премине проходите толкова късно през годината, би се присъединил към някоя група пътници, а кой би го забелязал тогава? Освил търкаше уморено очи, когато един от войниците, Баар, се върна.

— Май открих нещо, господа…

С нескрито облекчение и предпазлива надежда Освил тръгна с него по улиците. Пенрик ги следваше на крачка разстояние. Скоро войникът ги отведе в една малка странноприемница встрани от главния северен път. Ханът плачеше за ремонт и обслужваше най-вече местни хора.

— О, да — каза ханджията, след като Освил смаза езика му с халба от собствената му бира и кесията му с още три за новодошлите. — Не зная дали за него говорите, но определено беше строен младеж с тъмни коса и очи. Е, то това описва половината дартакийци по пътищата… — Освил кимна с разбиране, — но този говореше с лесовнишки акцент, при това не като селяк. Реших, че е учен, защото каза, че събирал народни приказки. Пишел книга, сборник, така рече.

Веждите на Освил се вдигнаха.

— Каква книга?

— Стари истории от планините, вълшебни приказки. Детски приказки, истории, дето се разказват край огъня, приказки за призраци. И легенди за светци, ама не толкова. Най-много се интересуваше от истории за магически зверове.

— И вие разказахте ли му някоя? — попита Пенрик.

— О, да, и не само аз! Имах много клиенти онази вечер. — Ханджията хвърли жален поглед към празната понастоящем странноприемница. — Почерпи ги и те се разприказваха. Като нищо може да е събрал достатъчно истории за половин книга.

— Прояви ли специален интерес към конкретни истории? Да е задавал допълнителни въпроси?

— Ами, май доста се зарадва на слуховете за свръхестествени животни, които се развъждат по високите долини в планината.

Пенрик наостри уши.

— Имате предвид, ъъ, скорошни слухове, а не просто стари легенди? За какво става въпрос?

— Ами, говори се, че нагоре по течението на Студен ручей имало някакъв тип, който развъждал особено умни кучета, за които местните ловци и овчари дават мило и драго. Ама то и аз съм виждал някои много умни планински кучета, така че може да са само хвалби и историйки, не знам.

— Той спомена ли, че смята да проследи тези слухове до източника им? — попита Пен.

— Не, не бих казал. Всъщност не каза почти нищо за себе си. Предпочиташе да слуша, сещате се.

— А задава ли въпроси за Карпагамо, за Адрия, за проходите? — попита Освил. — Как да стигне до северното крайбрежие?

— По това време на годината не е нужно да задава въпроси за проходите, щото хората почти само за това говорят, как се надявали първият сняг да се стопи и проходите да се отворят за последно. Но иначе — не, не помня да е питал. Стори ми се уморен. Легна си рано.

— А видяхте ли накъде тръгна на сутринта? — попита Освил.

— Не, сър, съжалявам. Сутрин имам много работа, да изпратя всички гости и прочие. Но помня, че тръгна пеша. Нямаше кон. Затова си помислих, че е беден учен въпреки богаташкия си говор.

Пенрик го изгледа.

— Имате добро ухо за говори.

— Ами, сър, оттук минават много пътници, поне лете, и всеки разказва историята си. Щеш не щеш, свикваш да различаваш говора им.

Освил се облегна назад и се намръщи, по-скоро на себе си, отколкото на някого от присъстващите.

— И преди колко дни беше това? Опитайте се да бъдете точен.

Ханджията свъси съсредоточено вежди и започна да брои на дебелите си пръсти.

— Преди шест вечери, сър. Запомнил съм го, щото същия ден беше конският пазар и много народ беше дошъл от селата.

Освил изсумтя доволно, допи халбата си и стана.

— Благодаря. Бащата на Зимата да пази дома ви сега, когато сезонът му наближава.

— С боговете напред, сър.

Макар и свещен, Пенрик не добави благословията на Копелето, първо, защото повечето хора я намираха за двусмислена, второ, защото пътуваше инкогнито, и трето, защото — откакто се бе срещнал лице в лице със самия бог, буквално на ръка разстояние, но не и готов да протегне ръка и да го докосне, — му беше някак неудобно да се обръща към Него за дреболии. Нямаше гаранция, че вниманието на Копелето ще донесе някому късмет.

Вървяха по обратния път към палатата на ордена, стражарят крачеше пред тях със запален фенер. Пенрик каза, колкото да наруши мълчанието:

— Май ще е добре да отидем в онази планинска долина и да поразпитаме.

Освил изсумтя.

— Поглеждали ли сте картата? Долината е почти задънена, няма свестен проход през планината на север. А и като нея има още десетина. Ще е като да влезем в гигантски лабиринт от камък.

— Не е много по-различно от родната ми земя, която е само на няколкостотин мили източно оттук.

Освил го изгледа колебливо.

— На главния път ще има повече хора.

— Да, но странниците изпъкват повече в долините. Хората ги забелязват. А и ако онзи ханджия е прав, значи сте съкратили с няколко дни преднината на Инглис след Сврача река.

— Време, което не искам да загубя в претърсване на задънени улици.

— Освен ако задънената улица не се окаже капан.

— Хм. — Освил спря и се загледа на север, където високите върхове грееха в нощния мрак, бледа стена напряко на света. — Бях прав, когато настоях на своето предния път. Бас ловя, че онзи дебел столичен магьосник вече е хванал пришки на задника и се лута с празни ръце някъде из Саон. — Тази представа, изглежда, му донесе известно задоволство. Разбираемо, предвид обстоятелствата. — Защо вашият съвет да е по-добър от неговия?

Странно, но Пенрик не остана с впечатлението, че въпросът е реторичен.

— Защото, за разлика от него, аз се чувствам тук като на родна земя. Това стига ли? И защото, ако онзи човек наистина е бил Инглис, не е ли логично да се възползва от информацията, която е събрал в хана с цената на толкова въпроси? Не би ли тръгнал към единственото познато му място, пък било то и от разкази втора ръка, вместо да се лута из един напълно непознат му район?

— Нямам време — процеди през зъби дознателят.

— Времето наистина ли е толкова важно? Инглис така или иначе е в капан — било в долината на Студен ручей, било заради затворените проходи. Не е като да оставя след себе си диря от трупове.

Освил явно остана изненадан, защото издаде звук, който почти наподобяваше смях, пък макар и мрачен. Пен си даде сметка, че още не го е чувал да се засмее.

— Дано не започне тепърва.

Маслена лампа висеше над портите на ордена, жълтата й светлина се отразяваше в снега, събрал се между паветата на улицата. Освил даде знак на Баар да влезе на топло, като го тупна по рамото и каза тихо:

— Браво на теб, човече.

Но самият той не побърза да влезе и Пенрик остана да го изчака.

— Като храмов магьосник, случвало ли се е да проверявате обвинения в самоуко магьосничество? — попита изведнъж Освил.

Пенрик, изненадан от този внезапен обрат в разговора, скръсти ръце на гърдите си с надежда да се постопли и отвърна:

— Три пъти, докато бях в семинарията в Розиндом. Взеха ме с образователна цел. Не заради самото умение, защото всеки магьосник разпознава друг от пръв поглед, така както мога да кажа, че вие например сте висок човек, а за да придобия представа за правната страна на въпроса, която може да се окаже много сложна. Първо, само защото обвиненият не е храмов магьосник, а обикновено за това става въпрос, още не значи, че не е извършено престъпление по друг начин или от други хора. Според мен фалшивото обвинение, ако обвинителят е излъгал съзнателно, е изключително долна постъпка.

Освил кимна навъсено.

— Откакто станах придворен магьосник, не са ме пращали по такива задачи — продължи Пен, — защото Тигни разполага с други хора, които да използва за такива дребни неща. Но Дездемона, след като е станала храмов демон, е ходила с ездачките си на стотици такива разследвания и е откривала истински магьосник, пък макар и самоук, само, колко…

„Два пъти.“

— Само два пъти.

— Като дознател съм виждал това от другата страна — каза Освил. — За десет години само един сигнал за незаконно магьосничество се оказа верен и горкият човечец, който смяташе, че полудява, се остави на милостта на храма и я получи. Но друг един път…

Колеба се толкова дълго, че Пенрик започна да губи търпение и отвори уста да попита какво има предвид, но Дездемона му изшътка мълчаливо и му каза да изчака.

Освил гледаше невиждащо улицата и след минутка най-после продължи:

— Окъсняхме на пътя. Времето беше лошо, реката беше отнесла моста и така нататък. Както и да е, пристигнахме в селото на следващия ден и разбрахме, че предната вечер жената, обвинена в магьосничество, е била изгорена жива от полуделите си съседи. Нямаше признак демон да е прескочил от кладата й. Почти със сигурност е била невинна. Ако бяхме пристигнали навреме, щяхме да установим, че обвиненията са фалшиви, и да отправим строго предупреждение на клеветниците. Вместо това бяхме изправени пред дилемата дали да обвиним цяло село в убийство, или да си затворим очите. Стана много неприятно и накрая… е, да кажем, че не беше въздадена справедливост, нито под погледа на Бащата, нито пред друг.

Докато Пенрик, смутен дълбоко от разказа, се чудеше какво да каже, без да прозвучи като глупак, Освил отвори вратата и понечи да влезе. Но преди да прекрачи прага изръмжа през рамо:

— Ето затова мразя да закъснявам.

Вратата се затръшна като точка в края на разговора.

След миг Пенрик въздъхна и посегна към дръжката.

„Това май няма да се окаже толкова лесно, а?“

„Случаите на Бащата рядко са лесни — отвърна Дездемона. — Иначе не биха имали нужда от Него.“

Потеглиха от Уипуруил много рано на следващата сутрин.