Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (53)

Глава 52

— Не искам да излизам. Коледа е и вали. Всички ще ни сметнат за луди.

Ако се съдеше по израженията на лакеите, те вече бяха сигурни в този факт. Но Попи, увила един вълнен шал около врата и главата си, каза:

— Просто искаш да дойде моят ред.

— Нямах това предвид!

— Никога преди не са ми позволявали да излизам навън по време на снежна буря — каза тя.

— Много разумно! — простена той и пое чифта подплатени с кожа ръкавици, които му подаде икономът.

— Моля ви, не се губете в снега — каза икономът и подаде на Флеч малък фенер.

— Точно така! — съгласи се Флеч. — Може да сме в опасност! Да се загубим в снега и да ни намерят чак когато се разтопи напролет.

— Сега почти не вали — напомни му Попи, взе и тя един фенер и кимна на лакея, който отвори грамадната входна врата.

През нея се плисна поток от светлина и разкри пред очите им един свят, превърнат в купчини меки сладкиши, покрити със захарен памук.

Попи излезе с танцова стъпка през вратата и Флеч я последва.

— Ако Ваши светлости не се върнат до един час, ще изпратя лакеите да ви потърсят — оповести икономът.

На Флеч изведнъж му хрумна, че могат да намерят някой топъл обор и да проверят теорията на госпожица Татлок, че на Бъдни вечер животните могат да говорят. Можеха да свършат и още някои неща. Например, да дойде неговият ред.

— Два часа — уточни той.

Чувстваше се изпълнен с жажда. Обсебен. Абсолютно луд. Искаше да завлече Попи обратно горе, да я хвърли на леглото и да нахлуе в нея. При тази мисъл членът му така се втвърди, че почти не усети щипещия студ навън. Разбира се, Попи беше излязла насред снега и сега вървеше покрай сградата.

— Чакай ме! — изрева той и се отправи след нея, по следите от стъпките й. Снегът сигурно й стигаше до коленете. Любезността изискваше той да върви пръв и да й направи пътека, но щом беше толкова нетърпелива, че искаше да крачи сред преспите, щеше да я остави тя да е мъжът.

Попи беше бърза, затова той закрачи след нея, без да мисли за почти нищо друго, освен за бедрата й — колко са меки, колко бели. И как хлипаше тя снощи, когато той започна да ги хапе леко. А когато стигна по-нагоре, тя спря да хлипа и започна да…

Е, какво започна? Как бе възможно това да е същата жена, с която се бе любил години наред? Какво се беше случило с нея?

Чувстваше се неспокоен, сякаш земята се бе разместила под краката му. Само преди една година Попи лежеше пред него като замръзнало парче масло в човешка форма, а сега се разтапяше и крещеше. И той не бе направил нищо, за да предизвика тази промяна.

Ако беше опитал някаква нова техника, би могъл да си го обясни. Флеч тръгна по-бавно и започна да мисли по въпроса.

Попи вече беше заобиколила ъгъла на къщата. Той не спираше да си мисли, че някой сигурно я е научил — но знаеше, че не е вярно. В живота на Попи нямаше други мъже, освен оня хилав доктор Лудън, а тя не го харесваше по този начин. Обичаше да дава нареждания на клетника и да му праща дребнави писма за пръстите на краката на катериците и тем подобни.

Е, щом не се разтапяше заради друг мъж, защо тогава?

Не беше заради красотата му, макар че беше смущаващо да мисли за това по този начин. Попи го беше виждала предостатъчно в годините след сватбата им.

В този момент дочу някакъв тих писък и се втурна напред. Заобиколи тичешком ъгъла и завари съпругата си да рови под една огромна ела.

— Какво правиш? — изкрещя той.

Наоколо беше толкова тихо, че снегът сякаш погълна гласа му. Но странно, не беше чак толкова студено. Огромната къща се извисяваше зад тях и от всички прозорци бликаше златиста светлина. Никой друг не бе толкова глупав да тръгне навън в тъмнината.

— Погледни! — размаха фенера си към него Попи. — Мисля, че тук живеят някакви животни, под дървото!

— За бога, сигурно е някоя мечка! — изстена той и закрачи към нея през преспите, които стигаха високо над ботушите му. Попи навярно беше замръзнала с тези дълги поли, които сигурно бяха вледенени.

— Следите са много по-малки. Виж!

Той стигна до нея и в светлината на фенера си зърна малките отпечатъци — два мънички отпред и два по-дълги отзад.

Флеч избухна в гръмък смях.

— Не е мечка!

— Може да е английски опосум — предположи Попи и се разсмя. Очите й блестяха.

След като се беше разсмял веднъж, му беше трудно да спре.

— За естественик — успя да изломоти той — схващаш много бавно, Попи.

Тя го погледна с присвити очи и премести поглед към следите. Ако се съдеше по разположението на малките, не бяха чак толкова многобройни и…

— Зайци — прошепна тя. — Под тази ела има заешка дупка.

И без да се поколебае нито за миг, коленичи и се хвърли право надолу през огромната купчина клони, която стърчеше над снега.

Челюстта на Флеч увисна. За бога!

— Попи, излизай! — изрева той и се наведе.

Никой не му отговори.

Ненадейно му хрумна, че от зайците би излязло чудесно блюдо за някоя мечка… която би могла да живее под някое дърво. Хвърли се на колене и се заблъска по пътя в дупката толкова бързо, че се удари право в Попи.

Тя седеше, обгърнала коленете си с ръце, сякаш се намираше в спалнята си.

— Флеч! — посрещна го тя с такова удоволствие, сякаш бе дошъл да изпие с нея чаша чай.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа той и остави настрана фенера си. Светлината затрепка и угасна. Остана да свети само тънкото пламъче на Попи.

— Тук е като в стаичка — каза тя. — Изчакай малко, Флеч. Очите ти ще свикнат.

— Тук има ли мечки? — осведоми се Флеч, но си пое дъх.

— Няма нито зайци, нито мечки. Но това е малка къщичка.

След минута Флеч разбра какво има предвид. Снегът беше замръзнал около елата, изграждайки малки стени, които се издигаха до най-долните клони на елата. Земята се бе превърнала в мека рогозка от замръзнали иглички. Светлината някак си се процеждаше през снега, така че под дървото трептеше перленосиво сияние, разбивано само от жълтите лъчи около фенера на Попи. Главата на Флеч забърса най-долните клони на елата.

— Много е хубаво — каза той. — Да тръгваме, Попи! Полите ти сигурно са подгизнали.

— Не ми е студено — отрече Попи. Беше се сгушила до елата и му се усмихваше. Част от косата й се беше измъкнала от дебелата шапка от червена вълна, която й даде икономът, безкрайно далеч от елегантните й малки бонета, леко килнати над сложни кули от къдрици. Приличаше на малко момиченце.

Е, може би не толкова малко. Не и с тези пълни, чувствени устни и с начина, по който го наблюдаваха очите й. Сега не носеше всичкия този грим от снощи, но и нямаше нужда от него. Устните й бяха тъмни като зряла слива.

Докато Флеч я гледаше, езикът й се прокрадна навън и навлажни устните й, а после тя издаде напред долната си устна в онзи неин типичен маниер… и членът му стана по-твърд от дънера на дървото.

Долу нямаше никакво място, затова той изпълзя малко по-нагоре.

— Попи — каза бавно той.

— Твой ред е — отговори тя.

— Ще настинеш ужасно. Не можем да…

— Всъщност тук е топло — поправи го Попи. — Това е снежна пещера. Четох за тях в „Списание за господа“. Когато капитан Сибил отишъл в планините в Перу, изкопали снежни пещери и казват, че били топли.

— На мен не ми е топло — каза Флеч. — Коленете ми са мокри, а краката ми са замръзнали. — Той отново запълзя напред и спря, когато устата му беше само на сантиметър от устните й. — Искам си реда в истинско легло.

Но тя посегна с облечената си в червена ръкавица ръка и преди да се усети, той се озова по гръб в меко легло от иглички. Тя лежеше върху него и той усещаше през жакета меките извивки на тялото й. Освен това тя го целуваше — вярно, доста непохватно. Зъбите й постоянно се удряха в неговите.

Но за Флеч ентусиазмът й компенсираше всичко. И когато успя да пъхне ръце под палтото й и да я разтрива цялата (само да я стопли, естествено), установи, че му харесва да я целува пак и пак.

Тя го целуваше, душеше го, ближеше челото и веждите му. Когато той кажеше нещо, преместваше устни към устата му и заглушаваше думите му с целувки. Когато започна да го съблича, той малко възрази, но двамата вече бяха затоплили малката пещера. Целувките й запълзяха надолу към гърдите му, тя зашепна, че било негов ред, и тогава Флеч почувства, че се сгорещява все повече и повече.

— Попи — изохка той в един момент, — не мисля…

Сега тя си играеше, оставяше снега да се изсипе между пръстите й и да потече върху зърната и по-чувствителните му части, а после заместваше моментния студ с топлината на устата си. Като един истински естественик, тя придружаваше малките си експерименти с поток от коментари.

Флеч открай време не беше много шумен в леглото. Предпочиташе да се посвещава на удоволствието на партньорката си… но сега се оказа безпомощен в любопитните ръце на Попи, безпомощен под ласките на сладките й устни. От неговите излизаха някакви странни дрезгави стонове, докато тя играеше своите игри, смееше му се, ближеше го и най-накрая го тласна близо до върха на безкрайното удоволствие — но не достатъчно близо.

Той успя да я сграбчи, безмълвно, да вдигне роклята й и въпреки протестите й да я задържи на сантиметър от тялото си, преди да я пусне. Сладката й влажна топлина го обгърна.

Тя спря да протестира. Дрехите им се набраха помежду им. Той уви подплатеното си с кожа палто около двамата. Снегът не спираше да се сипе по лицето му като захар…

Всичко се стопи и изчезна, когато той намери пътя към дома. Към нея.

Привлече я по-близо и още по-близо, докато накрая не остана нищо, докато не знаеше къде свършва тя и къде започва той, или поне така му се струваше.

А после се изви нагоре и тя нададе вик. Затова той го направи пак и пак, и там, в тази съвършена малка стая, гласът на Попи се върна и тя закрещя.

После се отдръпна, седна, така че главата й забърса клоните и посипа и двама им със сняг, който се разтопи веднага щом стигна до телата им.

Идваше й отвътре. Тя намери ритъм, който го влудяваше — прекалено бавен, прекалено бърз, Флеч не знаеше какъв точно. Знаеше само, че у него се заражда и нараства напрежение, а удоволствието е като болка, начинът, по който тя не спираше да му се изплъзва, гладка, стегната и мека, а после се връщаше точно когато единственото му желание беше да я сграбчи.

Затова най-накрая го направи: сграбчи я за хълбоците, задържа я там, където трябваше да бъде, и с оглушителен вик се изви и нахлу в нея. Пак и пак, толкова пламенно и силно, колкото можеше.

Тя се задъхваше, викаше и той усещаше напрежението, което се набираше в тялото й така, сякаш ставаше въпрос за неговото собствено тяло.

И когато бурята най-после се разрази, дойде в един и същ момент за него и за нея — споделен миг, споделен ураган, споделена радост.