Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (44)

Глава 43

Попи си помисли, че има шанс — малък, но все пак шанс — Флеч да дойде в стаята й тази вечер. Може би просто за да й каже „лека нощ“? Тя извади рядкостите си, за да му ги покаже, в случай че почука на вратата й.

Но той не почука.

Затова тя се отпусна в леглото си и отново огледа кристалната структура на геода си. После взе статуетката на Купидон и Психея. Когато я купи, мислеше само за разперените крила на пеперудата. Начинът, по който едно изваяно от камък насекомо можеше да изглежда толкова ефирно, сякаш всеки момент щеше да полети, й се струваше истинско чудо.

Сега обаче погледна към Купидон, коленичил пред любимата си Психея. Това не беше пухкавият нацупен Купидон, когото изобразяваха толкова често, а гъвкав младеж с разрошена коса и дълги бедра. За своя изненада Попи прокара пръст по голия му гръб, по мускулите на краката му. Крилата му не бяха като каменна дантела, а със силни мускули и много пера, готови да го понесат към небето.

Не можеше да не си помисли, че като бе избрала статуетката заради пеперудата, не бе забелязала нещо много по-интересно от каменно насекомо.

Дори и след като остави статуетката и геода, не можа да заспи. Лежеше будна и през главата й минаваха какви ли не странни мисли. Сякаш не можеше да живее в собствената си кожа. Умът й продължаваше да се стрелка към стаята на Флеч, спомняше си го без риза, така, както го видя, когато се къпеше. И във фантазията й той ставаше от ваната и се отърсваше, а водата се разхвърчаваше във всички посоки.

Размърда се в леглото, опитвайки се да се настани удобно. Дори само мисълта за Флеч я караше да се чувства много…

Той щеше да стане и водните капки щяха да се стекат по гърдите му, надолу, надолу, към онова интимно място. В интерес на истината тя рядко го поглеждаше — поне през първата година на брака им не посмя, защото така се боеше, че ще повърне, както майка й я бе уверила, че ще се случи.

Но все пак какво имаше там? Нещо странно, нещо, което стърчеше като… като прът от тялото му. Нещо розово, което все пак беше твърдо.

Но сега споменът за усещането за този орган между краката й, й се струваше съвсем различно. Струваше й се, че на това място се разтапя, че би искала Флеч да…

Отново се обърна. Какво ставаше с нея? Само като си облизваше устните, чувстваше, че пламти. И беше съвсем мокра под завивките. Отметна всички одеяла. Все още й беше ужасно горещо, затова вдигна нощницата си.

Но сега и това беше различно. Защото тялото й беше обляно от лунната светлина. Тя се загледа в него. Обзе я някакво особено чувство, почти сякаш някоя фея беше дошла и беше сменила тялото й с друго, както в онези стари приказки за подменените деца. Гърдите несъмнено бяха нейните. Само че изглеждаха някак по-закръглени. А освен това си помисли, че цветът на зърната им е хубав. Беше видяла зърната на кухненската прислужничка заради огромното деколте и те съвсем не бяха толкова хубави.

Освен това краката й бяха дълги и — тя седна в леглото — имаха хубава форма. Умът й продължаваше да препуска във всички посоки и сега си спомни как Флеч прокарва линия от целувки по дължината на бедрото й. Само че когато го правеше, главата я сърбеше толкова много, та й се струваше, че гори; единственото, което си спомняше, беше как гледа надолу към главата му и си мисли: „Моля те, свършвай, целувай ме по-бързо, моля те, целувай ме по-бързо!“

Сега… Тя помръдна настрана единия си крак. Искаше й се той да я целуваше в този момент. Косата й бе разпусната и тя я бе разресала сама. Започваше да развива нещо като мания и изпитваше потребност да я четка дълго пак и пак всяка вечер. Но това не беше нещо лошо. Попи обичаше усещането на меката копринена коса под пръстите си, толкова различно от времето, когато камериерката й всяка сутрин я фризираше, залепяше в нея разни неща и я натриваше с лой, за да й придаде желаната форма.

Ако я целуваше сега, Флеч щеше да остави линия от целувки по прасеца й, а после по-нагоре, по коляното. Докато мислеше за това, Попи леко потрепери и обви ръце около гърдите си. От което гърдите й запариха. Предполагаше, че след това Флеч би я целунал още по-нагоре, а след това…

Разбира се, щеше да целуне гърдите й. Тя докосна мястото, което би целунал той. А после…

Когато измина още един час й се струваше, че нощта се огъва, нагъва се в кадифена раковина, в която бе потънало тялото й, докато Попи си мислеше как Флеч прави това или онова. И най-накрая, не спря да си мисли за онази нощ, в която косата й не беше толкова ужасна и Флеч я целуваше… там.

По онова време Попи не го възприе като целувка, а като нещо по-грубо и смущаващо. Но сега си го спомни като целувка и не можеше да спре да си спомня отново и отново какво точно беше усещането и как един път едва не простена.

И тогава почувства, че не може да спре тихите звуци, които излизаха от устата й. Все пак беше сама и сгушена под завивките, в тъмната стая в кръчмата и й се струваше, че е самата себе си, а не Попи. Тя беше някоя друга жена — една от жените, които Флеч навремето гледаше в Париж.

Все пак бе живяла в Париж. Знаеше как изглежда жена, която не е дама. Познаваше мъркането в гласа й, поканата в очите й.

Просто никога не си беше давала сметка, че и тя самата не е дама.

Стори й се съвсем логично, че в най-озадачаващо прекрасния миг от нощта е започнала да мисли на френски.