Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (42)

Глава 41

На път към провинциалния дом на херцог Боумонт

15 декември

— Добре ли сте, Ваша светлост? — попита Финчли може би за петстотен път.

Вилиърс стисна зъби и си помисли дали ако извади един от револверите в каретата и се гръмне, това ще отговори на въпроса на прислужника му. Но защо трябваше да си прави труда?

Не беше глупав. През целия си живот не се беше чувствал толкова зле. През цялото проклето пътуване беше легнал по гръб, но това не промени нищо. Не му трябваше оръжие.

— Умирам — изръмжа той на Финчли. — Как, по дяволите, смяташ, че се чувствам?

— Раздразнителен — отговори личният му прислужник. — Изобщо не умирате, Ваша светлост.

Клетият Финчли беше един от малцината, които отказваха да приемат истината.

— Отивате на коледно увеселение, както винаги по това време на годината.

— Какъв съм глупак! — измърмори той.

Треската отново се надигаше. Вече познаваше визитната й картичка. Надигаше се неумолимо като океанския прилив и го поглъщаше. Той се мяташе, обгърнат в алена мъгла, на път да се предаде, носеше се без посока като товар, който бурята е изхвърлила от кораба.

— Къде е госпожица Татлок?

— Ще се присъедини към нас в къщата на херцога.

— Къде е Бенджамин?

Финчли не отговори.

— Барнаби?

— Кой е Барнаби? — попита Финчли. — Ваша светлост?

— Дотри? Братовчед ми?

— И той ще дойде — отговори Финчли с успокоителен тон.

Вилиърс обаче се изплъзваше от света на живите. Някой ден, съвсем скоро, щеше да остане под водата, но в този момент каретата се люшна и го разтресе. Болката беше толкова ужасна, че той нададе вик и се събуди.

— Съжалявам, Ваша светлост. — Гласът на Финчли звучеше така, сякаш щеше да се разплаче, и това разбуди Вилиърс не по-малко от болката. — Скоро ще пристигнем, обещавам. Още един-два часа, това е. Не биваше да ви разрешавам да тръгнете.

Трябваше да тръгне, така беше правилно, но на Вилиърс не му бяха останали сили да го обясни. През целия си живот беше имал само двама приятели — Бенджамин и Елайджа. Елайджа се беше превърнал в херцог Боумонт — надут политик. Бенджамин си беше отишъл.

Политик или не, Вилиърс щеше да помоли Елайджа за прошка. За какво, не знаеше. Не си спомняше за какво се скараха — оттогава минаха толкова години! Но се случи в къщата на Боумонт, затова трябваше да отиде там.

„Да се сбогувам — помисли замъгленото му съзнание. — Да оправя всичко.“ А после отново си позволи да се унесе, да се плъзне в онова място, в което болката не беше толкова силна.

Не се събуди часове наред, не помръдна дори когато го положиха между ленени чаршафи. Това, което най-накрая го разбуди, беше ревът — е, ревът и фактът, че някой беше пъхнал нож под мишницата му.

— Исусе Христе! — изхриптя той. — Исусе Христе!

Замята се за малко, опита се да отвори очи, задъха се.

Смътно си помисли, че е очаквал да се разтопи във вълните на аления прилив, а не да се задуши в хватката на ледена болка. Не му се струваше честно. Ножът отново се завъртя.

— Проклятие! — И с огромно усилие успя да отвори очи.

Над него стърчеше едър мъж, недодялано чудовище с буйна брада. Едната от огромните му лапи го притискаше надолу, а другата правеше… нещо на рамото му. Нещо така болезнено, че Вилиърс не можеше дори да диша. Опита се да се извърти, да се изтръгне и се почувства унизен, когато установи, че не може дори да мръдне под огромната ръка, която го приковаваше.

— Дръжте се — проговори човекът със силен шотландски акцент. — Трябва да почистя тази рана, иначе с вас е свършено.

Вилиърс искаше да каже нещо, да възрази, да… този път не беше ален прилив, а черна вода, която покри очите му и го запрати през ръба на скалата.

— Слава богу — обади се доктор Треглоун, защото този провинциален мечок беше лекар. — Какво невежество! Кой, по дяволите, се е грижил за херцога?

— Хирургът, доктор Бандърспит — отговори Финчли. — Защо стана така? Защото не му позволих да пусне кръв на херцога ли? Той все искаше да му пусне кръв, а аз не му давах. Аз ли съм виновен?

Доктор Треглоун завъртя очи и започна да излива върху раната нещо, което миришеше на киселина. Дори пушеше малко.

— Ако му бяхте пуснали кръв, положително щяхте да го убиете, така че идеята ви е била много добра. Сигурно е здрав като бик, щом е оцелял толкова време с такава инфекция.

— Какво правите? — попита шепнешком Финчли.

— Почиствам проклетата рана. Отвратително!

— Ние я почиствахме — промълви нервно Финчли. — Почиствахме я с много бренди, точно както ни каза хирургът, докато накрая зарасна.

— Бренди! Ух!

Финчли не беше сигурен какво означава „ух“, но не смяташе да пита. Господарят му лежеше неподвижен като труп.

— Сигурен ли сте, че е жив? — попита той. — Изглежда… зле. Не виждам да диша.

— Зле е — отговори лекарят и се обърна да си измие ръцете. — Не видяхте ли какво излезе от тази рана? То го убиваше.

— Но отгоре беше зараснала — промълви нещастно Финчли. — Не знаех…

— Откъде ще знаете — отговори лекарят. — Не вие се кичите със званието „хирург“, нали така? — Подигравателната му усмивка беше страховита. — Този път ще я оставим отворена, чувате ли? Ще промивате тази рана четири пъти на ден с терпентиново масло. — Той сложи на писалището едно черно шише, което изтрака. — Вашият херцог ще крещи като луд, когато се свести достатъчно, за да забележи какво правите. Бъдете готов за това. А аз ще се отбия утре вечер. Ако още е жив, може да оцелее. Или пък не.

— Боже! — простена Финчли. — И то по Коледа!

— Още не е Коледа — напомни му Треглоун. — Остават още няколко дни. Предполагам, че скоро ще разберете дали ще помрачи празника, като се изтърколи в гроба. Промийте пак след шест часа. Ще трябва да го правите и нощем.

— Да, сър — отговори Финчли. — Да, сър, ще я промивам.

— Кога ще дойдат другите? Боумонт и херцогинята? Никога не сме я виждали, нали знаете. Тя хукна към Париж, преди да дойде в провинцията. Всичките ми пациенти са извън себе си от въодушевление.

— Доколкото разбирам, след няколко дни.

Треглоун се подсмихна.

— Според мен това събиране ще е много необикновено, с умиращия херцог, който вие от горния етаж. Като в някой женски роман.

Финчли огледа елегантната стара спалня. Херцогиня Боумонт бе изпратила нареждания на прислугата да настанят Вилиърс в най-луксозните стаи. Херцогът щеше да оцени тази ирония, ако останеше буден достатъчно дълго, за да я види.

— Много течности, ако можете да го накарате да пие — продължи Треглоун и тръгна към вратата. — По-късно ще се опитам да дойда пак, стига да мога. Из цялата околност се раждат бебета, а акушерката току-що роди своето. Нямам време да се занимавам с поразиите на разни глупави лондонски хирурзи.

Той изсумтя и си тръгна.

Финчли погледна към господаря си.

Вилиърс лежеше на леглото, прав като дъска, сякаш вече беше готов да му вземат мярка за ковчега.