Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (8) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Следващ откъс от „Куента“

Междувременно Лутиен, като научила чрез ясновидството на Мелиан, че Берен е под властта на Тху, опитала в отчаянието си да избяга от Дориат. Тингол узнал това и я затворил в дървесна къщичка върху най-високия от неговите могъщи букове, далече над земята. Как избягала и стигнала до горите, където Келегорм я намерил, докато ловувал по границите на Дориат, е разказано в „Балада за Леитиан“. Отвели я с измама в Нарготронд и изкусният Куруфин се влюбил в нейната красота. От разказа й узнали, че Фелагунд е в ръцете на Тху; и решили да го оставят да загине там, да задържат Лутиен и да принудят Тингол да я омъжи за Куруфин, и тъй да постигнат мощ, да завладеят Нарготронд и да станат най-велики владетели сред Гномите. Не смятали да тръгнат да дирят Силмарилите, нито да позволят другиму да го стори, докато не покорят и поставят под своя власт цялата мощ на елфите. Ала замислите им не постигнали нищо, освен отчуждение и горчилка между елфическите кралства.

Хуан било името на най-могъщия от ловните песове на Келегорм. Той бил от безсмъртна порода от ловните земи на Ороме. Ороме го подарил на Келегорм много отдавна във Валинор, когато Келегорм често яздел в свитата на този бог и следвал неговия рог. Хуан дошъл във Великите земи заедно с господаря си и нито стрела, нито оръжие, нито магия или отрова можели да му навредят, затова ходел на бой заедно със своя господар и неведнъж го спасявал от смърт. Писано му било да срещне смъртта единствено от сблъсък с най-могъщия вълк, що някога е бродил по света.

Хуан имал вярно сърце и обикнал Лутиен още от мига, когато за пръв път я срещнал в горите и я отвел при Келегорм. Сърцето му скърбяло заради коварството на неговия господар, затуй освободил Лутиен и тръгнал с нея на север.

Там Тху убивал пленниците си един по един, докато накрая останали само Фелагунд и Берен. Когато настанал смъртният час на Берен, Фелагунд напрегнал цялата си мощ, разкъсал оковите и се вкопчил във върколака, който идвал да погуби Берен; и убил вълка, но сам бил убит в мрака. Отчаян и скръбен, Берен дълго чакал смъртта. Но Лутиен дошла и запяла пред тъмницата. Тъй подмамила Тху да излезе, понеже славата на нейната прелест се носела надлъж и нашир, както и чудото на нейната песен. Дори Моргот я възжелал и обещал превелика награда на всеки, който я залови. Хуан погубвал безмълвно всеки вълк, пратен от Тху, додето дошъл Драуглуин, най-могъщият от всички вълци. Тогава пламнала люта битка и Тху разбрал, че Лутиен не е сама. Но си спомнил каква е съдбата на Хуан, та се превърнал в най-могъщия вълк, що някога е бродил по света, и тогава излязъл. Ала Хуан го повалил и спечелил от него ключовете и заклинанията, които крепели неговите омагьосани стени и кули. Тъй крепостта била разбита, кулите рухнали и тъмниците се отворили. Много пленници излезли на свобода, но Тху отлетял в облика на прилеп към Таур-на-Фуин. Там Лутиен заварила Берен да скърби до Фелагунд. Изцелила скръбта му и изтощението от дългия плен, а Фелагунд погребали навръх островния хълм и Тху вече никога не идвал натам.

После Хуан се върнал при господаря си и оттогава охладняла обичта помежду им. Берен и Лутиен бродили безгрижни и щастливи, додето не наближили отново границите на Дориат. Там Берен си припомнил дадения обет и се сбогувал с Лутиен, но тя не пожелала да се раздели с него. В Нарготронд настанала суматоха. Защото Хуан и мнозина от пленниците на Тху донесли вест за деянията на Лутиен и гибелта на Фелагунд, и предателството на Келегорм и Куруфин излязло наяве. Казват, че те тайно проводили пратеници при Тингол още преди Лутиен да избяга, но разгневеният Тингол пратил свои вестоносци да занесат писмата им на Ородрет. Поради туй сърцата на всички в Нарог пак се обърнали към Финродовия дом и оплакали своя крал Фелагунд, когото били изоставили, и послушали волята на Ородрет.

Ала той не им позволил да погубят синовете на Феанор, както желаели. Вместо това ги прокудил от Нарготронд и се зарекъл да няма занапред обич между Нарог и който и да било от Феаноровите синове. Така и станало.

Келегорм и Куруфин препускали гневно през горите да дирят пътя си към Химлинг, и ето че се натъкнали на Берен и Лутиен точно когато Берен опитвал да се раздели с любимата си. Втурнали се към тях и като ги разпознали, опитали се да прегазят Берен.

А Куруфин грабнал Лутиен на седлото си. Тогава станал скокът на Берен — най-великият скок на мъж простосмъртен. Защото той рипнал като лъв право върху препускащия кон на Куруфин, сграбчил го за гърлото и кон и ездач се сгромолясали на земята, а Лутиен отхвръкнала надалече и останала да лежи зашеметена. Берен започнал да души Куруфин, ала сам едва не загинал от ръката на Келегорм, който препуснал обратно с насочено копие. В този час Хуан престанал да служи на Келегорм и се хвърлил върху него, тъй че конят му свърнал настрани и никой не посмял да се приближи поради страх от грамадния пес. Лутиен не позволила Куруфин да бъде убит, но Берен му отнел коня и оръжията, най-ценен сред които бил знаменитият му кинжал, изработен от джуджетата. Този кинжал режел желязото като дърво. После братята си тръгнали, но подло стреляли по Хуан и Лутиен. Не наранили Хуан, а Берен се хвърлил пред Лутиен и бил ранен, а когато научили за това, хората запомнили туй злодеяние на Феаноровите синове.

Хуан останал с Лутиен и като разбрал за техните затруднения и за намерението на Берен въпреки всичко да иде в Ангбанд, той отишъл и им донесъл от рухналия чертог на Тху кожа на прилеп и кожа на върколак. Три пъти само проговорил Хуан на човешки или елфически език. Първият бил, когато дошъл при Лутиен в Нарготронд. А вторият — когато измислил дръзкия план за тяхната мисия. И тъй, те препуснали на север, докато вече не било безопасно да яздят. Тогава се предрешили на вълк и прилеп, и Лутиен в облика на зъл дух яхнала върколака.

В „Балада за Леитиан“ е разказано как стигнали до портата на Ангбанд и я открили строго завардена, понеже до Моргот била стигнала мълва за някакви незнайни планове на елфите. Затова той пратил най-могъщия от своите вълци, Кархарас Кинжалозъбия, да бди пред портата. Но Лутиен го омаяла с вълшебство и двамата се добрали до Моргот, а там Берен се спотаил под престола му. Тогава Лутиен дръзнала да извърши най-страховития и най-храбрия подвиг, на който някой елф някога се е осмелявал; поставят го наравно с предизвикателството на Финголфин, а може би и по-горе, ако тя не била от полубожествено потекло. Смъкнала маската, изрекла своето име и се престорила, че е доведена в плен от вълците на Тху. И измамила Моргот, докато сърцето му крояло зли планове; затанцувала пред него и приспала целия му дворец; запяла му и метнала върху него вълшебното наметало, което изтъкала в Дориат, и го сковала с магически сън — може ли някоя песен да възпее величието на този подвиг, или яростта и унижението на Моргот, защото дори и орките тайно се присмиват, когато си спомнят и разказват как Моргот паднал от трона и короната му се търкулнала на пода.

Тогава Берен смъкнал вълчата кожа, хвърлил се напред и извадил кинжала на Куруфин. С него изрязал единия Силмарил. Ала обзела го дързост, та се опитал да заграби и трите. Тогава кинжалът на коварните джуджета се строшил, звънкият пукот разбудил спящата стража и Моргот изстенал.

Ужас обзел сърцата на Берен и Лутиен, те побягнали по мрачните коридори на Ангбанд. Изходът бил преграден от Кархарас, който вече се събуждал от магията на Лутиен. Берен застанал пред Лутиен, което се оказало грешка; защото преди тя да докосне вълка с наметалото си или да изрече вълшебни слова, той се нахвърлил върху Берен, който вече нямал оръжие. С дясната си ръка замахнал срещу очите на Кархарас, но вълкът щракнал с челюсти и я отхапал. А тази ръка държала Силмарила. Пламък на ужас и болка лумнал в страховитата паст на Кархарас, когато Силмарилът докоснал злата му плът; и той побягнал с вой пред тях, тъй че всички планини се разтресли, и безумието на вълка от Ангбанд било най-зловещият и страшният от всички ужаси, що някога са сполитали Севера. Лутиен и Берен едва смогнали да избягат, преди цял Ангбанд да се вдигне на крак.

Малко може да се каже тук за тяхното скитане и отчаяние, за изцеляването на Берен, когото оттогава нарекли Берен Ермабвед, тоест Едноръкия, за това как ги спасил Хуан, който внезапно се бил откъснал от тях, преди да стигнат до Ангбанд, и за завръщането им в Дориат. Но в самия Дориат се били случили много неща. Всичко вървяло на зле подир бягството на Лутиен. Скръб обзела народа и замлъкнали песните, когато въпреки всичкото търсене не я намерили. Дълго било издирването и в него изчезнал Даирон, флейтистът на Дориат, който обичал Лутиен, преди да дойде Берен. Той бил най-великият музикант на елфите след Феаноровия син Маглор и Тинфанг Уорбъл. Ала той никога не се завърнал в Дориат и се залутал из Изтока на света.

Имало и нападения по границите на Дориат, защото до Ангбанд били стигнали слухове, че Лутиен е избягала. Там оркският капитан Болдог бил убит в сражение от Тингол, а най-могъщите му бойци Белег Стрелеца и Маблунг Тежкоръки стояли рамо до рамо с Тингол в тази битка. Тъй Тингол разбрал, че Лутиен не е в плен на Моргот, но той знае за нейното пътешествие; и страх го обзел. Насред всички тия тревоги дошъл таен пратеник на Келегорм и казал, че Берен е мъртъв, а Фелагунд и Лутиен са в Нарготронд. Тогава Тингол открил в сърцето си скръб за смъртта на Берен; и пламнал гневът му от намека за измяна на Келегорм към Финродовия дом, защото той задържал Лутиен и не я изпратил у дома. Затуй пратил съгледвачи в земите на Нарготронд и се приготвил за война. Ала узнал, че Лутиен е избягала, а Келегорм и брат му са отишли в Аглон. Тогава пратил посланици в Аглон, тъй като мощта му не била чак тъй велика, че да нападне и седемте братя наведнъж, а и нямал вражда с другите, освен с Келегорм и Куруфин. Но пътувайки през горите, посланиците му се сблъскали с яростта на Кархарас. Онзи страховит вълк бягал безумно навсякъде из горите на Севера и смърт и опустошение го следвали по петите. Единствен Маблунг оцелял, за да отнесе на Тингол вестта за неговото идване. По волята на съдбата или поради магията на Силмарила, който носел за своя погибел, вълкът не бил възпрян от заклинанията на Мелиан, а нахлул в неприкосновените гори на Дориат и разпръснал ужас и унищожение надлъж и нашир.

Точно когато скръбта на Дориат стигала до върха си, завърнали се Лутиен, Берен и Хуан. Разведрило се сърцето на Тингол, ала той не гледал с добро око на Берен, в когото виждал причината за всичките си беди. Когато узнал, че Берен е избягал от Тху, той се смаял, но рекъл:

— А що ще речеш, простосмъртни човече, за своя поход и своя обет?

Тогава Берен отвърнал:

— Дори и сега държа Силмарил в ръката си.

— Покажи ми го — рекъл Тингол.

— Не мога — казал Берен, — понеже ръката ми не е тук.

Разказал цялата си история, обяснил що е причинило безумието на Кархарас, и сърцето на Тингол омекнало от храбрите му слова, от неговата търпеливост и великата обич, която видял между дъщеря си и този най-храбър сред людете.

Тогава прочее се приготвили да тръгнат на лов за Кархарас. В този лов взели участие Хуан, Тингол, Маблунг, Белег, Берен и никой друг. И тук печалният разказ трябва да бъде кратък, защото другаде е описан по-пълно. Когато те тръгнали, Лутиен останала да ги чака, изпълнена с лоши предчувствия; и не случайно, понеже Кархарас бил убит, ала Хуан издъхнал в същия час, като спасил със смъртта си Берен. А Берен бил смъртно ранен, но доживял да връчи Силмарила в ръцете на Тингол, след като Маблунг го извадил от вълчия търбух. Повече не проговорил, докато го носели заедно с Хуан към портите на Тинголовия дворец. Там, под високия бук, където някога била заточена, Лутиен ги посрещнала и целунала Берен, преди духът му да отлети към чертозите на очакването. Тъй свършила дългата приказка за Лутиен и Берен. Но още не била разказана докрай Баладата за Леитиан — освобождаването от робство. Защото отдавна се мълви, че Лутиен залиняла от скръб и изчезнала от света, макар някои песни да казват, че Мелиан призовала Торондор и той я отнесъл жива във Валинор. И тя влязла в чертозите на Мандос и му изпяла тъй трогателна песен за обич, че той бил затрогнат и се смилил, що не се било случвало никога дотогава. Призовал Берен, и както била се заклела Лутиен, когато го целунала в смъртния час, двамата пак се срещнали отвъд западното море. И Мандос им позволил да си тръгнат, ала казал, че Лутиен трябва да стане простосмъртна като своя любим и пак да напусне света като простосмъртните жени, а хубостта й да се превърне само в спомен за песен. Тъй станало, ала разказват, че за утеха Мандос дал на Берен и Лутиен дълъг и радостен живот, и те бродили из прекрасните земи на Белерианд, без да усещат жажда и студ, и повече никой от простосмъртните не проговорил с Берен и неговата съпруга.