Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (7) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Втори откъс от „Балада за Леитиан“

Сега предлагам нов откъс от „Балада за Леитиан“, разказващ историята, която бе цитирана по-горе в своя много лаконичен вариант от „Куента“. Подхващам поемата от мястото, където Обсадата на Ангбанд привършва със сражение, наречено по-късно Битка на внезапния пламък. Според датите, отбелязани от баща ми върху ръкописа, целият откъс е съчинен през март-април 1928 г.

Ала дойде накрая зла прокоба,

разпали се Морготовата злоба

и силата, потайно сбрана там,

от твърдината му избухна в плам,

5 пожар обгърна равнините жадни

и тръгнаха пълчища безпощадни.

Така Моргот обсадата разкъса,

вразите си сред дим и жар разпръсна

и орките убиваха със стръв,

10 дорде димящи струи топла кръв

обляха остриетата им черни.

Но Барахир пред людете си верни

се втурна с мощно копие в отбрана

на Фелагунд, що падна с люта рана.

15 Избягаха подир това в блатата

и Фелагунд там даде клетва свята

за дружба с неговия род и семе,

за обич и за помощ в тежко време.

Но там Финрод загуби двама сина —

20 Ангрод загина и Егнор загина.

Тогава двамата водачи смели

събраха людете си оцелели,

съпругите, децата си красиви,

и на Нарог над струите пенливи

25 далеч на юг във пещерите стари,

укрити сред усои и чукари,

чертози под земята сътвориха

и там от враговете се укриха

зад здрав портал, могъщ и несломен

30 до Туриновия печален ден.

Задълго с тях под пещерната стряха

потомците на Куруфин живяха,

и дружно с Келегормовия род

създадоха честит, красив народ.

35 Тъй в Нарготронд все още беше крал

Финрод — владетел, нявга клетва дал

на Барахир за обич и за чест.

И ето че през смръзналия лес

докуца Барахировият син

40 до горската река Есгалдуин.

Последва нейните потоци чисти

на Сирион до струите сребристи —

река могъща, волна и студена,

към морските талази устремена.

45 Достигна там, където си почиват

водите и широко се разливат

във езера под звездния сумрак,

обрамчени с тръстиков гъсталак.

Там ширят се блата; и изведнъж

50 отново станал буен и могъщ,

се втурва Сирион, за да изчезне

задълго в тайнствени подземни бездни.

Умбот-Муилин им казваха тогава,

що Езера на Здрача означава.

55 През сивата дъждовна пелена

отвъд Опазената равнина

съгледа Берен Хълмовете ловни,

прихлупени под облаци оловни

и брулени от бурите свирепи.

60 Но знаеше, че сред блата и степи

под тия хълмове са издълбали

водите на Нарог подземни зали

и там Финрод двореца си е скрил

край пенестия водопад Ингвил.

65 Там Гномите стоят на вечна стража

да не допуснат близо сила вража

до Нарготронд, прекрасен като блян,

и всеки хълм е с кула увенчан,

където часови с недремещ взор

70 оглеждат зорко равния простор,

разстлан между реките величави,

а съгледвачи в горските дъбрави,

укрити сред разлистените клони,

прострелват точно вражите шпиони.

75 Сега прекрачва Берен в този край

и гордо на ръката му сияй

безценен пръстен, Фелагундов дар;

и се провиква „Нито скверна твар,

ни съгледвач съм. Чуйте, идва с мир

80 приятел ваш и син на Барахир!“

Преди да стигне мрачната клисура,

где лее се Нарог пенлив и бурен,

стрелци в зелено пришълеца спряха,

ала когато пръстена видяха,

85 приеха го с поклон и кралска чест,

макар да беше дрипав и злочест.

Потеглиха на север в мрак дълбок,

че нямаше ни мост, ни брод в Нарог

и Нарготронд бе с недостъпен праг

90 било то за приятел или враг.

На север, где потокът млад и чист

пресреща ручея Гинглит златист

и с него сребърни води плете —

към този край упътиха се те.

95 По стръмните скали оттам тогава

към тайните палати величави

се спуснаха под полумесец бял

и стигнаха до мощния портал

в скалите древни майсторски вграден

100 и от вековни дънери сглобен.

Пред тях отворен зееше порталът

и влязоха в прекрасна тронна зала.

Прие го Фелагунд с добри слова

като достоен гост, а след това

105 разказа Берен за теглата свои

и битките си в горските усои.

Припомни си леса на Дориат

и как с венец от нежен шипков цвят

танцува прелестната Лутиен

110 под грейнали звезди в сумрак зелен.

Припомни си омайния й глас,

но млъкна — думи нямаше тогаз.

Разказа как фонтаните се леят

и славеите неуморно пеят

115 на Мелиан и скъпия й крал;

разказа още как му бе задал

Тингол задачата неизпълнима

и как заради своята любима

по-прелестна от ясен слънчев ден,

120 заради милата си Лутиен

ще тръгне в пламналия пущинак

към гибел неминуема и мрак.

Финрод изслуша този разказ и се смая,

замисли се и промълви накрая:

125 „Личи по всичко, че Тингол желае

да те погуби. Както всеки знае

над чудните лъчи на Силмарила

тежи проклятие със страшна сила

и Феаноровите синове по право

130 еднички могат да го притежават.

Не може той да пази този дар,

а и не е на всички елфи цар.

И все пак ти ми казваш, че една

Тингол ти е определил цена,

135 за да се върнеш с чест във Дориат?

Ужасен път те чака, момко млад,

през пепел и отровен пущинак

от тук, та до Морготовия праг.

А ако ли успееш, люта злоба

140 ще те преследва чак и отвъд гроба,

че синовете Феанорови не крият —

заради клетвата си всеки ще убият,

дори когато Камъка прочут

поставиш във Тинголовия скут.

145 Послушай, Келегорм и Куруфин

признават мен, Финродовия син,

за свой владетел; и голяма власт

над родовете им получих аз.

Там всички уважават моя глас

150 и топла дружба има между нас,

ала уви, синът на Барахир

ни обич ще получи, нито мир,

а само гняв, ненавист и омраза,

ако поиска Силмарила да запази.“

155 Словата му оказаха се прави.

Когато пред народа си разправи

как Барахир и неговият род

живота му спасиха от Моргот,

и клетвите, що нявга бяха дали,

160 в сърцата войнствен огън се разпали

за нова славна битка. Но тогаз

в тълпата извиси се гневен глас

и път напред проби си с пламнал взор

сам Келегорм, синът на Феанор.

165 А всички, що наоколо стояха,

погледнаха към него и видяха

лицето му изопнато и строго

и възцари се тишина в чертога.

„Човек ли, елф ли, враг или другар,

170 зъл дух или проклет Морготов звяр,

или каквото и да е на този свят,

ни ред, ни обич, нито бог, ни ад

ще го спасят от нас, ако е взел,

ако е похитил или отнел,

175 или пък някак си се е сдобил

с безценния сияен Силмарил,

че трите Силмарила несъмнено

са наше право древно и свещено.“

Такива гневни думи изговори

180 и както някога във Тун бе сторил

баща му с повеляващия глас,

така в сърцата той всели тогаз

униние и ужас от една

жестока и безсмислена война,

185 от кръв проляна между брат и брат

във Нарготронд или пък в Дориат,

от гибел, от разруха и раздор,

ако ли Камъкът на Феанор

попадне във ръцете на Тингол

190 и стане тъй причина за разкол.

Покрусени от тия думи черни,

дори онез, които бяха верни

на Фелагунд, изпаднаха в тревога

при мисълта за мрачната бърлога

195 Морготова. А Куруфин тогава

след брат си заговори с реч лукава,

та умовете им да замъгли докрая

и толкова изкусно ги замая,

че чак на Турин до деня жесток

200 не се изправи никой Гном в Нарог

срещу Моргот открито да се бие.

Със дебнене, засади и магия,

в съюз безмълвен с тварите плашливи,

които скитат из горите диви,

205 с невидими ловци, стрели отровни,

долитащи от дебрите вековни,

с коварство и омраза спотаена,

що стъпва денем с крачка кадифена

и носи люта смърт сред нощен мрак

210 на враговете в спящия бивак —

тъй бранеха страната си от гнет,

забравили за древния обет,

че Куруфин на целия народ

бе вдъхнал черен ужас от Моргот.

215 Тъй в онзи ден от ярост накипял

отказаха да слушат своя крал

и рекоха: „Финродовият син

не ни е пълновластен властелин!“

Тогава слезе Фелагунд от трона,

220 захвърли долу тежката корона

и викна пред народа с ясен глас:

„Вий клетвата престъпвате, но аз,

за да изпълня своя свят обет,

властта си ще отхвърля занапред.

225 Ако ли има между вас бойци

и верни на Финрода храбреци,

елате с мен, да тръгна като воин,

а не като натрапник недостоен,

принуден да напусне своя град,

230 престола си и кралския палат!“

Прекрачиха до него десетима,

доказали се с доблест несравнима

в сражения под неговия флаг

срещу коварния и подъл враг.

235 Един от тях наведе се и взе

короната пред кралските нозе

и рече му: „Ще тръгнем с теб на бой,

ала престолът пак остава твой.

Заместник избери си занапред“.

240 Тогава Фелагунд на Ородрет

подаде я и каза: „Братко мой,

дорде се върна, тоз палат е твой“.

Тук Келегорм реши да замълчи,

а Куруфин с усмивка се отдалечи.

* * *

245 И тъй дванайсет тръгнаха сами

към вражеските северни земи

по път потаен в гъстите гори

и гаснещата вечер ги укри.

Без барабани, песни и фанфари

250 прокрадваха се през горите стари,

прикрили бляскавите си доспехи

под дълги плащове и тъмни дрехи.

Вървяха дълго все покрай Нарог,

дорде превърна се в пенлив поток,

255 роден от водопада полетял

да се разлее като чист кристал

в коритото на езеро Иврин,

що отразява небосвода син

и мрачния, суров планински лик

260 на месеца под бледия светлик.

Далеч остана царството зад тях,

где няма орки, демони и страх

от злото на Моргот. Сега в горите,

сред гъсталаци и скали укрити,

265 се спотаиха в кът отдалечен

и бдяха търпеливо ден след ден

до мрачна нощ, когато хала дива

звездите с бурни облаци закрива,

когато вятърът ридае в дървесата

270 и вихър есенни листа подмята

с печален шепот и въздишка глуха,

тогава гласове далечни чуха

и крясъци, и дрезгав смях, и тропот,

и тътен глух като отчаян ропот

275 на морната земя под зли пети;

фенери се полюшват и блести

отблясъкът им призрачно разлян

по копие и кървав ятаган.

От своето укритие по склона

280 видяха орки да вървят в колона

с лица зъбати, грозни, нечовешки;

летяха прилепи над тях; зловещо

изкряска сова в нощните дървета.

Отминаха по пътя гласовете,

285 затихна звън и грозен гърлен смях,

а елфите и Берен подир тях

прокрадваха се тихи и незрими

в ръцете с мечове неумолими.

Накрая до бивак сред мрака чер,

290 огрян от буен огън и фенер,

достигнаха, наблизо се укриха

и цели трийсет орки преброиха

край огъня. И нито звук дори

не плъзна из смълчаните гори,

295 щом всеки се възправи в тъмнината,

прихвана лък, обтегна тетивата

зловещо, бавно, като в мрачен сън.

Но чуй! Отекна смъртоносен звън,

когато Фелагунд нададе вик;

300 дванайсет орки рухнаха след миг.

Напред се втурва всеки с бляскав меч,

настава бърза и свирепа сеч,

а орки стенат, вият и пищят

като загубени души в самия ад.

305 Стомана всички орки покоси

и ни един от тях не се спаси,

загина там проклетата им сган

да не тормози края изтерзан

с грабеж и зло. Но елфите мълчаха,

310 победна горда песен не запяха,

защото знаеха, че никога сама

не тръгва банда орки на война.

Одеждите от мъртвите свалиха

и труповете в дол дълбок укриха.

315 Измислил беше Фелагунд една

отчаяна и дръзка хитрина:

със дрехите на орки той реши

приятелите си да предреши.

Отровно копие и лък от рог,

320 и ятаган назъбен и жесток

взе всеки и надяна дреха черна,

зловонна, отвратителна и скверна.

Със сажди си наплескаха лицата,

отрязаха на орките косата

325 разчорлена, омазнена и гнусна,

след туй на своите глави изкусно

я сложиха и всеки там съгледа

как грозно се преобрази съседът.

Вълшебна песен Фелагунд подхвана

330 за скриване на образ и промяна;

ушите като клюмнали листа

провиснаха и всякоя уста

превърна се в зъбата зверска паст

с магията на неговия глас.

335 В леса укриха гномските си дрехи

и заедно на дълъг път поеха,

предвождани от черна мерзка твар,

що нявга бе прекрасен елфски цар.

На север бързаха; и в гъсталаци горски

340 се срещаха със други банди оркски

по пътя, ала всеки враг проклет

посрещаше ги с поздрав и привет.

Най-сетне изморени се добраха

отвъд Белерианд и там видяха

345 как младите води на Сирион

препускат бледосребърни по склон,

где Таур-ну-Фуин — Мъртвешки Мрак —

суров, безпътен боров гъсталак

от изток слиза мрачно към една

350 унила и зловеща долина,

от запад пък стърчат като стени

навъсените Сиви планини.

Самотен остров насред долината

стърчеше като къс от планината,

355 откършен при игра на исполини

в далечни и забравени години.

Заобикаляха от две страни

подножието речните вълни,

набързо там потръпваха водите

360 и бягаха към брегове честити,

Елфийска кула над скалата дива

стърчеше още стройна и красива,

но днес през необятния простор

отправяше с заплаха мрачен взор

365 в една посока към Белерианд,

а в другата към края изтерзан

на долината отвъд северния ръб.

Оттам започваха земи на скръб,

на дюни и пустиня пепелява,

370 и в мрачното небе се очертава

злокобен облак, спрял неумолим

над злите кули на Тангородрим.

Държеше тия пагубни места

най-злият дух от всички на света

375 и с незаспиващ огнен взор оттам

следеше пътя към Белерианд.

Наричаха го Тху, като на бог

се кланяха на трона му жесток

и храмове му вдигаха в заблуда

380 през древни времена невежи люде.

В поробени земи той бе сега

Морготов пръв помощник и слуга,

на Вълците стопанин, чийто вой

огласяше чукарите; и той

385 магии гнусни, пъклени плетеше.

В покорство покрай себе си държеше

тоз некромант войска от сенки зли,

от призраци и рожби на мъгли,

от уродливи, сбъркани създания,

390 родени от погрешни заклинания,

и върколаци — гнусна сган събрана

на Острова магичен за охрана.

От погледа на Тху не се укриха,

макар да крачеха потайно, тихо

395 из сенчестите горски гъсталаци,

той зърна ги и прати върколаци:

„Докарайте тез орки, що вървят

така потайно, сякаш се боят,

тъй както правят техните събратя,

400 при мен с доклад да се явят в палата

за всичките си пъклени дела“.

 

Загледан от високата скала,

той чакаше навъсен и злорад

натрапниците да му доведат.

405 Сега от вълци обкръжени те стоят

и тръпнат. О, уви, далеч назад

останаха земите край Нарог!

Боязън ги гнети и страх жесток,

докато със приведени глави

410 дружината им дрипава върви

към острова и трона в онзи замък,

изсечен от зловещо кървав камък.

„Где бяхте? Що видяхте?“

 

„Бяхме в Елфодом, сълзи и погром,

415 и пожар жесток, и от кръв поток,

ето где бяхме, това видяхме.

Трийсет убихме, телата им скрихме

в яма голяма. Друг знак там няма,

само във здрача гарвани грачат.“

 

420 „Кажете ми, о, роби на Моргот,

що става със елфическия род?

А с Нарготронд? Кой крал стои начело

в страната, где промъкнахте се смело?“

„Уви, по границите само бяхме.

425 Там Фелагунд царува, тъй разбрахме.“

 

„Не чухте ли, че е на път поел

и Келегорм короната е взел?“

 

„Лъжа! Ако заминал е, тогава

у брат му Ородрет властта остава.“

 

430 „Ах, колко вести носите, нали,

от кралство, где дори не сте били!

Но как се казвате, бойци подбрани?

Кои са храбрите ви капитани?“

 

„Нереб, Дунглеф и десет орки прости

435 от пещерна бърлога, пълна с кости

под планините. Бързаме обаче,

че спешна изпълняваме задача

и капитан Болдог ни чака там,

где от недрата бълват дим и плам.“

 

440 „Болдог го няма. Чух, че паднал той,

загинал във свиреп граничен бой

там, где Тинголовата жалка шайка

трепери, и се крие, и се вайка

сред Дориат. Но как до този ден

445 не сте дочували за Лутиен?

Тя има стан висок, прекрасен, бял,

Моргот отдавна я е възжелал.

Болдог изпрати, но Болдог загина,

и чудно, че не сте в една дружина.

450 Но виждам те, че мръщиш се, Нереб.

Кажи, какво е Лутиен за теб?

Възрадвай се, че твоят господар

девойката ще смачка като звяр,

че чистотата й ще оскверни

455 и мракът светлината ще смени.

Нима не служиш вярно на Тъмата?

На кой владетел мощни са делата?

Кой над кралете земни повелява,

кой пръстени и злато им раздава?

460 Кой господар е на света и кой

самите богове зове на бой?

Зловещата си клетва повторете,

слуги на Бауглир! Не се мръщете!

Смърт на любов, закон и светлина!

465 Проклети да са слънце и луна!

Дано обгърне мракът непрогледен

изтръпналия свят със вихър леден

и да погуби всичките Валари!

Дано омразата света попари

470 и всичко да намери своя край

сред воплите на морския безкрай!“

 

Но нито елфи, нито люде верни

изрекли биха думи толкоз скверни

и Берен се провикна гневно: „Тху ли

475 ще ни задържа тука да ни хули?

Не служим нему, нито му дължим

покорство и сега ще си вървим“.

 

Разсмя се Тху: „Добре тогаз, вървете,

но само още малко потърпете

480 да ви попея, щом сте в моя двор“.

Обгърна ги с пламтящия си взор

и тъмнина безбрежна ги покри.

Не виждаха ни зрак, ни лъч дори,

а само две очи като жарава,

485 която от разсъдък ги лишава.

Запя тогава песен за магия,

издайничество, подлост, тирания,

разкриване, измяна и покорство.

Финрод се люшна, но в единоборство

490 отвърна с песента си за упорство,

за съпротива, битка със свирепост,

за скрити тайни и могъща крепост,

за вярна клетва, свобода, спасение;

за лик сменен с магическо умение,

495 за празни примки, счупени капани,

затвор разбит, окови разковани.

Напред, назад трептяха двете песни.

Кънтяха мощно като вихри бесни

словата им, а Фелагунд тогава

500 сбра цялата магия величава

на елфите във своя глас чудесен

и чуха в полумрака птича песен

над Нарготронд… и още по-далечно

въздишаше с тъга Морето вечно,

505 отвъд света изпратило талази

към Елфодом по пясък от елмази.

 

Но пада здрач; тъмата се разлива

над Валинор, червена кръв покрива

брега, где злите Гноми с меч избиха

510 Пеноездачите, а сетне похитиха

прекрасните им ладии от кея.

И гарван с грак в небето се зарея,

застена вятър, вълците завиха.

В Морето ледовете се строшиха.

515 Ангбанд кънти от робските окови.

Отекна гръм, избухнаха огньове,

отровен дим погълна нощ и ден —

и ето, рухна Фелагунд сразен.

 

Поглеж! Та те отново са красиви.

520 Изчезват оркските муцуни диви,

измамата разкрита е завчас

и Тху държи ги вече в своя власт.

Тъй стражата зловеща ги отвежда

в тъмници мрачни и без лъч надежда,

525 где смазани, разбити, оковани

и в задушливи мрежи омотани,

забравени да чезнат в отчаяние.

 

Но не напразно цялото старание

на Фелагунд бе; Тху опита всуе

530 целта и имената им да чуе.

След дълги размисли накрая се накани

при тях да слезе в тъмните зандани,

с погибел да заплаши всеки пленник

чудовищна, ако поне един изменник

535 не проговори: бавно, в пълен мрак

да ги разкъсва хищен върколак

един пред друг, а сетният от тях

да висне смазан и скован от страх

дълбоко долу в огнените бездни

540 и там в мъчения убийствени да чезне

безкрайно, бавно и без капка жал,

дордето най-подир обезумял

пречупи се и почне да говори.

 

И както рече Тху, така и стори.

545 Сред черната тъма като жарава

припламваха очи — и в миг тогава

кънтеше писък, ръфане със стръв,

хрущящи кости, дъх на прясна кръв,

Но ни един пред страшната заплаха

550 не трепна; всички твърдо устояха.^[1]

Тук свършва Песен VII. Сега се завръщам към „Куента“ и продължавам от думите „Дълго ги измъчвали в тъмниците на Тху, ала никой не предал другарите си“, с които завършва предишният откъс; и също както преди добавям след описанието от „Куента“ един твърде различен откъс от баладата.