Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (8)

8

Съдържанието й беше яркозелено. То блестеше като желе на светлината на таванската лампа.

— Пипни го — каза Анди.

Но преди Евън да посегне, тя мушна пръст вътре.

— Студено е — докладва тя. — Пипни го. Супер студено е.

Евън пъхна пръста си. Веществото бе студено, по-гъсто от желе и по-тежко.

Той натисна пръста си под повърхността. Когато го издърпа, се чу шумен всмукващ звук.

— Гадост — потръпна Анди.

Евън вдигна рамене.

— Виждал съм и по-големи гадости.

— Бас ловя, че свети в тъмното — сети се Анди и се втурна към ключа за лампата до вратата. — Изглежда като едно от онези зелени неща, които светят на тъмно.

Тя изгаси лампата, но светлината на късния следобед все още нахлуваше през завесите на прозореца.

— Опитай в гардероба — предложи тя развълнувано.

Евън занесе кутийката в гардероба. Анди го последва и затвори вратата.

— Пфу. Нафталин — извика тя. — Не мога да дишам.

Кръвта на чудовището определено светеше на тъмно. Кръгъл лъч зелена светлина заблестя от вътрешността на кутийката.

— Леле. Много яко — отбеляза Анди, стиснала носа си, за да не вдишва острата миризма на нафталина.

— Имах подобна светеща играчка — призна Евън, доста разочарован. — Казваше се „Извънземна материя“ или „Гадна смес“, нещо такова.

— Е, ако не я искаш, аз ще я взема — отвърна Анди.

— Не съм казал, че не я искам — побърза да поясни Евън.

— Да излизаме оттук — помоли Анди.

Евън бутна вратата и те изскочиха от гардероба, затръшвайки я след себе си. И двамата вдишваха дълбоко свежия въздух в продължение на няколко секунди.

— Пфу, мразя тази миризма! — заяви Евън. Той се обърна и видя, че Анди е загребала една шепа от чудовищната кръв.

Тя я стисна в дланта си.

— Извън кутията е още по-студена — каза и му се ухили. — Гледай. Като я стисна, тя пак изскача.

— Да. Сигурно може и да отскача като топка — не беше впечатлен Евън. — Опитай да я тупнеш в пода. Всички подобни неща отскачат като гума.

Анди разтърка зеленото желе на топче и го пусна на пода. То подскочи обратно до ръката й. Тя го тупна по-силно. Този път то отскочи, удари се в стената и излетя през вратата на спалнята.

— Много добре отскача — отбеляза тя, като изтича в коридора след зеленото топче. — Да видим дали се разтяга. — Анди го сграбчи с две ръце и го задърпа, разтягайки го на дълга лента. — Да. Разтяга се.

— Чудо голямо — рече Евън. — Онова, дето го имах, също подскачаше и се разтягаше. Мислех си, че това ще е нещо различно.

— Все още е студено — заяви Анди, като се върна в стаята.

Евън погледна към стената и забеляза тъмно кръгло петно до паркета.

— Олеле. Виж, Анди. Това нещо оставя следи.

— Да го изкараме навън и да си го подхвърляме — предложи тя.

— Добре — съгласи се той. — Да излезем в задния двор. Така и Тригър няма да е самотен.

Евън протегна ръката си с кутийката и Анди постави вътре топчето чудовищна кръв. След това двамата слязоха по стълбите и отидоха в задния двор, където бяха приветствани от Тригър, който се радваше така, сякаш ги бе нямало от поне двайсет години.

Кучето най-накрая се успокои и седна в сянката на едно дърво, като пъхтеше шумно.

— Добро момче — каза нежно Евън. — Успокой се, приятел.

Анди бръкна в кутийката и изкара малко от зеленото вещество. После и Евън стори същото. Те го разтриха в ръце, докато получиха две топчета, след което започнаха да си ги подават.

— Невероятно е, че формата им не се разваля — отбеляза Анди, като подхвърли зеленото топче високо във въздуха.

Евън засенчи очите си от късното следобедно слънце и хвана топката с една ръка.

— Всички такива играчки си приличат — обясни. — Не е нищо особено.

— Е, на мен пък ми харесва — рече отбранително Анди.

При следващото хвърляне Евън запрати топчето прекалено високо и то прелетя над протегнатите ръце на Анди.

— Опаа! — извика Анди.

— Извинявай — извика Евън.

Те видяха как топката подскочи веднъж, два пъти, след което се приземи точно пред Тригър.

Стреснато, кучето скочи на крака и сведе нос да го подуши.

— Не, момче! — нададе вик Евън. — Остави! Остави го, момче!

Непослушен, както винаги, Тригър сведе глава и облиза блестящото зелено топче.

— Не, момче! Пусни! Пусни! — извика Евън разтревожен.

И двамата с Анди се спуснаха към кучето.

Но закъсняха.

Тригър стисна със зъби кръвта на чудовището и я задъвка.

— Не, Тригър! — извика Евън. — Не я гълтай. Не я гълтай!

Тригър я глътна.

— О, не! — възкликна Анди и сви ръцете си в юмруци. — Сега няма да има достатъчно, за да си я разделим!

Но не това тревожеше Евън. Той се наведе и разтвори челюстите на кучето. Зеленото топче бе изчезнало.

— Глупаво куче — скара му се нежно Евън и пусна устата му.

Той поклати глава, налегнат от тревожни мисли. Ами ако Тригър се разболее от нещо? — притесни се Евън. — Ами ако веществото е отровно?