Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (14)

14

Писъците му го събудиха.

Този път той наистина се събуди.

И осъзна, че първия път само бе сънувал, че се е събудил. Само бе сънувал, че е станал великан.

Сън в съня.

Беше ли вече буден наистина?

Той стана, премигна, разтърка очи, помъчи се да се фокусира.

Беше станал вир-вода от пот.

Одеялото му бе на земята.

Пижамата му бе мокра, залепнала за настръхналата му кожа.

Нищо не му беше познато. Трябваше му известно време, за да се отърси от съня, да си спомни къде се намира. Че е в стаята си у Катрин. Вече буден. В нормалните си размери.

Подмятани от вятъра, завесите се опираха в него, после шумно се всмукваха извън прозореца.

Евън седна, все още разтреперан, и надникна през прозореца.

Няколко сиви облака се носеха над блед полумесец. Дърветата се огъваха и шептяха в хладния нощен вятър.

Само сън.

Страшен сън. Сън в съня.

Той видя, че Тригър спи дълбоко, свит на кълбо, притиснат към оградата.

Тригър не беше чудовище. Но определено бе по-голям, забеляза момчето.

Може би му имаше нещо. Тревожната мисъл се настани в ума му, докато Евън стоеше загледан в спящото куче.

Може би се дължеше на жлезите му.

Може би се хранеше по-обилно. Или може би…

Евън се прозя. Спеше му се прекалено много, за да разсъждава трезво. На сутринта щеше да потърси ветеринарен лекар.

Като се прозя отново, той започна да се намества в леглото. Но нещо привлече погледа му.

Кутията за кафе на рафта, в която бе сложил кръвта на чудовището.

— Хей… — извика на глас.

Лепкавата зелена смес бълбукаше и извираше изпод капака на кутията.