С. Дж. Кинкейд
Създадена да убива (8)

7.

Писъкът на Сидония прониза въздуха, когато пуснах Сутера да се свлече на земята и се отдръпнах от тялото. Тя се втурна напред, подхвана възпитателката и я разтърси.

— Сутера, Сутера!

— Какво очакваше? — казах тихо аз.

Сидония ме погледна. На лицето й беше изписан ужас, какъвто не бях виждала от онзи първи ден, преди да ме цивилизоват. Като че ли до този момент не беше разбрала или не беше разбрала напълно какво представлявам всъщност.

— Защо? — проплака Дония. — Тя ни помогна.

— Защото ти й каза нещо, което не трябваше да узнава. Щеше да ни издаде и аз нямаше да мога да те спася.

Пристъпих крачка напред, а Дония, която беше още на земята, започна да се отдръпва, като продължаваше да ме гледа с неописуем ужас.

Дадох си сметка, че в момента точно това ми трябва. Не ми бяха нужни нито обожанието, нито обичта й. Имах нужда да ме разбере. Най-накрая да погледне на мен така, както ме възприемаха майка й и свещеникът — такава, каквато бях. Гърлото ме стягаше при мисълта, че ще видя отвращение, изписано на лицето на Дония, когато най-сетне заслепението й изчезнеше, но трябваше да го направя заради нея.

— Не разбираш ли, Сидония? — рекох. — Аз не съм твоя приятелка. Приятелките са равни. Ние не сме. Не съм като един от онези тигри там, генетично създадени да ги галиш по голите кореми. Не съм тук, за да бъда твоя приятелка. Аз съм убийца, тук съм да убивам или да умра за теб, ако е нужно. Аз съм твой инструмент, твое оръжие, твоя собственост.

— Не, не си. — Устната й потрепери. — Ние сме повече от това.

— За теб може би. Но не и за мен. Не мога да почувствам това, което искаш да чувствам. — Коленичих, за да мога да виждам очите й и да й набия жестоката истина в главата. — Ти знаеш каква съм. Знаеш, че убих една от твоите прислужници. Мислиш ли, че го сторих от състрадание? Щях да го направя дори и ако беше в цветущо здраве.

Тя поклати глава, но не можеше да свали очи от мен. Бореше се със себе си, не искаше да ми повярва, но сега не можеше да го отрече.

— Наблюдавам те в хелиосферата — казах аз, като си припомних онези служби, когато слушахме свещеника да говори за Хелиос и за божествената воля. — Тогава ти се удивяваше от Вселената. Чудеше се какво те е създало, каква е целта ти в живота, какъв може да бъде смисълът на съществуването ти… Но аз не си задавам такива въпроси, защото знам отговорите. Не съм дете на твоя Жив Космос и у мен няма божествена искра. Остави ме да отида и да направя това, за което съм създадена. Не се противопоставяй.

Дония се изправи на крака, погледна ме така, сякаш ме виждаше за първи път. Изглеждаше по-стара повече от всякога, по-стара от осемнадесет години, като че ли току-що й бях отнела нещо по-ценно от всичко материално, което е притежавала.

— Знам, че беше принудена да ме обичаш — рече тя, притискайки ръцете си. — Но… но само защото някой ти е наложил насила тези чувства, не означава, че те са по-малко важни или че ти си по-малко човек. Ти си най-добрата ми приятелка и аз те обичам, Немезида. И моите чувства не са без значение, само защото ги изпитвам към теб. Може би фактът, че те обичам такава, каквато си, означава, че чувствата ми имат по-голяма стойност, защото никой не ме е карал да се чувствам по този начин, просто така се случи. Избрах да те обичам, да ме е грижа за това какво ще стане с теб и ти не можеш да ми го отнемеш.

— Ще преживееш загубата ми.

— Не, няма да я преодолея. — Тя поклати глава. Очите й бяха широко отворени, измъчени. — За мен ти означаваш повече, отколкото можеш да си представиш, така че ми позволи да ти кажа нещо още сега: в случай че умреш там, аз ще те последвам.

— Не те разбирам.

— Ако отидеш в Хризантемиума и те те убият, аз ще се хвърля от някое преддверие.

У мен се надигна гняв.

— Не ставай глупава.

Тя се изсмя с кратък, налудничав смях.

— Теб не те е грижа какво чувствам, не те интересува нищо друго освен сигурността ми. Разбирам го. Затова ето какво ще стане. Няма да съм в безопасност, ако и ти не си. Ще оцелееш или аз ще умра.

Изправих се и се запитах защо говори такива глупости, такива безсмислици. Тя ме изгледа с някакво безумно задоволство, като че ли ме беше победила по някакъв начин. Затова просъсках:

— Върни си думите назад.

— Няма.

Сграбчих я за крехките рамене. Костите й бяха тънки като на птица и с лекота бих могла да ги прекърша. Разтърсих я толкова силно, че главата й отхвръкна назад. Лицето й обаче продължи да изразява онази налудничава убеденост дори и след като изкрещях:

— Върни си думите назад!

— Няма!

И докато очите й се взираха в моите, големи и прекрасни и така безумно предани — на мен, не на друг, а на мен! — усетих да ме завладява безсилен гняв, защото разбрах, че няма начин да й избия тази мисъл. Можех да я прекърша на две, можех да раздробя на прах всяка кост в тялото й и пак нямаше да сломя тази решителност, тази лудост.

Тогава за първи път разбрах, че Сидония Империан — кроткото, плахо, срамежливо и нежно момиче — може да бъде несломима.

Затова я пуснах, а тя, олюлявайки се, отстъпи няколко крачки назад, без вбесяващата ме нейна упоритост и решимост да слязат от лицето й.

— Добре — отвърнах.

Тя се изправи и ме погледна с надежда.

— Добре — повторих отново. — Ще се върна жива. Ще направя всичко по силите си, за да пазя живота си така, както пазя твоя. Ще го направя или ще разруша тази империя, докато се опитвам.

Настъпи мълчание. Усетих, че между нас нещо се беше променило, може би завинаги. Илюзиите ни вече ги нямаше, а истините ни бяха оголени, но въпреки това в някои отношения като че ли за първи път аз гледах на нея и тя на мен като равни. Силата ми пак беше по-голяма от нейната, а и важността й по-голяма от моята, но въпреки това най-после гледахме на себе си като равни. Сега животът ми беше също толкова ценен, колкото и нейният, защото нейният живот зависеше от моя.

Сидония с достойнство оправи дрехите си. Погледна Сутера и чертите на лицето й се опънаха. После отмести очи, неспособна да издържа повече на гледката.

— Носът ти — рече тя. — Избери носа си за отличителна черта. Не го оправяй. Така ще бъдеш винаги ти.

Докоснах тъканта в основата на носа си, единствената следа от многото насилие в миналото ми.

— Как Високопочитаемата Сидония Империан може да има нос като този?

На лицето й се появи тъжна усмивка.

— Ти си добра лъжкиня, Немезида. Измисли нещо.