С. Дж. Кинкейд
Създадена да убива (12)

11.

Пристигналите на посещение Високопочитаеми бяха настанявани в луксозни вили под едно от кубетата на Валор Новус, които бяха толкова големи, че таванът им не се виждаше. Веднага щом наемниците ме изнесоха от залата със събралите се Високопочитаеми, аз демонстративно се съвзех от припадъка, за да разгледам наоколо, докато вървяхме.

Клетките за животни и градините на крепостта на Империан винаги ме бяха впечатлявали, но тук, в Хризантемиума, зеленината се простираше толкова надалеч в следващите един след друг хълмове, че атмосферата пречеше да се различат по-отдалечените дървета.

Както преди, отново ме завладя смущаващото чувство, че всъщност стоим на повърхността на планета, макар да знаех, че това е затворено под формата на купол пространство на космически кораб. Наемниците следваха дадените им инструкции и ме заведоха до вилата, определена за семейство Империан.

Веднага щом влязох в разкошната вила, с облекчение си отдъхнах за първи път, откакто пристъпих в представителната зала.

— Високопочитаема Империан, добре ли сте? — попита един от наемниците.

Погледнах го.

— Добре съм. Вие изпълнихте задълженията си. Съпроводихте ме до Хризантемиума и представихте в най-добра светлина фамилия Империан. Благодаря ви. Време е да се разделим.

За един кратък миг по лицата на хората от свитата ми се появи изненада, но аз не казах нищо повече. Прислужниците не можеха да мислят, нито да разсъждават. Не биха забелязали кое у мен е „странно“. Рано или късно наемниците щяха да забележат, затова сега, когато официалните им задължения бяха приключили, вече нямах нужда от тях. Видяха ги и аз се представих като тяхна господарка.

Поне никой от тях нямаше да сподели съдбата на Кожа.

 

 

В крепостта на Империан имахме по шестнадесет часа дневна светлина, когато лампите светеха с пълна сила, и осем часа нощ, когато всички светлини угасваха. Цикълът ден и нощ на Валор Новус се определяше от звездите отвън. Беше непостоянен и зависеше от това коя част на Хризантемиума гледа срещу слънцето. Всички вили имаха щори, които можеха да закриват прозорците и да създават впечатлението, че е нощ. Прислужниците изпълниха нареждането ми да ги спуснат, за да мога да поспя преди службата в хелиосферата на следващия ден, която през тези периоди винаги се провеждаше по три пъти в седмицата, когато и шестте слънца се виждаха от Валор Новус.

Оказа се обаче, че няма да мога да поспя, макар на такава като мен да й беше нужно много малко време. Първият посетител във вилата ми пристигна, обявявайки гръмогласно това по вътрешната уредба.

— Невени Сагнау иска да се срещне със Сидония Империан.

Невени Сагнау? Намъкнах една полуофициална рокля, опитвайки се да си припомня името от подготовката. „Сагнау“. Не бе име на сенатор и не можах да се сетя Дония да е споменавала за някоя Невени, когато ми разказваше за форумите за общуване.

Когато се показах, за да видя новия си посетител, заварих едно ниско момиче с лъскава черна коса и очи с единична гънка на клепача, приличащи на онези, които Сутера ну Империан си беше сложила, за да е в крак с модата. Те обаче се сливаха с нейните черти по-естествено, което ме накара да заподозра, че са от онези рецесивни черти, като червената коса и свободни меки части на ушите, които толкова рядко могат по естествен път да се видят у хората. Върху яката й висеше огърлица с формата на полумесец — метална, с остри като бръснач ръбове и осеяна с коралови зрънца, които трябваше да скриват смъртоносното й предназначение да се използва като нож. Някой друг би могъл да се заблуди, но не и аз.

— Надявам се да сте добре, Високопочитаема Империан. — Невени коленичи, а аз й подадох ръцете си. Тя ги притисна до бузите си. Това ми подсказа, че момичето вероятно е с по-нисък ранг от Сидония. — Преди малко ви видях да припадате. Аз самата често страдам от виене на свят. Реших да ви донеса една тинктура. — Тя се изправи и започна да рови из туниката си, а после извади малко метално шишенце и ме погледна с широко отворените си очи. — Просто прибавете три капки, когато решите да изпиете нещо.

Невени с нетърпение очакваше реакцията ми. Моментално станах подозрителна към мотивите на това момиче. Беше прекалено любезна.

— Благодаря ви.

— Съжалявам за прислужницата ви. Беше недостоен начин да… — Спря се миг преди да каже нещо против императора. После добави: — Когато пристигнах за първи път тук, императорът беше също крайно недоволен от семейството ми. Така че разбирам какво трябва да сте изпитали, ставайки свидетел на това.

— Така ли?

Тя се наведе към мен и прошепна:

— И двете сме тук по една и съща причина. Имаме много общо помежду си.

— Какво искате да кажете?

— Имам предвид, че вашият баща и моята майка имат обща кауза. — Бузите й се зачервиха. — Те не се познават пряко, но майка ми предизвика гнева на императора, когато се опита да реформира нашата образователна система. Искаше да учим математика и други науки, а…

Застанах нащрек. Точно такива хора трябваше да избягвам, но не бях сигурна дали мога да си позволя да се отнеса с пренебрежение към това момиче, ако то произхожда от известна фамилия.

— Извинете ме, но не съм чувала за фамилията ви.

Бузите й пламнаха още повече.

— Ние не сме сенаторска фамилия. Майка ми управлява една колония в рамките на територията Пасус.

Веднага всичко ми се изясни.

— Тя е вицекрал, така ли?

В гласа й се прокрадна отбранителна нотка.

— Да.

Значи, това момиче беше едно от по-високопоставените Излишни, фамилия, издигната от големи маси хора чрез действителни избори, а не стара и наследствена. Означаваше също, че тя е подвластна на местните Високопочитаеми, фамилията Пасус. Нищо чудно, че беше тук. Сенатор Фон Пасус се считаше за главен защитник на хелионистката вяра. Никога не би позволил на някой Излишен от неговата територия да извърши такова открито богохулство.

Това момиче можеше само да опетни още повече репутацията на Империан. Не трябва да имам нищо общо с нея.

— Благодаря ви за тинктурата — рекох аз и й я върнах. — Съмнявам се обаче, че имаме много общо помежду си, както вие си мислите.

Тонът ми беше студен. За момент тя се вгледа в лицето ми, а после и нейното изражение стана студено.

— Щом така искате.

Тя разбра, че предложението й за съюз е отхвърлено, но аз не разбирах по какъв начин тази Невени би имала полза от положението ми тук. Тя само го беше застрашила. Дония никога не би отблъснала една протегната за приятелство ръка, но пък тъкмо заради нея аз много лесно можех да го направя.

— Моля да ме извините — рекох, обръщайки гръб на Невени, — пътуването беше твърде дълго.

— Ама разбира се, Високопочитаема. Ще ви оставя да си починете. — Тя се поколеба. — Ако си промените мнението…

Поклатих глава и много студено казах:

— Няма да го променя.

 

 

На следващата сутрин целият императорски двор се яви за службата в Голямата хелиосфера. Императорското семейство — императорът Рандевалд, майка му Сигна, лудият му племенник Тирус, племенницата му Девини и съпругът й Саливар — зае почетните места в центъра около свещеника.

Двете места от двете страни на императора бяха оставени празни, но не за дълго. Изведнъж на тях се настаниха две от неговите изчадия, чиито задължения на охранители ги бяха довели в най-важния кръг на хелиосферата. Разпознах Вражда и тъмнокожия, наблюдаващ всички наоколо, Мъка. Не видях сред тях Риск, но без съмнение и той беше наблизо.

За един дълъг миг се усетих, че оглеждам изпитателно чертите на Вражда. Бяха почти еднакви с моите — светлата й коса и очи наподобяваха естествения ми цвят. Ако мерките, които беше взела матриаршата за промяната на външния ми вид не бяха така ефикасни и ако носът ми беше прав, щях да имам истинска причина да се тревожа. Само преди няколко месеца двете с нея щяхме да изглеждаме като близначки.

Тя усети, че я наблюдавам и ме погледна остро. Бързо отместих очи. Заех мястото си на следващия ред заедно със сенаторите и семействата им, а на този зад нас видях по-нискостоящи Високопочитаеми. Зад тях бяха такива по-важни особи сред Излишните като Невени Сагнау. Бързо извърнах поглед от нея, защото не исках отново да привличам вниманието й.

Прислужниците ни заеха места най-отвън, непосредствено зад наемниците. Главите на последните бяха татуирани със знаците на различни семейства. Всички носеха церемониалното облекло за богослужение и металът проблясваше на светлината, идваща от звездите. Не знаех накъде да гледам.

Тъкмо тогава забелязах, че много очи са вторачени в мен, а присъстващите шушукат за наследницата на Империан, която беше припаднала пред тях. Слухът ми лесно долови откъслечни разговори.

— … много по-висока, отколкото очаквах…

— … жалко, че не си е оправила носа…

— … императорът със сигурност още не е приключил с нея. Очаквах повече…

Вирнах брадичка. Дония вероятно би се притеснила, ако се озове сред толкова много втренчени в нея очи, но мен тези хора не ме интересуваха. Поне докато се ограничаваха само да шушукат за мен, без да ме заплашват, можех да ги подслушвам, без да се тревожа.

Вдигнах очи и срещнах погледа на Саливар Домитриан, който се наведе да прошепне нещо на жена си. Девини Домитриан също ме погледна. И двамата бяха пример за фалшива младост. Бяха най-малко на петдесет и няколко години, но изглеждаха не по-стари от Дония. Знаех, че тя беше разговаряла от време на време със Саливар по време на социалните форуми, но само по настояване на майка си. Дония ми каза, че Саливар и жена му имали репутация на перверзници.

И двамата ми се усмихнаха бавно и в този момент ми напомниха на две навити на кълбо усойници, готови да скочат.

Наблюдаваха ме по време на цялата служба. Дискретно проверявах това, като постоянно се опитвах да показвам, че слушам свещеника. Беше трудно поради голямата жега, присъствието на изчадията, чието внимание се стараех най-много да избегна, и разбира се, поведението на лудия племенник на императора.

Тирус Домитриан напълно оправдаваше репутацията си. Често избухваше в неприличен смях по време на службата и напускаше мястото си, за да отиде при разните прислужници, като че ли за да реши коя да е следващата му жертва. Ако не беше луд, можеше да бъде считан за по-голям богохулник дори от сенатор Фон Империан. По едно време третото изчадие, Риск, излезе от тълпата и го хвана за ръката, а Тирус вдигна очи и го последва извън залата. Всички присъстващи се преструваха, че не забелязват неуважителното поведение на наследника — дори чичото на Тирус, императорът.

След службата Високопочитаемите се събраха в представителната зала, за да вдишат изпарения. Прислужниците минаваха с фиали, пълни с летлива смес за изостряне на сетивата. Взех една за себе си и вдишах дълбоко така, че всички да ме видят. Точно тогава Девини и Саливар Домитриан си пробиха път до мен и лукаво ми се усмихнаха.

— Скъпа Сидония Империан — рече Девини, измервайки ме с поглед, — колко различно изглеждаш в действителност.

Като племенница на императора Девини беше също, макар и не първа, наследница на трона, така че тя и съпругът й бяха с по-високо положение от мен. Аз коленичих пред тях и двамата протегнаха ръце да ги притисна до бузите си.

— Изправи се, моля те, скъпа — рече Девини, като продължаваше да се усмихва. — Чичо ми беше много негостоприемен към теб вчера.

Аз се изправих и неспокойно я погледнах.

— Грешката на баща ми беше причина за недоволството му, Ваше Височество. Не споделям странните му наклонности.

Те се спогледаха.

— О, сигурни сме, че е така, скъпа Сидония — побърза да ме увери Девини. — Цялата глупост за някаква си ерес е толкова отегчителна, не е ли така? Мен много повече ме интересуват по-изтънчените удоволствия на живота, отколкото грубите политически боричкания. Искаме да дойдеш тази нощ във вилата ни. Да се присъединиш към нас в нашите солени бани.

— О, те са невероятно луксозни — обади се Саливар и млъкна, за да вдиша дълбоко от изпаренията във фиалата си. — Ще ти хареса да се потопиш в тях.

У тези двамата имаше нещо, което ме накара да бъда нащрек, но те бяха точно от хората, с които матриаршата би искала Сидония да общува. Ако успеех да се сприятеля с двама членове на императорската фамилия или да се покажа като глупаво момиче, твърде празноглаво и жадуващо за „лукс“, за да го интересуват някакви си научни знания, щях до голяма степен да намаля подозрението за еретични наклонности от страна на Сидония.

— Много ще се радвам да се присъединя към вас — отвърнах. — Аз също се уморих от политически глупости.

Девини се усмихна широко. Издуха струя дим през ноздрите си.

— Ще изпратим прислужниците си да те придружат — рече тя.

Кимнах в знак на благодарност и те ме оставиха. Следващата личност, която срещнах, беше момичето с черните къдрици, което ме улови, че се преструвам на припаднала предишния ден. Очите й се вторачиха в моите и на лицето й се появи заплашителна усмивка. Провря се през тълпата и застана до мен.

— Я виж ти, Сидония Империан, колко се радвам най-после да се запозная с теб лично.

Протегна ръце и аз ги поех. Не беше от имперските величия, така че едва ли щеше да е с по-високо положение от моето. Не коленичих, а и тя не го стори. Вместо това се държахме за ръцете, както обикновено правят две жени с един и същи ранг — притиснахме силно пръстите си, а после и двете се отдръпнахме.

— Аватарите са толкова заблуждаващи — рекох безпомощно аз. — Моля ви да ме подсетите коя сте?

— О, не се прави на срамежлива, Сидония. Обидно е. Винаги имам едни и същи очи и прическа — каза момичето и посочи сиво-сините си очи и къдравата си черна коса. — Това са моите отличителни черти. Някои от нас използват аватари, които действително приличат на тях. Аз съм Елантра, разбира се.

— Елантра Пасус — спомних си моментално аз и мускулите ми се напрегнаха. Трябваше много да внимавам с това момиче. Изпитах странно усещане от личното си запознанство с член на страховитата фамилия Пасус.

Беше много по-дребна от мен. Колко лесно бих могла да я убия, ако се опитах!

— За мен е истинско удоволствие да се запозная с теб лично — рекох аз, имитирайки ласкателния тон на Девини, който тя току-що беше използвала пред мен. Загледах се във врата й — колко лесно можех да го прекърша — и изведнъж започнах да жадувам за решението, за което беше предназначено едно изчадие — просто да премахва с груба сила всички врагове на Сидония.

Вместо това трябваше да се преструвам на изтънчена наследница и да продължавам с любезните запознанства. Двамата придружители на Елантра бяха Креденца Фордайс и Гладик Атън, и двамата от сенаторско потекло, които се бяха срещали със Сидония в социалните форуми. Техните фамилии се ползваха с голямо благоволение от страна на императора и затова бяха в Хризантемиума по-скоро като гости, отколкото като заложници като мен. Наемниците зад Елантра носеха на главите си супернова — знака на фамилията Пасус. Беше подходящ за фамилия, която считаше себе си за главен защитник на вярата.

— Колко по-висока изглеждаш в действителност — отбеляза Елантра, оглеждайки ме от главата до петите. — Аватарът ти явно не те е представял твърде добре, съгласна ли си? Предполагам, че за някои аватарите са въплъщения на това, което искат да бъдат… Въпреки че на твоя аватар липсваше дръзкият ти избор за нос! Нарочно ли е направен да изглежда така, или се е случило по време на пътуването?

Освен че беше една Пасус, Елантра бързо доказа, че е голяма досадница.

— Претърпях малка злополука — отвърнах аз и докоснах бучката на носа си, спомняйки си предложението на Дония да я запазя. Заради нея щях да я показвам с гордост. — Хареса ми как изглеждам и я запазих.

— Какъв необикновен избор, но твоята фамилия е известна с такива… различни начини на мислене, не е ли така — обади се Креденца Фордайс и се вгледа напрегнато в мен. Лицето й изразяваше някакво жадно очакване, като че ли се надяваше да дам погрешния отговор.

— Хареса ли ти службата в Голямата хелиосфера? Стори ми се, че си малко разсеяна — продължи да упорства Елантра, като се опитваше да ме накара да кажа нещо, каквото и да е то, което би могло да се изтълкува като ерес. Не го правеше много деликатно.

— Службата беше дълга — рече вместо мен Гладик и ме погледна съчувствено.

Беше слабо момче с червеникавокафява кожа и изкуствено оцветени в зелено очи. Златото, вплетено в косата, му придаваше изнежен вид като на човек, за когото се полагат постоянни грижи. Очевидно не споделяше нетърпението на придружителките си да ме накарат да кажа нещо, което би прозвучало като ерес. Щях да запомня това.

— Службата не беше по-дълга от обикновено — рече Елантра. — Или пък… или пък службите, които се извършват във вашата крепост, са по-различни, Сидония?

Отново се опита да ме накара да се изтърва и да призная, че рядко ходя на тях. Хитро момиче. Истинска змия.

Тя обаче не знаеше, че аз бях същата.

— О, Високопочитаема Пасус, напълно сте права. Наистина бях разсеяна по време на службата — казах небрежно. — Толкова е вълнуващо да съм тук, в Хризантемиума. Нямам търпение да изпитам всички… — как ги беше нарекла Девини? — по-изтънчени удоволствия.

Двете момичета се усмихнаха, но в очите на Елантра забелязах злобно пламъче.

— Ами да, разбирам, че сигурно вече имаш намерение да посетиш солените бани на Саливар и Девини.

Примигнах. Новините, изглежда, се разпространяваха бързо.

— Наистина би трябвало да… — започна Гладик.

— Да се насладиш на потапянето в тях — прекъсна го Елантра и му хвърли предупредителен поглед.

Гладик млъкна уплашен. Стисна устни и не довърши това, което искаше да каже.

— Истински им се наслади — продължи Елантра. — Сигурна съм, че Домитриан ще те поразсеят от онази драматична сцена, която преживя пред всички ни. Нищо чудно, че толкова се развълнува! — Очите й за последен път ме изгледаха подигравателно. В дъното им се таеше обвинението Преструвана такава!. — Трябва да кажа, Сидония, че вече те намирам за много по-различна от това, което очаквах.

Не беше нужно да се усмихна пресилено. И представа си нямаше. Само ако можех да й покажа колко по-различна бях от това, което е очаквала, като я стисна за гърлото и гледам как усмивката й изчезва…

— Не мога да кажа същото за теб — отвърнах любезно аз. — Ти си точно такава, каквато си те представях. — Без да й дам възможност да запита какво точно имах предвид, аз се обърнах и се отдалечих.

Казах си, че съм отделила достатъчно време на общуването след службата.

Тъкмо се канех да напусна, когато Невени Сагнау ме пресрещна пред вратата.

— Имаш ли минутка?

Това никак не ми хареса. Не исках да ме виждат с нея.

— Не, нямам.

Тя протегна ръка да ме спре, докато минавах покрай нея.

— Моля те да ме изслушаш — настоя Невени. — Току-що разговаряше с Девини Домитриан и съпруга й. Видях те.

— Не ми е приятно да ме шпионират. Пусни ми ръката.

— Но Девини и Саливар са… — Тя се огледа, давайки си сметка, че може да ни слуша кой ли не. После прошепна: — Не пий от виното. Казвам го за твое добро.

След това се отдръпна от мен и бързо се отдалечи.

Проследих я с озадачен поглед. Можех само да предположа, че Невени намекваше за отрова, но Девини и Саливар Домитриан нямаха причина да убиват заложницата на Империан.

А ако се опитаха, е, тогава щяха доста бързо да разберат, че са направили фатална грешка.