С. Дж. Кинкейд
Създадена да убива (33)

32.

Още няколко пъти през нощта светкавици и гръмотевици прекъсваха съня ми. При всеки нов гръм скачах от леглото с разтуптяно сърце, убедена за част от секундата, че ни нападат. После съзнанието ми припомняше думите на Тирус. Светкавици. Просто светкавици.

Спах толкова неспокойно, че не се събудих веднага, когато някой влезе в стаята, дори и след като Смъртоносното започна да лае от преградата си. Определените за мен слуги влизаха и излизаха по време на престоя ми, макар че ме избягваха, откакто предишния ден бях заговорила един от тях, докато се опитвах да намеря Тирус.

Дюшекът ми потъна леко под някаква нова тежест. Една ръка докосна моята.

— Сидония!

Седнах в леглото толкова рязко, че Невени подскочи.

— О, ти ли си — казах задъхана.

Изражението й беше мрачно и тя не отговори на усмивката ми.

— Не претендирам, че разбирам внезапно обзелите те чувства към Тирус Домитриан — рече Невени. — Мога само да предположа, че са някаква реакция, свързана със скръбта ти.

— Скръбта ми?

Потърках очи, за да се разсъня напълно.

— Ти загуби цялото си семейство. Сега си сама във Вселената и аз не мога да си представя колко мъчително е това. — Тя стисна ръката ми. — Тъкмо затова се опитах да те защитя пред останалите. Те знаят кой беше баща ти и какво се опита да направи. Знаят, че се опита да предаде информация на Излишните. Само поради тази причина се съгласиха да не те изправят пред съда, въпреки че си сенатор от империята.

Скочих на крака толкова бързо, че дори не усетих кога съм решила да стана.

— Какво искаш да кажеш, Невени?

Тя потръпна, стресната от начина, по който се бях надвесила над нея, но се изправи с цялото достойнство, което можа да събере, а в очите й проблесна решителност.

— Лумина напусна империята. Няма да позволим да бъдем разубедени. Вече няма да се подчиняваме на императора. Императорът може и да не е в наши ръце, за да го накажем за неговите престъпления срещу хората ни, но Първият престолонаследник ще бъде чудесен заместител.

— О, не, няма! — изръмжах аз.

— Вече е свършено. — Невени сви рамене. — Заловиха го през нощта. Беше вързан, осъден и скоро ще бъде екзеку…

Аз я ударих.

Невени изпищя, падайки на земята. Преди да успее да се изправи, я сграбчих за косата и я вдигнах.

— Къде?

— Помощ! — изкрещя тя. — Помощ!

Вратите се разтвориха и вътре нахлуха няколко стражи, които очевидно бяха чакали отвън, подготвени точно за тази възможност. Погледнах ги. Бяха четирима. Не носеха гранати, само палки. Явно бяха преценили, че не се нуждаят от оръжия, за да се справят със Сидония Империан. Точно това беше и грешката им.

— Помощ! — извика Невени.

Аз я отхвърлих настрани и се втурнах напред. Първият протегна ръце да ме хване. Самодоволната му усмивка изчезна, когато го ритнах в лицето. Той отхвръкна назад и се блъсна в стената. Сграбчих следващия, преди да види, че го приближавам. Запратих го през стаята с такава сила, че направи на парчета една стъклена маса. Другите двама се хвърлиха едновременно срещу мен. Сниших се под протегнатите им ръце, а после ги сграбчих за туниките и ударих главите им една в друга.

Когато се насочих към Невени, тя отстъпи назад, пребледняла и с широко отворени очи. Видя какво се беше случило и челюстта й увисна.

— Ти… ти не си човек.

— Не съм — потвърдих аз.

Опасността, от която се бях втурнала да защитя Тирус предишната нощ, се беше появила днес.

— Къде отведоха Тирус?

Невени, разбира се, се опита да възрази. Преговорите ни обаче бяха кратки. Ясно й дадох да разбере, че ако се опита да ми избяга, ще й строша врата. Победена, тя ме поведе през коридорите, като от време на време ме поглеждаше разплакана.

— Не разбирам. Какво си ти?

Нямаше смисъл да я лъжа.

— Аз бях изчадието на Сидония Империан.

— И… изчадие? Като Вражда? — Невени се опули срещу мен. — Това е невъзможно.

— Очевидно не е. Заблудих те.

— Как може да си жива?

— Сидония Империан ме спаси от голямата чистка. След това дойдох в Хризантемиума вместо нея. — После с горчивина в гласа добавих: — За да я предпазя.

— Не разбирам! Защо помагаш на Тирус Домитриан? Ако това, което казваш, е вярно, ти повече от всеки друг имаш причина да искаш смъртта на фамилията Домитриан!

— Така е. Но не и на Тирус.

Защото той също ми беше приятел, приятел, който разчита на мен. Страхувах се за безопасността му, както никога преди не съм се страхувала. Не можах да предотвратя смъртта на Сидония, но сега съдбата на Тирус беше в ръцете ми.

Излязохме тичешком на улицата пред комплекса.

— Твърде късно е — рече задъхана Невени. — Те произнесоха присъдата тук. Сигурно вече са го отвели да го екзекутират.

— Къде?

— В Пристройката на централния площад.

Вдигнах ръка.

— Къде е това?

— Пак ли ще ме удариш?

— Ако трябва.

Невени изплю кръв. Преди малко я бях ударила леко с опакото на ръката.

— На шестдесет пресечки от тук. — Тя посочи с глава надолу по улицата.

— Ако ме лъжеш…

— Защо да го правя. Ти така и така няма да можеш да стигнеш там навреме.

— Невени. — Вгледах се в нея, като продължавах трескаво да мисля. — Аз също ценях приятелството ти. Съжалявам. — После я ударих толкова бързо, че тя дори нямаше време да се уплаши. Пренесох безжизненото й тяло встрани.

Обърнах се и се втурнах по улицата по посока на площада. Бягах възможно най-бързо, макар да знаех, че не е достатъчно. Разбирах, че веднага щом дойде в съзнание, тя ще изпрати хората си след мен.

Трябваше да я убия. По-добре да я бях убила.

Край мен фучаха коли на въздушна възглавница. Когато на третия път една за малко не ме блъсна, ми хрумна идея. Покатерих се по пожарната стълба на една сграда, а после се хвърлих върху една кола, която минаваше покрай мен. Вкопчих се в цепнатините на шасито, за да не бъда отхвърлена от силната въздушна струя. Отвътре ме гледаха уплашени очи. Замахнах с крак и нанесох силен ритник. При първия удар кракът ми отскочи от стъклото. Но при втория то изпращя. Трети ритник и аз успях да се провра. Онези вътре се развикаха и се дръпнаха уплашени от мен.

Сигурно съм изглеждала ужасно — изцапана с кръв и по раздърпана нощница.

— Закарайте ме на централния площад — казах аз. — Веднага!

 

 

Централният площад беше разрешен само за пешеходци. Отпред пред Пристройката — самотна кула от паладий — вече се беше събрала голяма тълпа патриотично настроени луминари, дошли да видят как ще загуби живота си Тирус Домитриан, Първи престолонаследник на арогантния император, който си въобразяваше, че ги управлява. Над тълпата се виждаха огромни екрани, готови да предават на живо екзекуцията. Самият брой на хората на площада ме изуми — никога не бях виждала толкова много хора на едно място.

Веднага щом видях как се управлява колата на въздушна възглавница, поех управлението и я насочих право в тълпата, като надух предупредителната сирена. Хората се отдръпнаха от пътя ми. Не знаех как да спра. Поех си дълбоко въздух, насочих колата право в стената на Пристройката и се приготвих за сблъсъка.

Тя се удари и спря. Сред парчетата изкривен метал почувствах как ме обгръща една фуния, мека като коприна. Разкъсах предпазната мрежа, а после се измъкнах с краката напред през прозореца като гротескно новородено същество, излюпило се от разчупената черупка.

Сблъсъкът беше отворил голяма дупка в постройката. Промъкнах се през нея и влязох в кулата, където се бяха събрали първенците на Лумина, приготвили се да видят екзекуцията на една платформа в другия край на залата.

Първият страж ме забеляза. Извика да привлече вниманието на останалите и те насочиха оръжията си срещу мен. От всички страни към мен припламнаха снопове енергия. Направих задно салто не толкова за да ги избегна, колкото за да се вмъкна сред най-близките от присъстващите с надеждата да се спася с неочакваните си действия.

Разбягалите се на всички страни първенци на луминарите викаха уплашени и се блъскаха едни в други в бързината да избягат по-далеч от мен. Скочих върху раменете на един мъж и го използвах като опора да се прехвърля на подиума в предната част на залата, където държаха Тирус. Тук имаше още стражи, които насочиха оръжията си срещу мен, но аз се наведох, успях да докопам един от тях, отнех му оръжието и го насочих към колегите му. Те паднаха бързо един след друг. После насочих оръжието към първенците, наобиколили Тирус. Бяха го поставили на колене, в очакване на смъртта.

Бях готова да избия всичките или да умра.

Стрелях веднъж срещу бащата на Невени, но не смъртоносно. Не исках да го убивам, защото тя беше моя приятелка. Останалите обаче…

— Почакай! — извика Тирус. — Не ги убивай.

Сега не беше време за милосърдие. Хвърлих му нетърпелив поглед.

— Защо не?

С бързо движение насочих оръжието към него и разцепих белезниците му с един изстрел.

Тирус се дръпна стреснато, когато ръцете му се освободиха, и се изправи на крака. Застанах зад първенците, за да не могат стражите долу да стрелят по мен.

— Най-добре ще е да ги убия — казах аз. — Ще оставим жив бащата на Невени като заложник, за да ни помогне да избягаме…

— Не. — Тирус се вгледа в първенците. — Ще пощадя живота ви, но в замяна искам да ме изслушате за последен път. Приемате ли?

Какво правеше той? Погледнах към луминарите, които не бяха успели да избягат, а после и стражите долу, които настъпваха към подиума с готови за стрелба оръжия. Какво повече би могъл да им каже от вече казаното? Тези хора се бяха оказали лъжливи и коварни. Бяха се промъкнали през нощта, за да го заловят и убият. Не заслужаваха да им се дава друг шанс.

Но Тирус вече не гледаше мен, а се обърна към първенците, които малко преди това го бяха наобиколили и сега стояха безпомощни и с вдигнати ръце.

— Един последен апел към здравия ви разум. Знам, че не сте искали да идвам. Дойдох, без да съм поканен и ако луминарите искат да въздадат възмездие на семейството ми чрез мен, ще го приема, след като ми позволите да говоря за последен път. Доброволно.

Първенците се размърдаха. Забелязах как няколко души се промъкват при нас през дупката, която бях направила в стената. Сред тях беше и Невени, следвана от стражите си. Като се държеше за главата, тя огледа залата. Когато погледите ни се срещнаха, разбрах по изражението й, че се чувства предадена и гневна.

Баща й се посъветва с един друг мъж, а после рече:

— Много добре. Ще чуем последния ти призив, при условие че се съгласиш на всяко правосъдие, което ще въздадем.

Тирус кимна.

— Тогава да свалим оръжията и да поговорим.

Да свалим оръжията? Захапах силно вътрешната част на бузата си, за да сдържа гнева си. Той имаше предвид аз да сваля оръжието си, но аз нямаше да го сторя. Преди броени секунди те се канеха да го екзекутират. Какво правеше той? Щяха да го убият!

Тирус ме погледна с безмълвна молба в погледа, която така настоятелно ме подканяше да му се доверя. Да се доверя на преценката му. Можех ли да го сторя? Можех ли да допусна това?

Ръцете ми се разтрепериха, но си наложих да го направя. Свалих оръжието си.

Сега и двамата трябваше да разчитаме на милостта на луминарите.