Дан Браун
Произход (71)

70.

Стълбището се спускаше на три етажа под земята, като описваше изящна широка дъга. Накрая се озоваха в криптата.

„Една от най-големите крипти в Европа“ — помисли си Лангдън, докато се любуваше на грамадното кръгло помещение. Точно както си го спомняше, подземният мавзолей на „Саграда Фамилия“ представляваше висока ротонда с пейки за стотици богомолци. На равни разстояния по стените бяха поставени златни фенери, които осветяваха мозаечен под с виещи се растения, корени, клони, листа и други образи от природата.

„Крипта“ буквално означаваше „скрито място“ и Робърт се удивляваше, че Гауди е успял да скрие толкова голямо помещение под катедралата. Закачливата „наклонена крипта“ на архитекта под „Колония Гуел“ изобщо не можеше да се сравнява с тази строга неоготическа архитектура — „разлистени“ колони, остри арки и орнаментирани сводове. В криптата цареше пълна неподвижност и слабо миришеше на тамян.

Наляво от стълбището имаше дълбока ниша. Върху светлия под от пясъчник хоризонтално лежеше скромна сива плоча, заобиколена от газени лампи.

„Самият той“ — разбра Лангдън, след като прочете надписа.

Antonius Gaudí

Докато гледаше гроба на твореца, отново го обзе скръб от загубата на Едмънд. Вдигна поглед към статуята на Богородица над плочата, на чийто пиедестал имаше непознат символ.

„Какво е това, за бога?“

Робърт се втренчи в странния знак.

Рядко се случваше да срещне символ, който не може да разпознае. Този тук представляваше гръцката буква ламбда, която, доколкото си спомняше, не се срещаше в християнската символика. Ламбдата се използваше в научни области като еволюционната биология, физиката на елементарните частици и космологията. И за да е още по-странно, от върха на тази ламбда излизаше християнски кръст.

„Религия, подкрепена от наука?“ Никога не беше виждал точно такова нещо.

— Символът ли ви озадачава? — попита Беня. — И не само вас. Мнозина питат за него. Това просто е уникална модернистка интерпретация на кръст върху планински връх.

Професорът се наведе напред и едва сега забеляза около ламбдата три бледи позлатени звезди.

„Три звезди с такова разположение? — Веднага ги позна. — Кръстът на планината Кармел“.

— Това е кармелитски кръст.

— Точно така. Тялото на Гауди почива под Света Богородица Кармелитска.

— Гауди кармелит ли е бил? — Робърт не можеше да повярва, че архитектът модернист е изповядвал строгото тълкуване на католицизма, възприето от това основано през XII век братство.

— Не, разбира се — отвърна със смях отец Жоаким. — Обаче неговите болногледачки били кармелитки. Няколко монахини живеели при Гауди и се грижели за него през последните му години. Те вярвали, че Гауди ще се радва за него да се грижат и в смъртта, затова направили щедро дарение за този параклис.

— Много великодушно от тяхна страна. — Лангдън се засрами, че го е затруднил един толкова невинен символ.

Всички конспиративни теории, които се разпространяваха тази нощ, очевидно караха дори самия него да си въобразява какво ли не.

— Това ли е книгата на Едмънд? — неочаквано се разнесе гласът на Амбра.

Двамата се завъртяха към нея. Тя сочеше към сенките вдясно от гроба на Гауди.

— Да — потвърди предстоятелят. — Извинявам се за лошото осветление.

Амбра забърза към витрината и Робърт я последва.

Томът беше изложен в една сумрачна част от криптата, засенчена от дебелата колона до надгробната плоча.

— Обикновено поставяме там информационни брошури, но ги преместих другаде, за да направя място за книгата на господин Кърш — поясни Беня. — Май никой не й обръща внимание.

Лангдън застана до Амбра пред подобната на сандък витрина с полегат стъклен капак. Вътре, едва видимо на слабата светлина, лежеше дебело издание на „Уилям Блейк. Събрани съчинения“, разтворено на сто шейсет и трета страница.

Както им беше обяснил старият свещеник, на въпросната страница нямаше стихове, а илюстрация. Професорът се бе чудил кое от нарисуваните от Блейк изображения на Бог е искал да бъде показано Кърш, ала определено не очакваше да види точно това.

„Старият“ — помисли си Робърт, докато гледаше с присвити очи в сумрака прочутата акватинта на Блейк от 1794 година.

Изненада се, че отец Жоаким я бе нарекъл „изображение на Бог“. Да, илюстрацията уж представяше архетипния християнски Бог — брадат сбръчкан старец с бяла коса, който се пресяга надолу от облаците, — обаче ако си беше направил труда да провери, свещеникът щеше да открие, че става въпрос за съвсем друго. Това всъщност не бе християнският Бог, а божеството Юризън, плод на фантастичното въображение на самия Блейк. Юризън измерваше небето с грамаден пергел, отдавайки почит на научните закони на вселената.

Стилът на тази творба беше толкова футуристичен, че два века по-късно известният физик и атеист Стивън Хокинг я бе избрал за обложката на своята книга „Бог сътвори числата“. Извечният демиург на Блейк бдеше и над нюйоркския Рокфелеров център — там древният геометър беше представен в скулптурната композиция „Мъдрост, светлина и звук“.

Докато гледаше книгата, Лангдън отново се зачуди защо някогашният му студент е положил толкова усилия, за да я изложи тук. „От чиста отмъстителност ли? За да зашлеви шамар на Католическата църква?“

„Едмънд никога не е преставал да воюва срещу религията“ — помисли си професорът, вторачен в Юризън. Богатството му позволяваше да прави каквото пожелае — дори да изложи богохулно произведение на изкуството в сърцето на един християнски храм.

„Гняв и злъч — каза си Робърт. — Може би всичко се свежда до това“. Основателно или не, неговият приятел винаги беше обвинявал организираната религия за майчината си смърт.

— Добре ми е известно, разбира се, че тази илюстрация не изобразява християнския Бог — отбеляза Беня.

Лангдън изненадано се обърна към стария свещеник.

— Наистина ли?

— Да. Едмънд беше напълно откровен по този въпрос, макар че нямаше нужда, защото съм запознат с идеите на Блейк.

— И въпреки това сте сложили книгата тук?!

— Това е „Саграда Фамилия“, професоре — с мека усмивка отвърна предстоятелят. — Тук Гауди слива в едно Бог, наука и природа. Темата на тази рисунка не е нищо ново за нас. — В очите му заблещукаха загадъчни пламъчета. — Не всички наши духовници са прогресивни като мен, но както знаете, за всички нас християнството си остава в постоянно развитие. — Той отново се поусмихна и кимна към тома. — Само се радвам, че господин Кърш се съгласи да не излагаме тук и заемния му фиш. Като се има предвид неговата репутация, не съм сигурен как щях да го обясня, особено след днешната му презентация. — Замълча за миг и изражението му стана сериозно. — Правилно ли схващам обаче, че сте се надявали да откриете тук нещо друго, а не тази илюстрация?

— Напълно. Търсехме един стих на Блейк.

— „Тигър, тигър, лумнал с мощ? — изрецитира отец Жоаким. — Като факла в черна нощ“?^[1]

Робърт се усмихна, впечатлен, че отецът знае наизуст първите стихове на най-прочутото стихотворение на Блейк — религиозно съчинение от шест строфи, поставящо въпроса дали един и същи Бог е сътворил и страховития тигър, и хрисимото агънце.

— Отец Жоаким? — каза Амбра, която беше приклекнала и напрегнато се взираше през стъклото. — Случайно да имате джиесем или фенерче?

— Не, съжалявам. Да взема ли един от фенерите от гроба на Антонио?

— Да, ако обичате.

Беня забързано се отдалечи.

В момента, в който той вече не можеше да ги чуе, тя настойчиво зашепна на Лангдън:

— Едмънд не е избрал сто шейсет и трета страница заради илюстрацията, Робърт!

— Какво искаш да кажеш? — „На тази страница няма нищо друго“.

— Това е хитър начин за отвличане на вниманието.

— Съвсем нищо не разбирам. — Той се вторачи в рисунката.

— Избрал е сто шейсет и трета страница, защото не може да бъде показана без съседната сто шейсет и втора!

Лангдън плъзна поглед наляво и разгледа страницата преди „Старият“. На слабата светлина не се виждаше много — само, че изцяло е запълнена със ситен ръкописен текст.

Предстоятелят се върна с газена лампа и я подаде на Амбра, която я вдигна над книгата. Когато меката светлина се разля над разтворения том, Робърт ахна.

На лявата страница наистина имаше текст — написан на ръка, подобно на всички други оригинални произведения на Блейк, — чиито полета бяха украсени с чертежи, рамки и различни фигури. Най-важно обаче беше, че този текст, изглежда, се състоеше от изящни поетични строфи.

 

 

Агент Диас нервно крачеше напред-назад в мрака и се чудеше къде се бави партньорът му.

„Фонсека вече трябваше да се е върнал“.

Когато джиесемът в джоба му завибрира, той си помисли, че се обажда Фонсека, но дисплеят показваше напълно неочаквано име.

Моника Мартин

Не можеше да си представи какво иска пиарката, обаче каквото и да беше, тя трябваше да си комуникира лично с Фонсека. „Той е старшият агент в нашия екип“.

— Ало? Тук Диас.

— Обажда се Моника Мартин, агент Диас. При мен е един човек, който иска да разговаря с вас.

След малко отсреща се разнесе познат глас:

— Агент Диас, аз съм командир Гарса. Моля, успокойте ме, че госпожица Видал е в безопасност.

— Да, командир Гарса — изпелтечи Диас: гласът на началника му го беше накарал да се изпъне и да застане мирно. — Госпожица Видал е в пълна безопасност. Двамата с агент Фонсека сме при нея на сигурно място в…

— Не по необезопасена линия — настойчиво го прекъсна командирът. — Щом сте на сигурно място, останете там. Не ходете никъде. Радвам се, че успяхме да се свържем с вас. Опитахме да позвъним на агент Фонсека, обаче не отговаря. Той при вас ли е?

— Да, отдалечи се да се обади по телефона, но би трябвало да се върне…

— Нямам време да чакам. В момента съм арестуван и госпожа Мартин ми услужи със своя джиесем. Изслушайте ме много внимателно. Историята с похищението, както несъмнено ви е известно, беше пълна лъжа. Това изложи госпожица Видал на огромна опасност.

„Нямаш си и представа каква“ — помисли си Диас, като си спомни хаоса на покрива на Каса Мила.

— Не е вярно също, че съм накиснал епископ Валдеспино.

— Досещах се, господин командир, обаче…

— С Мартин се опитваме да измислим как най-добре да се справим с това положение, но дотогава бъдещата кралица не бива да привлича публично внимание. Ясно ли е?

— Разбира се. Но кой е издал заповедта?

— Не мога да ви кажа по телефона. Просто изпълнете нареждането ми и дръжте Амбра Видал далече от медиите. Мартин ще ви осведомява за всякакви промени в ситуацията.

Гарса затвори и Диас остана сам в мрака. Опитваше се да осмисли чутото.

Докато прибираше джиесема си, чу зад себе си шумолене на дрехи. Извъртя се, но от тъмнината се появиха две светли ръце, здраво стиснаха главата му и с ослепителна бързина рязко я извиха настрани.

Агентът усети, че вратът му изхрущява, и в черепа му сякаш изригна огън.

После всичко угасна.