Дан Браун
Произход (50)

49.

Едмъндовата тесла модел X имаше огромно предно стъкло, което плавно се сливаше с покрива на колата някъде зад главата на Лангдън и му внушаваше дезориентиращото усещане, че е в стъклен балон.

Докато шофираше по минаващата през гористи местности магистрала на север от Барселона, Робърт с изненада установи, че скоростта им доста надхвърля максимално позволените сто и двайсет километра в час. Благодарение на безшумния електромотор и линейното ускорение скоростта почти не се усещаше.

На седалката до него Амбра съсредоточено браузваше в интернет на големия компютърен дисплей на таблото и съобщаваше на Лангдън горещите новини, които се разпространяваха по целия свят. Заплиташе се все по-плътна паяжина от интриги, например, че епископ Валдеспино пренасочвал средства за антипапата на Палмарската църква — който уж поддържал връзки с консервативни карлисти в армията и изглежда бил виновен не само за смъртта на Кърш, но и на Саид ал Фадл и рави Йехуда Кьовеш.

Амбра продължи да чете на глас и скоро стана ясно, че всички медии вече задават един и същи въпрос: какво толкова опасно може да е открил Едмънд Кърш, че видният епископ и консервативната католическа секта да го убият, за да му запушат устата?

— Потребителската аудитория е безпрецедентна — каза Амбра, като откъсна поглед от екрана. — Общественият интерес към това събитие е невероятен… като че ли целият свят е вперил очи в него.

В този момент Лангдън осъзна, че ужасяващото убийство на Едмънд навярно ще има обратен ефект. При целия този медиен интерес публиката на Кърш се разрастваше много повече, отколкото би могъл да си е представял футуристът. Макар и мъртъв, в момента той привличаше вниманието на цялото земно кълбо.

Това заключение още повече затвърди решимостта на професора да постигне своята цел — да открие петдесет и една буквената парола на своя приятел и да разпространи презентацията му.

— Хулиан още не е направил изявление — озадачено отбеляза Амбра. — Нито дума от кралския дворец. Изглежда ми странно. Имала съм лични контакти с тяхната пиарка Моника Мартин и знам, че тя държи на пълната прозрачност и разкриването на информацията преди пресата да има шанс да я изопачи. Сигурна съм, че Мартин настоява принцът да направи изявление.

Робърт си помисли, че Амбра е права. Като се имаше предвид, че медиите обвиняваха главния съветник на двореца по религиозните дела в заговор и може би даже в убийство, най-логичната реакция беше Хулиан да направи някакво изявление, та дори само за да увери нацията, че дворецът разследва обвиненията.

— Особено защото в момента на убийството бъдещата кралица на страната е стояла съвсем близо до Едмънд — прибави Лангдън. — Можеше да улучат теб, Амбра. Принцът поне трябва да заяви облекчението си, че си добре.

— Не съм сигурна, че изпитва облекчение — безизразно отвърна тя, затвори браузъра и се отпусна назад.

Робърт хвърли поглед към нея.

— Е, поне аз се радвам, че си добре. Едва ли бих успял да се справя сам с всичко това.

— Сам ли? — разнесе се по аудиоуредбата глас с британски акцент. — Май много бързо забравяме!

Възмутеният изблик накара Лангдън да се засмее.

— Едмънд наистина ли те е програмирал да си толкова докачлив и неуверен, Уинстън?

— Не — отговори компютърът. — Програмира ме да наблюдавам, да се уча и да имитирам човешкото поведение. Всъщност се опитах да проявя чувство за хумор, каквото Едмънд ме насърчаваше да развивам. Чувството за хумор не може да се програмира… трябва да се усвои.

— Е, добре усвояваш.

— Сериозно? — с умолителен глас попита Уинстън. — Би ли го повторил?

Робърт отново се засмя.

— Както вече казах, добре усвояваш.

Амбра отново беше отворила стартовата страница на дисплея — навигационна програма, показваща сателитно изображение, по което се движеше миниатюрен „аватар“ на колата им. Лангдън видя, че са минали планината Колсерола и вече излизат на магистрала Б-20 за Барселона. На юг от тях забеляза нещо необичайно, което привлече вниманието му — обширен залесен район насред града. Зелената зона имаше издължена аморфна форма и приличаше на гигантска амеба.

— Това Парк Гуел ли е?

Амбра погледна екрана и кимна.

— Наблюдателен си.

— Едмънд често се отбиваше там на път от летището за дома си — осведоми ги Уинстън.

Професорът не се изненадваше. Парк Гуел беше един от най-известните шедьоври на Антонио Гауди — същия архитект и художник, чиято творба Кърш бе използвал за корпуса на джиесема си. „Гауди има много общо с Едмънд — помисли си Лангдън. — Революционер и визионер, за когото обикновените правила не важат“.

Всеотдаен изследовател на природата, Антонио Гауди черпел архитектурното си вдъхновение от органични форми и с помощта на „природния свят на Бог“ проектирал биоморфни сгради, които често сякаш израстваха от самата земя. „В природата няма прави линии“ — твърдеше се, че веднъж казал той, и в неговото творчество също почти липсваха такива.

Обикновено обявяван за баща на „живата архитектура“ и „биологичния дизайн“, Гауди бе въвел невиждани дотогава техники в дърводелството, железарството, стъкларството и керамиката, за да постигне изумителния колоритен облик на своите постройки.

И досега, близо век след смъртта му, туристи от целия свят се изсипваха в Барселона, за да зърнат неподражаемия му модернистки стил. Сред произведенията му имаше паркове, обществени сгради, частни домове и естествено, неговия опус магнум — „Саграда Фамилия“, огромната католическа базилика, чиито шеметни „спонгиозни“ кули господстваха над градския пейзаж на Барселона и които критиците величаеха като „нещо невиждано в цялата история на изкуството“.

Робърт винаги се дивеше на дръзкото въображение, въплътено от Гауди в „Саграда Фамилия“ — толкова огромен храм, че строежът му продължаваше и днес, почти сто и четирийсет години след началото му.

Докато гледаше прочутия Парк Гуел на сателитното изображение, професорът си спомни първото си отиване там като студент — разходка във фантастично царство с дървовидни стълбове, носещи въздушни мостове, странно извити пейки, пещерички с фонтани във формата на дракони и риби и лъкатушеща бяла стена, толкова специфично извита, че приличаше на замахващо камшиче на гигантски едноклетъчен организъм.

— Едмънд обичаше всичко на Гауди, особено неговата концепция за природата като органично изкуство — продължи Уинстън.

Мислите на Лангдън отново се върнаха към откритието на Кърш. „Природа. Органичност. Сътворението“. Представи си прочутите барселонски „паноти“ на Гауди — шестоъгълни плочи, поръчани за градските тротоари. Всяка от тях имаше еднакви вълнисти мотиви от на пръв поглед безсмислени завъртулки, но когато се подредяха и ориентираха, образуваха изумителна картина — подводен пейзаж, оставящ впечатление за планктон, микроби и морски растения — Ла Сопа Примордиал, както често ги наричаха местните жители.

„Първичният бульон на Гауди“ — помисли си Робърт, за пореден път поразен от връзката между Барселона и интереса на Едмънд към възникването на живота. Според господстващата научна теория животът бе възникнал в първичния бульон на Земята — онези древни океани, в които вулканите бълвали богати химически вещества, вихрещи се едно около друго, постоянно бомбардирани с мълнии от безкрайни бури… докато изведнъж като някакъв микроскопичен голем не се появил първият едноклетъчен организъм.

— Амбра, ти си музейна уредничка, сигурно с Едмънд често сте разговаряли за изобразително изкуство — каза Лангдън. — Случайно да ти е споменавал точно какво му допада най-много в Гауди?

— Само това, което посочи и Уинстън — отвърна тя. — Че неговата архитектура сякаш е сътворена от самата природа. Пещеричките на Гауди като че ли са изваяни от ветровете и дъждовете, носещите стълбове като че ли израстват от самата земя и плочниците му приличат на първични морски организми. — Сви рамене. — Каквато и да е конкретната причина, Едмънд толкова се е възхищавал на Гауди, че се е преместил да живее в Испания.

Професорът я погледна изненадано. Знаеше, че Кърш има къщи в няколко държави по света, но наистина през последните години се беше установил в Испания.

— Искаш да кажеш, че той се е преместил тук заради творбите на Гауди, така ли?

— Така мисля. Веднъж го попитах: „Защо в Испания?“, и той ми отговори, че му се удал рядък шанс да наеме уникален имот — нещо невиждано в целия свят. Предполагам, че е имал предвид апартамента си.

— Къде е апартаментът му?

— Едмънд живееше в Каса Мила, Робърт.

Лангдън ахна.

— В онази Каса Мила ли?

— Друга просто няма — отвърна Амбра. — Миналата година е наел мансардата, която обхваща целия последен етаж.

На Робърт му трябваше време, за да осмисли тази информация. Каса Мила беше една от най-прочутите сгради на Гауди — изумително оригинална „къща“, чиято многоетажна фасада с извити балкони напомняше на каменна кариера, откъдето и популярния й прякор Ла Педрера.

— Последният етаж не е ли музей на Гауди? — Лангдън си спомняше едно от посещенията си там в миналото.

— Да — потвърди Уинстън. — Само че Едмънд направи дарение на ЮНЕСКО, което е обявило сградата за обект на световното културно наследство, и те се съгласиха за две години да затворят музея и да му позволят да живее там. В края на краищата в Барселона има още много произведения на Гауди.

„Кърш е живял в музея на Гауди в Каса Мила?! — озадачи се професорът. — И се е нанесъл там само за две години?“

— Едмънд даже помогна за създаването на нов учебен филм за архитектурата на тази сграда — прибави компютърът. — Струва си да се види.

— Филмът наистина е много интересен — съгласи се Амбра, наведе се напред и докосна браузъра. Отвори се клавиатура и тя въведе адреса: Lapedrera.com. — Трябва да го изгледаш.

— В момента май нещо шофирам — отбеляза Робърт.

Амбра се пресегна към кормилната колона и двукратно дръпна едно лостче. Лангдън усети, че воланът изведнъж се „вкаменява“ в ръцете му, и мигновено забеляза, че колата започва да се управлява сама в идеалния център на пътната лента.

— На автопилот е — поясни тя.

Усещането беше доста смущаващо и професорът неволно продължи да държи дланите си на волана и крака си на спирачката.

— Спокойно. — Амбра постави ръка на рамото му. — Така е много по-безопасно, отколкото ако шофира човек.

Лангдън неохотно отпусна ръце в скута си.

— Така е по-добре — усмихна се тя. — Сега можеш да гледаш филма за Каса Мила.

Филмът започваше с кадри на океан, сякаш заснет от хеликоптер, летящ само на метри над вълните. В далечината се издигаше остров — каменна планина с отвесни скали, които се устремяваха стотици метри над разбиващите се вълни.

Над върха й се появи текст.

Ла Педрера не е създадена от Гауди.

През следващата половин минута прибоят започна да извайва в скалите характерния органичен облик на Каса Мила. После вълните нахлуха вътре, образуваха кухини и помещения като пещери, в които водопади изсякоха стълбища, поникнаха увивни растения, които се преплетоха в железни парапети, подовете се покриха с килими от мъх.

Накрая камерата се отдръпна обратно в морето и разкри Каса Мила в днешния й вид — „каменната кариера“, изваяна от грамадна планина.

— Ла Педрера — природният шедьовър

Робърт трябваше да признае, че Едмънд бе имал усет за драматизъм. Този компютърно генериран филм го изпълни с желание отново да посети прочутата сграда.

Той насочи вниманието си към пътя, пресегна се и като изключи автопилота, отново пое управлението.

— Дано онова, което търсим, е в апартамента на Едмънд. Трябва да открием паролата.