Дан Браун
Произход (40)

39.

— Тук? — попита обърканият капитан на речното такси. — Искате да спра тук? До летището е далече. Ще ви откарам там.

— Благодаря, ще слезем тук — отвърна Лангдън: изпълняваше напътствията на Уинстън.

Капитанът сви рамене и спря моторницата до мостче с надпис ПУЕРТО БИДЕА. Речният бряг беше обрасъл с висока трева и изглеждаше повече или по-малко достъпен. Амбра вече бе скочила от лодката и се изкачваше по склона.

— Колко ви дължим? — попита Робърт.

— Нищо — отвърна мъжът. — Ваш британец вече платил. С кредитна карта. Тройно.

„Уинстън вече е платил“. Лангдън още не можеше да свикне с компютърния асистент на Кърш.

Не биваше обаче да се изненадва от способностите на Уинстън, осъзна професорът, като се имаха предвид ежедневните репортажи за изкуствен интелект, изпълняващ всевъзможни задачи, например писане на романи — една такава книга за малко да спечели японска награда за литература.

Лангдън благодари на мъжа и слезе на брега. Преди да тръгне нагоре, се обърна, вдигна показалец пред устните си и му напомни:

— Discreción, por favor.

— Sí, sí — увери го мъжът и закри очите си с длан. — No he visto nada! — „Нищо не съм видял“.

Робърт забърза нагоре по склона, пресече някаква железопътна линия и настигна Амбра на пуст селски път, от двете страни на който имаше старомодни магазинчета.

— Според картата трябва да сте на пресечката на Пуерто Бидеа с канала Рио Асуа — прозвуча гласът на Уинстън от високоговорителя на джиесема на Едмънд. — Би трябвало да виждате кръговото кръстовище в центъра на селото.

— Виждам го — потвърди Амбра.

— Добре. От него излиза една уличка, Бейке Бидеа. Тръгнете по нея.

След две минути Лангдън и Амбра вече бяха излезли от селото и бързо крачеха по пусто шосе, минаващо през обширни пасища. Тук-там се издигаха каменни къщи. Робърт усещаше, че нещо не е наред. В небето над хълмчето в далечината от дясната им страна мъждееше мъгливо отражение на изкуствена светлина.

— Ако онова там са светлините на терминала, значи сме много далече от него — отбеляза той.

— Терминалът е на три километра от вас — каза Уинстън.

Амбра и Лангдън се спогледаха сепнато. Компютърът беше казал, че пътят ще им отнеме само осем минути.

— Според сателитните изображения на Гугъл вдясно от вас трябва да има голямо поле — продължи Уинстън. — Изглежда ли ви проходимо?

Робърт погледна натам. Склонът плавно се издигаше към светлините на терминала.

— Можем да го прекосим, да, обаче три километра ще ни отнемат…

— Просто се качете на хълма, професоре, и следвайте точно моите напътствия. — Гласът на Уинстън беше учтив и безизразен както винаги, ала Лангдън възприе думите му като смъмряне.

— Страхотно — развеселено прошепна Амбра и се заизкачва по склона. — За пръв път чувам Уинстън ядосан, ако може да се каже така.

— ЕС триста четирийсет и шест, тук контрол на въздушното движение — прозвуча гласът в слушалките на Сийгъл. — Трябва или да освободите рульожната пътека и да излетите, или да се върнете в хангара за ремонт. Докладвайте състоянието.

— Още не сме готови — излъга пилотът, като хвърли поглед към екрана на задната камера. Нямаше други самолети — само бледото сияние на далечната кула. — Ще ни отнеме само минута.

— Прието. Дръжте ни в течение.

Вторият пилот го потупа по рамото и посочи през предното стъкло.

Сийгъл проследи погледа му, но видя само високата ограда пред гълфстрийма. Изведнъж от отсрещната страна на телената мрежа зърна призрачно видение. „Какво е това, за бога?“

От мрака в пасището оттатък оградата изплуваха два силуета и се насочиха право към самолета. Когато се приближиха, Сийгъл различи характерната бяла рокля с черна диагонална ивица, която беше видял по телевизията.

„Това наистина ли е Амбра Видал?“

Беше се случвало Амбра да лети с Кърш и когато поразителната испанска красавица се качваше на борда, пилотът винаги изпитваше вълнение. Но какво можеше да прави тя в това пасище край летището на Билбао?

Високият й спътник също носеше официално черно-бяло облекло и Сийгъл си го спомни от презентацията на Едмънд.

„Американският професор Робърт Лангдън“.

— Господин Сийгъл, би трябвало да виждате двама души оттатък оградата — внезапно го откъсна от мислите му Уинстън. Безизразният глас на британеца прозвуча някак зловещо. — Сигурен съм, че ще ги познаете. Има някои обстоятелства, които не мога да ви обясня, но ви моля да изпълните желанията ми, все едно са на господин Кърш. В момента трябва да знаете само следното. — Асистентът на Едмънд направи съвсем кратка пауза. — Същите хора, които убиха Едмънд Кърш, сега се опитват да убият Амбра Видал и Робърт Лангдън. Нужна ми е вашата помощ, за да осигурим тяхната безопасност.

— Но… разбира се — запелтечи пилотът, докато полагаше усилия да осмисли информацията.

— Госпожица Видал и професор Лангдън трябва незабавно да се качат на самолета.

— Тук ли?! — възкликна Сийгъл.

— Известна ми е формалната страна на въпроса с коригирането на пътническия манифест, но…

— А известна ли ви е формалната страна на въпроса с преодоляването на триметровата ограда на летището?!

— Напълно — невъзмутимо отговори Уинстън. — А и макар да съм наясно, че с вас работим заедно едва от няколко месеца, господин Сийгъл, имам нужда от вашето пълно доверие. В тази ситуация Едмънд щеше да поиска от вас същото, за което ще ви помоля и аз.

Пилотът смаяно изслуша плана му и възрази:

— Това, което предлагате, не е възможно!

— Напротив, напълно е осъществимо — увери го Уинстън. — Тягата на всеки от двигателите е над шейсет и пет килонютона, а коничният нос на гълфстрийма е конструиран така, че да издържи хиляда сто и трийсет километ…

— Не ме интересува физическата страна на въпроса — прекъсна го Сийгъл. — А правната — и това, че ще ми отнемат пилотския лиценз!

— Разбирам ви, господин Сийгъл — спокойно отвърна Уинстън. — Но в момента бъдещата кралица на Испания е в сериозна опасност. С действията си вие ще й спасите живота. Повярвайте ми, когато истината стане известна, не само че няма да ви накажат, но и ще получите медал от краля.

Лангдън и Амбра спряха във високата трева и вдигнаха поглед към високата ограда, осветена от фаровете на самолета.

По искане на Уинстън се отдръпнаха назад от телената мрежа. В следващия момент самолетните двигатели зареваха още по-силно и гълфстриймът потегли напред. Вместо да завие по рульожната пътека обаче продължи право към тях и пресече ограничителните линии. После запълзя едва-едва, като се приближаваше към оградата.

Робърт видя, че коничният му нос е насочен точно срещу един от тежките стоманени стълбове. Когато опря в метала, двигателите завиха мъничко по-високо.

Професорът очакваше повече съпротива, но двата двигателя „Ролс-Ройс“ и четирийсеттонният самолет лесно се справиха с оградата. Разнесе се металически стон и стълбът се наклони към тях, като вдигна във въздуха голям къс асфалт около основата си, като пръстта около корен на повалено дърво.

Лангдън се втурна напред, хвана падналата мрежа и я натисна надолу, после двамата с Амбра минаха отгоре й. Когато излязоха на пистата, стълбата на самолета вече беше спусната и отгоре им махаше да се качат униформен пилот.

Амбра напрегнато се усмихна на Робърт.

— Още ли се съмняваш в Уинстън?

Той нямаше какво да й отговори.

Докато влизаха в плюшения салон, Лангдън чу втория пилот в пилотската кабина да разговаря с кулата.

— Да, разбрах ви, обаче наземният ви радар вероятно е разкалибриран. Не сме напускали рульожната пътека. Повтарям, още сме на рульожната пътека. Предупредителният датчик вече не свети и сме готови за излитане.

И затръшна вратата, а пилотът задейства реверса на двигателите и гълфстриймът се изтегли назад на пътеката, после започна да завива към пистата.

Отпуснат на седалката срещу Амбра, Лангдън за миг затвори очи и въздъхна. Двигателите зареваха отново, самолетът се понесе по пистата и ускоряването го притисна назад към облегалката.

След секунди гълфстриймът вече се издигаше в нощта и завиваше на югоизток към Барселона.