Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрити преследвачи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
On Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Силвия Дей

Заглавие: Жега

Преводач: Георги Георгиев

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: SKYPRINT

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

ISBN: 978-954-390-127-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13724

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Триш тъкмо излизаше от мотела, когато Дарси спря беемвето си точно пред стаята на Джаред, намираща се на приземния етаж.

— Привет — поздрави я той, като изскочи от колата. — Какво става?

— Милър изгаря от нетърпение да даде пресконференция. Мисли, че по този начин ще накара подпалвача да се раздвижи.

— Гений — изръмжа Джаред. — Иска да предизвика следващия пожар колкото се може по-скоро.

— Напомних му — твърдо — че случаят е наш и ние решаваме как да постъпим.

Изражението на красивото й лице беше твърдо, а изборът на официално облекло, въпреки че обикновено носеше дънки и фланелка, издаваше решението й да установи контрол върху положението.

— Е, вслушва ли се в думите ти?

Тя вдигна рамене със суха усмивка.

— Ами, иска отново да анализираме фактите заедно. Това пак е нещо. Отивам в полицейското управление и ще го държа под око. Ти ще ходиш на другите две места, нали?

— Да. Взел съм папките на инспекторката с мен, за да ги прегледам докато съм навън. Ще откриеш, че тя е изключително прецизна и изчерпателна. — Той хвърли поглед към Дарси и я покани с ръка да се присъедини към тях. — Също така трябва да продължим с работата по къщите, които се дават под наем през сезона. В някои от тях и в момента има временни наематели. Местните жители не са единствените, които познават местността.

— Да ти кажа, дънките ти ми харесват — обърна се Триш към Джаред. — Вчера също ти стояха добре.

Той я стрелна с изпепеляващ поглед, докато ги запознаваше.

— Може ли да предадеш папките на Моралес? Аз ще отида да си взема нещата. — Джаред тръгна, без да чака отговор.

Влезе в стаята си, дръпна ципа на още неотворения куфар и извади един комплект дрехи. След като се преоблече, взе калъфа с лаптопа и слънчевите очила, които бе оставил върху шкафа предния ден, и се запъти обратно към паркинга. Завари Дарси и Триш да обсъждат съдържанието на една папка, разтворена върху предния капак на служебния джип, с който бяха дошли в Лъвския залив.

Дарси вдигна очи, когато вратата на стаята му хлопна. Погледът й ласкаво го погали и накара пулса му да се ускори. Сексуалният й глад представляваше дрога, съзнаваше, че това може да го съсипе, но нямаше сили да й устои.

Триш се изправи и каза:

— Ще ми е интересно да чуя мнението ти, когато огледаш и другите места на палежите. Така на хартия нещо ми се губи връзката. Струва ми се странно, че нашият човек е толкова точен и прецизен в изработката на запалителните устройства, и въпреки избора на целите му е напълно хаотичен.

— Добре дошла в клуба. — Той постави слънчевите си очила. — Успеем ли да установим каква е връзката между обектите можем да смятаме случая за приключен.

Сбогуваха се и Дарси и Джаред решиха да отидат до противопожарната служба, където да се прехвърлят на служебната кола. За лош късмет на шерифа човекът, когото най-малко искаше да види, се приближи до Дарси веднага щом влязоха в сградата.

— Не беше необходимо да идваш през почивния си ден — рече Ралстън, докато тя търсеше ключовете за пикапа в металния шкаф, разположен до вратата. — От каквото и да се нуждае шериф Камерън, аз мога да му помогна.

Джаред се усмихна мрачно. Днес Дарси не трябваше да бъде на работа — това беше най-лесната карта, която можеше да изиграе, ако наистина искаше да увеличи дистанцията между тях. Той го възприе като добър знак… що се отнасяше до знаците.

— Всъщност, инспекторе, помощта ви наистина ще ни бъде необходима — отвърна Джаред. — Ще опитате ли да обуздаете полицейския началник Милър? Наумил си е да даде пресконференция, която или ще подхрани неимоверно егото на нашия човек, или ще го прогони.

— Последното нещо, от което се нуждаем, е шумът в медиите — Ралстън въздъхна. — Така само ще оплескаме още повече нещата, знаем го много добре. Не съм ли прав, Дарси?

— Той ще те послуша, Джим, ти можеш да му влияеш.

— Ти също. Крис още има слабост към теб. Не знам дали си забелязала, че държи снимка от абитуриентския ти бал в офиса си.

— О, Господи. Изобщо не трябваше да ми казваш. Ще закарам шериф Камерън до приюта за животни, а след това на връщане ще се отбием до „Сладка среща“.

Ралстън пристъпи по-близо и понижи глас:

— Позволи ми аз да се заема с тая работа вместо теб. Не е необходимо да ходиш там.

Тя рязко издиша.

— Всичко е наред. Ти се оправи с Милър, а шерифи Камерън и Моралес трябва да се запознаят с подробностите, преди да ни връхлети поредният пожар. Колкото по-скоро обиколим местата на старите палежи толкова по-добре. Не се притеснявай за мен.

— Ти непрекъснато повтаряш това, скъпа, но приказките не означават, че си добре.

Джаред пристъпи крачка напред, за да напомни на другия мъж за присъствието си. Той не направи никакво друго видимо движение, нито какъвто и да е знак, но не се и налагаше — очите му казваха всичко. Еволюцията изобщо не бе променила нямата комуникация между мъжкарите.

Джим Ралстън измери съперника си с поглед. В него не се съдържаше предизвикателство, по-скоро бе изпълнен с мълчаливо любопитство.

— Няма проблем, ще се справя — каза Дарси, без да си дава сметка за мълчаливата размяна на мъжественост, която ставаше над главата й.

— Окей. Искам само да те предпазя от нещо, за което може да не си готова.

— Добре съм, Джим, не се притеснявай за мен — повтори тя със сигурен глас. — Знаеш ли къде са ключовете за пикапа?

— Мич го е закарал отзад да го измие.

Двамата с Джаред излязоха и тръгнаха покрай сградата, за да я заобиколят.

— Освен мен и Ралстън на редовна работа се водят и двама парамедици, които трябва да реагират при спешни случай — обясни тя. — Останалите пожарникари са доброволци. Мич Куин е един от най-активните. Надявам се да получи постоянна работа, ако градът някога одобри увеличение на бюджета. Той го заслужава. А, ето го и него.

Едър русокос мъж в тъмносиня униформа тъкмо подсушаваше пикапа. Тя ги запозна бързо, след това скочи в кабината, нетърпелива да потеглят.

Напуснаха бързо града, после излязоха от крайбрежната магистрала и започнаха да се изкачват през гориста област. Дарси стискаше здраво волана, избледнелите й устни бяха свити. Гледаше пътя, потънала в някакви размишления или спомени, които я бяха обсебили изцяло.

— Разкажи ми за мястото, където отиваме.

Джаред се опитваше да я ангажира в разговор. Искаше да бъде в контакт с нея, да знае какво става в съзнанието й, да е наясно с вълненията и страховете й.

Тя трепна, сякаш гласът му я бе стреснал. Изгледа го със зелените си очи, които бяха изстинали и отнесени.

— Какво?

— Впечатленията ти от приюта за животни. Всичко, което може да ни подскаже защо подпалвачът е избрал това място. Какво знаеш за него?

— О, да. — Тя събра бавно мислите си. — Приютът беше построен със средства, осигурени от фамилията Дармоди, която притежава големи терени земя тук от три поколения. Луси Дармоди прокара проекта напук на семейството си, което я обвиняваше, че превръща къщата си в зоологическа градина, заради страстта й да прибира всички ранени, бездомни и изгонени от стопаните им животни. Когато почина, децата й не искаха повече да се занимават с приюта, така че дариха оборудването и планираха да съборят сградата и кучкарниците, но възникнаха спорове с общината и в момента се водят съдебни процеси, на които не им се вижда краят.

— Откога не си идвала тук?

— Отдавна.

Той я изгледа през слънчевите очила.

— Но навремето си идвала често.

— Преди много години. Баща ми е ветеринарен лекар и обикновено един уикенд в месеца извършваше кастрации тук. Взимаше мен и Дани, сестра ми, да му помагаме всеки път, когато имахме възможност. Така Дани откри, че работата на ветеринарния лекар е нещо много хубаво и приятно.

— За теб обаче е било прекалено скучно.

— Да. Обичам животните, но това просто не е моето призвание.

— Къде е тя сега? — Джаред искаше да се запознае с Даниел, да види Дарси със сестра й, да проследи емоциите и реакциите, които проявяваше към човек, когото обича и на когото се доверява.

— Близо до родителите ми.

Той се зачуди отново какво задържа Дарси в града. Не бе създала семейство. Кое беше онова, заради което стоеше тук?

Отклониха се от пътя и спряха на застлан с чакъл паркинг, обрасъл в плевели. Пред тях бяха обгорелите бетонни стени на двуетажна сграда, вдясно се намираха клетките, където бяха държани навремето животните, очевидни също засегнати и потъмнели от пожара.

Дарси влезе вътре с високо изправени и стегнати рамене, лъчът от фенерчето й осветяваше пътя.

— Тук беше главният офис. По време на палежа е бил почти празен — имало е няколко вградени шкафа за книги и кашони с документи за починали питомци. Кашоните бяха изместени в онзи ъгъл, а запалителното устройство е било поставено по средата. Според нашите преценки пожарът е започнал някъде около десет вечерта.

— А в десет и петнайсет някакъв неидентифициран „свидетел“ се е обадил от Сиатъл, нали така?

— Можел е да постави устройството и да настрои таймера часове по-рано, след това да отпътува спокойно за където си иска.

— Само че къде е тук забавлението? — попита Джаред.

Тя пристъпи под светлината, проникваща от отвор в покрива и кимна в знак на одобрение.

— Именно. Кой пироманиак не умира от желание да се навърта наблизо, за да се наслаждава на пламъците?

— Онзи, който не е обсебен от манията за огъня — отвърна той.

— Тогава излиза, че подпалвачът не е пироманиак, така ли?

— Знаем, че материалите, използвани за строежа на сградите, които нашият човек си избира, не са от най-лесно запалимите. — Джаред сложи ръка върху дръжката на пистолета си. — Какви са другите причини за запалване на пожар? Обсъждахме вече изплащанията на застраховки. Може би някакво отмъщение? По дяволите, запалителните устройства изключват всичко това. Ти каза, че са извънредно сложни, прекалено прецизно изработени.

— Точно така. Някой много си ги обича, харесва му да ги изработва и умира да си представя унищожението, което те ще причинят.

— Значи отново се връщаме към пироманиак, който обаче не получава оргазъм от пламъците. — Той се втренчи в нея. — Какво мислиш?

— Мисля си за онова, което ти спомена за Меркерсън — че е възможно, да е предал щафетата на някой свой ученик. Може би работят заедно — Меркерсън дърпа конците, като преднамерено започва с някое малко градче и сгради, лесни за подпалване.

— Учебна площадка.

— Да.

— Хипотезата не е лоша — Джаред кимна замислено.

— Така нещата се подреждат.

Впечатлен, той попита:

— Кога ти хрумна това?

— Още след като разбрах за телефонното обаждане. Тогава, разбира се, не се сетих за Меркерсън. Но имахме подпалвач, действащ на територията на Лъвския залив и човек, който предупреждава по телефона от друг град. Това прави двама души. „Бръсначът на Окам“[1] — просто е.

— Сещам се обаче нещо друго. Запалителните устройства сега са много по-различни, от онези, които е използвал Меркерсън навремето. Ако той е замесен, значи е усъвършенствал уменията си през годините и е модернизирал оръжията си за унищожение. Очевидно е можел да се снабдява с инструментите и веществата, от които се е нуждаел.

Двамата тръгнаха по широк сумрачен коридор, който ги отведе до вътрешен двор, където бяха монтирани още клетки за кучета. Очите на Дарси отново бяха придобили онзи унесен, отсъстващ израз.

Той спря рязко до нея и я попита тихо:

— Къде се отнесе?

— Спомних си нещо. — Тя посочи към една от клетките. — Дани веднъж ме заключи там. Държа ме повече от час, защото бях разпрала любимите й дънки, които бях взела назаем… без да я питам.

Той сложи ръка на кръста й в израз на подкрепа.

— И аз правех бели като малък.

Дарси подпря рамо на неговото.

— Винаги съм се чудела защо толкова много бегълци от затвора се навъртат по старите си места. На тяхно място веднага бих се измела от страната. Вероятно това е направил и Меркерсън. Може би е в Канада. Или в Мексико.

— Можем да разпространим снимката му и да видим дали отнякъде няма да изскочи някаква информация. Но това място е отдалечено. Той би трябвало да чуе за него от някого, или пък по някаква причина самият той да е идвал в Лъвския залив.

— Искаш да кажеш, че е възможно да е престоял тук известно време ли? — Тя се извърна към него. — Като змия, скрита в тревата, б-р-р-р.

Той постави длани зад врата й и я целуна, бавно и нежно. Продължи, докато дишането му се ускори и тя се притисна към него. Джаред се дръпна назад и се вгледа в очите й — те искряха от желание и това беше далеч по-добре, отколкото да ги гледа унили и посърнали.

 

 

Устните на Дарси още горяха, когато спряха до бордюра пред „Сладка среща“. Далеч по-дълбока — и безкрайно по-застрашителна — беше топлината, която той бе влял в тялото й с целувката си, разтопявайки буцата лед, свила стомаха й.

Джаред я бе обсебил. Прекалено дълбоко и неочаквано лесно и тя не знаеше как да се справи с това. Никога не й се бе случвало подобно нещо.

Тя обичаше мъжете. Беше очарована от тях и им се наслаждаваше в пълна степен, но за нея те бяха просто средство за забавление. В живота й се случваха прекалено много неща, които изпълваха времето й. Дани я наричаше прелъстителка. Дарси никога не си бе поставяла за цел да нарани когото и да било, макар в града да се знаеше, че се бе случвало.

Докато гледаше към Джаред над капака на служебния пикап, Дарси се зачуди защо точно той се бе оказал човекът, завладял я така дълбоко. Какво му беше толкова особеното? Беше сприхав и рязък, когато е в добро настроение, и пълен задник, когато е в лошо.

Една от веждите му се издигна над слънчевите очила, жест, който означаваше „Какво гледаш?“

Теб. Ти ме побъркваш. Спри. Вместо това тя каза:

— Не можеш да ме обвиняваш, че ти хвърлям влюбени погледи. Ти си най-страхотният мъж, който някога съм виждала.

— Продължавай да мислиш така. Идваш ли?

— Само ако се нуждаеш от мен. Аз нямам какво повече да добавя към доклада си.

Не би могла да понесе гледката на руините на другото място, което бе обичала. Приютът й беше предостатъчен. Повторното посещение я бе поразило далеч по-тежко, отколкото бе предполагала. Заради Джаред. Беше се почувствала уязвима в присъствието му, сякаш той бе намерил начин да се вмъкне в нея през микроскопичните пукнатини, които сам бе отворил, а после я беше изоставил на болката от спомените.

Той кимна и се приведе под жълтата лента, опасваща местопрестъплението. Пристъпи през рамката, в която бе стоял прозорецът на витрината, експлодирал по време на пожара, посипвайки тротоара с парчета стъкла.

Собственичката на съседния магазин за евтини украшения, чието помещение беше двойник на опожареното, излезе навън. Надин Бендер беше брюнетка с изваяна фигура, сини като метличина очи и костна структура, която би накарала всеки пластичен хирург да изпадне в благоговение.

— Това ли е федералният агент?

— Шериф — поясни Дарси с очи, приковани в Джаред, който изследваше останалото от сладкарницата. Когато беше съсредоточен, изражението на лицето му ставаше остро като бръснач и дяволски секси.

Надин подсвирна.

— Страхотен е.

— Абсолютно.

— Умееш да си ги подбираш. Падаш си по мъже с униформа. Крис, Джим сега и тоя агент.

— Шериф Камерън — поправи я отново Дарси, като удари на шега рамото й със своето.

Двете бяха ходили заедно на училище чак до гимназията. Подобно на Дарси, Надин бе избягала от Лъвския залив веднага щом бе завършила и след това се бе върнала. Те се шегуваха, че градчето им наподобява въртоп, който неизбежно засмуква обратно всички местни жители.

— Аз само извиках подкрепление — продължи Дарси. — Така че нямам никаква вина за външния му вид.

— И веднага го заби, нали? Стана ми ясно още щом те погледнах. Ако смятах, че нарочно привличаш най-готините мъже, щях да те мразя. Но ти винаги си била като магнит за тях. Караш ме да позеленявам от завист.

— Ти си далеч по-красива от мен, Надин. И винаги си била.

— Това няма никакво значение. У теб има нещо, което подлудява мъжете.

— Това невинаги е хубаво.

Една патрулна кола паркира зад пикапа й. Вратата се отвори и полицейският началник Милър се измъкна иззад кормилото. Погледът му веднага се спря на Дарси, докато слагаше шапката си на главата.

— Привет, Крис — поздрави го Надин с махване на ръка. — Как си в този прекрасен ранен следобед?

— Бил съм и по-добре. Как е магазинът?

— Пострада малко, но работи. Застрахователката ще дойде малко по-късно да направи оглед на щетите.

— Добре. — Той кимна и спря пред Дарси, топлите му кафяви очи я гледаха, засенчени от периферията на шапката. — Наред ли е всичко?

— Да, сър. Шериф Камерън прави оглед на местопрестъплението.

Надин се отдръпна.

— Връщам се на работа.

Дарси я стрелна с поглед, който казваше „Да не си посмяла!“, но другата жена само се усмихна лукаво и се прибра в магазина.

Крис се облегна на пикапа. Прекалено близо. Ръката му почти докосваше нейната.

— Къде е шериф Моралес? — попита Дарси.

— Провежда разговори по телефона, Джим е с нея. Затова си помислих, че мога да те намеря и да видя дали се нуждаеш от нещо.

Тя въздъхна, усетила онова леко угризение, което се появява, когато някой очаква повече, отколкото можеш да му дадеш. Двамата с Крис се бяха срещали, докато учеха в гимназията. На абитуриентския им бал той беше кралят на вечерта, а тя — кралицата. Бяха си прекарали чудесно, връзката им беше безгрижна и весела, като на повечето тийнейджъри, въпреки че не успя да се задълбочи. Той беше добро момче в много отношения. Освен това винаги се поддържаше във форма и изглеждаше страхотно. Но не успя да я грабне, не и по начина, по който тя се нуждаеше.

— Аз приключих — каза Дарси. — Предадох всичко, което имам на шериф Камерън.

— Вече го чух. — Намекът в гласа му й подейства като удар с камшик.

Тя се изпъна и се дръпна от пикапа, впила поглед в него.

— Внимавай, Крис.

— Мисля, че трябва да си поговорим за това. Защо винаги допускаш една и съща грешка? Първо Джим, сега тоя младеж. — Той махна с ръка по посока на Джаред. — Аз съм точно до теб, Дарси. Толкова добре ни беше заедно. Знаеш го.

— Сериозно ли говориш? Та ние излизахме, когато бяхме деца, за Бога.

— Имаме толкова хубави спомени — не отстъпваше той. — Кой те познава по-добре от мен?

— Да ти кажа честно, Крис, изобщо не ме познаваш.

Мислите й се върнаха към момента, в който Джаред я бе събудил в леглото. Думите, които бе изричала… нещата, които бе искала… никога не би могла да се отпусне така с Крис. Нямаше никакво значение откога го познаваше.

— Аз съм търпелив човек, Дарси. — Той свали шапката си и прокара ръка през гъстата си червеникава коса. Очите му излъчваха силно чувство на неудовлетвореност. — Ти направи смела стъпка, като се върна в града. Нуждаеш се от известно време, докато нещата тръгнат по стария начин.

— Стига, Крис. Сега ли възнамеряваш да водим тоя разговор? Тук?

— Знам, че си в труден период. Трябва ти солидна опора, на която да се облегнеш, Дарси. Човек, който да ти помогне истински. Не Джим или някой гастрольор в леглото ти.

— Не ми говори с такъв тон — каза тя със спокоен глас. — В момента си под много силен натиск. Всички сме така. Затова ще се направя, че не съм те чула, и ще забравя, че си започнал този разговор.

— Трябваше да поставя въпроса по-рано. Това ли имаш предвид? Опитах се да ти дам известно време, но изглежда съм изчакал прекалено дълго.

Тя въздъхна.

— Кой знае? Може би ако ме беше попитал, веднага щом се прибрах, щях да кажа „да“. А може би и нямаше да го направя. Няма как да разберем. Аз работя. И ти също. А освен това сега съм ангажирана с друг.

— Ангажирана? — изсумтя той. — Та той е съвсем за малко тук, Дарси. Не го забравяй.

— Не съм, но, изглежда, ти си го забравил, защото в противен случай нямаше да водим този разговор. Трябва да пипнем подпалвача, Крис, и когато всичко се върне, както беше преди, ще осъзнаеш колко глупав е бил целият този разговор. Нека му сложим точка.

Джаред излезе от сградата.

— Всичко наред ли е?

— Наред е — отвърна Дарси. — Началник Милър просто искаше да предложи помощта си.

— Дадохте ли на шериф Моралес списъка с временните жители на града, началник?

Крис постави отново шапката на главата си.

— Вашата партньорка получи всичко, което поиска.

— Добре. — Джаред оголи зъби в някакво подобие на усмивка. — Моралес ще ви съобщи, ако изникне някаква допълнителна нужда по-нататък.

Дарси изчака колата на Крис да се отдалечи и каза:

— Видя ли? Можеш да работиш с него съвсем нормално… без да използваш юмруците си.

— Защото не си отваряше много устата. Но добре те омайваше. Ти обаче се справи чудесно.

— Това не беше в неговия стил. Очевидно случаят сериозно го тормози.

— Или може би мисълта, че си с друг мъж. — Джаред отвори пасажерската врата на пикапа, но не влезе вътре. Поставил ръка върху покрива на кабината, а другата отпусната върху рамката на прозореца, той изглеждаше отпуснат, спокоен и невероятно изкусителен. — Знаеш ли, лекотата, с която така безцеремонно ги отрязваш, кара мъжете да го приемат още по-трудно.

— Защо?

— Защото когато жените ни откажат, все едно прогонват досадна муха, започваме да проумяваме, че никога не можем да ви притежаваме напълно. Или че сме прекалено лесни за преодоляване.

— Това е много сексистко гледище.

— Може би. Никой до този момент не ме е обвинил, че съм прекалено политкоректен. — Той свали слънчевите очила, разкривайки студените си сини очи, които буквално я изпепеляваха. — Реших да отида до Сиатъл, за да огледам мястото, откъдето се е обадил човекът, съобщил за пожара. А освен това искам да те заведа на обяд. След като днес ти е почивен ден, няма да е проблем да дойдеш, нали?

— Не. — Тя го погледна закачливо. — Само трябва да върна пикапа и да си сменя дрехите.

Секси усмивката, появила се бавно на лицето му, я възбуди. Тя застина за момент, отдавайки се на усещането да бъде толкова силно привличана от този мъж. Не само физически, а и във всяко друго отношение. Той я бе нарекъл безгрижна и тя си помисли, че това беше вярно. Отдавна избягваше усложнения и драми с мъжете, особено онези с големите претенции. Но нейният толкова лесно раздразнителен любовник изобщо не я плашеше. Тя жадуваше все повече и повече да го притежава напълно — и доброто, и лошото, и грубото, и нежното.

— Готова ли си? — запита той.

— Не — отвърна тя честно, — но това няма да ме спре.

Бележки

[1] Бръсначът на Окам — принцип, формулиран от францисканския монах Уилям Окам през XIV век, според който за предпочитане е най-простото обяснение. — Бел.р.