Евлия Челеби
Пътепис (2)

Пътуване от Цариград за Унгария през 1662 г. Градове и крепости, които посетихме на брега на Черно море

… След като с двама другари се насладихме от височината на тази крепост [Деркос], тръгнахме в западна посока и стигнахме до нос Демирджи буруну. Това е един остър нос на брега на Черно море. Тук се разбиват и унищожават гемиите. Тук има едно гръцко село, чиито жители ограбват и оплячкосват корабокрушенците. Оттам вървяхме пак в западна посока и дойдохме в Домусдереси. Наистина това е едно дяволско дере^[1] със селище на рибари. Като вървяхме пак по брега на Черно море, на запад стигнахме в град Мидия.

Градът Мидия

Вакъф на Еюб^[2], има петстотин къщи, като християните се извънредно много. Бидейки вакъф, има забитин — обикновено някой бостанджия, идващ от страна на бостанджи-башията. Има джамия, един хан, една закрита баня, двадесет гръцки дюкяни и три черкви. Понеже няма залив, гемиите тук са малки и се извличат на брега.

Оттам вървяхме пак на запад, успоредно на брега на Черно море, и дойдохме в залива Аяпавайя^[3]. Там има едно село с триста къщи и един параклис. Субашията му е от бостанджиите, но вакъф ли е, зиамет ли е — не се е запазило в паметта ми. Срещу това място на около девет мили далеч е островът Ине^[4][5].

Инеада

От всички страни е зид и залив. От старо време е един оживен хубав залив. През 856 година^[6] един от храбреците на Завоевателя^[7], на име Ине, завладял тукашното място, поради което му било дадено неговото име. Има една малка разрушена крепост, вътре в която живеят гърци-дървари. В Черно море няма друг остров освен този. Този остров като че ли е създаден заедно с отварянето на пролива на Черно море.

По-нататък, като обхождахме останалите изкусни крепости по брега на Черно море, стигнахме до разрушената крепост Ахтеполи^[8]. И тя минала в ръцете на Завоевателя през 856 година, обаче крепостта й е разрушена. В нея живеят гърци. Има около двеста покрити с керемиди къщи и една тясна чаршия. Вървяхме пак по брега на Черно море и стигнахме до крепостта Василикоз бургас^[9][10].

Крепостта Василикоз бургас

Бургас по гръцки ще рече крепост^[11]. Тя била построена от един княз на име Васил, един от внуците на Константин. След това била завладяна с вещината на Муса Челеби. Крепостта представлява четириъгълна постройка върху един хребет на брега на морето — една хубава, малка крепост. Вътре в нея живеят гърци. Има много лозя и вино. Има дюкяни. Има един хубав залив, разположен между две скали. Този залив поема и най-големите котви, обаче при южния и източния вятър е много противен. Ако корабите се уповават на железните си вериги и на котвите си, работата им е оплескана, защото устието на залива е напълно отворено срещу тези ветрове. Поради това (корабите) го отбягват. Пак по брега на Черно море минахме залива Зиярина^[12], Атлиман^[13], Кюпрюалтъ лиман^[14], Баглар лиман^[15] и други и стигнахме в крепостта Сьозеболу^[16].

Крепостта Созопол

През 1067 [20.10.1656 — 8.10.1657] година, когато отивахме в еялета Узи, минахме оттук. Слава богу, и сега дойдохме и се разходихме няколко дни със синовете на Марвах ага. Чудно беше, че бях обходил стъпка по стъпка всички страни и прибрежни места на Черно море, а не бях видял местата от Цариград до Созопол. Едва когато тръгнах на път по време на сегашния поход към немската каза Казъл-алма^[17], с немощното си тяло обходих и видях тази невидяна част от обиколката на Черно море, след което се осмелявам да напиша това, което съм установил и в което съм убеден. Дължината на Черно море на юг от пролива на Черно море и на север дори до края на Азовското море е хиляда четиристотин и шестдесет мили. Ширината му, на най-средното място от Синоп под Курушци до нос Калиакра — султанските копия, е двеста и шестдесет мили. Хора, които имат особено силно зрение, намирайки се насред Черно море, могат да видят споменатите носове, а с далекоглед виждат и самите къщи и пътища. Това Черно море излиза от пролива, както ок излиза от двуколката, спуска се и след като мине пред Истанбул, се влива в Гръцкото море, а оттам се смесва със сборището на моретата. Неговите брегове приемат множество реки, между които са реките Дон, Кубан, Дунав, Казълирмак, Сакария.

Връщайки се от крепостта Созопол, вървяхме един ден бързо и стигнахме крепостта Василикоз; оттам извървяхме с бързане един преход по посоката на Мека — до Ахтопол; оттам в източна посока по брега на морето стигнахме село Аяпавле. Оттам напуснахме брега на морето, вървяхме в южна посока, по полите на Странджанските планини, и стигнахме в село Саджахлий. То е мюсюлманско село, в което живеят мандраджии. Има един месджид. Оттам стигнахме в село Мандра-и шахи^[18], чиито къщи описахме. Отново дойдохме в село Нафляли^[19], където на сутринта си взехме довиждане със синовете на Марвах ага и другите любими [приятели] и като продължихме по посока на киблята, стигнахме в село Бояли^[20]. То е едно култивирано село със сто къщи, една джамия. В него има чифлик на Фатма султан. Отминавайки го, стигнахме в село Ясъ-орен^[21]. Има една джамия, един параклис, една малка баня и четири дюкянчета. Оживено село е, подобно на градче. Като пресякохме и него, за 6 часа стигнахме в паланката Баба Накаш^[22].

Баба Накаш е султански вакъф и е под заповедите на град Чаталджа. Градът е разположен на гърба на един хълм, има петстотин покрити с керемиди оживени къщи, чифлици, една покрита с олово джамия, едно медресе, един хан, една баня, около петдесет дюкяна. Всички те са благодеяния на Баязид хан. Баба Накаш бил духовник на султан Баязид, узбек по произход и изкусен и сръчен в гравьорското изкуство. Дори онази удивително инкрустирана стреха върху вратата на Стария дворец и куполите на диванската стая на Баязид хан в Новия дворец е работил този човек. За пръв път от него се разпространило из ромейската страна инкрустирането, това играещо си с цветовете изкуство. В този град е гробницата, в която той почива. Сега градът е негов отделен от контрола на канцеларията, освободен вакъф.

Оттам надолу стигнахме в село Изеддин^[23]. То е вакъф на Завоевателя и тук има един голям чифлик на покойния Мелек Ахмед паша. Оттук за 2 часа стигнахме град Чаталджа, преминахме го и в Корукдере стигнахме в село Фетхи^[24] — мюсюлманско село на едно височко място с хубав въздух. То е чифлици на капудана Курд Челеби от Касъм паша и на Газаз Ахмед ага. Една нощ гостувахме. Оттам за един час минахме крепостта Сюкюц^[25], за четири часа стигнахме в село Балабанлий^[26] — мюсюлманско село. Оттам стигнахме град Канаклий^[27].

Град Канаклий

Той е на брега на един дол. Има сто къщи, пет малки ханчета, дюкяни. Има сто покрити с керемиди къщи. Всичко тук е благотворителен строеж на Етмекчи-заде Ахмед паша, везир на султан Ахмед. Хронограмата на чешмата на султан Ахмед е:

Наздраве при пиенето на животворната вода. … година.

Оттук за 4 часа стигнахме в град Сегбанлий^[28], а оттам в големия град Чорлу. Оттук вървяхме 4 часа и стигнахме град Каръшдиран^[29].

Град Каръшдиран

Град Каръшдиран е между Чорлу и Бургас, на едно възвишение сред блатисто място, благоустроено градче с 88 къщи. Но, боже опази, през зимата и слон не може да изгази калта му. Ако по божията воля завали повечко, там потъват много добитъци и товари. Когато някой от благодетелните хора се реши и настеле пътя с калдъръм, земята като че се разиграва, та камъните от настилката потъват. Разположен е на територията на казата Бургас. Има една изкусно направена и създаваща радост джамия, чиито куполи са покрити със синя оловна глазура. Има десет дюкяна и една странноприемница. Има един оживен кервансарай, чиято хронограма е следната:

Направи едно голямо благодеяние за пътуващите хора —

постави този хан като дом за отдих пашата.

И за да стане едно приятно и украсено място, това

изрече Назми като хронограма: „Приятно е това място“.

953 година

С джамията е свързана една чешма с животворна вода, която тече и радва душата. Нейната хронограма е:

За първоизточника попитах тази чешма. Каза:

Аз съм източник на божествено питие, препълнен с чистота.

Казах: Заради това протече и хронограмата:

„Чешма на обезсмъртяващата животворна вода“.

Този град и всички тези благодеяния са вакъфи на Рустем паша^[30], везир на султан Сюлейман хан. Сега техни мютевелии са потомците на Джованкапуджи. След това преминахме крепостта Бургас^[31] и за 6 часа стигнахме града Бабаески. Тук кехаята на великия везир Фадил Ахмед паша^[32] построил още една грабваща душата чешма. Оттук след 4 часа дойдохме в пътната станция Хафъза или Хавса, която хората погрешно изговарят като Хавуса. Тъй като тук е всъщност родното място на Хафизе султан, спътничка на Сюлейман хан, тя направила тук множество благотворителни заведения и селището било наречено Хафиза. Оттук дойдохме в Одрин.

Честитият всеозаряващ султан^[33] беше разставил своите шатри в полето при Одрин, втората столица. Той събра пред султанската завеска всички имащи отношение към султанската война старци, военачалници, везири и главни предводители и проведе голямо съвещание. Много желаещи благото на държавата старци казаха: „Повелителю наш, един от твоите велики прадеди, султан Мурад хан III^[34], завладя през 1003 г. крепостта Янък^[35] с ръката на Синан паша^[36]. Пъклените крастави неприятели, оставяйки в пламъци крепостта Янък, са я взели и са превърнали нашите джамии в църкви. На нашия повелител се налага да спаси нашите джамии от ръцете на немците“. Когато казаха това, всички хора на военното дело и мъдри старци на еничарския оджак прочетоха свещената първа глава от Корана, заклевайки се, че ще отмъстят на австрийския император.

На дворцовия площад пред султанската шатра с молитви и възхвали се поби султанското знаме. Капуджибашии от султанския дворец заминаха да докарат войските от цялата богоохранявана империя, всички военни потреби бяха прегледани, а глашатаи отправиха призив в града. Щастливият повелител прие клетва за завладяване на страната, за увеличаване на султанската слава и покровителство. Той даде в султанската шатра голямо угощение на всички свои слуги. Кьопрюлю-заде Фадил Ахмед паша беше назначен за върховен главнокомандуващ сред немските страни, като му се предостави сюлеймановският печат^[37] и знамето на пророка, а в добавка му бяха облечени един самурен кюрк и един обшит със злато царски халат^[38]. След това с величествен ескорт везирът главнокомандуващ и мъдрец се отправи за султанската шатра.

Причината за похода срещу Янък

По едно време кралят на Трансилвания, синът на Ракоци, повдигнал въстание в Трансилванската област. Като разграбил и опустошил много градове и села в граничните области Буда и Темешвар, той не само че превърнал множество хора от Мохамедовата община в оковани с вериги пленници, но в течение на три пълни години не плащал и хараджа си към османците. Поради това било заповядано на еялетите Арад и Румелия да предприемат поход със санджаците си. Еялетите Анадола, Сивас, Мараш, Караман, Адана, Халеб, Дамаск, Урфа и Диарбекир изцяло били изпратени срещу Трансилвания. Освен тях за завоюването на Трансилвания били изпратени 20 орти еничари, 5 орти топчии, 5 орти джебеджии, четири бюлюка от платените спахии на лявото и дясното крило.

Като грабили и опустошавали пълни девет месеца Трансилванската страна, те поставили лицето Апафи Михал^[39] за крал, събрали неплатения за три години харадж, прекарали под острието на сабята Кемин Янош^[40] с цвета на войската му и така поставили ред в Трансилванското кралство.

Когато стоящият като преграда срещу откъсването му от мюсюлманската страна главнокомандуващ Али паша се намирал в Трансилвания, дошли просители от пограничните области на Буда, а така също и на Канижа^[41], с написани с кръв писма: „Милост, велики военачалнико. В нашите погранични области дойдоха войски на австрийския император, разграбиха и опустошиха крепостите Вах, Ханбейи, Ерджамен и Пентели и разплакаха и разридаха народа ни.“ Пристигнали изложения-доклади от каймакамина^[42] на Буда и останалите в Будааги. Тогава добродетелният главнокомандуващ Али паша изпратил хора при австрийския император. След това при главнокомандуващия в Темешвар дошъл един пратеник на австрийския император на име Руз и били прочетени донесените от него послания. Техният смисъл се свеждал до следното:

„Вие плячкосахте и разграбихте нашия християнски народ в Трансилвания, прекарахте под нож назначения от нас наш васал крал Кемин Янош и войската му, опустошихте петдесет области, взехте толкова плячка и имот. Ние също носим отговорност за нашата династия. За да запазим непокътната честта на короната на Александър^[43], в отговор на това, което вие направихте, започнахме противоречащи на мирния договор действия и завзехме крепостите с техните неизчислими богатства и всякакви пленници. Завладяхме също и боеприпасите.“

Още докато четели писмата, Али паша извикал: „Бре проклетници! Вие каква връзка имате с Трансилвания? Тя е наша още от времето Баязид хан Светкавицата. Съгласно договорите и споразуменията ни цялата трансилванска рая е рая на Мека и Медина^[44], която всяка година се е задължила да плаща по хиляда кесии. Всички хиляда и шестдесет крепости в Трансилвания са османски, а тяхната рая е също наша, плащаща харадж рая. Когато се появиха някои бунтовници, те бяха наказани, събра се хараджът за три години и се назначи нов крал, а за назидание на непокорните трансилвански жители плячкосахме и опустошихме страната и областите им.“

Австрийският пратеник казал: „И ние наказахме вашите области като вас, че и повече.“

При тези думи главнокомандуващият почервенял от яд, изгонил посланика от съвета и веднага по куриери изпратил донесените от него послания в средоточието на държавата. Когато посланията пристигнали, бил свикан диванът. Те били прочетени и след съвещанието единодушно било решено да се отмъсти на австрийския император, за което се прочели и молитви.

Най-напред султан Мехмед хан изрекъл думите „замислил съм поход“ и препасал сабя на две места от пояса на Абу Еюб ал-Ансари. След това на следващия ден с голям ескорт излязъл от Цариград и с многобройна като море войска се установил в султанската шатра при селото Дауд паша^[45], като раздал подаръци и милости на всички хора от еничарския оджак. На осмия ден пристигнал в богоохраняемата втора столица Одрин. Там било проведено голямо съвещание, на което било решено да се предприеме поход срещу намиращите се в немските области крепости Яново и Уйвар^[46], тъй като от австрийския император вече били предприети противоречащи на договорите действия. След одринското съвещание на немския император били изпратени с пратеници писма: „Време е, готви се!“ Пак в същия ден в присъствието на султана бяха облечени със златотъкани халати великият везир Кьопрюлю заде Фадил Ахмед паша, еничарският ага Салих паша, началникът на канцелариите Шами-заде ефенди, с една дума — всички получили назначение за похода осем везири, осемнадесет мирмирани, управители на еялети, и още други военачалници, всички членове на дивана, оджакски хора — всичко 166 халата. Като се отправиха молитви и благопожелания за падишаха, тръгнаха от Одрин.

Нашето пътуване от Одрин за завземането на Янък

Тръгвайки от Одрин в западна посока, минахме Джиср-и Мустафа паша^[47] и стигнахме в село Голям Дервент. То е българско село на територията на Чирменския санджак. После минахме град Харманли и за 5 часа стигнахме в град Узунджа-ова^[48], сред едно широко поле на територията на Чирменския санджак. Има един голям приличен на крепост хан, подобен на който може да бъде само оня сарай в Татар Пазарджик, построен от Мактул Ибрахим паша^[49]. По своята здравина тази бележита постройка може би е и по-здрава от оная в Пазарджик. Има 80 огнища, уютен отвън и отвътре, с голям обор — това е един импозантен хан. [Градът] има една джамия, няколко малки ханчета, една оживена чаршия с две железни врати, прилични на врати на крепост, като всички са покрити със синкаво олово. Има още около сто бедняшки къщи, но няма вода.

Понеже в този град е ходила много правоверна войска, беше станала голяма навалица, глад, скъпотия и затруднения, аз, бедният се договорих с няколко другари и като избрахме един друг път, вървяхме с удоволствие и наслада от село на село в дясна посока от Узунджа-ова. След 6 часа през полето стигнахме в село Куруджиклии^[50]. Прочее, тук тъкмо ставаше седмичният пазар и от четирите страни бяха се събрали около 10 хиляди души. Като си взехме оттук някои неща, отидохме в близкото село Югурдчии^[51] на брега на река Марица. Натоварихме се на една гемия и пресякохме на другия бряг, след което за 6 часа пристигнахме в град Чирпан. След това пресякохме обработени ниви и благоустроени села и стигнахме в село Арнаутлар^[52]. Оттам за три часа дойдохме в град Стара Загора. С цел да обходим и преминем през места, които не сме пропътували, оттук потеглихме направо за Дунавската низина и за град Видин.

Най-напред тръгнахме от Стара Загора по посоката към северния вятър и дойдохме в селото Дербенд^[53]. То се намира сред планините при Стара Загора и е едно християнско село, освободено от нововъведените държавни данъци като дервенджийско. Жителите му бият тъпан и прекарват през планината идващите и отиващите. Това село се държи от пловдивския назърин. Оттук за един час стигнахме до старозагорските бани, на брега на Тунджа, в една малка покрита с ливади долина. Заралиите всяка година по време на черешите идват на тази баня и се къпят. Има много полезна вода, обаче басейнът е тесен. Тя е баня само с едно малко кубе.

Понеже покрай Тунджа имаше ливади, аз, бедният, поисках да я пресека с коня си. Но като затънах в тинята до ушите на коня, видях, че потъвам, напрегнах силите си и, слава богу, обърнах се чевръсто и пъргаво и пешком с мъка си спасих живота. Там всъщност било тиня и кал. Моите слуги намериха хора от банята, изтеглиха коланите, опасващи багажите; някои хора бавно и внимателно пристъпвайки, стигнаха до коня, вързаха го откъм главата и откъм опашката и теглейки с виковете „истара мула“, го отърваха.^[54] А аз, бедният, по необходимост се изкъпах в банята. Коня го измиха в Тунджа и изсушиха покривалата му. Минахме река Тунджа с конете. Тук Тунджа е малка, защото изворът й е наблизо. Тя идва от покритата с гори планина и в Одрин под Михаловия мост се смесва с реката Марица. Оттук за един час стигнахме в село Мъглиж, а дойдохме и до град Казанлък.

Град Казанлък

Това е една каза със 150 акчета, управлява се от войвода и се намира в територията на санджака Чирмен в Румелийския еялет. Съдилището му се намира в центъра на града, на реката Кечидереси, в един дворец подобен на райски. Има местен [спахийски] представител, еничарски сердарин, надзорник на пазара, митничар, събирач на хараджа и градски старейшина. Градът е разположен в полите на един склон; в посоката към Мека дори до град Сливен е поле, другият край на което пък достига дори до намиращата се в околностите на София Златица. Градът е център на извънредно плодородна и широка каза. Има седем молитвени места, но прочути са джамията Саруджа паша и джамията на Искендер бей, син на Али. Има седем махали, мюсюлманите са много, а християните малко. Жителите му са юруци. Има 1060 едноетажни къщи. Къщата на нашия хазаин Хараджи Мустафа ага, близо до банята Синан ефенди, е на два етажа и е уредена. Останалите са дъсченопокрити къщи от стария тип. Има два медресета. В джамиите се чете свещеният коментар към Корана. В този град учените са на почит. Има три текета и две бани. Едната е банята на Искендер бей, която е пред джамията. Другата е банята на Синан ефенди, въздухът й е хубав. В чаршията има един уреден хан и триста дюкяна, като папукчийските дюкяни са извънредно много. Кафенетата и бръснарниците му са благоустроени. Твърде много и прочути са сочното грозде, ябълките и белите му хлябове.

След това за един час стигнахме в село Кечидереси^[55]. То е разположено на една висока планина — християнско село с 400 къщи. Зиамет е. Протичащите през Казанлък водоизточници извират тук от една скала. Тук срещнахме моя брат Хаджи Мустафа ага и отседнахме в една постройка в лозето му. Освен че ми даде всички предписани дажби, той подари на мен бедняка и един кон. Вдигнахме се оттук и дойдохме в село Хаскьой^[56], което е тимарско. В това село домовити хора са Дели Мустафа-башевци и Махмуд-башевци. Минахме през него и дойдохме в село Ободча^[57]. Това е мюсюлманско село в подножието на Шипченската планина, с една джамия и 200 къщи. Като взехме оттук, от дома на Кадироглу Вели Челеби един придружител, на разсъмване излязохме за село Шипка. С мъка се изкачихме за два часа до върха на височината, от която се виждаше като на длан цялата напоявана земя на Казанлъшкото поле. Слизайки надолу от главния връх на тази предпланина, след около половин час срещнахме заимите на Къркклиса. Те бяха подготвили 500 души напълно въоръжени хора, с който дойдоха при нас. Ние бяхме 36 души. Като се събрахме всички заедно, се каза, че е най-правилно да не се върви безгрижно, след което потеглихме кой пеша, кой на кон.

Едно мое приключение

Около пладне, когато слизахме по средата на склона на тази планина, на едно тясно диво каменисто място за хайдушки засади, бяхме свити от две страни от неприятели. В тази тясна клисура хвърлихме няколко куршумени залпа, те към нас и ние към тях, и като се сблъскахме лице с лице, започна сражение. Понеже мястото беше такова, че не можеше да се действува с коне и не можеше да се използува оръжието, всички ние се спешихме и се вплетохме в една борба, която не може да се опише. Неприятелите бяха извънредно много. Ние веднъж бяхме разбити и в безредие избягахме в горите, обаче не отидохме далече. Неприятелите не ни преследваха, а си казаха: „Най-напред да заловим конете“ — и се захванаха с тях. Конете дойдоха право към нас и пресрещайки ги незабелязано, както си вървят, много от нашите бойци успяха да си хванат конете и заминаха. Неприятелите докараха другите ни коне и багажите ни в планината и пред очите ни започнаха да си разделят имуществото ни.

По едно време ние дойдохме на себе си и си казахме един на друг: „Брех, газии! Конят отиде, имуществото отиде — какво остава да правим!“ Излязохме на един висок връх над неприятелите и всички задружно отведнъж открихме огън. Те набързо побягнаха надолу или всички станаха плячка на ножа. Ние не само спасихме цялата си стока и имане, не само отървахме главите си, но и взехме около 70 глави. И още докато бяхме там, набихме на кол главатаря на хайдутите и още шест души, а задържахме с нас си 40 души пленници. Взехме от тях и от труповете дрехите, девет кобили и четири магарета, натоварени с вино и сухар. В една от торбите на едното магаре намерихме две кесии с грошове. Изглежда, че сутринта те са ограбили някой керван в подножието на планината и са дошли тук, за да разделят това, което са взели, а когато са ни видели, са си казали, че им се отдава нов случай за плячка и ни нападнаха. От нас паднаха с мъченическа смърт 4 души, бяха убити 4 коня, а 19 наши храбреци бяха ранени.

С толкова плячка и с около 40 пленници слизахме по нанадолнището, когато около 80 души юнаци-бешалии^[58], прилепнали до ушите на конете, се врязаха между нас и завикаха: „Я ги гледай тези разбойници, я ги гледай тези неверници. Вие значи нападате селата, вие разсипвате овчарите, които пасат овцете си по летните пасища. Тези вързаните са държавни овчари. Пускайте ги, тук е хасът на великия везир Габрово.“. Те се залепиха за вързаните уж овчари и започнаха да налагат със сопи и бастуни много от газиите, та дори нараниха главата на един момък на име Керим.

Аз, смиреният, останах удивен и колкото и да бях любезен с тях, те продължиха да се размесват с нас. Взеха от ръцете ни няколко хайдути. Когато излязохме от гората и дойдохме до едно място, където конете могат да играят, ние викнахме от едно гърло „Аллах, аллах“ и се втурнахме срещу тях. Те побягнаха като вятър. След като избихме хайдутите, които се намираха при нас, ние се спуснахме по нанадолния склон като победители и герои.

Дойдохме в селото Габрово^[59], хас на великия везир, на брега на Янтра. Прекарахме с конете си в едни ливади в устието на прохода. Веднага агата на хаса^[60] заедно с неверниците от селото дойдоха срещу нас и се оказахме въвлечени в една битка с 530 души конници. Аз, смиреният, казах: „Гледай, хей ага! Ако ти си ага на великия везир, аз пък съм ходжата на Ибрахим кехая Евлия Челеби. Сега щом отидем при походната армия, ще подадем жалба срещу тебе до Ибрахим кехая и Кьопрюлюоглу^[61]. Какво е това, което ти правиш? С уловки ли искаш да вземеш хайдутите от ръцете ни? Е, добре, ние избихме и онези 40 души. В планините паднаха за вярата толкова наши хора и тук имаме толкова ранени хора! Седем часа водихме сражение, а ти не ни дойде на помощ — нека отминем това! Но сега вдигаш шумотевица и искаш да ни отнемеш плячката. Прилича ли такава работа на един правоверен?“ След като дълго време спорихме, намиращите се в свитата му съдебен наместник, имами и другите сведущи лица се намесиха и ни помириха.

В последна сметка ни дадоха пътната храна^[62], а от продадените от нас пушки и брадви на неверниците ние получихме два-три пъти цената й, така че на всеки храбрец се паднаха от тях по 60 гроша. След като превързахме нашите ранени, спокойни и облекчени, ние дойдохме при конете си. Протичащата тук река Янтра изтича от северната страна на Шипченската планина и се смесва с Дунава близо до крепостта Никопол.

Село Габрово е хас на великия везир. Има седемстотин покрити с тръстика и керемиди български къщи и има около десет-дванадесет хиляди българи. Боже прости ми, но селото е бунтовническо, не е за отсядане в него на 5–10 души. Даже докато ние бяхме там, в къщата на някои имаше стенания и плачове, някои лежаха, правейки се на болни. Всъщност ридаели роднините на хайдутите, загинали в боя с нас в планината, а лежащите като болни в много къщи били онези, които се върнали ранени. С една дума, тези селяни вършат разбойничество в Шипченската планина, не настаняват в селото си дори 150–200 конници, а онези, който се настанят там насила, не се изпращат със здраве. Които си имат свой разум, да не ходят из тези планини, защото и зиме, и лете има много разбойници. Те казват: „Хас е на великия везир“ и дори кадия да отиде, не може да ги овладее. За оня, който пътува от Цариград за Белград или за места отвъд София, ако върви през тази размирна Шипченска планина, пътят му е с десет прехода по-кратък и по-изгоден, но е страшен и пълен с опасности път.

Оттук на разсъмване всички оседлахме конете си, натоварихме си багажите и взетите от неприятелите тъпан, знамена с кръстове и украсените с техни глави прътове. И още не бяхме казали: „да тръгваме за град Ловеч“, внезапно дойде споменатият ага на Габрово с многобройна като насекоми свита. „Къде носите тези глави, знамена и тъпана?“, рече той, нападайки ни. Тогава целият наш отряд от военни хора с пламнали души се струпа върху главата на този господинчо агата на хаса, удряйки с брадви и кирки него и свитата му. Теглихме му един бой, какъвто не може да се опише. Прочее, през претеглената в това село нощ всички мошеници бяха се впили в нас и дори до сутринта ни оставиха без дом, но, слава богу, ние им отмъстихме.

След това излязохме от проклетото село, в което бяхме отседнали, и като вървяхме 6 часа осторожно пак на север, влязохме в казата Севлиево. Отседнахме в селото Русдере^[63], което е едно мюсюлманско село с 300 къщи и една джамия. Всичките му жители дойдоха при нас. Като видяха тъпана, кръстовете и главите, ни казаха: „Нека вашата победа бъде благословена за нас“, и ни настаниха в къщите си. След като ни оказаха чест и уважение по татарски ред, всички заедно отидохме в съда на Мохамедовия верозакон и разказахме за положението ни и за патилата ни. Там ни казаха: „Така е. И ние един ден ходихме в онези краища за извършване на бракосъчетание и пълни 8 часа слушахме тътен от сражение. При нас попаднаха няколко бягащи от вас ранени хайдути. Двама са в селото, а третият изгоря от раните.“. Така каза кадията, така засвидетелствува местното население. Взехме от кадията едно подпечатано изложение за нашето положение и си взехме съдебен протокол и документи, описващи битката, за случай че агата на хаса на великия везир накара да се напише нещо лъжливо и да отрича, че тръгна на сражение срещу нас. За тях дадохме 5 гроша на кадията.

През това село Русдере протича реката Роста^[64]. Тя извира от намираща се зад селото планина Дровакотран^[65], а се влива в Дунава при основите на русенската крепост. Стопаните на тукашната ни квартира Имам Шабан ефенди и Мустафа деде вече 43 години през деня постят, а през нощта будуват и 30 години откакто с едно цялостно издекламиране на Корана заменят пропуснатите молитви — бдение, просияване и благодарствен поклон. Те постоянствуват така и още с никого не са сядали на разговор и на ядене, пиене: когато се намирали в духовния свят, също нищо не ядели. Не обличали забранени дрехи. От вълната на собствените им овце се тъче бяла шейска аба, с която се задоволяват душите им. Всички хора на градчето прославят праведността им.

Оттук минахме селата Джадели^[66], Хиранова^[67], Дамянова, Гранбечесе^[68], Демервале^[69] и Деливале^[70]. Това са разположени сред розови и зеленчукови градини, крайно култивирани села с по 30–40 къщи, спадащи в района на Севлиевската каза. Като ги отминахме, стигнахме в град Ловеч.

Градът Ловеч

Негов строител бил някой си бан Ладика от Влахия. При завладяването на тукашните места османците претеглили много мъки и трудности, та от времето на Худавендигяр дори до Завоевателя, пет властелина с мъка завладели тези места^[71].

Прочее, всички ние влязохме в град Ловеч като отряд и с главите, знамената с кръстовете и тъпаните отидохме право в установения от пророка съд, пред който разказахме нашите приключения. Там ни казаха: „Така е, и ние чухме. Чудесна битка сте водили. Нека почерпите от нея сили за завоевателния ви поход. Очистили сте летните пасища Комарбаз от езическа мръсотия.“. Така казаха и свидетелствуваха. Връчихме на кадията докладите и съдебните протоколи, дадени ни от севлиевския кадия. Бог да му даде благоденствие, оказа се един учен, мъдър и благороден кадия. В същия миг изложи писмено действията на агата на хаса в Габрово с такива думи и изрази, че не могат да се изкажат. Като взех неговия худжет в ръката си, търкулнахме на земята пред кадията тъпана и главите. Почитаният кадия даде на всички ни безплатни квартири в града и даде наставления на градските първенци с думите: „Това е един отряд на борци за вярата. Онези, които отиват на поход, трябва да бъдат добре гледани.“. С дадените ни бележки всички отидохме в квартирите си и прекарахме два дни в този пленяващ сърцето град, разговаряхме с аяните и големците, а после се заехме да опишем града.

Градът Ловеч бил завладян най-напред през 720 година^[72] по времето на Худавендигяр хан. Негов завоевател е Михал бей^[73]. След това пак паднал в ръцете на неверниците и в 807 година^[74] с таланта на султан Баязид^[75] отново бил завладян, но при завладяването му били претеглени много мъки и трудности. След това, според описанието на султан Сюлейман хан, се оказал в еялета Очаков, на територията на санджака Никопол като войводалък и станал една почтена каза със 150 акчета заплата на кадията. По протежението на една висока и стръмна скала от изток на запад е разположена крепостта му. Тя има форма на бадем, обкръжена е със стена. Само от източната страна има една силна кула. От другите страни крепостта има само един ред зъбери. На източната страна на края на наблюдателната стена е поникнало едно дърво, чиито клони като клоните на райското дърво Туби^[76] са обхванали цялото пространство под нея. Понеже страните на крепостта са стръмни скали, тя няма ров от никоя страна. Тя е без комендант и крепостен гарнизон.

Градът се намира южно и западно от крепостта, а край градските къщи протича реката Осъм. Изворът на тази река е на разстояние два прехода; идва от намиращата се почти в края на Карловска каза планина Тревокотран^[77] и се влива в Дунава близко до Никопол.

В града има 30 молитвени места, от които 7 са джамии. Прочути са Хункяр джамия, Кирпичената джамия, Буберовата джамия, Средната джамия и Ата джамия. Има 22 махали, от които 4 са християнски, 1 еврейска и 1 циганска, а останалите са мюсюлмански махали. Има всичко 3000 яки и големи покрити с влашки дъски, обкръжени от лозя къщи. Красиви са къщите със стени от борови дъски. Има много каменно-хоросанени постройки и каменни дворци, а някои къщи са много украсени. Понеже целите планини са обрасли с дървета, има много дъски. От прозорците, задните проходи и процепите на къщите, разположени край Осъм, стопаните на къщите ловят риба. Този разположил се от двете страни на реката Осъм град е твърде оживен. Едната част е източно, а другата западно от реката, която се преминава на три места по дървен мост. Обаче ако по волята на благославящия завали дъжд, в града става много кално, понеже няма каменни настилки. Трябва да се върви, прескачайки от камък на камък. Ако пък стане много топло, тази кал се превръща в прахоляк.

Има три медресета, а в Хункяр джамия и в Кирпичената джамия има малки медресета. Учените хора са много малко. Има 6 детски училища с много благородни и умни деца — всичко, което чуят — запомнят. Има пет текета. Има 6 чешми, от които тече животворна вода, а хронограмата на водоизточника в дъното на Ата джамия е следната:

На пътния водоизточник се срещат жадуващите от верската община, та и за оня дух на Хюсеин да пийнат от райския кладенец Кевсер.

Ако питаш какво стана: в обедния зной на ъгъла на водоизточника се появи знак — стои и остава непокътната хронограмата: „обща чешма благоизлияние за жаждущите“.

Има седем малки и големи ханища, а ханът в чаршията е уреден и прилича на безистен. Има две бани, а Делихамам е извънредно приятна и стара сграда и е вакъф на Арабджамия в Галата^[78]. Във втората баня следобед ходят жените. Има 215 дюкяна. Въздухът и водата през юли са много тежки, поради това че от четирите страни е обграден със скали и водата му се затопля. Лицата на жителите имат жълтеникав цвят. Жените на циганите слагат на главите си забрадки от червена чоха с пулове, които оставят да висят на гърбовете им — много некрасива работа е. Най-прославените изделия на жителите му са пъстрите тъкани, правят се разнообразни сахтияни, които стават много хубави и украсени. А циганите, дори и жените, въртят чукове и се занимават с железарство.

Като се вдигнахме оттук, за пет часа стигнахме в село Источеница^[79]. Жителите му са българи. Вакъф е на Гази Михал. Оттук за един час дойдохме в крепостта Плевен.

Крепостта Плевен

Тя е строеж на един от влашките банове на име Ладика. Била завзета през 720 година по времето на Худавендигяр чрез ръката на Михал бей. След завладяването й била предоставена на синовете на Гази Михал бей като арпалък-оджаклък^[80]. Заедно с 33 култивирани села от околността й, които били султански хас, тя била поверена с един красноречив и носещ туграта на Худавендигяр^[81] документ на Гази Михал бей с условие по време на война да извежда под свое командуване 10 000 войници, музика, и да се явява на султанска служба със съответствуващите на хаса джебелии. А наследниците му от поколение на поколение да владеят този санджак като мютесарифи, докато бог пожелае. Понеже територията й лежи в земите на Никополския санджак, нейният бей се нарежда при крилото на никополския паша и се движи с него. Това е една почтена каза със 150 акчета. Има си мюфтия, надзорник на благородниците, местен спахийски представител, еничарски сердарин, ага по хараджа, черибашия, юзбашия, надзорник на пазара и градски представител.

Крепостта му е разрушена. Синовете на Михал бей са направили тук нещо четириъгълно, имащо формата на малка крепост, вътре в което са направили многоетажен грамаден дворец. Тук те живеят, властвуват и управляват. В града има две хиляди едноетажни и двуетажни къщи от стар тип, като всички са покрити с дъски. Това са широки домове, украсени с градини. Има едно медресе, което е благотворително дело на Али бей. Всеки ден на публичните уроци идват учениците, които се обучават. Има седем детски училища, сред които са прочути училищата на Сюлейман бей и на Гази Али бей. Има 6 текета, 6 ханища, като ханът на Михал бей е изграден като безистен от камъните на разрушената крепост. И сега е един приличащ на крепост хан. Тук има една стара баня на Гази Михал, която е много голяма. Има няколко странноприемници и гостилници, който утрин и вечер оказват благодеяния на идващите и заминаващите гости. Всеки път дават чорба от булгур, а в петък — пилаф, ориз и яхния. Особено прочути са вкусният хляб и пречистеният мед.

Като се върви половин час от този град в посоката на вечерната звезда, се идва до реката Вит. Тя извира от планината Тетевен^[82], минава близко до този град, като напоява лозята и градините му и близо до Никопол се влива в Дунава. Вътре в града пред михраба на джамията на Али бей е погребан нейният благодетелен строител Гази Али бей.

Оттам пак заедно с другарите ми вървяхме в северна посока и за 3 часа дойдохме в село Терсиник^[83] (Тръстеник), което е едно българско село с 200 къщи. Оттук за 4 часа минахме реката Искър с лодка, при което претеглихме големи тревоги. Тази река се събира в едно лятно пасище още в планината Витоша, южно от София, от ледовете, снеговете и други текущи извори, минава близко до София при баните Бьоклюдже, след това върви на север също и покрай чифлика Кенан паша, пресича Софийското поле и планините на град Златица, преминава близо до описания град Плевен и между град Рахово и Никопол се влива в Дунава при едно село, именувано Замет. На срещуположната страна на Дунава са обложени с харадж османски раи^[84].

Като преминахме тази река Искър, дойдохме в селото Тера^[85]. Понеже то е зиамет на брата на везира Кьопрюлю, вече се благоустроява и се строят хан и бани. Като станахме оттук, минахме с конете си реката Лукдере^[86] и като вървяхме в западна посока, стигнахме селото Алтимил^[87]. То е мюсюлманско село, разположено сред осеяно с ливади място; зиамет е. Станахме оттук и като минахме реката Огоста^[88], дойдохме в село Вълчедирма — мюсюлманско село. Оттук дойдохме в украсения град Враца.

Градът Враца

Разположен е в подножието на една висока планина, град с лозя и градини и с 1500 покрити с тънки дъски къщи. Климатът му е приятен. Жените тук са много встрастени към спиртните напитки и занаятчийските работи — те сами наглеждат дори работата на мъжете. Този приятен градец е в Никополския санджак, хас е на пашата и негов управител е войводата му. Съдебните работи се водят от кадията му, който е със степен 150 акчета. Има местен спахийски старейшина, еничарски сердарин, надзорник на пазара, митничар, ага по хараджа. Джамиите му имат всичко 9 михраба. Има две медресета, общите уроци се водят от един човек на име Шейх Кудси. Има 4 основни училища, обаче се посещават с нежелание. В чаршията има един хан и други малки търговски ханчета. Има две текета, чиито дервиши са праведни хора. Чаршията е малка — има всичко 150 дюкяна. Всички негови жители са хора на наслажденията и се занимават с кафафлък^[89], плетат от въжета оглавници за коне. Жените му са много разпуснати и са надянали оглавници на мъжете. Целта ми не е да ги осъждам, а да бъдат поучени небрежните.

Вдигнахме се оттук и за половин час стигнахме в село Комоштахта^[90]. Тук се простихме с всички мои другари заими, които заминаха напред, а аз заедно с моите хора останах в това село като гост на заимина му софиянеца Якуб ага-заде Ахмед ага, с когото водихме задушевен разговор. То е българско село с 200 къщи, сред които протича речицата Жако-дере^[91][92], която се влива в Дунава. Станахме оттук и като вървяхме 3 часа, преминахме реката Лом със стотици хиляди страхове и напрежения. Като пътувахме още 4 часа, дойдохме в град Видин.

Крепостта Видин

Тя е построена през 880 година^[93] лично от Баязид, сина на Завоевателя^[94]. Сред лозята и хълмовете личали основите на предишната [крепост]. Наличната крепост била завладяна през 792 година^[95] по времето на Баязид Светкавицата чрез победоносната ръка на Гази Евренос бей, който я разрушил до основите й. Понеже е седалище на санджак-бей в Румелийския еялет, има височайше даден хас на санджак-бей от 330 000 акчета. В санджака й има 12 зиамета и 65 тимара. Заедно с войската на пашата извежда всичко 2000 войници и си има алай-бей и черибашия. Средище е на една почтена каза със заплата 150 акчета. Има шейх юл-ислям и надзорник на благородниците. В настоящия момент неин управител, притежаващ правото да беси и наказва, е агата-назърин, който я управлява и разпорежда с 300 души бойци. Има един управител-капудан, който с 10 корабчета и с триста моряци лови хайдутите по островите на реката Дунав и ги унищожава. Като орган на върховна власт, той се е прочул под името „видинското капуданство“.

Има довереник по външнотърговското мито, ага за хараджа, градски субашия, комендант на крепостта, спахийски старейшина, еничарски сердарин, надзорник на пазара и митничар. Всяка година от Влахия идват тук много стотици хиляди оки каменна сол. Тук пристигат стотици хиляди моруни и есетри. От всичко се взема мито. Има градски представител и бирник по лозята. Лозята му не са толкова за хвалене.

Площ и форма на видинската крепост. Тя е построена от камък крепост на брега на реката Дунав, сред една ниска, осеяна с ливади и недоминираща местност. Малка е — обиколката й, измерена по брега на рова е 500 крачки. Прочее ровът й е плитък, но е много широк и от бряг до бряг е напълнен с дунавска вода. Крепостта има кръгла форма. Виждат се камъни като слонска челюст. Има всичко 9 яки и укрепени кули. Тази крепост е опасана с три реда стени откъм Дунава. Откъм тези три реда стени няма ров. Тази страна има пълни 500 крачки. При тази сметка, цялата нейна обиколка е 1000 крачки. Стената е висока пълни 70 лакти. От източната страна към реката Дунав има една ниска желязна врата, а и на трите реда стени има яки и здрави железни врати. Пред външната врата над рова има окачващ се дървен мост. Всяка вечер охраняващите го стражи го вдигат с макари и го подпират на вратата на крепостта, та крепостта остава сред водата като остров. Над външната врата на крепостта с изгравирани букви върху една мраморна плоча е написана следната хронограма:

Каква здрава крепост на непристъпните крепости —

Да осъществи аллах замисъла на градителя й.

И изрече за нас султанът хронограмата й:

„Да подкрепи аллах решението на строителя й“.

През тези три врати вътре в крепостта не могат да влизат коли, понеже железните врати са малки, а пътищата — криви и извити. От тези врати към вратата на вътрешната крепост се качват по стълби. Над най-горното стъпало на вратата върху бял мрамор е изгравирана туграта на османските султани, а в туграта е написано: „Съживи я султан Баязид, син на Мехмед хан.“ От тази врата навътре има една малка желязна врата, зад която е вътрешната крепост. В нея живее само диздарят; има хамбар за зърнени храни, склад за боеприпаси, обор за коне и кладенец за вода; други строежи няма.

Точно на ъгъла на крепостта има една кула, издигнала главата си до небето. От вътрешната крепост за тази кула се изкачват по каменна стълба с 50 стъпала. Тя е четириъгълна, покрита с керемиди и се нарича „кулата на Синан паша“. Тъкмо по средата на тази кула има една желязна врата, а зад нея има няколко реда затворнически килии, оградени с железни решетки, даващи представа за адските кладенци. Тук се затварят всички престъпници. Най-високата част на тази кула представлява един извисен дворец-крепост. От него се вижда цялото видинско поле и влашката долина оттатък Дунава. В западна посока срещу този дворец-крепост, на върха на кулата е кулата, която наблюдава рова и на чийто ъгъл върху една мраморна плоча с изгравирани букви е написано: „Въздигна се във времето на най-величествения султан и превелик властелин султан Баязид хан, син на Мехмед хан, в осемстотин и осемдесета година“. С една дума, това е една много силна крепост, с яки и укрепени стени — нека бог да я пази. Прочее, в нея има 150 души войници и 50 къщи с една джамия.

Варошът. Това е голям град, разположен южно от видинската крепост пак на брега на река Дунав на едно обширно пространство с дължина 2700 крачки и ширина към страната на лозята 1500 крачки. Равно място е, осеяно с кестени и палми. Има 24 махали: четири християнски, една еврейска и останалите — мюсюлмански. Най-прочути сред тях са махалите Бей, Чарши, Табакхане, Средната джамия, Шейх, Налбанд и Горната махали. Има 24 михраба. Сред тях е джамията Йешил джами (Зелената джамия) с едно изкусно направено от горе до долу синьо минаре. Понеже е стара джамия, има много посетители. Узунджами (Дългата джамия), Чаршиджами и Капанджами също са прочути и имат много посетители. Всички тези джамии са покрити с олово. Джамията Шейх ефенди, Налбанджами и Акджами (Бялата джамия) в горната махала са божии домове, покрити с рубиненочервени керемиди. Има всичко десет каменни пресвети минарета с места за окачване на кандила.

Има десет махленски параклиса; прочути са параклисът Хаджи Ахмед и параклисът Шейх ефенди, всеки от които има дъсчени минарета.

Къщи и домове на почтени лица и първенци. Има всичко 4700 едноетажни и двуетажни, изградени от камък по стария образец обширни къщи с много стаи, зали, дворци. Всяка от тях е украсена с градина, подобна на градините на Ридван^[96] и с лозя. Те са покрити с керемиди, а някои с тънки дъски — това са едни оживени домове. Най-прочути са дворецът на бея, дворецът на Дилявер ага и дворецът на капудана. Има седем комплектувани и уредени медресета, в които се дават уроци от сведущи лица.

Само на две места се изучава науката на свещените предания: едното е в Йешилджами, а другото — в Капанджами. Има 11 училища за децата и седем текета. Има две бани за къпане: едната, наричана Чаршийската баня, е покрита с небесносиньо олово, а другата, наричана Чаушка баня, е покрита с керемиди. Освен тях в големите домове има още около 200 бани. Има 3 ханища за припечелващите, които са известни под имената Йенихан (Новия хан), Балджи Кейабхан и Чаушхан. Освен тях има около двадесет хана за гурбетчии и бекяри. Има 450 дюкяна, а на султанския пазар се намират всички ценни стоки. На брега на Дунава има около 60 магазии за сол и 6 магазии за риба. Домовитите хора измежду жителите му са гостолюбиви и с широко сърце и без гости не сядат на софрата. Всички хора навиват синьо-белотъкани чалми — кой около татарски калпак, кой около граничарски калпак. Румелийският народ пък слага специални за него калпаци. Разхождат се облечени с долами и широки наметала от чоха.

Говори се на бошняшки, сръбски, български и влашки езици. Понеже климатът му е приятен, населението му е красиво и привлекателно. Улиците в града са покрити с каменна настилка. В разположената северно от крепостта Горна махала няма чаршия и пазар. Понеже градът се намира на брега на река, всички къщи имат лозя и градини, басейни и водоскоци. На един час път от града има планина, която е покрита с лозя. Според думите на агата по лозята, всъщност имало 26 000 дюнюма лозя. Ширата и ябълките му са прославени.

Гробници. Във Видин е сложил главата си султанът на поетите Зафир Челеби. Когато се изграждала тази крепост, той се включил в свитата на султан Баязид Вели и му станал личен сътрапезник. И този съвсем млад красавец, украса на света, си отишъл от света и бил погребан на една площадка близо до основите на крепостта.

След като обходихме и обиколихме града, простихме се с приятелите и когато тръгвахме, получихме вест, че се е отправил на поход зетят на началника на канцелариите Сами заде Мехмед ефенди и паша на Никопол Кадъ заде Ибрахим паша. Веднага се впуснахме на път и за 7 часа стигнахме село Извор, където направихме престой. Ибрахим паша с голямата си шатра се бил разположил според военния закон в полето, наречено Самачаири. Заварихме го там, веднага лично го намерих и след като му целунах ръката, той каза: „Ех, душо моя, Евлия ефенди, добре си дошъл. Здраве над главата ти! Твоят господин Мелек Ахмед паша починал. Божия присъда. Ти и аз дано сме здрави! Ела с тебе да отидем на похода срещу крепостта Яново.“. Така ме помоли и ме включи в групата на капуджибашиите, определи ми дажби и ме задържа да прекарам с военната му свита. Станах негов сътрапезник, удостояван винаги с почтени разговори.

По това време излязохме от Тимошката планина и минахме с конете си реката Тимок, протичаща между крепостите Видин и Фетхюл-ислям^[97] и вливаща се в Дунава. За 5 часа стигнахме крепостта Куршунича^[98]. Оттам стигнахме в селото Баня^[99], което на турски ще рече Лъджа. Тази крепост била завладяна по времето на султан Мехмед Завоевателя с ръката на Коджа Махмуд паша, който я отнел от сърбите. Сега е войводалък в територията на Видинския санджак.

По-нататък Евлия Челеби продължава през Белград за Унгария и Средна Европа. Обратният му път е описан в следващия том VII.