Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seyahâtnâmesi, –1683 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Евлия Челеби

Заглавие: Пътепис

Издание: първо

Издател: Институт за балканистика при БАН; Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1972

Тип: пътепис

Националност: турска (не е указано)

Печатница: Печатница на Отечествения фронт — ул. „Бенковски“ №14

Излязла от печат: 20.XI.1972 г.

Редактор на издателството: Б. Чолпанов

Художествен редактор: П. Добрев

Технически редактор: Н. Панайотов

Художник: Ал. Сертев

Коректор: К. Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17682

История

  1. — Добавяне

Пътуване през Северна Македония, София, Чирпан и Елхово за Одрин и Цариград

През пролетта на 1661 г. Евлия Челеби потегля заедно със своя вуйчо и покровител Мелек Ахмед паша на поход в Унгария. След като описва хода на военната кампания, по време на която той посещава Унгария, Словакия и Трансилвания, той завършва разказа с получения през средата на февруари 1662 г. в Белград ферман от султана, с който се нарежда на Мелек Ахмед паша да отиде в Цариград и да заеме поста каймакам-паша, т.е. заместник на великия везир. Евлия Челеби не тръгва с него по най-прекия път, а се отправя да посети Албания и Адриатическото крайбрежие. Това пътуване той започва на 19 февруари 1662 г. След като посещава и разглежда Леши, Шкодра, Подгорица, Улчин и други градове, той се отправя на изток през Северна Македония. През ранната пролет на 1662 г. той пристига в Щип. Из том VI на „Пътеписа“.

Крепостта Щип

Била завладяна по времето на султан Мурад I.

Как е била завладяна крепостта Щип. — Синът на Гази Михал бей[1], Двусърцият Али бей обсадил тази крепост с двадесет и пет хиляди войници, но през годината не му се удало да я завладее. Той бил принуден да се оттегли и да участвува в други походи, след които възнамерил да се върне. Една сутрин на зазоряване мюсюлманските завоеватели, които се намирали в един ров на западната страна на реката, дошли до брега на реката и видели, че изпод крепостта излезли шест ловни патици, прокрякали весело нагоре-надолу, след което отново се гмурнали под скалите и изчезнали. Храбреците наблюдавали един-два дни поведението на тези патици и съобщили заключенията си на главнокомандуващия.

Една сутрин, по божия промисъл завоевателите пак застанали в засада на едно място и наблюдавали. От дупките, през които забелязали да влизат и излизат патиците, излезли сред водата няколко души от защитниците на крепостта, голи, но с оръжие, напълнено в мехове. Те идвали да заловят „език“ (пленник) от войските. Газиите веднага ги заловили, завързали ги и ги оковали. Така тези, които казвали „ще заловим език“ сами станали езици. Главнокомандуващият Али бей ги заставил да му посочат пътя и с три хиляди доброволци, калени в битки храбри и отбрани газии влязъл в крепостта през водните дупки, през които влизали-излизали патиците. Те се понесли незабавно с викове „аллах, аллах“ и бързо завзели крепостта, без да оказват пощада никому. Името на тази крепост на сръбски и на български е „Ленадиб“.

Управителите й. Отначало си била в територията на румелийския еялет[2], Кюстендилски санджак, била хас на кюстендилския бей и неговият войвода със сто души [войници] я администрирал и управлявал. Има шейх юл-ислям и старейшина на благородниците. Тя е една почтена каза със заплата на кадията от сто и петдесет акчета. Околията й обхваща всичко сто и пет покорни и спокойни села. Има спахийски местен старейшина, еничарски началник, надзорник на пазара, митничар, градски старейшина и бирник по хараджа. Почтените хора и първенците й са безгранично и безподобно много. Има домовити, обкръжени със свити хора. Сред тях са Кючюк Заим, Челебиите, Ахмед ага, Халим заде Мехмед ага, Яхйя ага, Земеберекчи баши Мехмед ага, кюстендилският бей Осман бей, Балтаджи Мехмед ага, Мурад ага, Копанли Мустафа ага, Кьосе сердар Ахмед ага, Берхам ага, Мустафа ефенди, син на шейх Бали ефенди, Ваиз Реджеб ефенди, кадията Омер ефенди, бележитият учен Мевлеви[3] Мустафа ефенди. Понеже е вътрешно място, няма началник на крепостта и войници.

Описание на крепостта Щип. — Тази стара крепост е построена на западната страна на града на една висока скалиста планина, има петоъгълна форма, с яки и гладки стени. Това е една силна крепост. В старо време била много здраво укрепена, но понеже е във вътрешна област и с течение на времето не е била поддържана, тя се е разрушила на много места. В нея не са останали никакви бележити строежи. През зимата вътре в крепостта зимуват овце и кози.

Варошът е на изток от крепостта Щип, между две рекички и хълмове в едно широко гърло, с градини и лозя. Препълнен е с двуетажни оживени и украсени каменни постройки. Има 2140 от долу до горе каменни, покрити с плочи къщи. Само дворецът на Ахмед ага, една сега построена нова сграда, е покрита с керемиди. Има 24 мюсюлмански махали, от които прочути са: Кара кадъ махалеси, махалата Синан бей, махалата Улуклу. На източната страна на града извън него е местността Каваклъ (Тополите), която от ден на ден се култивира и украсява с високи дворци и водоскоци и е едно приятно място за разходки.

Джамиите му имат 24 михраба. Джамиите, в които се извършва петъчна молитва, са следните: под крепостта е джамията Фетхие (Завоевателната). По време на завоюването на града Двусърцият Али бей заповядал да й се постави михраб и я превърнал от църква в джамия. Много стара е. Джамията на Мурад хан завоевателят[4], всъщност се именува Средната джамия. Тя има много посетители. Има един направен от дъски четириъгълен купол, който е покрит със специално олово. В този град няма друга такава лична и пресветла джамия с изградени от камък минарета.

Джамията на Хисам паша е с каменни минарета, покрити с олово, построена на един хълм. Джамията на Долното теке е сборище на бедните. Джамията Адли ефенди е едно украсено молитвено място. Джамията Ахмед паша е една духовновъзвисяваща джамия. Джамията Шехре-кюсди е рудник на благочестивите. Джамията Кадън-ана е много кокетна, украсена джамия, има много посетители, които са много набожни и са посветили на джамийската сграда много имоти.

Параклиси[5] — има 24 михраба на параклиси. Измежду тях са известни параклисът в чаршията, украсен и с много посетители; параклисът Табакхане, параклисът в хана, средният параклис, параклисът Седжах, параклисът Кара кадъ, параклисът Синан бей.

Учебни заведения — има едно оживено медресе, което се намира при джамията на завоевателя на областта Гази Мурад Худавендигяр и се нарича Мурадие.

Училища за четене на Корана[6] — при джамията Хисам паша, при джамията Ана кадън и при джамията в чаршията. Веднъж в седмицата старейшини по четенето провеждат обучение по четене на Корана. В медресето Мурадие особено се изучават свещените предания и има специални общи уроци.

Начални училища — има 11 училища за обучаване на децата. По-известни са училищата Кара кадъ, училището в махалата Джумая и училището Синан бей.

Текета — на седем места има сборище на хора от сектите. Сред всички тях са известни текето на софиянеца Бали ефенди[7] от сектата на байрамитите[8], текето на Адли ефенди, текето на Емир челеби султан, Горното теке, Долното теке близо до джамията Хисам паша, текето Кадънаана и текето в Улукмахала.

Кервансараи — има само една заслужаваща внимание странноприемница, но тя струва колкото хиляда. Тя е изградена подобно на крепост от долу до горе с камъни, покрита е с олово, на долния етаж има 50 и на горния етаж 50 стаи. В средата й има един широк площад, сред който има басейн, а до него молитвен дом. Оборите й поемат до хиляда камили, коне и мулета. Строителството на тази постройка е дело на Малкия Емир султан. Някои казват, че бил Големият Емир.

Ханища — има седем хана. Прочути са ханът Синан бей, ханът Кара кадъ, ханът Чомлекчи-заде.

Бани — има всичко две бани. Първата е тази на Емир ефенди. На брега на реката Галиче[9] вече извън града има лековити извори.

Чаршии и покрити пазари. Има всичко 450 занаятчийски дюкяна. Между тази хубава чаршия и хана на Малкия Емир султан има един голям площад, покрит с чиста каменна настилка, сред който има един кръгъл басейн. От неговите водоскоци, от устата на дракони изтича чиста вода в басейна, а всички хора и твари удовлетворяват там жаждата си. Според шафаитското вероучение[10] е направен един басейн десет на десет. Близо до това място има покрит пазар от долу до горе каменен, с високи оловни кубета и с две главни железни врати. В него сред копринени тъкани и мрамор се намират образци на всички ценни стоки от седемте климата. От миризмата на хубавите благовония дори мозъкът на човек се ароматизира. Прочее, хората от този край от ден на ден се привързват към хубавите миризми и аромати. Препълнено кафене пък е това на Емир ефенди.

Пътни строежи и сгради. Близо до кервансарая на Емир султан над реката Брегалница има един петсводен дървен мост, по който се минава. Всички благотворителни места, които опознахме и описахме в този град, са дело на големия шейх Емир султан. Този шейх бил един от големите османски ръководители на секти. Със своите познания върху съчиненията по химия и с влиянието си е успял да направи толкова много каменни постройки. Благотворителната странноприемница е също на Емир ефенди и дава безплатен прием на богати и бедни.

Особености в диалекта на населението. Народът говори чисто турски. Раята му, понеже е българска и сръбска, говори на български и сръбски, но албански не знаят. Понеже този град е близко до Овче поле, градските жители говорят също и езика на юрушкото племе. Ако е рекъл бог, на съответното място ще опишем юрушкия език.

Мъжете се обличат в чохени плащеници, контоши, самурени кюркове, подплатени кафтани и коприна. На главата си завиват бели тюрбани. Жените се разхождат благоприлично сложили на главата си широка чемберена забрадка, облечени в черно домашно платно и фередже от бяла аба. От приятните вода и въздух хората стават здрави, а хубостта им е известна до хоризонта.

Прославени занаяти и изделия. Щипските затварящи се ножчета са прочути между гръко-православните и персийските ловци. Прочее, оттук те се изпращат в дар по всички страни. Най-многолюден е еснафът на тези, които правят затварящи се ножове. Правят хубави украсени с плетеници и с дупчици за закачане ножчета и ножове. В протоколните книги на съда са записани тридесет и два вида череши. Черешите стават едри като орехи, но най-прочути са т.нар. „кози цицки“.

Реки и води. През града под моста на Малкия Емир султан и покрай крепостта тече река Брегалница. Като завива на мястото Пет конака, тъкмо срещу реката Струмица, идва до летните пасища Поповище. След Щип тя тече в южна посока и на около три часа разстояние се влива в реката Вардар. Водата й е извънредно приятна и леко се пие.

Гробници на големци и праведници от Щип. В джамията Хисам паша е погребан честитият шейх Мухиеддин Руми. Вътре в манастирчето на софиянеца Бали ефенди е погребан Дженан ефенди, син на малкия Емир. Като възприел учението на софиянеца Бали ефенди, той станал един от сочените с пръст хора в сектата на байрамитите и бил признат като компетентен да дава решения в този град. Обаче построилият толкова много покрити с олово сгради, ханища и други благотворителни заведения Бююк Емир султан е погребан в Цариград в двора на джамията на Коджа Мехмед паша, намираща се под Етмегдан, на улицата към Залива на лодките. Но по произход той е от Щип, да бъде милостив към него всевишният бог.

Упокойното място на Адли ефенди е във Вароша, махалата Шехре-кюсди, там, гдето започва шестсводестият дървен мост над минаващата под крепостта река. Гробът на Сенбел ефенди е близко до джамията на Хисамеддин паша. Има гробници на Аляеддин Руми и на свързания с него мевлевия шейх Мустафа ефенди. Още много други пресветли гробници посетихме, но тези са, които са се запазили в паметта ни.

След като си взехме довиждане с първенците на града и достойните за възпяване прелести на Щип, като получихме много подаръци и благопожелания, потеглихме на север. Пресякохме с конете реката Брегалница, вървяхме два часа на север по брега на тази река, след това преминахме селото Осман ага[11], преминахме доста села с изградени кули и стигнахме в село Балван[12]. То е мюсюлманско юрушко село. Има една украсена с орнаменти джамия. То е свободен зиамет. След като вървяхме още четири часа на север, дойдохме до селото Мадан[13] — едно от селата, спадащи към град Кратово. Това е село с лозя и градини и е свободен зиамет. Неговата рая добива селитра за завоюването на Крит, която изпраща в солунската работилница за барут. Като вървяхме още два часа оттам, минахме през благоустроени селища с кули. Понеже българските хайдути тук са много, в селата има превъзходни каменнозидани високи кули с железни врати. Продължавайки напред, стигнахме до градчето Кочани. То е подчинено на Кратовската нахия, хас е на кюстендилския бей и се управлява от субашията му. Този субашия по сърце и по дело е едно и също нещо с хайдутите, но всевишният ни запази. Тук попаднахме в къщата на Касим ага. Градът, разположен на брега на един дол, в разширената му част има шестстотин покрити с тръстика, дъски и керемиди къщи, една джамия, един месджид, един хан и около петнадесет дюкяна. Вътре в него има едва десетина мюсюлмански къщи. Домовете на Касим ага и на брат му Мехмед ага, един от аяните, са дворец при луна и при ясен [ден] открит за гостите. Всъщност ако не беше тази къща, от този дол и птичка не би се измъкнала.

Оттам Касим ага даде на този бедняк [Евлия Челеби] двадесет въоръжени с пушки храбреци за придружители и като пресякохме за четири часа гората и планините, дойдохме в градчето Йени Босна[14].

Градът Нова Босна е под заповедите на Кюстендилския санджак, в Кратовска нахия. Хас е на кюстендилския бей и неговият субашия му е управител. На града казват и Йени пазар. Изграден бил през времето на султан Мурад IV. През седмицата веднъж става пазар и всички се събират там. Има един хан, една джамия и седемнадесет дюкяна. Оттам пресякохме кочанската яйла, за три часа преминахме прохода и дойдохме в село Чарена село (Царево село).

Чарена село на български значи селото на покойния цар. Намира се в полите на една планина. То е мюсюлманско село със сто къщи, една украсена джамия с каменно минаре. От източната страна на това село тече реката, която минава през града Щип. В това село се радвах и наслаждавах вечерта като гост в къщата на Бали бей, където съставихме хубава дружина с първенеца Куруджиоглу и водихме задушевни разговори. Оттам пак вървяхме в източна посока и след половин час минахме през селото Анбарова[15]. То е село с четиридесет къщи на мюсюлмани и християни, има една покрита с керемиди джамия, която обаче е без минаре.

Оттам тръгнахме право нагоре пак на изток. Пресякохме Вулче яйлагъ, заснежени борови била, внушаващи страх пътища и ужасни планини, вървяхме под борове — върхът на всяко дърво, приличащ на стрела, достигаше сякаш до небето. За четири часа дойдохме до градчето Орта джумаа[16]. То е от Дупнишка нахия. Има всичко двеста покрити с керемиди къщи. Има голяма джамия с керемиди, с четири михраба. Молещите се в нея са много. Има осемдесет дюкяна. Тук има много горещи извори.

Средните бани. Близо до това култивирано ъгълче има четири минерални извора, които, ако бяха близо до някой голям град, биха били украсени със сгради, издигнати от творителите на благодеяния. Понастоящем при двата от тях има полезни неголеми постройки, покрити с керемиди, с помещения за събличане и широк басейн. Водите от тези два [извора] са извънредно горещи. Като се сложи в тях ледена вода, става умерена. Освен тях има още два извора. При тях има открити басейни с размери десет на десет. В тях влизат християните. Когато се къпят с водата на тези открити минерални извори отслабналите коне, катъри или говеда, те натрупват месо и тлъстина и ако се продължава по този начин, стават като охранени самури. За седем-осем дни болести като краста и проказа си отиват и оздравяват. През сезона на черешите тук идват четиридесет-петдесет хиляди души, които се разполагат под сенници и палатки, прекарват в наслада и задоволство и се стремят да спечелят здраве. Понеже през този период жителите на града Дупница идват тук, то и занаятчиите се установяват тук под шатри и печелят. Околностите от връх до връх са с лозя и градини. Стават ябълки, вкусни като кюстендилските ябълки.

Като вървяхме на север от тези минерални извори по брега на Дупнишката река, дойдохме до градчето Бобошево[17].

Бобошево има петстотин покрити с тръстика и керемиди невернишки къщи. Намира се под надзорничеството на дупнишкия управител и е от изключените от канцеларията и забранени за влизане[18] вакъфи на Соколлу Мехмед паша. Понастоящем негови мютевелии са синовете на Ибрахим хан. От тяхно име се управлява от личен човек, който е войвода. Лозята и градините на този кът са обхванали околността му от връх на връх на два часа разстояние. Има всичко девет хиляди души българска рая. Специално за мютевелията в този град има един месджид, един дворец и то твърде голям; има и около петдесет дюкяна. Има и един безименен манастир, наречен „бина“ (постройката). Тук веднъж през седмицата, в неделя, става пазар, на който се събират да продават и купуват няколко хиляди души от околните и от по-далечни места. Между нещата, с които се слави този град, е вкусното като масло сирене, подобно на топеното сирене от крепостта Кемах[19]. Градът е разположен сред плодородна земя, и от всички страни е обкръжен с реки и обработени ниви. След като протекат през тази широка околия, двете малки реки минават под един изкусен мост с пет пролеза и се смесват с голямата река Рума[20].

Оттук станахме и стигнахме в град Дупница. Ние вече сме го прославили през 1066 г., при идването ни от Силистренския санджак в Румелия. Сега, при това ни идване, тук трябваше да престоим няколко дни, понеже пътищата бяха опасни. Повереното ми от Мелек Ахмед паша за носене богатство от Албания се превърна в бреме за главата ми и ме принуди да стоя като пенсионер. Най-сетне един ден тръгнахме с около триста души от местните хора, на голи коне и в пълно въоръжение, в югозападна посока и стигнахме в село Сапарево[21]. То е център на нахия, с триста къщи на мюсюлмани и християни, с лозя и градини. Извън селото в ливадите в една долина има минерален извор с каменна постройка. Неговата вода не е от силно горещите, а е умерена. Гази Лала Шахин паша[22] харесал тази гореща вода и я благоустроил, като построил над нея едно помещение с кубе за събличане, една пералня, басейн и водоскок. През месец юли и в началото на Новата година по навруза[23] тук се събират много хора и прекарват сезона при топлата вода. Ползите от нея са много, особено за жените. Разказваха на мен бедния, че ако една жена не може да забременее, но се докара на тези бани и пие от горещата вода, още не излязла от басейна забременява — до такава степен стигала полезността й. Аз, нищожният, се разхождах из тези краища по лов и риболов, дойдох в града, където гостувах една вечер. На следващия ден аяните на града, стари сърдечни приятели, ми дадоха за придружители сто храбреци и се сбогувахме сърдечно.

На два часа [оттук], когато по времето на Гази Худавендигяр Лала Шахин паша със седемдесет хилядна войска пресичали този проход, крал Деспот[24] с четиридесет-петдесет хиляди души войска излязъл неочаквано на пътя и започнала битка, в която паднали мъченически около двадесет хиляди от правоверните завоеватели[25]. И сега просветлените им гробове се виждат и привличат очите като звезди. Поради тази битка проходът се нарича Лала Шахинов [проход]. Слава богу, тук не срещнахме никакви опасности, а здрави и читави го пресякохме. Минахме около петдесет оживени села в Самоковския яйлак. Тяхната рая, гърци и българи, дори с дребните си деца работи по извличането на желязо. Извлеченото желязо предават на самоковския управител на рудниците. Пет часа пресичахме тези села, минахме през долищата и хълмовете на самоковския яйлак; през местата, където се вади желязо, и дойдохме в град Самоков.

Разрушената крепост Самоков

Тази крепост била построена от Самаяков[26], един от дедите на крал Деспот, поради което се нарича Самоков. През 772 г.[27] Лала Шахин паша завладял и разрушил крепостта. Сега градът е хас в еялета Румели, има отделен емин, който го управлява. Има и един наибин, който е кадия с триста акчета заплата. Има седемдесет села. Има дефтердар, кетхуда-йери, еничарски сердар, събирач на баджа, бирник, ага за хараджа и градски кетхуда. Понеже няма мюфтия, фетвите си вземат от София. Жителите му са сръбска и българска рая, които са много богати и преохолни.

Земите на града Самоков. Той е на брега на реката Искър[28], която се минава по един дървен мост с дванадесет пролеза. Той е в една обширна каза с 1700 пълни с богатство, благоустроени, добре уредени и от край до край покрити с керемиди оживени домове. От махалите му единадесет са мюсюлмански, а останалите са християнски и цигански. Има дванадесет молитвени места. От всичките му многобройни джамии, джамията Хунгяр в чаршията Малик има едно превъзходно изработено и украсено минаре, от външните балкони на което може да се обгърне светът. Пак в чаршията се намира джамията на Маркоч бей, на която казват Новата джамия и която е много здраво изработена и оживена. В джамията Шейх ефенди и джамията Юнус войвода също се служи петъчна молитва. Има осем месджида, две медресета, три начални училища и едно голямо теке, наричано Маркочбеево теке, шест иззидани от камък търговски ханища, две бани, двеста и четиридесет дюкяна. Във всеки дом е възприето да има животворна течаща вода. Водите им не са толкова хубави, защото идват от железните рудници. Хората, които имат навици да си угаждат, пият кладенчева вода. На площада, разположена на най-личното място на чаршията, еминът на султанската кухня Мехмед ефенди, да го приветствува бог, изградил една чешма, още нова четириъгълна постройка, от всяка страна на която има по два дебели колкото човешка ръка чучури, от които тече и шурти водата. Поради високото местоположение на града, зимата е остра, а по планините наоколо се виждат и си личат бели снегове. След като излезе от това летовище, реката Искър минава източно от София под един дървен мост край чифлика на Кенан паша[29], тече в северна посока през Софийското поле, минава близо край град Плевен, в територията на Никополския санджак, и на един час по-долу, зад селото Замет[30] се смесва с Дунава. Поради лютата зима лозята на града са малко. Има много върби и тополи. От разливанията на река Искър много места са опустошени и разрушени.

Забележителности: много са прочути с изработване на клетки и железни фенери, железни брави, подставки за софри, които хората даже на война могат да си носят, разнообразни ключове и катинари, железни капани за вълци и лъвове, железни мелнички за кафе в малки сандъчета, които при нужда мелят и превъзходно брашно, френски гвоздеи, топки (?), люлки, средни тасове, вили и гвоздеи за дъски. В нахията и околностите има сто броя работилници, работещи желязото. И десет души не могат да теглят гигантските духала, с които раздухват огъня, наричани в тази област самакови. Водни колела теглят духалата и раздухват огъня. Когато изваждат от огъня желязото, зачервено като стари еминии, майсторите железари поставят посредством особен вид долапи нагорещеното желязо върху наковални, прилични на туловище на слон, и удрят с чукове като биволски глави, [движени] пак с помощта на изкусно направени водни колела, зачервеното желязо, разтърсвайки земята и небето. В самата работилница само двама майстори с водното колело поставят и изтеглят върху наковалнята под чука железа от по един-два кантара и ги чукат. Когато след цялото коване желязото се удължи, тогава с едно изкусно приспособление прекъсват водата, която върти долапа — ден и нощ с тази работа векуват. Много пътешественици са видели тази работа и са се удивлявали. Тази работа може да се обхване само с виждане, а така с писане — не може. Около осем хиляди коли желязо отива всяка година оттук чрез солунското пристанище из цялата Османска империя.

Гробници за поклонение. Гробницата на Малчок бей. Намира се пред портата на джамията, излъчващ светлина гроб, на който стои написана с украсено писмо следната дата:

Когато духът тръгна към светите места, съставителите на хронограми му изрекоха хронограмата: „Да бъде с тебе хубавото добродеяние“. — 855 г.[31]

На Шейх Шакир ефенди, който бил един от учениците, последователи на софиянеца Бали ефенди, и един от най-прославените благочестивци.

След като се разходиха из този град, моите спътници се върнаха [в Дупница]. После взех от този град пак сто души въоръжени младежи и прехвърлих в източна посока самоковското лятно пасище сред юли в сняг, със сто хиляди мъчнотии. Пресякохме полите на лятното пасище на Голяма Рила, докато слизахме надолу снегът се свърши, за божия слава, и навлязохме в долината. В летовището Голяма Рила пролетно време изкарват за лятна паша седемстотин кошари овце, като всяка кошара наброява по сто хиляди овце. Тази яйла е вакъф на джамията на Мустафа паша в града Легирийе[32]. Агата на летовището със сто конници събира таксата за овцете, след което я внася на мютевелията, който пък от своя страна дава определените заплати на изхранваните [от вакъфа] хора. Оттук надолу вървяхме четири часа и дойдохме в прочутия град София. Преди, когато Мелек Ахмед паша беше валия, тукашните места бяха подробно описани.

Така се случи, че попадайки в центъра на божието предопределение, когато през месец реджеб моят господин Мелек Ахмед паша влизаше в този град със свитата си, и ние със своите товари също се присъединихме към свитата. Слязох от коня и крачейки пешком, целунах стремената на моя господин пашата. „Неспокойни мой Евлия, неспокойна моя душо, учен пътешественико, ти се завърна благополучно“ — каза пашата. Аз бедният казах: — „Празен не дойдох; дойдох още повече изпълнен от Вашите благопожелания“ — от което той се изпълни със задоволство и се усмихна. — „Качи се на коня си“ — ми каза. Смиреният аз, без да яздя, водех верния си кон за юздата, [вървях] наравно с главата на коня му, но останах назад при влизането в София. Мелек паша с тази свита влязъл в София така, че дори чак небето чуло.

Когато аз, смиреният, пристигнах заедно с всичките си обременителни товари в специално отредения за пашите дворец, веднага в присъствието на пашата предадох на хазинедаря писмата, хуждетите за заеми, цялото имущество, подаръци, заедно с дефтерите и подаръците на тримата санджак-бейове. Пашата каза: „Мой Евлия, наистина ти си смел, най-близко предан мой човек, съкровената ми интимност. На хубаво място се настигнахме.“ В същия миг облече на този бедняк един съвсем султански халат, подари и ми връчи една кесия грошове и изказа много разнообразни пожелания. На слугите ми подари по десет алтъна и по една чоха и плат — както приятел от приятел се удостоява. На третия ден, при тръгването от София за Истанбул, моят господин ми подари един породист кон с разкошно седло и юзда и аз станах бърз като зефира конник.

Отиването ми от София за Истанбул през реджеб 1072 г.

Най-напред като излязох от чистата София на 15 реджеб[33] вървях на изток през онова осеяно с лалета поле и стигнах в село Лозена[34]. След това стигнах в село Хаджи Караман[35][36]. Това е едно култивирано село в края на едно широко поле, с триста къщи и една приятна джамия. То е достойно дори да бъде град. Цялата околност на това село е свързана в един култивиран пръстен. Оттам вървяхме на югоизток и стигнахме в село Орманлии[37][38]. И то е разположено в Софийското поле, с една джамия, триста къщи и е изцяло зиамет. Пак по посока на киблята минахме град Ихтиман, българското село Йеникьой[39][40] и Капалудербенд[41]. Тръгнахме на изток и стигнахме в град Татар Пазарджик. Оттук, понеже казаха, че [по пътя] през Пловдив и Одрин има голяма навалица и оттам да не се минава, се обърнахме към лявото крило и към Стара Загора. По един път вървяхме на север 5 часа и дойдохме в село Карнофол[42]. То е гръцко село. Оттам пак за 5 часа стигнахме село Румлар[43], което е вакъф на свещената джамия на Ибрахим паша в Истанбул. Оттам четири часа вървяхме в източна посока и стигнахме в село Кьошелий[44]. Има една добре изглеждаща джамия, която била построена от един благодетел на име хаджи Сюлейман и има петдесет хиляди алтъна вакъф. Във вътрешния двор на джамията се намират помещенията на едно теке, които включват килиите на четиридесет-петдесет нещастници. Това село е разположено в една гора с гъсти дървета. Близо до него и достойно за отбелязване е село Муш[45], в което е гробницата на Мейтоглу (сина на мъртвия). Лежащият в този гроб почувствувал страх и трепет при появата на Гази Мехмед, изкаран бил от гроба и с течение на дните, през времето на Муса Челеби станал един от уважаваните емири. Когато умрял, султан Мехмед Челеби направил [върху гроба му] едно кубе и устроил вакъф на тази джамия с имарет. Оттам пак се върнахме в село Кьоселий. Оттам вървяхме и се разхождахме през култивирани като земен рай села, разположени в Пловдивското поле. След 4 часа пристигнахме в град Чирпан.

Градът Чирпан

Той е средище на каза в Румелийския еялет с триста и две села, със заплата на кадията сто и петдесет акчета. Зиамет е и има всичко шест молитвени дома: четирите са махленски месджиди, а двата са джамии. На едната казват Старата джамия, а на другата — Новата джамия. Има една масивна баня, построена от Муса Челеби[46]. След печалното събитие с Тимурленг[47] Муса Челеби водил няколко години управлението в Румелия и завладял тукашните места. Това поселение е разположено на едно издигнато скалисто място. Има шестстотин покрити с керемиди къщи. Сред тях най-украсен и най-съвършен е старият дворец на кадията Мехмед ефенди, гарниран с балкон, с прозорци, откриващи изглед към Пловдивското поле. Още от старо време всички везири, когато идват и заминават, гостуват в този дом. Има двеста (!) хана, три начални училища, три текета. Има общо двеста дюкяна, обаче официалният му пазар не е толкова оживен. Много са лозята и градините вътре в града.

Оттук за два часа стигнахме село Арнаутлар[48]. То е в територията на Ескизагренската каза, тимар е, българско село с лозя и градини. Оттам за три часа стигнахме в град Ески Загра[49]. След това дойде село Хафрил[50]. То е едно мюсюлманско село, разположено в дъното на една планина, така че лицата на всички къщи гледат към киблята. Вакъф е на синовете на Ибрахим хан, обаче има само една джамия. Оттам за три часа дойдохме в село Ески Загра йениджеси[51], а оттам за три часа — в село Мурадлий[52]. То е едно култивирано мюсюлманско село, хас на татарския султан от Фъндъклий[53]. Това място е вече под заповедите на вилаета Узи[54]. Оттам за четири часа стигнахме в село Багчепънар[55]. То е хас на султанката Хема от Истанбул. Оттук за 5 часа стигнахме в град Къзълагач йениджеси[56].

Къзълагач йениджеси е хубавичко градче, вече тръгнало към упадък, разположено сред едно широко, покрито с ливади и лалета, място на брега на река Тунджа. То е във вилаета Узи, управлява се от войвода и е хас на бея на Къркклиса[57]. Кадията му получава сто и петдесет акчета, нахията му има двадесет и пет култивирани села. Има всичко триста покрити с керемиди, използваеми малки и бедни къщи. Има една изградена от камък джамия с кръгъл купол, една баня, един хан и двадесет разнородни дюкяни, повечето от които са козинарски дюкяни. Над вратата на джамията върху един четириъгълен бял мрамор с почерка на честития шейх, духовния водител на султан Баязид Вели[58], е написано: „Създателят й е Мустафа, син на Елхадж Мехмед. През месец мухарем 888 година.“[59] В селището няма други имарети освен този, обаче има много лозя и зеленчукови градини. Пътят, като мине над река Тунджа по един дървен мост, отива за Одрин. Този изкусно направен мост е вакъф на синовете на Ибрахим хан[60].

Оттук тръгнахме в източна посока и стигнахме в село Дербенд[61]. То е българско село, разположено в дъното на една планина, с триста къщи, вакъф на Сюлейман хан. От това село вървяхме един час на север и дойдохме до гробницата на Мехмед Ис баба. Той е от бекташиите[62]. Лежи в една просветлена гробница сред достойно за излети място. Оттук за 5 часа стигнахме в село Петра[63], което е вакъф на бащата на завоеванията Мехмед хан и е на един час близост до крепостта Ески полоз[64]. Оттам за три часа дойдохме в град Къркклиса. Оттам вървяхме три часа на изток, пресичайки хълмове и стигнахме в град Кючюк Искюб[65].

Градът Кючюк Искюб

Той е средище на каза от най-долната степен[66], със сто и петдесет акчета заплата, в санджака Къркклиса. Той е изключен от контрола на канцеларията и забранен за влизане на бирници вакъф на духовната школа в Одрин. Макар че е мюсюлмански град, в него има много българи и гърци. Европейци, арменци и евреи няма. Управлява се от отделен войвода. В него живеят твърде много видни търговци. Има всичко шест махали. Между двата хълма са разположени всичко три хиляди покрити с червени керемиди, с горни и долни етажи, украсени и уредени дворци с подредени зали. Чаршията и пазарът му не са уредени. Повечето жители са си направили по една работилничка във вид на дюкян при почти всички ъглови къщи. В мюсюлманската махала има една джамия, която е стара постройка. Има шест параклиса, четири хана и една малка баня. Няма други паметни сгради за отбелязване. Понеже християните са много, от лозята, които се намират в околността му, се прави прочуто по всички страни вино. Девойките тук са извънредно красиви. Дори болшинството от хората от двореца в Къркклиса[67] предпочитат да се женят и задомяват за тукашни християнски момичета. Течащият в това селище чист извор пресича планината, отива чак до разположената на брега на Черно море Странджа планина и там се влива в морето. Реката Еркене пък се влива в Бяло море, близо до крепостта Енос. След това моят господин Мелек Ахмед паша изпрати този бедняк до бея на Виза. За 4 часа път на изток през оживени селища стигнахме заедно със слугите ми до стария град, крепостта Виза.

Градът Виза

С течение на времето крепостта му съвсем се е развалила. Била е изградена в петоъгълна форма на една остра скала. Вътре в крепостта има триста хубави керемидени къщи и една църква, превърната в джамия от бащата на завоеванието Мехмед хан[68]. Куполите й са покрити с олово. Градът сега е в Очаковския еялет, под заповедите на отделен санджак бей. Беят има даден от султана хас с 224 475 акчета. В този санджак има и юрушки бей. Той отделно управлява. Неговият хас е 178 (!) акчета. Зиаметите са 3, а тимарите — 79. Има си черибашия и алай-бей. По време на война тимариотите[69] заедно с джебелиите и с петстотинте войници на бея стават всичко хиляда и петстотин. Когато се заповяда, отиват на поход. Градът е седалище на кадия с ранг сто и петдесет акчета, в казата има сто и петдесет села. Наистина много обработен санджак е, но на бея му остават едва хиляда гроша. Ако извърши неправди и извън закона вземе едно зърно, раята като си обуе цървулите, за един ден стига в столицата и се оплаква. В този град има местен спахийски старейшина, еничарски сердар, диздар на крепостта, петдесет бойци, надзорник на пазара, градски войвода, градски старейшина, митничар и ага за хараджа. Раята е от юруци-мюсюлмани и българи и гърци.

Къщите са високи, с градини и лозя, от край до край покрити с червени керемиди, разположени една над друга. Направо от скалите извира чиста животворна вода, която минава от къща в къща и напоява всеки дом. Има всичко 12 махали. Лозята и градините са изобилни, а са и уредени, и плодородни. Слави се с прочутия си праз. Тук има една гробница на името на Шейх Газнафар ефенди, на която се покланят.

Оттук вървяхме 9 часа в посоката към Мека и стигнахме в град Инехисар[70].

Градът Инехисар

На гръцки „ине“ казват на място, откъдето извира вода. В града извира животворна вода, която образува нещо като езерце и напоява лозята и зеленчуковите градини на това селище. Историци и старци устно предават, че „тази бистра вода идва от реката Дунав“. Крепостта е на един висок хребет. Тя представлява една висока четириъгълна сграда, иззидана от камък, която сега е запусната и разрушена. Впрочем, в 765 година[71], когато Гази Михал я завладял, изцяло я разрушил заради понесените трудности при нейното завладяване. Но градът й е съвсем оживен. Има 1100 керемидени къщи с лозя и градини. Има два хана и една малка баня. Тук настигнах Мелек Ахмед паша и му дадох писмата на визенския паша. Оттук следвахме все в посоката за Мека и за 5 часа дойдохме в крепостта Бунархисар.

Крепостта Бунархисар

Тя е построена от цариградския феодал. В 768 година[72] Гази Худавендигяр я завладял чрез ръцете на Гази Михал. След завземането й крепостта била съвършено разрушена. Вътре в нея няма постройки. Тя била построена на един висок хребет и била важна и силна крепост. Понеже останала във вътрешна област, тя загубила значението си и при силна зима в нея зимуват овце и кози. Обаче намиращият се под нея квартал е по-оживен от крепостта и градчето й. Тя също е хас на санджак-бея и е каза със сто и петдесет акчета заплата. В това място има и хасове на великия везир, които се управляват отделно. Има местен спахийски старейшина и еничарски сердар. Има всичко четиристотин къщи, покрити с керемиди, с лозя и градини като райските. Има две джамии: намиращата се в чаршията джамия, макар и да е малка, е посещавана от много молещи се. Има три малки хана, които побират едва сто — сто и петдесет мулета. Има една малка неугледна баня. Обаче населението не се нуждае от нея, защото всеки си има домашна баня. Понеже християните са извънредно много, банята не може да работи чак толкова. Има двадесет разнородни дюкяни. Други благодетелни оловнопокрити сгради няма.

Почти в средата на града, в началото на чаршията излиза от скалата и тече надолу един голям, достоен за отбелязване извор — човек се плаши от трясъка и шума му. Това е една кристалночиста вода, която и през месец юли е студена като лед. Водата е толкова много, че кара десет мелници. Тя излиза от големия басейн, минава през зеленчуковите градини и лозя, които се намират под града, след това се превръща в река, минава под моста на Еркине, обединява се с Тунджа, Арда и Марица и зад беломорската крепост Енос достига до Бялото море.

От Бунархисар тръгнахме и като вървяхме 8 часа в източна посока, достигнахме село Чьокетлий[73]. То е мюсюлманско и невернишко село. Оттам за четири часа стигнахме село Узунджилер[74], което е мюсюлманско. Оттам пък за 5 часа стигнахме до град Сарай.

Продължава с Мелек Ахмед паша за Истанбул, където пристига през средата на април 1662 г. По време на престоя му в Цариград внезапно умира Мелек Ахмед паша. През шабан 1073 г. „в най-силната зима“ (11. 3. — 8. 4. 1662 г.) потегля на поход към „Страната на немците и Унгария“… След излизането си от Цариград се отклонява към черноморското крайбрежие. Описано е в том VI на оригинала.

Бележки

[1] Гази Михал бей бил византийски феодал в Мала Азия, който се присъединил към султан Осман I и със своя военен талант допринесъл твърде много за успешните завоевания на османците, поради което се ползувал с голяма популярност в османската литература. — Б.р.

[2] Румелийският еялет според административното деление при Сюлейман I включвал целия Балкански полуостров, без Босна и Херцеговина. — Б.р.

[3] Мевлевии се наричали последователите на дервишкия орден, основан от Джеляледдин Руми, който носел прозвището „мевляна“, т.е. учен господин. — Б.р.

[4] Става дума за султан Мурад I (1362–1389). — Б.р.

[5] С тази дума превеждаме почти навсякъде думата „месджид“, т.е. малък молитвен дом, в който няма имамин-проповедник и не се провежда петъчна молитва с проповед. — Б.р.

[6] Отначало Коранът бил съставен без да са поставени знакове за вокализация вместо липсващите гласни букви и редица думи можело да се четат по няколко начина, от което се получавал един или друг смисъл на Корана. Оттук възникнала необходимостта да се поставят по-късно знаци за вокализация, а така също специално да се изучават нормите за правилно четене на Корана. Това четене означавало възприемане на едно или друго тълкуване на съответния текст, поради което тази наука се считала за по-висша от изучаваните в обикновените медресета. — Б.р.

[7] Бали ефенди бил мюсюлмански отшелник-дервиш, живял в околностите на София, на територията на днешния квартал Княжево, който в миналото се наричал с неговото име Бали ефенди. — Б.р.

[8] Байрамитите били дервишка секта, основана от Хаджи Байрам Вели (починал през 1430 г.). Тя се явявала разновидност на сектата на накшибендите. Виж И. П. Петрушевский. Ислям в Иране в VIII–XV веках, Ленинград, 1966, стр. 344–345. — Б.р.

[9] През Щип минава река Брегалница, която по-нататък авторът споменава с истинското й име. — Б.р.

[10] Имамът Абу Абдаллах Мохамед ибн Идрис аш-Шафаи (767–820) е основоположник на една от четирите правни школи в исляма. Понеже зрелите си години прекарал в Египет, там има най-много последователи на неговото учение. Различията между него и останалите три школи — ханефити, маликити и ханбалити не са от принципно естество, поради което тя се смята също за правоверна, ортодоксална и имала официално разпространение във всички области на Османската империя. — Б.р.

[11] Вероятно с. Орман или Кара Орман, северно от Щип. — Б.р.

[12] Понастоящем има две села: Долни Балван и Горни Балван северно от Щип по река Брегалница. Не е сигурно за кое от двете става дума в текста. — Б.р.

[13] Неустановено. — Б.р.

[14] Йени Босна или Нова Босна се намирало в Кратовска нахия, но днес не може да се установи там село с такова име. Трябва да се е намирало някъде около Калиманци. — Б.р.

[15] Несъмнено става дума за село Габрово, североизточно от Царево село. Поради разместване на точките се е получило името Анбарова, вм. Габрова, Габрово. — Б.р.

[16] Буквално означава „Средна Джумая“, а не Горна Джумая, както се наричаше преди Благоевград. Обаче тези села са се слели още в миналото и са дали началото на днешния Благоевград. — Б.р.

[17] В оригинала е написано Бойвашова. И тук са сгрешени броят и мястото на точките. — Б.р.

[18] Тази формула означава, че вакъфите са изключени от контрола на финансовото ведомство, че не плащат данъци към държавата и в тях е забранено да влизат държавни бирници и чиновници. С нея се обозначават т.нар. свободни вакъфи. — Б.р.

[19] Град в Мала Азия, в еялета Харпуд, санджак Дерсим. — Б.р.

[20] Става дума за р. Струма. — Б.р.

[21] Точките при различните букви в оригинала са разместени и се чете „Старова“. — Б.р.

[22] Лала Шахин паша е османски военачалник от XIV в. По времето на Мурад I командувал централния участък на османското нашествие на Балканите, насочено срещу Пловдив, Пазарджик, София. — Б.р.

[23] Навруз се нарича първият ден на персийската слънчева година. Тя започвала на 21 март, т.е. в деня на пролетното равноденствие. — Б.р.

[24] Става дума за деспот Константин, чието феодално княжество обхващало Югозападна България със средище Велбъжд. По неговото име турците започнали да наричат Велбъжд Костанд-или, т.е. земя на Константин, откъдето се получило името Кюстендил. — Б.р.

[25] Става дума за поражението на един отряд, командуван от Лала Шахин, за което говорят всички турски хронисти, като го смесват с поражението при Плочник. — Б.р.

[26] Евлия Челеби най-често обяснява имената на българските градове, като измисля някакъв митичен първостроител на дадения град, по чието име назовава описвания град. — Б.р.

[27] 772 г. от хиджра започва на 26 юли 1370 г. и завършва на 14 юли 1371 г. — Б.р.

[28] В оригинала е написано „Ишкар“. — Б.р.

[29] На мястото на този чифлик сега се намира дворецът Враня. — Б.р.

[30] При устието на Искър няма село с такова име, макар че Евлия Челеби го споменава на два пъти. Може би е изчезнало или пък става дума за Гиген. — Б.р.

[31] Всяка арабска буква има свое цифрово значение. Като се съберат цифровите значения на включените в този текст букви, трябва да се получи датата 855 г. по мюсюлманското летоброене, т.е. интервалът от 3 февруари 1451 г. до 22 януари 1452 г. — Б.р.

[32] Не ми е известно за кой град става дума. — Б.р.

[33] Т.е. 6 март 1662 г. — Б.р.

[34] Някое от селата Горни или Долни Лозен, които и сега са слети в едно село. — Б.р.

[35] Неустановено. Вероятно е изчезнало. — Б.р.

[36] Село Равно поле, недалече от Лозен — бел.ел.ред.

[37] Не можахме да установим селище с такова име. — Б.р.

[38] Село Лесново, до 1934 г. Орманлия — бел.ел.ред.

[39] Неустановено.

[40] Град Ветрен — бел.ел.ред.

[41] Село Капуджик в прохода Траянови врата. — Б.р.

[42] Село Карнофоля, дн. с. Войсил, Пловдивски окръг. — Б.р.

[43] Село Гърци, чиито жители в края на XIX в. се преселили в с. Стряма. — Б.р.

[44] Става дума за с. Кьоселий, Чирпанска околия, по-късно село Голобрадово, а днес слято със село Скобелево в едно село — Гранит. — Б.р.

[45] Неустановено. — Б.р.

[46] Султан Муса Челеби, син на Баязид I. След като Баязид умрял в плен, различните групировки в империята започнали борби за надмощие. През 1409 г. Муса Челеби през Черно море дебаркирал във Влахия. В съюз с влашкия войвода Мирчо Стари и с помощта на набраното опълчение от селяни в Североизточна България през 1410 г. той разбил войските на брат си Сюлейман и овладял султанския престол в Одрин. На свой ред през 1413 г. той бил разбит от опиращия се на тимариотите негов брат Мехмед Челеби и убит. — Б.р.

[47] Става дума за поражението, което Тимурленг (Тамерлан) нанесъл на османците при Анкара през 1403 г., когато бил пленен султан Баязид I. — Б.р.

[48] Днес с. Арнаутито, общ. Калояновец, Старозагорски окръг. — Б.р.

[49] Град Стара Загора. — Б.р.

[50] Очевидно тук имаме погрешно написано името на с. Джеранлий, дн. с. Калитиново, Старозагорски окръг. — Б.р.

[51] Град Нова Загора. — Б.р.

[52] Село Караджа Мурадлий, дн. с. Еленово, Сливенски окръг. — Б.р.

[53] Сега с. Тенево, Ямболски окръг. — Б.р.

[54] Узи, дн. гр. Очаков, пристанище на Черно море до Одеса. През XVII в. във връзка със зачестилите войни с Русия и Полша резиденцията на пашата на Силистренския санджак била преместена в Очаков и самият санджак започнал да се нарича Узи-еялети. — Б.р.

[55] Вероятно днешното село Меден кладенец, Ямболски окръг. — Б.р.

[56] Град Елхово. — Б.р.

[57] Град Лозенград, който по това време бил център на санджак. Малко невероятно е село от един санджак да бъде хас на санджак-бея на друг санджак. — Б.р.

[58] Султан Баязид II (1481–1512). — Б.р.

[59] Съответствува на интервала от 9 февруари до 10 март 1483 г. — Б.р.

[60] Става дума за султан Ибрахим (1640–1648). — Б.р.

[61] Село Голям Дервент, община Раздел, Ямболски окръг. — Б.р.

[62] Дервиш от ордена на Хаджи Бекташ Вели през XIV в. Биографичните данни за него са оскъдни и носят полулегендарен характер. Орденът добил широка известност в Турция благодарение на връзките му с еничарите. Бекташиите считали, че всички религии са равноценни и не придавали особено значение на ритуалите и верските обреди. Обличали се в дрехи от бяла аба и носели бели шапки. През 1826 г. с ликвидацията на еничарите орденът бил разгромен, имуществата му конфискувани, а центърът на неговата дейност се преместил в Албания. — Б.р.

[63] Село Петра, сега в Турция, в санджака Къркларели (Лозенград) — Б.р.

[64] Ески полоз, село в Лозенградско в Турция. — Б.р.

[65] Паланката Юскюп в Турция, източно от Лозенград. — Б.р.

[66] Кадиите в Османската империя били разделени на степени, от които се определял размерът на получаваната заплата. Кадиите от най-горната степен — кадиите на Бурса, Одрин и Мека получавали по 500 акчета дневна заплата, а най-ниската степен — 80 акчета. — Б.р.

[67] Става дума за хората от двореца на санджак-бея на Лозенград. — Б.р.

[68] Султан Мехмед II, комуто заради завладяването на Цариград — непокоряван от никой мюсюлмански владетел дотогава — била дадена титлата Фатих — „Завоевател“, а също и Абу-л-фатх — „Баща на завоеванието“. — Б.р.

[69] В оригинала очевидно е допусната грешка при печатането и вместо „тимариотите“ е напечатано „търговците“. — Б.р.

[70] Става дума за паланката Йеньо или Яна, западно от Бунархисар. — Б.р.

[71] 765 г. от хиджрата започва на 10 октомври 1363 г. и завършва на 27 септември 1364 г. — Б.р.

[72] 768 г. от хиджрата започва на 28 август 1367 г. и завършва на 17 август 1368 г. — Б.р.

[73] Село Чьокетлий е дало началото на градчето Чоке в Източна Тракия. — Б.р.

[74] Неустановено. — Б.р.