Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (26)

26.

— Как ще познаем мястото? — попита Рафи, седнал на носа на лодката, която се носеше бързо по течението на Тибър. С наближаването им към устието, реката ставаше все по-широка и по-широка.

Тайдимън му отговори.

— Нарича се chiesetta, което означава буквално параклис, но всъщност прилича на малка рибарска хижа, построена върху дървени колове. Такива има с десетки по устието на реката. Някои от тях имат стълбове с монтирани на тях макари и даже кранове, с които изтеглят мрежите от водата. Онази chiesetta, която търсим, се намира накрая, тя е последна в редицата от хижи на левия бряг и най-близо до морето. Боядисана е в яркочервено, а ламариненият й покрив е поставен съвсем наскоро.

Коритото на реката ставаше все по-широко, а цветът й също се променяше от зелено-кафявите оттенъци на наносите, които водата носеше към тъмносиньото на Тиренско море. От двете й страни се виждаха предимно пресушени блата, разделени на спретнати малки ниви, засети с жито. Покрай бреговете бяха хвърлили котва безкрайни редици ветроходки и малки моторници, привързани за къси дървени кейове. Срещнаха и рибари с лодки като тяхната, които следваха по-бавното течение край бреговете. Никой не им обърна никакво внимание.

Право пред тях в далечината вече се виждаше Тиренско море като блещукаща тъмна ивица под безоблачното небе. Бреговете на реката бяха укрепени с огромни валчести камъни, използвани като вълноломи, които да предотвратят ерозията. Наколните рибарски хижи се издигаха като дългокраки дребни насекоми, накацали по камъните. Бяха разположени близо една до друга и изглеждаха едни същи с паянтовите си тераси и един, два, а понякога и три петнайсетметрови надвиснали над водата кранове, привързани със здрави стоманени въжета за покривите на хижите. Настъпваше отлив, затова крановете бяха вдигнати, а мрежите прибрани. Когато дойдеше приливът и нивото на водата отново се вдигнеше, рибарите щяха да спуснат мрежите в реката.

— Какво ловят? — попита Рафи.

— Според Винс — предимно кефали и змиорки като онзи стар рибар.

— Супер! — възкликна иронично Рафи. — Че кой яде змиорки?

— Опитвал ли си пай със змиорки? — промълви замечтано Тайдимън. — Каква прелест! Желирани също са много вкусни.

Холидей, който се бе настанил на тясната кърма, включи малкия извънбордов двигател и без да промълви дума, насочи лодката встрани от основното течение към северния бряг на широката вече стотина метра река.

— Хвърлете котвата — каза им той.

Тайдимън отмести купчината мрежи встрани и вдигна тежката малка котва. Хвърли я през борда, а найлоновото въже започна да се развива бавно и равномерно, докато накрая тя потъна в тинята и не помръдна повече. Лодката се обърна с носа към течението. Намираха се в самото устие на реката, а морето бе зад гърба им. На около триста метра от тях се издигаше червената chiesetta, в чийто нов лъскав покрив се оглеждаше слънцето. Двата крана, вдигнати отстрани като продълговати антени, й придаваха вид на голям червен паяк.

Тайдимън взе бинокъла, който носеше на врата си, и го подаде на Рафи. Той на свой ред го връчи на Холидей.

— Намерете си работа — каза Холидсй, — докато огледам това място.

— Тъй вярно, капитане — отвърна Тайдимън.

Двамата с Рафи започнаха да вдигат бамбуковите въдици, оставени на дъното на лодката и да ги замятат, макар и без стръв, във водата.

Холидей вдигна бинокъла.

Рибарската хижа бе с размери четири на шест метра, като по-тясната й страна бе обърната към реката. Широка врата извеждаше на терасата, където бяха монтирани крановете. Плоският покрив от гофрирана ламарина се спускаше под лек наклон назад. Единственият вход бе разположен в задната част на хижата и до него се стигаше по пътечка, която тръгваше от черния път и се виеше между големите камъни. В края на черния път, полускрит зад хижата, бе паркиран бял товарен ван. Полянката пред нея, от която се откриваше изглед към морето, лежеше в сянката на дърветата. Не се виждаха постови.

Насочи бинокъла към коловете под хижата. Откри саморъчно скована стълба, която се спускаше от отвор в пода на хижата до големите камъни на брега. Вероятно я използваха, за да вдигат мрежите или да отстранят някакъв проблем. Отново завъртя бинокъла. Най-близката рибарска хижа се намираше на петнайсет метра. От другата й страна се издигаше каменен вълнолом, зад който започваше морето.

— Трябва да проникнем или през капака в пода, или отзад — каза Холидей. — Не виждам други варианти.

— Защо не и двата? — попита Рафи, който се опитваше да отклони вниманието си от рибарската хижа, в която хората на отец Тома държаха Пеги в плен. — Защо да не се разделим и да не атакуваме от две страни?

— Прекалено опасно е — отвърна Холидей. — Подобен тип атаки рядко се увенчават с успех. Можем да се изпозастреляме един друг. Проникнем ли по този начин, ще настъпи такава суматоха, че трудно ще различим кой кой е.

— Това, което правим, също е опасно — възрази Рафи.

— Опасявам се, че трябва да се съглася с младия ни приятел — каза Тайдимън. — Каквото и да решим, ще бъде опасно. Ударим ли откъм пътеката, ще се лишим от елемента на изненада, атакуваме ли през капака в пода, ще трябва да проникнем един по един, тъй като там е тясно.

— Трябва да направим нещо — настоя Рафи. — Не можем да останем още дълго тук.

Холидей се замисли за миг, сетне погледна през рамо.

— Там има малко рибарско пристанище — каза той. — Обърна ли някой внимание дали има бензинова колонка?

 

 

Холидей приклекна в сенките под съседната рибарска хижа. Откъм морето духаше следобеден бриз и големите кранове над главата му скърцаха и стенеха от вятъра. Водата се разбиваше в огромните камъни около него, а въздухът бе наситен със соления мирис на море.

Лодката бе продължила безмълвно по пътя си и се бе скрила зад вълнолома. Холидей погледна часовника си и се намръщи. Успехът им зависеше от добрия синхрон. Ако някой от тримата — Тайдимън, Рафи или той самият — се издънеше, Пеги щеше да загине. И двамата му спътници бяха изкарали задължителната военна служба — Тайдимън най-вече, за да натрупа повече часове като военен пилот и да запази египетското си гражданство, а Рафи, защото това бе дълг за всеки sabra, евреин, роден в Израел. На свой ред Холидей беше истински професионалист и реагираше инстинктивно, воден от умения и опит, натрупани през годините в различни горещи точки по света. Бе уверен в собствените си способности, но не и в тези на Тайдимън и Рафи.

Трябваше да мисли и за Пеги. Ако тя например изгубеше самообладание в някой критичен момент, възможно бе всички да загинат. Можеше само да се надява, че тя ще се ориентира какво става, ще залегне и ще се измъкне от огневата линия още в първите секунди след началото на престрелката. Холидей затвори очи за миг и отправи безмълвна молитва към боговете на войната. Най-лошото бе, че щяха да влязат на сляпо, нямаше да имат представа колко души охраняват Пеги в рибарската хижа, разположена на броени метри от тях.

Погледна отново часовника си, сетне се наведе и вдигна двайсетлитровата туба бензин, която бе купил от малкото пристанище нагоре по течението. Време беше. Ослуша се, сетивата му бяха напрегнати до краен предел, нервите му — опънати до скъсване. Преглътна. Устата му бе суха, а сърцето му затуптя силно.

Това чувство му беше познато: в него имаше една част страх, една част нетърпение и една част жажда за отмъщение. Винаги се бе изненадвал на спокойствието, с което посрещаше това отчаяно чувство, а неведнъж се бе питал дали войниците не изпитват патологична нужда от прилива на адреналин преди битка, от опасната игра със смъртта. Срещал бе мъже, които се стремяха да попаднат отново и отново на предната линия, просто защото не можеха да понесат спокойната, пасивна рутина на живота далеч от бойното поле.

Холидей прогони тези мисли и настрои сетивата си към заобикалящата го среда. Искаше всяка частица от него да се слее в синхрон с бавните психеделични кадри на предстоящата операция, които се въртяха в главата му.

Долови приглушените гласове на мъж и жена, които спореха за нещо в рибарската хижа над главата му, чу и скърцането на стоманените въжета на вятъра, видя разрошените от вятъра пера на един ястреб, който се рееше над водата, чу тракането на моторница в далечината и непрестанния шепот на вълните.

Отстрани на хижата нямаше прозорци, а само един отвор за вентилация, покрит с решетка. Ако рибарите, построили тази хижа, хвърляха мрежите два пъти дневно, те би трябвало да подсигурят място, където да съхраняват рибата, най-вероятно в резервоари от галванизирана стомана. В горещите летни дни тези къщурки с ламаринени покриви сигурно се превръщаха в същински фурни. Вонята би трябвало да е ужасна.

Холидей излезе от сенките, понесъл тубата с бензин, и тръгна между двете хижи като се движеше бързо, но предпазливо под коловете на последната в редицата. Погледна отвъд широкото устие на реката и видя тумбестия силует на осмоъгълния фар, боядисан на сиво-бели ивици. Именно от него бе заимствал названието си скалистият бряг наоколо.

Червено-бялата рибарска хижа се крепеше на шест масивни кола — три по-дълги и три по-къси. Те бяха направени от обикновени дъски, хванати по четири с железни скоби, и така образуваха квадратни колони, които издържаха тежестта на конструкцията над тях. Холидей вдигна поглед и видя, че подът на хижата е скован от талашитени плоскости, поставени върху петсантиметрови дъски, разположени на голямо разстояние една от друга. В случая „паянтово“ и „нескопосано“ бяха прекалено меки думи.

Разви капачката на тубата и разпредели съдържанието й между трите предни колони, сетне остави празния съд до централната колона. Погледна часовника си. Две минути.

Извади кутийка кибрит и заподскача от камък на камък, за да запали подпорите една след друга, без да губи нито секунда. Проследи с поглед как почти невидимите засега пламъци започват да облизват дървените колони и да изпращат нагоре кълба от нагорещен въздух. Обърна се, покатери се по скалите и стъпи на грубо скованата стълба, която водеше до капака в пода.

Няколко секунди по-късно стигна до върха на стълбата и тъкмо тогава го връхлетя ужасяваща мисъл. Прокле се, че е постъпил толкова глупаво. Ами ако капакът е залостен от вътрешната страна? Тъкмо такива недоглеждания понякога водеха до смърт. Обърна се както бе стъпил на стълбата. Пламъците вече бяха достигнали горната част на колоните и облизваха талашитения под от долната му страна. Оставаха броени секунди. Последва силен взрив, когато бензиновите пари в празната туба експлодираха. Настъпи почти оглушителна тишина, продължила няколко мига, след което над главата му се разнесе тропот на крака. Издигна се черен дим. Прозвуча вик.

— Cazzo merda! Fuoco! Fuoco!

Последно засичане на времето. Трийсет секунди. Вече нямаше значение, дългите езици на пламъците поглъщаха дървото. Не тръгнеше ли сега, щеше да се опече. Извади деветмилиметровия „Танфолио“ от колана си. Италианските пистолети, които Карузо им бе осигурил, бяха от популярен модел, използван предимно за стрелба в тир и самоотбрана. С тях се боравеше лесно, а пълнителят им побираше единайсет патрона. Всеки момент над главата му щеше да се завихри буря от куршуми. Холидей трепна при мисълта за това, но се овладя. Това е все едно да си пъхнеш главата в пчелен кошер. Пое дълбоко дъх и бутна капака.

Събитията от следващите няколко секунди се разиграха пред очите му като поредица от снимки на движението на билярдни топки върху масата или на товарен локомотив и навързаните за него вагони. Всичко се разви далеч по-добре, отколкото имаха право да се надяват.

В хижата имаше петима мъже, които при вика Fuoco! Fuoco! Пожар! Пожар! се бяха разпределили почти равномерно из помещението. Двама бяха хукнали към балкона, където ги очакваше черен облак задушлив дим, а други двама се бяха обърнали към вратата, привлечени от шума от разбиването й. През нея влетяха Рафи и Тайдимън, след което мигом се претърколиха — единият наляво, другият надясно, както ги бе инструктирал Холидей. Петият, гологлавият отец Дамазо, не помръдна от мястото си, меко канапе, от което наблюдаваше своята заложничка. Пеги бе окована с верига, захваната с желязна скоба за пода в единия ъгъл на рибарската хижа.

Помещението бе разделено на две зони с помощта на паянтова талашитена преграда: нещо като склад отпред и стая с кухненски бокс отзад. Капакът в пода бе разположен по средата между тях и се отваряше назад. Когато влезе през отвора, Холидей се озова с гръб към реката. Протегна пистолета си преди още да се е измъкнал целият от дупката. В другата си ръка държеше стоманена канджа, с която си бе помогнал при отварянето на капака. Тайдимън бе заел позиция точно срещу него в другия край на стаята, откъдето двамата с Рафи да подложат противниците си на кръстосан огън, както ги бе инструктирал Холидей.

И Холидей, и Тайдимън изстреляха, без да трепнат, няколко куршума срещу двамата пазачи, въоръжени с компактни картечни пистолети, които се опитваха да измъкнат от кобурите си.

Рафи, който вече бе изпразнил целия си пълнител, се втурна към отец Дамазо с харпун в ръка. Гологлавият свещеник не бе въоръжен, но в скута си държеше бухалка за крикет. Вдигна я, за да се предпази от връхлитащия Рафи, който ругаеше гръмогласно. Замахна към археолога с една ръка и го събори на земята, след което стана от фотьойла. Хвана дългата плоска бухалка с две ръце и тъкмо се канеше да я стовари като брадва върху тила на Рафи, когато Холидей го взе на мушката и изпрати половин дузина куршуми в гърдите му. Те пронизаха тялото му, при което се разхвърчаха плът и кости и отецът се стовари обратно върху фотьойла.

Предната половина на рибарската хижа се бе превърнала в същински ад, а огънят приближаваше с всяка изминала секунда. Първите двама, които се бяха втурнали към терасата, вече бяха погълнати от пламъците, които след миг щяха да обгърнат и задната половина на хижата. Холидей грабна стоманения харпун и се втурна напред към Пеги, която се бе свила на матрака, прикрила главата си с ръце.

Докато Рафи охкаше и пъшкаше, опитвайки се да се изправи на четири крака, Холидей пъхна харпуна под стоманената скоба, приковала Пеги за пода и натисна. Междувременно хвърли един поглед на братовчедка си. Гримът по лицето й беше размазан, късата й черна коса бе сплъстена на кичури, но предвид обстоятелствата тя изглеждаше далеч по-добре от очакваното.

— Пег?

— Док? — Гласът й прозвуча дрезгав и сух.

Той нежно отметна един кичур от челото й.

— Всичко е наред. Вече съм тук, хлапе.

Пеги се засмя със сетни сили.

— Защо се забавихте толкова много?

— И аз те обичам, Пеги — каза Холидей и се засмя.

Тя отвърна уморено на усмивката му. Изведнъж му се стори толкова крехка и уязвима. Сетне Рафи я пое в прегръдките си и по лицето й започнаха да се стичат сълзи. Няколко секунди по-късно Холидей успя да извади скобата от пода и Пеги беше свободна. От облаците дим изскочи Тайдимън. В едната си ръка държеше връзка ключове, а в другата стискаше пистолет. Чу се силен пукот, почти като от изстрел, и предната част на рибарската хижа хлътна към дървените подпори отдолу и се наклони към реката. Пламъците се втурнаха към тях.

— Лодката ни очаква — каза Тайдимън. — Предлагам да побързате, ако не искате да се превърнете в гарнитура на печената риба отдолу.

Последваха египтянина и се измъкнаха от горящата хижа. Не се чуваха нито сирени, нито какъвто и да било друг звук освен воя на пламъците зад гърба им. С изключение на облаците дим, устремили се към небето, всичко изглеждаше нормално. Рафи вървеше последен, обвил с ръка раменете на Пеги, за да й помогне да стъпва по-уверено, тъй като краката не я държаха.

Тя пристъпваше несигурно, облегнала се на него, свела глава на рамото му. Тайдимън отключи вратите на стария ван „Фиат Дукато“ и всички се качиха вътре, Рафи и Пеги отзад, Тайдимън и Холидей отпред. В колата беше ужасно горещо, въздухът бе толкова застоял, че едва се дишаше. Чуха първите сирени на противопожарните коли в далечината едва когато Тайдимън завъртя ключа в контакта.

— Да изчезваме оттук — каза Холидей. Зад тях пламъците изскочиха през покрива на хижата и се устремиха към висините. Холидей се облегна на седалката и почувства как нивото на адреналина му спада за миг и умора връхлита тялото му. — Заварят ли ни с телата, пронизани от куршуми, в това барбекю зад нас, ще загазим много сериозно.

Надзърна през прозореца на Тайдимън от другата страна на кабината и видя от съседните рибарски хижи да изскачат хора, които зяпват смаяно пламъците. Все някой умник щеше да запомни регистрационния номер на фиата и след броени минути ченгетата щяха да го разпратят до всички патрули в района.

Мобилният телефон на Холидей завибрира в джоба му. Извади го, а в това време Тайдимън включи на скорост и завъртя волана. Поеха по черния път. Под гумите им заскърцаха камъчета. Воят на сирените се усилваше.

— Съобщение от Карузо — обяви Холидей.

— Какво пише? — попита Тайдимън.

Холидей се намръщи, тъй като не разбра нищо. Въпреки това прочете съобщението.

— Гара „Термини“. Седем и четиресет и пет. Облекло: официално. Моля, потвърдете присъствие.