Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (16)

16.

— Как точно ще влезем вътре? — попита Холидей, докато оглеждаше гладката повърхност на древните кирпичени тухли. Не се виждаше нито врата, нито какъвто и да било отвор. Учудваше се как може нещо, което е направено от кал, да устои толкова дълго. Ако Алхазред беше прав, гробницата би трябвало да е на поне четири хиляди години.

— Последвайте ме — каза Алхазред.

Ливанецът тръгна към задната част на гробницата, следван от Холидей и Рафи. Най-отзад вървеше Елхаджи, пазачът туарег. Когато застанаха пред задната стена на пирамидата, Елхаджи извади от робата си странен на вид уред, който приличаше на тирбушон. Подаде го на Алхазред, който коленичи и присви очи. Накрая намери почти невидима дупка в заоблената кирпичена стена. Пъхна в нея острието на тирбушона, завъртя и дръпна.

— Voilà — каза театрално Алхазред.

Сред кирпичената зидария се появи квадратен отвор с размери шейсет на шейсет сантиметра. Ливанецът продължи да дърпа тирбушона и пред тях се разкри целият отвор. Елхаджи му помогна да отмести вратата.

Когато Холидей я разгледа отблизо, оцени колко хитроумно е направен тайният вход. Кирпичените тухли върху вратата не бяха по-дебели от два-три сантиметра и под тях се криеше дебел слой стирофом. Цялата врата едва ли тежеше повече от три килограма, но отвън илюзията бе съвършена.

Алхазред се обърна към Елхаджи и заговори бързо и напълно неразбираемо, докато туарегът кимаше мълчаливо.

— Ще трябва да се проврете оттук — показа им Алхазред. Коленичи, сетне запълзя на четири крака през тесния отвор и изчезна във вътрешността на гробницата.

— Път на младостта пред мъдростта — каза Холидей.

Рафи го изгледа сърдито, сетне последва Алхазред. Накрая и Холидей се промуши през отвора в стената. Елхаджи остана отвън.

Вътрешността на гробницата бе задушна и мрачна, осветена единствено от слънчевите лъчи, които проникваха през отворената врата. Рафи и Алхазред бяха само тъмни сенки в сивкавия интериор. Туарегът затвори тайната врата и едва тогава Алхазред включи мощен фенер. Холидей се огледа; мястото изгледаше прекалено семпло за гробница на една от най-важните фигури в историята не само на Египет, но и на Западната цивилизация.

Погребалната камера беше малка — около три и половина на три и половина метра, което можеше да се очаква предвид външните размери на пирамидата. Общо взето, площта й надхвърляше с малко тази на стандартна затворническа килия. Вътрешните стени бяха от неизмазани тухли, а подът бе покрит с добре полирани плочи черен базалт. Камъните по пода бяха малко по-големи от тайната врата, приблизително деветдесет на деветдесет сантиметра. Покривът над главите им се крепеше на базалтови греди, всяка от които широка по две стъпки.

Точно в средата на пода липсваше базалтова плоча. Мястото й бе заето от потънал в мрак квадратен отвор в земята с дървена стълба, опряна на стената на шахтата. В далечния ъгъл на помещението лежаха останките на нещо, което приличаше на счупен дървен сандък с дължина около два метра. Капакът му също бе натрошен на парчета.

Върху стените на сандъка бяха нарисувани различни, отдавна избелели символи, включително чифт големи стилизирани очи. Гледката във вътрешността на сандъка беше повече от гротескна. Холидей видя два съсухрени крака, увити в бинтове с цвят на тютюн. Нямаше нито торс, нито ръце, нито глава. Само това бе останало от древната мумия.

— Казва се Ахмозе Пен-некхбет — обясни Алхазред. — Мога да кажа само, че е бил висш чиновник. Когато открих гробницата, тя вече беше празна. Някой бе проникнал вътре, изкопал пясъка, с който е било засипано помещението, и откраднал всичко по-ценно. Когато са приключили, са зазидали отново стената точно на мястото, където направихме нашия таен вход. Саркофагът беше поставен в изправено положение в средата на гробницата така, че да скрива камъка, който води към шахтата. Иманярите са прекатурили ковчега и са откраднали бижутата, с които е била покрита мумията.

— Къде е останалата част от тялото? — попита Холидей.

Отговори му Рафи:

— Иманярите са я взели. Понякога древните египтяни са слагали бижута и други ценности в стомашната кухина на мумията. Крадците вероятно са бързали, затова просто са разрязали трупа на две.

— И аз мисля същото — кимна Алхазред. — Такава е била волята на Аллах, иншаллах, както казваме. Ако иманярите не бяха съборили саркофага, нямаше да забележа онова, което те бяха пропуснали — пукнатините около каменната плоча в средата, под която се криеше входът към шахтата.

— Кога мислите, че се е случило това? — попита Холидей.

— Трудно е да се каже — отвърна Алхазред.

— Вероятно скоро след първоначалното погребение — каза Рафи, без да обръща внимание на изпълнения с досада поглед, който му отправи ливанецът. — Тези гробници са стотици, но който и да е проникнал тук, е знаел, че погребаният е бил важна личност. Египетските иманяри приличат на мародерите от викторианска Англия, които ограбвали гробовете на наскоро починали хора. Следели некролозите на богаташите и дори присъствали на погребенията, за да проверят дали покойникът няма да бъдат спуснат в гроба с някое скъпо бижу.

— Отвратително! — измърмори Холидей.

Рафи сви рамене.

— Но много практично, ако с това си изкарваш хляба — отговори той.

— Ще се спуснем ли в шахтата? — попита Холидей.

— Някой страда ли от клаустрофобия? — отвърна усмихнат Алхазред.

— Не, не и от клаустрофобия — каза Холидей. — Предпочитаме да приключим по-бързо, ако нямате нищо против.

— Разбира се, подполковник — отвърна малко сковано Алхазред. — Вашето желание е заповед за мен.

— Ако беше така — отсече Холидей, — щяхте да ни кажете къде се намира Пеги.

— Търпение, подполковник. Всяко нещо с времето си.

— В такъв случай, да приключваме по-бързо.

— Първо слезте двамата с доктор Вануну — предложи Алхазред и подаде фенера на Холидей. — Не мисля, че съм готов да се обърна с гръб към вас.

— Чувството е взаимно, повярвайте ми — увери го Холидей.

Подаде фенера на Рафи, който го насочи към шахтата. Холидей стъпи на стълбата и започна да се спуска. Озова се в малка погребална камера с нисък таван, иззидана цялата от кирпичени тухли. Едва имаше място да се обърне.

В нея обаче беше поне с десет градуса по-студено, отколкото в гробницата над главата му. Минутка по-късно към него се присъедини и Рафи, а накрая се появи и Алхазред, стиснал фенера в едната си ръка. Когато го насочи наляво, Холидей видя стъпалата, издялани направо във варовиковата скала.

— След вас, господа — подкани ги Алхазред.

Холидей първи тръгна към тях. Беше толкова тясно, че раменете му опираха в каменните стени. В дъното на тясното стълбище започваше още по-тесен коридор.

В него беше още по-хладно дори в сравнение с камерата зад гърба му. Това беше сухият, стерилен студ, който само смъртта и времето са в състояние да създадат. Намираха се дълбоко под повърхността на пустинята, тъй като коридорът, който толкова наподобяваше тунел, бе издялан в твърда скала и стените още носеха следите от длетата на работниците, които го бяха прокопали преди хиляди години.

Лъчът на фенера хвърляше дълги сенки, които танцуваха в мрака пред Холидей. В края на коридора, на трийсетина метра от издълбаните във варовика стъпала, се намираше второ преддверие, този път съвсем празно, но стените му бяха покрити с издялани в тях йероглифи. Косато Алхазред освети помещението, Холидей видя, че това са едни и същи символи, които се повтарят навсякъде.

— Бухалът означава обичан или любим — поясни Алхазред. — Седналият мъж е писар. Заобиколен е от картуш, елипсата, която огражда царското име. Това са символите, които образуват името на Имхотеп. Едва не припаднах от вълнение, когато ги видях за първи път. Разбира се, веднага познах името — добави ливанецът, без да крие гордостта в гласа си.

— Имаше ли врата, която да води от преддверието към следващото помещение? — попита Рафи, докато оглеждаше стените около себе си с помощта на фенера. — Може би печат?

Стените на преддверието сякаш оживяха, покрити с ярки стенописи, пресъздаващи предимно битови сцени: вземане на вода от напоителните канали, мелене на зърно, риболов в покрити с водни лилии езерца и блата.

Като че ли всички фигури, изобразени на тези картини, бяха на богато облечени жени и деца. Подът на помещението изглеждаше пометен наскоро. В далечния край на преддверието имаше отвор, издялан в твърдата скала. Когато лъчът освети прага, Холидей видя купчина… като че ли това бяха мебели.

Алхазред обясни:

— Имаше гипсов печат и конопено въже, увито около дръжките на двойната врата. Вратите бяха от кедрово дърво, покрито със златни пластини.

— На кого принадлежеше печатът върху гипса?

— Името беше същото като на йероглифите. Имхотеп. Не можеше да има никакво съмнение.

— Чудя се кой ли го е погребал — каза тихо Рафи. Отиде до стената вляво и впери поглед в името, което се повтаряше безброй пъти върху нея. На някои места то бе допълнено от други йероглифи, оградени в същия картуш. Рафи ги посочи и отбеляза: — Това е име на жена. — Вгледа се по-внимателно и го прочете. — Хет-шеп-сит.

— Знаеш ли какво означава? — попита Холидей.

— Слава на нейния баща — преведе Рафи.

— В такъв случай това е дъщерята на Имхотеп — отбеляза Холидей.

— Почти сигурно — съгласи се Алхазред.

— Нямах представа, че е бил женен — призна Холидей.

— Възможно е дъщерята да е била незаконородена — каза Рафи. — Името й е допълнено от четири йероглифа — х’мт-а — които означават робиня.

— И аз мисля същото — добави Алхазред. — Трябва да продължим. Следващите помещения са най-важните.

Рафи очевидно би предпочел да остане още малко и да огледа по-добре стените на голямото преддверие, но се обърна и тръгна към отвора в стената.

— Какво стана с вратите? — попита той.

— За нещастие пострадаха при отварянето на същинската гробница. Но свалихме и запазихме златното покритие — отвърна Алхазред.

В следващото помещение бяха струпани в безпорядък мебели и артефакти, досущ като ненужни боклуци, събирани с години на нечий таван. Холидей видя миниатюрни статуетки и модели на колесници и сгради, няколко умалени модела на кораби, купчини богато инкрустирани кутии, маси, столове, десетки алабастрови вази… Като че ли всичко ценно в тази камера е било плячкосано първо, а ненужните вещи са били струпани настрани, за да направят път към следващото помещение.

— Опасявам се, че Елхаджи и колегите му не са най-внимателните работници. Всъщност именно Елхаджи унищожи златните врати, които водеха към погребалната камера.

Нали ти си шефът — помисли си Холидей, — защо не го спря?

Влязоха в погребалната камера. Холидей и Рафи спряха на място, докато Алхазред освети помещението с фенера си. В средата му бе разположен огромен каменен саркофаг, очевидно издялан в самата скала. Капакът на гигантския ковчег бе отместен встрани.

По стените на саркофага бяха издялани изображения на древноегипетски богове: демонът Амит с глава на крокодил, който изяждал сърцата на онези, за които Анубис обявявал, че не са водили праведен и достоен живот, Бастет, богинята с котешката глава, скарабеят Хепри, бог на утринното слънце и прераждането, крилатата Изида, пазителката на мъртвите, лъвоглавият бог на войната Маахес, син на Бастет, Селкет, царицата на скорпионите, Уепуаует, богът с глава на чакал^[1], Муневис, свещеният бик, Хор, синът на Изида с глава на сокол, и накрая Ра, богът на слънцето^[2], създателят на всичко живо, най-великият сред боговете. Тук бяха всички по-важни божества, издялани в камък или изрисувани в толкова ярки цветове по стените, че сякаш художникът ги бе завършил едва вчера.

Цялата стена зад саркофага беше заета от една-единствена фреска с образа на кораб с висок нос и кърма, задвижван от три огромни платна и сто златни весла. В предната му част стоеше изправена самотна фигура, много по-голяма от останалите, с глинена табличка в едната ръка и странен на вид жезъл в другата. Ръцете й бяха вдигнати като на древен жрец, който благославя своето паство.

Корабът бе изобразен в устието на голяма река, вероятно Нил, чиито брегове бяха покрити с висока вечнозелена растителност. Виждаха се и хора със светли полички и голи торсове, дълги коси и татуирани ръце и гърди, които като че ли отдаваха почит на мъжа от кораба. В горната част бе нарисувано стилизирано слънце, чийто един-единствен лъч пронизваше вдигнатата дясна ръка на жреца.

— Според мен стенописът изобразява мистичното пътуване на Имхотеп към страната Пунт. Вечнозелените дървета предполагат, че тя се е намирала на територията на днешен Ливан, откъдето е идвала по-голямата част от кедровата дървесина, използвана от древните египтяни.

Алхазред насочи лъча на фенера към основата на масивния саркофаг и той озари нещо, които грейна в мека жълта светлина. Холидей и Рафи впериха погледи в същинска стена с дължина три метра и дебелина осемдесет сантиметра, иззидана от тухлички от чисто злато, което сияеше като съкровената мечта на някой отдавна забравен цар Мидас.

— Четири тона злато — уточни Алхазред. — Отне ни три месеца, за да го пренесем тук. — Гласът му отново бе изпълнен с гордост. Прекоси помещението и застана до огромната купчина златни кюлчета. Посочи ги с лъча светлина от фенера и жълтеникавото им сияние озари очите му. Холидей обаче не прояви никакъв интерес към саркофага. Вместо това отиде до стената и огледа внимателно изображението на кораба.

— Мисля, че искахте да ме попитате нещо — каза Рафи и прекоси погребалната камера.

Алхазред погледна часовника си.

— Може би някой друг път — отвърна той. — Става късно.

— Къде е тялото? — попита Холидей.

Алхазред се обърна.

— Пази се на сигурно място — отвърна той.

— Мислех, че тук е достатъчно сигурно — каза Холидей.

— Не и след отварянето на саркофага.

— Мумията имаше ли златна маска като Тутанкамон? — продължи да пита Холидей.

— Да, в интерес на истината, имаше — каза Алхазред. Холидей видя, че по лицето на ливанеца плъзва червенина, но дали от притеснение или от гняв, не можеше да прецени. — Вътрешният ковчег беше покрит изцяло със злато.

— Като вратите — усмихна се Холидей.

— Да — потвърди лаконично Алхазред. — Като вратите.

— Вероятно и вътрешният ковчег се съхранява на сигурно място — предположи невъзмутимо Холидей.

— Да — отвърна Алхазред и стисна зъби. — Трябва да тръгваме.

Рафи кимна, макар изражението на лицето му да показваше, че би предпочел да остане в гробницата поне още няколко часа. Върнаха се по обратния път, като Алхазред отново вървеше последен — от погребалната камера в преддверието, оттам по тесния коридор, където стъпките им отекваха по издяланите в скалата стъпала. Изкачиха ги, за да се озоват на дъното на шахтата, сетне се покатериха по проскърцващата под тежестта им стълба и се намериха отново в кошерната гробница.

Холидей и Рафи пропълзяха навън под зоркия поглед на Алхазред. Вече се смрачаваше. Ставаше хладно, макар горещината все още да бе достатъчно силна, за да ги накара да дишат тежко, с отворена уста след прохладата, която цареше под земята. Алхазред излезе последен и двамата с Елхаджи поставиха изкусно замаскираната врата на мястото й и дори втриха пясък в процепите по краищата, за да направят илюзията наистина съвършена.

Пътуването към лагера премина в пълна тишина. Холидей не можеше да повярва какво е видял. Значението, последиците от това откритие бяха по-големи дори от съкровището на тамплиерите, на което бе попаднал предната година. Моментът обаче беше крайно неподходящ, за да го обсъжда с Рафи.

Пристигнаха тъкмо когато започваше да се спуска непрогледен мрак. Алхазред спря джипа пред тяхната палатка.

— Възнамерявах да ви поканя в палатката си, за да вечеряме заедно и да обсъдим онова, което видяхте днес, но промених плановете си — каза той и кимна на двамата мъже пред себе си. — Вероятно ще се срещнем утре по някое време и ще поговорим за вашата приятелка Пеги.

Алхазред включи на скорост и потегли. Холидей и Рафи влязоха в палатката.

— Пълен измамник, нали? — попита Рафи.

— Абсолютен — отвърна Холидей и кимна. — Абсолютен измамник.

Тогава чуха хеликоптерите.