Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (22)

22.

Паоло, чичото на Ал и баща на неговия братовчед Марио, притежаваше седемметрова рибарска лодка „Тойо“, която бе кръстил „София“. Използваше я за риболов във времето, свободно от развъждането на зайци за нуждите на хотелите. Чичо Паоло с радост се съгласи да предостави „София“ на Холидей срещу съответния наем, разбира се, и срещу обещанието да върне и лодката, и племенника му цели и невредими. Наблегна повече на лодката, отколкото на племенника, но в края на краищата, чичо Паоло беше практичен човек.

Пеги би нарекла лодка като „София“ сладка. За Ал тя беше готина. А за Холидей — малко глупава и нелепа, почти като детска играчка. Дървеният корпус с рубка приличаше повече на спасителна лодка с телефонна кабина, поставена в задната й част. Боядисана беше в бяло с небесносиня ивица под планшира.

Предният трюм, обшит изцяло с поцинкована ламарина, можеше да побере четири кубика или почти един тон скариди, уловени с помощта на мрежа, която Ал нарече холандски гриб, хвърлена зад борда на дълбочина двайсет и пет — трийсет метра, точно над тинестото песъчливо морско дъно между двата острова.

По време на туристическия сезон един тон скариди, допълнен от случайно попадналите в мрежата хекове и малки риби тон, бе достатъчен, за да осигури обедното меню на хотелите в Понца за един ден. Затова местните pescatori^[1] се споразумяваха помежду си и си разменяха любимите места за риболов и часовете на излизане в морето. На Ал му бяха необходими няколко часа за преговори с рибарите да отплава към Вентотене и острова затвор, но в късния следобед, след като той успя да са преоблече в джинси, нова тениска и маратонки, четиримата се качиха на борда на „София“, напуснаха пристанището на Понца и поеха на изток със скорост от осем възела. Старият дизелов двигател „Пъркинс“ с мощност от едва трийсет и пет конски сили се задавяше и кашляше, докато лодката пореше морските вълни.

Три часа по-късно, когато лъчите на залязващото слънце озариха водата в искрящи бронзови оттенъци, на хоризонта се появи Вентотене. Когато приближиха, видяха и Санто Стефано зад него, както и заобиколената с високи каменни стени цитадела на стария затвор от епохата на Бурбоните. Наподобяваше крепост, кацнала на върха на скалиста планина.

Навлязоха в тясното, закътано между скалите заливче на Вентотене тъкмо когато слънцето се скриваше зад хоризонта. Пристанището бе умалена версия на това в Понца: сгради от XVIII в., боядисани в пастелни тонове, вкопчили се в скалните тераси, и стръмни улички и стълби, които се виеха на зигзаг по склоновете.

Специално място бе отделено за акостиране на фериботите, които бълваха цели орди туристи, дошли тук, за да се напият до несвяст или да се попекат на слънцето за няколко дни, седмица или дори две. Тук имаше повече яхти и круизни корабчета, отколкото в пристанището на Понца: ветроходите, съоръжени с дизелови двигатели, шхуните, които предлагаха обиколки на острова и близките заливчета, лъснатите до блясък яхти превишаваха рибарските лодки и гемии като „София“ в съотношение най-малко две към едно.

Ал откри стар железен пръстен за швартоване на вълнолома, който минаваше по протежение на пристанището, и привърза „София“ към него, след което отиде да потърси началника на пристанищната администрация, за да обяви пристигането си и да представи документите си. Рафи седеше мрачно на носа и се взираше в изцапаните с масло води между закотвените наоколо лодки, докато Холидей и Тайдимън разиграха същински спектакъл с преместването на мрежата на кърмата, все едно подготвяха лодката за утрешния риболов.

— Приятелят ти изглежда много нещастен — отбеляза Тайдимън и хвърли поглед към Рафи, докато работеше.

— Тревожи се за Пеги — отвърна Холидей. — Аз също.

— Надявам се осъзнава, че това не е спасителна мисия — продължи Тайдимън. — Отстъпваме по численост на този тип Конти и хората му. Това е само разузнаване, нищо повече.

— Въпреки това е ядосан на самия себе си — каза Холидей. — Смята, че не е направил достатъчно, за да й помогне. Повярвай ми, зная какво му минава през главата.

— Подобен гняв може да доведе до прибързани и глупави постъпки — предупреди Тайдимън. — В резултат на които да загинем.

— Какво предлагаш? — попита Холидей.

— Да поговориш с него може би — отвърна Тайдимън.

— Защо не го направиш ти?

— Поради куп причини, включително защото аз съм египтянин, а той израелец. Опасявам се, че прекалено много неща са се наслоили между нас през годините. Издигнали сме стена на недоверие помежду си.

— Може би е време да я разрушите — отвърна Холидей.

Тайдимън се засмя горчиво.

— Някой ден може да стане и това — отвърна тихо той. — В момента обаче не ми се струва, че приятелят ти е в настроение да се помирява с когото и да било.

Моторницата на Масимо Конти се появи по-късно вечерта. Всичките й хиляда и триста конски сили избоботиха мощно, когато той я насочи към привилегированото място за акостиране в непосредствена близост до крайбрежната уличка, предоставено й от началника на пристанището.

— Забавно — отбеляза Холидей, който седеше редом до Ал на палубата и наблюдаваше как голямата моторница хвърля котва.

— Кое? — попита Ал, докато пушеше поредната си цигара, обгърнат от вечерния сумрак.

— Името — отвърна Холидей. — „Диско Воланте“.

— Означава „Летяща чиния“ — преведе Ал.

— Яхтата на Емилио Ларго, злодея от „Операция «Мълния»“, осмия филм от поредицата за Джеймс Бонд — каза Холидей. — Нашият човек има чувство за хумор.

С напредването на вечерта и преминаването й в нощ Холидей наблюдаваше как Конти и приятелите му, които го посрещнаха на брега, се забавляват. Купоните, огласили крайбрежната улица, бяха един от друг по-шумни и музиката кънтеше над малкото пристанище, нахлувайки неканена в домовете на всички, които живееха наблизо. С други думи, на целия град. По всичко изглеждаше, че никой няма намерение да става рано на следващата сутрин.

Напуснаха тясното пристанище по изгрев и се отправиха към местата за лов на скариди в компанията на половин дузина корабчета, докато яхтите на туристите се полюшваха сънливо зад тях, а местните продължаваха да спят, затворили здраво дървените капаци на своите къщи, накацали по скалистите тераси над брега.

На сутринта, когато слънцето беше още миниатюрно розово петънце на източния хоризонт, Ал заснова с малкия траулер в тесния проток между Санто Стефано и Вентотене. Спусна мрежата с надеждата да улови скариди, достатъчно големи, че да удостоят с присъствието си масите в хотелите и ресторантите на Понца. Натъпкани в малката каюткомпания под палубата, Холидей, Рафи и Тайдимън изучаваха навигационните карти на Санто Стефано, които Ал беше взел предния ден от кабинета на началника на пристанището във Вентотене.

Природата бе превърнала самия остров в същинска крепост — вулканичен куп черен базалт с диаметър осемстотин-деветстотин метра. Остри канари, надвиснали на височина петстотин метра над вълните, които преминават в широко плато, покрито с море от диви цветя, поникнали дори по жълтеникавите каменни стени на изоставения затвор като яркосини благоуханни морски вълни.

Сградата на затвора имаше кръгла форма и четири отделни тераси, издигнати над вулканичната скала и осеяни с прозорци и врати, които гледаха към централния вътрешен двор. По средата му се издигаше наблюдателна кула, откъдето надзирателите да следят дали затворниците спазват установения ред. Нямаше тоалетни, нямаше и течаща вода. Затворниците са се изхранвали единствено с онова, които семейството им е изпращало. Не са имали възможност да работят каквото и да било. Времето тук се е нижело в безкраен кръговрат, който е бил в състояние да пречупи всеки човек. Лудостта е била начин на живот.

Килиите, във всяка от които са били настанени поне двайсет души, тънеха във вечен мрак, докато слънцето огряваше двора през целия ден. Ако някой затворник бил достатъчно глупав, че да се опита да избяга, нищо не стояло на пътя му между каменните стени и ръба на скалите освен обширното поле с цветя и техният сладък, упойващ аромат. Надзирателите не ги било грижа дали затворникът ще умре по тъмно или на слънце. Самият живот на Санто Стефано бил сам по себе си смъртна присъда. Просто времето, необходимо за изпълнението й, било различно в зависимост от това колко упорит е осъденият.

Досущ като в замъка Иф от „Граф Монте Кристо“ и тук имало само един начин затворникът да напусне острова: зашит в чувал. Начините да попадне на Вентотене обаче били два: по стръмния тесен път, който се виеше на зигзаг по западния склон и излизаше на скалистото плато, където се издигаше затворът, или по почти незабележимата козя пътека, която прорязваше северните скали. Тя обаче започваше от малък каменист плаж, който приливът оставяше под вода. Първата пътека се виждаше от затвора, най-вече от надзирателя на кулата, а катеренето по втората беше чисто самоубийство.

— Няма друг път към платото — каза Холидей, докато оглеждаше картата, а корабчето им дрейфаше по леко развълнуваното утринно море. Една чайка се зарея над главите им, доловила възможността за лесен улов. — Трябва да се изкатерим по онази пътека по скалите. Тръгнем ли по пътя, ще ни видят отдалеч дори по залез.

— Ами приливът? — попита Тайдимън. — Според картите заливът се намира под вода през половината от денонощието.

— Ал казва, че може да ни остави късно следобед и да ни вземе към десет и половина — единайсет вечерта. Пропуснем ли този час, ще трябва да изчакаме до следващата сутрин — отвърна Холидей.

— С други думи, загазим ли, ще трябва да се оправяме сами — промърмори Рафи.

— Опасявам се, че в тази игра няма правила — отбеляза Тайдимън. — Понякога картите не са на твоя страна.

— Какво означава това? — попита разгорещено Рафи. — Отказваш ли се?

— Съвсем не, доктор Вануну — каза египтянинът и вдигна примирително ръка. — Просто изтъквам, че онова, което се каним да направим, е опасно.

— Много добре зная — отвърна Рафи. — Но Пеги си заслужава.

— Тя може да не е тук — предупреди го Холидей. — Може само да е минала оттук и да е продължила по веригата.

Рафи измърмори нещо под нос, обърна му гръб и излезе на палубата.

— Осъзнаваш ли, че братовчедка ти може вече да е мъртва? — каза Тайдимън. — Особено ако са разбрали коя е.

— Да, зная това — кимна Холидей. — Все още се опитвам да разбера защо са я поканили да вземе участие в онази експедиция. Ако начинанието е било просто прикритие за опитите им да намерят нацисткото злато, защо да рискуват всичко, като привлекат външен човек? — поклати глава Холидей и сгъна картата. — Не виждам особен смисъл.

— Така е — съгласи се Тайдимън. — Освен ако не са имали друг избор.

— Какво имаш предвид?

— Археологическа експедиция без фотограф в своите редици би предизвикала подозрения. Списание „Смитсониън“ предлага да напише статия, как могат да откажат? Така госпожица Блексток се превръща в жертвен агнец.

— Въпреки това не съм убеден. Американски гражданин, взет за заложник от терористи? Това би хвърлило доста светлина върху дейността на тези хора. Дали биха го направили съзнателно?

Тайдимън сви рамене.

— Има само един начин да разберем.

Трюмът на „София“ беше пълен догоре с десетки хиляди сочни скариди. Ал насочи малкия траулер, който бездруго газеше съвсем плитко, близо до брега така, че да остане незабелязан откъм подветрената страна на острова. Когато килът застърга по каменистото дъно срещу набелязания плаж, Холидей, Тайдимън и Рафи скочиха във водата и се отправиха към брега. Ал щеше да отнесе улова си в Понца, което щеше да му отнеме три часа, да разтовари и да се върне край Санто Стефано под прикритието на нощта и при следващия отлив да подходи към негостоприемния бряг, ръководен от сигналите, подавани с фенерче от Холидей.

На пръв поглед планът им изглеждаше съвсем елементарен, но Холидей добре знаеше, че понякога и най-простите планове се провалят с гръм и трясък. Докато тримата се катереха по почти отвесната пътека между скалите, мислите му се насочиха към хилядите неизвестни, които можеха да превърнат начинанието им в смъртоносен капан. Колкото по-високо се изкачваха, вкопчени в голите канари, толкова по-безпомощен се чувстваше той. Силният бриз изду дрехите му, но не успя да откъсне пръстите му, вкопчили се в тънкия скален ръб. Укори се мълчаливо за мрачните си мисли и продължи нагоре.

След малко повече от час Холидей най-сетне се добра до върха с пламнали от болка прасци. Коленете едва го държаха, тениската му беше вир-вода, а по челото му се стичаха струйки пот, които пареха очите му. Строполи се на четири крака и задиша на пресекулки ароматния въздух над поляната със сини цветя. Накрая се изправи и отвори калъфа на бинокъла, който бе окачил на бедрото си. Вдигна мощния бинокъл, който бе взел назаем от Ал, и огледа района.

Високите каменни стени на затвора с форма на конска подкова се издигаха на разстояние едно футболно игрище от него. Прозорците и вратите зееха като празни дупки в старите ронливи зидове. Слънцето се бе спуснало ниско над морето и бе обагрило руините в цвят на старо злато, а сенките бе направило още по-гъсти. Не се чуваше нито звук, с изключение на тихото шумолене на цветята, разлюлени от нощния бриз, и пронизителните крясъци на бързолетите, които се щураха над каменните стени досущ като прилепи. Нищо друго не помръдваше, сякаш светът бе затаил дъх. Колкото и да бе разгорещен и уморен от изкачването, Холидей усети как по гърба му полазват студени тръпки.

Никога не бе вярвал в паранормални явления, но от време на време се бе озовавал на места, където би могъл да се закълне, че самата материя на времето и пространството е изтъняла до такава степен, че усеща некомфортна близост с миналото и бъдещето.

Всеки път, когато посетеше Париж и стъпеше на Шанз-Елизе, неизбежно чуваше екота от нацистките ботуши, които маршируваха по паважа, а озовеше ли се на Бърнсайдс Бридж в Антиетам^[2], Мериленд, можеше да се закълне, че чува гърма на оръдията и писъците на двайсетте хиляди загинали в сражението мъже, чиято кръв бе обагрила калните води на рекичката под моста.

— Усещаш го, нали? — попита Тайдимън, който се строполи, останал без дъх, на тревата до него.

— Да — отвърна Холидей.

— Злокобно място — съгласи се посивелият египтянин, без да откъсва поглед от руините. — Четиристотин години болка и страдание са оставили своя отпечатък тук.

— Мисля, че си прав — каза Холидей.

— За какво си говорят възрастните? — попита Рафи, когато се присъедини към тях.

— Ти си археолог, би трябвало да го почувстваш най-силно — отвърна Холидей.

— Какво да почувствам?

— Времето — каза Тайдимън.

— Суеверни глупотевини — намръщи се Рафи.

Два бързолета изпищяха точно над главата му и той вдигна поглед, стреснат от неочаквания звук.

— Няма никого — каза тихо Тайдимън. — Мястото е пусто. Чувствам го.

— Не можем да бъдем сигурни — възрази Рафи.

— Да огледаме, докато още имаме време — предложи Холидей. — Ако Конти има намерение да идва, ще го стори точно преди да се мръкне.

Прекосиха поляна с цветя, като се ослушваха внимателно и се оглеждаха, за да доловят и най-лекото движение. Не забелязаха нищо. Подминаха руините на старата стена, указващи мястото, където се издигал първият затвор на това място, построен още в римски времена, след което преминаха под един свод и се озоваха на територията на затвора от бурбонската епоха. Отново нищо.

Изкачиха се по грубо одяланите стъпала в скалата и влязоха във вътрешния двор. Разположението му напомняше на средновековен манастир, тъй като имаше три сводести галерии, които образуваха полукръг. Всяка от тях водеше към вратите на килиите, а четвъртата галерия бе вкопана дълбоко в каменните основи, предназначена за онези, които по една или друга причина бяха осъдени да лежат в единични килии. Четири покрити квадратни стълбища свързваха отделните тераси.

По средата на двора се издигаше изненадващо богато украсената наблюдателна кула, която приличаше на камбанария, но без камбана. Куполът й бе увенчан с желязно разпятие, отдавна ръждясало и изпочупено, превърнало се в безформен къс метал.

— Мафията се е зародила именно на такива места — отбеляза Холидей, докато се оглеждаше. — Комунизмът също.

— Как така? — попита заинтригуван Тайдимън.

— Бурбоните са слагали всичките си гнили ябълки в една гнила кошница — отвърна Холидей. — Събери повечко масони и революционери на едно място и неизбежно ще получиш революция. Бастилията е родила Френската революция. Затворът „Атика“ е родното място на „Черните пантери“. По време на Втората световна война германците настанявали някои от най-опасните си затворници в „Щалаг Луфт III“, в резултат на което получили Голямото бягство^[3].

— Не мисля, че някой е успял да избяга оттук — каза Тайдимън.

— Това няма нищо общо с намирането на Пеги — отбеляза Рафи.

Тримата се разделиха и започнаха да обикалят от крило на крило и да проверяват килиите. Холидей не откри нищо, освен няколко празни бирени бутилки, останките от малък огън и — колкото и странно да изглеждаше — червена бутилка за гореща вода, но без запушалката. Продължи да оглежда мястото, макар една неясна, неоформена, но досадна мисъл да не му даваше мира. Накрая се досети какво не е наред: нито една от килиите нямаше решетки. Всичките бяха свалени методично, изтръгнати от ронливия камък, за да оставят след себе си само зейнали отвори.

Половин час по-късно, когато сумракът започна да става все по-гъст, Холидей се срещна с Тайдимън в подножието на главната галерия.

Египтянинът въздъхна. Взе едно камъче, паднало между бурените, прорасли по двора, и го запрати към ронещата се мазилка по стената.

— Тук няма нищо. Няма дори следа от каквото и да било. Само си губим времето. Може би нашият американски шофьор на такси ни е разказал някоя басня.

Рафи се провикна тихо от средната галерия. Гласът му бе разтревожен.

— Някой идва!

Хукнаха през двора към една от сводестите галерии и се качиха по стълбите. Присъединиха се към Рафи, който ги чакаше под една от арките на второто ниво, след което ги поведе към мухлясалата вътрешност на най-близката обща килия. Прокраднаха се в сенките и надзърнаха през прозореца на килията. Килиите в това крило гледаха на югоизток, по протежение на по-дългата страна на малкия остров. На около двеста метра от брега беше хвърлила котва елегантната бяла яхта на Масимо Конти. По тесния лъкатушен път по склона се качваше малка група. Холидей вдигна бинокъла и настрои фокуса.

— Мисля, че това е Пеги — прошепна Холидей, който сам не вярваше на очите си. Братовчедка му крачеше между двама яки, мускулести на вид въоръжени мъже. Зад тях вървяха Конти и още един мъж и разговаряха. Събеседникът на Конти бе облечен в черен костюм с бяла яка. Свещеник? Пеги изглеждаше невредима, но смъртно уморена, измъчена и отпусната.

— Дай да видя — прошепна настойчиво Рафи.

Холидей му подаде бинокъла.

Рафи изруга.

— Това е тя! — възкликна той, останал без дъх. — Мръсното копеле я е държало на яхтата си през цялото време.

— Защо ли я водят тук? — учуди се Тайдимън.

— Няма никакво значение! — възрази яростно Рафи. — Ще убия кучия му син!

— И двамата охранители носят презраменни кобури — каза Холидей. — Ще те убият първи.

Рафи завъртя бинокъла леко встрани.

— Онзи, който разговаря с Конти… Когато обявиха експедицията, публикуваха снимката му в списание „Археология“. Това е Шарл-Етиен Брасьор, ръководителят на експедицията. Онзи, от Дружеството за библейска археология в Йерусалим.

— Онзи, който е търсил златото? — попита Холидей. Сетне взе бинокъла от Рафи и огледа отново малката група. — Какво, по дяволите, прави тук? И то в компанията на Пеги?

— Чуйте! — каза Тайдимън.

В далечината прозвуча характерния тракащ вой на приближаващ се хеликоптер. И то голям.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Холидей.

Проследи с поглед групата, която достигна върха на платото и спря. Хеликоптерът подходи от запад и прелетя над двора на стария затвор. Голямата машина започна да се снишава и вдигна облаци прах. Кацна бавно и леко на широката, леко наклонена поляна. Приличаше на огромно насекомо. Стъблата на цветята се превиха под силния порив на витлата. Беше голям „Сикорски SH-3“, от онези, които наричаха „Морски цар“. Боядисан беше целият в бяло с една широка синя лента, която минаваше по средата на фюзелажа. Местата, където обикновено стояха опознавателните знаци на машината, бяха покрити със стикери, но хеликоптерът несъмнено бе военен. Не изглеждаше въоръжен, което означаваше, че се използва за полети на важни клечки. Но откъде идваше и къде отиваше?

„Морски цар“ имаше далечина на полета от над хиляда километра. Това не беше достатъчно, за да стигне от бреговете на Испания до тези на Черно море, прелитайки междувременно над цяла континентална Европа. Но с допълнителен резервоар спокойно би могъл да измине половината разстояние до Москва например. А после… после все едно да търсиш игла не сред купа сено, а сред сто купи сено.

Двигателите заглъхнаха, а роторите продължиха да се въртят лениво. Вратата зад пилотската кабина се отвори и някой спусна отвътре къса стълба. Масимо Конти и групата му пристъпиха няколко крачки напред, след което спряха отново. Пеги се огледа объркано, сякаш не разбираше какво става. Холидей усети как стомахът му се свива на топка. В мислите си беше с нея, но добре съзнаваше, че не може да направи нищо в момента.

Рафи, който стоеше до него, изръмжа тихо и дръпна бинокъла от ръката му. От хеликоптера слезе някой, който махна на Конти. Мъжът беше висок и напълно плешив. Рафи откъсна поглед от групата и насочи бинокъла към новодошлия. Миг по-късно свали бинокъла и зяпна смаяно през мрачния отвор на прозореца. Беше пребледнял целият.

— Какво има? — попита го Холидей.

— Това е той — прошепна Рафи с разкривено от ужас лице. — Плешивият. Бих го познал навсякъде. Това е човекът, който открадна ръкописа на тамплиерите. Който едва не ме преби до смърт в Йерусалим преди година. Това е той. Той е тук.

Рафи му подаде бинокъла. Холидей едва сега успя да огледа непознатия. Рафи бе пребит от същите хора, които в онази нощ се бяха опитали да убият него и Пеги в една тъмна уличка в старата част на Йерусалим. Можеха да се наричат както си искат: черни тамплиери, Ла Сапиниер, Содалитиум Пианум, Органум Санктум или Инструмент Божи… но си оставаха все същите. Така Холидей разбра откъде е дошъл големият бял хеликоптер и къде ще отиде. Щеше да поеме курс към Рим. Към Ватикана.