Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolfsherz, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2021-2022 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2022 г.)

Издание:

Автор: Волфганг Холбайн

Заглавие: Вълче сърце

Преводач: Здравка Евстатиева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: немски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Литера Прима“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: Образование и наука ЕАД

Редактор: Марин Найденов

ISBN: 954-738-044-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9577

История

  1. — Добавяне

Трета част

Макар че беше време за посещението при Ребека, Щефан не отиде в болницата, а по най-прекия път се прибра вкъщи. Беше странно развълнуван и дори по-объркан, отколкото след случката в паркинга. Реши, че ще е по-добре, преди да говори с жена си, да подреди собствените си мисли.

Трябваше да реши няколко чисто практически задачи.

Пощенската кутия преливаше от писма. През последните четири-пет дни не беше прибирал пощата си и когато отвори капака, в краката му се изсипаха куп писма и рекламни материали. Част от тях отдели, още докато се качваше по стълбите към жилището си. Бяха рекламни проспекти, задължителното съобщение, че едва ли не е спечелил еднофамилна къща с двор и луксозна лимузина, при условие, разбира се, че попълни приложения талон за печалба, който при по-внимателно вглеждане се оказваше чиста поръчка. Имаше сметки, две-три глоби, за които се надяваше, че Роберт вече е уредил, и накрая — десетина писма от непознати податели. Тях ще прочете по-късно през деня.

За днес вече му бяха достатъчни произшествия в асансьори и затова тръгна по стълбите. Когато застана пред вратата на жилището си, вече беше останал без дъх. С леко треперещи пръсти пъхна ключа в ключалката и в този момент чу как зад него се отвори врата. Обърна се и видя една от съседките си. Вече пет години живееха на един етаж, а дори не знаеше името й. И не искаше да го знае. Ако съдеше по израза на лицето й, жената доста време беше стояла на прозореца и беше го чакала да се появи.

— Приех пакет за вас, господин Мевес — започна тя, без да поздрави. Протегна ръка и му подаде пакет с големината на цигарена кутия, увит в кафява опаковъчна хартия и облепен с лепенка на UPS[1]. Щефан пое пакетчето и попита:

— Платихте ли нещо?

— Не, само се подписах.

— Кажете, господин Мевес, хората, които ви посетиха вчера следобед, бяха полицаи, нали?

И теб какво те интересува това?, ядосано си помисли Щефан, но преглътна безшумно и се постара да си придаде съкрушен вид.

— Да, доста досадна история.

— Така ли?

— Рискове на професията — вдигна рамене Щефан. — В такива моменти сериозно се замислям дали да не сменя работата. Понякога си принуден да се срещаш с хора, които по-добре никога да не виждаш.

Нямаше намерение да казва нищо повече. Малкото залче беше достатъчно да събуди любопитството й и да я остави да се терзае. Това беше неговото отмъщение към хора като нея.

— Нямате предвид онези двамата, които преди това идваха, нали?

Днес отмъщението май не действаше. Щефан присви очи.

— Кои двама?

— Млада жена и млад мъж. Изглеждаха доста странно.

Замисленото отмъщение се превърна в бумеранг. Още преди съседката да продължи или да зададе нов въпрос, въображението му направо изригна. Това, което преди малко си мислеше за относителността на времето, сега се оказа вярно — в кратката частица от секундата, която измина, пред вътрешния му поглед се откроиха десетки мъчителни видения. В повечето от тях главна роля играеше млад мъж с кожено яке и руса коса, в някои — шофьорът на мерцедеса от паркинга.

— Странно ли? — повтори той думите й.

— Ами… изглеждаха доста занемарени, мръсни. Сториха ми се чужденци.

— Защото бяха мръсни ли? — Думите се изплъзнаха от устата му неволно, но не съжали.

— Не, защото говореха със силен акцент — хладно отвърна съседката. — Поне жената. Младият мъж не каза нищо. Но на нея почти нищо не можах да й разбера. Казаха, че по-късно щели пак дойдат.

— Благодаря ви.

Щефан вътрешно се зарадва, прочитайки в погледа й въпроса, на който не смяташе да отговаря, а именно дали двамата чужденци бяха причината за посещението на полицаите. Щеше още повече да се наслаждава на злорадството си, ако фантазията му не продължаваше да го измъчва. Лицето на русокосия тип с коженото яке отстъпи място на чернокоса дива красавица, но това беше всичко. Без да каже дума, се обърна, влезе в жилището си и силно тръшна вратата след себе си. Знаеше кои са „странните“ посетители. Тоест, не кои са, а как изглеждат. Нали сутринта за малко не се блъсна по стълбите с тъмнокосата, която наистина изглеждаше странно, дори някак страшно. Щефан съжали, че не я заговори. Все едно какво са искали от него двамата с придружителя й, то едва ли ще му причини повече главоболия от неизвестността.

Захвърли небрежно пакетчето върху шкафа, съблече якето си в движение и когато стигна до бюрото, без особена изненада установи, че на телефонния секретар отново са се натрупали десетина обаждания. По-голямата част от тях бяха обичайните глупости, на които нямаше намерение да отговаря, но имаше и три съобщения, на които трябваше да реагира: от Дорн, Роберт и Ребека.

Първо се обади в болницата, но — както обикновено — Ребека не беше в стаята си. За човек, който почти не може да се движи, жена му беше доста дълго време на път. С Дорн го очакваше същото разочарование и той остави в кабинета му съобщение, че през следващия един час може да го намери вкъщи, иначе ще му се обади на следващата сутрин.

Накрая позвъни в хотелската стая на Роберт в Цюрих. Връзката стана толкова бързо, сякаш Роберт беше чакал обаждането му до телефона.

Така се и оказа. Шуреят му беше напълно осведомен за всичко, случило се през последния ден. Въпреки това го помоли да му разкаже цялата история още веднъж до най-малката подробност. Когато свърши с разказа си, Щефан почти видя загрижената му физиономия в другия край на жицата.

— Това не ми харесва — каза Роберт. — Ама никак. Връщам се във Франкфурт.

— Но защо? Защото някой си е нападнал жената от социалната служба?

— Защото ти и жена ти вероятно сте в опасност — остро отвърна Роберт.

Поне не му липсваше такт — каза „ти и жена ти“ вместо „ти и сестра ми“. Всъщност разликата нямаше никакво значение. Щефан знаеше какво иска да каже.

— Само, моля те, не преувеличавай! В град като Франкфурт всеки ден нападат хора на улицата.

— Наистина ли си толкова глупав, или само се правиш на такъв? — рязко попита Роберт. — Полицаят може и да е прав, знаеш ли? Сигурно онзи тип е тръгнал след вас или някой го е изпратил да прибере детето.

— И за да изпълни задачата си, той напада жената и вдига възможно най-голям шум? — изсмя се Щефан. — Глупости!

— Може и така да е — опита се Роберт да смекчи резкия тон. — Все пак по-добре да мисля за това сега, отколкото след това на гроба на Ребека. Утре сутринта вземам самолета и се връщам. А ти ще отидеш в болницата и ще пазиш жена си и дъщеря си.

Тя не му беше дъщеря, по дяволите! И от къде на къде ще му дава заповеди и ще му казва какво да прави?!

— Ами срещата ти?

— Ще я отложа. Все пак е най-обикновена сделка. Ако се провали, ще сключа следващата и толкоз. Отивай сега при Ребека, а аз ще се опитам да намеря човек да ви охранява. А, да, още нещо. Утре сутринта остави БМВ-то пред вас. Ще изпратя да го приберат.

— Да, добре — отвърна с леден тон Щефан. — Друго нещо?

Усети как в гърдите му се надига яд. Добре познаваше Роберт, но въпреки това… Какво си въобразява, за какъв се мисли? За негов настойник?

— Няма — с помирителен тон отвърна Роберт. — Съжалявам, не исках да те обидя, но ми се струва, че…

— … не мога да опазя жена си, нали? — прекъсна го Щефан.

— … не си наясно с какви хора сте се забъркали — отвърна невъзмутимо Роберт. — Може би имаш право и всичко е само верига от случайни нещастни събития. Но ако съществува и най-малка вероятност да не е така, тогава има причина да сме нащрек. Какво знае полицаят?

Внезапната смяна на темата обърка Щефан за момент и може би точно това беше целта на Роберт. Гневът му се изпари така бързо, както беше дошъл.

— Нищо — отвърна той почти автоматично. — Или ако знае, не го е научил от мен. Не знам какво му е разказала Ребека.

— Със сигурност не повече от това, което си му казал ти. Добре, ще поговорим, когато се върна. Пази се!

Роберт затвори. Щефан се взря в слушалката в очакване гневът му да се върне. Само че това не се случи. А трябваше, защото разбра, че Роберт без всякакво усилие беше го манипулирал и този път — усетил гнева му и само с един-единствен ход го победи.

Не успя да се ядоса отново, може би защото чувстваше, че все пак Роберт е прав. Правотата му се засилваше още повече от факта, че Щефан не му разказа нито за историята от предиобед, нито за посещението на странните си гости. Затова предупреждението на Роберт беше съвсем на място — ако в действителност русокосият не е откачен пънкар, а е последвал него и Беки от Босна, тогава имат пълно основание да бъдат нащрек.

Ето че отново го обзе безпокойство. Задържа слушалката в дясната си ръка, с другата бързо натисна няколко пъти вилката и избра номера на болницата — вече го знаеше наизуст. Ребека все още не се беше върнала в стаята си, затова помоли да го свържат с детското отделение. Там най-сетне я откри.

— Ало? — гласът й издаваше изненада и не беше особено дружелюбен. — Къде се губиш? Мислех, че ще дойдеш преди час.

— Имах работа — отвърна Щефан.

— Знам — прекъсна го Ребека. — Посетил си чужди жени в дома им.

— Моля? — стъписа се той, но веднага се сети. — Говорила си със сестра Данута.

Беки се засмя.

— Да… Нали не вярваш на всичките тези глупости?

— Не съм много сигурен — призна си Щефан.

— Не си сигурен? Върколаци, поклонници на дявола, тъмни сили и всякакви подобни?

— Не, не е това — побърза да я увери Щефан. Вероятно вярвам в нещо, което живее в мрака и очаква да му отворят вратата, но със сигурност не и във вампири и поклонници на дявола и… — Брат ти обаче сигурно има право.

— Брат ми ли? — Тя не знаеше за последния му разговор с Роберт и той й разказа в общи линии, макар че никак не му се искаше да го прави по телефона.

— Вдигнахме оттатък твърде много пушилка.

Ребека замълча. Щефан направо усети как мислите в главата й работят. Най-сетне тя каза кратко:

— Да, може би.

— Сега тръгвам. Най-добре остани, където си. Доктор Крон може и да не ти откъсне главата, ако те прибера аз, а не някоя от неговите сестри. И не разговаряй с непознати хора.

— Обещавам — отвърна Беки и в гласа й се появи напрегната, тревожна нотка. — Побързай!

Връзката прекъсна с рязко щракване и Щефан тръгна към вратата, за да направи това, което й обеща — да отиде в болницата. Почувства как безпокойството му нараства. Беше много по-напрегнат, отколкото преди разговора с Беки, сякаш от думите му оживя някакъв ужас, който през цялото време е наоколо, но досега той успешно го е отблъсквал. Ето че вече беше пробуден и с дебнещи стъпки се запромъква край него.

Щефан се вгледа в образа си в огледалото над шкафа, поклати глава и се оплези. Трябва да запази спокойствие. Обмислянето на различни възможности само вреди. Най-вече на Ребека.

Погледът му попадна върху пакетчето на шкафа. Взе го в ръка и чак сега установи, че е адресирано не до него, а до Ребека. Подателят беше някаква спедиторска къща в Лондон, за която не беше и чувал. Вдигна рамене, пъхна пакетчето в джоба си, отвори вратата и… се озова лице в лице с най-красивата жена, която досега беше виждал.

Момичето от сутринта. Щефан веднага я позна, макар че беше доста трудно да се сравни лицето на тази тъмнокоса екзотична богиня с лицето на изпадналата пънкарка от преди това. Нямаше никакво съмнение — беше същата жена, а не само странна прилика. Разликата обаче беше огромна. Момичето от сутринта беше не-знам-коя-си, симпатично лице с неподходящо облекло.

Жената пред него беше истинска богиня. Тясното лице нямаше онези почти издялани черти, характерни за фотомоделите в днешно време, които Щефан никак не харесваше. Имаше тъмен, равномерен тен, перфектно хармониращ с гарвановочерната коса. Очите бяха големи, тъмни и с неопределен цвят — наситено тъмнозелено, изпъстрено с кафяво, синьо и черно. Приличаха на разноцветни звезди в последните мигове на свечеряването. Устните бяха чувствени, пълни и така изрязани, че наподобяваха постоянна усмивка. Макар че косата все така не беше сресана и жената носеше същите оръфани дрехи като сутринта, Щефан беше абсолютно сигурен, че тялото под тях е също така перфектно, както лицето.

Изпита същото усещане като при непознатия в паркинга — невероятно много възприятия в един-единствен миг. Това, което превъзбуди сетивата му като светкавица, беше присъствието й тук. Този път не последва експлозия на сетивата, не се появи чудовище от света на сенките. Светът остана на мястото си.

— Господин Мевес?

Гласът й разчупи магията. Беше прекрасен, кадифен и дълбок шепот — единственият божествен звук, подхождащ на божественото лице. Въпреки това рязко го върна в действителността. Той кимна с глава, отстъпи крачка назад, после направи една напред към нея, спомняйки си в същия миг думите на съседката: „Бяха двама“.

— Същият — отвърна той, оглеждайки се бързо наляво и надясно по коридора. Нямаше никой друг. — Какво мога да направя за вас?

— Аз съм Соня — изрече младата жена. Акцентът й много напомняше този на сестра Данута, но беше доста по-силен, без обаче да е неприятен. Дори напротив — придаваше на гласа й нещо почти еротично.

Щефан отново отстъпи назад, за да огледа жената срещу себе си още веднъж, този път по-обективно. Сега, когато вече можеше да мисли ясно и тайнствената магия беше преминала, си представи колко наивен е бил в първия момент и собствените му мисли го накараха да се почувства неудобно. Младата жена пред него вече беше най-обикновена, а не сияйна красавица, чието присъствие го парализира. Наистина, беше доста привлекателна, но нищо повече. Колкото и да се напрягаше, не можа да разбере защо в началото реагира така.

Изминаха няколко секунди, през които жената просто стоеше пред него и го гледаше. Имаше обаче нещо в изражението й, което му подсказа, че очаква от него някаква определена реакция.

— Соня значи — най-сетне повтори той името й. — Трябва ли да ми говори нещо?

— Вероятно не — призна чернокосата жена. — Сестра съм на Лидия.

— А-ха — каза Щефан и наклони глава настрани. — Съжалявам, но се страхувам, че все още не разбирам нищо. Не познавам никаква Лидия.

— Сигурно сте й дали друго име и затова не го знаете.

Щефан я погледна втренчено. Почувства как един нерв върху дясната му страна започна да потръпва, но това беше единственото движение, на което беше способен. Разбира се, много добре знае за какво говори Соня, но в съзнанието му сякаш изникна стена, която блокира мисълта.

— За какво говорите изобщо? — попита той с хриплив глас. Изговарянето на тези думи като че ли отне всичките му сили.

— Много добре знаете — усмихна се Соня насреща му. — Братята ми и аз сме тук, за да си вземем Лидия.

Тя вдигна ръка и с изискано разперени пръсти я сложи върху вратата, бутвайки я назад.

— Тя тук ли е?

Без да обръща внимание на недоумяващия поглед на Щефан и на стъписания му вид, тя мина край него, прекоси коридора и застана на вратата към хола.

— Няма я. Къде е?

Най-сетне Щефан се отърси от изненадата, тръшна вратата и с бързи крачки стигна до Соня.

— Какво значи… всичко това? — заекна той. — Коя сте вие? За какво говорите? Не познавам никаква Лидия, не познавам и вас. И освен това не помня да съм ви канил да влизате в дома ми.

Соня дори не го погледна, а с няколко бързи движения на главата се огледа в жилището. Всеки път, когато обръщаше профила си към него, той виждаше как ноздрите й се издуват. Като че ли… души!

— На вас говоря — каза Щефан, приближавайки се плътно зад нея. Искаше да я хване за рамото и да я обърне към себе си, но не посмя да я докосне. В състоянието, в което се намираше, не знаеше какво ще стане, ако я докосне.

— Разбрах ви — отвърна Соня и с дълъг проницателен поглед го изгледа от главата до петите.

Щефан беше сигурен, че го прави съвсем провокативно.

Тя дори не направи усилие да отмести погледа си. Начинът, по който го гледаше, го хвърли в паника.

— Не е тук — каза най-сетне тя. — Жена ти също. Къде са?

— Не са тук — автоматично повтори Щефан и веднага се разгневи от реакцията си. — Какво ви интересува? — попита вече с по-рязък тон. — Коя сте вие изобщо? Какво искате?

Вместо да отговори на въпросите му, Соня бързо закрачи нагоре-надолу из стаята. Не докосваше нищо, но без всякакво притеснение разглеждаше етажерките и шкафовете, бюрото му, пъхна се зад канапето и дори клекна, за да надникне под креслото.

Щефан стоеше на вратата и я наблюдаваше със смесица от недоумение и яд. При всеки друг би нарекъл това поведение безсрамие. Така си и беше, но при нея имаше и нещо друго, което не можеше да определи с думи, но то го парализираше. Усети наближаваща опасност. Наблюдавайки това слабо, още детинско на вид момиче, не можеше точно да си представи опасността, но я чувстваше много силно. Изпитваше страх като животно от огън, макар да не се е докосвало до него.

Най-сетне Соня свърши проверката си и за миг застана неподвижна до прозореца, вперила поглед навън. Щефан беше доста отдалечен, за да види какво има долу на улицата, но вече знаеше. Соня не беше дошла сама. Пред къщата със сигурност я чакаше младежът, когото видя сутринта. А може би и не само той.

— Защо не е тук? — Соня се обърна към него и го погледна в очите. Щефан издържа пронизващия й поглед в продължение на една невероятно дълга секунда, после махна ядосано с ръка и влезе в стаята. Беше направо абсурдно! Сякаш вече не беше в собственото си жилище, а на чужда територия. Ако веднага не се съвземе, помисли си той, след малко сигурно ще помоли Соня за позволение да се движи!

— Жена ми и Ева в момента не са тук — отвърна троснато. — Само че не знам какво…

— Те никога не са били тук — рязко го прекъсна Соня. — Това жилище нямаше да й хареса.

— Защо? — попита Щефан. — Защото тук никой не се опитва да я убие?

Соня непринудено се засмя. Той не беше сигурен дали правилно го е разбрала и дали изобщо я интересува това, което й каза.

— Имаш ли нещо за пиене? — изведнъж попита тя. — Жадна съм.

Щефан направи гримаса.

— За това в града има ресторанти — отвърна и веднага автоматично добави: — Кафе? Или нещо студено?

— Кафе ли? — присви очи Соня.

Щефан беше сигурен, че не разбра въпроса му. Как, за Бога, е кафе на хърватски?

— Бързо ще го направя. И без друго исках да направя за себе си. Седнете. Нека се успокоим и да започнем отначало.

Излезе, но не отиде направо в кухнята, а до входната врата, за да я заключи. Следвайки някакъв вътрешен подтик, сложи дори веригата. Мъжът, когото сутринта видя пред сградата, изглеждаше така, сякаш скоро ще умре от глад, но Щефан вече беше го причислил към хората, които с нож в гърба и три куршума в корема могат да предизвикат порядъчен бой в ресторант.

Действията му, разбира се, не убягнаха на Соня. Когато се дръпна от вратата и тръгна към кухнята, тя продължаваше да се усмихва, но усмивката й вече беше подигравателна. Нито ключът, нито веригата няма да му помогнат, ако придружителят й реши да нахлуе в дома му. И без друго вратата е от най-обикновен шперплат, който и той може да пробие само с един ритник. Това, което направи, само издаде несигурността му по-добре от всички думи. Щефан вътрешно се прокле. Но грешката вече беше направена. По-добре да внимава да не направи други.

Докато пълнеше кафеварката и слагаше трите лъжички кафе, ръцете му трепереха. Хаосът в мислите му полека-лека се избистряше. Идеята за кафето май не беше никак лоша. Две-три минути спокойствие в момента бяха точно това, което му трябва.

Най-малкото, за да се справи с паниката си. Защото точно това изпитваше. Някаква тиха паника, студен страх. Мислите препускаха, без да може да стигне до някакво разумно решение. Не знаеше какво да прави.

Трябваше да се сети, че подобно нещо може да се случи! Може би не точно сега и не точно по такъв странен начин, но трябваше да се случи. Не можеха да се надяват, че в чужда държава ще намерят дете и ще могат да го задържат като малко коте.

Докато чакаше кафеварката да заври, тихичко се приближи до вратата. Не беше я затворил плътно и през широкия колкото пръст процеп можеше да наблюдава неканената си гостенка, без тя да го забележи. Нямаше какво толкова да види — Соня седеше изпъната на дивана, със скръстени върху коленете ръце. Позата й не само издаваше колко неудобно се чувства, но и съвсем не й подхождаше.

Отново си помисли колко е красива. Може би „красива“ не е точната дума, защото обективно погледнато, не беше така. Изглеждаше… екзотично и говореше по начин, който го караше да се страхува.

С голямо усилие Щефан прогони тези мисли от главата си и се опита да се съсредоточи върху непосредствените проблеми. Например върху въпроса как трябваше да реагира на това нападение.

Кафеварката изсвистя. Той сложи чашите заедно със захарницата и каничката с кафе върху подноса. Вършеше всичко бавно, очаквайки през това време да се върне към нормалния си начин на мислене.

— Доста време ви отне — каза Соня, когато той най-сетне се появи в кухнята и постави подноса на масата пред нея.

Щефан подмина думите й с мълчание, наля първо на себе си, после и на нея и седна.

— Значи, твърдите, че сте сестрата на момичето? Приемам, че можете да го докажете.

— Да го докажа ли? — Соня присви очи и наклони глава настрани.

Щефан отпи от кафето си, опари устните и върха на езика си и изкриви лице.

— Ами…, сигурно имате някакви документи в себе си, които доказват коя сте. Паспорт, например.

Соня поклати отрицателно глава.

— Вашият народ отдава голямо значение на… документите. Неща, които съвсем не са нужни. Лидия имаше ли документи, когато я взехте?

— Не — спокойно отвърна Щефан. Постепенно си възвръщаше нормалното състояние. Може би Соня го беше изкарала от равновесие само благодарение на странния си външен вид и още по-странното си поведение. Но ефектът от изненадата не се задържа много дълго и вече изчезваше. — Не, но не беше и нужно. Намерихме дете, което се намираше в явна опасност. В подобна ситуация обикновено не се пита за документи.

За миг в погледа на Соня проблесна гневна искра и Щефан вътрешно записа още една точка в своя полза. Постепенно разговорът се обръщаше в негова полза и тя явно го съзнаваше. Забеляза как се накани да отговори, но в последния момент се отказа и посегна към чашата си с кафе. С учудване установи, че тя на един дъх и без дори да трепне изпи течността, с която той изгори устните и езика си.

— Може би само за вас е изглеждало така — изрече най-сетне тя. — Не те обвинявам, защото вие не познавате обичаите в нашата страна. Станало е недоразумение.

Върху ръката и беше паднала капка кафе и тя се наведе и я облиза.

— Така ли? Да не би у вас да е обичайно да се захвърлят тригодишни деца голи и посред зима в гората?

— Казах вече, че е недоразумение — упорито повтори Соня.

Щефан почувства как изведнъж отношението помежду им се промени. Видът на Соня стана друг, но той не можа да опише промяната с думи.

— Не сме тук, за да… — започна тя.

— Ние? — прекъсна я Щефан.

— Братята ми и аз — тези, от които ти явно много се страхуваш.

— Не се страхувам от никого — излъга Щефан.

— Нямаш причина да се страхуваш. Само ми кажи къде е Лидия и ние ще си отидем.

Щефан се засмя.

— Да не сте луди? Никога няма да го направя.

— Можем да те принудим.

— Да, сигурно — призна Щефан, който вътрешно отново беше на ръба на паниката, но външно се опитваше да не го показва. — Само че това няма да промени нищо. Детето вече не е при нас. Ако искате да си върнете Ева, трябва да се обърнете към властите. Сигурно вече сте го направили, нали?

Той внимателно се вгледа в лицето й да открие издайнически признаци, но ако думите му я бяха изненадали, това по нищо не личеше.

— Защо искаш да направиш нещата толкова сложни? Лидия е моя сестра и принадлежи на семейството си, а не на чужди хора. Тук няма да се чувства добре.

— Тогава ми обяснете защо вашето семейство я изложи на сигурна смърт — остро каза Щефан. — Ако двамата с Ребека бяхме закъснели пет минути, детето вече щеше да е мъртво.

— Нямаше да е. Вълците нямаше да й сторят нищо.

— Но студът щеше да я убие — гласът на Щефан стана още по-рязък. — Няма да продължавам този разговор. Кажете ми основателна причина да дам Ева отново под закрилата на хора, направили всичко възможно да я убият, или поне да я оставят на произвола на съдбата.

Нарочно подбра думите си така, че Соня да не разбере много добре какво иска да каже, а да се обърка още повече. Или да я принуди да направи грешка. По-късно съжали, че не се сети да включи диктофона, за да запише разговора. Дорн сигурно много ще се заинтригува.

Само че Соня отново го изненада, защото независимо от чуждия език явно много добре разбра думите му и реагира не така, както той очакваше. Кипящият гняв в погледа й угасна и тя нахлузи маската на отчаяние и съжаление.

— Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Вярно е — отвърна Щефан. — Например аз нито съм глупак, нито ще се оставя така лесно да ме изнудвате. Нали не вярвате сериозно, че можете просто ей така да нахълтате в дома ми, а аз да ви предам Ева, само защото сте ме помолили?

— Не искаш да ме разбереш — тъжно каза Соня. — Много жалко.

Сега е моментът да прекъсне разговора и да я изхвърли от жилището, помисли си Щефан. Какво всъщност прави той? Най-спокойно разговаря за съдбата на Ева с човека, който преди две седмици по зверски начин се беше опитал да убие детето. Трябва да я изхвърли или да извика полицията. Или най-добре и двете.

Най-глупавото беше, че не можеше да го направи.

Не се страхуваше от Соня, а в този момент и от придружителите й. Усещаше само някакво безпокойство и зараждаща се загриженост.

Нещо в нейното присъствие го спираше, парализираше го. Дори мисълта за конфронтация с нея му изглеждаше смешна.

И не разбираше защо.

Соня стана. Направи го по начин, който той до този момент никога не беше виждал и не би могъл да опише. Движенията й бяха смесица от скок и почти змийско плъзгане, в които се преплитаха сила, бързина и невероятна елегантност. Това движение го стресна и изплаши повече от всичко останало.

— Кажи ми къде е!

Колкото елегантно и изпълнено със сила беше движението й, толкова властно прозвуча сега гласът й. И в двете нямаше нищо заплашително, но той за малко да каже къде се намират Ева и Ребека.

— Не — отвърна той и усилието от произнасянето на думата отне всичките му сили. Сърцето му лудо туптеше. Изведнъж се видя дребен и изгубен като дете, застанало срещу професионален боксьор, в чиито поглед проблясва жаждата за убийство.

— Лидия е наша — упорито повтори тя. — Не можете да ни я отнемете.

— Най-добре е да го уточните с компетентните власти — изрече с мъка той. Стана и с несигурни, но бързи крачки се приближи до вратата.

— А сега си вървете — изрече бързо и нервно, без да може да я погледне в очите. — Преди да съм извикал полицията.

— Няма да го направиш — усмихна се Соня. — Но ще си отида. Жалко, че не искаш да бъдеш разумен.

— Какво значи това? — задъхано попита Щефан. — Заплашвате ли ме?

Треперенето в гласа му не подхождаше на предизвикателния тон, който си представяше, но така или иначе Соня едва ли щеше да се покаже впечатлена.

— Не. Нямаш причина да се страхуваш от нас. Искаме само това, което ни принадлежи.

— Вървете си! Моля ви! Трябва да… помисля.

— Имаш нужда — съгласи се Соня. — Утре ще дойдем отново.

Тя си тръгна, без да каже нищо повече и без да го погледне.

Щефан старателно затвори вратата след нея и постави веригата. После се обърна и с бързи крачки отиде до прозореца.

Видя точно това, което очакваше, дори повече, отколкото му се искаше. На тротоара пред къщата стояха две одърпани фигури, облечени в дрехи, които се носеха преди двадесет години. Позна единия от двамата — видя го тази сутрин.

Изчака, докато Соня излезе от къщата. Отдръпна се крачка назад, макар че стоеше зад пердето и отдолу едва ли биха го видели. Дори и да го видят, какво от това? Не можеше да разбере какво си говорят тримата, но по възбудените им жестове и погледите, които непрекъснато хвърляха към неговия прозорец, съдеше, че разговарят на собствения си език. Щефан изпита видимо облекчение, когато тримата най-сетне се обърнаха и тръгнаха.

Отиде до телефона и позвъни на Дорн. Инспекторът още не беше пристигнал на работа. Помоли да му предадат спешно да му се обади и набра първите цифри от номера на Ребека. В следващия миг размисли и затвори, преди да го свържат. Новините, които искаше да й съобщи, не бяха за телефон.

 

 

Макар че не обичаше да пътува с колата на шурея си, Щефан все пак отиде с нея в болницата. Решението дойде съвсем инстинктивно и, както се оказа по-късно, беше правилно. Чак когато вече седеше зад волана, осъзна, че тази постъпка издава моментното му състояние. Нещо в него явно смяташе, че е по-добре да вземе тежка и бърза кола, отколкото да седи в стария, немощен фолксваген.

При тази мисъл Щефан разтърси глава, но не успя да се разсмее. Дори напротив. Докато безрезултатно въртеше ключа в стартера, отново забравил, че седи в автомобил с електронна защита, нервността и неприятното чувство, от които не беше се освободил напълно след епизода в подземния гараж, започнаха отново да пълзят в душата му. А това никак не му хареса.

Зададе кода, включи двигателя и преди да потегли, погледна в огледалото за обратно виждане. Движението беше натоварено, но не необичайно за това време на деня. Направи му впечатление един автомобил, който паркира на втората редица малко зад него, без да даде мигач. Беше голяма кола, чуждо производство и не можа да разбере каква марка е. Зад матираните стъкла се различаваха очертанията на две фигури. На две, не на три. Соня и двамата й братя бяха потеглили точно в обратната посока. Разбира се, няма никаква гаранция, че не са обърнали и не са се върнали, докато той…

Рязко прекъсна мисълта си. Ето че отново започна ненужно да усложнява нещата. В колата сигурно седи човек, който чака някого и изобщо не се интересува, че пречи на движението. Щефан тръсна глава, включи на скорост и натисна педала на газта. Безбройните конски сили буквално катапултираха БМВ-то от мястото му и за малко да се удари в онзи пред него. Бързо натисна спирачка, превключи на по-висока скорост и даде газ, за да хване зелената вълна. Успя в последния момент. С ъгълчетата на очите си видя как светофарът светна жълто, а разстоянието между него и колата отпред застрашително намаля.

Докато натискаше спирачката, си помисли, че и той започва да кара безобразно като Роберт и тънка усмивка се плъзна по устните му. Разумно или не, все някак трябва да използва колата, която в момента кара.

Освен това явно не е единственият невнимателен шофьор на пътя. Зад него изскърцаха спирачки и се чу кратко, ядосано изсвирване. Щефан погледна в огледалото — и замръзна…

Усмивката му застина в гримаса. Усети как сърцето му прескочи един удар и запрепуска неравномерно.

На по-малко от десет метра зад него кръстовището премина тежка лимузина с тъмни стъкла.

Сега вече различи модела. Беше хонда — от онези огромни, свръхмощни лимузини, които рядко се виждат из Европа и които имат под капака си повече конски сили, отколкото шофьорът им косми по главата. Разстоянието между двата автомобила бързо се стопи. Щефан инстинктивно даде газ, усети как БМВ-то направо подскочи от мястото си и натисна спирачка, за да не се удари в онзи пред него. Хондата обаче се приближи още повече и застана толкова плътно зад него, че не можеше да види и номера й. Все още не различаваше двете фигури зад тъмните стъкла. Виждаше ги като сенки без лица, които изведнъж станаха десет пъти по-големи отпреди. И по-заплашителни, много по-заплашителни.

Главата му щеше да се пръсне от мисли. Може би БМВ-то все пак е по-бързо от другата кола и ще може да се отдалечи от преследвачите си. Поне теоретично.

Оказа се обаче погрешно. Наистина беше само теоретично. Не се намираха на магистралата, а в центъра на града и той не беше каскадьор, изкарващ прехраната си с главозамайващи номера. Опасните преследвания с автомобили съществуваха само в американските екшъни. В действителността свършваха безславно вероятно още на второто кръстовище.

Стоповете на колата пред него светнаха за пореден път. Разстоянието между двамата се скъсяваше, макар че Щефан съвсем леко отпусна педала на газта. Не можеше да спре толкова рязко, колкото му се искаше, защото виждаше, че шофьорът на хондата няма никакво намерение да намалява скоростта. Този тип наистина трябва да си е изгубил ума!

Трескаво мислеше. Сенките зад стъклата станаха още по-големи и заплахата, която излъчваха, много по-осезаема. Нямаше никаква причина да мисли, че колата го следва. Ами ако шофьорът, също като него, е искал просто да изпревари червения светофар? Може би беше само невнимателен и толкоз. Японски вариант на Роберт. Никой не го преследва!

Само че трябва да се увери. Докато нервно и доста бързо караше зад предната кола, чийто шофьор все по-често го поглеждаше в огледалото и сигурно вече беше го причислил към онези побъркани, които най-добре да избягваш на пътя, погледът му трескаво претърсваше улицата. Половин километър пред него тя се разделяше на две. Щефан намали малко скоростта и поизостана, с риск да се сблъска с колата зад него, после изведнъж отново даде газ и със свистящи гуми влезе в завоя. Двама-трима пешеходци се спряха, клатейки осъдително глави след него, но хондата остана на главната улица и той почти веднага я изгуби от поглед.

Въздъхна шумно, сне крак от педала на газта и се ухили на себе си в огледалото. Всичко свърши, никой не го преследва! Освен това, такава кола никак не подхожда на Соня и братята й.

Намали още и слезе доста под позволената максимална скорост, зави два пъти наляво, после надясно и накрая отново се включи в движението по главната улица. Погледна в огледалото, но този път в очите си видя само добронамерена подигравка. След цялото напрежение през изминалия ден ще може да разкаже на Беки една смешна случка повече. Доста щяха да се смеят на собствената му глупост!

А най-много, когато й разкаже, че двеста метра по-надолу хондата беше спряла в края на пътя и го чакаше да излезе.

Щефан застина зад волана и вцепенението му продължи няколко безкрайно дълги секунди. Седеше напълно парализиран, с крак върху педала на газта, неспособен да помръдне и един мускул. Ако в този момент автомобилът пред него изведнъж беше спрял, неминуемо щяха да се сблъскат. Дори не беше в състояние да изпита ужас.

Бързо премина край хондата. Страничните стъкла също бяха тъмни, но прозорецът на шофьора беше наполовина отворен и той различи мъжете вътре. Не бяха Соня и братята й, а двама младежи, набити и с широки лица, в които времето беше оставило по-дълбоки следи, отколкото бе нормално за годините им. Двамата бяха със светли, късо подстригани коси, носеха тъмни очила и втренчено го гледаха.

Щефан не видя очите зад тъмните стъкла, но почувства погледа им. Когато премина край тях, двамата обърнаха глави почти в синхронно движение. БМВ-то подмина хондата и в същия миг тя потегли и се закачи плътно за бронята му.

Ужасът запълзя в тялото му бавно и вледеняващо, като черна отрова, но без да засегне логическото мислене и реакциите му. Не можеше да приеме друга възможност, освен тази, че мъжете в хондата преследват него.

Нямаше никакво съмнение. Двамата дори не правеха опит да се прикриват. Кои са? Какво искат от него? Няма никакво значение. Трябва да се отърве от тях, без значение по какъв начин.

Десният му крак несъзнателно натисна педала на газта до долу. Двигателят сърдито изрева и колата така подскочи, че от силния тласък назад Щефан буквално щеше да изтръгне волана.

Чу се стържене на метал. Изхвърчаха искри и люспи боя, когато БМВ-то одраска колата отпред и за малко не я изхвърли от пътя.

Щефан инстинктивно, но и съвсем погрешно изви волана наляво, усети как колата се блъска в другата и се намери на отсрещното платно. В същото време в огледалото за обратно виждане видя как шофьорът на колата, в която се блъсна, изгуби напълно контрол над автомобила си. С предната дясна гума фордът се блъсна в бордюра, отскочи и се завъртя като пумпал. Върху асфалта останаха черни следи и гумите запушиха като подпалени. Тайната надежда на Щефан, че хондата ще се сблъска с ударената от него кола, не се сбъдна, но за няколко секунди шофьорът беше изцяло зает с това, да избегне удара с въртящия се форд.

На него самия не му остана много време да се наслади на гледката. Само късметът го спаси, когато попадна на отсрещното платно, защото в момента движението не беше много натоварено. Но милостта на съдбата продължи не повече от секунда. Надутите клаксони гневно изсвириха, засвяткаха фарове, спирачките изсвистяха. Зад него характерният звук на строшено стъкло и огъващ се метал извести, че шофьорът на форда се е блъснал.

Щефан дори не погледна в огледалото за преследвачите си. Срещу него с мигащи фарове се носеше автомобил. Той отчаяно нави волана наляво и с леден ужас установи, че онзи срещу него се насочва в същата посока. За секунда караха под остър ъгъл един срещу друг, после другият шофьор изви волана и вместо очаквания смъртоносен удар, Щефан усети само леко разтърсване, когато двамата се разминаха толкова близо, че БМВ-то изби дясното му огледало. Секунда по-късно последва втори, много по-силен удар, колата се блъсна в бордюра и се качи отгоре, без да губи скорост. Хорът от крясъци и викове за помощ около него стана още по-силен. От двете страни на БМВ-то хората се разбягаха, търсейки сигурно място.

Вместо да натисне спирачка, Щефан отново нави волана и натисна педала на газта. Колата се върна върху дясното платно, блъскайки още два автомобила.

Хондата все още беше зад него.

Шофьорът не беше проумял самоубийствения номер на Щефан, а беше го последвал в своята лента на движение и сега се намираше през две коли зад него. Още докато Щефан отчиташе този факт, преследвачът скъси наполовина разстоянието помежду им, правейки невероятна изпреварваща маневра. Нещата се върнаха в изходното положение — Щефан летеше с почти осемдесет километра в час, а хондата беше залепнала плътно зад него. Единствената разлика сега се изразяваше в останалата зад тях купчина смачкано желязо на стойност стотина хиляди марки и доста ранени и изплашени до смърт хора.

Щефан грубо изруга, увеличи скоростта и като че ли малко се поотдалечи от преследвача си, без да успее напълно да се отърве от него. Онзи с лекота възстанови разстоянието и Щефан започна да се пита дали той удържа на надпреварата, или другият си играе с него и нарочно го оставя да набере преднина.

Запита се и колко време още ще продължи това убийствено пътуване. Струваше се му, че са изминали векове, но в действителност сигурно са само минута-две. А зад себе си вече имаха три катастрофи. Само въпрос на време беше преследването да свърши в жесток сблъсък или да ги спре полицейската кола. Как да се отърве от тези идиоти?

В края на пътя се появи нов светофар. Щефан натисна клаксона, включи фаровете и внимателно увеличи скоростта. Въпреки плавното ускорение колата отново подскочи от място и направо профуча през кръстовището. Този път не се чу свистене на гуми и гневно свирене на клаксони. Добре че в момента никой не пресичаше. БМВ-то имаше много повече мощност и можеше да се откъсне от хондата, но не тук. А и това няма да оправи нещата. Още три блока и идваше място, където обикновено движението е гъсто и непрекъснато като сироп. Щефан дори не посмя да си представи какво би се случило, ако бъде принуден да спре.

Следващ червен светофар. Късметът оставаше на негова страна — и тук мина на червено, без да се случи нещо. Дори в един момент улицата пред него се оказа съвсем пуста. Даде пълна газ и този път хондата доста изостана. Две минути, помисли си отчаяно той. Ако две-три минути път пред него е свободен, с тази ракета на колела може да се откъсне от всеки преследвач.

Но две или три минути при дадените обстоятелства бяха две или три вечности. Все едно да се надява от небето да се спусне НЛО и да отвлече преследвачите му на Венера.

Един поглед в огледалото бе достатъчен, за да види, че хондата продължава да е доста зад него. Стрелката вече минаваше стоте километра, а краят на свободната отсечка се виждаше. Щефан увеличи скоростта още малко. Дори лекичко се усмихна при мисълта, че през следващите дни адвокатът на Роберт наистина ще трябва да поработи за парите си, ако някой се е сетил да запише номера на БМВ-то и самият Щефан оцелее след това надбягване.

Хондата започна да го настига. Беше наистина по-бавна, но не много. Шофьорът беше включил фаровете и Щефан нямаше да се учуди, ако в следващия миг седящият отпред отвори прозореца и се прицели в него. Трябва да измисли нещо, и то бързо. Много бързо!

Пред него изникна последното кръстовище, а сто метра след това заплашително го очакваше и червен светофар, след който улицата се включваше в много натоварен път. Шансовете му да премине това препятствие невредим бяха приблизително едно на десет милиона.

Натисна силно спирачката и почти в същия миг отново даде газ. Двигателят гневно изрева и колата се завъртя около оста си. Щефан ужасено изпъшка. Миг след това, когато коланът се вряза в тялото му, звукът премина в болезнен вик. За първи път през последните дни отново усети болката в рамото. И не само това — сякаш тя активира забравена верижна схема в мозъка му и в крака избухна втора, невероятно по-силна болка. Щефан изпищя, стисна с все сила волана и се опита да овладее автомобила.

По-късно, когато всичко вече беше минало, не можеше да каже какво му помогна — дали чист късмет, или почти свръхчовешките възможности, за които казват, че хората в смъртен страх придобиват. Вероятно смесица от двете. Така или иначе, колата спря да се върти, измина още известно разстояние, след което Щефан натисна педала на газта точно в правилния момент и с ревящ двигател връхлетя в страничната улица. На практика при скорост сто километра направи деветдесетградусов обратен завой. Невъзможно и драматично. Невероятно драматично!

Освен това, както се оказа, и особено полезно. В огледалото видя, че преследвачът му се опита да повтори неговия номер, но не успя. Хондата се плъзна на свирещите си гуми през кръстовището и малко след това изчезна от погледа му. Щефан не си позволи истински да се надява, че се е блъснала в нещо или е пукнала гума, но му се прииска шофьорът да е спрял и да трябва да тръгне отново. Това ще му осигури няколко секунди преднина, за да се отскубне от този луд.

Вместо да намали скоростта, увеличи още повече, но на следващото кръстовище отдалеч натисна спирачки, за да се огледа наляво и надясно. В огледалото не видя никой. Може пък наистина да има късмет! Ами ако хондата все пак е спукала гума?

Продължи да кара доста бързо, но вече не с онази убийствена скорост. Предпазливо намали малко, отново погледна в огледалото и установи, че все още е чисто. Господи, дано има късмет!

При първата възможност веднага зави надясно, после още веднъж, и още веднъж, безцелно, но бързо и с вперен в огледалото поглед. Хондата не се появяваше.

Лудешкият му пулс постепенно започна да се успокоява и вече не стискаше волана с такава сила, че ръцете да го болят. Не отслабваха само болката в рамото и тъпото туптене в крака. Оказа се, че все пак има късмет! Дори повече, отколкото си представяше. Не само се измъкна от преследвачите си, но успя да запази автомобила цял и да не нарани никого. Дори себе си. А най-странното беше, когато осъзна, че през цялото време нито за секунда не изпита страх. Пулсът му сигурно е стигнал двеста, ръцете му така силно бяха стискали волана, че кокалчетата още го боляха и цялото му тяло плуваше в пот. Но страх не изпита. Дори точно обратното — чувстваше онова приятно изтощение, което настъпва след добре свършена работа. Сякаш нещо дълбоко вътре в него беше се… наслаждавало на гонитбата.

Това е лудост! Време е да се слезе на земята.

Независимо от всичко друго (ако адвокатът на Роберт съумее да сътвори някакво чудо, ще види шофьорската си книжка най-рано след десет години), започна да се пита кои все пак бяха откачените в хондата. Нещо му подсказваше, че няма връзка между момичето и двамата типа в колата. Просто… не си подхождаха. Ако братята на Соня търсят някакво разрешение на проблема си със сила, никоя земна сила не би им попречила да разбият вратата на дома му и с бой да изтръгнат от него мястото, където се намират Ребека и Ева. И сигурно за това няма да им трябват повече от десет секунди.

Разбира се, има и още куп други възможни обяснения.

Онзи тип в хондата може да е просто откачен, каубой на пътя, който много бърза. Ако се е почувствал провокиран от лудешкия номер на Щефан на кръстовището… Такъв човек би ли рискувал своя и на другите живот, само за да усети за кратко вкуса на адреналин?

Отговорът беше еднозначно да.

Друга, доста по-неприятна възможност беше да е бягал от цивилен патрул, който след номера му върху тротоара го е подгонил. Но тази мисъл се задържа само миг. Цивилните полицейски патрули рядко карат японски автомобили. Освен това, ако беше така, тук вече щеше да гъмжи от патрулни коли. А и полицаите едва ли щяха да го блъснат без предупреждение…

Щефан рязко политна напред, но коланът го задържа. Болката отново изригна в рамото му. Колата отхвръкна нагоре и напред, защото по невнимание беше натиснал педала на газта до долу. Изрева от болка, но не отдръпна крака си от педала и не пусна волана. Двигателят на БМВ-то ускори веднага — така, както очакваше. Колата бързо се озова на пътя.

Щефан изумено погледна в огледалото. Хондата изоставаше — не много бързо, но изоставаше. Само единият от двата фара светеше, другият беше счупен от удара. Щефан не искаше да си представи как изглежда задницата на колата на Роберт. И не можеше да проумее това, което вижда. Зави поне десетина пъти съвсем произволно и непрекъснато гледа пътя зад себе си. Как, за Бога, тези типове го бяха открили?! Беше невъзможно!

Хондата започна да го настига — може би, за да го блъсне отново и да го изхвърли от пътя. И това не беше всичко. Най-лошите представи на Щефан се превърнаха в действителност — седящият до шофьора мъж се показа до кръста извън прозореца, държейки нещо в ръка. Щефан не можа да различи какво е, но не се съмняваше, че е оръжие. Нещата станаха сериозни.

Реагира, без да мисли. Натисна спирачката и съединителя едновременно, потискайки силната болка в рамото и крака, превключи на по-ниска скорост и напрегна мускули в очакване на силен удар. Хондата растеше невероятно бързо в огледалото, стана колкото товарен камион, после колкото луна, спускаща се върху Земята. В частицата секунда, оставаща до сблъсъка, Щефан освободи спирачката и съединителя и натисна педала на газта до край.

Ударът беше силен, но не толкова лош, колкото очакваше. Щефан беше опънал колана докрай, за да не бъде отхвърлен отново напред. БМВ-то ускори със силен тласък. За секунда огледалото за обратно виждане се изпълни само с движение и летящи отломъци.

Когато отново видя хондата, гледката наистина беше невероятна: колата продължаваше да се движи, но Щефан не разбираше как. Там, където беше двигателят, всичко беше смачкано. Едното от колелетата беше така изкривено, че всеки момент щеше да се счупи, а от радиатора на кълба излизаше пара. Предното стъкло беше превърнато в милиарди стъклени парченца, които по чудо се държаха като залепени с фолио от вътрешната страна. Зад тях всичко беше скрито от млечната завеса. Преследването свърши.

Щефан спря на около стотина метра от превърнатата в развалина хонда. Хвърли последен поглед назад, за да се увери, че вижда добре, излезе и бързо обиколи, за да провери какви повреди има по неговата кола. Нещата не изглеждаха чак толкова зле, колкото очакваше. И не бяха нищо в сравнение с това, което преживя хондата. Качествената германска стока има своите предимства, помисли подигравателно той.

Едва когато се убеди, че БМВ-то може да продължи пътя си, той се обърна и погледна назад. Към хондата отвсякъде се стичаха хора, за да помогнат или просто да задоволят любопитството си. Отдалеч се чуваха и полицейските сирени. В смачканите ламарини все още нямаше никакво движение. Двамата пътници или се бореха с въздушните възглавници, или бяха ранени.

Щефан се замисли дали все пак да не отиде и да погледне по-отблизо преследвачите си, но после стигне до заключението, че няма да е съвсем разумно. По-добре веднага да се маха.

Със стиснати зъби се върна обратно при своята кола, седна зад волана и пое дълбоко въздух няколко пъти. От вътрешностите му се надигна кисел вкус, а болката в рамото за момент напълно го обездвижи. Сигурно щеше да загуби съзнание, ако първото нещо, което веднага си представи, не беше затворническа килия и дулото на пистолет.

Трябваше му почти цяла минута, докато се съвземе. Отвори очи и погледна в огледалото. Хондата вече не се виждаше зад множеството хора. Не се чуваха писъци или изстрели. Към него също идваха хора. Воят на полицейските сирени се чуваше доста по-ясно. Вече различаваше няколко различни тона. Кавалерията пристига. Както обикновено, твърде късно, но все пак идва.

Включи на скорост и потегли. Разбира се, сега поне петдесет съзнателни очевидци ще изпълнят гражданския си дълг и ще запишат номера му, но това в момента не го интересуваше. Все пак шуреят му разполагаше не само с добър адвокат, но и с добри връзки — в случай че се наложи да използва и двете.

Освен това Роберт така или иначе направо ще го убие, когато си види колата…

Половин час след това нервите му не издържаха. Състоянието на почти еуфорична парализа, което го беше обзело, се задържа, докато стигна до болницата и вкара колата в подземния гараж. Когато излезе от колата, ръцете и коленете му трепереха вече толкова силно, че той се подпря на нея и стоя така със затворени очи в продължение на няколко минути. Сърцето му отново заби лудешки, в устата си усети горчив вкус.

Когато отвори очи, видът на колата го накара истински да си даде сметка, че се е отървал на косъм от смъртта или от тежко нараняване. Смачканата задница не беше най-лошото. Цялата дясна страна на БМВ-то бе хлътнала навътре. Скъпото лаково покритие беше олющено до гол метал, а дясната предна врата едва ли можеше да се отвори без помощта на щанга.

Все пак всичко това беше само метал. Огънат метал, който може да бъде поправен. В миналото Роберт беше съсипвал някои от колите си доста по-зле. Сигурно след първия шок ще се изсмее и през следващите десет години ще ядосва Щефан със заядливи подмятания във възможно най-неподходящите моменти.

За Щефан обаче гледката на потрошения метал в момента означаваше много повече. Не виждаше смъкната боя, счупени стъкла и спукана пластмаса. Всичко това за него бяха кървящи рани, напомняне за това, което мъжете в хондата искаха да направят с него. Все още нямаше никаква представа кои бяха, още повече защо го преследваха, но повредената кола ясно показваше как щяха да завършат нещата, ако бяха успели в намеренията си. Сигурно сега щеше да лежи на някоя носилка с разкъсана плът, строшени кости и разрастваща се локва кръв отдолу, в която животът му бавно щеше да изтича. За момент дори му се стори, че усеща миризмата на кръв. Вместо да се успокои, затрепери още по-силно. Дишането му беше толкова учестено, че още няколко секунди и щеше да изпадне в несвяст.

— Лошо — чу зад себе си. Позна гласа. Не знаеше откъде и не знаеше чий беше, но преди гласът да продължи, знаеше, че познава притежателя му. Асоциацията не беше от най-приятните. — Много лошо. Ваша ли е колата?

Щефан се обърна и неприятната асоциация се превърна в още по-неприятна гледка.

Вислер-Уайт се беше променил. Вместо изпокъсаните дрехи втора употреба сега носеше модерен светъл летен костюм с риза на сини райета със синя яка и светла копринена вратовръзка към нея. Беше току-що обръснат и косата му беше доста по-къса от последния път, когато се видяха. На фона на облеклото си трябваше да изглежда доста по-добре или поне по-млад.

Нито едно от двете обаче не беше вярно. Кожата му беше отпусната и бледа, под очите му имаше големи, тъмни кръгове, а погледът им напомни на Щефан за преследвано животно, бягащо и криещо се вече твърде дълго и безуспешно и съзиращо във всяка сянка враг. Усмихваше се, но погледът му говореше точно обратното. Дясната ръка висеше в синя превръзка. В първия момент при вида й Щефан малко се обърка. Когато за последен път бяха заедно, тази ръка държеше полуавтоматично оръжие и се намираше горе-долу на пет метра от тялото, в зъбите на вълк. Това, което сега приличаше на ръка, бяха полусвитите пръсти на протеза, пъхнати в черна кожена ръкавица. Не беше от онези модерни биоелектронни изобретения, с които може да се хващат предмети, да се отварят бутилки, дори, ако се вярва на приказките, да се пише на машина, а най-обикновена протеза — по принцип леко преработена версия на класическата пиратска кука.

Уайт проследи погледа му и разтегна устни в неестествена усмивка.

— Икономична изработка — вдигна рамене той. — Нали знаете как е, когато работиш за държавата. Пести се от всичко възможно. — Той кимна с глава към БМВ-то. — Какво е станало?

— Имах проблем с паркирането — вяло отвърна Щефан, без всякаква ирония в гласа. Откъде, за Бога, се появи Уайт тук? И то точно сега? — Какво… какво правите тук? — попита той със заекване. Все още усещаше горчивия вкус в устата си, който постепенно се надигаше нагоре към гърлото. Беше му страшно зле, а при вида на ръката на Уайт рамото му отново напомни за себе си. Болката започна да пулсира, после стана по-силна. Не знаеше дали няма да рухне. Е, дори и да се случи, така поне ще покаже на Уайт, че наистина му се повдига от него.

— Исках да ви видя — отвърна Уайт. — Или по-точно, да видя жена ви.

И се озова тук точно в момента, когато Щефан слиза от колата. Кой ли би му повярвал?

Сякаш прочел мислите му, Уайт продължи:

— Пътувам след вас от пет минути. Разбира се, не знаех, че вие сте вътре, но колата ми направи впечатление.

— От пет минути ли? — попита с недоверие Щефан. Нямаше да се изненада, ако беше казал петдесет минути. Дори това обяснение би му прозвучало по-убедително.

Уайт вдигна рамене.

— Е, може и да са били само три. Или пък осем. Има ли значение?

И още как, помисли си Щефан, но на глас не каза нищо.

Уайт напразно чака известно време някакъв отговор, но когато такъв не последва, отново вдигна рамене и посочи към асансьора.

— Все пак е доста добре, че ви срещам тук. Спестявате ми труда да питам къде да намеря жена ви. Днес ви наемам за водач.

— Надявам се, не очаквате, че разходката ни ще бъде толкова вълнуваща като последния път — промърмори Щефан. И за неговия слух шегата прозвуча доста блудкаво, а американецът дори не си направи труда да се усмихне.

Тръгна до Уайт с все още треперещи колене към асансьора. Минаха покрай тежка американска кола, която по всяка вероятност принадлежеше на Уайт. Номерът също беше американски. На волана седеше млад мъж и пушеше. Не направи никакво движение да излезе от автомобила, само леко кимна с глава и внимателно ги проследи с поглед.

— Значи свалихте маскировката? — попита Щефан.

— Каква маскировка?

— На австрийски шпионин, после на Индиана Джоунс. Къде е истината? Както винаги, сигурно някъде по средата?

— Може би — тайнствено отвърна Уайт. — А може би на светлинни години разстояние.

Стигнаха до асансьора. Изчакаха кабината да дойде и когато се качиха, Уайт попита без всякакви заобикалки:

— Какво разказахте?

— Моля?

— За мен. За това, което стана в Хърватско. Знаете какво имам предвид.

— Така ли?

Асансьорът потегли с бръмчене и в същия миг нещо в Уайт изведнъж се промени. Не беше изразът на лицето му или стойката, а нещо много по-дълбоко. За момент всичко като че ли беше като сутринта — в един друг гараж и в друг асансьор. Сякаш внезапно погледна зад фасадата на нещата и видя цялостната картина, а не отделните части, от които беше съставена. Всичко беше много объркващо, стряскащо и някак възбуждащо.

— Чух, че… сте имали някакви неприятности.

— Добре сте информиран — отвърна Щефан. Разбира се, Уайт съвсем не случайно се беше появил тук точно в този момент. Дори и за секунда не повярва на думите му.

— От това живея — отвърна Уайт без всякаква шеговита нотка в гласа.

— Тогава сигурно знаете, че на никого не сме казали нищо. Не се притеснявайте. Никой в тази страна не знае, че съществувате и на никого не сме разказали за малката ви мръсна тайна.

— Наистина? На никого, с изключение на шурея ви, искате да кажете?

Щефан прехапа устни. Този тип наистина беше добре информиран. Не каза нищо.

— И на кого още? — не се отказваше Уайт.

— На никого — троснато отвърна Щефан. — Освен това и на Роберт не съм казвал нищо. Ребека му каза. Не съм забравил добронамерения съвет, който ми дадохте онази нощ във „Вълче сърце“. Бяхте достатъчно ясен.

Уайт въздъхна.

— Тогава явно ще трябва да говорите с жена си. Знам, за вас сигурно звучи като подигравка, но наистина ви мисля доброто.

— Да, забелязах — отвърна Щефан и разтри рамото си. — Не минава и ден, без да се сетя с какво загриженост се отнесохте към нас.

— Какво искате? — попита Уайт. — Нали още сте жив? След няколко седмици вече няма да си спомняте за станалото. Ако това ще ви утеши — той вдигна осакатената си ръка и разтегна устни в гримаса, — и аз си донесох малък спомен.

— Боли ли? — попита Щефан.

— Само когато съм буден — кисело се усмихна Уайт.

— Добре тогава — троснато каза Щефан, — напомнете ми да ви пращам всеки месец по един пакет силно кафе.

В погледа на Уайт проблесна такъв силен гняв, че Щефан инстинктивно отстъпи крачка назад. Всичко продължи само част от секундата. Нямаше никаква причина за този убийствен, безкомпромисен гняв.

Пламъчето угасна така бързо, както се беше появило. Уайт каза:

— Няма да вършите глупости, нали?

Нещо стана с Щефан. Не разбра какво и не можеше да направи нищо срещу ставащото, просто го усети съвсем ясно. Като че ли в съзнанието му се появи никога неизползвана досега, но съществуваща способност за механично действие. Изненадан и едва ли не любопитен да разбере какво ще се случи по-нататък, той се наблюдаваше сякаш отстрани — как с мълниеносно движение прави крачка напред и встрани от Уайт, вдига ръка и натиска бутона за спиране на асансьора с такъв яд и сила, сякаш промушва кама през бронята на противник.

Самата мисъл го изплаши — никога не е мислил в такива образи. Тъй като беше страхливец по убеждение, никога не беше допускал насилието до себе си — дори в най-потайните и недотам чисти кътчета на съзнанието си, където никой освен него самия не можеше да надникне.

А може би Щефан страхливецът вече не съществуваше? Беше минал през въртящата се врата и излязъл друг, непознат човек. Още не знаеше какъв точно, може би поради простата причина, че до този момент не намери сили да надникне и да разбере. Вероятно защото дълбоко в себе си знаеше, че това, което ще види, ще го уплаши до смърт. До този момент така и не беше разбрал какво значи да изпиташ страх от себе си. Е, сега вече знае.

— Какво значи това? — остро попита той. — Заплашвате ли ме?

Уайт снизходително се усмихна.

— Мислех, че това вече е минало, Щефан.

Строго погледнато, така беше. Отново бяха на същата изходна точка като онази вечер преди две седмици във „Вълче сърце“, но нещо беше се променило. Едва сега схвана промяната, в момента, когато чу думите на Уайт. Той вече нямаше власт над него. Щефан не можеше да каже защо е така, но това, което стана с него, го изненада и обърка. Да, вече не се страхува от Уайт. Той можеше — и би го направил, ако Щефан го принуди — да му навреди, можеше да го унищожи, в това не се и съмняваше — така, както и тогава. Но нищо повече не може да го накара да се страхува.

— Така е. Затова ви питам още веднъж: какво значи това? Защо сте тук? Само затова ли дойдохте, за да сплашите мен и Ребека? Ако е така, не е нужно.

— Защото вече са ви сплашили ли? — усмихна се Уайт и измери Щефан с поглед, който в първия момент му се стори пренебрежителен, но после разбра, че не е така.

Уайт явно също беше забелязал, че вече не стои лице в лице със същия човек отпреди две седмици. Странно защо, но Щефан изпита чувството, че този факт нито го изненадва, нито пък той съжалява или се страхува, че е станало така. Дори напротив — изглеждаше някак доволен от това, което вижда. Като че ли точно това е очаквал и ето, то най-сетне се е случило.

Дали е така?, помисли си Щефан. Или само го беше манипулирал, за да постигне това, което се случваше? Но защо ще го прави?

Уайт усмихнато поклати глава, протегна ръка и натисна копчето, за да продължат.

— Този път наистина сте несправедлив към мен, Щефан. Но не мога да ви се сърдя. На ваше място сигурно и аз бих реагирал по същия начин. Наистина дойдох само за да се осведомя за състоянието ви. Освен това исках да видя и детето.

„Ева!“, блесна в съзнанието на Щефан. Невидимата статистика, която водеше, отчете още един минус за Уайт. Постепенно салдото му започна да става яркочервено. Макар че сам по себе си въпросът беше съвсем безобиден, според него в последните дни твърде много хора бяха загрижени за Ева.

— Дали сте му вече и име, разбрах.

Асансьорът отново спря. Вратите се плъзнаха встрани и Уайт се дръпна назад, за да направи място на Щефан. Той обаче не помръдна от мястото си и американецът вдигна рамене и излезе пръв. Щефан мимоходом отбеляза, че не той, а Уайт беше натиснал копчето за третия етаж. Значи, знае в кое отделение лежи Ребека. А вероятно и в коя стая.

— Намирате ли го за добре?

— Кое?

— Да дадете име на детето — поясни Уайт вече в коридора. Без никакъв знак от страна Щефан се обърна и тръгна в правилната посока. — Няма да ви кажа нищо ново, ако ви припомня, че човек по-трудно се разделя с неща, на които е дал вече име.

— Неща? — Щефан се опита въпросът му да прозвучи колкото се може по-пренебрежително, но му беше много трудно да го постигне. — Става дума за човек, Уайт.

Американецът вдигна рамене.

— Разликата не е толкова голяма, колкото мислите. Не става дума само за притежание. Но може и да сте прав. Трябваше да се изразя по друг начин. Извинете ме. Жена ви все още е решена да задържи детето, нали?

— Ще осиновим Ева — потвърди Щефан. Сам се учуди колко лесно каза „ние“. В присъствието на Уайт думата „истина“ придобиваше малко по-други стойности.

— Защо ли това не ме изненадва? — попита Уайт. — Надявам се само, че знаете с какво се захващате.

— Какво искате да кажете?

— Неприятностите ви с властите вероятно ще продължат месеци наред. А може би и години.

Думите му прозвучаха искрено, но според Щефан не казваха кой знае колко. От този човек беше чувал достатъчно неща, които звучаха честно, а след това се бяха оказвали лъжливи.

Стигнаха до стаята на Ребека. Уайт почука, но не получи никакъв отговор, защото дебелата врата поглъщаше звука. Щефан мълчаливо мина край него и отвори. Вътре го очакваше изненада, и то неприятна. Ребека не беше сама. Инспектор Дорн стоеше в долния край на леглото й, а Вестерман беше се облегнал със скръстени ръце на перваза на прозореца и мрачно поглеждаше ту към вратата, ту към Ребека, сякаш очакваше някаква издайническа реакция. Нито Ребека, нито двамата полицаи се показаха изненадани, когато Щефан влезе. От своя страна Щефан в продължение на няколко секунди се опитва да открие върху лицата на двамата мъже някакъв признак, че са научили за холивудските му приключения по пътя насам. Не откри нищо и нямаше намерение да ги информира. Или поне не сега. Изражението върху лицето на Ребека обаче отведнъж се промени, когато зад него на вратата се показа Уайт и затвори след себе си. Тя рязко се изправи в леглото.

— Господин Мевес! — Дорн тръгна към него с протегната ръка, но Щефан се направи, че не я забелязва.

— Какво правите тук? — попита той изненадано.

— Обадил сте се в кабинета ми и сте пожелал да разговаряме — отвърна Дорн.

— И то спешно — добави Вестерман от прозореца. — Какво е толкова важно?

Щефан понечи да отговори, без да знае какво. Точно сега не беше сигурен дали трябва да разкаже на полицаите за срещата си със Соня и странните й братя, още повече за Уайт. Дорн му спести вземането на решение, защото посочи с глава американеца и каза:

— Защо не ни представите господина?

— Казвам се Уайт — изрече той на безупречен немски, но със силен американски акцент. Мина край Щефан, протегна лявата си ръка и няколко мига съвсем открито се забавлява с неуспешния опит на Дорн да я поеме с дясната си ръка. — Служител съм в американското посолство.

Дорн сбърчи чело и се отказа да се здрависа. Вместо това се обърна с въпросителен поглед към Щефан.

— Значи взехте тежкото въоръжение, а?

В първия момент Щефан не разбра какво иска да му каже. Затова пък Уайт схвана много добре, защото енергично поклати глава и залепи върху лицето си такава фалшива усмивка, че дори Щефан щеше да повярва, че е дипломат.

— Заблуждавате се, уважаеми господин…

— Дорн — хладно добави полицаят.

— … господин Дорн. Не знам какво е станало тук, но каквото и да е, аз нямам нищо общо с него. С господин Мевес се срещнахме съвсем случайно долу в паркинга.

— И вие също съвсем случайно сте в болницата — предположи Вестерман.

— В никакъв случай. Дойдох да се сбогувам с Щефан и Ребека. Вдругиден се връщам в Щатите.

— Приятели ли сте? — попита Дорн.

— Не бих казал чак приятели — отвърна Уайт. — Запознахме се по време на полета от Босна насам и не исках да си замина, преди да им кажа good bye.

— Преживяните заедно приключения сприятеляват, нали? — каза Дорн. — Разбирам. Господин Мевес ми разказа.

Беше перфектен артист. Думите му прозвучаха толкова естествено, че Щефан за момент се запита какво наистина му беше разказал. Отговорът не се забави много.

От своя страна Уайт също се владееше отлично. Нищо в изражението на лицето му или поведението не показа, че е неприятно изненадан или засегнат. Само поклати глава.

— Приключението не беше чак толкова опасно. Отговарях за транспорта и дори не съм излизал от хеликоптера. Макар че много ми се искаше. — Той въздъхна. — Вероятно и вие правите същата грешка като всички останали — както и аз самият, ако трябва да бъдем честни — и смятате работата ми за вълнуваща и опасна или поне разнообразна. Само че не е така. От време на време наистина ми се иска да преживея малко приключение.

— А това тук? — Дорн посочи с глава ръката в превръзка.

Американецът направи гримаса и въздъхна дълбоко.

— Понякога съдбата има доста странно чувство за хумор. Прибирам двама души от страна, където се води война, и то без да получа и драскотина, а по пътя от летището към жилището ме осакатява таксиметров шофьор, който срещу двадесет марки бакшиш е забравил всички правила за движение по пътищата.

— И защо американската армия лети над военна област, за да прибере двама германски граждани? — попита Вестерман.

Уайт непоколебимо продължаваше да се усмихва.

— Чисто хуманитарна акция. Сигурен съм, че вашите момчета биха направили същото за моите сънародници, ако се окажеха наблизо, както аз бях.

— А ако не беше чиста случайност, сигурно нищо нямаше да кажете за случая — предположи Вестерман.

— Така е — невъзмутимо отговори Уайт. — Но не беше нищо повече… за съжаление. — Той се обърна към Ребека. — Мога да дойда и по-късно, ако моментът не е много подходящ…

— Не, не — бързо отговори Ребека, малко по-силно, отколкото беше необходимо.

На Щефан му се стори, че в гласа й долавя страх. За момент не само той, а и Дорн, Вестерман и преди всичко Уайт изглеждаха объркани. Ребека се усмихна насила, седна в леглото и допълни с доста по-дружелюбен тон:

— Знам, че сте зает, пък и нашият разговор няма да продължи дълго.

Последните думи бяха казани по-скоро с въпросителен тон, при което тя погледна двамата полицаи.

Дорн не каза нищо, но Вестерман най-сетне се отдръпна от прозореца и застана между Щефан и леглото на Ребека.

— Е, какво толкова важно има, което непременно искахте да ни съобщите?

Мислите в главата на Щефан объркано препускаха. Не може да им разкаже за срещата си със Соня! Не сега. Не в присъствието на Уайт, още повече без да е подготвил Ребека за това, което ще чуе. Вече беше преживяла достатъчно неприятни изненади. Реши, че е най-добре да поднесе само част от истината. Онази, която Дорн така или иначе щеше и сам да разбере.

— Преследваха ме…

— Преследваха? Къде? Кога?

— По пътя насам — отвърна Щефан и в същия миг осъзна, че това не беше отговор на въпроса на Вестерман. Бързо продължи: — Кола с двама мъже. Някакъв японски модел, струва ми се…

— Струва ви се, значи? — повтори Вестерман. — Да не би и само да ви се е сторило, че са ви преследвали?

— Бяха въоръжени. И правеха всичко съвсем истински — продължи Щефан, този път обърнат изцяло към Дорн. Може би единственият начин за общуване с Вестерман беше точно този — да не го забелязваш.

Вестерман понечи да отговори, но с жест Дорн го накара да замълчи.

— Японска кола, казвате… Да не би да беше хонда?

Щефан кимна с глава.

— Да, мисля, че беше хонда. Защо питате?

— Какъв автомобил карате, господин Мевес? — продължи Дорн. — Тъмносиньо БМВ, нали?

— В момента, да. На моя шурей е.

Вестерман ококори очи.

— Значи вие сте били това?

— Той е бил какво? — попита Ребека. Уайт не каза нищо, но с периферното си зрение Щефан усети как се напряга.

— Разбрали сте вече? — попита на свой ред Щефан.

Дорн се изсмя, но смехът му беше кратък и сух, без истински хумор.

— Познавам един човек, който работи в полицията, знаете ли? Трудно ще е да не се разбере, защото сте изпотрошили половината център.

— Какво се е случило? — остро попита Ребека. — Щефан! Искам веднага да разбера какво се е случило!

— Аз също — каза Дорн.

— Колегите ни от пътната полиция със сигурност също — допълни Вестерман. — Надявам се, че можете да вървите пеша, Щефан. Шофьорската ви книжка, моля!

— Затваряйте си устата, Вестерман! — сряза го Дорн. — Е?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Щефан. Отговорът му дори беше близо до истината. — Знам само, че онези типове караха след мен.

— И затова карате като луд из града, натрошавате десетина автомобила и застрашавате своя и на много други неподозиращи хора живот? Само защото имате чувството, че ви преследват? — Дорн поклати глава. Беше много ядосан, макар Щефан да подозираше, че не точно това е причината за гнева му.

— Има ли ранени? — попита той.

— Не — отвърна Дорн. — Благодарете на Бога за това. Иначе щях тук, на място да ви арестувам.

— Не знам кои бяха двамата! По дяволите, защо да мълча, ако знаех?! Умрях от страх, когато разбрах какво правят!

— Все пак сигурно ги познавате добре, щом ни позвънихте, преди да започнат да ви преследват — щракна клопката Вестерман.

Щефан обаче му беше направо благодарен за намесата, защото така му даде оправданието, което му беше нужно.

— През целия ден имах чувството, че ме преследват — троснато отвърна той. — Мислех, че са вашите хора и исках да се оплача.

— Не сте чак толкова важен, че да ви следим — каза Вестерман.

Дорн превъртя очи, но този път не каза нищо. Изглежда, не вярваше нито дума на Щефан.

— Е, добре — въздъхна той след няколко секунди. — Ще разберем какво е станало. Но не мога да го направя, преди да знам какво става тук.

Щефан направи крачка, надявайки се да изглежда съвсем случайна, тъй като се извъртя наполовина към Дорн, за да не може Ребека да вижда лицето му от леглото си.

— Сигурно сте прав — каза той. — Ще ви разкажа всичко, което искате да знаете. Но не сега. По-късно, в кабинета ви. Ще дойда при вас следобед.

— Трябва ви още малко време, за да измислите достоверна история, нали? — попита Вестерман.

— Жена ми вече изживя доста вълнения — каза Щефан и хвърли съзаклятнически поглед към Дорн. За негово облекчение полицаят явно най-сетне го разбра и реагира.

— Е, добре. Ще ви чакам след около час. Но искам да получа убедителни отговори! Да тръгваме, Вестерман!

Щефан изчака полицаите да излязат, но в същия миг и без друго трудно запазваното спокойствие така бързо го напусна, че почти мигновено рязко се обърна към Уайт, сякаш да използва поне част от насъбралата се енергия.

— Кои бяха тези типове? — попита сърдито.

— Откъде да знам? — отвърна Уайт, следвайки по-скоро някакъв рефлекс, отколкото казвайки истината. Секунда по-късно тръсна глава и вдигна рамене: — Наистина не знам.

— Както и не знаете кой е нападнал жената от социалната служба?

— Как изглеждаха? — Уайт подмина въпроса на Щефан, сякаш не го чу. — Имам предвид двамата в колата? Успяхте ли да ги разпознаете?

— Толкова, колкото да разбера, че не ги познавам. Двама мъже, и толкова! — Той отиде до Ребека, седна на ръба на леглото и посегна към ръката й. Тя не реагира на докосването, но погледът й стана така проницателен, че той имаше чувството, че го усеща физически.

— Какви бяха — високи, ниски, тъмнокоси, светли? — в гласа на Уайт прозвучаха професионални нотки, а американският му акцент изчезна. — Северноевропейци или по-скоро южен тип?

Щефан не отговори веднага, защото напрегнато мислеше. Ясно видя лицето на единия от двамата. Но всичко стана толкова бързо, той така беше паникьосан и зает да изпитва страх за живота си, че… Както всеки път, когато насила се опитваме да си спомним нещо, картините в главата му не се изясниха. Въображението му допълваше черти, които не бяха част от картината.

— Бяха… тъмнокоси — каза той най-сетне. — Така ми се струва.

— Малко, но по-добре от нищо. Може би по-късно ще си спомните повече подробности. Когато отмине първия ужас… Тъмни коси, казвате…

Щефан кимна с глава.

— Само косата ли беше тъмна, или изцяло бяха тъмни?

— Как така… тъмни?

— Южен тип. Като хървати. Или светлокожи, като руснаци?

Ужас прониза Щефан до мозъка на костите. Чу как до него Ребека дълбоко пое дъх. После, със секунда закъснение, така силно потрепери, че леглото се разклати.

— Барков? — промърмори тя. — Искате да кажете, че… че може да са били хората на Барков?

Уайт я гледа в продължение на цели десетина секунди, без да продума и без да трепне. После силно тръсна глава и се усмихна с неестествена усмивка.

— Едва ли — каза той. — Защо да правят подобно нещо?

— А защо да не го направят? — остро отвърна Ребека. — Все пак ние убихме командира им!

— В такъв случай щяха да тръгнат след мен, а не след вас — не се съгласи Уайт.

— А кой ви казва, че не е така?

— Щях да забележа — отговори Уайт и започна нервно да се разхожда из стаята.

Нещо, което никак не подхожда на убедителния му тон, помисли си Щефан.

— Може наистина всичко да е просто случайност — допълни Уайт с тон, сякаш се опитваше сам себе си да убеди, че е така.

— Глупости! — ядосано каза Ребека. — Не може да има толкова много случайности!

— Ами ако има някакво друго обяснение… — бавно изрече Щефан. Никак не му се искаше да си признае, но решението му да не разкаже всичко може да се окаже фатална грешка.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ребека, издърпа ръката си от неговата и погледна първо него, после Уайт.

Той въздъхна дълбоко още веднъж, а после им разказа за посещението на Соня. И двамата го слушаха мълчаливо. През цялото време, докато разказваше, Щефан не изпусна от поглед Уайт. Не каза всичко — спести си прелюдията в подземния гараж и разговора със сестра Данута.

— И защо научавам всичко това едва сега? — враждебно попита Ребека, когато той свърши разказа си. В първия момент агресивният й тон го обърка, но веднага разбра, че не е насочен към него. Нещо застрашаваше Ева и Ребека съвсем инстинктивно реагираше, насочвайки всички бодли навън.

— Трябваше ли да го разкаже в присъствието на Дорн?

— Той и без друго ще научи — каза Уайт. — Ако вашата… как се казваше?

— Соня.

— Соня значи. Ако тя се обърне към властите, на Дорн няма да му е нужно много време да събере пъзела. Това не е добре.

— Трябва да ги задържите! — каза Ребека.

Уайт присви очи.

— Аз? Как ви хрумна, че бих могъл?

— Ние ви помогнахме да си изпълните мръсното поръчение, нали?! Аз лежа тук, в това легло повече умряла, отколкото жива, а днес някой се е опитал да убие Щефан. Не мислите ли, че сте ни задължен?

Уайт въздъхна.

— Казвах ви, че не бива да вземате детето.

— Знам, че е глупаво, но няма да позволя на убийци да ми казват какво да правя.

Уайт прие думите й без всякаква реакция, но Щефан хвърли успокоителен поглед на жена си. Разбираше я много добре, но Уайт им беше нужен.

— Ще се погрижа — обеща Уайт, обръщайки се към Щефан. — Може просто да сте имал лош ден и да сте попаднал на двама луди. Ако не е така, ще разбера. — Той погледна Ребека. — За всеки случай ще сложа един човек да ви пази.

— Благодаря, отказвам се — отвърна тя.

Уайт поиска да каже нещо, но после размисли и само вдигна рамене. Ребека явно не беше в настроение за дискусии. Така всъщност беше вече от две седмици, помисли си Щефан. Откакто се бяха върнали.

— Сега трябва да вървя — каза Уайт и погледна часовника си. — Ще изпратя някой да си отваря очите.

 

 

Щефан се прибра вкъщи по тъмно. Не отиде при Дорн, а остана няколко часа при Ребека. Излезе чак когато тя буквално го изгони. От човека, когото Уайт обеща да изпрати, за да пази Ребека, нямаше и следа.

Паркира БМВ-то точно пред дома си, качи се с асансьора до горе и се улови как се колебае да пъхне ключа в ключалката.

Беше тихо. В хола пулсираше червена светлинка — дисплеят на телефонния секретар, където сигурно отново го очакваха десетина обаждания, на които трябваше да отговори. В пълната тъмнина, която цареше в жилището, светлината му се стори много по-ярка от обикновено.

Затвори вратата след себе си, пусна ключа в джоба на якето и след две крачки отново спря. По навик не светна. До хола имаше само две крачки, които можеше да измине и в тъмнината. Но нещо… нещо не беше наред. Така, както тъмнината не беше съвсем тъмна, и тишината не беше обичайно тиха. Чуваше шумове, които не можеше да определи поединично, но които след миг се разпадаха на отделни звуци — вибриращото бръмчене на хладилника в кухнята, монотонно, равномерно тиктакане, което след секунда определи като шума от преместването на стрелките на старомодния механичен будилник върху неговото нощно шкафче. Чуваше неравномерно тракане, идващо от тръбите на парното и още десетки шумове, които винаги са си били тук, но никога не ги беше възприемал. Сега сякаш чувствителността на сетивата му се беше изострила десетократно.

Усети и още нещо, което го обезпокои — някой беше идвал тук. Някой чужд. И вече си беше отишъл. Иначе Щефан щеше да го подуши и да го види. Но човекът беше идвал и бе оставил следите си, сякаш ги бе нарисувал с червена светеща боя върху стената. Човек, който не беше приятел.

Изведнъж осъзна колко абсурдно е това, което мисли. Но чувството не беше никак смешно. Дори напротив — караше го да се страхува. Усещаше с всички фибри на тялото си, че човекът, влизал в жилището, не е бил приятел. Сега, когато си даде сметка за посещението му, сякаш долови още повече информация за него. Била е жена. Млада. Соня. Усети присъствието на Соня.

Щефан се изсмя. Ясният, нервен звук по-скоро засили страха му, а не го прогони. Пристъпи още една крачка напред и бавно се пресегна да включи лампата.

Бялата светлина, която в първия момент му се стори толкова неестествено ярка, че примижа, прогони не само тъмнината, но и всичко, което до този момент чуваше и виждаше. Реалността се върна.

Щефан остана още малко до вратата и внимателно се огледа. Нещата наоколо бяха непроменени. Никой не е идвал, откакто той излезе. Въпреки това мина от стая в стая, провери дори гардероба в спалнята и душ-кабината, докато най-сетне се успокои. Фантазията му явно надминаваше всякакви граници.

Хвърли якето си върху дивана, отиде до бюрото и изслуша обажданията. Едно от съобщенията беше от Дорн. Изтри го, както и всички останали, без да ги изслуша докрай. Не се изискваха особени свръхестествени сили, за да си представи какво съдържат. Реши на следващата сутрин да отиде най-напред при Дорн — преди полицаят да изпрати патрулната кола, за да придаде на поканата си нужната тежест.

Стомахът му се обади. С изключение на прекъснатата закуска не беше хапвал нищо през целия ден. Затова отиде в кухнята, включи кафемашината и се зае да си приготвя нещо най-просто за ядене — без особено въодушевление, но за сметка на това със свирещ стомах. Щефан беше всичко друго, но не и гастроном. Гледаше на ежедневното хранене като на необходимо зло. Логичното последствие от това отношение беше, че готварските му умения се изчерпваха с приготвяне на яйца на очи със сланина.

Дори и това невинаги успяваше да сготви добре.

Сигурно беше направил нещо погрешно. Докато стоеше до печката и чакаше от бълбукащата маса в тигана да се получи познатата маса, която поне малко да прилича на нещо за ядене, до обонянието му достигна доста неприятна миризма. Сланината неприятно замириса на изгоряло, а след това и яйцата. В мига, когато ги счупи, всичко му заприлича на буламач.

Порови известно време в тигана, но гледката не се подобри. Дори напротив. Стомахът му продължаваше да свири, онази част от съзнанието му, която отговаряше за логиката, се бунтуваше все по-силно, но резултатът си остана същият — съдържанието на тигана приличаше на повръщано, а и миризмата беше същата.

Изключи печката, пусна тигана в кофата за боклук и се задоволи с останалите две парчета шунка. Изяде ги без всякакъв апетит. По-късно отново ще опита.

Когато се върна в хола, телефонът иззвъня. Щефан с бързи крачки мина край него, решен да го остави да звъни. После, без да знае защо размисли и вдигна слушалката.

Беше Роберт.

— На летището съм — каза той без всякакъв увод. Гласът му звучеше малко задъхано, но това можеше да се дължи и на лошата връзка. Щефан предположи, че се обажда от мобилния си телефон. — Реших да взема по-ранен полет. Случило ли се е междувременно още нещо?

— Вече си се обадил на Ребека, защо ме питаш тогава?

— Защото щях да се радвам, ако ти сам ми се беше обадил — спокойно отвърна Роберт. Разбира се, Щефан не успя да го извади от равновесие.

— Няма причина да го правя.

— Аз пък мисля, че не е точно така. Но не се обаждам, за да се караме. След три часа ще съм на летището у дома. Да се срещнем там!

Нямаше какво да възрази на това предложение, дори му се зарадва. В момента имаше нужда да поговори с някого. Имаше нужда от помощ. Ако Роберт беше казал последното изречение като въпрос, Щефан щеше да се съгласи без колебание. Но заповедният тон го изкара от равновесие.

— Не е нужно — отговори бавно, опитвайки се да овладее яда си. — Освен това имах тежък ден.

— Както искаш — каза Роберт. — Тогава ще изпратя някого да прибере колата. Ще се видим утре.

Затвори, без да дочака отговора на Щефан, а той самият едва се сдържа да не тресне слушалката върху вилката. В крайна сметка телефонът му няма никаква вина за това, че шуреят му се държи като мафиотски бос. Вината сигурно си е негова — трябваше да се опълчи на Роберт още преди десет дни.

Щефан беше толкова развълнуван, че вече не можеше да понася бездействието. Започна да се разхожда нагоре-надолу из жилището, включи стереоуредбата и след десет секунди отново я изключи. Накрая седна пред прозореца, но и там се задържа също толкова време. Пъстрите картини и натрапчивата музика нямаха никакъв смисъл. Известно време си игра да сменя различни станции, докато накрая намери един канал, който предаваше местни новини. Заслуша се. Новините го интересуваха също толкова, колкото и музиката преди това, но изпита някакво неописуемо любопитство — може да съобщят нещо за неговото лудешко пътуване този следобед. Сега, когато вече беше научил от Дорн, че няма сериозно пострадали, гледаше на станалото като на опасно, но вече преживяно приключение.

Говорителят не каза нищо за това, което го интересуваше. Но тъкмо когато протегна ръка да превключи, като фон показаха картина, при вида на която косата му настръхна.

Беше снимка от гаража, в който беше сутринта.

Гледа картината в продължение на секунда, после бързо насочи дистанционното и увеличи звука.

„… досега никакви следи“, каза говорителят. Гласът му звучеше горе-долу толкова загрижен, колкото, ако чете борсовите новини от миналия месец. — „Свидетели съобщават за най-малко двама мъже, въоръжени с автомати. Двамата били със славянски черти и са…“

Думите започнаха да губят смисъла си, защото това, което виждаше на екрана, поглъщаше цялото му внимание. Смениха картината с говорителя с набързо направена и недобре проявена, изкривена снимка на един мерцедес.

Но не просто някакъв, а комбито от сутринта.

Само че беше променено. Предното стъкло липсваше, целият корпус беше надупчен, нещо тъмно беше изтекло и образуваше огромна локва върху бетоновия под. Двете предни гуми бяха сплескани, куршумите бяха натрошили и фаровете. Навсякъде беше осеяно със стъкла. Явно преди да направят снимката, бяха измъкнали жертвите встрани, но в средата на локвата кръв беше останала бяла дамска обувка.

Трябваше да взема парите, помисли си Щефан. Трябваше да ги взема! Шофьорът на мерцедеса вече няма нужда от тях, а жена му и бездруго ще разбере всичко. Мисълта беше наистина налудничава, родена единствено от истерия, но я повтаряше непрекъснато като мантра, която се развиваше като копринена лента зад челото му. Трябваше да вземе парите!

Абсурдно. Странно и цинично, като се има предвид това, което видя върху екрана, но все пак по-добро, отколкото да се остави на другата мисъл, дебнеща зад мантрата — че вината е негова. Тези двама души бяха загинали, не защото в погрешния момент са били на погрешното място, а защото той беше на погрешното място в погрешния момент.

Страхът се стовари върху него без предупреждение, като удар с брадва. Мантрата се пръсна, а мисълта за значението на току-що видяното изригна в съзнанието му като експлозия. Успокоението, че още веднъж се е отървал жив, избледня при осъзнаването, че няма никакво съмнение за случилото се. Двамата луди, които го преследваха, не просто са си правили шега с откраднат от тях автомобил. Ако го бяха настигнали, щяха да го убият. Сутринта бяха доказали колко малко означава за тях човешкият живот.

Щефан целият затрепери. Новините отдавна бяха свършили, но нямаше сили да изключи телевизора или дори да намали звука. Песента от някаква американска комедия силно кънтеше и сигурно се чуваше поне в още три жилища. Дистанционното сякаш тежеше цели тонове и нямаше сили да го вдигне. Мислите му бяха уловени в нова мантра, която този път не се състоеше от думи и безсмислени картини, а от парализиращ ужас, който можеше да го убие. Някой протягаше ръка към живота му и заплахата беше много по-различна от онази, която изживяха преди две седмици във Вълче сърце. Вероятно действащите лица бяха същите, но режисурата беше променена. Отчаяно бягство през нощната гора, преследвани от тежковъоръжени мъже и глутница митологични чудовища — това беше едно ужасно, невероятно страховито и опасно за живота. Но тази опасност беше ограничена, продължи само няколко часа, през които те трябваше да издържат, докато настъпи утрото и дойде хеликоптерът. Освен това всичко се случи някъде далеч, в друг свят, в който бяха потопени за кратко и от който после отново излязоха.

А сега заплахата беше тук.

Ужасът го окова с веригите на кошмара, нахлу в нормалния му живот. Вече нямаше Там и Тук, където беше сигурно. Смъртта можеше да пристигне всеки момент — на улицата, в болницата, в гараж някъде в града, тук.

Опита се да прекъсне безкрайната лента с помощта на логиката. Има поне едно място, където се чувства сигурен — дома му. Ако преследвачите му го знаеха, щяха да го чакат, когато се върна. Тук беше сигурен, никой не знаеше за скривалището му.

Никой освен Соня, прошепна глас в главата му. Соня, която е идвала в дома му и е седяла на дивана — точно там, където той седи в момента.

Щефан ясно съзнаваше, че е на път сам да се вкара в клопката на паниката, но не можеше нищо да направи. Последното спасително въже, към което посегна, му отне тази последна наивна надежда. Никъде няма сигурност, тук също. Беше се превърнал в мишена. Без значение къде е в момента.

Доказателство за това получи в следващите секунди, когато на вратата се позвъни.

Щефан подскочи и в уплахата си натисна едно от копчетата на дистанционното и изгаси телевизора. Тишината му се стори по-крещяща от ужасната мелодия на американската комедия отпреди малко. Сърцето му лудо туптеше. Впери широко разтворени очи във вратата.

Не очакваше никакво посещение. Никой не беше се обадил, че ще дойде, и никой нямаше да дойде, без да извести за посещението си. Колегите му и малкото приятели, които имаше, до един знаеха, че по това време е още в болницата при Ребека. Дорн беше оставил съобщение върху секретаря, че го очаква на следващата сутрин в кабинета си, а Роберт още беше в самолета. Никой не знае, че си е вкъщи.

Звъненето на вратата се повтори. Този път звукът му се стори още по-силен и настоятелен. И доста по-дълъг.

Сигурно е някой съсед, който иска да се оплаче от силния звук на телевизора.

Точно така. Това е. Нахалната кокошка от отсрещния апартамент.

Щефан въздъхна облекчено, насили се да се усмихне и стана. Просто съсед, дошъл да се оплаче!

Не отиде веднага до вратата, а пристъпи внимателно до прозореца и крадешком погледна през една пролука на пердетата. Движението навън показваше, че макар и тъмно, все още не е толкова късно. Точно пред тяхната сграда беше спряло такси. Жълтата табела не светеше, но той видя, че вътре седи шофьор. Кой ще дойде с такси? Соня? Едва ли. Съмняваше се дори дали странното момиче изобщо знае какво е такси.

На вратата се позвъни трети път и сега звънът наистина беше нервен и доста продължителен. С бавни крачки Щефан отиде до вратата, погледна през шпионката и видя около петдесетгодишен, силен мъж с посивяла коса, късо подстригана брада, джинси и черно кожено яке. Ако има типичен таксиметров шофьор, тогава е този. Дори може би твърде типичен. Представи си този тип в маскировъчна униформа, бойни ботуши и автомат в ръката. Широкото му лице тогава няма да изглежда толкова добродушно и…

Ето че пак започна! С огромно усилие на волята прекъсна мисълта си, отстъпи крачка назад и отвори вратата с такова рязко движение, че човекът отсреща силно подскочи.

— Да?

Сивокосият присви очи. Трябваха му една-две секунди, за да се окопити, след което попита:

— Господин Мевес? Аз съм от такси-център „Норд“.

— Не съм поръчвал такси — отвърна Щефан и светкавично се огледа в двете посоки по коридора. Нямаше никой. Нямаше и място, където можеше да се скрие някой. Също така мълниеносно прецени и мъжа пред себе си. Беше доста по-висок от него и по-тежък, но не и достатъчно бърз. Стана нещо странно: в мига, в който отвори вратата и застана лице в лице с непознатия, ирационалният страх изчезна. Страхливецът Щефан отново беше тук, но сега го занимаваха неща, които не можеше да види. От физическия си противник вече не се страхуваше.

Което не означаваше, че го подценява. Завърши огледа със заключението, че мъжът невинаги е бил таксиметров шофьор — ръцете му бяха доста силни.

Освен това почти подушваше страха, който с всеки изминал момент ставаше все по-силен у човека.

— Знам — отвърна шофьорът. Беше нервен и изведнъж не знаеше накъде да погледне. — Трябва да прибера оттук една кола и да я закарам на летището. Тъмносиньо БМВ с номер…

— На шурея ми е — прекъсна го Щефан. — Изчакайте, ще донеса ключовете.

Роберт се обади от летището в Цюрих, за да е сигурен, че колата му ще го чака, когато пристигне. Няма да е особено радостен, когато види колко е смачкана след пътуването на Щефан. Но поне първият му яд ще се е изпарил преди срещата им.

Щефан отиде в хола, взе ключовете и ги даде на шофьора заедно със сгъната банкнота от двадесет марки, която мъжът прие с израз на видима изненада. По-късно, когато предава колата на Роберт, ще разбере смисъла на големия бакшиш, помисли си Щефан.

Изчака, докато мъжът се скри в асансьора, затвори вратата и сложи веригата. Сега вече беше съвсем спокоен, но с ясното съзнание, че се намира в опасност, чийто размери в момента не може да определи. Почти като компютър събра и анализира всички данни, и резултатът, до който достигна, никак не му хареса. Но паниката, която допреди малко го държеше в ноктите си, не се върна.

Точно обратното — отведнъж му стана ясно колко опасен е пътят, по който вече върви. Ако си позволи да изпадне в паника, тогава ще му трябва съвсем малко, за да започне да прави грешка след грешка.

Щефан не искаше да им прави тази услуга. Вече бяха проиграли един шанс, втори няма да им даде. Разбра какво трябва да направи; разполагаше с всички факти, които му бяха необходими. Уайт и неговите тайнствени поръчители, Соня и странните й братя и хората от колата — вероятно същите, които са убили двойката от гаража, Ева и привидно безсмислените намеци на медицинската сестра и брат й. Като че ли нито едно от всичките тези неща нямаше смисъл и въпреки това беше сигурен, че по някакъв начин всичко е свързано помежду си — като части от онези пъзели, над които човек с часове и дни може да си блъска главата, докато накрая те сами намерят местата си и се подредят в нова, непозната форма. Има всички части от мозайката, сега трябва само да намери плана, по който да ги подреди.

Когато осъзна това, изпадна в приповдигнато настроение, породено най-вече от усещането, че вече не е безпомощна жертва. Продължаваше да е плячка, но знаеше, че има поне един шанс да организира хайка срещу ловците си. Мисълта направо го хвърли в еуфория, която продължи до момента, в който прозорецът на стаята се пръсна от ударната вълна, предизвикана от експлозията на БМВ-то долу пред къщата.

 

 

Когато Щефан слезе долу, улицата вече беше пълна с хора. От околните къщи бяха наизлезли десетки, повечето по-скоро за да зяпат, отколкото да помогнат. Всъщност нямаше кой знае колко за помощ, както установи той с един-единствен поглед към автомобила. Взривът е бил толкова силен, че БМВ-то практически вече не съществуваше. Там, където беше стояло, в асфалта сега зееше дупка, пълна с горящ бензин и масло. Остатъците от колата бяха излетели на четири-пет метра и бяха паднали върху други два автомобила, които вече горяха. В широк кръг наоколо като пламтящи гнезда се търкаляха парчета от автомобилите, а цялата улица беше осеяна със счупени стъкла. От ударната вълна в радиус от най-малко тридесетина метра стъклата на прозорците се бяха изпочупили. Върху лицата на мнозина от стоящите наоколо имаше кръв — парчета стъкла вероятно са летели доста навътре в жилищата. Щефан се молеше само да не са убити невинни хора.

Поне една жертва обаче имаше. От силата на експлозията таксито, което беше видял да стои пред входа, беше се завъртяло на сто и осемдесет градуса и беше захвърлено в отсрещния край на улицата. Стъклата му бяха строшени, а шофьорът лежеше неподвижен върху волана. Щефан не вярваше да е останал жив.

Някой грубо го бутна. Щефан бързо направи крачка напред, за да запази равновесие, и внимателно се огледа. От къщите наоколо непрекъснато продължаваха да излизат хора и от двете страни на улицата движението беше напълно спряно. Задръстването вече стигаше до следващото кръстовище. Ако пожарната не пристигнеше в следващите две-три минути, сигурно изобщо нямаше да може да се добере до мястото.

Сякаш за да опровергае тази мисъл, в отсрещния край на улицата се появи мигаща синя светлина. Щефан не чу сирени, но тъй като не виждаше над главите на тълпата, реши, че е полицейската кола.

В продължение на секунда стоя с широко отворени очи и съвършено неразбиращ, питайки се как е могъл да бъде толкова сляп. От момента на експлозията до мига, в който видя полицейската кола, не беше схванал какво точно е станало.

Затова сега осъзнаването настъпи с такава бързина и сила, сякаш във вътрешностите му избухна друга експлозия, не по-малко мощна от тази навън. Ръцете му се разтрепериха, сърцето заби учестено и щеше да изхвръкне. Задиша така, сякаш е пробягал десетки километри.

Някой беше взривил БМВ-то, за да го убие!

И този някой вероятно още беше тук…

Първата му реакция беше да се обърне и да затича право към полицейската кола, която в момента беше блокирана от множеството. Но нещо го накара да остане на мястото си. Ако мъжете, които са поставили бомбата в БМВ-то, са още тук — а той беше убеден, че са неговите преследвачи, — те със сигурност внимателно ще наблюдават полицейската кола. А само присъствието на полицаите не дава никаква закрила. Нали веднъж вече се опитаха да го убият насред улицата! Бяха поставили бомба в автомобил, който избухна в центъра на града и сигурно и за миг не бяха помислили, че може да загинат невинни хора. Едва ли ще се поколебаят да го убият, докато отива към полицаите.

Всички тези мисли минаха през главата му по-бързо, отколкото можеше да се движи или даже да направи грешка. Може би това спаси живота му, ако онези наистина бяха наоколо. Отстъпи две крачки назад и се смеси с хората, от които само преди малко се възмущаваше. Сега това беше единственият му шанс. Не посмя да се върне в жилището. Ако атентаторите са разбрали, че е останал жив, ще го търсят най-напред там. Привидната сигурност на дома беше се изпарила заедно с БМВ-то на Роберт.

Огледа се крадешком. Полицейската кола вече беше на отсрещния тротоар, но се придвижваше много бавно. Повечето зяпачи продължаваха да стоят наоколо, разговаряха, викаха и сочеха непрекъснато към останките на двата горящи автомобила. Само някои се опитваха да помогнат — двама-трима по-сърцати се бяха въоръжили с ръчни пожарогасители и се опитваха да попречат на огъня да се разпространи, а на няколко крачки от тях млад мъж удряше с някакъв парцал по едната гума, върху която се беше изсипал бензин. Щефан не познаваше нито едно от лицата около себе си. За първи път съжали, че не поддържа контакти със съседите си. Сигурно поне неколцина от непознатите живеят в неговата сграда. Или идват от друг континент и носят под якетата си автомати със свалени предпазители.

Помъчи се да различи някое по-особено лице сред тълпата. Тъмна коса. Славянски черти. А може би и светеща буква „У“ върху челото — „убиец“? Или „А“ — „атентатор“?

Всичко беше съвсем безсмислено. Ако онези типове наистина са още тук, ще ги забележи, чак когато го намушкат с нож в ребрата или му изпратят куршум в главата. Трябва да се махне! И то колкото се може по-бързо.

Направи две крачки встрани и назад към къщата, стараейки се движението му да остане незабелязано. Не влезе вътре, а се остави тълпата да го носи известно време, докато се отдалечи от края на блока. Още пет или шест крачки — цяла вечност, ако нападателите наблюдават улицата или просто случайно гледат в неговата посока. Въпреки това устоя на изкушението да ги измине тичешком, с което наистина би насочил вниманието върху себе си. Зави, без да се оглежда. Беше много нервен и странната смелост, която вече няколко пъти му оказа неоценима помощ, упорито отказваше да се върне.

Ръката му се плъзна в джоба и затърси връзката с ключове. Все още не се решаваше да хукне, но вече вървеше доста бързо. Тези крачки му струваха толкова усилия, сякаш наистина е бягал. Когато стигна до голфа, паркиран на по-малко от двеста метра от къщата, вече беше останал почти без дъх. Ръцете му трепереха толкова силно, че два пъти безуспешно се опита да пъхне ключа във вратата на автомобила. Най-сетне се качи, затвори вратата след себе си и я заключи. Най-сетне въздъхна с облекчение.

В никакъв случай не беше на сигурно място, но поне опасността не беше непосредствена. Улицата пред него беше пуста. Малкото хора, които видя, вървяха в обратната посока. Това е добре. Само ще увеличат тълпата и ще затруднят преследвачите му да открият, че вече не е на местопроизшествието. Достатъчно време, за да изчезне.

Завъртя ключа в стартера. Двигателят запали още от първия път. Досега никога не му беше правило впечатление колко неравномерно и шумно работи. Освен това отвратително миришеше на спирт. Веднага схвана, че не старият, немощен голф се е променил, а просто през последните дни кара колата на Роберт и това си казваше думата. Явно на нищо друго не се свиква така бързо, както на лукса.

Измъкна се предпазливо от паркинга, обърна на тясната уличка и безразборно зави няколко пъти надясно и наляво, докато се увери, че никой не го следи. Маневрата сигурно беше излишна. Фактът, че още е жив, показваше, че мъжете, които бяха поставили бомбата в колата, не го бяха видели. Все пак се почувства по-сигурен, след като го направи.

Погледна часовника и с голямо учудване установи, че от експлозията не бяха изминали и пет минути. Имаше достатъчно време да отиде до летището и лично да посрещне Роберт.

При първата възможност зави в обратна посока. До срещата с Роберт имаше още време. Сега е много по-важно да отиде в болницата и да види как е Ребека. Още не беше решил окончателно, но смяташе още тази нощ да я изведе оттам. Разбира се, няма да я заведе у дома, а на място, по-сигурно от болницата. Имаха нужда от сигурно скривалище и, естествено, от лекар, който освен дискретен, да е и достатъчно смел. И за двете неща сега не мислеше. От благодарност Роберт сигурно ще го прегърне, когато го помоли да използва парите и проклетите си връзки, за да им помогне истински.

Светофарът пред него смени светлините от зелено на жълто, после на червено. Щефан натисна спирачките, погледна автоматично в огледалото за обратно виждане и видя как колата отзад изпревари и застана до него.

Не беше хонда и мъжът, който свали стъклото от своята страна и със знак го помоли да направи същото, не насочи към него автомат. Но това не означаваше, че срещата ще завърши по-приятно. Автомобилът беше бяло-зелен и на покрива си имаше синя лампа. Ръцете на Щефан така се сгърчиха, че с мъка се пресегна към прозореца и го отвори.

— Добро утро, шефе.

По дяволите, как беше правилното обръщение?! Не се сещаше. Гласът му прозвуча нервно. Трепереше.

— Добър вечер — отвърна полицаят. Имаше кръгло лице, беше доста по-възрастен от Щефан и излъчваше доброта, но и сила. В очите му блестеше прикрита усмивка, което обаче не му пречеше съвсем професионално да фиксира Щефан с поглед и в същото време да оглежда вътрешността на колата. — Бързате ли?

— Бързо ли карах? — с ужас в гласа попита Щефан. Беше абсолютно сигурен, че не е превишил скоростта. Поради простата причина, че на старата таратайка й трябва доста повече време, за да вдигне над петдесет, отколкото е разстоянието между двата светофара.

— Не — отвърна полицаят. — Но ако искате да останете жив, по-добре включете светлините.

Щефан стъписано погледна арматурното табло. Наистина беше потеглил, без да включи фаровете — още едно доказателство за състоянието му. А и нощта беше необичайно светла.

Бързо поправи грешката, лепна една измъчена усмивка върху лицето си и кимна с глава, за да благодари на полицая.

— Благодаря. Извинете за грешката.

Мъжът отсреща допря два пръста до въображаемата фуражка и затвори прозореца. Светофарът превключи на жълто и още преди да светне зеленото, полицейската кола профуча край него.

Щефан въздъхна с облекчение. Ако му бяха поискали документите, щеше да изпадне в доста неловко положение. Книжката му беше в джоба на якето, което бе хвърлил върху дивана в хола, а не можеше да си позволи проверка на документите за самоличност. Малко вероятно беше някой да свърже взривеното БМВ с него, но в последните дни му се бяха случили неща, които наистина бяха малко вероятни…

Докато пътуваше, отново си помисли колко необичайно светла е нощта. На небето не се виждаше нито едно облаче, а луната светеше като прожектор, макар че не беше пълнолуние. Видимостта беше почти като през деня. Нищо чудно, че беше забравил да включи фаровете!

Не оставаше още много до болницата. Внимаваше да спазва всички правила за уличното движение и без да прави впечатление с бавното си придвижване, да не вдига максималната позволена скорост. Въпреки това до болницата имаше още около десет минути път.

Насочи се не към подземния паркинг, а направо към главния вход. Гаражът означаваше не само тъмнина и хиляди възможности за засада, а в момента най-вече неприятни спомени. Сигурно вече никога няма да влезе в гараж, без да си спомни за неприятната случка.

Освен това имаше и още една причина да спре точно пред главния вход — може да се наложи бързо да излязат. Лекарите няма да са особено въодушевени, когато посред нощ и без всякаква причина отведе пациентката им. Дорн между другото също не. А Ребека най-много от всички. Дори сигурно ще реши, че е измислил всичко, за да я отдалечи от детето.

Щефан Мевес срещу останалия свят, помисли си иронично той. При това всичко едва сега започва! Все още не знаеше кои са хората, които искат да го убият. Още повече, защо го искат.

Паркира така, че да е точно до осветеното пространство пред вратата, слезе от колата и със сигурни крачки влезе в болницата. Макар че не беше единственият посетител по това време, при влизането му едната сестра на рецепцията веднага стана, така че беше невъзможно да се направи, че не я забелязва. Още преди да каже нещо, тя започна с рязък тон:

— Не може да паркирате на това място.

— Ще остана само десетина минути, дори по-малко.

— Няма значение — упорито настоя тя. — Трябва да махнете колата оттам. Ако не го направите, ще извикам влекача.

Това бяха думите й, но нещо в погледа подсказа на Щефан, че има и друго. Жената беше доста нервна. Привидно невъзмутимото му поведение по-скоро беше я изплашило, отколкото възмутило, а резкият тон беше просто признак на несигурност.

— Не мога да ви попреча да го направите — отвърна спокойно той. — Но се страхувам, че ще съм изчезнал, преди влекачът да дойде.

Един-единствен поглед в очите й му показа, че е спечелил. Сестрата го изгледа шокирана, но той вече знаеше, че няма да извика влекача, защото се опасява, че той казва истината и само ще си навлече неприятности, когато онези дойдат и няма какво да вдигнат. Освен това жената изпитваше страх от него. Не конкретно от него, а от хора като него. Щефан не знаеше кога точно, но изведнъж осъзна, че през последните два дни беше сменил категорията, в която играе. Само не знаеше дали да се радва от това.

Не й даде възможност да каже още нещо, а с широки крачки се отправи към асансьорите. Две от кабините бяха тук. Бързо влезе в по-малката, натисна бутона за етажа на Беки и с нетърпение зачака вратите да се затворят.

Когато погледът му попадна върху голямото колкото човешки ръст огледало на задната стена на кабината, целият изтръпна.

Видя собственото си лице, но за момент под познатите черти сякаш съзря още нещо друго, съвършено чуждо и диво, което всъщност не се виждаше, но осезателно присъстваше у него. Нещо, което…

Затвори очи, преброи мислено до три и когато отново ги отвори, чудовището в огледалото беше изчезнало. И, разбира се, никога не го е имало. Нервите започват да си правят шеги с него, но след всичко преживяно имат право, помисли си той.

Изплези се на собствената си физиономия, ухили се глупаво и се обърна, когато кабината с лек тласък спря и вратите се разтвориха. По-добре да помисли какво ще каже на Ребека.

Влезе в отделението и с бързи крачки се насочи към стаята й. Тъкмо понечи да натисне дръжката на вратата, когато тя се отвори и отвътре излезе сестра Марион. Носеше табла с лекарства и инжекции в лявата ръка. Един поглед в лицето й беше достатъчен, за да разбере, че е излишно да влиза в стаята.

— Пак ли? — попита Щефан, без да поздрави.

Сестра Марион въздъхна. Вече не изглеждаше полуядосана-полуразвеселена като вчера, а някак отчаяна и угрижена.

— Идвах преди половин час — каза тя. — Сигурно се е измъкнала веднага след това, без да я забележа.

— Трябва сериозно да поговоря с нея.

Сестрата само поклати глава.

— Страхувам се, че няма много да помогне. Постепенно започвам да се ядосвам, знаете ли? Без да се смята това, че жена ви се държи наистина безотговорно по отношение на самата себе си.

Тя затвори вратата, погледна смръщено таблата с лекарства в ръцете си и се обърна в обратната посока.

— Най-добре да изтичам в детското отделение и да я доведа, преди някой да е забелязал отсъствието й. Професорът ще ми откъсне главата, ако научи, че отново е тръгнала на пътешествие.

— Нека аз свърша това — каза Щефан.

— Какво? Да ми откъснете главата ли?

Щефан се усмихна.

— Не. Да я доведа. Никой няма да разбере, обещавам ви.

Сестрата се поколеба за момент, после кимна с глава.

— Добре. Ще се обадя по телефона и ще съобщя, че ще отидете. Познавам сестрата, която е на нощно дежурство. Дължи ми услуга. Елате.

Тя с бързи крачки се отправи към сестринската стая, остави таблата и набра четирицифрен номер. Докато чакаше да чуе сигнал, бръкна в джоба на престилката си и извади връзка ключове.

— Минете по тайния ход. Така няма да ви видят… Нали знаете къде е?

— В парното — Щефан взе ключа и се ухили. — Това е добре. Така никой няма да чуе виковете й, ако малко я понатупам, за да й избия глупостите от главата.

Сестрата остана сериозна.

— Не можете да й навредите толкова, колкото тя самата си вреди. Жена ви унищожава целия напредък в оздравяването си само защото не се щади. — Тя сбърчи чело, сне слушалката от ухото си и го погледна замислено. — Странно, никой не вдига.

— Сигурно всички са заети с това да удържат жена ми. Ще побързам.

Не се почувства особено добре, когато го каза. Наистина ще побърза да стигне до Ребека, но не за да я върне. Сестра Марион ще има доста да обяснява на другата сутрин. Даде си дума да направи така, че да не й създаде много неприятности.

Пъхна ключовете в джоба си, обърна се към асансьорите и видя как висока момичешка фигура с дълга до раменете, буйна черна коса и раздърпани дрехи изчезна в една от кабините. Не успя да види лицето й.

За момент Щефан застина на мястото си като ударен от гръм, после се втурна след жената. Вратите тъкмо се затваряха. Преди, докато чакаше във фоайето, те се движеха едва-едва, а сега като че ли се затваряха с бързината на крачките му. Знаеше, че няма да успее.

— Хей! — извика той. — Чакайте!

Не получи никакъв отговор. Стигна до асансьора точно в мига, когато вратите се затвориха под носа му. Приблизително една десета от секундата, преди да може да погледне кой е вътре.

— Проклятие! — Щефан удари с длан по вратата на асансьора. Ударът отекна в пустия коридор със силата на пистолетен изстрел. С усилие се сдържа да не удари още веднъж с юмрук. Отчаянието му толкова бързо премина в яд, че за секунда стоя напълно безпомощен. Чуваше как кабината се движи и този звук го ядосваше още повече, защото сякаш му се подиграваше.

Гневът пак отлетя така бързо, както беше дошъл. Остана чувство на празнота, което постепенно се превръщаше в объркване и ужас.

Бързо се дръпна крачка назад от вратата на асансьора и се огледа. На няколко метра от него една врата се беше отворила и млад мъж в бели болнични дрехи въпросително и укорително го гледаше. Погледът му говореше, че не за първи път вижда подобна ситуация.

— Всичко е наред, обърках се. Съжалявам.

Вдигна извинително ръце, пристъпи към другата кабина и натисна бутона. Чу как асансьорът тръгна от долния етаж. Младият мъж не каза нищо, но и не влезе в стаята си, а остана, докато асансьорът дойде и Щефан се качи.

 

 

Десетте минути, които Щефан обеща на сестрата на рецепцията, отдавна бяха минали, когато той влезе в партерния етаж на детското отделение и тръгна към асансьорите. За негов късмет на рецепцията нямаше никой и не се наложи да дава измислени обяснения за посещението си, с което да изгуби още повече време.

В момента времето беше най-важният фактор.

Междувременно вече не беше абсолютно убеден, че жената, която преди малко видя да влиза в асансьора, е Соня. Но не беше и съвсем сигурен, че не е тя. При това положение на нещата най-добре беше да изхожда от по-лошата възможност, вместо от вероятната. Тоест, че въпреки всички предпазни мерки, които взе, Соня и братята й са го последвали дотук, че Соня е подслушала разговора му със сестра Марион и вече знае къде се намира Ребека. Както и детето.

Имаше обаче едно неоспоримо предимство на своя страна — дойде дотук по най-прекия път. Дори и да е тичала, на Соня ще й трябва много повече време да стигне до детското отделение и още повече, докато намери двете пациентки. По площ детското отделение приличаше на малко село и за външен човек беше построено по непонятна логика. Ако има късмет — ако поне веднъж през тази нощ има късмет, — мястото на рецепцията няма да е празно, защото дежурният е отишъл до тоалетната или си прави кафе, а защото отделението отдавна е затворено за посетители и вратите са заключени. Щефан не се и съмняваше, че въпреки всичко Соня ще влезе по някакъв начин. Но и за това се иска време. Трябват му само десет минути, за да вземе Ребека и в краен случай, и детето, и да се върне с тях по същия път, по който дойде.

Разбира се, ако след десет минути не продължава да стои тук и да чака асансьора. За трети или четвърти път натисна бутона, но без резултат. Зелената стрелка над вратата не светна, не чу нищо. Опита късмета си и на другите два асансьора, но със същия резултат. Явно след изтичане на официалното време за посещения са изключили асансьорите за посетители.

Толкова по-добре, помисли си той. Дори и да се появят Соня и братята й, не знаят на кой етаж се намира Ева. А докато претърсват етаж по етаж, те двамата с Ребека вече ще са на другия край на града, на път към вилата на Роберт.

Щефан погледна още веднъж през стъклената врата. От Соня и братята й нямаше и следа, не видя мъже с автомати, нито пък някой насочваше към него ракета със среден радиус на действие. Насочи се към стълбището и пое нагоре към петия етаж.

И тук цареше неестествена тишина. А може би обичайната за това време? В същия миг изпита чувството, че нещо не е както трябва. Стори му се, че в странната тишина се спотайва опасност. Тишината означава отсъствие на живот или присъствие на враг, който умее да се промъква безшумно…

Не за първи път се учуди на собствените си мисли, но вече не си блъскаше главата да разбере как са се появили. Може би непосредствената брутална заплаха за живота му, започнала преди време във Вълче сърце, е събудила в него нещо, което винаги е съществувало у човека. Независимо от всякакви пацифизъм, етика и морал, ако се разрови по-надълбоко у всеки човек, ще се стигне до животното, което пет пари не дава за десетте хиляди години цивилизация и безкомпромисно се бори за съществуването си.

Но това не беше единствената причина за странното настроение, което все повече го завладяваше, докато се качваше по стълбите.

Беше самата сграда.

Осъзнаването на този факт дойде с десетминутно закъснение, но затова пък с абсолютна сигурност. С изключение на нормалното безпокойство, което всеки човек изпитва, когато се намира в тях, за него болниците винаги са били места, с които свързваше положителни асоциации — помощ, надежда, здраве. Точно обратното чувстваше сега. Тази сграда вече не беше убежище на сигурността, а място на страдание, където се бяха събрали всички болести и болки, където имаше само безнадеждност и смърт. Миришеше на смърт. Усещаше всички болки и отчаянието, наслоени в стените. Докато вървеше нагоре по стълбите, наистина сякаш чувстваше всички болки и болести, които се намираха от другата страна на стените — лепкав мирис на загниваща плът, разложение и смърт.

С мъка се отърси от тази представа. Мислите не се дължаха само на нервността му. От известно време насам беше станал не само по-чувствителен към болките на хората, но и към настроенията им. Може да използва великодушието на Роберт втори път и да си извика един техник на мозъци.

За това ще мисли друг път, не сега. Забърза, но на последните стъпала отново намали ход. Няма смисъл да пристигне десет секунди по-рано, а след това пет минути да чака да се успокои дишането му, за да може да говори.

Пред вратата на петия етаж спря, пое дълбоко дъх, издиша и се ослуша. Зад млечнобялото стъкло светеше, но не се чуваше никакъв звук. Сякаш цялата клиника беше потънала в дълбок сън, макар че не беше никак късно. Всъщност по това време работата тук трябва да върви на обичайните обороти както през деня. Въпреки това беше абсолютно тихо.

Щефан предпазливо натисна дръжката на вратата, открехна я и погледна през пролуката. Коридорът беше ярко осветен, но празен. Видя едната кабина на асансьора. Вратите й бяха отворени.

Внимателно отвори вратата докрай, пристъпи в коридора и хвърли бърз поглед наляво и надясно. Нямаше никой, но усети, че нещо не е наред. Не само единият, а и останалите три асансьора бяха на етажа и вратите им зееха отворени. Някой беше залепил светлинните сензори с малки пластири.

Неопределеното неприятно чувство изведнъж прерасна в силно безпокойство. Някой беше блокирал асансьорите, при това съвсем определено не за да спести работата на пазача и да попречи на късни посетители.

Щефан махна лепенките от единия асансьор и го изключи. Не можеше да направи повече, за да си подсигури бързо връщане.

В главата му отново се обади онзи слаб глас, който принадлежеше повече на Щефан страхливеца и който сега се опитваше да го убеди, че това, което прави, е пълно безумие — нямаше никакво доказателство, че ставащото тук не е в реда на нещата. Вместо да си играе на герой, трябва да потърси най-близкия телефон, при това на друг етаж, и да уведоми полицията.

Само че той приближи до интензивното отделение, сложи предпазливо длан върху грапавото матирано стъкло и без особена изненада установи, че вратата не е заключена. Вероятно никога не я заключват след времето за посещения. А може би той не е единственият, който подготвя бързото си отстъпление…

Внимателно отвори вратата.

Усещането за опасност изригна във вътрешностите му като вулкан. Въздухът миришеше на кръв, насилие и смърт, а усещането за извършено насилие за момент стана толкова интензивно, че той направи крачка назад. Усети не мирис на кръв в банки или спринцовки, а на топла, пулсираща кръв, пролята в жестоко насилие. Обстановката не беше спокойна — някъде хленчеше пеленаче; чуваше се писукането на електронни уреди, равномерното пощракване на реле и някакъв пукащ шум, който чак след известно време определи като идващ от радиоапарат или телевизор, който не е включен на определена програма.

С малки предпазливи крачки тръгна напред по коридора. Миризмата на кръв стана по-наситена и още преди да влезе в сестринската стая, вече знаеше какво ще види. Тяло в бяла престилка лежеше по корем на пода между масата и входната врата. Липсваше половината от задната част на главата. По слепените от кръв посивели коси Щефан позна, че тялото е на професор Валберг. Някой беше стрелял в него от непосредствена близост. Част от това, което липсваше и съдържанието на черепа беше полепнало върху стената до прозореца. Втора неподвижна фигура лежеше в другия край на стаята. Въпреки че беше просната по гръб, Щефан не можа да я разпознае, защото и нейното лице липсваше. Надяваше се да не е сестра Данута.

Потисна смесицата от ужас и погнуса, които се надигнаха у него, прекрачи трупа на Валберг и се приближи до бюрото. С треперещи пръсти вдигна слушалката на телефона и три-четири секунди напразно чака да чуе сигнала „свободно“. Сигурно трябва да избере нула или друга цифра преди това. Направи го, но отново не последва никакъв сигнал. Изминаха още няколко секунди, през които напразно натискаше всички бутони, докато най-сетне разбра, че държи в ръка неизползваема слушалка. Някой беше прерязал кабела.

Може би някой, който още е тук.

И който точно в този момент стои зад него и очаква да се обърне, за да стреля в лицето му…

Зад него нямаше никой. Картините на ужаса, които фантазията му рисуваше, не бяха истински. Просто усещаше, че няма никой. Отделението беше пусто, не усещаше агресия.

Когато излезе от сестринската стая и тръгна към помещението в края на коридора, сетивата и нервите му бяха опънати до скъсване. Всички шумове, които преди това чу, бяха все още тук, към тях се прибавиха безброй други, които обикновено не долавяше. И въпреки това, над всички тези шумове сякаш беше се простряла странна тишина. Като че ли съзнанието му предварително филтрираше усещанията на сетивата. Имало е насилие, но в момента не съществуваше реална заплаха.

Мина покрай вратата на лекарската стая и се поколеба дали да не влезе, но продължи. И там няма да намери работещ телефон. Вероятно и в цялото отделение…

Когато стигна стаята на Ева, мирисът на кръв завладя всичко. Щефан вдигна трепереща ръка, отвори вратата и за секунда затвори очи, за да се настрои за гледката, която го очакваше.

Не помогна.

Това, което не видяха очите му, доловиха останалите сетива, чиято острота в момента се оказа проклятие. Тук насилието беше достигнало върха си.

Първото нещо, което видя, беше преобърната инвалидна количка. Ако беше отворил очи секунда по-късно, щеше да се блъсне в нея, защото количката беше точно зад вратата. Едното от колелетата беше изкривено и почти извадено от оста, а хромираните части бяха опръскани със засъхнала кръв.

После видя Ребека.

Не, не беше тя. Не можеше да е тя, защото нито дрехите, нито фигурата, цвета на косата и дължината й бяха нейните, но за момент беше абсолютно убеден, че тялото, което лежеше с лице надолу в локва кръв, е на Ребека, поради простата причина, че това щеше да е най-лошото, което съдбата му поднасяше през последните няколко дни.

Беше сестра Данута. Не беше стреляно в лицето й, а гръклянът беше изтръгнат. Когато Щефан обърна трупа по гръб, главата така се разлюля наляво и надясно, че той се изплаши, че ще се откъсне и ще се търкулне. Раната беше толкова дълбока, че през червената плът виждаше белия гръбначен стълб. Ако съди по огромната локва кръв и напоените й дрехи, тя е изгубила всичката си кръв. Гръклянът не просто беше изтръгнат, от врата липсваше парче месо, голямо колкото юмрук.

Поне бързо е свършила, помисли си Щефан със замъглено съзнание. Изражението в очите на Данута беше страшно, но не издаваше голяма мъка. Дори и да не е издъхнала веднага, а да се е задушила, шокът е бил толкова голям, че не е изпитала болка.

Изправи се с треперещи крака. Ръцете му бяха изцапани с кръв. От миризмата вече почти губеше съзнание. С отвращение избърса пръстите в панталоните си и се огледа в малкото помещение, преобърнато наопаки.

Сестра Данута не беше единствената жертва. До прозореца лежеше свито тялото на тъмнокос мъж, облечен в светъл летен костюм с бяла риза и вратовръзка. Едно от стъклата на тъмните му очила беше строшено и зад него зееше влажна тъмночервена дупка. Щефан предположи, че е мъжът, когото Уайт обеща да изпрати, за да пази Ребека — в дясната си ръка стискаше пистолет.

Третият мъртвец в стаята носеше изпокъсани дрехи — панталони от грубо рипсено кадифе, които бяха модерни преди около десет-дванадесет години, евтина бяла найлонова риза и напълно неподходящи към облеклото ботуши с връзки. До него също имаше пистолет — екзотичен модел, който заради твърде големия заглушител изглеждаше още по-странен и непознат. Заглушителят обясняваше защо никой не е чул изстрелите, с които бяха убити Валберг и останалите. Нямаше обаче отговор на парещия въпрос, който мъчеше Щефан — къде бяха Ребека и детето?

Леглото на Ева беше преобърнато и счупено, както и повечето неща в стаята. Не знаеше колко дълго е продължила борбата, но трябва да е била жестока. Който или каквото и да беше убило сестра Данута и останалите, беше превърнало всичко наоколо в модерна версия на полетата край Вердюн.

Щефан се наведе над мъртвия, протегна ръка към оръжието и отново я дръпна. Имаше сигурното усещане, не, знаеше, че ще му трябва оръжие, но това със заглушителя беше дълго почти колкото късоцевна пушка и тежеше сигурно толкова. Освен това не знаеше дали ще може да си служи с него.

Вместо този, взе пистолета на другия убит — най-обикновен, познат от хилядите американски филми. Провери дали е спуснат предпазителя и помириса дулото. Нямаше представа как мирише барут, но понеже не усети никакъв мирис, реши, че с оръжието не е стреляно. Бедничкият, успял е само да извади оръжието си, но не и да го използва!

Какво се е случило тук?

Щефан пъхна пистолета в колана на панталоните си, отиде още веднъж до другия убит и го претърси, потискайки с огромни усилия ужаса и отвращението си.

Резултатът беше повече от скромен — два резервни пълнителя за пистолета, евтина запалка еднодневка и пакет цигари без бандерол. Не откри никакви документи или нещо друго, което би дало информация за самоличността на убития. Това ни най-малко не го изненада, но подхрани безпокойството му, защото беше още едно доказателство за нещо, което вече отдавна знаеше: хората, с които си имаше работа, не бяха притичали насам убийци любители, а професионални наемници.

Само че кой ги беше убил?

Претърси и втория труп, но резултатът беше само привидно по-успешен. Джобовете на мъжа не бяха така педантично опразнени, както тези на първия, но съдържаха само дреболии, които също не издаваха кой е и откъде идва. Още повече какво бяха направили с Ребека и детето.

Поне още бяха живи. Стаята миришеше на смърт, но Щефан можеше да определи чия. А тя беше на Данута и на останалите двама непознати. Вече престана да си блъска главата над въпросите откъде и защо идват усещанията, които така завладяха съзнанието му. Просто знаеше, че ще разбере, ако тук е убит и друг човек. За момента се задоволи с това. Сега единственото важно нещо беше да открие Ребека и детето. Нямаше и най-малка представа как ще го направи, просто се довери на новите си усещания. Какво друго му оставаше?

Не че се надяваше на някакъв успех, а само за да може след това да си каже, че поне е опитал, отиде до телефона и вдигна слушалката. Чу това, което и очакваше — мъртва тишина.

Когато излизаше от стаята, забеляза няколко малки, неравномерни следи, които излизаха изпод трупа на Данута и водеха в преддверието, а после надясно по коридора. Бяха зацапани и неясни и понеже не беше специалист по разчитане на следи, не можа да определи чии бяха. Но в никакъв случай не бяха следи на човек, а на животно.

Дълбоко някъде в него — макар и не чак толкова, колкото би му се искало — дремеше знанието кое животно оставя подобни следи, но сега не беше в състояние да се занимава с тази мисъл. Бързо излезе в коридора, обърна се надясно и напусна интензивното отделение.

Пред асансьорите стоеше млада жена в сестринска униформа. Явно все още не беше забелязала номера с лепенките, защото изглеждаше доста ядосана и дори малко объркана. Изражението върху лицето й мигновено се промени, когато чу шума от вратата и се обърна към Щефан.

— Какво…? — започна тя с ужас в гласа.

— Изчезвайте веднага оттук! — прекъсна я Щефан. — Бързо! И извикайте полицията! Извършено е убийство!

Сестрата стоя така още една секунда с широко отворени очи, но нито хукна през глава, нито изпадна в хистерия, а реагира с учудващо хладнокръвие. Обърна се бързо, но в никакъв случай не панически, и тръгна към вратата на някакво отделение.

— Заключете вратата! — извика след нея Щефан. — И не отваряйте, преди да дойде полицията!

Съмняваше се, че ще го послуша, но в крайна сметка нямаше никакво значение. Трябваха му няколко секунди, за да изчезне от тук, това беше всичко.

Огледа се замислено по дългия и невероятно тих коридор. Сетивата му продължаваха да работят с предишната острота, но това сега не му помагаше. Усещаше, че Ребека и детето не са в непосредствена близост до него, но това беше всичко.

От друга страна, нямаше кой знае колко други възможности за напускане на етажа. Асансьорите бяха блокирани и ако Ребека беше тръгнала по стълбите, той щеше да я срещне. Възможно е и да се е скрила някъде наоколо, но това не би подхождало на нейния начин в действие. Тя никога не се е крила и не е чакала със затаен дъх опасността да отмине. Сигурно има и друг път за излизане от етажа.

Вдясно коридорът свършваше пред вратата, зад която се скри сестрата. В противоположната страна правеше остър завой, водещ към късата страна на Г-образната сграда. Непосредствено зад извивката Щефан откри друг, много по-голям асансьор. И неговите врати бяха затворени, но когато натисна копчето, зелената стрелка светна и се чу как кабината тръгна.

Изминаха само няколко секунди, докато пристигне на неговия етаж, но още преди да спре, той вече знаеше, че Ребека е пътувала с него. Нямаше никакво съмнение. Голямата, хромирана кабина така беше изпълнена с нейното присъствие, че той почти я виждаше. Била е тук само преди няколко минути — изпаднала в паника, близо до хистерията и без да знае как да се измъкне от зловещото място…

Освен това инвалидната й количка беше паднала точно зад вратата.

Едно от колелетата беше изкривено, а върху синята пластмасова облицовка на седалката имаше няколко тъмни засъхнали петна, които невероятно много приличаха на Щефан на засъхнала кръв. Но не беше — разбра го веднага с изострените си сетива. Само че вероятността да е точно това така го шокира, че в продължение на няколко секунди не беше способен да помръдне и пръста си дори, още повече да мисли ясно. После със задавена въздишка се отърси от вцепенението, буквално скочи в асансьора и удари с длан по бутоните.

Вратите се плъзнаха една към друга с изнервяща бавност и му се стори, че измина цял час, докато се затворят. Затова пък мислите му препуснаха с невероятна бързина. Беше се случило нещо ужасно. Не в отделението зад заключените врати, а тук, в асансьора, и то не с някой непознат, а с Ребека. Страхувала се е до смърт и е изпитвала ужасни болки. В съзнанието му нахлуха още хиляди други информации, които не можеше да преработи. Връхлетяха го с такава сила, че усети как губи разума си.

Асансьорът спря, вратите се отвориха и пред него се откри друг празен коридор. Беше натиснал всички бутони и сега спираше на всеки етаж.

Ребека не беше тук. Не е и била. Щеше да усети, ако е слязла на този етаж. Не можеше да обясни защо, но беше абсолютно сигурен в това.

Асансьорът продължи надолу, спря на третия етаж, на втория и на първия, без да усети присъствието й. Това и без друго беше единственото, което можеше да направи — да захвърли всякакво логическо мислене и да се довери напълно на този нов свят от инстинкти и интуитивно знание, в който беше попаднал.

Асансьорът спря на партера и не помръдна. Чу гласове. Бяха твърде далечни, за да ги разбере, и твърде спокойни, за да знаят притежателите им за случилото се пет етажа по-нагоре. Ребека не е слязла и на този етаж.

Главата му щеше да се пръсне от мисли. Оставаше му само една-единствена разумна реакция — да излезе от асансьора и да се обърне за помощ към първите хора, които види насреща си. Полицията сигурно вече е на път. Но и разумните реакции вече принадлежаха към нещата, които остави зад себе си. Ребека е в опасност и само това е важно сега. Усещаше — не, знаеше го. Може би точно в този момент се бори за живота си.

Решително вдигна ръка, натисна бутона за мазето и същевременно застана възможно най-близо до вратата, но без да прекъсва светлинния сензор. Бръкна под якето и извади пистолета, който взе от мъртвеца горе. Ако при следващото спиране на асансьора някой го очаква зад вратата, трябва да е готов.

Зад вратата в мазето го очакваше някой, но не се хвърли върху него, защото вече не представляваше никаква опасност. Лежеше с лице към пода, потънал в огромна локва кръв. Не беше нужно да поглежда към гърлото му, за да знае как изглежда.

Излезе от асансьора, стисна оръжието с две ръце и се огледа на всички страни. Беше сам с мъртвеца, но и с множество миризми и усещания, които струяха от всички страни и буквално го затрупваха. Без да може да си обясни защо, но разбра, че мъжът е умрял бързо и на практика без дори да изпита страх. Съдбата така бързо го е застигнала, че не е имал време да изпита страх. И той държеше оръжие в дясната си ръка и когато го провери, Щефан без учудване установи, че с него не е стреляно. Който и да е тайнственият убиец, явно действа не само безмилостно и прецизно, но и светкавично.

Тази мисъл в никакъв случай не го успокои. Оръжието в ръката му изведнъж му се стори ненужно и глупаво.

Когато понечи да се изправи, забеляза следите. Не бяха на човек и водеха от увеличаващата се локва кръв направо към една от двете врати в другия край на коридора. Не беше нужно да се замисля, за да разбере на какво животно принадлежат. Още преди два дни забеляза следите на голямо куче. Сега вече беше сигурен какво е.

За последен път разумът му се опита да вземе думата, убеждавайки го, че наистина е куче. А какво друго иначе? Обяснението е много просто — мъжът, когото Уайт е изпратил да пази Ребека, е водел със себе си куче и след смъртта на господаря си полудялото от скръб животно е тичало и убивало наред тези, които са погубили стопанина му.

Това обяснение звучеше приблизително толкова логично, колкото и другото, дебнещо зад разрушените стени на логиката му. Щефан прогони мисълта, пъхна пистолета обратно в колана и се огледа наляво и надясно, преди да се обърне към вратата, зад която се губеха кървавите следи. Знаеше къде се намира, макар че никога преди това не беше идвал в тази част на подземието. Архитектурата на сградата беше еднаква във всички части и етажи. Ако се обърне надясно и завие в първото разклонение на коридорите, ще попадне на асансьорите за посетители и на вратата, водеща към хаоса от сервизни полуетажи и парни инсталации, през които дойде. Следвайки някакъв инстинкт, Ребека беше се опитала да напусне сградата по същия път. Кървавите следи зад него обаче доказваха противното, но той дори не ги и погледна повече. Всичко това, което виждаше около себе си, беше свързано само с инстинкти, чувства и внушения, но не и с логиката. Ако изобщо има някакъв шанс да преживее тази лудост, трябва да разчита само на инстинктите си.

Изтича до разклонението на коридорите, зави надясно и намери вратата към подземието незаключена, както и очакваше. Беше стопроцентово сигурен, че я заключи след себе си. Изводът от това заключение беше повече от ужасяващ — по времето, когато той се е качвал нагоре, Ребека е бягала, за да спаси живота си. При тази мисъл изпита абсурдно чувство на вина — безсмислено, безполезно и мъчително.

Коридорът от другата страна на огнеупорната врата беше силно осветен и абсолютно празен. Нямаше никакви следи, никаква кръв, никакъв звук. Въпреки това разбра, че Ребека е била тук преди не повече от пет минути. Сякаш… надушваше присъствието й.

Затвори вратата зад себе си възможно най-тихо, огледа се и затвори очи, за да се ослуша.

В първия момент не чу нищо. Не, нищо не беше точната дума.

Чу твърде много неща. Сетивата му като че ли още повече се бяха изострили и от всички страни върху му се изсипваха хиляди звуци, за които преди не подозираше — от забързаното тиктакане на собствения му ръчен часовник до тайнствения шепот на компютрите около него, които направляваха цялата техника, събрана в подземието.

Не можа да определи кой звук откъде идва, от какво значение и с каква важност е. После обаче в целия хаос прозвуча остър, отсечен писък и в същата частица от секундата се случи нещо невероятно. Сякаш дълбоко в съзнанието му се превъртя някакъв ключ.

Изведнъж всичко стана друго. Щефан продължаваше да долавя всеки лек звук, да подушва и усеща непознати преди неща, но сякаш върху сетивата му падна филтър, който подреждаше информациите по степента на тяхната истинска важност. Разбра, че Ребека е тук долу. Знаеше на какво разстояние и в каква посока ще я намери; знаеше, че не е сама и че паниката и страхът струят от нея като лепкава маса, която почти можеше да пипне. Всичко това стана в частица от секундата, така че почти не можа да осъзнае промяната.

И още нещо се случи — освободи се и от най-малката следа от страх. Всичко, което сега имаше значение, бяха Ребека и Ева, жена му и детето му, които бяха някъде пред него.

Не се хвърли слепешката напред, следвайки първия си импулс, а бързо и възможно най-тихо тръгна напред. Ребека и Ева не бяха сами. Миризмата им беше почти заглушена от присъствието на поне двама-трима души, дори може би повече. Нямаше да им помогне кой знае колко, ако хукне напред и получи куршум в лицето.

Писъкът на Ребека не се повтори, но той беше сигурен, че идва от една от стаите в последната третина от дългия коридор, от дясната му страна. Инстинктивно премина от същата страна, за да има поне едно, макар и малко предимство, ако някой излезе от тази врата. Ускори крачките си и се наведе леко напред. Мускулите на раменете и ръцете му бяха напрегнати до скъсване, но продължаваше да не усеща и следа от страх. При това беше наясно, че няма никакъв реален шанс да се справи с няколко въоръжени нападатели. Даже може би не с един.

Пропъди тази мисъл и отново се съсредоточи върху пустия бетонов коридор, прострял се пред него. Две неща се бяха променили междувременно — вратите, зад които предполагаше, че се крият Ребека и детето, не бяха в края, а по средата на коридора и второто нещо беше, че коридорът вече не изглеждаше толкова пуст, колкото му се стори в началото. Подът беше покрит с дебел няколко милиметра слой прах, в който без усилие различи множество следи не само в посоката, накъдето вървеше, но и в обратната. Следата беше непрекъсната, по-скоро като от опашка, а не от крака. Върху нея личаха следите на поне три-четири чифта обувки с груби подметки. Отпечатъците бяха съвсем пресни, отпреди не повече от пет минути.

Само с малка част на съзнанието си Щефан се учуди, че приема всички тези информации с един-единствен поглед. Беше потопен в свят, който беше чужд и странен като повърхността на планета, отдалечена на светлинни години от Земята. И с всяка изминала минута не само потъваше все по-надълбоко в този свят, ами се превръщаше и в негов жител.

Предпазливо се приближи до първата от трите врати, зад които смяташе, че се крие Ребека. Вратата беше само леко притворена, но той не се и опита да я отвори докрай. Една от следите влизаше вътре и после излизаше. Някой преди него си беше направил труда да провери помещението. Някой, който е кървял.

Щефан клекна, докосна с върха на пръста си една капка кръв и я помириса. Имаше сладникав мирис на мед и събуди у него такава жажда, която го ужаси и в същото време го възбуди по животински начин. Освен това му даде и много информация. Кръвта беше на мъж между четиридесет и петдесет години, намиращ се в цветущо здраве. Бил е много възбуден и не толкова леко ранен, както показва кървавата следа, и е готов да убива.

Щефан се изправи и провери втората врата. Резултатът беше същият като при първата. Ребека сигурно е зад последната от трите врати.

Приближи се със същата предпазливост, както досега. Наведе се, допря ухо до металната врата и се ослуша, но не долови никакъв звук — нито писъци, нито стъпки или шум от борба.

Ами ако идва твърде късно и двете с детето вече са мъртви?

Отказа да приеме тази възможност.

Отвори внимателно вратата, вмъкна се почти безшумно и се огледа. Пред него имаше друг коридор, осветен само от матова крушка. Виждаха се още три врати. Сигурно тук започва истински лабиринт от помещения и коридори, дълги километри.

Пред него нещо изтрополя — не много силно, но продължително и по начин, напомнящ боричкане. После чу два или три мъжки гласа, разговарящи на неразбираем език и плач на дете. От Ребека нито звук.

Щефан извади пистолета, педантично провери дали предпазителят е свален, хвана оръжието с две ръце, с насочено към пода дуло. Гласовете не се чуваха много отдалеч, може би бяха на около двадесетина крачки разстояние, а може и само на пет, непосредствено зад следващата врата. Сърцето му заби по-бързо, но не изпита страх. А трябваше да изпитва!

Приближи се безшумно до вратата в другия край на късия коридор, притисна се с гръб към студения бетон и се опита да погледне през тясната цепнатина между вратата и рамката. В първия момент видя само сенки, но шумовете бяха вече много по-ясни. Добре направи, че беше предпазлив. Мъжете, които говореха, стояха точно зад вратата. Чуваше гласовете им много по-отчетливо, макар че не разбираше нищо. Говореха славянски език, може би руски. Разговорът им като че ли беше спор, но не беше много сигурен. В неговите уши сигурно и прогнозата за времето, произнесена на руски, ще прозвучи заплашително.

Безкрайно предпазливо сне лявата ръка от пистолета, сложи разперените си пръсти върху вратата и натисна лекичко. Вратата се раздвижи — много бавно и безшумно, защото беше много тежка. Цепнатината, през която можеше да погледне, стана по-голяма.

Изострените сетива отново си направиха шега с него. Гласовете се чуха толкова ясно, сякаш са зад вратата, но там нямаше никой. От другата страна на боядисаната в огненочервено врата нямаше коридор, а голямо помещение, което миришеше на мухъл и беше натъпкано с тръби и кабели. Вътре беше доста по-топло, отколкото в останалата част на коридора. Сигурно е парното, мина му през ума.

Отвори вратата, промъкна се предпазливо и отново стисна пистолета с две ръце, оглеждайки се на всички страни. Помещението беше ниско, но толкова голямо, че светлината се разсейваше, преди да достигне отсрещната стена. Някъде работеха тежки машини. Миришеше на суха топлина, медикаменти и страх.

Гласовете идваха отляво, където освен бъркотията от кабели и тръби имаше странни, големи метални блокове. Иззад единия от металните късове се показваше сянка, която се движеше в ритъма на единия от гласовете. Без значение дали беше на руски или не, разговорът отзад съвсем не беше за времето.

Щефан се приближи на пръсти до алуминиевите сандъци, клекна на лявото си коляно и надникна иззад ръба на импровизираното си скривалище. Алуминият така силно вибрираше в гърба му, че той усети болка. Освен това металът беше и горещ. Надяваше се машините зад металните облицовки да са достатъчно масивни, за да могат да издържат на нападение, защото мъжете, които видя, бяха въоръжени до зъби. Двама носеха пистолети, третият за ужас на Щефан беше въоръжен с един от онези стари модели автомати с много дълга цев и кръгъл магазин. Четвъртият не беше въоръжен, или поне оръжието му не се виждаше. Над лявата ръка ризата му беше разкъсана и потъмняла от кръв. Ребека и детето не се виждаха никъде.

Нямаше съмнение, че пред него са хората, които бяха предизвикали клането в детското отделение. И нямаше никакво съмнение за причината за това клане, защото различи единия от мъжете.

Когато го видя за последен път, мъжът носеше бял маскировъчен костюм и доста по-модерно оръжие. Както се виждаше, оттогава не беше се бръснал много често. Въпреки това веднага го позна. Четиримата бяха от отряда наемници на Барков. Дошли са да им представят сметката от интервюто с техния бос.

Може би Ребека вече е платила…

Всичко това помисли без всякакви емоции. Със същата ужасяваща студенина осъзна, че ще убие мъжете, ако нещо се е случило с жена му. Дори да не успее да го направи и загине, няма никакво значение. Ще убие първо мъжа с автомата, после може би още един, преди да го застрелят. Съществото, в което беше се превърнал, следваше правилата на старозаветната справедливост.

Но моментът още не беше дошъл. Това, че не виждаше Ребека, все още не означаваше непременно, че е мъртва. Виждаше само малка част от пространството зад алуминиевите блокове. Трябва да се приближи, макар че така опасността да бъде открит става неимоверно по-голяма.

Щефан се дръпна зад прикритието си и бързо се огледа. Това, което видя, не му вдъхна кой знае какъв оптимизъм. Зад трите метални блока се издигаше масивна стена от дебели колкото ръка тръби и кабели, които стигаха до тавана. Отсрещната страна изглеждаше малко по-добре, но той и не помисли за нея — беше невъзможно да стигне дотам, без да бъде открит от наемниците.

Мислеше напрегнато. Не може да остане тук и да чака проблемът да се разреши от само себе си. Усещаше напрежението на четиримата. Ако чака да дойдат при него, вече е загубил играта.

Погледна нагоре. Машинните блокове бяха високи почти два метра и приблизително толкова лесни за изкачване, колкото отвесно поставено огледало. Освен това беше сигурен, че акцията няма да мине безшумно.

Но това беше единственият начин. През последните минути спорът на руснаците стана по-разгорещен. Времето течеше. Ако иска да направи нещо, сега е моментът.

Щефан сне предпазителя, пъхна го под колана на панталона отзад и вдигна ръце. Достигна горния ръб на алуминиевия блок без усилие, събра всичките си сили и със стиснати зъби се повдигна. В първия момент действието му се стори доста по-леко, отколкото очакваше. Но така беше само в първия момент. Металът беше топъл и така силно вибрираше, че зъбите го заболяха. Освен това не можа да се вдигне отведнъж, а трябваше да наведе горната част на тялото си напред, преди да може да свие напълно ръце. Между горния край на блока и тавана имаше само някакъв си половин метър.

Успя по някакъв начин, но горе лежа поне минута със силно сърцебиене и останал без дъх, без да може да се помръдне. Металът под него бръмчеше. Гласовете на руснаците заглъхнаха в съзнанието му и се сляха в неясен застрашителен шепот. Вече не му беше просто топло, а направо горещо.

Вдигна мъчително глава, вдиша дълбоко и чак след това се сети, че звукът можеше да го издаде. Затаи инстинктивно дъх и се ослуша, но не долови никаква промяна в ритъма на гласовете. Много предпазливо опипа зад себе си, изтегли оръжието и започна да се плъзга напред по горещия метал.

Трите огромни метални сандъка бяха толкова близо един до друг, че без усилие преодоля разстоянието между тях, но горещината започна да става проблем. Вече достигна границата на болката и се увеличаваше. Въпреки това упорито продължи да пълзи напред по корем, прехвърли се на средния блок, а после на последния от трите. Гласовете на четиримата войници се чуваха непосредствено под него.

Сега чу и друг звук — тихото, накъсано хлипане на дете. Идваше от пространството между металните сандъци и задната стена на помещението…

Сърцето му подскочи от ужас, когато се премести напред и погледна под себе си.

Беше прав. Ребека и Ева се бяха сгушили в широкото половин метър пространство между блоковете и стената. Детето седеше свито в един ъгъл и хълцаше, но между хлипането му се чуваха и други, тихи, ръмжащи звуци. Положението на тялото му издаваше по-скоро агресивност, отколкото уплаха.

Ребека лежеше по гръб и явно беше загубила съзнание. Болничната й нощница беше разкъсана и цялата дясна страна беше в кръв. Раната от ухапване върху дясното й ребро сигурно се беше отворила. Лицето беше подпухнало. Вероятно я бяха били, за да я укротят.

Мисълта за това, какво вероятно се е случило, изпълни Щефан с хладен гняв. И последната следа от страх и скрупули изчезна. Някой беше причинил болка на семейството му и затова сега той ще му върне болката. Всичко беше много просто.

Изпълзя малко назад, обърна се надясно и тръгна сантиметър по сантиметър напред. Металът под него вече беше така нагорещен, че имаше чувството, че се движи по гореща печка. От болка очите му се напълниха със сълзи. Стисна още по-силно зъби и се прилепи към горещия метал. Продължи, докато видя под себе си руснаците.

В същия миг му се прииска да не го беше правил.

Гледаше от по-малко от десет сантиметра височина и беше съвсем близо до единия от тях. Мъжът с автомата беше с гръб към него, но тримата други гледаха в неговата посока. Само ако някой от тях вдигне поглед нагоре…

Ще е мъртъв. Е, и? И без друго изгледите му да излезе жив оттук бяха равни на нула. Въпросът беше колко от тези типове може да вземе със себе си.

Реалистичният отговор беше: нито един. Имаше оръжие, предимството на изненадата беше на негова страна и се намираше в превъзходна от стратегическо отношение позиция. Само че не беше убиец. Ако четиримата бяха убили Ребека, вероятно не би се поколебал и секунда да ги застреля един по един. Но тя все още беше жива и той не можеше да направи нищо друго, освен да се върне при нея и да се опита по някакъв начин да я защити. Дори това да означава сигурна смърт и за двамата.

Тъкмо когато понечи да се върне назад по горещата плоча, един от мъжете бръкна в джоба си и Щефан разбра какво правят четиримата тук долу.

Чакат обаждане.

Младежът извади от задния си джоб сгъваем мобилен телефон, изтегли със зъби антената и силно заудря по бутона за включване. Мрачното му лице се свъси още повече.

Щефан мислено поклати глава. Момчетата може да знаеха как се убива човек с едно движение на пръста, но нямаха и понятие от модерна техника. Нито един мобилен телефон на света не може да проработи в това натъпкано с метал и бетон мазе. Ако наистина са решили тук да чакат по-нататъшни указания, могат да си чакат така до Коледа.

Изведнъж във въздуха усети нещо познато. Присви очи, изпълзя почти половин метър назад и предпазливо надигна глава, за да се огледа. Нищо не беше се променило, но усети, че вече не е сам. Някой или нещо беше тук. Може би сила, която ще е на негова страна? Или може би Нещото от Другата страна?

Пропъди мисълта, обърна се и отново запълзя към Ребека и детето. Жена му продължаваше да лежи неподвижно в същото положение като преди малко, но Ева беше престанала да хлипа и беше отпуснала ръцете си. Гледаше нагоре. Когато Щефан подаде глава над ръба на металния блок, погледът му попадна в сините ясни очи на момичето.

Имаше нещо странно в тях, което в първия момент го обърка. Нещо, което беше… твърде познато. Гледаше го много внимателно — нито уплашено, нито враждебно, но в никакъв случай не дружелюбно. Беше страшничко.

Щефан с мъка се откъсна от погледа на тези очи. Погледна още веднъж към Ребека, ослуша се за последен път и се придвижи така, че застана успоредно на ръба. Беше почти невъзможно да слезе два метра надолу, без да предизвика шум. Още повече че не може да скочи, защото неизбежно ще стъпи върху Ребека. Опита се да се спусне бавно, без преждевременно да изгуби равновесие.

Остана си само с опита.

Пръстите му изгубиха опора, много преди краката му да се приближат до пода. Падайки, отчаяно се опита да се обърне, за да не се строполи върху Ребека. Усети изригваща болка в ранения си крак. Смело прехапа устни и, размахвайки безпомощно ръце, падна само на сантиметър от лицето на Ребека. Ако не беше се ударил в алуминиевия блок, ударът сигурно щеше да се чуе до третия етаж. Сблъсъкът обаче го отхвърли на другата страна.

Задната стена цялата беше осеяна с тръби, кабели и шалтери, ръчки и остроръбести кутии.

Когато се смъкна по стената, всеки един от тези предмети се заби като нож в гърба му.

Болката беше толкова лоша, че не успя да издаде дори звук. От гърлото му излезе само полузадушено хъркане. Пред погледа му затанцуваха букети от жълто-червени цветя. Стаята се завъртя пред очите му. Имаше чувството, че е счупил поне едно ребро, а може би и повече. Дори поемането на дъх му причиняваше болка.

Нещо докосна лицето му — бегло и хладно, но пълно със сила. Когато отвори очи, без изненада разбра какво е — ръката на Ева. Момичето беше припълзяло до него и клечеше в странна поза, готово за скок. В очите му все още се четеше страшния израз, но вече и нещо друго. Щефан не можа да определи какво е точно, но беше странно познато.

Може би преди малко горе, върху машината почувства точно близостта на Ева. Сега беше още по-страшно — през целия си живот беше виждал това дете само няколко часа, но въпреки това изпита чувство на привързаност и доверие, сякаш всяка секунда от живота си е прекарал с Ева. Това, което изпитваше към Ребека, сега с много по-голяма сила важеше за детето. Няма да допусне някой да стори нещо на това същество! Дори ако трябва да се бие с голи ръце срещу целия свят.

— Е, добре — прошепна той. — Не се бой, малката ми. Ще ви измъкна оттук. Само не се страхувай!

Собствените му думи му се сториха някак смешни. Ако някой тук се страхуваше, това в никакъв случай не беше Ева. В очите й проблесна нещо — не можеше да каже дали е искрица ирония или предупреждение, но беше сигурен, че детето не само е чуло думите му, но ги е и разбрало.

Щефан пое дълбоко дъх и с усилие се надигна, заставайки в гротескна клекнала поза. Така допълзя до Ребека. С лявата ръка извади пистолета от колана си, остави го до себе си на земята и погледна към края на тесния коридор. Руснаците все още бяха тук, разговаряха или просто чакаха всички закони на физиката да престанат да действат и мобилният им телефон да проработи сред купчината стомана. Виждаше единия от тях. Как ли още не са го открили? Никой не стои половин час на едно място, без да погледне поне веднъж към тези, които е отвлякъл.

После разбра, че не е минал никакъв половин час. Точно обратното — откакто скочи при Ребека и Ева, беше изминала може би половин минута. И по-малко от две, откакто влезе в помещението. Времето е нещо много относително и сега сам се увери в това.

Освен това чисто академично прозрение, осъзна и още нещо, доста по-неприятно. От началото на цялото му приключение не беше изминало много време. Откакто се качи в асансьора на петия етаж, сигурно са изминали не повече от пет-шест минути. Дори сестрата веднага да е извикала полицията, тя сигурно все още е на път за болницата. Не може да чака да дойде помощ.

Предпазливо протегна ръка напред, сложи я върху устата на Ребека, за да предотврати издайнически звук и лекичко я разтърси.

Чудото се случи. Ребека отвори очи и противно на очакванията му, погледът й беше съвършено ясен. Осъзнаваше напълно състоянието си и опасността, в която се намират. Въпреки това, преди да махне ръката си и да посегне към оръжието, той я изгледа с продължителен предупредителен поглед.

Тя рязко обърна глава настрани. Дясната страна на лицето й беше зачервена. Металът, към който се притискаше, беше горещ. Не издаде никакъв звук и премести центъра на тежестта си върху лявата ръка, за да може да се надигне. Смело момиче беше жена му!

Щефан насочи пистолета към онази част от тялото на руския войник, която виждаше — рамене, седалище и мускулест прасец, който изпъкваше дори през грубите кадифени панталони. Натисна лекичко спусъка. Имаше добра възможност да го улучи, ако действа достатъчно бързо и решително — дори не само него, а поне още един. Само че не можа.

Ребека вдигна ръка, докосна внимателно китката му и натисна ръката надолу. Не толкова, че да снеме прицела от руския войник, колкото за да разбере жеста й. Защита да, нападение — не.

Неудобното положение, в което клечеше, започна да му пречи. Раненият му крак затуптя по-силно. Още малко и ще получи гърч и няма да може да се движи. Ако иска да направи нещо, трябва да действа!

Изправи се, опита да раздвижи мускулите на крака си, за да ги отпусне малко, и със смесица от невероятно учудване и ужас видя как единият от руснаците направи крачки назад и същевременно се обърна към тях.

Всичко останало се случи на практика от само себе си. Не без помощта на Щефан, разбира се. Тоест, противно на неговата воля. Не можа да каже кой беше по-изненадан в момента — той или руснакът.

Във всеки случай обаче наемникът реагира по-бързо.

Без значение на огромната изненада, той завърши движението си с много по-голям замах, отколкото го започна. Едновременно с това посегна надолу, за да извади пистолета от колана си. Щефан направи крачка напред, сне пръст от спусъка и заби дулото под лявото му око.

Прозвуча глухо изпукване. Щефан не разбра дали дойде от ябълчната кост на руснака или от неговата китка. Ако съдеше по пулсиращата болка, която го прониза чак до рамото, беше по-скоро последното. Резултатът беше впечатляващ.

Руснакът изпусна оръжието, хвана се с две ръце за лицето, но не довърши движението, а застина и изведнъж рухна настрани. Ударът в металната кутия беше толкова силен, колкото Щефан очакваше. Дори по-силен.

Щефан направи втора крачка, блъсна руснака с лакът и коляно така, че той съвсем падна, и се озова точно пред другите трима. Всичко се случи без неговото съзнателно участие. Обстоятелствата вече се бяха раздвижили и го повлякоха със себе си. Събуди лавината, без да може да я спре.

Прецени ситуацията с непозната досега острота. Мъжът с раненото рамо стоеше вляво от него, на по-малко от метър. Другите двама бяха малко по-далеч, а онзи с автомата продължаваше да се бори с клетъчния си телефон. Двамата грабнаха оръжията си и моментално ги насочиха към него. Сигурно появата му е подействала като явяването на призрак, изникнал от нищото. Въпреки това не показаха никакви задръжки да стрелят по призраци.

Този път Щефан реагира пръв. Без план, но с безпогрешен усет за слабостта на противника. Отскочи вляво, направи едно полузавъртане и използва тласъка на собственото си движение, за да удари още веднъж с пистолета. Стовари го с все сила върху ранената ръка на руснака. Мъжът нададе остър вик и се свлече на колене. Щефан се насочи към другия с автомата, но в същия миг разбра, че късметът го е изоставил. Действа бързо, твърде бързо, за да може и сам да проумее как го прави, но онзи не беше никак бавен. И при това беше професионален убиец, а Щефан — само талантлив аматьор. Беше хвърлил телефона и сега с двете ръце се опитваше да вдигне допотопния си автомат. Дулото на оръжието се заби в корема на Щефан.

Времето спря. Не беше субективно усещане, причинено от страха. С пълна яснота усети как за кратък миг Вселената просто затаи дъх — като голяма, мощна машина, която за малко се задавя, преди зъбчатите й колелета отново да се завъртят в безкрайния си бяг и да смачкат препятствието, попаднало между тях.

После всичко отмина. Голямата машина продължи въртенето си и навакса пропуснатия миг. Щефан с ужас установи, че пръстът му отново е върху спусъка на оръжието. Както и този на руснака — върху автомата. Запита се дали ще му остане време да натисне, когато руснакът стреля. И обратното, разбира се.

Но онзи не натисна. Намираха се в класическа патова ситуация. Може би зад челото на руснака препускаха същите мисли като зад неговото. А може би просто усещаше, че Щефан няма да стреля.

Така ли беше наистина?

С ъгълчетата на очите си видя, че четвъртият руснак е вдигнал пистолета си и от разстояние по-малко от тридесет сантиметра се цели в лицето му. През това време обаче не изпускаше от поглед мъжа пред себе си.

— Гадна ситуация, а? — Гласът му прозвуча като чужд — хистеричен и небрежен. — Разбираш ли какво казвам?

Не получи отговор, но това не означаваше нищо. Може би другият просто предпочита да замълчи. В положение като това приказките означават слабост.

Продължи да говори:

— Сега можем взаимно да се избием, да опитаме кой е по-бърз или да се споразумеем за равенство: вие ни оставяте да си тръгнем, и всички сме живи.

Беше смешно. Изречението не беше сложно и можеше да бъде разбрано дори от човек, недобре говорещ немски. Беше глупаво, като от третокласна сапунена опера, и нямаше нищо общо с действителността. Значение имаше само това, което виждаше в погледа на противника си.

А то го изненада.

Не откри нито следа от страх или дори респект пред оръжието, насочено между очите му. Мъжът беше професионалист. Сигурно му е трябвала само секунда, за да го прецени и да разбере кой стои срещу него. И — колкото и да се учуди Щефан — е решил, че човекът срещу него ще натисне спусъка. Самият Щефан вече не беше така убеден, че ще го направи, но не мислеше да го изтръгва от заблудата му.

— Е, добре — каза той. — Не знам дали ме разбирате, но можете да си мислите каквото искате. Сега ще излезем, а ако се опитате да ни спрете, ще взема поне един от вас. Ясно ли е?

Човекът срещу него не помръдна, но погледът му по някакъв начин издаде съгласие. Щефан поне се молеше да е така. Заложи живота си на това предположение.

— Беки? Можеш ли да вървиш?

— Няма проблем — отвърна Ребека. Гласът й трепереше и в него се усещаше болка, което накара нещо у Щефан да се свие на топка. Чу я как се изправи и взе Ева в ръце. По дяволите, полудява ли?! Наистина чуваше какво прави!

— Отиди до вратата — продължи той. — Върви бавно.

Чу как тя тръгна — не много бързо и с провлечени крачки. Леко шумолене му подсказваше, че се движи с гръб, плътно опряна до алуминиевата кутия. Надяваше се, че са й останали сили да носи освен собственото си тегло и Ева. Трябва да го направи!

Много бавно той започна да се обръща на място, за да може с периферното зрение да вижда жена си. Руснакът повтори движението, само че в обратна посока. Сякаш играеха някаква пиеса на абсурда.

Щефан не изпускаше от поглед мъжа срещу себе си. Знаеше, че в мига, в който го направи, е мъртъв. В същия миг войникът ще натисне спусъка. Усети, че ситуацията коренно се промени. Срещу него бяха насочени четири оръжия. Двамата мъже, които повали, вече бяха се съвзели и се целеха право в него.

— Вървете — повтори той още веднъж към Ребека. — Бързо. Не ме чакайте.

Долови сянката от лицето на Ребека. Движенията й в никакъв случай не бяха бързи — вероятно, защото не можеше да върви бързо. Щефан се учуди, че още никой от тримата не се е сетил да ги вземе за заложници, но в същия миг осъзна колко безсмислено би било. Всички жокери бяха извън играта. Заплахата за живота на Ребека не би го накарала да пусне оръжието, просто защото в следващия миг и двамата щяха да са мъртви. Изведнъж проумя какво в действителност беше направил — и защо още беше жив. Сега той диктуваше правилата на играта. Може би не много добре и не за много дълго, но достатъчно, за да имат някакъв, макар и минимален шанс.

Нещо стана. Щефан го усети секунда преди да се случи. Студената тежест в стомаха му изчезна. Войникът дръпна автомата си, насочи демонстративно дулото на оръжието надолу и в същото време направи крачка назад. Кимна лекичко с глава. Очите му бяха потъмнели от гняв, но на Щефан му се стори, че различава в погледа му нещо като признание, макар и против волята му. Съвсем сигурно не можеше да накара хора като тези да се страхуват, но онзи отсреща поне го призна за равностоен противник. Това сигурно има някакво значение.

В продължение на две-три секунди стояха така и се гледаха. Когато Щефан не реагира, руснакът повтори кимването си с глава, сне ръка от оръжието и посочи към точка зад гърба на Щефан — вратата.

За малко да развали всичко, защото продължи да стои напълно неразбиращ. Опитваше се да осъзнае, че наистина е спечелил. После обаче и той отговори с леко кимване и тръгна стъпка по стъпка назад, накъдето сочеше руснакът. Пистолетът му остана насочен в лицето на противника, макар че не знаеше дали от това разстояние вече може да уцели.

Опипвайки внимателно с крак, се натъкна на препятствие. Установи, че е праг. Прекрачи го заднешком и напразно се опита да си представи разположението на коридора. Поколеба се за миг. Следващата крачка беше решаваща, защото с нея напускаше помещението и изпускаше от поглед четиримата. До този момент никой от тях не беше помръднал. Дори не смятаха, че е нужно да се прицелват в него, а просто го гледаха. Изобщо не беше постигнал някаква победа, а само беше направил добър ход в партия, която се играеше по не особено честни правила. И която още далеч не беше свършила.

Най-сетне се реши да откъсне поглед от войника, направи бърза крачка назад и тръшна вратата след себе си. В момента, когато тя хлопна пред него, разбра две неща. Първо — вратата нямаше резе или брава, която може да заключи, и второ — в помещението настана хаотично движение. Ловът започна.

Щефан се обърна светкавично, не откри с поглед Ребека и Ева и още преди да изпадне съвсем в паника, изтича в края на коридора. Ребека вече беше навън. Притискаше Ева до себе си като пеленаче и по-скоро се олюляваше, отколкото вървеше. Въпреки това се движеше учудващо бързо за състоянието си.

Щефан с препъване излезе в главния коридор, несръчно се обърна и му се стори, че вижда как вратата на помещението се отваря. Вдигна оръжието и стреля два пъти един след друг.

Резкият звук избухна с ужасна болка в тъпанчетата му и сякаш безкрайно дълго се проточи в коридора. От отката ръката му подскочи и за малко не изтърва пистолета. Видя, че единият от изстрелите е улучил — от огнеупорната врата изхвърчаха искри и ако момчетата зад нея имаха поне малко мозък в главите си, щяха да изчакат няколко секунди, преди да отворят. А това време беше безценно за тримата.

Хукна към изхода. Ребека вече имаше предимство. Реши, че ще я настигне с няколко крачки, но страхът явно й беше дал допълнителни сили. Освен това при скока си се беше наранил много по-лошо, отколкото предполагаше. Болката в крака стана по-силна и той усети как започна да се стича кръв. С мъка я настигна и със знаци й показа да му даде Ева. Тя поклати глава и имаше право — ако преследвачите ги настигнат, ще му трябват и двете ръце.

Продължавайки да тича, Щефан стреля още веднъж напосоки. В резултат чу силна псувня на руски, но когато се обърна, видя, че коридорът зад тях е празен. Предположението му се оказа вярно — руснаците го вземаха насериозно.

Ребека се препъна. Само за две-три секунди обърка крачките си, без да падне, но предупреждението беше достатъчно ясно. Тя се движеше само благодарение на абсолютното отчаяние и силите й скоро щяха да свършат. Рухването щеше да настъпи изведнъж.

— Там! — Щефан посочи една от вратите вляво и Ребека послушно тръгна натам. Беше твърде слаба, за да му противоречи. Докато отваряше вратата и влизаше, Щефан се обърна с насочен пистолет. Нямаше нищо, по което да стреля. Ако руснаците ги преследваха, то не идваха по този път.

За всеки случай стреля още веднъж — четвъртият му куршум, но каква полза? Нямаше никаква представа колко патрона има в пълнителя. Препъна се след Ребека, отваряйки всички врати, край които минаваше. Сигурно беше безсмислено, но поне щеше да им осигури няколко ценни секунди.

Цялата трепереща, Ребека се облегна на стената до вратата. Той влезе след нея. Беше тебеширенобледа, но продължаваше да стиска Ева в прегръдките си. Дишането й беше учестено и неритмично.

Щефан затвори вратата след себе си и вече без учудване забеляза, че и тук няма ключалка. Заради някакви си тъпи мерки за сигурност вероятно в цялото проклето мазе няма нито една врата с ключалка! Огледа се. Намираха се в нисък коридор, който беше толкова тесен, че той можеше да стои само наведен. Дясната страна беше покрита с всевъзможни кабели и тръби, а другата беше гол бетон, осеян с петна от влага и плесен. Нямаше втора врата, а само тясна метална стълба, водеща някъде нагоре. С други думи, попаднаха в капан.

Щефан се оглежда още известно време за нещо, с което да блокира вратата. Напразно. Кимна към стълбата, която се намираше на двадесетина метра пред тях. Ребека се олюля натам, като за малко не изпусна Ева. Когато той отново протегна ръце да вземе детето, тя не се възпротиви.

Стълбата водеше право нагоре и свършваше пред ръждива решетка. Помещението над тях беше абсолютно тъмно и аварийната светлина, идваща отдолу, не позволяваше да се различи нищо. Молеше се на решетката да няма катинар.

— Ще успееш ли? — попита той.

Ребека кимна с глава. Това, разбира се, беше чиста лъжа. Когато Щефан посегна пръв към стъпалата, тя размаха ръце. И с пълно право. Ако ги намерят, поне ще се опита да ги прикрие.

Бавно, с почти механични равномерни движения, Ребека започна да се изкачва нагоре. Щефан я погледна с нетърпение, после нервно се обърна към вратата. Стори му се, че чува шум в коридора. Преследвачите им приближаваха. Колко време още ще се качва Ребека по проклетата стълба?

В ръцете му Ева започна да става неспокойна. Щефан я премести, за да види Ребека. Вече беше стигнала края на стълбата, вдигна лявата ръка и разклати решетката над главата си.

— Заключена ли е? — попита Щефан.

— Не знам. Заяжда. Помогни ми.

Беше сигурен, че шумовете отвън не са му се причули. Чуха се стъпки, отваряне на врати. Оставаха им може би секунди живот…

— Щефан!

Опита се така да нагласи Ева върху рамото си, че да има една свободна ръка. Момичето сякаш разбра какво се иска от него, хвана се с две ръце за шията му и обви крака около кръста му. Така освободи и двете му ръце, за да може да се качва. Детето се държеше наистина учудващо!

Щефан посегна нагоре, сложи крак върху първото стъпало и тръгна несръчно, но доста бързо. До първия метър и половина всичко вървеше добре, но проблемът беше как да мине край Ребека. Стълбата беше много тясна, а и Ева допълнително му пречеше.

Успя някак. Задмина я, опря единия си крак в стената за опора, протегна ръка и разклати решетката. Помръдна! Нещо изскърца и му се стори, че усеща съпротивление.

— Няма смисъл — изпъшка Ребека. — Трябва да се върнем.

Само че не можеха. Щефан отчетливо чу как една врата в коридора се отвори. Още пет секунди, прецени той.

Удвои усилията си да вдигне решетката, Ребека също натисна с всичка сила. Това, което пречеше да се отвори, леко започна да поддава, после изведнъж отскочи и отново заяде. В същата секунда вратата в другия край на коридора с трясък се отвори.

Ребека нададе отчаян писък, напъна се още повече, но — нищо. Щефан също напрегна всички сили, но безуспешно. Решетката не беше заключена, но вероятно не беше отваряна дълго време и бе ръждясала.

Щефан погледна надолу. Двама от войниците бяха влезли и бързо се приближаваха към тях. Не бяха извадили оръжията си, но не беше и нужно.

Щефан престана да разтърсва решетката, изкачи се още две стъпала нагоре и напъна с рамене и гръб. Мъжете отдолу вече бяха почти до тях. Крещяха нещо на руски, което той не разбираше. Напъна с всичка сила. Решетката изпращя, разтресе се силно, но все още не поддаваше. Краката и гърбът ужасно го заболяха, но не се отказваше, напротив — опита се да застане така, че да има по-добра повдигателна сила. Нещо трябваше да се огъне — решетката или гърбът му!

Първият руснак вече беше отдолу и започна да се изкачва към тях. Ребека го ритна по ръката. Улучи, но босият й крак не му причини кой знае колко болка. Той ядосано изсумтя и се опита да хване крака й. Щефан пъшкаше от напрежение и яд и, опитвайки се да не обръща внимание на болката в крака, заповяда на мускулите си да се напрегнат още повече. Ева нададе гневно, заплашително ръмжене, в което нямаше нищо човешко. Една още по-нечовешки изглеждаща ръка се протегна отгоре към решетката и с едно-единствено движение я отхвърли. На Щефан не му остана време да реагира. Препятствието, срещу което използва всичките си сили, вече не съществуваше и напрегнатите мускули го изхвърлиха право нагоре. Или пък Нещото го измъкна от стълбата. В следващата секунда се озова върху твърд бетон. Ева излетя от ръцете му и изпищя, а краката му се удариха в нещо, за което се надяваше, че не е лицето на Ребека.

Имаше някой. Нещо. Чувството, че не са сами, го връхлетя с всичка сила. И каквото и да се спотайваше в тъмнината край тях, не беше човек.

Ребека изкрещя и всичко друго остана без значение. Щефан се плъзна по корем, наведе се над отвора със стълбата и установи, че за изминалата минута ситуацията коренно се беше променила. Ребека с всичка сила се беше вкопчила в стъпалата. Войникът беше зад нея, държеше се с една ръка за стълбата, а другата беше обвил около шията й. Искаше да я откъсне от стълбата и да я хвърли долу.

Щефан изкрещя от гняв и ужас, плъзна се още напред и заби пръстите на двете си ръце в косата на мъжа. Онзи изкрещя, но не пусна Ребека. Вместо това махна едната си ръка от стълбата и увисна с цялата си тежест върху нея. Юмрукът му се изстреля към лицето на Щефан. Ударът не му причини голяма болка, но гневът му избухна с всичка сила. Престана да дърпа късата коса на мъжа и заби пръсти в лицето му. Изпита задоволство от топлата кръв, която усети да се стича по ръката му.

Войникът престана да го удря и така силно стисна пръсти около китката му, че на Щефан му призля от болка. Въпреки това продължи да натиска пръстите си в лицето на мъжа и явно попадна на особено болезнено място, защото той изведнъж нададе остър писък и в следващата секунда просто изчезна. Отдолу се чуха глухо тупване и приглушено стенание.

Щефан дори не се огледа, а с две ръце хвана Ребека за китките и я издърпа горе. Ако тя самата не му беше помогнала, в никакъв случай нямаше да успее.

Нещото се приближи. Нещо чуждо и в същото време ужасно близко, познато. Не чуваше нищо, не виждаше нищо, но усещането за близостта му така го завладя, че замръзна по средата на движението си и в продължение на секунда се взира с широко отворени очи в тъмнината около себе си.

Спомни си за ръката — наистина ли беше ръка?, — която като че ли изникна от Нищото и отвори решетката без ни най-малко усилие. В следващия миг Ребека изпищя и Щефан осъзна, че за малко не я беше изпуснал. Дръпна я силно към себе си.

Само че тя не беше сама. В краката й се беше вкопчил мъж с окървавено лице и докато Щефан го гледаше с невярващ поглед, той я пусна, хвана се с една ръка за ръба на стълбата и посегна към гърлото на Щефан.

Той реагира съвсем инстинктивно. Удари го, изтласка Ребека встрани и се опита да избегне протегнатите пръсти на руснака.

Почти успя. Ръката мина край гърлото му, плъзна се отстрани по тялото му и точно когато мислеше, че се отървал, се вкопчи в ръкава му. Щефан се дръпна с отчаяно движение настрани, сви коляно и удари нападателя в гърдите. От неудобната позиция не можа да придаде на удара си голяма сила. Не мислеше, че го е ранил сериозно или че дори му е причинил силна болка, но беше достатъчно да го извади от равновесие. Руснакът пусна ръкава на Щефан, размаха безпомощно ръце и полетя назад. Не достави на Щефан удоволствието да падне по стълбата, а изчезна вдясно от отвора.

Щефан бързо скочи, опипа с ръце, за да открие Ребека, и извика името й. Не получи отговор, но след миг чу леко стенание, а след него звук, от който кръвта във вените му замръзна. Беше дълбоко, заплашително ръмжене, което веднага извика в паметта му спомена за оголени зъби и разпенена паст, поглед, в който блести жажда за убийство и остри като бръснач нокти. Нещото се приближи. Движеше се не с човешки крака, а с тупкащи, космати лапи.

Болката така силно го удари в бъбреците, че едва в последния миг разбра какво става. Парещото усещане тръгна от левия бъбрек и се разпростря по цялото тяло. Беше толкова силно, че не можа дори да извика. Дробовете и гласът отказаха да му служат. Цялата му сила се стопи. Свлече се на колене, опита да протегне ръце, за да не падне, но отхвръкна силно напред, когато получи втори, още по-силен удар между плешките.

Падна с огромна сила по лицето. От носа и устните му потече кръв и без малко да изгуби съзнание. В следващия миг мощна ръка го стисна като менгеме за врата и така грубо го изправи на крака, че болката отново го върна в съзнание. Завъртяха го, усети жесток удар в корема и всичкият въздух от дробовете му излезе.

В слабата светлина, която струеше от отвора със стълбата, различи огромна фигура, която се извисяваше над него.

Не беше мъжът, когото хвърли на земята, а вторият войник, който беше последвал другаря си по стълбата. Лицето му изглеждаше още по-зле от това на другия. Беше този, когото удари с пистолета долу в подземието.

Щефан се опита да се отскубне, освободи едната си ръка и посегна. Руснакът дори не се опита да избегне удара и замахна още веднъж. Резултатът беше катастрофален. Главата на Щефан се отметна назад с невероятна сила. Пред очите му затанцуваха жълти и червени звезди, устата му се напълни с кръв. Ако мъжът не го беше хванал веднага, щеше да се строполи. Като през мъгла от кръв и все по-наситена тъмнина видя как руснакът вдига ръка за следващ удар. Този път не беше я свил в юмрук. Пръстите му бяха сгърчени като нокти на животно. Вероятно удар от карате, помисли си Щефан. Това щеше да е краят на двубоя.

Внезапно зад сянката на руснака изникна нещо огромно, изкривено и го отхвърли някъде в тъмнината. В същия миг Щефан бе свободен и се препъна назад. До слуха му достигнаха писък и шум от ожесточена борба, но не си позволи да се замисля какво беше съществото, което се справи с руснака.

Обърна се и с всичка сила повика Ребека. Не получи отговор, но по ехото от гласа си разбра, че се намира в много малко помещение.

Докато борбата зад него продължаваше, той застана на колене и опипа слепешком около себе си. Пръстите му се натъкнаха на препятствие. Беше Ребека. Не реагира на виковете му, но когато я дръпна, тя леко простена, после от устните й се отрони нещо, което много приличаше на „Ева“.

Щефан преметна ръката й през рамото си, изпъшка от болка и протегна лявата си ръка, опипвайки наоколо.

След няколко крачки напипа грубо циментово покритие. Обърна се наляво, опипа стената и отново се натъкна на преграда. Този път беше метал. Не рамка на врата, а шкаф или друга бариера.

— Ева… — простена отново Ребека. — Къде е… Ева?

Не беше за вярване, но дори и в този момент не мислеше за себе си, а за детето.

— Ще я доведа. Но първо ще те изведа оттук, не се страхувай.

Зад него проехтяха пронизителен писък и ясен звук от счупено, който проникна до мозъка на костите му. Последва ги нечовешки вик, после се чу изстрел. От стените изстрелът се върна многократно усилен, а от светлината му помещението за миг се освети в оранжево.

Това, което видя в стробоскопичната светлина, можеше да бъде само видение, роден от страх и хистерия кошмар, за миг приел образ.

Единият от войниците лежеше на пода и вече не мърдаше, но тялото му сякаш не беше цяло — липсваха крайниците. Вторият мъж се бореше с огромно, гротескно изкривено същество, Нещо…, което не беше нито животно, нито човек, нещо могъщо, сакато, обрасло в косми, със зъби и лапи. Самият гняв!

Щефан видя всичко за частица от секундата, но това само направи нещата много по-лоши, защото даде храна на въображението му.

В тази частица от секундата видя и друго: помещението, в което се намираха, наистина беше много малко и те бяха на по-малко от две крачки от вратата. Тръгна напред с препъване и изпадна в паника, когато не напипа дръжката на вратата там, където очакваше да я намери. Най-после усети под пръстите си гладък метал. Дръжката. Дано не е заключена!, помисли си той. Моля те, Господи, дано не е заключена!

Не беше заключена. Дръжката се раздвижи надолу без всякакво съпротивление и секунда по-късно в помещението нахлу бледа светлина.

Щефан рязко отвори вратата докрай, олюля се навън и дори не се опита да запази равновесие, когато се препъна. Падна, опрян на едното си коляно, пусна Ребека на земята и трескаво се огледа.

Бяха навън. През тясно междинно помещение между две от огромните крила на болницата вратата извеждаше навън. На двадесетина метра разстояние пред тях започваше широка зелена площ, която на бледата лунна светлина изглеждаше почти черна — като лъскав катран, в който щяха да потънат при първата крачка. Чувството за грозяща ги опасност все още беше тук, но странно защо сега идваше отпред, а не от сградата зад тях. Може би все пак постъпи добре, като не се довери изцяло на инстинктите си.

Опита се да се изправи и едновременно с това да повдигне Ребека, но тя поклати глава и прошепна:

— Ева… Трябва да я доведеш.

Щефан се вгледа в нея. Жена му беше права — обеща да ги изведе и не могат да си тръгнат без момичето. Но всичко в него, всяка молекула в тялото му се противеше на мисълта да влезе още веднъж в сградата, откъдето с такава мъка излязоха.

Въпреки това само след секунда се изправи, обърна се и вторачи поглед във вратата зад себе си. Беше полуотворена, така че отвътре се процеждаше тясна ивица светлина. Различи само тесен триъгълник от голата бетонова стена. Зад ивицата светлина беше абсолютна чернилка — подходящо място за скривалище на всички ужаси на Вселената. Шумът и виковете бяха заглъхнали, но той усещаше, че вътре все още се спотайва нещо. Нещо безкрайно по-опасно от хората на Барков и техните оръжия.

Беше дал обещание на Ребека. И го дължеше на Ева. Нещото вътре представляваше опасност и за нея. Дори може би най-вече за нея.

Отвори широко вратата, но видя само един квадратен сантиметър циментов под. Направи крачка напред и се ослуша със затаен дъх. Шумът от боричкането вече не се чуваше, но затова пък чу… друг звук. Не можа да определи какъв, но беше страшен. Тръпки го побиха.

Продължи напред и спря едва когато стигна края на осветената част. Не посмя да докосне тъмнината, сякаш беше нещо телесно, не мрак, а поглъщаща светлината киселина, която ще го изгори, ако пристъпи към нея. После видя Ева.

Момичето клечеше наведено напред и опряно на двата си юмрука. Беше точно от другата страна на осветеното пространство и като омагьосано се взираше в тъмнината. Щефан не виждаше лицето, но стойката на тялото му издаваше напрежение. От устата му излизаха странни, непонятни звуци, нещо средно между хъркане и ръмжене, каквото досега не беше чувал.

— Ева?

Момичето не реагира. Дори беше сигурен, че не е чула гласа му. Щефан направи още една крачка, изчака очите му да свикнат с тъмнината, но след минута разбра, че нищо няма да последва.

— Ева, моля те, ела!

Детето не реагираше. Някъде в тъмнината пред него нещо се раздвижи. Сянка. Вероятно фигура, а може би само уродливо създание на неговата фантазия. И още десет минути да остане така, няма да намери смелост да продължи напред. Направи единственото, на което все още беше способен — скочи напред, хвана Ева под мишниците и я вдигна.

Момичето отведнъж излезе от вцепенението си, изпищя и размаха истерично ръце. Щефан не й обърна внимание, но тя така се мяташе в ръцете му, че той преплете крака и падна до вратата.

За секунда го видя.

Този път не беше мигновен проблясък, за да се чуди видял ли го е, или не. Не можеше да си внуши, че е зрителна измама.

Фигурата излезе от тъмнината, но преди да пристъпи в осветеното пространство, се поколеба, сякаш се страхуваше от светлината. Не беше така гигантска, както му се стори при проблясването на изстрела, а дори по-дребна от него. Височината й трудно можеше да бъде преценена, защото беше приведена и изглеждаше като саката. Всичко по нея беше изкривено и не можеше да бъде описано с думи. По някакъв начин недействително, нечовешко, но не и животинско, а нещо междинно — грозна смесица от нещо, което не съществуваше, и нещо, което беше против всички природни закони.

Съществото застана на едно място и в продължение на няколко мига го гледа втренчено. В очите му Щефан прочете някакво мрачно обещание. Не заплаха, а нещо много повече.

Съществото — Щефан отказваше да го нарече човек — започна да трепери. Беше ранено. Част от грозното, изкривено лице беше обляна в кръв и лявата ръка висеше безжизнено. От нея на равномерни капки се стичаше кръв. Изстрелът, който Щефан чу, явно е попаднал в целта.

В ръцете му Ева продължаваше диво да буйства. Пискливо крещеше и фучеше, риташе и удряше с всичка сила около себе си. Няколко от ударите, които получи, бяха наистина болезнени. Той не я пусна, а още по-силно я притисна към себе си, макар да съзнаваше, че така сигурно й причинява болка.

Съществото се взира в него с неподвижен поглед още миг, после с олюляващи се крачки се дръпна в защитата на тъмнината. Миг след това се чу звук като от падане. Сигурно се е свлякло на пода или е мъртво. Щефан обаче се усъмни, че създание като това въобще може да умре.

Най-сетне и той откъсна поглед от тъмното петно пред себе си, дръпна се от стената и се заклатушка навън към Ребека. Тя се беше изправила на едно коляно и когато го видя, простря и двете си ръце към Ева.

Щефан поклати глава. Детето още не беше престанало да буйства. Ребека нямаше да може да го удържи. Самият Щефан нямаше представа докога момичето ще продължава да се държи така. Ако я притисне още малко, може да я нарани. Ева се бранеше със силата на отчаянието. Искаше да се върне обратно в тъмнината. При съществото, което дебнеше вътре.

— Можеш ли да вървиш? — попита Щефан. Не можеше да й помогне дори да се изправи на крака. Ако пусне Ева само за секунда, тя ще се отскубне и ще се върне при демона от другата страна на Въртящата се врата.

Вместо отговор, Ребека мъчително се надигна, подпря се за малко на стената и чак тогава кимна с глава. Въпреки тъмнината Щефан забеляза, че цялото й тяло трепери.

Той посочи наляво, към черната катранена бездна и изчака Ребека да тръгне. Все още бяха в опасност. Беше сигурен, че двамата мъже, които ги последваха по стълбата, вече не са живи, но в крайна сметка преследвачите бяха четирима.

Освен това тук беше и демонът.

Излязоха от тясната пътека между двете сгради. Ребека спря и въпросително го погледна. Щефан се огледа продължително, после почти механично посочи надясно. Смяташе, че това е правилната посока, но не беше сигурен. Дворът на болницата беше огромен, но той никога не беше се интересувал как точно е разпределен. Сградата вдясно от тях — на почти километър разстояние, а за състоянието, в което се намираха, може би и повече — беше малко по-добре осветена от останалите. Не му оставаше нищо друго, освен да разчита, че е сградата за свиждания.

Ако не беше, бяха мъртви.

Ева буйстваше, изгубила сякаш ума си, но поне спря да крещи и да издава онези страшни звуци — може би, защото вече нямаше дъх. Щефан я стискаше с всичка сила.

— Причиняваш й болка — обади се Ребека, когато видя как носи детето.

Щефан кимна мрачно.

— Знам. Но ми се струва, че тя ми причинява повече болка, отколкото аз на нея.

Въпреки това разхлаби малко хватката си. Не много, но Ева веднага се възползва, измъкна едната си ръка и го одраска с острите си нокти по лицето. Сякаш някой прокара вилица по кожата му. Щефан изпъшка и отново я стисна. Ева престана да дращи. Ребека го погледна укорително, но не каза нищо.

Изглежда имаха късмет. Сградата, към която отиваха, беше централният комплекс. Щефан се замоли сестрата на рецепцията да не е била много старателна и колата му още да е на мястото си отпред.

За да съкратят пътя, минаха напряко през ниско окосената тревна площ. Щефан още го болеше кракът, но не това беше сега най-важното. Случи се нещо съвсем неочаквано — движението през тревата не му представляваше такава трудност, каквато очакваше. Дори крачеше по-лесно, отколкото вътре по гладкия циментов под. Хладният нощен ветрец галеше охлузената му кожа като с нежна ръка и успокояваше безбройните болки, които го мъчеха. Усети как в тялото му се влива нова сила, сякаш нощта беше безкраен океан от енергия, проникваща през всяка пора на кожата му.

А може би не беше само нощта…

Щефан погледна нагоре. Погледът му потърси определена точка плътно над покрива на сградата, към която вървяха. Почувства как…

Глупости! Край!Заповяда си да се съвземе, защото чувствата му явно бяха изписани и върху лицето — Ребека го изгледа с ужас в очите. Не каза нищо, а и той не направи опит да обясни странната си реакция.

Губи си времето, а и си вреди. Просто нервите му вече не издържат и въображението започва да му играе не особено весели номера. Това, което усеща, е просто освежаващото действие на нощния въздух и нищо друго. И вътре не видя никакво чудовище, никакъв демон, върколак или вампир, а най-нормален човек, когото страхът му беше превърнал в страшилище. Ето колко просто е всичко! И толкова проклето!

И толкова странно!

Нощният въздух тук навън, на открито май наистина имаше доста освежаващо действие, защото той не беше единственият, който ускори крачки.

Ребека също тръгна по-сигурно. Не би казал, че припка до него като млада сърна, но когато излязоха от сградата, едвам се държеше на крака. Вече не се съмняваше, че ще може да стигне до колата. Нещо ставаше. И най-страшното беше, че знаеше какво. Мисълта беше толкова абсурдна, че дори не си позволи да се занимава с нея. Но тя се беше появила и се спотайваше дълбоко в съзнанието му, скрита зад стените на логиката и на петте хиляди години цивилизация и вече беше започнала да подкопава стените на затвора си.

Изведнъж Ева престана да рита. Всъщност не престана в истинския смисъл на думата, а застина по средата на движението си и за секунда затаи дъх. Напрежението отново се върна. Той усети как детето се изпъна в ръцете му и всеки мускул в тялото му се напрегна до скъсване. От гърдите й излезе дълбоко, застрашително ръмжене — звук, който повече се чувстваше, отколкото чуваше.

Миг по-късно Ребека също замря по средата на крачката си. Сега вече и Щефан почувства Нещото с пълна сила. Опасността отново беше тук — точно пред тях.

— Там… има някой — прошепна Ребека. Тялото й беше напрегнато също като на детето — и също като на Щефан, без той да съзнава напълно това. Битката не беше свършила, продължаваха да са жертви.

Той напрегна зрението си, но не различи нищо друго, освен сенки в тъмнината, размити очертания, зад които се криеше Нещо или абсолютно нищо. Сградата на болницата се намираше непосредствено пред тях. Виждаше се осветеното място пред входа за посетители, а от другата страна Щефан различи ръждивокафявата сянка на своя голф. Само че между тях и светлината се простираше бездната от мрак, в която дебнеше нещо. Надушваше омразата и агресивността, които излъчва ловецът, притаил се някъде отпред.

— Вземи детето — каза той.

Дори не помисли за бягство, нямаше място и възможност за такова. Ловът свърши. Ловецът и плячката се намериха и сега се решаваше изходът.

Ребека пое детето от ръцете му и отстъпи крачка назад. От сянката точно пред тях се отдели висока фигура. Дясната й ръка висеше безпомощно, а другата недвусмислено бе протегната към Щефан. Мракът скриваше това, което ръката държеше, но Щефан много добре знаеше какво е.

Той направи крачка напред и застана между Ребека и оръжието, което сочеше към нея. Протегнатата ръка последва движението му, но мъжът не помръдна от мястото си. Миг след това до него от мрака се отдели втора фигура, също въоръжена. С всяка фибра на тялото Щефан почувства непоколебимостта им. Вдигна бавно и двете си ръце. Предположи, че и той изглежда на двамата само като неясна сянка, затова действията му бяха безкрайно бавни и пресилено пантомимични.

— Ще се опитам да ги задържа — прошепна той. — Тичай към болницата! Викай! Дано не тръгнат след теб!

Разбира се, че ще я последват. Двамата дори и за миг няма да се поколебаят да я застрелят пред хиляди свидетели или дори пред телевизионна камера. Но той не искаше жена му да направи някоя глупост и да се намеси в двубоя.

Ако въобще има такъв и продължи повече от секунда, помисли си той.

Продължи да вдига дясната си ръка, като в същото време много бавно спусна лявата и извади пистолета от колана си.

И двете оръжия на руснаците бяха насочени към него, но по някакъв начин усещаше, че няма да стрелят. Не и докато не ги предизвика.

Безкрайно предпазливо изтегли оръжието от колана си, протегна го възможно най-далече от себе си и го пусна на земята. После свали ръце, сви юмруци и разкрачи крака. Заби токове в земята, за да има по-голяма опора.

— Хайде, тръгвай — тихичко каза той. — Върви бавно. Не трябва да тичаш, чу ли?

Ребека не отговори, но той усети как се отдръпна от него. Дали наемниците я виждаха? Вероятно — тъмнината не беше абсолютна. Дори да не я различават, усещат движенията й, страха й.

След цяла вечност руснаците също свалиха оръжията. Не ги хвърлиха, както направи Щефан, само ги пъхнаха обратно в коланите си — все пак приеха предизвикателството, а с него и правилата, които той постави.

А защо пък не, помисли си Щефан. За тях той не представлява опасност, все едно дали носи оръжие или не. Ще им трябват само няколко секунди, за да се справят с него и да продължат на спокойствие лова за Ребека. Щефан знаеше, че няма никакъв шанс, но беше решен да усложни задачата им колкото може. Кой знае, може пък да успее да ги задържи цели пет секунди, а не само две или три.

В следващия миг се хвърли без предупреждение върху мъжа с ранената ръка.

Изненадата подейства. Руснакът може би е предвиждал някакви номера, но Щефан просто се метна отгоре му, замахна към лицето и го уцели. Мъжът се олюля, повече от изненадата, отколкото от удара, издаде грухтящ звук и посегна със здравата си ръка към рамото на Щефан. Той избегна удара, събра дланите си в един юмрук и с все сила го заби в ранената ръка.

Поне се опита.

Мъжът беше предвидил нападението, измъкна се с почти игриво движение и с тясната страна на дланта си нанесе саблен удар в тила на Щефан.

Дори не го заболя. По-точно, изведнъж престана да усеща каквото и да било, тялото отказа да му служи. Олюля се край руснака, безпомощно се завъртя в три четвърти пирует и рухна. Последната мисъл, която мина през главата му, беше дали Ребека вече е стигнала. Две секунди, най-много три. Не е отишла достатъчно далеч.

Мъчително се обърна по гръб, опита се да се надигне, но отново падна. Ударът не го беше замаял достатъчно или парализирал, но беше отнел цялата му сила.

Руснаците се приближиха. Размениха няколко думи на родния си език, които Щефан естествено не разбра, но му прозвучаха грубо. Единият се засили и го ритна в бедрото. Болката беше ужасна. Двамата се изсмяха. Въпреки това Щефан изпита чувството, че бяха разочаровани. Сигурно се е оказал твърде лесен противник. Колко време мина? Десет секунди? Едва ли са повече. Малко, твърде малко.

— Е, добре — изстена той. — Давайте, смажете ме! Това искате, нали?

Последва друг ритник, този път в хълбока. Болката беше доста по-силна — наказание за това, че каза нещо. Иначе двамата разбираха думите му толкова, колкото и той техните. Това усложняваше нещата. Петнадесет секунди. Недостатъчно. Все още усещаше близостта на Ребека.

После осъзна заблудата си.

Това, което усещаше, не беше присъствието на Ребека. Беше същото, по абсурден начин обезпокоително и плашещо чувство, което изпита преди, долу в подземието, само че несравнимо по-силно. Нещо се приближаваше, и то бързо. Тичаше насам.

Ако имаше някакви съмнения в усещането си, реакцията на двамата мъже окончателно ги разсея. Те също го усетиха — може би не със силата на неговите изострени сетива, но с инстинкта на хора, които през целия си живот са били ловци и плячка. Този с ранената ръка стреснато погледна нагоре, а другият с плавно, невероятно бързо движение изтегли оръжието си.

Въпреки това не беше достатъчно бърз.

Издължената сянка сякаш изхвръкна от тъмнината срещу него, блъсна го и с глух, странно тежък звук откъсна ръката му.

Гледката беше толкова ужасяваща и недействителна, че Щефан се отърси от страха. Знаеше обаче, че никога през живота си няма да я забрави.

За миг двете сенки се сляха в едно-единствено, безформено очертание. Чу се страховито щракване на силни челюсти, което премина в късане и трошене. Вълкът (Вълк? Не, по дяволите, куче е, просто не може да бъде друго!) падна на земята, преметна се два пъти и с несръчно, но почти светкавично движение отново скочи на крака. Мъжът се олюля и размаха осакатената си ръка, от която шуртеше кръв като от чешма, но не изкрещя. Шокът сигурно беше толкова голям, че той дори не изпитва болка. Всичко това се случи в една-единствена безкрайна секунда.

Още преди тя да свърши, вторият мъж посегна към колана си, за да извади пистолета. Щефан мобилизира последните си сили, надигна се и се хвърли срещу коляното му.

Не успя да го свлече на земята, дори не можа истински да го разтърси. Ако руснакът беше довършил докрай движението си, щеше да има шанс да насочи оръжието срещу животното и да натисне спусъка.

Но той допусна грешка, позволявайки Щефан да отвлече вниманието му.

Дясното му коляно се сви напред, блъсна носа на Щефан и го счупи. От болката пред очите му избухнаха ярки светкавици. Въпреки това не пусна мъжа, а с още по-отчаяна сила се вкопчи в краката му. Онзи изрева от гняв — точно когато другарят му също нададе нечовешки писък. В същия миг заби пръсти в косата на Щефан и с нечовешка злоба дръпна главата му назад. Сигурно искаше да го разстреля съвсем отблизо.

Само че не успя.

Вълкът скочи върху него и го блъсна на земята. Щефан полетя надолу и се хлъзна напред. Мъжът отскочи нагоре, направи пълно салто и накрая учудващо меко тупна на земята. Вълкът отново се нахвърли върху него. Щракащите му челюсти пропуснаха целта си. Наемникът показа невероятно присъствие на духа — не се опита да скочи или да заеме по-удобна позиция за стрелба, а стреля по животното от положението, в което се намираше. Куршумът остави димяща следа върху панталона му, отнасяйки и парче кожа, но улучи целта. Вълкът подскочи като ударен от невидим юмрук, нададе писклив, мъчителен вой и опита да се надигне, но клекна на задните си лапи.

Само че в никакъв случай не беше победен.

Куршумът беше минал през тялото и под задните лапи бързо се образуваше локва кръв. Вълкът продължаваше да скимти от болка и злоба и по корем се приближаваше към руснака. В очите му искреше невероятен гняв.

Руснакът се опря на ранената си ръка и се надигна, целейки се в животното, но не успя да го улучи. Куршумът предизвика само искри по асфалта и излетя като миниатюрен метеор.

— Барков! — кресна Щефан. Това беше първото, което му хрумна. Не говореше нито дума руски, но дори да не беше така, наемникът сигурно нямаше да реагира на нищо.

Освен на името на някогашния си командир.

За частица от секундата мъжът се обърка и за още по-кратка частица от секундата погледът му се отклони от вълка — не, по дяволите, кучето, кучето, кучето! — и той погледна Щефан.

На четириногия убиец не му трябваше повече време.

Въпреки че задните му лапи бяха неподвижни, вълкът (или кучето?) зари мощните си предни лапи в пръстта, оттласна се със силен скок и се озова върху гърдите на войника. Едната от предните лапи удари китката му и изби оръжието. После челюстите щракнаха. Викът на изненада заглъхна в ужасяващо гъргорене.

Щефан седя така един безкраен миг, наблюдавайки борбата на мъжа със смъртта. Всъщност той вече беше мъртъв, но незнайно защо още продължаваше да се съпротивлява — юмруците му безсилно удряха по главата и раменете на животното, което, обзето от безумен гняв, беше се вкопчило в гръкляна му и ожесточено ръфаше и късаше. Кръволок. На Щефан не му дойде наум друго обяснение за това, което наблюдаваше. Животното явно беше изпаднало в опиянение от кръвта, друго обяснение нямаше. Жертвата му отдавна беше мъртва. Потрепването на крайниците беше само рефлекс, а може би дори не и това — вълкът така тръскаше безжизненото тяло, че ръцете и краката се мятаха на всички страни. Въпреки това не го пускаше, а с още по-голямо ожесточение вбиваше зъби в гръкляна. Животното беше обезумяло и за това безумие нямаше никаква друга причина, освен абсолютното, безкомпромисно желание да се убива.

Най-сетне вълкът се отдръпна от жертвата си и извърна глава да погледне Щефан. Муцуната му лъщеше от кръв, но червенината в очите му беше хиляди пъти по-наситена. Дълбоко в дъното на този огън проблясваха гняв и решимост, които нямаха нужда от никаква причина, за да избухнат. Животното беше се превърнало в олицетворение на думата насилие.

И това насилие сега беше насочено срещу него.

Жаждата за кръв явно още не бе утолена. Животното беше тежко ранено, може би смъртоносно, но щеше да продължи да убива, докато в тялото му просветва и най-малка искрица живот — като машина, която, веднъж пусната в действие, трудно може да бъде спряна. Това, че беше нападнало двамата руснаци, накара Щефан да смята чудовището за съюзник, но кой, по дяволите, му беше казал, че е наистина така?!

Вълкът с мъка се завъртя, отдалечи се пълзешком от мъртвия и повлече неподвижните си задни крака към него. От устата му капеше червена пяна, а от гърдите излизаше дълбок, застрашителен звук — не ръмжене, а нещо много по-лошо. Може би животното беше на негова страна, когато той нападна руснаците, но това беше преди да вкуси кръвта.

Мисълта направо наелектризира Щефан. Бавно, тласкан от неудържимата си естествена сила, вълкът пълзеше към него. Щефан осъзна, че в мига, в който го достигне, той ще е мъртъв!

Изпълзя няколко крачки назад, после изведнъж реши да стане и се обърна. В същия миг изкрещя името на Ребека колкото му глас държеше.

Не получи отговор, но затова пък само след няколко крачки почти се блъсна в нея. Не беше се отдалечила чак толкова много, колкото той смяташе.

— Тичай към колата!

Ребека не реагира. Притискаше към себе си Ева, която се мяташе, както беше правила при Щефан, и сякаш не го забелязваше, както впрочем не чу и вика му. Погледът й беше прикован в някаква точка зад него. Дори в тъмнината той забеляза колко пребледняло е лицето й. Кожата й беше станала сива.

Щефан се отказа да викне още веднъж, хвана я за рамото, обърна я и я повлече със себе си. Стигнаха осветеното място пред входа на болницата и той зачака вратите всеки момент да се отворят и отвътре да изтичат поне десетина изплашени сестри и лекари. Но колкото и странно да му се стори, нищо подобно не се случи — явно никой не беше чул изстрелите и виковете им. Добраха се безпрепятствено до фолксвагена.

Щефан подпря Ребека на колата и с широки крачки заобиколи, за да отвори. С дясната ръка трескаво затърси в джоба на панталоните ключовете, а когато ги извади, ги изпусна на земята. Трябваха му няколко секунди, докато ги открие в тъмнината. Все още не бяха в безопасност. Не смееше да погледне назад, но усещаше, че нещо се приближава — не вълкът, а нещо друго, по-опасно.

С треперещи пръсти отвори вратата на автомобила. По дяволите, никога не заключваше, защо трябваше да го направи точно днес? Метна се зад волана и отвори другата врата.

— Хайде, качвай се!

Ребека не реагира. Стоеше вдървена и втренчено се взираше в тъмнината. Нещо се приближаваше към тях. Нещо Голямо.

— Беки, за Бога!

Завъртя ключа в стартера, горещо се помоли този път двигателят да изневери на себе си и да включи от първия път и натисна педала на газта до долу. Чудото наистина се случи. Още преди двигателят сърдито да изреве, той се хвърли встрани, протегна ръка и издърпа насила Ребека и детето вътре. Лицето й се удари в рамката на вратата и тя почти падна върху седалката.

Ева още не беше се укротила. Писъците й бяха резки и вече хистерични, а ноктите оставяха кървави следи върху лицето на Ребека. Всичко това вече няма значение. Трябва да се махнат, преди тъмнината отсреща отново да е родила нещо, по-ужасно и от смъртта.

Щефан тръшна вратата, включи на скорост и колата потегли, въртейки колела.

В следващата секунда така натисна педала на спирачката, че Ребека и Ева удариха глави в арматурното табло. Детето издаде глух стон и най-сетне престана да пищи, а Щефан усети силна болка в двете китки, когато се опита да се опре на волана.

На десетина метра пред колата имаше човек. Както преди съществото зад Вратата, така сега и фигурата стоеше извън видимостта му. И както и преди, фантазията му допълваше към картината онова, което очите не можеха да видят.

Все пак успя да различи, че фигурата е много дребна и доста тънка. Имаше очертанията по-скоро на дете, отколкото на възрастен човек и съвсем определено не беше демон. Начинът, по който беше застанала, го изпълни с леден ужас — спокойно и изпънато, сякаш на света не съществува нищо, което може да я уплаши, още по-малко връхлитащ върху й автомобил.

Ребека с мъка се надигна от седалката.

— Щефан, кой е това? — прошепна тя.

Щефан не отговори, макар че знаеше отговора. Протегна ръка и затвори двете врати. Не, че щеше да помогне. Дори напротив. Силите, срещу които се бореха, не можеха да бъдат спрени от някаква си купчина метал и стъкло. Въпреки това така се почувства малко по-сигурен.

Сянката от другия свят се превърна в слабо, тъмнокосо момиче, което спокойно стоеше пред тях и гледаше в светлината без да мигне. Соня. Дори без да вижда ясно лицето й, Щефан усети посланието на погледа й — толкова ясно, сякаш го чу в главата си. Остана му една-единствена възможност.

Даде газ и стиснал до болка волана, зачака сблъсъка. Голфът подскочи досущ като автомобил от състезанията на „Формула 1“ и със свистящи гуми се понесе към момичето. Фигурата на Соня запълни цялото предно стъкло. Беше сигурен, абсолютно сигурен, че ще я прегази.

Май успя, но не беше сигурен. Колата лудо се извиваше наляво и надясно и всеки момент щеше да изгуби управлението. Не разбра дали единият от силните удари, които усети, не беше от сблъсъка. Беше му все едно. Дори му се искаше да я е ударил.

В същото време осъзна, че това не би помогнало.

Колата се движеше по-бързо. Двигателят виеше толкова силно, като че ли всеки момент ще се разпадне. Щефан превключваше скоростите, без да снема педала от газта, въртеше волана като луд и най-сетне събра смелост да погледне в огледалото за обратно виждане.

Не беше я ударил. Фигурата отново се беше превърнала в сянка, която гледаше след тях, изправена на същото място.

Сякаш е била само призрак, през който автомобилът просто мина.

 

 

Ръцете му престанаха да треперят чак когато доста се отдалечиха от болницата. Щефан излетя направо на улицата, без да се оглежда, след което с близо сто километра се понесоха към центъра на града. Това беше прекалено дори за свикналите на какво ли не шофьори на Франкфурт и гневният концерт от клаксони го върна в действителността. Но нито клаксоните, нито многозначителните и обидни жестове на шофьорите нямаше да го впечатлят ни най-малко, ако отведнъж не осъзна, че е на път да довърши това, което хората на Барков започнаха. Една катастрофа — още повече с автомобил като този — може да бъде точно толкова опасна, колкото пистолетен изстрел в главата.

Намали скоростта до нормалната, продължи внимателно да натиска спирачката и при първата появила се възможност се насочи към един паркинг. Спря, изключи фаровете, но остави двигателят да работи. Всичко свърши. Беше абсолютно сигурен, че поне за момента са се отървали от преследвачите си, но не се решаваше да изключи двигателя. Неравномерното боботене на машината го накара да си представи изхабени вентили и нажежени бутала, които почти са излезли от строя. През последните пет минути преполови оставащия живот на мотора. Въпреки това в шума имаше нещо невероятно успокояващо.

Щефан уморено се наведе напред, сложи глава на волана и за момент затвори очи. Идеята не се оказа добра. Фантазията му препускаше, и отново и отново изживяваше ужаса.

Изправи се и погледна Ребека. Тя седеше свита и трепереща на седалката до него и макар все още да беше много бледа и изтощена, изглеждаше по-добре. По-жива?

— Вече си мислех, че искаш да ни убиеш — прошепна тя. — Отмина ли?

Странно защо, но вместо преди да отговори на въпроса, да погледне в огледалото за обратно виждане или през прозореца, Щефан погледна часовника върху арматурното табло.

Присви очи, погледна още веднъж и сравни цифрите с тези на своя ръчен часовник, но от това те не се промениха. Колкото и невероятно да му се стори, откакто остави автомобила пред болницата до този момент беше изминал по-малко от половин час.

Ребека неспокойно се размърда на мястото си. Наведе се над Ева, сбърчи чело и погледна изненадано.

— Какво става? — попита обезпокоен Щефан. Не си спомняше кога детето престана да буйства, но сега лежеше съвсем спокойно в скута на Ребека.

— Спи — отвърна Ребека.

Гласът й беше леко изненадан и прозвуча почти като усмивка. Щефан много добре я разбираше. Докато наблюдаваше спящото момиче, го завладя странно, напълно безпричинно чувство на привързаност и нежност. Изведнъж му се стори направо невероятно, че преди по-малко от четиридесет и осем часа беше спорил с шурея си дали да задържат детето или не.

Ребека го погледна.

— Не мога да повярвам, че ти направи всичко това — тихичко каза тя.

— Какво съм направил? — опита се да се усмихне Щефан. — Карах толкова добре ли?

— Тези двамата — каза Ребека съвсем сериозно. — Щяха да те убият, ако не беше се появило кучето.

— Но не го направиха.

Освен това не беше куче.

— Щяха — продължи упорито тя. — И ти го знаеше, нали?

— Знаех, че няма да ме питат колко е часът.

Разбира се, знаеше какво има предвид тя, но изведнъж това прозрение му стана неприятно.

— Щеше да се жертваш за нас, за да можем да избягаме! — В гласа на Ребека долови по-скоро учудване и невярване, отколкото възхита или благодарност. Щефан не беше много сигурен дали този тон и най-вече изразът в очите й му харесваха. Ребека беше напълно права, като смяташе, че той извърши това геройство не след съзнателно взето решение, а съвсем инстинктивно. Въпреки това смяташе, че все пак заслужава малко повече благодарност.

— Нали знаеш, поне веднъж в живота си всеки човек става герой. При мен просто се случи сега.

— Да… — измърмори Ребека. — Вероятно си прав.

Не, не беше. В момента въпросът защо са живи беше по-важен от всичко останало, но както той, така и Ребека сигурно се страхуваше да го зададе. Тя се опита да промени положението си, но изкриви лице и притисна с ръка хълбока си.

— Боли ли те? — попита Щефан.

— Само когато слушам глупави въпроси.

Тя вдиша дълбоко и поклати глава, когато той протегна ръце към нея. И защо ли? Не можеше да направи кой знае колко за нея, но чувстваше, че сега е по-добре, отколкото преди малко в подземието на болницата. Той впрочем също. Болките в крака му почти изчезнаха. Дори на мястото, където руснакът го ритна с ботуша си, усещаше само леко туптене. Какво, за Бога, става с тях?

— Трябва да ти намерим лекар — каза той.

— Страхотна идея! — каза потиснато тя. — Струва ми се, че няколко метра по-надолу има пет-шест сгради, които гъмжат от лекари. Защо да не се върнем?

За момент Щефан наистина съвсем сериозно се замисли върху тази възможност. Колкото и абсурдно да звучеше в първия момент, имаше някакъв смисъл. В клиниката вече сигурно е пълно с полиция и ще са на най-сигурното място в този град.

Разбира се, не го каза гласно.

— Не ми трябва лекар — продължи Ребека. Може би погрешно беше изтълкувала мълчанието му, защото в гласа й прозвучаха агресивни нотки. — От две седмици си правят безуспешни опити с мен и само влошиха нещата. Заведи ме вкъщи.

— У дома? — Щефан поклати глава. — Не може.

— Как така не може?

— Защото там ще ни търсят най-напред. Вероятно онзи главен инспектор вече ни чака.

Беше по-добре да не разказва на Ребека за случката, станала пред дома им. И без друго имат достатъчно проблеми.

— Дорн ли? — Ребека се замисли за момент. — Мислех, че е на наша страна.

— Не знам дали изобщо някой е на наша страна — промърмори Щефан. Думите му не бяха насочени към Ребека, дори не към него самия. Просто бяха израз на единственото чувство, което все още можеше да изпитва — безпомощност. Разбира се, Ребека ги чу, но не каза нищо, а само объркано го погледна.

— Роберт?

Разбира се, че Роберт, помисли си той отчаяно. Къде иначе биха могли да отидат? Като се остави настрана фактът, че противно на всички твърдения, Ребека изобщо не беше добре, и двамата бяха в такова състояние, че не можеха да си позволят да се появят в нито един хотел. Освен това той нямаше у себе си пукнат пфениг и никакви документи. И на всичкото отгоре най-късно до час номерът на автомобила им ще е в списъка на издирваните коли, който всеки полицай в града носи у себе си. Ако изобщо има някой, който може да им даде някаква закрила, това е Роберт. Въпреки това мисълта не му хареса. Дори в ситуация като тази му беше адски неприятно да допълзи при всемогъщия си шурей и да проси помощ.

Погледна часовника си. Имаше още доста време до кацането на самолета му. Могат да отидат до летището и да го посрещнат. Но само при представата за това му стана неприятно. Летището означава хора, твърде много хора, следователно и твърде много опасности. Не беше много вероятно, но все пак възможно, хората на Барков да са информирани за пристигането на Роберт и да ги чакат там.

Включи фаровете, погледна продължително и внимателно в огледалото за обратно виждане и потегли.

Бележки

[1] UPS — Международна компания за бърза доставка на пощенски пратки — Бел.прев.