Щефан замислено наблюдаваше петимата мъже и жени, седнали на евтините пластмасови столове в чакалнята. Върху лицата им, общо взето, се четяха същите чувства, които и той изпитваше — отегчение, нервност, може би малко страх, но най-много — скука. Две или три от лицата му бяха познати — вече десети ден идваше редовно и явно не беше единственият, който предпочита да извърви дългия път дотук и да чака два или три часа, а ако няма късмет и повече, вместо да си вземе легло в болницата, за да го прегледат при сутрешната визитация.

Понякога се питаше дали това не бе грешка. И без друго прекарваше по-голямата част от времето си в клиниката — в тази чакалня, в една от трите манипулационни или два етажа по-надолу — до леглото на Беки. Малкото часове, които оставаше вкъщи, не стигаха да свърши огромното количество работа, която нямаше да има, ако не успяваха да го намерят.

Дясната му ръка несъзнателно посегна към лявата подмишница. Вдигна поглед към малкото електронно табло над лекарския кабинет, което показваше номера на поредния пациент. Двадесет и девет. Неговият номер беше следващият. Допирът му причини болка, но въпреки това продължи да движи леко пръстите си по ръката, за да масажира мускулите. Макар че раната беше по-плитка от онази в крака му, тя му причиняваше много повече страдания. Почти при всяко движение стискаше зъби. Не минаваше и нощ, без поне два-три пъти да се събуди от болка, когато се преобръщаше и натоварваше ръката.

Не искаше да се оплаква. Когато си спомнеше в какво състояние бяха двамата с Ребека, когато преди четиринадесет дни хеликоптерът ги взе от заледената река в Босна, му се струваше направо чудо, че сега седи в някаква чакалня на хиляди километри от онова проклето място и изпитва само леко подръпване в рамото и убийствена скука.

Мразеше да чака, но беше свикнал. Работата му изискваше понякога да чака часове наред, друг път цели дни и нощи, докато се появи точно определеният случай, за да го заснеме. Много често се случваше той така и да не дойде.

Но това, че знаеше какво е да се чака, не означаваше, че обича да чака.

Не и когато има толкова много по-добри възможности да оползотвори времето си. Например да отиде до вкъщи, да изслуша почти осемдесет телефонни обаждания и да премисли на кои да отговори и на кои да откаже с поредното извинение. Не можеше да прецени дали не направи грешка, като настоя за амбулаторно лечение, но в едно нещо беше абсолютно сигурен — не биваше да се обаждат веднага след пристигането си. Това, че двамата с Беки работеха на свободна практика, не означаваше, че никой не може да предяви претенции към резултатите от работата им.

До този момент някак успяваше да опази Ребека от повечето нахални колеги, но това нямаше да продължи още дълго. Гилдията надушваше сензацията и искаше да я има. Фактът, че е част от нея, му даваше право на известна отсрочка по милост, но в никакъв случай не го освобождаваше от задължения. Щефан се запита дали и те с Беки изглеждат по същия начин в очите на външни хора, когато са по следите на някаква сензация. Отговорът беше доста неприятен, но еднозначен — да.

Сигурно беше израз на някаква висша справедливост това, че бяха принудени да изпитат и другата страна на медала. Може би в бъдеще, когато всичко премине и отново се присъединят към гилдията, която непрекъснато е на лов за нещо ново, ще си спомнят за урока. Може би, но по-вероятно — не. Нищо не потъва толкова бързо в забрава, колкото добрите намерения. Дори и тези, родени от собствения горчив опит.

До слуха му сякаш отдалече долетя леко изщракване. Погледна нагоре и видя, че електронното табло показва неговия номер. Сложи бързо списанието на масичката, стана и влезе в лекарския кабинет.

Лекарят още не се беше появил и преди сестрата да успее да каже нещо, той разкопча ризата си, съблече я и нави левия крачол. Сестрата го изгледа намръщено, но не каза нищо. Беше нова или поне така му се стори. Лицето й му беше непознато. Сигурно не беше свикнала с обиграни пациенти като него. Що се отнася до Щефан, той не направи всичко това, за да облекчи работата й или да я впечатли. Просто искаше неприятната процедура да свърши колкото се може по-бързо.

Сестрата сложи на масата сива папка с името му и една дълга комбинация от цифри под нея, разтвори я и без да каже дума, излезе от стаята. Щефан отново зачака. Изпитваше силата на волята си, опитвайки се да не поглежда всяка секунда към часовника, но въпреки това установи, че изминаха десетина минути, преди вратата отново да се отвори и доктор Крон да влезе в кабинета си.

Лекарят го поздрави с кимване на главата, не обърна никакво внимание на папката с историята на заболяването му и без да продума, започна да сваля превръзката от лявата подмишница.

Щефан стисна зъби. Болеше — не много, но с онази постоянна сила, която трудно се понася. Овладя се, но не успя да потисне леката въздишка, когато докторът накрая свали и последния бинт от рамото му и небрежно го хвърли на пода.

— Изглежда много добре. Напредвате с оздравяването. Явно организмът ви отлично реагира на лекарствата. — Лекарят замълча за кратко, наклони глава и добави с леко недоверчив тон: — Вземате ги, нали?

— Разбира се — отвърна Щефан, макар че не беше цялата истина. Лекарствата, които доктор Крон и неговите колеги му бяха предписали през последните седмици, щяха да стигнат да се оборудва аптеката на средно голям кораб. Той изчете всички рецепти и сам реши какво ще взема и какво ще изхвърли в тоалетната. Явно изборът му беше правилен.

— Тогава всичко е наред — каза Крон, дръпна стола си малко назад, наведе се към Щефан и започна да разбинтова крака му. Болката беше несравнимо по-голяма. — Извинете въпроса ми, но се надявам, че не сте от онези пациенти, които идват при мен, а след това не си пият лекарствата и очакват да стане чудо.

С едно-единствено рязко движение той дръпна последната част от бинта и Щефан едва не изкрещя от болка. Огледа раната отвсякъде и каза почти радостно:

— Прекрасно! Явно не само сте послушен пациент, но и тъканта ви много бързо зараства.

— Да — процеди Щефан през зъби, без да уточнява кое точно от думите на доктора беше вярно.

Лекарят го погледна.

— Боли ли ви?

— Сега ли? Да…

— Не сега, изобщо?

— Ами… понася се — отвърна Щефан, което си беше самата истина. — Боли повече, отколкото би трябвало. Искам да кажа… в крайна сметка нали е само една драскотина?

— От прасеца ви липсва месо, колкото за прилична пържола — поклати глава Крон. — Не бих нарекъл подобна рана драскотина. Освен това не е и обикновена. В повечето случаи раните от ухапване са по-болезнени от други наранявания. Но, както казах, оздравяването ви върви много добре. След три-четири седмици няма да усещате нищо.

Щефан замълча. Бедата не беше в болката. Раните ще заздравеят и ще останат само белези, но се питаше дали някога ще забрави спомените, свързани с тези рани. В момента не му беше трудно да се справя с тях — още бяха съвсем пресни. Трябваше само да затвори очи и веднага се озоваваше в онази нощ, върху леда, чуваше воя на вълците, плющенето на куршумите и отчаяните писъци на Ребека. Не беше кой знае колко лошо, просто кадри от филм, който е гледал. Преживяно приключение, което иска своята болезнена цена и нищо повече. Само че той много добре знае какво става в подобни случаи — гъделът от победената опасност ще изчезне, също както и върховното чувство, че си се справил в някаква безизходна ситуация. Но ще остане страхът, който ще се обади сигурно след много години, и то в ситуация, в която е напълно беззащитен.

Крон най-сетне престана да пипа по крака му, от което очите на Щефан се пълнеха със сълзи. Изправи се, отиде до бюрото си и позвъни за сестрата. Тя се появи така мигновено, сякаш беше чакала зад вратата. Като че ли не беше чак толкова нова, защото двамата с доктора изглеждаха като добре сработен екип — докато той вписваше с евтина пластмасова химикалка нещо в здравния му картон, тя с бързи, но в никакъв случай не внимателни и нежни движения му сложи нова превръзка.

През цялото време Щефан не издаде и звук, но почувства как стомахът му се сви. Няма да издържи още дълго.

— Ще ви изпиша още едно лекарство — каза Крон, без да вдига поглед от папката. — За възстановяване на тъканите. Трябва да го вземате.

— Разбира се — отвърна Щефан. В гласа му се усети леко колебание и Крон го погледна въпросително и загрижено. — Не казахте ли току-що, че раната заздравява много добре?

— Казах, че съм доволен от процеса на оздравяване — поправи го Крон. Точно обратното каза преди малко. Това обаче ни най-малко не го смути. Щефан си спести забележката. През изминалите две седмици разбра, че е безсмислено да спори с лекар.

— Но това в никакъв случай не означава, че можете да постъпвате лекомислено. — Крон извади рецептите и надраска нещо отгоре, без да вдигне поглед. — С ухапванията от диви животни шега не бива. Радвайте се, че сте се отървали така леко. Можехте да хванете бяс или нещо още по-лошо.

— Това има ли го още? — попита Щефан.

Крон кимна с глава.

— О, да. Майката Природа не знае граници в хрумванията си, трябва ли да се усложни животът на лекарите. — Той откъсна рецептата и я подаде на Щефан. — Вече може да не идвате всеки ден при мен, достатъчно е да сменяте само превръзката. Ще се видим следващия понеделник.

Щефан взе рецептата, благодари само с кимване на глава и се сбогува. Лекарят вече излизаше от стаята, за да се погрижи за следващия пациент.

Щефан не беше наясно харесва ли му доктор Крон или не. Грижеше се добре за него, притежаваше някакво закърняло чувство за хумор, но гледаше на пациентите си единствено като на случаи. Е, в крайна сметка всички лекари са такива. Само дето повечето бяха добри актьори.

Щефан се изправи, пусна крачола си и внимателно облече ризата. Рамото го болеше повече от преди и той се отказа да го раздвижи. Раната беше достатъчно заздравяла, за да не се разтвори при по-силно движение, но защо трябва след това още половин година да ходи на лечебна гимнастика, за да може след време да вдига с тази ръка нещо по-тежко от кутия бира?

Когато излизаше от кабинета, на вратата почти се сблъска със следващия пациент, който нямаше търпение да влезе. Макар че вината не беше негова, Щефан промърмори някакво извинение, промъкна се край сивокосия мъж и прекоси чакалнята с още неустойчивите си крака.

През този четвърт час, докато беше вътре, помещението пред кабинета се беше напълнило. Вместо шепата пациенти, сега чакаха сигурно около двадесет, а пред автомата за кафе се беше образувала малка тълпа. Щефан заобиколи в голяма дъга, но въпреки това почти се сблъска с млад мъж, който точно в този момент се отдръпваше заднешком от кафемашината, отпивайки от пластмасовата чашка. И този сблъсък не беше по негова вина. Въпреки това и сега промърмори извинение и тъкмо щеше да се отдалечи, когато мъжът се обърна и го изгледа с такъв поглед, че Щефан замръзна на място.

Младежът имаше най-обикновено лице, беше с руса, къса като кибритени клечки коса, носеше яке от евтина черна изкуствена кожа и протрити джинси. Но в очите му имаше нещо, което беше в ярко противоречие с това, което излъчваше външният му вид — решителност и кипящ гняв, които задействаха всички сигнални сирени в съзнанието на Щефан. За кратък миг му се стори, че вече е виждал тези очи, макар в същото време прекрасно да знаеше, че никога досега не е срещал младия мъж. Погледът му го изплаши до смърт.

Щефан се отдръпна, извини се още веднъж и вътрешно се помоли младежът да не е от онези типове, които използват подобни банални случки като повод за скандал или дори сбиване. Може би не е справедлив към младежа, но какво да се прави… Изразът в очите му го накара веднага да го причисли към групата на лудите, които ги имаше по цял свят и от които най-много се страхуваше. Дори може би повече, отколкото от вълците и от отмъстителните руски наемници. През последните години тези хора сякаш излизаха направо от американските екшън филми и преспокойно се настаняваха в живота на обикновените граждани. За тях насилието и терорът бяха нещо съвсем нормално.

В следващия миг огънчето в погледа на непознатия угасна, той сви рамене, лепна една пресилена усмивка върху устните си, посегна към чашата с кафе и продължи пътя си.

Щефан също се отдалечи. Странната случка не продължи и секунда и сигурно никой от хората наоколо не беше я забелязал. Въпреки това Щефан имаше чувството, че го наблюдават. Е, не за първи път трябва да си признае, че дълбоко в себе си е доста страхлив.

Излезе от чакалнята, качи се в асансьора и слезе на третия етаж, където се намираше стаята на Беки. Беше почти два часът. Прегледът му днес беше по-късно от обикновено и предполагаше, че тя вече нетърпеливо го очаква. Още преди седмица му беше казала, че не смята за нужно той да идва всеки ден и да стои до леглото й по пет-шест часа. Беки добре знаеше колко много Щефан мрази болниците и още повече — посещенията на болни. Знаеше обаче, че ще идва всеки ден, дори престоят й тук да продължи месеци наред. Щеше да го прави, макар че и темите за разговор, и търпението им постепенно се изчерпваха. Жена му не се отърва така леко като него. Имаше три лоши рани от ухапване по рамото, корема и хълбока. И късметът й при оздравяването беше по-малък — една от раните се възпали и сега тя страдаше много повече от страничните действия на кортизона и другите лекарства, с които я тъпчеха, отколкото от самите наранявания.

Досега успешно отблъскваше мисълта от себе си, но му беше пределно ясно, че Ребека ще трябва да остане в болницата поне още две-три седмици, а може би дори и повече.

Когато влезе в стаята, установи, че е празна. Завивките на леглото бяха отметнати и инвалидната количка, с която Ребека се придвижваше, не беше в стаята. Вратата към банята беше широко отворена и се виждаше, че вътре няма никой. Объркан и безпомощен, но и малко обезпокоен, Щефан остана няколко секунди в средата на стаята, не знаейки какво да предприеме. Огледа се и тръгна към стаята на сестрите.

Тя също беше празна. Наложи се да чака около пет минути, докато отнякъде се появи една сестра.

— Къде е жена ми? — изстреля той въпроса си, без дори да поздрави. Гласът и видът му сигурно са издавали доста голямо безпокойство, защото сестрата побърза да се усмихне приветливо и отговори, поклащайки успокоително глава:

— Не се тревожете. Нищо й няма. Отиде до детското отделение.

— До детското отделение ли?

— И ние не бяхме особено въодушевени от хрумването й, а главният лекар ще бъде още по-малко, когато разбере. За съжаление не можахме да й попречим.

— Да не се е случило нещо с момиченцето?

Сестрата вдигна рамене.

— Не знам. Преди половин час дойде шуреят ви и малко след това…

— Моят шурей? — Щефан гневно сбърчи чело. Гласът му прозвуча доста по-остро, отколкото му се искаше. Дори сам се стресна от неочакваната си реакция. Нямаше нищо против Роберт, дори напротив. Двамата с брата на Ребека се понасяха, общо взето, доста добре. Имаше много неща, по които мненията им съвпадаха, но не бяха всички. По някои въпроси дори значително се различаваха — например отношението към Ребека и детето от Вълчето сърце.

Благодари на сестрата, излезе от отделението и с асансьора стигна до приземния етаж. Детското отделение беше самостоятелна сграда и се намираше чак в другия край на двора на болницата. Движеше се с най-голямата бързина, на която беше способен, но въпреки това му трябваха цели пет минути, докато стигне до грозната сива бетонна сграда. Заради инвалидната количка на Роберт и Беки сигурно им е трябвало поне тройно повече време. При нейното състояние си представи какви усилия й е струвало.

Ядът му към Роберт се усили. Стигна до отделението почти останал без дъх, взе асансьора до шестия етаж и се насочи към стъклената врата на интензивното отделение. Позвъни, за да му отворят, и не обърна никакво внимание на грижливо подредените до вратата зелени престилки и предпазни найлонови терлици и шапки. Персоналът го познаваше и знаеше, че няма да влезе в нито една от стаите.

Мина доста време, докато му отворят вратата. Сестрата веднага понечи да му каже да си сложи найлоновата шапка, но го разпозна и му кимна с глава да влезе.

— Господин Мевес! Съпругата ви и брат й вече са вътре.

— Да, знам — промърмори Щефан. Наум се упрекна за киселия тон, все пак сестрата нямаше никаква вина. Усмихна се извинително и каза:

— Съжалявам! Малко съм ядосан, но това няма нищо общо с вас.

Думите му сякаш още повече объркаха младата жена, но Щефан предпочете да не обяснява нищо повече, за да не влоши излишно положението. Една от най-големите му грешки несъмнено беше, че в най-неподходящите ситуации с най-добро намерение казваше възможно най-погрешното нещо, което му създаваше куп неприятности. Имаше си причина да не бъде в братството на пишещите, а да увековечава новостите върху целулоидната лента.

Сестрата му хвърли още един преценяващ поглед, после се върна в дежурния кабинет. Щефан с бързи крачки се насочи към стаята в дъното на коридора. Влезе, без да почука, и видя точно това, което очакваше.

Тясното пространство между едната стена и високата до тавана стъклена преграда от отсрещната страна едва побираше количката на Беки, но тя беше успяла да се вмъкне. С лявата ръка се опираше на облегалката на количката, а другата беше притиснала до стъклото. Той стоеше зад нея и не можеше да види лицето й, но много добре знаеше какво изразява в момента.

Гледката дълбоко го засегна. Досега и двамата съвсем съзнателно бяха избягвали да говорят за момичето. Ребека, защото от нейна гледна точка нямаше какво да обсъжда, а той, защото се страхуваше от този разговор, знаейки предварително какъв ще е резултатът. Разбира се, много добре знаеше, че това положение не може да продължава вечно, но се надяваше да спечели малко време. И освен това искаше, по дяволите, да проведе разговора, когато са сами, без присъствието на друг човек и в друга обстановка!

Щефан застана зад инвалидната количка, кимна леко към шурея си и постави ръце на облегалката. Ребека сигурно го беше забелязала, но само хвърли бърз поглед върху отражението му в стъклената врата и не се обърна. Чак сега Щефан се огледа в стаята.

Не че обстановката му беше непозната — през последните две седмици идваше доста често, макар и не толкова, колкото Ребека. Стаята, в която имаше място за три легла заедно с техниката за интензивно лечение, в момента приютяваше един-единствен пациент, но въпреки това изглеждаше така, сякаш щеше да се пръсне по шевовете. Освен множеството медицински апарати, повечето от които според Щефан напълно излишни, защото детето, което бяха довели от Вълче сърце, беше абсолютно здраво, наоколо бе пълно с кукли, плюшени играчки, детски мебели, автомобилчета и всевъзможни дреболии. Освен това имаше и поставена на статив професионална видеокамера, както и монитори.

Сестрата, която стоеше от другата страна на стъклената преграда и държеше детето в ръце, изглеждаше странно изгубена в целия този панаир. Ако се съди по изражението на лицето й, не се чувстваше никак добре в ролята си. Щефан й кимна лекичко с глава и тя му отвърна с едва загатната усмивка. Не помнеше името й, но беше я виждал при посещенията си тук. Предполагаше, че завеждащият отделението я е определил да се грижи за малката. По акцента се познаваше, че е от Югославия или от някоя от новите държави, възникнали след разпадането й.

Освен нещастното изражение върху лицето на сестрата имаше и още нещо, което не беше съвсем наред в цялата картина. Въпреки че детето не беше толкова малко, тъмнокосата жена го държеше в ръце, както се държи съвсем малко бебе. Така и беше облечено — в ританки, издути върху доста голям памперс, макар че според лекарите беше на четири-пет години. Момиченцето кротко се гушеше в прегръдката на сестрата и наистина приличаше на бебе.

— Днес е много спокойна — каза Ребека. Думите не бяха отправени към Щефан, а към брат й, но Роберт реагира само с вдигане на рамене. И той сякаш не се чувстваше съвсем добре в тази ситуация, само че Щефан се питаше дали това не се дължи на неговото присъствие. Роберт много добре знаеше мнението му по въпроса и дълбоко в себе си Щефан беше почти сигурен, че споделя точно неговото, а не мнението на сестра си. Но Роберт невинаги правеше това, което мислеше.

— Сигурно се измъчва, като гледа как отсреща я наблюдават като животно в зоопарк — каза Щефан.

Едва сега Ребека се обърна към него. Движението й беше много сложно и сигурно й причиняваше голяма болка.

— Днес дойде късно — каза тя, без да реагира на думите му.

— Прегледът ми беше един час по-късно от обикновено, а и чакалнята беше пълна. Нещо… случило ли се е? — Той посочи с ръка към детето. Сестрата възприе жеста му като подкана да го върне обратно в креватчето, преградено с хромирана решетка. Щефан не знаеше от колко време Беки и брат й са тук, но явно малката вече натежаваше в ръцете на сестрата.

— Не — отвърна Роберт, но в същия момент Ребека се обади:

— Да.

— А-ха, и какво значи това в крайна сметка?

— Тук беше… — подхвана Ребека и по тона й Щефан разбра колко много я е притеснило това, което искаше да му каже, но Роберт веднага я прекъсна със заповеднически глас:

— Ще се разберем, няма страшно. Само че не тук. Нека излезем. — Той се усмихна бегло. — Може би ще успеем да те върнем незабелязано в отделението, преди лекарят ти да получи удар.

— Да получи, пада му се — вдигна рамене Ребека. — Тук съм пациентка, а не затворничка.

Тя се опита да обърне количката в тясното пространство, но не успя. Щефан я изкара в коридора и се насочи към вратата, за да излязат, но тя ядосано тръсна глава и хвана колелата. Двамата с Роберт неодобрително свъсиха чела, но Щефан достатъчно добре познаваше жена си, за да знае, че няма смисъл да се противи. Отстъпи назад и я остави да се придвижи сама. Макар че тя не го признаваше, и двамата мъже знаеха, че движението й причинява голяма болка. Гордостта й ще издържи най-много до асансьора, помисли си Щефан и се оказа прав. Докато вървяха към стъклената врата на отделението, Щефан незабелязано изостана две крачки и прошепна на Роберт:

— Какво се е случило?

Шуреят му обаче леко поклати глави и също така почти беззвучно отговори:

— Не сега. Като излезем навън.

Това звучи доста обезпокоително, помисли си Щефан, но не откри причина за паника.

Слязоха с асансьора. Плъзгащите врати се отвориха пред тях и Щефан насочи инвалидната количка към изхода, но Роберт с кимване на глава му посочи да тръгне към кафенето. Защо пък не? Щефан не изпитваше особена жажда, но на чашка кафе се разговаря доста по-непринудено. А нещо се е случило. Освен това предпочиташе докато говорят, да гледа Ребека в очите, а не в гърба, тикайки пред себе си количката й.

Намериха свободно място до прозореца. Роберт отиде да вземе кафе, а Щефан седна срещу Ребека и зачака тя сама да заговори. Само че жена му мълчеше. Погледът й отбягваше неговия, но едва сега, когато видя лицето й от непосредствена близост, Щефан разбра колко е разтревожена.

Той също не попита нищо, а търпеливо изчака Роберт да се върне с кафето и огромно парче сметанов сладкиш. Шуреят му сложи пред всекиго кафе, притегли шумно един от пластмасовите столове и седна. Докато сядаше, погледна към часовника си и към вратата, сякаш очакваше някой.

— Е? — попита Щефан. — Хайде, говорете! Какво е станало?

— Дойде онази тъпа крава от… — подхвана Ребека, но брат й я прекъсна, както направи и преди в отделението. Вдигна ръка и се опита да усмири гнева й с усмивка.

— Само не се ядосвай! Жената си върши работата. И на нея й беше също толкова неприятно, колкото и на теб. Ще уредим нещата.

Щефан объркано погледна ту към единия, ту към другия.

— За какво говорите?

— Идва служителка от бюрото за работа с деца и младежи — отвърна шуреят му и посегна към чашата с кафе. — Зададе два-три въпроса и остави някакви формуляри за попълване, това е всичко. Ребека малко пресилва нещата.

— Не е вярно! — възпротиви се Беки. — Жената каза, че ще отведат Ева в дом за деца и че нейната служба ще поеме грижите за нея! Само че няма да позволя!

Щефан леко потръпна, когато чу името на детето. До този момент в мислите си винаги го беше наричал просто „детето“ или „момичето“. За това си имаше и уважителна причина. Само че сега не каза нищо по въпроса, а също толкова обезпокоен като шурея си се обърна към Ребека.

— Брат ти има право. Това са само формалности… Знаеш как стават тия неща… В тази държава не можеш да направиш абсолютно нищо, ако преди това не си получил писмено разрешение.

В погледа на Беки проблеснаха гневни искри. Ако това, което Роберт каза, беше всичко, то тогава реакцията й беше наистина неразбираема. Щефан всъщност се надяваше, че компетентните служби ще пристигнат много по-рано. А в този случай бяха изминали вече почти две седмици, откакто се върнаха във Франкфурт.

— Тя каза, че службите ще се погрижат за Ева — не преставаше Беки. — Знаеш какво значи това. Ще я пъхнат в някой дом. Няма да позволя! Никой няма да ми я вземе!

— Никой и не иска да го прави — каза Роберт и се протегна през масата да хване ръката й, но тя сърдито я дръпна и впери поглед в празното пространство между него и Щефан.

Щефан въздъхна. Чувстваше колко е безсмислено да говори сега с Ребека. Беше твърде разстроена, за да чуе разумните аргументи. Той се обърна към Роберт.

— Какво всъщност се е случило? Ти беше ли там?

— Не. Дойдох по-късно. След това се обадих по телефона на шефа на службата. Наистина е обичайното в такива случаи посещение. Трябва да попълнят някакви документи. — Той отпи от кафето си и се усмихна престорено. — Доведохте някакво съвсем чуждо дете… Никой не знае кои са родителите му, откъде идва, какво е правило в тази долина… Не е толкова просто.

— Ти не си бил там и нищо не знаеш! — възнегодува Ребека. — Да беше видял само какво са й сторили! Ако не я бяхме взели, сега да е мъртва.

— Това не я прави автоматично твоя собственост — меко отвърна Роберт.

Двамата с Ребека бяха повече от брат и сестра. Беки рядко говореше за младежките си години, но Щефан знаеше, че родителите им са починали рано и Роберт сам се е грижил за възпитанието й. Не просто като брат, а и като баща, макар че беше само пет години по-възрастен от нея. Щефан рядко го беше чувал така да й противоречи. А ако съдеше по изражението на лицето й, тя също.

— Никой… никой не казва това — промърмори тя объркано и явно засегната от неочакваното нападение. — Само че…

Роберт отново я прекъсна, този път с помирителна усмивка.

— Знам какво мислиш и много добре те разбирам. Само че трябва да се успокоиш.

— На никого не правиш услуга, като се ядосваш. На себе си най-малко — допълни Щефан.

Ребека не му обърна никакво внимание. Гледаше брат си с израз на дълбоко объркване. Щефан се запита дали единствената причина за недоумението й бе едва загатнатата съпротива на Роберт, или между двамата се бе разиграло още нещо. Не за първи път изпитваше ревност в присъствието на Роберт. Връзката между брата и сестрата бе толкова силна, че понякога той се чувстваше като натрапник. Сега се усъмни, че Ребека изобщо е чула думите му.

Зад тях се чу дръпване на стол. Щефан леко извърна глава и с ъгълчетата на очите си видя, че на съседната свободна маса седна някой. През ума му бегло се стрелна въпросът защо. Почти половината места в кафенето бяха свободни. Дори да искаше да гледа през прозореца, мъжът можеше да седне няколко маси по-нататък. Не му се вярваше, че младежът иска да ги подслушва, но все пак беше достатъчно близо, за да чува разговора им. Дано това накара Ребека да не говори толкова високо, помисли си Щефан.

Жена му хвърли мрачен поглед към новодошлия, който седеше на по-малко от ръка разстояние зад Щефан. Реагира така, както очакваше — устните й се разтегнаха в тънка, безкръвна усмивка, а в очите й проблесна още по-гневна искрица, но не каза нищо.

— По-добре да тръгваме — предложи Щефан. — След малко е следобедната визитация и доктор Крон няма да е никак въодушевен, когато не те открие в стаята.

— Добре — съгласи се неохотно Ребека, но Роберт отново погледна часовника си, поклати глава и каза:

— Само още малко, моля ви.

Щефан и Беки го изгледаха изненадано. Върху лицето на Роберт се появи бегла смутена усмивка. Въпреки огромния си ръст за момент заприлича на малко момче, заловено да бяга от училище.

— Чакаш ли някого? — попита Щефан.

Роберт кимна с глава.

— Да. Признавам си всичко, заловихте ме.

— Кого? — поинтересува се Беки.

— „Тъпата крава“, за която преди малко говореше — отвърна брат й с лека усмивка и веднага вдигна успокоително ръка, когато видя, че Ребека се готви да избухне. — Говорих преди това с шефа й и го помолих още веднъж да я изпрати при нас.

— И защо? — недоверчиво попита Ребека.

Роберт отпи глътка кафе, за да спечели малко време.

— Исках просто да говоря още веднъж с нея. Бих отишъл в службата й, но нали знаеш, че днес следобед летя за Швейцария и е твърде възможно да не се върна през следващите няколко дни. Исках… А, ето я! — той посочи към вратата и се надигна от стола. Върху лицето му се изписа облекчение.

Щефан също се обърна. Видя жената, която в момента бе застанала на входа и се оглеждаше с търсещ поглед. Беше на средна възраст, с руса коса и облечена в безвкусен костюм. Жената забеляза Ребека и с бързи крачки се отправи към тяхната маса. Лицето й остана безизразно. Огнените искри в погледа на Беки обаче предвещаваха буря. Щефан отново се зачуди какво ли точно се е случило предиобед между двете жени.

Хвърли съзаклятнически поглед към жена си, дръпна стола си назад и се изправи. Без да иска, се блъсна леко в мъжа, който седеше зад него, извини се, но не получи никакъв отговор.

— Госпожа Халберщайн, предполагам — Роберт направи крачка към жената и протегна ръка. Тя я пое, здрависа се бързо и отговори утвърдително на въпроса му само с леко кимване на глава. През това време нервно гледаше към Ребека.

— А вие сте…?

— Рийдберг — отговори Роберт. — Роберт Рийдберг. — Той посочи Щефан, представи го и продължи: — Госпожа Мевес е моя сестра.

— Знам — отвърна госпожа Халберщайн. — Шефът ми вече ме информира. — Тя притегли един стол към масата, седна и изчака Роберт и Щефан също да седнат. — Мога ли да попитам каква е целта на тази среща? Наистина нямам много време…

— Не искам да ви отнемам от времето повече, отколкото е необходимо — увери я Роберт. — Да ви предложа ли кафе?

Тя направи отрицателен жест с ръка и Роберт продължи, свивайки рамене:

— Сестра ми ме уведоми за разговора ви тази сутрин. Страхувам се, че се е стигнало до някои недоразумения…

— Да — потвърди госпожа Халберщайн и хвърли бърз поглед към Ребека, който изразяваше по-скоро объркване, отколкото яд, и отново се обърна към Роберт.

— Но ако се опасявате, че това ще повлияе на решението ми, мога да ви успокоя. Свикнала съм да общувам с хора, подложени на емоционален стрес.

— Радвам се да го чуя — отвърна Роберт. — Въпреки това за мен е важно да изясня някои положения, госпожо Халберщайн. Вече обсъдих нещата с вашия шеф, но още веднъж бих ви разяснил ситуацията. Знаете, че сестра ми и зет ми са журналисти, нали?

Жената потвърди с кимване на глава. Не каза нищо, но изведнъж стана много внимателна и дори малко напрегната. Щефан се запита какво цели Роберт. Той самият също беше изненадан и малко обезпокоен, затова добре си представяше какви мисли минават в главата на служителката, преди да чуе останалата част от речта на Роберт. Сигурно същите като неговите. Роберт едва ли би се показал толкова наивен, че да я изнудва. Поне се надяваше това да не се случи. Щефан имаше достатъчно опит в общуването с различни служби, за да знае, че подобни изстрели обикновено се връщат към този, който ги е изстрелял — макар и понякога със закъснение.

— Това ми е известно — каза жената след няколко секунди. — Но какво…

— Това, което обаче не ви е известно — прекъсна я Роберт с извинителна, но неискрена усмивка, — е фактът, че сестра ми и съпругът й бяха на една… — той несигурно потри ръце — да речем… деликатна мисия в Босна.

Госпожа Халберщайн изпъна лице и видът й стана още по-несигурен. Щефан съвсем се втрещи. Все още не можеше да разбере намерението на Роберт.

— Какво по-точно имате предвид? — попита Халберщайн.

— Точно в това е проблемът — каза Роберт. — Не мога да ви обясня. Мога да ви кажа само следното: вашият шеф ще потвърди думите ми. Ако се разбере, че сестра ми и мъжът й са били на онова място, при определени обстоятелства това би могло да доведе до дипломатически усложнения между правителството на Босна и нашето.

Щефан напрегна всички сили, за да се овладее и да не издаде изненадата си. Не можа обаче да потисне един осъдителен, изпълнен с ужас поглед към Ребека. Тя се направи, че не го забелязва, но от реакцията й разбра, че е разказала всичко на брат си.

— Не разбирам много добре какво общо има това с… — започна госпожа Халберщайн, но Роберт отново я прекъсна:

— Сега ще ви обясня. Доколкото знам, до този момент няма официална реакция на босненското правителство, нали? Искам да кажа, никой не е обявил детето за изчезнало и не е поискал то да бъде върнато обратно в страната?

— Да, така е — потвърди жената. — Но какво…

— Ето, виждате ли? — прекъсна я отново Роберт.

Сега вече Щефан беше абсолютно сигурен, че поведението на шурея му не беше нито неучтивост, нито недомислие. Познаваше Роберт доста добре и знаеше, че никога не върши нещо безпричинно. Начинът, по който разговаряше със служителката, беше много добре обмислен.

— Виждате ли, от особена важност е цялата история да се развива наистина с възможно най-голяма дискретност.

— История ли? — госпожа Халберщайн сбърчи пресилено чело. — Извинете, господин Рийдберг, но не съм тук заради някаква история. Освен това не се интересувам от политика или дипломатически гафове. Става въпрос за едно дете, което…

— … до този момент никой не е обявил за изчезнало — прекъсна я за пореден път Роберт с усмивка, но зад нея тонът му беше станал малко по-остър и по-силен. — Твърде вероятно е родителите му вече да не са живи. Момиченцето сигурно също нямаше да е живо, ако сестра ми и съпругът й не се бяха оказали наблизо.

— Всичко това може и да е вярно — отвърна Халберщайн и несигурно изгледа един по един и тримата, отвори чантата си и извади цигара. Запали я и продължи:

— Въпреки това си има определени правила, към които трябва да се придържаме. Сестра ви е донесла дете от чужда държава, за което не знаем абсолютно нищо — нито името му, нито съдбата на родителите, нито нещо за обстоятелствата, при които то е… — тя се поколеба за секунда и погледна несигурно към Ребека — … било изоставено. Дори нещата да са такива, каквито ги описахте, възможно е да става дума за престъпление, което трябва да бъде изяснено.

— Единственото престъпление е извършено спрямо Ева — остро реагира Ребека.

Чиновничката от социалната служба дръпна силно от цигарата си и се обърна към нея. Щефан се учудваше на способността й да се владее, но това сигурно се дължеше на причината, която жената сама бе казала в началото — беше свикнала да работи с хора, които се намират под огромно напрежение и се опитват да й оказват натиск.

— Много добре ви разбирам, госпожо Мевес, и ви давам честната си дума, че ще разрешим случая възможно най-небюрократично и бързо. Но все пак известни правила трябва да се спазват. Не знам какво всъщност се крие зад цялата история, но мога да ви уверя, че ние отдаваме много по-голямо значение на доброто на едно дете, отколкото на някакви си дипломатически гафове.

Ребека понечи да отговори остро, но само с един жест брат й я накара да замълчи.

— Всичко това ми е известно — каза той. — Ще ви го кажа по-ясно: В никакъв случай не искам да ви оказвам натиск или пък да ви заплашвам.

— Не би имало никакъв смисъл — хладно отговори Халберщайн.

— Ако исках да го направя, нямаше да започна по този начин — невъзмутимо продължи Роберт. — Просто ви моля да се занимаете със случая възможно най-дискретно. Това е всичко.

— И само за това ме накарахте да дойда тук? — в гласа на жената се долавяше обида.

Роберт поклати глава.

— Не, разбира се. Има още нещо, което би трябвало да знаете. Отнася се до момичето. Предполагам, че сте говорила с професор Валберг?

— Още не. Медицинският доклад…

— … може би не съдържа всички факти — каза Роберт. — Момичето — той погледна към Ребека и бързо се поправи: — Ева е физически здрава, но има някои неща, които не са записани в официалния лекарски доклад и трябва да ги знаете.

Халберщайн наостри слух.

— Какви са те?

— Ева е това, което учените сигурно биха нарекли интересен случай — отвърна Роберт. — Както изглежда, родителите й са я изоставили и тя е била отгледана от диви животни.

Чиновничката присви очи. В продължение на две-три секунди объркано гледа Роберт. Едва сега Щефан откри у нея признаци на нормална човешка възбуда — нервна, несигурна усмивка, която изчезна също толкова бързо, както се беше появила.

— Моля?

— До този момент това е само предположение — отговори уклончиво Роберт. — Но във всеки случай ще трябва сама да разговаряте с професор Валберг, за да придобиете някаква представа. Засега всички предположения сочат, че детето е прекарало в гората месеци наред, дори може би много повече. Ще трябва да остане още доста време в болницата, а след това вероятно ще има нужда от интензивни грижи.

— И вие мислите, че ще можете да се справите сама? — обърна се Халберщайн към Ребека.

— Разбира се, че не — отговори бързо Роберт. — Поне що се отнася до медицинските грижи. Но тя е в състояние да се грижи за нея. Сама виждате, че изпращането в детски дом е под въпрос. Затова ви предлагам, докато детето излезе от болницата, да го оставите под опеката и грижите на сестра ми и съпруга й. Ребека вече ви каза, че иска да осинови момичето.

— Това не е толкова просто — отвърна Халберщайн. Отговорът й дойде почти автоматично, като рефлекс.

— Разбирам — каза Роберт. — Не искаме от вас да извършите чудеса, а само да проявите малко добра воля и разбиране.

Халберщайн го изгледа безизразно.

— Само това няма да е достатъчно. Едно осиновяване… — тя поклати глава. — Не е толкова просто, както явно си го представяте. Дори и да искам, не мога да реша сама.

— Но вие не искате — предположи Ребека.

— Въпросът не е в това — отвърна чиновничката, запазвайки пълно спокойствие. Щефан за сетен път си каза, че тя просто имаше много повече опит в подобни разговори. Макар че беше не по-възрастна от него или Беки, сигурно беше чувала всички увъртания и уловки, които съществуват. Беше абсолютно безсмислено да се опитват да си разменят удари с нея в нейната област.

Само че Ребека явно схвана нещата по съвсем друг начин, защото се наведе напред и постави длани върху ръба на масата. Цялото й поведение говореше за агресия и това изплаши Щефан. Една от причините, поради която се ожени за нея, беше темпераментът й, но не си спомняше да я е виждал толкова агресивна. Или поне не безпричинно.

— Изобщо не ме интересува какви са вашите правила — каза тя с треперещ от гняв глас. — Онези хора щяха да убият Ева, ако не бяхме ние. Искаха да я принесат в жертва на някаква езическа вяра. Нали не искате сериозно да им я върнем?

Халберщайн отвори уста да отговори, но братът на Ребека я изпревари:

— Това, разбира се, са само предположения. Но те не са безпочвени. Както ви казах, госпожо Халберщайн, за съжаление не мога да ви разкажа цялата история. Предполагам обаче, че вече имате представа за истинската причина за това.

— Така е — отвърна жената, без да стане ясно какво точно има предвид. Изгаси цигарата си в пепелника и стана. — Вече трябва да тръгвам. Наистина нямам много време. Обещавам, че ще се заема с вашия случай възможно най-бързо.

Това бяха последните й думи и тя се отправи към изхода. По средата на пътя спря и се обърна назад. Когато продължи, по отсечените стъпки Щефан разбра, че всъщност не е така спокойна, както външно изглежда. А и как да бъде? От нейна гледна точка нещата изглеждат така, като че ли Роберт и Ребека се опитват да я сплашат.

Щефан погледна Роберт с нарастващо объркване и постепенно надигащ се гняв. Това, което Роберт току-що направи, беше, меко казано, не много умно. Освен това никак не подхождаше на обичайното му поведение. Ако има нещо, на което Щефан наистина се възхищаваше у брата на жена си, това бяха острият му като бръснач ум и хладнокръвният начин, по който подхожда към проблемите и ги решава.

Мъжът зад него се раздвижи. Щефан придърпа стола си още по-близо до масата, за да може онзи да излезе. Когато мина край него, с ъгълчетата на очите си видя избелели джинси, черно кожено яке и светлоруса коса. В главата му проблесна спомен за такава фигура, но мисълта изчезна почти мигновено. В момента има доста по-важни неща.

— Какво, за Бога, беше всичко това? — попита той, поглеждайки едновременно Роберт и Ребека. Тя го изгледа гневно. Роберт се усмихна и не отговори. Щефан отбеляза наум, че шуреят му явно не се чувства никак комфортно.

— Е? — не се отказваше той. Този път погледна право в Ребека.

— Помолих Роберт да ми помогне — отвърна тя с предизвикателен тон.

— Забелязах. — На Щефан му беше все по-трудно да се владее. Нямаше никакъв смисъл сега да се карат, макар че чувството му подсказваше, че рано или късно това ще се случи. — А защо не помоли мен?

— Щеше ли да го направиш?

— Разбира се. Само че може би не по този начин. — Той се обърна към Роберт. — Това, което направи, беше най-неразумното нещо, което съм очаквал от теб.

— Знам как трябва да се разговаря с такива хора — отвърна Роберт. Думите на Щефан като че ли не го бяха засегнали особено. — Повярвай ми, в момента жената вътрешно кипи от гняв, но много добре знае, че не може да направи кой знае колко. Когато се срещнем следващия път, от учтивост тя ще направи за нас каквото поискаме.

— Но защо? — объркано попита Щефан. — За какво е този… фарс? Жената просто си върши работата.

— Точно този отговор очаквах от теб — обади се Ребека.

— А какъв трябваше да бъде иначе? — попита Щефан с остър тон. Вече с мъка се владееше. — Според мен тя е напълно права. Все едно при какви обстоятелства сме намерили детето, има закони и правила, които трябва да спазваме. Да не би да си си мислила, че можем да я доведем тук и просто ей така да я задържим — като куче, дотичало при нас?

— Моля ви! — Роберт усмирително вдигна ръка. — Не се хващайте сега за гърлата! Никой няма полза от това. — Той погледна часовника си, стана и посочи към вратата. — След час самолетът ми излита. Време е да тръгвам.

Този ден Щефан не остана както обикновено до края на свиждането. Прие поканата на Роберт да се върне в града с неговата кола. За самия Роберт това означаваше доста да заобиколи. Колкото и бързо да се движат, ще му трябва повече време, отколкото с метрото. Но тръгна, защото имаше усещането, че няма да е никак добре, ако остане по-дълго. Освен това трябваше веднага да говори с Роберт.

По пътя към отделението на Ребека не размениха нито дума. Мълчаха и докато слизаха с асансьора към подземния гараж, където беше колата на Роберт. Щефан усещаше, че и той не се чувства особено добре. При това Роберт Рийдберг беше от хората, които обикновено не вършат нищо против разбиранията си. Щефан все повече се убеждаваше, че преди обяд се е случило нещо много повече от това, което му разказаха.

Реши се да наруши тягостното мълчание, едва когато седнаха в колата и Роберт включи двигателя. Внимателно беше премислил как да започне разговора, но изведнъж всичко изчезна от главата му и той несигурно попита:

— Кажи… какво значи всичко това? Моля те, обясни ми, защото нищо не разбирам.

— Знам, че беше безсмислено — въздъхна той. — Имаше право, като каза, че не беше особено умно. Но го дължах на Ребека.

— И затова се държа като глупак ли? За Бога, Роберт, ако искаше да насъскаш тази жена срещу мен и Беки, значи успя. Винаги съм смятал, че знаеш да общуваш с хората.

— Проблемът не е в това — отвърна Роберт и се наведе през отворения прозорец, за да пъхне чипкартата в автомата на изхода на паркинга.

Щефан установи между другото, че картата не е от обикновените картончета, които перфорираха простосмъртните като него. В същия миг се сети, че BMV-то на Роберт беше паркирано в онази част на паркинга, която обикновено е запазена за лекарите и персонала на болницата.

Жълто-черната бариера не се вдигна веднага и Роберт забарабани нервно по волана.

— Няма да ни създаде никакви проблеми — продължи той. — Повярвай ми, знам как се подхожда към такива хора. Вече проведох няколко телефонни разговора и щом се върна от Цюрих, ще уредя останалото.

— Защо мислиш, че може да ни създаде неприятности? Искам да кажа, преди да изиграеш пиеската си?

Роберт прие подигравката съвсем спокойно и рязко подкара към изхода. Щефан неволно се притисна в седалката. Имаше две-три неща, които никак не подхождаха към имиджа на преуспяващ търговец и баща-закрилник, който Роберт Рийдберг грижливо поддържаше. Едното от тях беше, че когато шофираше, според Щефан той се държеше като гамен на пътя. През петнадесетте години, откакто се познаваха, беше съсипал поне пет-шест коли и само по щастливо стечение на обстоятелствата се беше отървавал без сериозни наранявания. А шофьорската си книжка беше запазил само благодарение на добрите си връзки.

Щефан затвори очи, когато от неоновата светлина на подземието изведнъж се озоваха в светлия слънчев ден. В продължение на една-две секунди беше като сляп. Предполагаше, че и Роберт се чувства по същия начин. Това обаче не му попречи да даде пълна газ и със свирещи гуми да се включи в уличното движение.

— Тази Халберщайн сега беше много по-разговорлива, отколкото днес сутринта — продължи след малко прекъснатия разговор Роберт.

— Ти беше ли сутринта? — попита Щефан.

Той поклати глава и отвърна:

— Не. Но Ребека ми разказа как е минало всичко. Когато служителката е дошла сутринта, за нея вече е било решено, че щом излезе от болницата, детето ще отиде в дом за сираци. Вие с Беки дори не сте обсъждали варианта да го вземете.

Щефан погледна шурея си с ококорени очи.

— Откъде знаеш?

— Ребека ми каза. На теб не ти ли е казвала?

— Не.

— Е, и вие не ми казвате всичко — поклати глава Роберт. — Знаеш ли, Щефан, ако не беше любимият ми шурей, сега трябваше да ти се разсърдя. Добре ме насадихте!

— Аз съм единственият ти шурей — натъртено го поправи Щефан. — Какво ти е разказала Ребека?

— Истината — отвърна Роберт. — Поне така се надявам. Нито сте засядали с колата, както в началото ми каза, нито ви е нападало бездомно куче.

Щефан замълча за момент. Това беше, накратко казано, версията, която след завръщането си от Босна разказаха не само на Роберт, но и на всички останали. Може би беше не особено добре измислена, но затова пък даваше достоверно обяснение на нараняванията им и на състоянието, в което се върнаха. Разбира се, не всички им повярваха. Появиха се слухове и предположения, а някои от обажданията, които всеки ден прослушваше от телефонния секретар, показваха, че много от тези предположения са твърде близо до истината.

Въпреки това Щефан остана шокиран. Запита се каква част от това, което наистина се беше случило, Ребека е разказала на брат си и защо. И тя като Щефан много добре разбра предупреждението на Вислер. Освен това от двамата тя беше тази, която по-сериозно приема подобни неща.

— Преди да решиш какви въпроси да ми зададеш, за да разбереш какво точно знам — започна с подигравателен тон Роберт, — нека ти кажа, че вече се осведомих за този Вислер. Както впрочем и за Барков и неговата банда убийци.

Толкова по темата, мрачно си помисли Щефан. Ребека явно му е разказала всичко.

— Какво откри? — попита Щефан с надебелял глас.

Вместо да отговори, Роберт също зададе въпрос:

— Чия беше идеята да се срещнете с този генерал-наемник? Твоя ли?

Щефан поклати глава.

— На Ребека.

— И ти не я накара да се откаже от това безумие?

— Човекът, който ще накара Ребека да се откаже от нещо, което си е наумила, още не се е родил. Освен това нещата съвсем не бяха толкова лоши, колкото си мислиш. Барков също искаше това интервю.

— Кой ти го каза? Уайт?

— Уайт ли? — не разбра Щефан.

— Истинското име на Вислер. Вече ти казах, че разпитах тук-там.

— Доста оригинален псевдоним — промърмори Щефан. — Прав си — той беше свръзката.

— И предполагам, че той ви е намерил и заговорил?

— Мислех, че вече знаеш всичко — раздразнено отвърна Щефан. Роберт подмина хапливата забележка, без да й отговори.

— Някой ден сестра ми ще се убие с безумните си действия. Наистина трябва малко повече да внимаваш за нея.

— Така ли? И защо? За това тя има теб.

Този път Роберт реагира. Извърна глава към Щефан, изгледа го с пронизителен поглед няколко секунди, после отново се обърна напред.

— Ядосан си, че помоли за помощ мен, а не теб. Само че вината за това не е моя, а твоя. Вече от две седмици сте тук, а още не сте говорили за Ева, нали?

На този въпрос Щефан можеше да отговори и с „да“, и с „не“ — и двата отговора щяха да са верни. Разбира се, че бяха говорили за детето, и то често. Дори твърде често, ако питат него. Но никога не бяха говорили за това, какво ще стане с него по-нататък. За Ребека беше пределно ясно, че ще го задържат. Съдбата й върна това, което преди време й отне и тя беше толкова убедена в тази справедливост, че изобщо не смяташе за нужно да говори по въпроса. А Щефан до този момент просто не събра смелост да подхване подобен разговор.

— В момента това не подлежи на дискусия — каза той. — Детето може да остане в болницата още доста време.

— Защо не я наричаш с името й? — попита Роберт.

— Защото… — започна Щефан, но спря, търсейки подходящите думи. В следващия миг направо избухна: — За Бога, какво значи всичко това?! Затова ли ме покани да дойда с теб, за да ми покажеш, че решението вече е взето?

— Що се отнася до Ребека, да — съвсем спокойно отговори Роберт. За миг върху лицето му дори се изписа задоволство, но Щефан не беше съвсем сигурен дали не си въобразява.

— Само че това решение не засяга само нея — продължи той, вече без да крещи, но с треперещ глас.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен — отвърна Роберт. — Прав си, исках да говоря с теб. Има някои неща, които трябва да изясним. Чувствам се задължен да те предупредя, Щефан.

— Да ме предупредиш? — Гневът на Щефан изригна с нова сила. Едвам се сдържаше да не изкрещи. — И какво следва сега? „Който докосне сестра ми, ще има неприятности?“

Роберт се засмя.

— Е, аз не бих се изразил чак толкова грубо, но истината е следната: Ако с Ребека нещо се случи, никога няма да ти простя.

Той продължи и гласът му изведнъж стана по-тих и настойчив:

— Щефан, знам, че не ме обичаш кой знае колко. Но нека ти кажа едно: Ако принудиш Ребека да избира между теб и Ева, ще загубиш.

Точно това беше причината, поради която той до този момент не беше говорил с нея за момичето. Не искаше да влиза в тази битка, защото много добре знаеше, че такава няма да има. Разбра го още тогава, в долината, в мига, когато видя как Ребека притиска до гърдите си голото крещящо същество. До този момент не беше допускал мисълта да се върне отново в съзнанието му, но и не я беше прогонил напълно. Никога няма да забрави израза в очите й тогава.

— Може би си прав — промърмори той. — Отдавна трябваше да говоря с нея.

— Така е, трябваше — потвърди Роберт. — Мога да те разбера. Не знам как бих реагирал аз самият, ако бях на твое място. И, честно казано, радвам се, че не се налага да разбирам.

Той даде газ и премина без всякакво предупреждение и изчакване от лявото в дясното платно. Зад тях проехтя концерт от клаксони, чу се изсвирване на гуми. Роберт даде мигач, едва когато пред тях изникна табелата, предупреждаваща, че излизат на магистрала.

— Накъде караш? — попита Щефан.

Роберт демонстративно погледна часовника си.

— Към летището. Ще изпусна самолета, ако те откарам вкъщи. Върни се с колата. Ще си я прибера следващата седмица, като се върна.

Щефан не беше никак въодушевен от предложението. Обичаше да кара голямото BMW — колата беше лукс класа и стоеше толкова високо над неговите финансови възможности, че не би си позволил и да сънува подобна придобивка, но неслучайно остави собствения си скромен автомобил в гаража.

В момента нито рамото, нито крака го боляха много, но през последните две седмици често го атакуваха много силни болки, които идваха без всякакво предупреждение. Затова разумът го съветваше да не сяда зад волана. Още повече пък сега, когато беше толкова възбуден. Въпреки това се опита да не противоречи на Роберт — знаеше, че е безсмислено. Вече се намираха на магистралата и Роберт така рязко увеличи скоростта, че Щефан политна назад и инстинктивно потърси с ръце някаква опора. Роберт не каза нищо, само го изгледа подигравателно и натисна още повече газта. Щефан се прокле наум за това, че не можеше по-добре да се владее.

Пътуваха мълчаливо няколко минути. По едно време Роберт поднови разговора.

— Не искам да се случва подобно нещо, Щефан.

В първия момент Щефан изобщо не разбра какво имаше предвид шуреят му.

— Не съм имал никакво намерение да обикалям света, за да събирам изоставени деца — отвърна той.

Роберт поклати глава.

— Нямах предвид това. Говоря за мускетарското ви приключение с Барков. Било е не просто лекомислено, но и самоубийствено. Трябва да се погрижиш в бъдеще да не се повтарят подобни неща.

Щефан продължаваше да не разбира за какво говори Роберт. Тоест, разбираше, но не можеше да повярва на слуха си.

— Значи, все пак стигна до номера на мафията, така ли?

Роберт остана сериозен.

— Нямам много време, Щефан, затова ще бъда кратък. Обещах на Ребека да й помогна за детето. Ще се погрижа да можете да го задържите при вас. Но имам едно условие. — Той спря и зачака Щефан да попита какво е условието, но Щефан не му направи тази услуга. Ситуацията постепенно ставаше абсурдна. Роберт го покани на това пътуване под претекст, че трябва да говорят, но явно съвсем нямаше такова намерение. Искаше просто да му съобщи как ще се развият нещата по-нататък.

— Ще се погрижиш в бъдеще Ребека никога повече да не предприема подобна глупост — продължи Роберт, когато най-сетне разбра, че Щефан няма да отговори.

А когато той отговори, го направи по възможно най-грешния начин, който съществуваше в момента, макар че съвсем не го искаше.

— Много добре знаеш, че не мога да го направя.

— Тогава е време да се научиш как се прави — отвърна невъзмутимо Роберт. — Когато се ожени за сестра ми, ти пое и отговорността да се грижиш за нея. Надявах се, че никога няма да се наложи да ти го припомням.

— Достатъчно, Роберт — каза Щефан. — Не мисля, че това те засяга.

— Напротив. Щом става въпрос за живота на сестра ми, засяга ме, и то доста.

— Говорим за професията й — раздразнено отвърна Щефан. — В работата й влиза да поема определени рискове. Ако не искаше да го прави, щеше да продава пощенски марки.

— Докато интервюирате политици на всевъзможни приеми или отразявате замърсяване с нефтени петна някъде в Южна Америка, всичко е наред — невъзмутимо отговори Роберт. При тези думи Щефан установи, че шуреят му си беше подготвил определени думи за целта и нямаше да се откаже от тях, независимо какво ще каже или направи той. — Но подобно нещо не бива да се повтаря. Ще ви помогна. Ще отдалеча службите от вас и ще се погрижа за онзи Уайт, в случай че реши да ви създава неприятности. Но в замяна на това искам да ми обещаеш, че такова нещо повече никога няма да се повтори. Не искам някой ден да получа известие, че са открили труповете ви в някой южноамерикански вертеп.

Щефан мълчеше. В момента се чудеше дали да се изсмее с цяло гърло, или да наругае шурея си. Не направи нито едното, нито другото — беше твърде шокиран. Не толкова от това, че Роберт така се перчи и по такъв ужасен начин се намесва в личния им живот, а защото с ужас установи, че всъщност е прав.

Щефан също не можеше да си представи живот зад бюро, но с пътуването до Босна наистина отидоха твърде далеч.

Пред тях се появи първата табела, показваща отбивката за летището. Роберт отклони за секунда поглед от волана, обърна се към него и попита:

— Е?

Щефан продължи да мълчи. Не че не искаше да отговори на Роберт, но просто в този момент не можеше.

— Представям си как се чувстваш в момента — продължи Роберт, явно погрешно изтълкувал мълчанието му. — Ядосан си ми и имаш право. Не те обвинявам за това, което се е случило. Познавам сестра си също толкова добре, колкото и ти я познаваш, дори малко по-добре. Сигурно и аз нямаше да успея да я отклоня от тази безумна постъпка. Въпреки това, не бива да се случва втори път.

— Можеш да използваш връзките си да я преместят в местната редакция — обади се най-сетне Щефан. — Или може би най-добре да я уволнят. — Циничният му тон ни най-малко не засегна Роберт.

— Помисли си просто няколко дни — каза той. — Когато се върна, ще поговорим на спокойствие.

Вече приближаваха изхода от магистралата, но Роберт не намаляваше скоростта. Щефан се запита дали изобщо е видял табелата. Едва в последния момент Роберт рязко натисна спирачката, изви волана силно надясно и автомобилът излезе от аутобана със свистящи гуми.

— Ако жената от социалния отдел случайно отново ви навести, опитай се няколко дни да я залъжеш с нещо — продължи спокойно Роберт. — И без друго в момента не може нищо да направи. Говорих с професор Валберг — ще задържи Ева още две-три седмици в болницата, а ако се наложи и повече.

— Ако съм жив дотогава — тихо каза Щефан.

Светофарът на кръстовището светеше червено, но Роберт не даваше никакви признаци, че ще свали крак от педала на газта, а още повече пък ще спре. Не обърна никакво внимание на думите на Щефан, както впрочем правеше през цялото време, и рязко смени темата.

— Ясно ти е, че цялата тази история в никакъв случай не бива да се разчува, нали? Ако се появи в някой вестник, двамата с Ребека ще бъдете в голяма опасност.

— Не е чак толкова просто никой да не разбере — отвърна Щефан. — Доста хора знаят, че сме били на онова място и много лесно могат да си направят изводи. Освен това имаме и известни задължения. Пътуването беше доста скъпо. Трябваше да вземем пари назаем, за да го финансираме и…

— Това вече уредих — прекъсна го Роберт.

— Направил си какво? — Този път гласът на Щефан прозвуча толкова рязко, че Роберт го погледна уплашено. В следващия миг обаче на лицето му се появи усмивка.

— Знам мнението ти по въпроса. Не искаш никакви подаръци от богатия брат на жена си. Това е добре. Смятай го като заем. Ще ми го върнеш, когато можеш.

Светофарът вече показваше жълто и те преминаха кръстовището с пълна газ. Роберт караше с почти двойно по-висока скорост от позволената за това място.

Две минути по-късно спряха пред една от големите стъклени врати на аерогарата. В същия миг обаче Роберт отново включи двигателя и премести колата още малко по-напред, точно под една табела, забраняваща спирането пред входа за пътници. Щефан за кой ли път се запита как така интелигентен човек като Роберт изпитва удоволствие от подобни детински постъпки.

Роберт погледна часовника си и отвори вратата.

— Още двадесет минути. Трябва да побързам. Обещай, че докато се върна, ще помислиш върху всичко, за което говорихме!

— Ще помисля — съгласи се Щефан, — но какво ще реша…

— Не искам повече, само трябва да помислиш — прекъсна го Роберт. — Ще ти се обадя, щом се прибера.

Той слезе, заобиколи с бързи крачки колата, отвори багажника и извади куфара си. Щефан остана сам в колата. Малко след това Роберт изчезна във вътрешността на сградата.

Прибра се вкъщи точно един час по-късно от предполагаемото време. Както се опасяваше, по обратния път към града попадна в задръстване. След това не намери място за паркиране и един час обикаля около блока, докато открие къде да я остави — на десет минути път пеша от входа. Макар че измина доста време от разговора в колата, объркването му още не беше напълно преминало. Когато Роберт се скри в аерогарата, той за малко да се втурне след него, за да му каже какво мисли. За него разговорът може да е бил задача, която да отметне между другото, но за Щефан съвсем не беше така. Това, което Роберт му каза в колата, беше груба намеса в семейния му живот, която го изпълни с гняв и безсилие. Точно това като че ли го ужаси най-много. Но не изтича след него. Знаеше, че не може да победи Роберт в открит спор, още не е готов за такава битка… Може би… той дори имаше право. Макар че все още не си го признаваше, усещаше как тази мисъл като малка язва разяжда съзнанието му. Всяка една дума, която Роберт изрече, беше вярна. Истина е, че през всичките тези четиринадесет дни, откакто се бяха върнали, не намери време и не събра смелост да говори с жена си за нещо, което може би щеше да промени живота им много повече, отколкото предполагаха.

И второто обвинение на Роберт, което го засегна по-силно, беше вярно. Негово беше задължението да накара Ребека да се откаже от това безсмислено начинание, дори ако трябваше да употреби сила. Те бяха журналисти и противно на наивната представа на Роберт, не смятаха, че работата им се състои във фотографиране на слънчеви залези край морето или на трупащи се около студения бюфет политици. Но поемането на риск и излагането на собствения живот на опасност са две различни неща. Докато се движеше към къщи, гневът му постепенно премина в объркване, а още преди да отвори входната врата, чувството вече беше прераснало в смесица от поражение и самосъжаление.

Може би, помисли си той, сега е моментът да се върна обратно в болницата и да говоря с Беки. Все още изпитваше страх от този момент, но разговорът с Роберт му помогна да разбере със сигурност едно: Няма да стане по-добре, ако непрекъснато отлага разговора. Напротив, с всеки изминал ден ще става по-лошо.

Телефонът иззвъня. Без да гледа, Щефан хвърли якето си в един ъгъл и без особена изненада установи, че докато го е нямало, са се обадили четиринадесет души. За пет-шест от тях знаеше кои може да са и какво са казали и без да ги прослушва. Замисли се дали да вдигне слушалката, или да остави телефонният секретар да запише и това обаждане. В следващия миг му хрумна, че тази постъпка би подхождала точно на досегашния му модел на поведение. Има неща, които могат да бъдат решени чрез изчакване, но те обикновено са маловажни. Има и такива, които могат да бъдат уредени с едно-единствено изречение или действие. Важните неща обаче не се решават с бездействие. Така само стават още по-сложни и тежки. Може би моментът беше подходящ не само за добри намерения, но и за действия.

Вдигна слушалката и се обади.

— Мевес на телефона.

— Господин Мевес? Щефан Мевес? — Гласът от другия край на жицата звучеше възбудено. Леко трепереше и се усещаше, че притежателят му с мъка се сдържа да не закрещи. Щефан се замисли дали познава гласа, но не стигна до никакъв отговор.

— Да, точно така.

— Маасен — представи се човекът отсреща. — Предполагам, че името ми ви е познато.

Щефан инстинктивно поклати глава.

— Страхувам се, че не. Трябва ли да ви познавам? — Чу как отсреща Маасен дълбоко въздъхна и този път беше абсолютно сигурен, че иска да изкрещи — направо усети яда му през слушалката. — Познаваме ли се отнякъде? — попита той още веднъж. — Извинете ме, но имах доста напрегнат ден и…

— Аз съм ръководителят на Отдела за младежта — прекъсна го гласът. — Началникът на госпожа Халберщайн.

Щефан потръпна. Роберт каза, че е провел няколко телефонни разговора и е задвижил някои неща, но по тона на Маасен разбра, че едва ли всичко направено е завършило с успех.

— Познавам госпожа Халберщайн — бегло, разбира се. Срещнахме се днес в болницата.

— Не се правете на глупак, господин Мевес! — остро каза Маасен. — Не само е детинско, но и обидно! Наистина ли си помислихте, че номерът ви ще мине?

Щефан съвсем се обърка. Ясно беше, че нещо се е случило. Така, както звучеше гласът на Маасен, явно не му се обажда, за да иска услуга. Роберт е направил нещо не както трябва.

— Страхувам се, че не разбирам за какво говорите… — предпазливо започна той.

— Затова пък госпожа Халберщайн много добре разбира — отвърна Маасен. Беше направо бесен. — Не знам кой сте, господин Мевес, нито какво си въобразявате, но кълна ви се, че при нас тези номера няма да минат.

— Наистина не знам за какво става дума — отново го увери Щефан. — Наистина говорих с вашата служителка, но разговорът беше съвсем кратък. Освен това останах с впечатлението, че сме на едно мнение. Съжалявам, ако погрешно е изтълкувала нещо. Сигурен съм, че е станало недоразумение.

— Да, да, разбира се — отвърна Маасен. — Убеден съм, че и госпожа Халберщайн ще е на същото мнение, щом се събуди от упойката и може отново да говори…

Щефан ококори очи.

— Какво?!

— Само не се правете, че нищо не знаете!

— Но… но аз наистина нищо не знам.

— Тогава нека ви обясня — излая отсреща Маасен. — Онзи тип, когото сте изпратили след госпожа Халберщайн, малко се е престарал. В момента тя е на операционната маса и лекарите се опитват да спасят окото й. Но преди да изгуби напълно съзнание, успя да ни каже какво се е случило.

— Момент, момент. — Леден ужас пропълзя по тялото на Щефан. — Господин Маасен, моля ви, кажете ми за какъв „тип“ говорите?

— Полицията вече е на път към вас — каза Маасен. Все още дишаше тежко, но като че ли вече не беше толкова ядосан, както преди малко. — Ако сте си въобразявали, че можете да си служите с подобни методи от Дивия запад, значи сте направили фатална грешка.

Мислите в главата на Щефан запрепускаха една през друга. Постепенно думите на Маасен започнаха да придобиват смисъл, но той просто отказваше да го проумее. Явно е някакво недоразумение или лоша шега.

Мъчително, наблягайки отчетливо на всяка дума, се опита да успокои Маасен:

— Уверявам ви, че нямам ни най-малка представа за какво говорите. За последен път видях госпожа Халберщайн преди един час и оттогава не съм говорил с нея.

— Разбира се, че не сте. За това си имате хора, нали? — Маасен сърдито се изсмя. — Дори не знам защо се занимавам с човек като вас. Вие сте не само престъпник, но и глупак. Бъдете сигурен, че ще си понесете последствията. — Той затвори телефона.

Щефан продължи да гледа слушалката дълго след като отсреща вече нямаше никой. Най-сетне я остави. Пръстите му така трепереха, че за малко не я изпусна. Усещаше ударите на сърцето си в гърлото. Всичко, което чу… Не, трябва да е някаква шега! Само че човекът от другата страна на телефона беше твърде сериозен и убедителен, за да е така. Професията му го беше срещала с достатъчно лъжци и можеше почти веднага да различи кой казва истината и кой — не.

Отдалечи се от телефона, влезе в кухнята, отиде в спалнята, после в банята — ей така, безцелно, само за да се движи. Мислите бушуваха в главата му. Някой е нападнал жената и явно така лошо я е подредил, че в момента е в болница. Щефан дори не можеше да си представи причината, поради която може да е станало всичко това. И защо свързват случилото се с него?

Върна се в хола, погледна ръчния си часовник и отиде до телефона. Роберт вече трябва да е пристигнал в Цюрих или в най-лошия случай е на път към хотела. С трепереща ръка вдигна слушалката, натисна бутона, под който беше запаметен номерът на мобилния му телефон и нетърпеливо зачака да чуе сигнала „свободно“. Вместо него след няколко секунди прозвуча женски глас, който на немски и английски го уведоми, че желаният телефонен номер в момента не може да бъде избран. Роберт беше изключил телефона си.

Щефан върна слушалката обратно върху апарата, прокара нервно ръка по брадата си, вдигна и започна да избира номера на Ребека в болницата, но не довърши и отново върна слушалката. Няма смисъл да я притеснява.

На вратата се позвъни. Той така се стресна, че за малко да събори телефона на земята. Обърна се и се вторачи в заключената врата на жилището. Само след няколко секунди звъненето се повтори — твърде бързо, за да идва от обикновен посетител, но затова пък доста по-силно и по-настоятелно от първия път. Щефан направи крачка към вратата и спря. Беше като парализиран. Въпреки че нямаше никаква причина, усети как го обзема паника.

— Идвам… идвам! — извика той.

Телефонът иззвъня. Щефан не му обърна никакво внимание, отправи се с бързи крачки към вратата и отвори, без да погледне през шпионката. Това не отговаряше на навиците му. Беше свикнал критично да оглежда всеки гост, позвънил на вратата на жилището му — дори и да знаеше кой звъни. Днес не последва навика си и направи добре, защото в същия миг, когато отвори вратата, единият от мъжете, които стояха отвън, вдигна ръка — явно, за да почука силно или още по-силно да извика: „Полиция! Отворете!“ Нямаше никакво съмнение в самоличността на посетителите — двама от тях носеха обикновени цивилни дрехи, а останалите двама бяха облечени в зелени полицейски униформи.

Щефан се огледа нервно наляво и надясно и чак след това се обърна към мъжа, който беше позвънил. В коридора не се виждаше никой, но имаше чувството, че физически усеща любопитните погледи на съседите си, застанали зад вратите.

— Господин Мевес? — попита полицейският служител, който стоеше точно пред него. — Щефан Мевес?

Щефан кимна с глава, отстъпи крачка назад и ги покани да влязат.

— Да. Моля, влезте.

Мъжът, придружителят му и единият от униформените полицаи последваха поканата, а четвъртият човек остана отвън пред вратата — за огромно неудоволствие на Щефан. Докато им правеше път да минат пред него, внимателно огледа неканените си гости. По-възрастният от двамата цивилни беше малко по-висок от него, доста мускулест и доста добре облечен. Имаше сива коса и педантично подстригана брада, в която се забелязваха последните тъмнокестеняви кичури. Ако не знаеше повода за посещението, Щефан никога не би предположил, че е полицай. Погледът на госта бързо и внимателно обходи жилището и за миг се спря върху домакина.

Вторият цивилен беше значително по-млад — горе-долу на годините на Щефан. Видът му беше най-обикновен и в сравнение с първия изглеждаше почти смешен, защото съвсем явно се стараеше да подражава във всичко на началника си. Нямаше брада и прическата му беше друга, но облеклото, поведението и езикът на тялото копираха максимално тези на по-възрастния.

Щефан изчака тримата да влязат в хола, изгледа още веднъж останалия пред вратата, докато най-сетне разбра, че той няма никакво намерение да влезе и затвори вратата. В крайна сметка му беше напълно безразлично какво ще си помислят съседите. В момента наистина има много по-важни проблеми.

Когато влезе в хола, сивокосият полицай се обърна и се взря в него с проницателните си очи, а по-младият му колега най-безцеремонно се наведе над бюрото му и се разрови в купчината документи, писма, изрезки от вестници и бележки. Щефан го изгледа със смръщен поглед, не каза нищо и се обърна към по-възрастния.

— Доста бързо пристигнахте.

— А вие сякаш ни очаквахте — отвърна той. — Или се лъжа?

— Не.

Младият полицай буквално изстреля въпроса си.

— И как така?

Щефан посочи към телефона. Той вече не звънеше, но електронният показател на секретаря не беше прехвърлил следващата цифра.

— Малко преди това имах странен телефонен разговор.

— Какъв?

— Някой си господин… Маасен се обади. Трябва да си призная, че не разбрах всичко, което ми каза, но той самият беше… доста развълнуван.

— Има си основателна причина. — Сивокосият бръкна в джоба си, извади зелена пластмасова служебна карта и я задържа точно толкова дълго пред погледа на Щефан, че той видя снимката от преди поне десет години, но не можа да разчете името.

— Старши инспектор Дорн — каза полицаят и посочи другия: — А това е инспектор Вестерман, мой колега. Значи, вече знаете защо сме тук, господин Мевес?

Щефан кимна с глава. Нервно премести поглед от Дорн върху Вестерман, но не можа да изтълкува израза върху лицата им. Вестерман невъзмутимо продължаваше да рови в бъркотията върху бюрото му и повдигаше лист по лист.

— Да и не… Както казах… — започна той, но прекъсна думите си, прекара ръка по лицето си и вътрешно се наруга. Много добре си представяше как изглежда в очите на двамата полицаи — като спипан на местопрестъплението нарушител, който отчаяно се мята, макар да знае, че е безсмислено.

— Защо сте толкова нервен, господин Мевес? — попита Дорн.

— Това не се ли случва с всеки, в чийто дом без всякакво предупреждение се появява полицията? — Дори и убедително да прозвучаха думите му, той веднага развали впечатлението от тях, лепвайки на лицето си глуповата усмивка, докато пристъпваше от крак на крак.

Дорн вдигна рамене.

— Да, с повечето от тях така става. Добре, да започнем отначало. Господин Маасен вече ви е позвънил. Не е било много умно от негова страна, но добре го разбирам.

— Така ли? Вече ви казах, че почти нищо не разбрах от това, което ми наговори.

— Срещу вас има повдигнато обвинение, господин Мевес — каза Вестерман, грабна с триумфиращо изражение на лицето бележника на Щефан и усърдно го запрелиства.

Щефан направи крачка в негова посока с намерение да го дръпне от ръцете му и да го прибере, но не намери смелост да довърши докрай намисленото. Обърна се отново към Дорн и попита:

— Какво обвинение?

— За нанесена тежка телесна повреда… Познавате ли госпожа Халберщайн?

— За пръв път я видях днес преди обяд — и за последен също. Нападнали ли са я?

— Да. Когато е напускала болницата — отвърна Дорн. — Могли сте да я видите. Според нашите разследвания двамата с шурея ви почти в същия момент сте излезли от подземния гараж.

Щефан остана изненадан. Не толкова от това, че Дорн така добре е запознат с протичането на деня му, колкото от това, че вече е провел разследване. От случката не бяха изминали и два часа.

— Нищо не съм забелязал — поклати глава Щефан. Бавно и не толкова енергично, колкото му се искаше, мина покрай Дорн и застана до колегата му. Вестерман продължаваше да чете бележника му. Щефан събра всичката си смелост, дръпна го от ръката му и демонстративно го остави върху бюрото.

— Защо по-добре не ми разкажете какво се е случило? Така ще ми бъде по-лесно да отговарям на въпросите ви.

— Мислех, че вече знаете — каза Вестерман.

Щефан реши да направи единственото нещо, което му се стори разумно — да не забелязва този глупак.

— Нищо не знам. Маасен се обади, но беше доста развълнуван. Всъщност само крещя и ме заплашва. И представа нямам какво се е случило. Как е била нападната госпожа Халберщайн?

— Станало е в двора на болницата — каза Дорн. — Нападателят е млад мъж. Издебнал я е точно когато се е качвала в колата си, ударил я е няколко пъти и когато е паднала на земята, я е ритал.

— Много ли е пострадала?

Дорн кимна с глава.

— Няма опасност за живота й, но нараняванията са тежки. Преди да изгуби съзнание, успя да направи доста точно описание на мъжа. Млад човек на възраст между двадесет и тридесет години, висок, силен, светлорус, с почти бяла коса, много късо подстригана. Носел евтино кожено яке и джинси.

Щефан не успя напълно да потисне силното потръпване и разбра, че Дорн също го е забелязал.

— Познавате ли този човек?

Щефан бързо поклати отрицателно глава.

— Не.

— Странно — продължи Дорн. — Той твърди, че ви познава.

— Мен? — Щефан несигурно се усмихна. — Значи сте го хванали?

— За съжаление не — отговори Дорн.

— Тогава откъде знаете, че…

— От госпожа Халберщайн — прекъсна го Вестерман. — Непознатият й е предал нещо от ваше име.

— От мое име? — Щефан опули очи. — Но…

— Според госпожа Халберщайн нападението е било само предупреждение — продължи Дорн, без нито за секунда да го изпуска от поглед. — Тя казва, че нападателят й е наредил да не закача вас, жена ви и най-вече детето, или в противен случай той ще се върне и следващия път ще свърши по-добре работата си.

В продължение на няколко секунди Щефан не беше способен да мисли, само гледаше втренчено Дорн и отчаяно търсеше подходящи думи. Но не ги намираше.

— Имате ли да кажете нещо по това, господин Мевес? — попита Вестерман.

— Това е абсурдно — простена Щефан. Думите излязоха от гърлото му с огромно усилие. Ръцете му започнаха да треперят. Ситуацията беше напълно неразбираема и дори смешна, но на полицаите, изглежда, не им беше до смях. У Щефан постепенно нарастваше убеждението, че положението е доста по-сериозно, отколкото му се струваше.

— Нищо не знам за подобно нещо.

— Сигурен ли сте? — хладно попита Дорн.

— Никога не съм виждал този човек — отвърна Щефан, но веднага се поправи: — Тоест… не съвсем. Видях човек, който отговаря на това описание, но не знам дали е същият.

— Къде? — попита Дорн.

— Днес следобед в болницата. В чакалнята на ортопедичното отделение. Стоеше до автомата за кафе и ми направи впечатление.

— С какво?

Въпросът беше зададен от Дорн. Вестерман като че ли изгуби интерес към разговора и отново посвети вниманието си на бюрото. Щефан продължаваше да стои като парализиран, но в главата мислите се редяха против волята му. Преди да изговори всяка дума, предварително и с много усилие я формулира, за да може изобщо да я произнесе.

— Защото… беше някак странен — запъна се той. — Страшен…

— Как така страшен?

— Погледна ме по странен начин — повтори Щефан. — Тогава не обърнах голямо внимание, но сега, когато ми припомняте…

— Сигурно е искал да нападне вас, но когато не е успял, е решил да си го изкара на госпожа Халберщайн — каза Вестерман като че ли между другото.

Щефан продължи да не му обръща внимание, но вече беше сигурен, че двамата полицаи съвсем умишлено се държат по този начин — бяха много добре сработен екип. Историите за добрите и лошите ченгета явно не са запазени само за криминалните романи и филмите.

— Ще признаете, че не звучи никак убедително — отбеляза Дорн. — Имахте ли спор с госпожа Халберщайн?

— Спор не е точната дума. Имаше… различия в мненията. Но не и спор в този смисъл на думата, който имате предвид.

— Знаем защо е била там — спокойно каза Дорн. — Двамата с жена ви преди две седмици сте били в бивша Югославия, нали?

— Да, но мисля, че това няма нищо общо със станалото.

— Вероятно — обади се Вестерман, без да го поглежда. — Между другото, нападателят много лошо е говорил немски. В страните от бившия Източен блок за малко пари могат да се наемат хора, които биха свършили всичко. Не е ли така?

— Вижте — започна Щефан, все още обърнат към Дорн и едва потискащ раздразнението си, — уверявам ви, че нямам нищо общо с тази история. Вярно е, че се опитах по някакъв начин да повлияя на госпожа Халберщайн, но…

— Да остави вас и детето, нали? — прекъсна го Вестерман.

— Но тя изобщо не е искала да ни го отнеме! — Гласът на Щефан неволно се извиси и дори за него самия прозвуча отчаяно. Чувстваше се принуден да се отбранява, и то по доста неприятен начин, който го караше да се чувства безпомощен и бесен. Разбираше, че Вестерман и по-възрастният му колега го манипулират и че топката, която си прехвърлят, е той самият. Всичко беше съвсем объркано. Макар че прозираше тактиката на двамата и усещаше как трябва и може да се отбранява, не беше в състояние да го направи.

— Нямам нищо общо с това нападение — повтори той за кой ли път. — Щеше да е напълно безсмислено — госпожа Халберщайн ми се стори съвсем разумен човек. Не се държа враждебно, нито по някакъв начин даде да се разбере, че има намерение да ни създава неприятности. Защо да правя подобна глупост?

— И ние това питаме — каза Вестерман, а Дорн допълни:

— Нападателят е назовал вашето име, това на жена ви и на детето, а освен това е казал и куп подробности, които може да научи само от вас.

— Нямам представа нито кой е и откъде идва, нито откъде може да знае тези неща — продължи да се отбранява Щефан. В следващия миг обаче му хрумна нещо и продължи:

— Не, почакайте… може би… може би всъщност знам…

Лицето и погледът на Дорн останаха безизразни, както и досега, но Вестерман изненадано вдигна глава.

— Така ли?

— Не съм много сигурен, но… Когато се срещнахме в кафенето… жена ми, аз, шуреят ми и госпожа Халберщайн… някой седеше зад мен.

— Нашият непознат приятел? — подигравателно попита Вестерман. — Този, когото и преди това сте видели?

— Казах ви, че не съм съвсем сигурен… — повиши тон Щефан. — Не обърнах голямо внимание. Все пак имахме по-важни неща за решаване. Сега обаче ми се струва, че може да е бил онзи младеж.

— Каква случайност! — ехидно подхвърли Вестерман. Дорн замълча.

— Може изобщо да не е било случайност — закачи се Щефан за думата. — Може би през цялото време е вървял след мен. Вече ви казах, че ми направи впечатление още в чакалнята. Тогава ме изгледа с доста странен поглед.

— Да, разбира се — каза Вестерман. — Вървял е след вас и ви е подслушвал.

— А защо не? Откъде да знам какви мисли се въртят в главата на такъв луд? Ами ако през цялото време е искал да ме нападне? Може да е подслушал разговора ни и след това да е последвал госпожа Халберщайн, да я е нападнал и да е казал, че аз го пращам.

— Звучи доста приключенски, не намирате ли? — попита Дорн.

— Не повече от твърдението, че аз съм го накарал да извърши нападението — отвърна Щефан. Имаше усещането, че постепенно си възвръща увереността. Появата на Дорн и Вестерман, а преди това и обаждането на Маасен го бяха хвърлили в такъв ужас, че не можеше да мисли ясно. Разбира се, знаеше как двамата полицаи приемат твърдението му. Дори за него самия то изглеждаше много по-приключенско, отколкото му се искаше да признае. Въпреки това продължи:

— Предполагам, че така е станало. Подслушал е разговора ни и е тръгнал след жената.

Дорн го изгледа, без да каже нито дума и без дори да мигне.

— Значи продължавате да твърдите, че никога преди това не сте виждали този човек и никога не сте му нареждали да напада госпожа Халберщайн или да я заплашва под някаква форма? — изрече той най-накрая.

— Разбира се — потвърди Щефан.

Дорн въздъхна.

— Много бих искал да ви вярвам, господин Мевес.

За първи път, откакто се бяха появили в дома му, Щефан усети нещо като съчувствие в гласа на полицая, макар и не такова, каквото му се искаше. Продължи със съкрушен глас:

— Виждате ли, в професията си толкова пъти съм се срещал с хора, които ме лъжат, че вече не съм сигурен дали мога да различа лъжата от истината.

— Но аз казвам истината — отчаяно се отбраняваше Щефан.

— Ако все пак не е така, трябва да помислите дали да не я кажете — невъзмутимо продължи Дорн. — Не измисляте ли всичко?

— Какво искате да кажете? — ядосано попита Щефан.

Дорн сви рамене.

— Не казахте ли все пак на онзи младеж да посплаши госпожа Халберщайн? Може би малко се е поувлякъл в изпълнението на задачата си…

— Моля? — изпъшка Щефан. — Вие май полудявате!

— Ако наистина е станало така, мога да ви разбера — не се отказваше Дорн. — Няма да сте първият, господин Мевес, който ползва услугите на разни дребни престъпници, без да съзнава с какво се залавя. Ако случаят е такъв, най-добре е още сега да ми кажете истината.

— Но нали това правя! Нямам нищо общо с цялата тази история!

— Щом е така, защо тогава така се ядосвате? — попита Вестерман.

Щефан гневно отвърна:

— Защото това, което в момента става тук, е ужасно! Нахълтвате в дома ми, хвърляте ми в лицето всички тези абсурдни обвинения и най-сериозно очаквате да запазя спокойствие!

— Очакваме само да чуем истината — отвърна Дорн. — А това ще стане, повярвайте ми.

— Това да не би да означава „ще те пипнем, приятелче“? — просъска Щефан.

— Ако сте виновен, тогава да — каза Дорн. — А ако наистина нямате нищо общо с това, както твърдите, няма от какво да се страхувате. — Той вдигна ръка, когато видя, че Щефан отново иска да каже нещо. — Разбирам възмущението ви. Уверявам ви, че ще разберем истината, и то доста бързо. Не сме магьосници, но имаме достатъчно опит в подобни истории.

— Ще пипнем този младеж преди да са изминали и двадесет и четири часа — добави Вестерман. — А след това е въпрос на време, докато пропее. Тези типове доста бързо забравят лоялността си, стане ли дума за собствената им кожа.

— В такъв случай ви желая успех, господа. Ще разберете, че наистина нямам пръст в цялата история. Иначе трябва да съм луд.

— Или наивен — допълни Дорн. — Подобни истории почти никога не съществуват в истинския живот — отдавна съм го разбрал. Боите ли се от насилие, господин Мевес?

Щефан присви очи. Какво значи това?

— Да — призна той. — Кой не се бои? Защо питате?

— Сам казахте, че всеки го е страх — каза Дорн. — Затова всеки път се учудвам как хора като вас изобщо прибягват до него, за да решат проблемите си. Нали знаете, че в повечето случаи това води до още по-големи проблеми. Човек не може да се сближава с подобни типове, без да си омърси ръцете. Обикновено изстрелът рикошира в този, който го е произвел. Ако въпросният тип наистина е някакъв луд, който е извършил всичко това, само за да ни усложни живота, скоро ще го разберем. Но ако не е така, запомнете едно: от тези хора човек никога не се отървава. Твърде е възможно след някоя и друга седмица да се озовете в кабинета ми и да молите да ви осигуря защита срещу въпросния човек.

— Ще отида в кабинета ви само след два дни, за да ми се извините — отвърна Щефан. — Казвам ви още веднъж: нямам нищо общо с този побой. Нямам и най-малка представа кой е този човек и защо го е направил.

— Да приемем за момент, че е така — каза Дорн и погледна с подканящ поглед по-младия си колега. После бръкна в джоба на якето си, извади визитна картичка и я пъхна в ръцете на Щефан.

— Какво значи това? — изненадано попита той. — Арестуван ли съм вече или…?

Дорн се засмя.

— Не, не. Имаме само малък проблем. Срещу вас е подадена официална жалба и има свидетелски показания, които ви уличават. Дори и да ви повярвам, трябва да продължа да разследвам случая.

— Разбирам. Да не би по този начин дипломатично да искате да ми кажете, че е най-добре да си намеря адвокат?

— Това решавате вие самият — отвърна Дорн. — Във всеки случай трябва да ви помоля да дойдете в кабинета ми утре сутринта в девет часа.

— Със или без адвокат — допълни Вестерман.

— Да си взема ли четка за зъби?

— Едва ли ще ви е нужна — каза Дорн. — Както казах, засега провеждаме само рутинно разследване. Ако ви потрябват четка за зъби и прибори за баня, ще наминем и ще ви помогнем да ги донесете. Засега довиждане, господин Мевес.

Тримата полицаи си тръгнаха. Щефан ги придружи до вратата. Четвъртият продължаваше да стои отпред в коридора. Точно когато Щефан излезе след тримата, отсреща щракна брава и вратата се затвори. Дотук с надеждите, помисли си той. Всичките му съседи щяха да разберат за посещението на полицаите.

Изчака четиримата да влязат в асансьора, върна се, заключи старателно вратата след себе си и бързо отиде до телефона. С треперещи пръсти отново набра номера на мобилния телефон на Роберт, но и този път никой не отговори. Започна да набира номера в офиса му, но по средата се отказа и затърси телефона на хотел „Шератон“ в Цюрих. Знаеше, че Роберт винаги отсяда там. Пет или шест пъти набира, преди да се свърже. Както се опасяваше, Роберт още не беше пристигнал. Остави му съобщение, в което го молеше спешно да му се обади, затвори и започна да избира нов номер — този път на редакцията. Не довърши, остави слушалката и набра нов номер — на Ребека в болницата. Преди да натисне и последната цифра, се поколеба, дръпна ръка и остави слушалката.

Няма никакъв смисъл. Обзе го безсилен гняв. Ужаси се при мисълта, че все пак Дорн може и да е прав. Разбира се, самата представа за това беше абсурдна. Не знаеше дори защо си го помисли или пък откъде му дойде наум, но факт беше, че тя се появи и не можеше да се отърве от нея. Обяснението, което даде на полицаите, звучеше съвсем разбираемо и от минута на минута му се струваше все по-убедително, но това може би беше така, само защото той го иска. Ами ако не е така? Разбира се, знаеше, че изобщо не е разговарял с онзи русокос млад мъж, нито пък му е възлагал да напада госпожа Халберщайн. Но това беше всичко, в което беше убеден. От друга страна, има само двама други възможни поръчители. И е абсолютно изключено да е както единият, така и другият. Ако спорът между Ребека и Халберщайн се беше задълбочил, можеше да предположи, че на Беки може да й хрумне подобна идея — но само толкова. Жена му никога няма да прекрачи границата на допустимото.

Що се отнася до Роберт… Той със сигурност разполагаше с двете необходими за целта неща — достатъчно връзки и липса на скрупули, но това не е неговият начин на действие. Беше твърде умен за подобно нещо. Дорн има право — не можеш да общуваш с подобни хора, без да си изцапаш ръцете. А неговият шурей никога не си цапа ръцете, особено ако има други, при това по-добри начини и пътища за постигане на целта.

Не стигна доникъде в разсъжденията си. С изключение на него, Ребека и Роберт нямаше никой, който би имал причина да се нахвърля върху Халберщайн. Те единствени знаеха за какво става дума. Може би първото му предположение все пак беше вярно. Опита се да си представи лицето на младия мъж пред кафемашината, но чертите му се изплъзваха. Ако сега мине покрай него, сигурно изобщо няма да го познае. Не беше забравил само погледа на очите му — див и изпълнен с безмилостна студенина, която го прониза до кости.

Щефан почувства как ледени тръпки полазват по гърба му. Толкова често бяха писали за хора като него и прекрасно знаеха на какво са способни, какви жестоки неща могат да извършат без всякакъв повод — просто така, от скука. Въпреки това до днес не му беше хрумвало, че един ден и той може да стане жертва на подобен човек. Такива неща се случват само на другите, не и на теб самия.

Ето че сега се случи на него и той внезапно се почувства толкова самотен и безпомощен, че му се прииска силно да закрещи.

Най-накрая все пак реши да отиде в болницата. След два безкрайни часа Роберт се обади от хотела и той му разказа цялата история. Шуреят му реагира така, както Щефан очакваше — спокойно и с небрежност, която го доведе почти до нервен срив. Посъветва го да направи единственото разумно нещо — да не предприема нищо на своя глава и да не разговаря за станалото с никого, дори с Ребека, а на следващата сутрин да отиде в полицията и да изчака резултата от разследването.

Даде му и телефонния номер на един добър адвокат и го посъветва за всеки случай да се свърже с него. Тази част от съвета Щефан не изпълни. И сам не знаеше защо. Положението му не беше никак безопасно и най-малкото, което го очакваше, бяха куп неприятности. Въпреки това мисълта за адвокат направо го ужаси. Разумът му говореше точно обратното, но не беше в състояние да се вслуша в него. Ако наистина се обади на адвоката, това вече ще е някакво признание. Ако се наложи, ще му се обади по-късно. В най-лошия случай, от офиса на Дорн.

Малко след като се стъмни, тръгна към болницата. Не се обади предварително на Ребека и реши изобщо да не й разказва, но знаеше, че няма да удържи обещанието си. Логиката му подсказваше, че е най-добре да си остане вкъщи или да отиде в някоя кръчма и да изпие няколко бири, но нямаше търпение да види Беки и да поговори с нея.

Когато влезе в отделението, времето за посетители беше свършило преди два часа. Никой обаче не го спря. Обстоятелството, че и той самият беше лежал тук като пациент, му даваше известна свобода. Освен това персоналът в тази клиника се отнасяше доста либерално с посетителите. На Щефан почти му се прииска някой да го върне.

Пред вратата на стаята на Беки спря и още веднъж обмисли как да започне разговора. Никак не му се искаше да я безпокои, още повече да я плаши. Знаеше обаче, че и двете неща ще се случат, когато й разкаже всичко. Подвоуми се дали все пак да не се върне обратно вкъщи. Сигурно щеше да го направи, ако в същия момент вратата на сестринската стая не беше се отворила. Отвътре излезе една сестра и Щефан мигновено почука, натисна дръжката и влезе, без да изчака отговор.

Лампата в стаята светеше, телевизорът работеше, но леглото на Ребека беше празно и, изглежда, от сутринта не бе ползвано. Инвалидната количка също не беше в стаята. Повтаряше се сцената от обяд.

Едно нещо обаче не беше същото — Щефан не се огледа безпомощно, както сутринта, а почувства като че ли някакво облекчение. Беше направил всичко, което беше по силите му, и сега с чиста съвест можеше да се прибере у дома и да се опита да поспи няколко часа. На следващата сутрин ще отиде в полицията и ще изясни случая по някакъв начин.

Бързо се обърна кръгом и излизайки от стаята, почти се сблъска със сестрата, която преди малко видя да излиза.

— Явно днес имате лош ден — започна тя без заобикалки.

На Щефан му трябваха няколко секунди да си спомни, че е същата сестра, която срещна сутринта. Не се сети веднага за името й, но малката табелка върху престилката му помогна: Марион.

— Какво да се прави — каза той. — Трябваше да се обадя предварително. Знаете ли къде е жена ми?

Сестра Марион поклати отрицателно глава.

— Не се е обадила, че ще излиза от стаята. Сигурно защото знае, че няма да й разрешим — усмихна се тя и допълни: — Доктор Крон ще получи удар, като разбере, че отново е излязла на своя глава. — Тя се отдръпна крачка назад и го изгледа с леко наклонена встрани глава. На Щефан му се стори, че в погледа й има нещо особено. Запита се дали сестрата знае за случилото се предиобед в подземния гараж, но непринуденото й поведение говореше, че едва ли е така.

— Струва ми се, че няколко пъти се опита да се свърже с вас по телефона — продължи тя след кратка пауза.

Сигурно едно от многото обаждания, които не приех, помисли си Щефан, но не съжали. Това, което искаше да разкаже на Ребека, не беше за телефон.

— Целия ден бях на път — вдигна рамене той. — Вече си мисля дали не е време да си купя мобилен телефон.

— По-добре си спестете разходите — посъветва го сестра Марион. — Тези неща трябват винаги тогава, когато човек ги няма. А когато пък ги имате, се превръщат в истинско зло.

Щефан си спомни, че само днес два пъти напразно се опитва да намери Роберт по мобилния му телефон и си каза, че сестрата има право.

— Е, тогава да тръгвам — каза той и демонстративно погледна часовника си. — Не беше много добра идея да идвам толкова късно.

— Не пречите — отвърна сестра Марион. — Ако всички пациенти имаха такива приятни посетители като жена ви… Представа нямате какво сме виждали…

Тя наистина не знаеше какво се беше случило. У Щефан се зароди тайната надежда, че никой в отделението не е разбрал.

Сбогува се, качи се в асансьора и слезе на партера. Чувстваше някакво облекчение — сякаш току-що се е отървал само с лека рана след тежко произшествие. Наистина идеята да дойде тук по това време не беше никак добра. Само щеше да разтревожи Ребека.

Асансьорът спря и Щефан излезе в голямото фоайе, което в момента беше абсолютно празно. Направи първата крачка и замръзна на място.

Приемната за посетители, която през деня му се струваше тясна, шумна и препълнена с хора, сега приличаше на огромна гарова чакалня. На рецепцията, която подхождаше по-скоро на скъп хотел, седяха две медицински сестри и тихичко разговаряха. При шума на асансьора вдигнаха поглед към него, но не показаха никакъв интерес. Другият човек, който беше във фоайето, седеше на един от пластмасовите столове точно до изхода. Когато асансьорът спря, той се обърна с гръб към него, но Щефан различи, че е мъж. Четеше вестник, беше облечен в черно кожено яке и имаше късо подстригана, светлоруса коса. Щефан излезе от кабината на асансьора, но успя да направи само една крачка. Сърцето му лудо биеше, пръстите му затрепериха. Мъжът, изглежда, чу звука от затварянето на асансьора, защото вдигна глава, но не се обърна, а проследи отражението му в огледалния прозорец пред себе си, така че Щефан не успя да види лицето му.

Беше на около двадесет метра от него, но светлината във фоайето бе толкова слаба, че не би могъл да разпознае по лицето човек, когото бе виждал само бегло. Въпреки това беше абсолютно сигурен, че е същият младеж, когото днес по обед срещна при автомата за кафе, а след това в кафенето, докато разговаряха с Беки и жената от социалната служба. Обзе го паника и страхът скова гърлото му.

В продължение на няколко секунди единствената мисъл в главата му беше, че трябва да бяга.

След това обаче се случи нещо. Русокосият продължаваше да седи неподвижно с вестник върху коленете и да наблюдава отражението в огледалото пред себе си. Щефан усещаше погледа му толкова силно, сякаш стояха един срещу друг. Освен това в този поглед имаше и нещо твърде неприятно, плашещо. Всичко в него крещеше, че трябва да бяга, но не можеше да го направи. Вместо това събра цялата си смелост, изпъна рамене и тръгна към непознатия.

Още след първата крачка получи доказателство, че онзи го наблюдава, защото стана, остави небрежно вестника на един стол и тръгна към вратата.

— Хей! — извика Щефан.

Непознатият не реагира.

С ъгълчетата на очите си Щефан видя, че сестрите на рецепцията прекъснаха разговора си и погледнаха в неговата посока. Той ускори крачките си и извика още веднъж:

— Хей, вие там!

Мъжът дори не показа, че го е чул, и забърза. Не тичаше, но Щефан не можеше да го настигне, преди да излезе от фоайето.

— Чакайте! — извика Щефан. — Трябва да говоря с вас!

Беше му все едно какво ще си помислят сестрите за него, както и какво го съветва вътрешният му глас, който ставаше все по-силен и се опитваше да му каже, че това, което върши, е пълна лудост. Противно на всякакъв разум още повече усили ход и накрая почти затича. В този момент младежът стигна до вратата и тя автоматично се разтвори пред него.

— Чакайте!

С две бързи крачки непознатият излезе и се обърна надясно. Щефан изруга тихичко и затича още по-бързо, но вече беше късно. Вратата започна да се затваря и двете секунди време, които бяха нужни на фотоклетката, за да реагира на близостта му и отново да разтвори вратата, бяха достатъчни на младежа, за да изчезне в тъмнината. Щефан се втурна слепешката след него в посоката, в която онзи изчезна, препъна се още след първите няколко крачки и накрая спря. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Отново беше сам. Другият се стопи като призрак в нощта.

Ослуша се напрегнато. В тъмнината около него се чуваха най-различни шумове, обичайни за болница, движението на автомобилите, минаващи по улицата, монотонният шумов фон на града и режещият звук на самолет, който се снижаваше за кацане на близкото летище. Не чуваше само това, което искаше. Стъпки на човек. При това непознатият имаше не повече от десет-петнадесет метра преднина. Или наистина е дух, или се е притаил някъде в тъмното и наблюдава Щефан отдалече.

Страхът се върна. Чак сега чу гласа на разума си, който през цялото време така упорито игнорираше. Какво всъщност прави тук? Ами ако се заблуждава и непознатият просто има нещастието да носи подобно кожено яке и да е с подобна късо подстригана руса коса като младежа, с когото се сблъска сутринта? Изпадаше в доста смешно положение. А ако наистина е някой превъртял тип, който се заяжда с него, тогава по-добре да не стои тук навън.

Щефан хвърли бърз поглед наляво и надясно, измина половината път назад заднешком и се обърна, едва когато попадна в бледата светлина, идваща от осветената чакалня. Възможно най-бързо, но без да тича, влезе обратно вътре и за по-сигурно се отдалечи на още десетина-дванадесет крачки към средата на фоайето. Спря и се обърна.

Разбира се, не видя нищо. Тъмнината навън и светлината тук вътре превръщаха стъклената преграда в черно огледало, което поглъщаше всичко, ставащо отвън. Беше побелял като платно и косата му буквално стърчеше нагоре. Сякаш наистина се беше изправила от страх. Може и така да е.

С мъка се отърси от вцепенението, обърна се и тръгна към рецепцията. Едната от сестрите седеше неподвижно и втренчено го гледаше. Едната й ръка беше сложена отгоре, другата не се виждаше. Щефан беше сигурен, че натиска бутон на алармена инсталация.

Другата сестра стана, приближи се до него и попита:

— Всичко наред ли е?

Щефан бързо поклати глава.

— Да. Просто се припознах. Помислих… помислих, че е един познат. Явно съм се объркал.

В последния момент прехапа устни и не зададе въпроса дали сестрата случайно не знае кой е непознатият. Ако се беше заблудил, това вече нямаше никакво значение. Ако беше този, за когото го смяташе, явно не се е припознал.

Замисли се за секунда, после реши, че е време да направи и нещо разумно — ей така, за разнообразие. Бръкна в джоба на якето си. Пръстите му напипаха визитната картичка, която Дорн му даде, и той я извади.

— Има ли тук телефон?

Сестрата кимна безмълвно и вдигна ръка. Щефан проследи с поглед движението й и видя трите остъклени телефонни кабини, които се намираха подозрително близо до входната врата. Краткият пристъп на героизъм — или по-скоро на глупост — вече беше преминал и у него се обади познатият стар страх. Ако някой влезе, ще е съвсем безпомощен в тези телефонни кабини. Откъм фоайето бяха блокирани със закрепени в пода столове, така че не можеше достатъчно бързо да избяга, ако непознатият приятел отново се появи.

Пропъди мисълта, рязко се обърна и приближи до един от апаратите. Никой няма да дойде. Ако младежът наистина е тук, за да го дебне, направо пропусна шанса си. Или отново ще го има, тъй като Щефан рано или късно трябва да излезе навън. Прокле се за втори път, че паркира колата на улицата, за да спести двете марки за подземния гараж.

Мина край първите две кабини, установи, че са с карти и пристъпи към третата. Пръстите му все още леко трепереха, когато постави визитната картичка пред себе си и избра единия от двата номера, написани отгоре й. Като се има предвид, че избра телефонен номер на полицията, доста дълго време мина, докато някой отсреща вдигне слушалката. Гласът не беше на Дорн.

— Полицейска инспекция „Алзерщрасе“, четвърти комисариат.

— Добър вечер, инспектор Дорн, моля — каза Щефан.

— Главен инспектор Дорн в момента не е тук — отвърна безименният глас. — Мога ли с нещо да ви помогна?

Щефан замълча. По някакъв много наивен начин беше разочарован и изненадан същевременно. Разбира се, Дорн вече не е там, защото работното му време е свършило. Беше почти девет и човекът сигурно отдавна седи вкъщи и се наслаждава на почивката си. Много повече го изненада собствената му реакция.

— За какво става въпрос? — попита още веднъж гласът, след като той в продължение на две-три секунди не каза нищо.

— Ами… няма нищо — колебливо отвърна той. Явно отговорът му не прозвуча особено убедително, защото онзи отсреща продължи:

— Ако е нещо служебно, спокойно можете да ми…

— Наистина няма нищо — повтори Щефан. — По-скоро е… лично. Извинете за безпокойството — и той окачи слушалката.

Май наистина е вярно това, което казват — полицията никога не е на мястото си, когато ти потрябва.

Щефан се усмихна на евтината шега. Ситуацията наистина беше блокирала мозъка му, щом не му идваше нищо по-смислено наум. Вдигна отново слушалката и с другата ръка взе падналите монети от телефона, за да избере втория номер върху картичката. Отказа се още на третата цифра. Беше домашният телефон на Дорн. Може би точно сега вечеря, спокойно гледа някакъв филм по телевизията или просто са си легнали с жена си… Хрумнаха му какви ли още не причини, поради които инспекторът би реагирал невъздържано, ако сега го потърси вкъщи. И какво ще му каже? Че е видял мъж, който — в гръб, от голямо разстояние и в сумрак — е изглеждал като младежа, който срещна днес сутринта? И който е направил капиталната грешка да седи в девет часа вечерта във фоайето на болницата и да чете вестник?

Окачи слушалката, изчака апаратът да върне дребните монети и ги пъхна заедно с визитката на Дорн в джоба на якето. Ще се обади утре и ще му разкаже за случилото се. В случай че му повярва — ако му повярва, — с едно обаждане по телефона може да открие двете сестри от рецепцията, които видяха всичко.

Но по всяка вероятност няма да му повярва. Щефан си призна, че и на него самия ще му е трудно да повярва на история, от която ти настръхват косите.

До слуха му достигна ясният звук от спирането на асансьора. Несъзнателно погледна нагоре и изненадано сбърчи чело, когато видя, че сестра Марион с енергични стъпки излиза отвътре. Тя явно също се изненада, че той е още тук, и рязко спря. Миг по-късно върху лицето й разцъфна радостна усмивка.

— Хубаво е, че отново ви виждам, господин Мевес.

— Жена ми върна ли се?

— Не, но знам къде е и отивам да я доведа. Защо не дойдете с мен?

— Да я доведете ли? Откъде?

Сестра Марион се усмихна криво и разтърси пръсти, сякаш се е опарила.

— Нали ви казах, доктор Крон ще получи удар, ако разбере, че отново се е измъкнала от стаята си. Ще е добре, ако сте с мен, когато отида при нея.

— Нека да отгатна… В детското отделение е, нали?

Марион кимна с глава.

— А къде иначе? Доктор Крон сериозно е замислил да инсталира там някаква система, която веднага да сигнализира, щом жена ви се появи.

На Щефан това не му се стори кой знае колко смешно, но се засмя кратко, като по задължение. Обърна се към изхода, но сестрата го спря.

— Ще минем по друг път. Елате.

Щефан я последва към рецепцията. Тя размени няколко думи с двете си колежки, след което те й дадоха дебела връзка ключове. Докато вървяха към асансьора, Марион намери ключа, който й трябваше, и го стисна между палеца и показалеца си.

Влязоха в асансьора. Марион натисна копчето за най-долния от трите подземни етажа и макар че кабината беше достатъчно голяма да поеме около десетина човека, отстъпи плътно назад до огледалната стена, за да му направи място. Щефан се запита защо. Може би просто по навик. Сестрата изглеждаше доста добре и определен тип мъже все още вярваха на слуховете, че медицинските сестри са нещо като свободно разхождащ се дивеч. Във всеки случай взе под внимание безмълвното предупреждение и докато стигнаха до желания етаж, остана точно до вратата.

От светлите болнични цветове и чистата обстановка се озоваха в съвършено различен свят. Пред тях се виждаше дълъг, нисък коридор от гол бетон, под чийто таван минаваха снопове проводници и различно оцветени канали за кабели. Въздухът беше сух и малко по-топъл, изпълнен със смесена миризма на дезинфектанти и на парно. Стори му се, че под краката усеща леко вибриране — сякаш някъде наблизо минаваха големи машини.

— Тайни ходове, познати само на посветените? — попита той с усмивка.

Сестра Марион вървеше до него и стискаше ключа пред себе си като оръжие — сякаш тук долу имаше демони или невидими духове, които по този начин предупреждаваше. Усмивката, с която отвърна на въпроса му, беше малко нервна.

— Предполагам, че тук провеждате тайните експерименти — продължи Щефан, когато тя не отговори.

Сестрата кимна с глава и с бързи стъпки го изпревари. Щефан автоматично се огледа за врата, която да отвори с ключа в ръката си, но не видя нищо.

— Така е. Работим с генно манипулирани мишки, които стават големи като хора. Иначе откъде мислите, че вземаме органите за трансплантация? — Тя тихичко се засмя, но веднага отново стана сериозна и допълни с въздишка, сочейки с глава метална врата на двадесетина крачки пред тях:

— Долу е цялата ни техника. Много е сложна и страшно скъпа, затова посетителите нямат достъп дотук. Сигурно от управлението са сметнали, че някой може да задигне отоплителната инсталация или токовия генератор.

Тя отвори вратата, изчака Щефан да мине край нея и грижливо затвори след себе си. Ключът остана в ръката й.

Щефан с любопитство се огледа. Коридорът почти не се различаваше от този, по който дойдоха, но от двете му страни имаше много врати. Беше толкова дълъг, че краят му не се виждаше. Предположи, че под всички сгради на болницата има подобни тунели.

— Дано не ви се карат заради мен — каза той.

— Какво говорите! — Марион се засмя. — Честно казано, радвам се, че не съм сама.

— Защо?

— Малко е страшничко тук долу, но за сметка на това пътят е по-кратък от онзи отгоре и освен това не е толкова студено. Не е никак вълнуващо да вървиш половин километър през пуст парк, още повече през нощта. Преди половин година управата взе решение да се осветяват само главните алеи. Това се казва икономии — поклати тя глава. — Сигурно ще пуснат осветлението само ако се случи нещо. Чухте ли за станалото днес следобед?

Щефан се зарадва, че върви на крачка след нея, така че не можа да види ужаса върху лицето му. По някакъв начин обаче явно го усети, защото се обърна и го погледна. Той побърза да поклати отрицателно глава.

— Не.

— В подземния гараж някакъв луд нападнал една жена и почти я пребил. Представете си само: посред бял ден и пред толкова много хора. Тези типове вече от нищо нямат страх.

— Хванали ли са го? — попита Щефан.

Марион изкриви лице в гримаса.

— Не, мисля, че не. Тях никога не ги хващат. Сигурно трябва да убият някого, за да започнат истински да ги търсят. — Замълча за малко, после продължи със смутена усмивка: — Наистина се радвам, че ви срещнах. Ако все пак онзи тип се навърта наоколо…

— Знам, знам. Но няма причина за страх. Такива като тях нападат и изчезват завинаги.

— Казвате го така, като че ли имате опит в такива неща. Журналист сте, нали?

— Фотограф — поправи я Щефан. — Само че обикновено снимам приеми и такива вълнуващи неща като освещаване на нова магистрала или откриване на изложба. Но знам какво имате предвид. Живеем недалеч от гаровия квартал и аз също избягвам да излизам по тъмно.

Думите му постигнаха желания резултат, защото Марион сякаш се поуспокои. Това, че призна пред нея страха си, явно го превърна в съюзник в сивия свят под земята.

Останалата част от пътя извървяха мълчешком. Марион въздъхна облекчено, когато спряха пред вратата в другия край на коридора и се качиха в асансьора. Беше същият, който Щефан ползваше, когато се качваше в детското отделение, за да види момиченцето. Не, Ева, поправи се мислено той.

Кабината на асансьора беше доста по-тясна от тази, с която слязоха, така че за сестра Марион беше невъзможно да спази дистанцията както преди. Въпреки това се опита да го направи, макар и несъзнателно.

Щефан осъзна, че така тя казва за себе си много повече, отколкото би искала.

— Наистина трябва да говорите с жена си — Марион смени не само темата, но и тона на гласа си. — Доктор Крон е много търпелив човек, но вече започва да се ядосва. Жена ви явно не разбира, че наистина е болна.

— Знам — мрачно каза Щефан. — Дори и да знае, няма да си го признае.

— Доста неразумно — отвърна Марион, влязла отново в ролята си на медицинска сестра. — Ако не се щади и продължи половината от деня да се разхожда нагоре-надолу в инвалидната количка, вместо да лежи в леглото, сигурно ще се наложи да остане поне още няколко седмици.

— Толкова ли е зле?

— Не съм лекар, но мисля, че да. Лекарствата не й действат достатъчно добре.

Не това имаше предвид Щефан. Разбира се, знаеше, че Беки прекарва доста време в детското отделение, но не предполагаше, че е чак толкова много.

— Колко често идва тук? — попита Щефан.

Асансьорът спря и двамата излязоха в коридора. Чак сега Марион отговори:

— Твърде често. Само аз съм я прибирала поне пет-шест пъти, а не съм всеки ден на работа. Доктор Крон вече два пъти нарежда да й вземаме инвалидната количка, но по някакъв начин тя успява отново да си я върне.

— Ще говоря с нея — обеща Щефан.

— Направете го. Но не казвайте, че аз съм ви помолила.

Щефан се усмихна и обеща, макар че думите на сестрата го накараха да се замисли. След връщането им от Босна Ребека се промени. Стана раздразнителна, агресивна и по-бързо излизаше от равновесие, отколкото преди. Досега той го отдаваше на раните й и на силните болки, макар че тя не го признаваше, но най-много на отношенията помежду им. Независимо дали някога ще обсъдят въпроса за Ева или не, той стоеше неизречен между тях през всяка секунда, когато бяха заедно. Имаше битки, които се водеха без бой. Беки беше оптимистично настроен и винаги радостен човек, който обича да се смее, а когато се появи конфликтна ситуация, тя по-скоро ще обвини себе си заради някой свой недостатък, отколкото да нарани някого. Досега не му беше хрумвало, че промяната засяга не само отношенията им, но и самата Беки. Мисълта беше ужасяваща. Все пак можеше да се примири с мисълта за скандал. До този момент в брака им бе имало много кризи, някои от които бяха продължили с месеци. Но само като си помисли, че нещата вече никога няма да са такива, каквито бяха преди отиването им във Вълче сърце, душата му се стегна. Мисълта беше толкова непоносима, че той ускори крачки, сякаш да избяга от нея.

Стигнаха до вратата на интензивното отделение. Беше заключена — може би заради късния час. Щефан натисна копчето на стената. Сестра Марион автоматично посегна за найлонови терлици и шапки, но видя, че Щефан няма никакво намерение да ги слага и само вдигна рамене.

Чу се леко избръмчаване. Той натисна вратата, влезе и с кимване на главата подкани Марион да мине пред него. Не беше само учтивост. По-добре Ребека да види първо нея, после него. Това го накара да си помисли колко всъщност се страхува от предстоящия разговор — и колко се беше променила връзката им. Незабелязано, но драматично. Преди никога не се е страхувал да се срещне с жена си, независимо какво се е случило преди това. Без значение дали се бяха карали или не, и двамата търсеха открития разговор и този подход винаги се оказваше правилен. Вероятно главната причина сега да върви зад медицинската сестра и подсъзнателно да търси причина да се върне и да отложи разговора за утре или за неопределено време беше точно това отклонение от досегашните принципи.

Стигнаха до стаята в края на коридора, минаха през междинната врата и Щефан преживя голяма изненада. В първия момент не можа да определи приятна ли е или не. Стоеше и с широко отворена уста гледаше какво става от другата страна на стъклената преграда, където досега не беше влизал. Междинната врата беше широко отворена и помещението, което преди изглеждаше просторно, сега му се стори съвсем тясно. Вътре освен Ева и югославската медицинска сестра се намираха професор Валберг, Ребека в нейната инвалидна количка и главен инспектор Дорн.

Дорн и Валберг разговаряха оживено, а Ребека, явно чула шума от отварянето на вратата, се обърна с количката, видя го и тръгна към него. Беше сложила Ева на коленете си и я държеше здраво с две ръце. Лицето й имаше такова щастливо изражение, че Щефан неволно изпита ревност. В същия миг се засрами, но чувството не го напусна съвсем. Откакто се бяха върнали в Германия, рядко я беше виждал да се усмихва, а сега направо грееше от щастие. Колебливо тръгна напред, а сестра Марион остана зад него. Може би защото отсреща наистина беше доста тясно.

— Щефан! Чудесно е, че пак идваш! Как разбра, че съм тук? — Ребека го дари с най-прелестната усмивка от седмици насам, но той беше сигурен, че тя се дължи не толкова на неговото, колкото на присъствието на Ева. Наведе се бързо над нея, целуна я по бузата и чак след това се обърна към Валберг и криминалния инспектор.

— Господин професор, господин Дорн. Какво… правите тук?

Дорн изкриви устни в нещо като усмивка.

— Не се притеснявайте, господин Мевес, тук съм… по-скоро на частно посещение.

— На частно посещение ли? — Щефан го погледна невярващо. Външността на инспектора като че ли доказваше думите му. Не беше в добре скроения костюм, а носеше джинси, карирана бархетна риза с разкопчана яка и износена плетена жилетка. Помощникът му Вестерман също не се виждаше никъде. Запита се какво ли търси тук Дорн като частно лице.

— Е, не съвсем, разбира се — призна си Дорн, вдигайки рамене. — Исках да задам някои въпроси на жена ви и тъй като така и така дойдох, реших, че няма да е зле, ако разменя някоя дума и с професор Валберг.

— Нямам представа за какво — хладно каза Щефан.

Валберг въпросително сбърчи чело, но Дорн не се впечатли от думите му.

— Инспекторът ми разказа цялата история — обади се Ребека. — Просто ужасно!

— Главен инспектор — поправи я Щефан, без да сваля поглед от Дорн, и продължи: — Жена ми е болна, господин Дорн. Тежко болна. Ако имате някакви въпроси, задайте ги на мен.

— За мен не е проблем — протестира Ребека. — Не съм чак толкова болна, че да не мога да говоря.

Щефан я погледна само бегло, но това, което видя, дълбоко го засегна. Въпреки че говореше с него, Ребека не отделяше поглед от детето. Притискаше Ева силно до гърдите си, беше допряла бузата до лицето й и придържаше главата й с лявата си ръка. Не толкова случилото се между него и инспектора през изминалия следобед беше причина за резкия тон, с който продължи, колкото това, което видя.

— Разбира се, знам, че няма да ми повярвате, но знаете ли кого видях преди десет минути?

Дорн наклони глава настрани и го изгледа въпросително.

— Онзи тип от днес сутринта — продължи Щефан.

— Младия мъж от автомата за кафе в чакалнята?

— Да. Сега вече си спомням много по-ясно. Сигурен съм, че той беше и след това, когато разговаряхме с госпожа Халберщайн в кафенето.

— Бил е тук? — попита Дорн с професионален тон, но не обезпокоен.

— Отпред в главната сграда — потвърди Щефан. — Седеше на един стол до входа и четеше вестник. Когато тръгнах към него, стана и избяга.

— Тръгнал сте към него?! Защо?

Щефан вдигна рамене. И сам не знаеше.

— Аз… исках да говоря с него. Да се уверя, че наистина е той.

— Не е било никак умно от ваша страна. Както и да е. Ако казвате истината, тогава…

— Казвам истината! — раздразнено отвърна Щефан, но Дорн продължи най-невъзмутимо:

— … тогава този младеж не е бил случайно тук. Или е луд, който си избира жертвите в болницата, или ви е наблюдавал. — Поколеба се, после добави: — Сам ли бяхте?

Щефан очакваше този въпрос и дори малко се изненада да го чуе чак сега. Поклати глава.

— Да. Но двете сестри на рецепцията видяха всичко. Едната след това дори ме заговори. Може да опише непознатия.

— В такъв случай след това ще говоря с нея — каза Дорн. Видя гневното проблясване в очите на Щефан и продължи с по-мек тон: — Само не се нахвърляйте върху мен. Не съм тук, защото не ви вярвам. Точно обратното.

— Така ли? И защо така изведнъж настъпи този обрат?

Дорн поклати осъдително глава.

— Кой ви казва, че е обрат? Ако добре си спомням, днес следобед не ми дадохте никаква възможност да си създам мнение. — Той въздъхна. — Знаете ли какво най-много усложнява живота на полицаите? Повечето хора, с които говорим, веднага започват да изпитват угризения на съвестта, дори и да нямат никаква причина за това. Още не знам дали да ви вярвам или не.

— Все ми е едно дали ми вярвате или не — каза Щефан. Собственият му агресивен тон го изненада, но имаше и нещо друго. Изведнъж му достави огромно удоволствие поне за кратко да влезе в ролята на този, който раздава картите. Подминавайки осъдителния поглед на Валберг, продължи със същия остър тон:

— Защо просто не си вършите работата и не оставите мен и жена ми на спокойствие? Ако мислите, че имам пръст в цялата история, арестувайте ме! Но докато това не се докаже, очаквам да се държите с нас като с такива, каквито сме — невинни.

— Щефан, какво значи всичко това? — намеси се Ребека. — Господин Дорн просто изпълнява задълженията си. Как така…

Щефан ядосано се обърна към нея, но в последния момент разбра, че няма никакъв смисъл да изкарва лошото си настроение на жена си и преглътна думите, които бяха на езика му. Въздъхна дълбоко, насили се да бъде спокоен и каза:

— Не искам и теб да въвлекат в тази глупава история. Достатъчно е, че онзи луд ми създава неприятности.

Още докато изговаряше думите, разбра, че не става много ясно кого има предвид с „онзи луд“, но не поясни.

Ребека явно схвана нещата по друг начин, защото избухна:

— Е, стига толкова! Не искам да… — Лицето й изведнъж се изкриви от болка и тя се сви в количката. Сестрата бързо дойде и взе детето, макар че нямаше никаква опасност то да падне. Въпреки силната болка Ребека здраво го стискаше и сестрата почти насила го изтръгна от ръцете й. Щефан клекна до нея и взе ръката й.

— Ребека! Какво става?

— Нищо ми няма — отвърна тя с глух глас.

Продължаваше да седи наведена напред, притисната силно до дясната облегалка. Цялото й тяло трепереше и челото й се покри с фини капчици пот. Щефан видя как избърса кръвта от лицето си. Знаеше, че раните й са доста по-лоши от неговите и не заздравяват бързо. Освен това тя много често получаваше пристъпи на силна болка. Но никога досега не беше ставал свидетел на тези пристъпи и за първи път осъзна колко страда жена му.

Ребека пое два-три пъти въздух през носа и се изправи. Движението отне всичките й сили.

— Вече съм по-добре. Всичко мина…

— Да, виждам — отвърна Щефан, изправи се и повика с ръка сестра Марион. — Заведете жена ми в отделението й. Аз ще дойда след малко.

— Не е нужно — каза Ребека. — Искам…

— Никакви възражения! — прекъсна я Валберг. — Мъжът ви е прав. Във вашето състояние не бива да се претоварвате. Ако продължавате да упорствате, в бъдеще няма да давам разрешение да идвате тук.

Ребека го изгледа гневно, но не каза нищо. Устните й продължаваха конвулсивно да се свиват от болка и вероятно просто нямаше сили да му противоречи. А може би приемаше заплахата съвсем сериозно.

Сестра Марион хвана количката и тръгна заднешком през вратата. Професор Валберг вдигна ръка и я спря.

— Чакайте! — Той погледна първо Щефан, после Дорн. — Ако онзи тип наистина още се навърта наоколо, по-добре да не тръгвате сама. Двама от дежурните санитари да ви придружат.

Върху лицето на Марион се изписа истинско облекчение, въпреки че може би възнамеряваше да се върне по същия път, по който дойдоха. Реакцията й беше напълно разбираема. Щефан също не би се чувствал много добре, ако знаеше, че трябва да върви сам през голите бетонови подземия.

Придружи сестрата и Ребека до асансьора и изчака, докато се качат.

— Идвам след десет минути — обеща той. — Честна дума!

Ребека вдигна глава и го изгледа с недоверие. Той допълни с пресилена усмивка:

— Обещавам повече да не се заяждам с полицая. Права си — човекът просто си изпълнява задълженията.

Ребека кимна с глава. Пристъпът явно беше отминал напълно, защото тя седеше отпуснато. Само дясната ръка все още стискаше облегалката на количката.

— Обади ли се на Роберт? — попита тя.

— Разбира се.

Явно през целия този ден е свръхчувствителен, защото въпросът на Ребека го ядоса. По дяволите! Не е герой, но не е и идиот, комуто големият, богат шурей непрекъснато да избърсва задника!

Обърна се бързо, за да не види Ребека изражението на лицето му, защото мислите му сигурно ясно се четяха. Върна се до заключената врата на интензивното отделение и остана така три-четири секунди. Беше изненадан от собствените си реакции. Наистина имаше извинение, защото през този ден преживя какво ли не, но в крайна сметка Ребека като че ли беше права — Дорн само върши работата си. А ако я върши и добре — в което Щефан не се и съмняваше, — тогава трябва да гледа на него по-скоро като на съюзник.

Пое дълбоко въздух, натисна звънеца и използва времето, докато някой дойде и му отвори, да подреди мислите си и да принуди себе си да се вслуша в гласа на логиката, който обясняваше точно същото, за което мислеше преди малко. Когато вратата се отвори, поне външно отново бе спокоен, а когато след малко се присъедини към Валберг и Дорн, дори успя да лепне върху лицето си нещо като извинителна усмивка.

— Съжалявам — каза той, без да се обръща конкретно към някого от двамата. — Не знаех, че е толкова лошо.

— Вероятно и жена ви не знае — отвърна Валберг, поклащайки глава. — Или пък не иска да го разбере. Наистина трябва съвсем сериозно да поговорите с нея.

— Ще го направя — обеща Щефан.

Може би защото темата му беше неприятна, той обърна глава и се вгледа в хромираното креватче под прозореца. Сестрата беше сложила Ева да легне и я бе завила, макар че детето не изглеждаше никак уморено. Седеше в креватчето, обгърнало с ръце свитите до тялото крака. Брадичката беше върху коленете. Изглеждаше по странен начин възрастна и замислена. И погледът й беше такъв. Очите бяха широко отворени, много живи и будни и гледаха Щефан, Валберг и Дорн с невероятно знаещ и някак дебнещ поглед. В тези недетски очи имаше страх, изострено внимание и още нещо друго, което Щефан не можеше да определи с думи.

— Наистина много сладко дете — каза Дорн. Приближи се до креватчето, подпря се с лявата ръка на решетката, а дясната протегна към лицето на Ева да я погали. Момиченцето втренчи поглед в ръката му, наклони глава настрани и разтегна устни. И при най-добро желание Щефан не можа да определи дали това е усмивка или оголване на зъбите.

Сигурно и Дорн си бе помислил същото, защото не довърши движението си, а застина за момент с протегната ръка, преди в следващия миг да се изправи отново. Погледна дясната си ръка, сякаш не знаеше какво да прави с нея.

— Странно същество… Жена ви ми разказа при какви обстоятелства сте я намерили.

Щефан замълча. Ясно беше, че Дорн очаква някакъв отговор, но той нямаше да му го даде. Не знаеше какво е разказала Ребека.

— Невероятно е на какви жестокости са способни хората — продължи Дорн, разбрал най-сетне, че Щефан нищо няма да каже. — Искам да кажа… Подобни неща могат да се очакват от диваци, от туземци някъде в Амазония, които никога не са виждали бял човек. Но човешки жертви тук, в центъра на Европа…

— Това не е много сигурно — каза Щефан.

— Не е ли?

Щефан се отдръпна от креватчето, но погледът му още веднъж се плъзна по лицето на Ева. Този път по гърба му полазиха тръпки, когато видя погледа в очите й. Имаше чувството, че детето разбира за какво говорят. Може би не значението на всяка дума, но поне смисъла. С мъка се откъсна от очите й и се обърна към Дорн.

— Нашият местен водач ни разказа историята. Когато намерихме детето, тя ми се видя съвсем истинска. Но сега вече като че ли не съм толкова сигурен.

— Защо? — попита Дорн.

— Ако треперещ, почти полудял от страх и ранен намерите насред гората голо дете, пазено от изгладнели вълци, готов сте да повярвате на всичко. Но след известно време, прекарано в цивилизацията, нещата започват да изглеждат малко по-различно.

Дорн замислено го погледна. Щефан, разбира се, не му каза нищо ново. Той самият беше стигнал до подобен извод след разказа на Ребека, но професията го беше научила да се съмнява във всичко, дори в привидно достоверните факти. Затова се обърна към професора.

— Вие ми казахте, че със сигурност детето е прекарало известно време само в гората.

— Доколкото това може да се каже със сигурност, да — потвърди Валберг. Приближи се, хвърли бегъл поглед към Ева, но запази по-голямо разстояние отколкото Дорн и Щефан. — Ако можем да говорим с нея, всичко ще е много по-лесно. Така обаче…

— Но тя е достатъчно голяма, за да може да говори — каза Дорн. — Или ви трябва преводач?

Валберг поклати глава.

— Не това е проблемът — той посочи с ръка към югославската медицинска сестра, която седеше на един стол до креватчето и прелистваше някакво списание. — Сестра Данута е от същата област. Говори доста от местните диалекти и затова я помолих да се грижи за Ева. Това не е проблем… Досега детето не е казало нито дума.

— Та тя е поне на десет години! — учуди се Дорн.

Валберг вдигна рамене.

— Да, приблизително.

Дорн отново се обърна към Ева и намръщено се вгледа в нея. Личеше, че мисли напрегнато. Щефан се запита дали не си въобразява, че за няколко минути ще разреши загадка, над която лекарите в болницата от две седмици си блъскат главите. А и не само те.

— Може да е от онези деца на вълците… — промърмори той.

Валберг кратко се засмя.

— Повярвайте ми, господин инспектор, това са само легенди. Модерни приказки.

— Така ли? — Дорн отмести поглед от Ева и го погледна скептично. — Чувал съм няколко истории, които звучат съвсем убедително.

— Те са и истински — каза Валберг, поклащайки глава. — Вярно е, намериха две или три деца, които вероятно са израснали сред дивите животни.

— Четох за това — потвърди Дорн. — Имаше преди няколко години случай във Франция и един друг — в Русия.

— Някога, през шейсетте години — потвърди професор Валберг. — Но нещата не стоят така, както медиите ги представят. Нали не можете да си представите, че ей така ще оставите пеленаче насред гората и маймуните или някой вълк ще се погрижат за него и ще го осиновят. — Той посочи Ева. — Дете в тази възраст няма никакви шансове. Ще умре от глад.

— А какво става с децата, които по някакъв начин успяват да оцелеят? — попита Дорн. — Двата случая например, за които и вие сам казахте?

— Това е друго нещо. През последните две седмици много внимателно проучих случаите. Били са по-големи, когато са изоставени. Може би не много по-големи от нея, но все пак достатъчно, за да преживеят със собствени усилия.

— Сред диви животни? — попита недоверчиво Дорн. — Дете на шест или седем години?

— Може би едно на хиляда — натъртено каза Валберг. — Помислете сам — два случая за тридесет години. Между другото, малко след намирането му едното дете е починало, а другото, доколкото знам, и до днес е изолирано в специалното отделение на някаква психиатрична клиника.

— Защото не се е научило да се държи като човек — предположи Дорн, но Валберг поклати глава.

— Защото се е отучило да се държи като човек. Виждате ли… представата, че диви животни осиновяват и отглеждат малки деца наистина е романтична, но е напълно безпочвена. Такова дете би загинало от глад, умряло от студ още първата нощ или в най-лошия случай — изядено от диво животно. Това жалко същество, момчето, което откриха в Русия, някак се е справило и е оцеляло, но напълно е загубило разума си. Или още преди това е било не съвсем наред и затова родителите му са го оставили в гората. Когато го намерили, момчето е било горе-долу на дванадесет години. И по всяка вероятност доста дълго е живяло във вълча глутница. Не е можело да прави нищо човешко — да говори, да върви изправено… В известен смисъл се е било превърнало във вълк. Но не защото е хранено с вълче мляко, а защото е израснало сред вълци и инстинктивно се е опитвало да се нагоди към тяхното поведение. И е имало късмет, че точно тогава са го открили.

— Как така? — попита Дорн.

— Защото може би след няколко години са щели да го убият — каза Валберг. — Не съм специалист по поведението на вълците, но съм сигурен, че рано или късно някое от другите животни е щяло да го предизвика на двубой. Щяло е да умре, щом влезе в пубертета.

— Но е живо — каза Дорн със странно упорство в гласа. — Вече тридесет години. И е в някаква лудница.

Валберг присви очи и понечи да отговори, но Дорн го прекъсна с извинителна усмивка.

— Извинете, отклонявам се от темата. — Той се прокашля и се обърна към Щефан: — Ако правилно съм ви разбрал, вие не сте съвсем убеден, че това дете е изоставено от родителите си, така ли?

— Изобщо не съм убеден в нищо — отвърна Щефан. — Просто не знам какво се е случило. Може да е била разделена от семейството си, или да е станало някакво нещастие, при което родителите са загинали. Никога няма да разберем…

— По-умно сте щели да постъпите, ако не сте я взели със себе си — замислено каза Дорн. — Защо не я предадохте на местните власти?

Щефан се засмя.

— Какви власти? Бяхме доволни, че се отървахме живи от онази гостоприемна страна. Вие явно и представа нямате какво става сега там.

— Мислех, че войната е свършила — каза Дорн.

В ума на Щефан светнаха всички предупредителни лампички. Насили се да си втълпи, че Дорн не е от хората, с които може да се води безобиден разговор. Макар че не изглеждаше така, разговорът си беше чист разпит.

— Да — опита се да се измъкне той. — Така е, свършила е, но нещата не са се променили кой знае колко.

Това беше отговорът, който Дорн искаше да получи и този път не се показа много разочарован. Няколко секунди гледа момиченцето, после замислено продължи:

— Започвам да се питам дали нападението над госпожа Халберщайн няма нещо общо с нея.

— С Ева? — недоумя Щефан. — Как така?

— Госпожа Халберщайн каза, че нападателят е имал силен акцент.

— Разбирам — каза с подигравателна нотка в гласа Щефан. — Искате да кажете, че е дошъл да си я вземе.

— А защо не? Всичко е възможно.

— Едва ли. Първо трябва да знаят, че сме тук. Не сме давали визитните си картички на хората, които ни преследваха.

— Какви хора? — хвана се Дорн за думата.

Щефан мислено се наруга. Явно Ребека все пак не е била чак толкова разговорлива с инспектора, както с брат си. Сега с това, което каза, наля масло в огъня на Дорн.

— Това… не мога да ви кажа — отвърна той. — А и в случая няма значение.

— Може би по-добре от вас мога да преценя това.

Щефан сви рамене и отмести поглед от инспектора.

— Да, вероятно.

Дорн сбърчи чело, отвори уста, но явно му дойде нещо по-добро наум и замълча. Щефан обаче беше сигурен, че с това въпросът не е приключен. За сетен път се прокле, че беше толкова невнимателен.

— Във всеки случай всичко е доста мистериозно — изрече Дорн след известно време. — Може би ще е по-добре за известно време вие и съпругата ви да стоите по-далеч от детето. Поне докато пипнем онзи безумец.

Изглежда, изобщо не се съмнява, че ще го пипнат. На негово място Щефан нямаше да е толкова сигурен. Още не беше забравил срещата си с мъжа в коженото яке. И колкото повече мислеше за нея, толкова по-странно му изглеждаше всичко. Запита се дали да не разкаже на Дорн по какъв странен начин непознатият изчезна в тъмнината пред него, с риск отново да го помислят за не съвсем в ред. Но преди да реши дали да го направи, Дорн демонстративно погледна ръчния си часовник.

— Време е вече да си тръгвам. Трябва да се прибера, преди жена ми да е създала допълнителна работа на колегите, съобщавайки за изчезването ми. Ще се видим утре сутринта в службата ми.

— Трябва ли да доведа адвокат? — попита Щефан.

Дорн се усмихна.

— Още не. Освен това може би изобщо няма да ви потрябва. Господин професор! — Дорн се сбогува само с кимване на глава и тръгна.

Щефан се загледа замислено след него и изчака да чуе щракването на вратата, преди да се обърне към Валберг.

Професорът не изглеждаше особено въодушевен, но Щефан не разбра заради кого е мрачният израз върху лицето му — заради него или заради Дорн. Вероятно и заради двамата.

— Съжалявам за трудностите, които имате — започна той, но Валберг махна с ръка и прогони укорителния израз от лицето си.

— Нямам никакви трудности. Нали знаете — ако въобще има по-надменни и по-самоуверени хора от полицаите, това са докторите.

Щефан стъписано го погледна. Не беше сигурен дали думите бяха изречени на шега, но знаеше какво очаква Валберг и затова лекичко се засмя. Веднага след това обаче отново стана сериозен.

— Не сте му казали цялата истина, нали? За нея — той посочи детското креватче.

— Не съм го лъгал — отговори уклончиво Валберг. — Само че не трябва да знае абсолютно всичко. Иначе при следващото пълнолуние ще се появи с някой пастор и с пистолет със сребърни куршуми и ще я чака да се превърне във върколак.

Зад тях нещо прошумоля. Щефан се обърна и видя, че сестрата е изпуснала списанието и се навежда да го вдигне от пода. Движенията й бяха твърде отсечени и бързи, за да може да прикрие нервността си. Освен това съзнателно беше изкривила лице настрани, за да не го видят двамата с Валберг.

Погледа я замислено, запита се колко ли неприятно й е да усеща втренчения му поглед, обърна се и приближи до креватчето на детето. Ева отново вдигна към него странния си поглед, сякаш беше разбрала всяка дума от разговора им. Беше невъзможно! Без значение дали е вълче дете или не, двамата с професора разговаряха на език, който детето за първи път чу само преди две седмици. Не може да ги е разбрала.

— Какво не е наред с нея? — промърмори той тихичко, почти на себе си.

Искаше да се обърне към професора, но не беше в състояние. Погледът в тези тъмни, големи детски очи го приковаваше по страшен, непонятен начин. Като че ли имаше нещо… нещо познато в очите й, нещо, което вече беше виждал. Но къде?

— Знам какво мислите — обади се Валберг. — Сигурно доста време е прекарала при онези вълци, защото вече е придобила някои от навиците им. Знаете ли, че ръмжи, когато нещо не й харесва? И хапе и дращи, вместо да плаче като другите деца на тази възраст?

Щефан поклати глава. Призна си, че знае много малко неща за Ева. През последните седмици беше идвал тук много пъти, но никога не бе минавал през стъклената преграда. Най-сетне откъсна поглед от момиченцето и погледна Валберг.

— Не казахте ли преди малко, че дете на нейната възраст не би могло да оцелее?

— Не говоря за месеци — отвърна Валберг. — Тя е на три-, най-много на четири години. Децата на тази възраст са невероятно възприемчиви. И страшно бързо се нагаждат към променените условия. Жена ви разказа, че когато сте я открили, вълците са я пазели.

Щефан потвърди с кимване на глава.

— Кой знае при какви условия е живяла преди това — продължи Валберг. — Може пък онези диви животни да са били първите същества, от които не е трябвало да се страхува. Или първите създания, от които е получила разбиране.

— Искате да кажете, че е трябвало да я оставим там, така ли? — попита Щефан. Разбира се, нямаше предвид буквално това, но Валберг прие думите му буквално и отвърна:

— Щяла е да умре, ако не сте я взели. Действали сте правилно, все едно какво казва този глупак полицаят. Ако се съди по състоянието, в което беше доведена тук, сигурно не е прекарала много време навън. Може би две седмици, не повече. След още две сигурно щеше да е мъртва.

— Но сега й няма нищо, нали? — попита Щефан. Гласът му прозвуча по-загрижено, отколкото си представяше, че може да го каже. Това го ужаси.

— Не, поне физически нищо й няма.

— А душевно?

— Не съм психолог, но доколкото мога да преценя, тя е съвсем нормална. Просто родителите й са пропуснали да я научат на някои неща, това е. С малко повече търпение и време нещата могат да се оправят. — Той погледна Щефан. — Жена ви иска да я осинови, нали?

Щефан кимна с глава.

— Не мисля, че нещо е в състояние да я откаже от това й намерение.

— А защо пък не? — каза Валберг. — Ако това, което ми разказа, е истина, това е най-доброто нещо, което може да се случи на малкото същество. — Той се обърна и впери поглед в детето зад хромираната решетка. Щефан отново изпита чувството, че малката отвръща на погледа на лекаря по много по-разумен начин, отколкото е характерно за годините й. Докторът продължи, без да се обръща:

— Когато научих, че двамата сте журналисти, малко се обезпокоих. Но сега вече виждам, че е било напразно.

— Защо? — попита Щефан.

— Няма да злоупотребите с историята, нали? — обърна се Валберг към него. В същия миг като негова по-малка сянка момиченцето повтори движението му и Щефан се озова срещу проницателните й очи. — Можете да спечелите доста известност от случая, а сигурно и доста пари.

— От какво? — Разбира се, Щефан много добре знаеше какво има предвид докторът и усещаше колко му е трудно да изрече думите.

— Ще е голяма сензация. Дете на вълците! Ще се появите във всички вестници и телевизионни програми.

— И това, след като вие току-що ми обяснихте, че подобно нещо не съществува?

Валберг отсечено поклати глава.

— Кой го интересува какво може да съществува и какво не? Това е само мое мнение. По случайност също и на по-голямата част от моите колеги. Аз ли трябва да ви обяснявам как се прави сензация? Това малко беззащитно същество може да ви направи милионери.

— Вас също — каза Щефан. — Но мисля, че в дадения случай никой от нас не се интересува от пари. От това ли ви беше страх?

Валберг не отговори, но не беше и нужно. Беше ясно като бял ден. Самият Щефан много пъти беше проигравал тази възможност и винаги със същия резултат — нямаше нужда много да се напрягат и дори нямаше да се наложи да използват всичките си връзки и опит, за да направят от детето, което измъкнаха от вълчата глутница, медийна звезда. Нещо по-лошо — ще им струва много повече усилия да предотвратят това. Даже не беше много сигурен дали ще успеят. За тайната им вече знаят двама души, а те няма да са последните.

Поклати глава.

— Не знам как си представя този Дорн цялата история, но ние с Ребека няма да кажем на никого. Много добре знам какво ще й причиним — и той посочи Ева.

Въпреки че Валберг полагаше усилия да изглежда безучастен, не можа да скрие облекчението си.

— Ако това наистина е така, ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна — каза той, след което изведнъж смени темата и с театрален жест, досущ като Дорн, погледна часовника си. Гласът му също много наподобяваше неговия, когато каза:

— Май вече е време да тръгвам.

— Защо? И вашата жена ли ще подаде обява за изчезнало лице?

Валберг непринудено се изсмя.

— Не. Не ме чака семейство, а отрупано с работа бюро. А работата сама не се свършва. Ще поостана сигурно още час в болницата, може и повече. Ако ви потрябвам, можете да ме намерите в кабинета ми.

Той се отдръпна от леглото, обърна се и бавно тръгна към вратата. Явно очакваше Щефан да тръгне с него, но той отново се наведе над креватчето, за да се опита да говори с Ева. В действителност обаче почти не виждаше детето, а се ослушваше в стъпките на Валберг, които постепенно заглъхнаха зад затворената врата в коридора. После се изправи, отдръпна се рязко от детето и се обърна към сестрата.

Тя отново беше разтворила списанието върху коленете си, но вече не разглеждаше пъстрите страници, а гледаше Щефан право в лицето. Сигурно познаваше много по-добре хората, отколкото Валберг, защото явно знаеше защо остана.

Лицето й беше пребледняло. Ръцете и раменете бяха напрегнати, а пръстите й така стискаха списанието, че почти го късаха.

— Цяла нощ ли ще останете тук? — попита Щефан. Тя кимна с глава, бавно стана и пристъпи към малък шкаф. Започна да премества нещата в него, без действително да има нужда — явно, за да покаже, че е заета. А може би просто да прикрие нервността си.

— Често сте при нея, нали? — попита Щефан. — Искам да кажа… виждам ви всеки ден, когато идвам.

— Не съм всеки ден тук — отвърна сестрата. Имаше плътен, много приятен глас със силен акцент, но говореше доста разбираемо. — Грижа се за детето. Професорът смята, че съм най-подходяща за тази цел. Ще получа компенсации за тези дни, когато малката… я изпишат.

— Но вие не мислите, че е така, нали? Че сте най-добрата…

Сестра Данута се беше обърнала, така че не можеше да види лицето й, но движенията й станаха по-отсечени и тялото — по-напрегнато. Щефан разбра, че е близо до истината и че няма да спечели много, ако продължи да увърта с празни приказки. Сестрата беше нервна и като че ли изпитваше страх, макар че той не можеше да си представи защо. Може би нямаше да се появи по-удобен момент да получи отговорите, които търси.

Приближи се, застана на крачка зад нея и я докосна с ръка по рамото.

— Знаете нещо, нали?

Сестра Данута застина при допира му. За миг Щефан не беше сигурен как точно ще реагира, но тя се обърна, изчака той да свали ръка от рамото й и го погледна в очите. Беше пребледняла още повече и не можеше да скрие лекото си треперене. Когато отговори обаче, гласът й беше твърд:

— Не. Откъде трябва да знам? Не съм виждала момичето, преди да го докарат тук.

— Знаете какво имам предвид — каза Щефан.

Данута нервно прокара ръка по престилката си. Продължаваше да го гледа, но самообладанието й вече не можеше да контролира тялото.

— Нямам представа за какво говорите.

Думите й го разгневиха, но потисна изблика на гняв, поклати спокойно глава и дори се усмихна.

— Не се бойте, няма да ви издам и няма да разкажа на никого за разговора ни. А професор Валберг и онзи полицай са последните, с които ще споделя — ако от това се страхувате, разбира се. Знаете какво се е случило с момиченцето, нали?

— Нищо не се е случило — упорстваше сестрата. — Най-обикновено дете, това е. Просто дете.

— На което са сторили нещо чудовищно — допълни Щефан. — И вие знаете какво.

В погледа на Данута проблеснаха искри. Щефан усети как желанието й за съпротива се изчерпва. Стори му се, че в очите й вижда суеверен ужас. Не искаше да я измъчва, но вече беше убеден, че знае нещо.

— Не е трябвало… не е трябвало да я довеждате тук — с мъка изрече Данута. — Това не е добре.

Щефан въздъхна.

— Значи все пак историята е вярна. Оставили са детето, за да го вземат вълците. Така ли е? — Въпреки изминалото време и многобройните разговори, които бяха водили по темата, мисълта отново му се стори чудовищна. Може би още по-чудовищна заради сигурността и логиката на цивилизования и подреден свят, в който се върнаха. — Принасят в жертва децата си… — промърмори той. — И всички знаят за това. А какво щеше да стане, ако бяха разбрали, че детето им е още живо? Щяха ли да се върнат, за да го убият, или щяха да чакат да умре от глад?

Искрите в погледа на Данута станаха още по-силни и той усети, че думите му пробудиха нещо у нея. Може би знанието за нещо, срещу което отчаяно се бори и което, изглежда, й причинява много по-голяма мъка от думите на Щефан.

— Това са само легенди — отвърна сестрата. — Неща, които старите хора разказват. Приказки, нищо повече.

— Колко често се случва? — попита Щефан. — Всяка година? При всяко пълнолуние? Или веднъж на всяко поколение?

Не разчиташе Данута да му отговори, защото вероятно и не знаеше отговора на въпроса му. Искаше просто да говори, за да се отърси от ужаса, с който го изпълваха собствените му думи.

— Хората там са прости — каза Данута. — Вярват в прости неща и вършат прости неща.

— Искате да кажете, принасят в жертва деца?

Видя как при думите му тя видимо потръпна, сякаш й беше зашлевил силна плесница. Запита се защо ли търси отговорност точно от нея.

— Тази долина е проклето място — продължи Данута. — Дори не бива да се изговаря името й. Хората, които живеят там, се страхуват да го правят.

Толкова много се страхуват, че жертват собствените си деца, помисли си Щефан. Знаеше, че това е единственото рационално обяснение, но част от съзнанието му все още отказваше да повярва. Беше така, както преди това каза Дорн — отнасяше се не за дивашко племе от непристъпните гори на Амазония, а за област, която се намира на по-малко от час полет със самолет оттук.

— Дорн беше ли прав? — попита Щефан. — Кажете ми истината, Данута — възможно ли е онзи човек да е дошъл да си вземе обратно детето?

— Не! — гласът й беше изпълнен с ужас и тя отривисто поклати глава. — Никой не би го направил. Това е… вук.

— Вук? — Щефан се замисли, после кимна с глава. — Това означава „вълк“, нали? Искате да кажете, че това е замислено като жертва за вълците?

— Никой не бива да го докосва — отвърна Данута.

Но те бяха го докоснали. Тръпки го побиха. Действията им бяха много повече от едно докосване. Спасиха детето, отмъкнаха жертвата на вълците и така може би докоснаха нещо много по-дълбоко, по-старо и по-опасно, отколкото можеха да си дадат сметка. Традицията на тези варварски жертвоприношения сигурно идва от средновековието, а вероятно и от много по-отдавна. Кой може да каже на какво са способни хора, които поколения наред са проливали кръвта на собствените си деца?

Реакцията му — при това единствено възможната в този случай — беше ясна: нещата трябва да приключат веднъж завинаги! Имаше само един начин, по който може да постъпи с това, което научи — да го разкаже на нужното място, за да се погрижи някой тези убийства да свършат. Но тогава погледна в очите на Данута и сякаш видя в тях Ева. За миг го докосна нещо невидимо, което през цялото време е било с тях в помещението. Обърна се и се вгледа в малката. В очите й прочете това, което вече знаеше. Няма да го направи. Няма да посвети никого в страшната тайна, дори с риск да загуби Ева. Защото по този начин ще предизвика онова, от което се страхуваше не само професор Валберг.

В продължение на няколко дълги секунди стоя неподвижно, загледан в детето. Накрая сестрата го изтръгна от вцепенението, минавайки край него.

— Нима да кажа на никого — каза той.

Данута не реагира на думите му, сякаш точно това очакваше да чуе. Наведе се над креватчето и взе Ева в ръце. Щефан я гледа още известно време, после се обърна и без да каже повече нищо, излезе от стаята.

Отиде при Ребека, както беше обещал, но постоя само половин час и веднага след това се прибра направо вкъщи. Чутото от сестрата така го беше развълнувало, че дори забрави за русокосия младеж. Чак когато затвори вратата на жилището зад себе си, осъзна, че по пътя беше дал на евентуалния нападател поне двадесет възможности да го издебне. Мисълта го накара да потръпне, макар че всичко вече беше минало. Все пак оставаше някаква смътна надежда, че мъжът случайно е нападнал служителката и не е дебнел точно него.

Легна си рано, но трудно заспа и се буди няколко пъти. На сутринта стана още по-уморен от вечерта, със страшно главоболие и отвратителен вкус в устата, но побърза да се оправи, за да не закъснее за уговорения час при полицейския инспектор.

Щефан гледаше на тази среща със смесени чувства. Предната вечер инспекторът не беше и наполовина толкова враждебен и недоверчив, както следобеда преди това, но това не означаваше нищо. Дорн дори и да му вярваше — което никак не беше сигурно, — това не променяше кой знае колко нещата. Дали ще бъде заподозрян или потенциална жертва или пък и двете — Щефан беше сигурен, че следващите дни ще му донесат доста неприятности и вълнения.

Изпи три чаши силно черно кафе, което не прогони умората, но така го зареди, че да може да издържи поне през следващите два-три часа. Изтри обажданията от телефонния секретар, без да ги прослуша, и изключи телефона. Почувства се някак облекчен — лошите новини нямаше да го очакват, когато се върне.

Точно когато излизаше от дома си, срещу себе си видя млада жена. Имаше нещо странно в нея, което го накара внимателно да се вгледа в лицето и походката й, докато минаваше край него. Прецени възрастта й на най-много двадесет и пет години. Ако беше положила малко повече грижи за външността си, можеше да мине за красавица. Беше облечена в черна пола, обикновена бяла блуза и върху нея късо кожено яке от онези, които бяха излезли от мода преди пет години. Дрехите й имаха вид, сякаш ги носи повече от четири седмици. Косата стигаше до раменете и беше невероятно черна, а от двете страни на лицето висяха два асиметрични сиви кичура. Прическата й изглеждаше така, сякаш откакто се е родила, не е слагала гребен в косата си.

Вървеше много бързо и почти изтича нагоре по стълбите. Ако така е тичала до четвъртия етаж, вече трябваше да не й е останал дъх. Когато мина край Щефан, погледът на големите й, почти неестествено черни очи го прониза. Беше едновременно приятелски и внимателен, което го обърка повече, отколкото занемареният й външен вид. Спря, обърна се и гледа след младата жена, докато тя се скри от очите му на следващата стълбищна площадка. Ритмичното потракване на стъпките й не промени темпото си. Сигурно е много издръжлива физически или много бърза, за да се движи така, помисли си Щефан.

Пропъди мисълта за нея и продължи по пътя си. Сградата се обитаваше приблизително от четиридесет семейства и макар че от пет години живееха тук, почти не познаваха съседите си. Според неговите разбирания в това нямаше нищо лошо. Той много държеше на приятелите си и на един по-широк кръг познати, но също така и на известна дистанция в отношенията. Нито той, нито Ребека се бяха постарали да изградят по-близки отношения със съседите, като например в пиене на кафе всяка неделя или гостуване всяка трета вечер в дома на другия. Ако някой от останалите е приятел с тази млада пънкарка, това изобщо не го засяга. Освен това в момента имаше много по-важни проблеми.

На излизане от входа едва не се сблъска с висок младеж, който се мотаеше пред вратата и не показа никакво намерение да се отмести встрани, макар че видя Щефан да излиза. Той избегна сблъсъка в последния момент, измърмори по навик някакво извинение и изведнъж изпита чувството, че всъщност отнякъде познава младежа. Чувството не беше много силно, но достатъчно натрапчиво, за да го погледне още веднъж, този път по-внимателно.

Не, не го познаваше. Но при повторното вглеждане разбра защо му се стори познат. Съвсем ясно беше, че е заедно с пънкарката, която горе на стълбището за малко не го прегази. Старомодният му кафяв костюм беше толкова измачкан и мръсен, сякаш цяла седмица е нощувал с него на някоя пейка в парка. Възелът на вратовръзката беше наистина възел. Видът му щеше да е направо смешен, ако не беше дивото изражение на лицето и пронизващият поглед в кафявите очи. Беше висок сигурно метър и деветдесет, ако не и повече, и толкова широкоплещест, че изглеждаше почти уродлив. Освен това сигурно посещаваше същия фризьор като младата жена — косата му беше също толкова рошава и сплъстена като нейната и имаше същите светли кичури отстрани, които обаче не правеха същото екзотично впечатление като при нея.

Гигантът, изглежда, усети, че Щефан втренчено го наблюдава, защото рязко обърна глава и намръщено го погледна. Щефан побърза да сведе поглед и излезе от входа. Както работеше късметът му през последните дни, като нищо младежът ще се окаже достатъчно откачен, за да се обиди от погледа му, а последното нещо, което му трябва, е някакво произшествие.

Тръгна към колата си колкото се може по-бързо, но така че темпото му да не изглежда като бягство, качи се вътре и преди да завърти ключа в стартера, заключи вратата след себе си. Излишна предпазна мярка, защото в огледалото видя, че мъжът продължава да стои пред входа и да разглежда фасадата с дръпната назад глава. Със сигурност вече го е забравил, ако изобщо го е забелязал.

Докато въртеше ключа и чакаше старият двигател да запали, Щефан си заповяда да бъде спокоен. Имаше всички основания да е нервен, а още повече и предпазлив, но не си правеше добра услуга, ако изпадаше в крайности и във всяко непознато лице виждаше нападател.

Най-сетне двигателят забоботи. Щефан нетърпеливо го изчака да поработи малко, включи на скорост и потегли. Зад него прозвуча гневно изсвирване. Изсвистяха гуми и един автомобил така близо профуча, че той сви глава между раменете в очакване да чуе стържене на метал, но онзи явно в последния момент избегна удара. Колата с криволичене се върна в своето платно и продължи напред, без да спре.

Той затвори очи, преброи мислено до десет и за кой ли път се опита да се успокои. Грешката беше негова. Не погледна в огледалото за обратно виждане, а потегли веднага и само благодарение на бързината на другия шофьор избегнаха катастрофата. Трябва да се стегне!

По пътя към полицейското управление преживя още две подобни ситуации. Не бяха толкова опасни като първата, но ясно показаха, че изтощението му е достигнало такава степен, която той просто не можеше да си обясни. Наистина преживя напрегнат ден и спа само няколко часа, но и на двете неща беше свикнал заради професията си. Явно преживяното го занимаваше повече, отколкото му се искаше.

Пристигна пред полицейското управление с десет минути закъснение, слезе и попита за кабинета на Дорн. Тук го очакваше изненада. Инспекторът не му спести една заядлива забележка по отношение на закъснението, но очакваният разпит не се състоя. Дорн нареди да протоколират казаното от него вчера и го помоли да подпише протокола. Не спомена и дума за онова, което се случи вчера следобед в болницата.

— Това е всичко засега, господин Мевес — каза той, след като Щефан подписа протокола и той небрежно го прибра в едно чекмедже на бюрото си. — Ще ви се обадим, когато разследването даде някакви резултати.

Щефан го погледна изненадано.

— Как така всичко? И няма „не напускайте града“ или „уведомете ни, ако смятате да пътувате някъде“?

Дорн доста безуспешно се опита да се засмее. Когато отговори, гласът му прозвуча малко изнервено:

— Това не е американски криминален филм, господин Мевес. И никой не ви подозира в заплануван атентат срещу федералния президент. В момента сте само свидетел.

Думите му бяха казани с тон, който недвусмислено говореше, че за него темата е изчерпана и че не беше в настроение повече да разговаря. Щефан послушно стана. Обяснението за поведението на Дорн сигурно беше съвсем обикновено — имаше други, много по-тежки задачи, а този случай е само рутинна работа, за която в момента му липсват и нерви, и време.

Въпреки това попита, преди да излезе:

— Вчера разбрахте ли нещо?

— Никого не видях, ако това имате предвид — отвърна Дорн, все още с леко нетърпелив тон. Посегна към телефона, започна да избира някакъв номер, но се отказа. Притисна слушалката до рамото си, залюля пръсти над бутоните на апарата и допълни:

— Двете сестри на рецепцията потвърдиха показанията ви. Наистина е имало млад мъж, който отговаря на вашето описание.

— И това ли е всичко? — попита Щефан.

Дорн превъртя очи.

— Не, разбира се, че не. Веднага ще уведомя две отделения за специални поръчения, ще разпоредя издирване на цялата територия на страната и ще затворя всички изходни магистрали. Освен това летището и гарата, естествено. — Той ядосано тръшна слушалката и настойчиво изгледа Щефан. — Разбирам нервността ви, господин Мевес, но, повярвайте ми, правя каквото е по силите ми. Оставете ме просто да си върша работата и чакайте.

— Естествено. Извинете, не исках да ви…

— Само още едно нещо — прекъсна го Дорн. — Сигурно не бива да го казвам, но, честно казано, ви вярвам. Затова, моля ви, послушайте съвета ми и не се опитвайте да предприемате нещо на своя глава. Особено що се отнася до онзи Маасен и госпожа Халберщайн. Не бива да ходите сега в болницата, за да разговаряте с нея.

Щефан го изгледа с недоумение. Точно това смяташе да направи, преди да отиде днес при Беки.

— Защо не? — попита той.

— Защото само ненужно ще я раздразните. И може да го изтълкува като втори опит за сплашване.

Може и да е вярно, но мисълта, че в същата болница, където лежат Ребека и Ева, има пациентка, която смята, че той е виновен за болките, които изтърпява, никак не му харесваше. Имаше много силно чувство за справедливост и не можеше да понесе да бъде обвиняван за случка, с която няма нищо общо.

— А, да, и още нещо — допълни с въздишка Дорн. — Кажете на шурея си да не се меси.

— На шурея ми ли? На Роберт? Какво е направил?

— Този месец сметката му за телефон сигурно ще е доста голяма — отвърна Дорн, сочейки своя апарат. — Това тук звъни от сутринта, откакто съм влязъл в кабинета си. Шуреят ви явно е доста влиятелен и досега е говорил с всеки в този град, на когото му се чува думата, с изключение на президента и на главнокомандващия на НАТО. Вероятно иска само да ви помогне, но, повярвайте ми, това не прави никак добро впечатление.

Щефан не каза нищо. Не беше особено изненадан. Или по-точно — не го изненада фактът, че Роберт го е направил, а по-скоро мащабите на стореното.

— Сега ви моля да ме извините, господин Мевес — каза Дорн. — Наистина имам доста работа. Обещавам, че веднага ще ви се обадя, щом разбера нещо.

Щефан благодари, излезе от кабинета и замислено тръгна към колата си. След всичко, което се случи, нямаше да се изненада, ако изведнъж се беше озовал в килия на предварителния арест. Вместо да се зарадва, че това не се случи, той се чувстваше някак обезпокоен. Стотици пъти е гледал по киното истории като тази и е чел хиляди подобни случаи в романите, но сега всичко изглеждаше много по-различно от това, което очакваше. Ако зад всичко, което преживя, имаше някакъв дълбок смисъл, то той и при най-добра воля не можеше да го проумее.

Качи се в колата, запали двигателя и погледна часовника върху арматурното табло. Разговорът с Дорн му отне много по-малко време от предвиденото. Ако сега отиде в клиниката при Ребека, само ще попречи. Предиобедите бяха запълнени с прегледи, визитации и възстановителна гимнастика, а и като че ли малко го беше страх да продължи разговора от предната вечер. Най-разумно е да се прибере направо вкъщи и да се опита да поспи още няколко часа. Но след като ирационалното напоследък беше взело връх в живота му, сега никак не му беше до разумни постъпки. Може би от страх да не разбере, че този разум повече не може да му помогне.

Потегли. В първия момент и сам не знаеше накъде. В болницата още не можеше да отиде, а вкъщи не искаше да се прибере. Броят на останалите места, които можеше да посети по това време на деня, не беше особено голям. Още повече че не искаше да се изложи на опасността да попадне в ръцете на някой твърде старателен журналист. Макар че не се уморяваше да твърди — още повече пред Беки, — че всички тези приказки изобщо не го интересуват, и двамата с нея бяха наясно, че особено сред колегите журналисти бяха тема на разговор номер едно. Преди отпътуването се постараха никой да не научи къде отиват и най-вече защо. Но пазенето на тайна рядко функционира добре, а след връщането им кухнята в гилдията буквално кипеше от слухове. И както доказваха безбройните обаждания върху телефонния му секретар, кипежът нямаше да престане, докато не хвърлят на глутницата поне няколко залъка за залъгване на глада.

Поради липса на по-добра идея насочи колата в посока към центъра на града, паркира в един подземен гараж и си позволи късна закуска. Искаше да помисли малко и затова ресторантът му се стори най-подходящото място за това. Поръча си кафе и сладкиш, плати веднага и в продължение на няколко минути се посвети изцяло на храната си.

Не, че това му помогна — мислите, както и преди, отказваха да се подредят. Все по-силно ставаше чувството, че нищо от това, което се случи през последните дни, не е случайно или произволно, а дори напротив — подчиняваше се на ясно определен модел.

Само че той не можеше ясно да го различи.

Излапа набързо сладкиша, обра дребните трохички с пръст и допи кафето си, но не усети ситост. След случилото се вчера дори не се беше сетил да хапне нещо. Сега малкото парче сладкиш събуди глада му. Хвърли бегъл поглед на менюто, извика келнерката и си поръча голяма порция бъркани яйца със сланина и цяла кана кафе. Младата жена мълчаливо и с леко учудване прие поръчката, взе ползваните прибори и се отдалечи. Учудването й беше разбираемо. Ако не самата поръчка, то последователността й беше необичайна. Гладът му изведнъж се изостри. Само при мисълта за храна стомахът му свиреше. При това толкова силно, че крадешком хвърли поглед към съседа си по маса, за да се увери, че не го е чул.

По-добре да не го беше правил.

На масата по диагонал зад него седеше светлорус млад мъж с кожено яке и джинси.

Щефан така силно се стресна, че онзи забеляза движението и обърна глава. В продължение на една безкрайно дълга секунда двамата се гледаха право в очите. Щефан беше абсолютно сигурен, че мъжът, когото вижда, е неговият преследвач, призракът, който по необясними причини беше насъскал съдбата срещу него, за да обърка живота му. Сърцето му щеше да изхвръкне, буквално усети как адреналинът в кръвта му се покачи и всеки нерв в тялото му започна да вибрира.

— Проблем ли има? — попита русокосият. Гласът му беше остър, предизвикателен. Не беше онзи от болницата. Този тук беше малко по-възрастен и лицето му никак не приличаше на това на другия. Нервите му изиграха лоша шега, това е всичко.

— Не — промърмори Щефан. — Извинете… Припознах се.

Обърна се рязко и погледна на другата страна. Ръцете му трепереха и сърцето продължаваше лудо да бие. Усещаше, че мъжът още го гледа. Държеше се направо като идиот!

Чудо ли беше това? Нещо ставаше. Почти физически усети, че нещо се променяше — като буря, която наближава зад хоризонта, но концентрираните й енергии вече се усещат. Ставащото се отнасяше до него. До него и Ребека и това, което се случи във Вълче сърце.

Вук.

Не беше забравил думата, която сестра Данута спомена предната вечер — нито думата, нито странния начин, по който я произнесе. Страхът в гласа й не остана незабелязан. Не биваше така лесно да отхвърля предположението на Дорн. В модерния, студен свят, в който живееше, тази мисъл му се стори по-смешна от всякога. Въпреки това… Ами ако се бяха сблъскали със сили, които по-добре да не бяха срещали…?

Келнерката дойде и донесе поръчката. Ако се съди по големината на порцията, сигурно наистина е направил впечатление на прегладнял. Само че изведнъж гладът му премина…

Щефан плати, даде необичайно голям бакшиш и излезе от ресторанта. Младежът от съседната маса го изгледа учудено и за момент Щефан беше сигурен, че ще стане и ще го последва — може би да му иска обяснение или да направи нещо друго.

Глупости!

Бързо се отдалечи на известно разстояние от ресторанта — достатъчно, за да не може да бъде видян отвътре — спря и дълбоко пое въздух няколко пъти. Никой не излезе след него. Младият човек от ресторанта просто го беше погледнал и толкова! Какво от това? Сигурно вече го е забравил, а ако още не е, то ще го направи след час. На вечеря ще разкаже на приятелите си за някакъв луд, който го е зяпал в ресторанта, а когато той на свой ред го е погледнал, почти паднал от стола. И толкова.

За всеки случай хвърли последен поглед към входа на заведението, завъртя се на токовете си и тръгна към паркинга, където беше оставил колата.

Пътят дотам не беше дълъг. В тази част на града и без друго всяка трета сграда беше паркинг и заради лошото време той предпочете да не върви много пеша, а се насочи към най-близкия ресторант. Докато вървеше към грозната постройка с четири-пет подземни етажа, затърси в джоба си дребни пари за автомата, но не намери. После си спомни, че даде всичките си дребни на келнерката. Остатъкът от наличните му пари се състоеше от една банкнота от сто марки, която автоматът със сигурност няма да развали.

Щефан въздъхна. Явно прекаленото великодушие невинаги е полезно.

Огледа се в тясната уличка. Освен гаража, от двете й страни имаше и няколко други сгради. Самият гараж беше в края на улицата и отдалеч се виждаше — беше като бетонна стена, обвита в червено-жълт раиран найлон. Гледката придаваше на целия пейзаж някаква странна завършеност, но и тъга. Можеше да избира между една будка за цигари на двадесет крачки от него и филиал на Дойче банк, намиращ се на половината разстояние, но в противоположната посока. Избра будката, защото една от странностите му беше никога да не се връща по път, по който вече е минал, дори ако трябва да заобиколи. Мразеше да върши два пъти едно и също нещо.

Влезе в будката, извади грижливо сгънатата банкнота и щом погледна продавача, веднага разбра, че този път е трябвало да направи изключение и да тръгне в другата посока.

— Извинете — започна той, — можете ли да ми развалите тази банкнота? Трябва да прибера колата от паркинга, а автоматът долу не приема големи банкноти.

— Това тук да ви прилича на обменно бюро? — попита мъжът зад тезгяха. Беше цяла глава по-висок от Щефан и толкова слаб, че дрехите висяха около тялото му. — Ако ще отварям касата, трябва да купите нещо. Иначе петдесет метра по-надолу по улицата има банка.

Щефан преглътна гневния отговор, който му беше на езика. Продавачът не беше особено дружелюбен, но пък и нямаше закон, който да го задължава да обслужва всеки клиент със специална вежливост. Сериозно се замисли дали да не бъде проклет и да му поиска кутия кибрит или един бонбон от големия стъклен буркан до касата, но се отказа. Нямаше причина заради подобна дреболия да вдига скандал.

Вдигна рамене и се дръпна няколко крачки назад, за да разгледа вестниците и списанията. Имаше обичайният избор — от крещящите заглавни страници на жълтата преса до един брой на списание „ГЕО“ отпреди месец и половина. Под недоверчивия поглед на продавача Щефан прелисти няколко списания, но накрая се отказа да купува и ги върна на местата им.

Когато се обърна към щанда, видя мъж, който стоеше отвън на улицата и гледаше към него. Мъжът не беше нито светлорус, нито пък беше облечен в джинси и кожено яке. Освен това не гледаше него, а искаше да разчете заглавията на първите страници, които той току-що прелисти.

Щефан пристъпи към касата, подаде банкнотата и каза:

— Дайте ми кутия „Кемъл“… или по-добре направо три. И запалка.

Сянката отвън се раздвижи, сякаш мръдна малко встрани, за да може по-добре да види нещо вътре в будката. Щефан не посмя да обърне глава, за да я разгледа по-добре.

— Деветнадесет и осемдесет.

По лицето на измършавелия продавач не се появи никакъв знак на задоволство. Хвърли банкнотата в чекмеджето на касата и взе рестото, също без да го поглежда. Последните десет марки му върна в монети.

— За автомата.

След неучтивото посрещане Щефан остана направо изненадан, което сигурно е проличало и по лицето му, защото продавачът допълни, вдигайки рамене:

— Извинявайте, нали разбирате, непрекъснато идват хора да им развалям пари и в един момент на човек просто му писва.

— Всичко е наред — отвърна Щефан и прибра цигарите, запалката и рестото. Остави си само две монети от по пет пфенига. Докато прибираше нещата, небрежно попита:

— Младежът отвън при вас ли работи?

— Откъде ви хрумна?

При тези думи Щефан веднага се обърна назад, но отвън вече нямаше никой.

— Някакъв тип… Стори ми се, че вас гледа. Напоследък наоколо се навърта всякаква паплач…

В отговор Щефан само вдигна рамене. Тръгна към вратата, но спря и се поколеба за момент. Непознатият беше изчезнал внезапно, макар че само за няколко секунди го изпусна от поглед. Прогони мисълта за… Просто случайност!

Излезе, без да каже „довиждане“ и с бързи крачки тръгна надясно към паркинга. Направи му впечатление колко тихо е в тясната улица. Не се виждаше никакъв човек и дори шумовете на града като че ли бяха утихнали, макар че на практика се намираше в центъра на един от най-големите градове в Европа. Имаше чувството, че някой го наблюдава. Не, не го наблюдава, а го дебне. Има разлика. Не можеше да я изрази с думи, но разлика имаше.

За пореден път се опита да се успокои с мисълта, че само си въобразява. Беше пренатоварен, преуморен и настроението му беше всякакво друго, но не и добро. Всичко това, взето заедно, не дава най-добрите предпоставки за правилна оценка на ситуацията.

Просто беше изключил.

Странното усещане не изчезна, дори сякаш се засили още повече — като че ли с опитите за самоуспокоение постигна точно обратния ефект.

Малко преди да стигне до паркинга, спря и се обърна.

Улицата беше пуста. Мъжът, който преди малко гледаше витрината на будката, беше изчезнал, макар че времето в никакъв случай не беше достатъчно, за да стигне до края на която и да е от преките улички. Сигурно е хлътнал в някоя от съседните сгради.

Или в паркинга…

Тази мисъл май не беше особено умна. Почувства как сърцето му ускорява ритъма си. Монетите в ръката му станаха леденостудени и тежки. През ума му мина мисълта да се обърне и да се върне и да дойде отново след известно време. Може да се поразходи половин час с надеждата, че преследвачът му ще се умори да чака появата му и ще се откаже. Може също така да изчака отпред на ъгъла, докато дойде друг шофьор, за да си прибере колата. Или…

… да се обади в полицията, за да го придружат с техен автомобил до вкъщи?

Направо смешно! Беше на път да се превърне в глупак в собствените си очи, трябва само да внимава да не го направи и пред другите. Никой не го наблюдава. И никой не го преследва.

Въпреки това му струва доста усилия да преодолее себе си и да отиде до мрачния вход на паркинга, където се намираха автоматите. Мрачен не беше точната дума. Беше по-тъмно, отколкото трябваше да е, и осезаемо по-студено. Във въздуха се носеше странна миризма — на бензин, на масло и на метал, но и на още нещо. Нещо… диво, чуждо. Стори му се, че подушва сняг.

Разбира се, нищо от това не е вярно. Тук вътре е по-тъмно, защото паркингът няма прозорци и половината от светлината се губи по пътя към автоматите. А неприятната миризма вероятно идва от изпуснатата от негов събрат в някой ъгъл урина, защото пътят до най-близката обществена тоалетна явно му се е сторил твърде дълъг. Всичко останало е плод на въображението му.

Това беше само едната страна на нещата — логичната. Внезапно действителността като че ли стана не така ясно разграничена, както би трябвало да бъде. Сякаш влезе не просто в паркинга, а направи няколко крачки в друга, омагьосана реалност — в свят, където нещата имат не само едно значение и сенките не са просто сенки, а тишината — не само тишина. Всички те се бяха превърнали в скривалища — черни дупки в действителността, опори на нещата, които не можеше да различи, а може би и не биваше да различава.

Щефан се опита с всички сили да прогони ирационалните мисли от главата си, но резултатът беше същият като преди: постигна точно обратното на това, което искаше. Докато пъхаше талона в автомата и пускаше двете монети в автомата, погледът му се плъзна по редиците на прилежно подредените автомобили и той видя повече от това, което искаше. И повече от това, което беше нормално. Сякаш всичките му сетива внезапно станаха много по-остри. Сенките между колите се движеха, но в тях нямаше нищо. Виждаше тази празнота като нещо телесно, което се прелива и трепти. Чуваше шумове, за които до този момент не знаеше, че съществуват — лекото пукане на изстиващи двигатели, жуженето на тока, минаващ по невидими проводници зад стените, щракането на релета, разговор, воден шепнешком два-три етажа над него. Обонянието му регистрираше миризми, неизвестни досега на сетивата му — наситен аромат на парфюм, струящ от един автомобил „фолксваген поло“ на двадесетина метра от него, миризма на кожа, идваща от чисто нов мерцедес отляво. А от един автомобил, паркиран точно зад входа, така силно миришеше на мускус, че той за малко не получи ерекция. Някой беше правил секс на задните седалки, и то съвсем скоро.

Щефан затвори очи, сви юмруци и така силно стисна челюсти, че зъбите го заболяха. Тънка, червена болка като стрела премина от челюстта до челото му.

Номерът помогна.

Когато отвори очи, светът отново беше нормален. Сенките отново бяха само сенки, тишината — тишина и паркингът — отново най-обикновен паркинг.

Сякаш нищо не се беше случило.

Щефан разтърси глава. Дланите му все още бяха свити в юмруци, но не ги разтвори. Ядоса се на себе си и на страхливостта си, която в крайна сметка беше истинската причина за странното видение. Явно има нещо вярно в старата поговорка, че смелият умира веднъж, а страхливият — хиляди пъти.

С усилие разтвори юмруците си, извади от автомата талона за паркиране и рестото и се насочи към асансьора на отсрещната стена. Погледът му неволно се спря върху автомобила зад входната врата. Така беше скрит в сянката, че Щефан дори не можа да различи марката, при това беше едва на двадесетина метра. Затова беше и абсолютно невъзможно да е усетил силната миризма. Без съмнение е имал халюцинации.

Трябваше да се убеди, че е така.

Почти стигна до асансьора, когато изведнъж направи завой и с бързи крачки се отправи към колата. Спря по средата на пътя.

Във вътрешността на автомобила нещо се раздвижи.

Не, не нещо, а някой.

Каквото и да беше предизвикало непонятната халюцинация, не го беше измамило. Намираше се вече достатъчно близо, за да различи не само марката и цвета на колата, но че и отзад има две фигури, които се прегръщаха и бяха така вглъбени в любовната си игра, че вероятно нямаше да го видят, ако се приближи още.

Не е възможно!, с ужас помисли Щефан. Абсолютно невъзможно! От мястото си до автомата нищо не виждаше. Забеляза, че двете лампи точно над мерцедеса бяха изгорели, а може би и нарочно изгасени. Затова в този ъгъл е толкова тъмно и затова двойката се е настанила точно тук! Беше наистина невъзможно да чуе нещо, още повече да усети миризма.

И въпреки това…

Усети как всяко косъмче на главата му настръхва. Цялото му тяло започна да трепери. Какво, по дяволите, става?!

Направи още една несигурна крачка към колата, спря отново и се напрегна да подреди хаоса зад челото си. Ритъмът в движенията зад замъглените стъкла на мерцедеса се промени и Щефан веднага си представи какво ще стане след малко, но нямаше сили нито да се помръдне от мястото си, нито да мисли ясно. Ще го сметнат за воайор, промъкнал се скришом до жертвите си!

Твърде късно си даде сметка за това.

Като че ли само мисълта за това даде сигнал за действие, защото вратата с широк замах се отвори и отвътре изхвръкна разгневен мъж. В първия момент Щефан инстинктивно вдигна ръце, очаквайки мъжът да се нахвърли върху него. Но само след две крачки силата на онзи изчезна. Той застана срещу Щефан, стрелкайки го сърдито и предизвикателно с поглед, но видът му будеше по-скоро смях, защото с лявата ръка се мъчеше да държи вдигнати панталоните си, а с другата натъпкваше в тях ризата. Краищата на колана му подрънкваха и звукът на лекия метал отекваше неестествено изкривен от бетоновите стени на сградата. Това мигновено извика в паметта му спомена за камбанките на шейна с кучешки впряг, чиито звън долетя веднъж до слуха му в една снежна нощ. Асоциацията беше може би абсурдна, но за частица от секундата толкова кристалноясна, че видя картината като жива. Въображението продължаваше да му играе номера.

— Какво правиш тук? — грубо кресна мъжът.

Думите му изразяваха предизвикателство, каквото липсваше във вида му. Беше може би двойно по-възрастен от Щефан и доста по-висок и по-тежък от него, но голямата част от теглото му беше увиснала сланина. Изражението на лицето му подсказваше, че се страхува от Щефан също толкова, колкото и Щефан от него. Дори може би повече, защото това, което Щефан изпитваше в момента, съвсем не беше страх. Беше разтърсен от дъното на душата си, а с всеки изминал миг ситуацията ставаше все по-неприятна. Имаше и нещо друго. Не страх, по-скоро обратното.

Освен почти материалния ужас, който мъжът така силно излъчваше, в гласа му имаше и предизвикателство, което не беше за подценяване. Нещо в него реагира на това предизвикателство, зарадва му се. Щефан се улови, че с нетърпение очаква другият да се нахвърли срещу него, да го сграбчи, да го удари в лицето и да…

С все сила потисна тази мисъл, отстъпи крачка назад и безпомощно разпери ръце.

— Исках… Съжалявам. Извинете, не исках да ви…

— Изчезвай, проклет зяпач, че… — изрева онзи.

Вдигна юмруци, направи крачка напред, но веднага спря. В погледа му се четеше несигурност, върху шията му една издута вена започна силно да тупти. Толкова силно, че Щефан съвсем ясно я виждаше от своите пет крачки разстояние. Може би реакцията му в последния момент беше изпълнила мъжа със смелост, която изненада и него самия и с която не можеше да се справи. Много по-вероятно беше обаче да е изпаднал в паника и да не знае какво точно върши.

Ако Щефан наистина беше това, за което мъжът го смята, помисли си бегло, досега тази грешка да му е струвала живота.

Странното състояние продължаваше. В главата му се въртяха необичайни мисли. Реагира като шизофреник. Усети как се изчервява и чувството за неудобство стана толкова силно, че стомахът му болезнено се сви на топка. В същото време нещо го спираше да говори и да направи единственото разумно нещо в този момент — да се обърне и да избяга от това място. Изведнъж осъзна колко опасна всъщност е ситуацията. Ако онзи направи само още крачка към него, ако изговори още една обидна дума, или направи още едно погрешно движение… не беше сигурен дали ще може да устои на натиска да го сграбчи и да го набие.

Опасният момент премина, без нищо да се случи. Онзи вероятно усети какво става в Щефан, или по-скоро го видя изписано върху лицето му. Бурята в главата му едва ли е останала скрита. В продължение на две-три секунди двамата стояха един срещу друг и се гледаха, после мъжът отстъпи крачка назад и сведе поглед. С този жест като че ли изчезна и предизвикателството в поведението му.

— Какво искате? — попита той с все още рязък тон, но всичко вече звучеше по друг начин.

Вероятно по-цивилизовано, помисли си Щефан. Усети как странната вълна от чувства и усещания, която до този момент напълно го владееше, изгасна като отблясък от експлозия, изригнала за миг с бяла светлина и след това избледняла. Дори знаеше какво стана с него. За известно време престана да бъде човек и се превърна много повече в същество, подчиняващо се само на инстинктите и рефлексите си, но не и на логическото си мислене. Но всичко отмина.

— Нищо не искам — отвърна той. — Извинете ме. Беше… недоразумение.

По лицето на човека отсреща видя как мисълта му трескаво работи. Явно не иска да му повярва, просто не може. Чак сега Щефан видя, че панталонът, който мъжът продължаваше да държи с една ръка, е от скъп костюм и че колата, от която излезе, е от най-висок клас. Явно причината двамата с придружителката му да изберат точно това място за любовните си игри не беше, че не могат да си позволят да наемат хотелска стая. Освен това мъжът смяташе Щефан за такъв, какъвто той със сигурност не беше.

— Съжалявам — каза той още веднъж. — Страшно ми е неудобно… Веднага си тръгвам.

Обърна се рязко, почти приведен се отдалечи на няколко крачки от мерцедеса и чак тогава се изправи в цял ръст. Тръгна с широки крачки към асансьора, почти затича. Не успя да се качи, защото някой от по-горните етажи беше натиснал копчето. Вратите се затвориха, точно когато протегна ръка под фотоклетката. Кабината се издигна нагоре с леко бръмчене.

Щефан преглътна една ругатня и за миг се почувства ужасно безпомощен. Веднага след това така силно натисна бутона за повикване на асансьора, че нокътят му побеля. Обърна глава и видя точно това, от което се страхуваше — господинът от мерцедеса вероятно вече беше преодолял ужаса си и сега с бързи крачки идваше към него. Най-сетне беше закопчал колана, така че нямаше опасност да се препъне в панталона си. Изразът върху лицето му никак не хареса на Щефан.

— Чакайте! — извика той. — Трябва да говоря с вас!

„Но не и аз с теб!“ помисли си Щефан. „Изчезвай! Махай се! Направи си сам услуга и не се приближавай! Моля те!“

Вероятно мъжът нямаше да се вслуша в думите му, дори да бяха изречени на глас. Ускори крачки и толкова бързо се приближаваше, че Щефан нямаше време да направи нищо. Пръстът му нервно натискаше бутона, но без успех.

— Моля ви — каза шофьорът на мерцедеса, — искам само да говоря с вас, нищо повече!

— Слушайте! — Щефан не се обърна, отговори през рамо: — Наистина съжалявам. Не мога повече нищо да направя, освен да ви се извиня. Беше просто някакво глупаво недоразумение!

— Жена ми ли ви изпрати? — попита другият направо. По гласа му личеше колко му е трудно да изрече думите. Не изчака отговор, а трескаво продължи: — Да, тя ви е изпратила. Колко ви плати?

— Не, не ме е изпратила жена ви! — остро отвърна Щефан. — Не я познавам, вас също, и изобщо не държа да се запознаваме. Не разбирате ли? Тук съм съвсем случайно!

Онзи го погледна, приближи се на още една крачка и вдигна ръка, сякаш за да я сложи върху рамото му. Той мислено се помоли мъжът да не го докосва. Не знаеше какво ще се случи, ако го направи. Каквото и да беше почувствал, то още беше в него. И чакаше.

— И на мен ми е също толкова неприятно, колкото и на вас — продължи Щефан. Откъм асансьора се чу леко пукане — кабината сигурно слизаше. Престана да барабани по бутона, но не се обърна към непознатия. Внезапно почувства такава сухота в устата си, че му стана трудно да говори. — Повярвайте ми най-сетне! Само ще направим нещата и за двама ни по-неприятни, ако продължим да дърдорим. Най-добре да се обърнем и всеки да върви по пътя си.

— Искате пари, знам — продължи непознатият, сякаш изобщо не беше чул думите на Щефан. Вече не беше гневен, а изглеждаше по-скоро облекчен. — Няма проблем. Кажете какво ви плаща жена ми и ще получите двойно повече, и то веднага.

Асансьорът дойде и в същия миг шумът от двигателя зад тях се усили и промени звука си — автомобилът тръгна по бетоновия под. Призрачен бял лъч светлина за миг премина над подредените в правилни редици автомобили. И за един още по-кратък миг, може би само за частица от секундата, нищо вече не беше такова, каквото е.

Светът прекрачи през Въртящата се врата, зад която се намираше една съвършено друга, ужасяваща действителност, реалност не само извън границите на познатото, но и далеч надхвърляща всякакви представи и въпреки това носеща ужасното усещане за нещо познато.

Сетивата му избухнаха с неочаквана яснота. Подушваше, чуваше и — най-вече — усещаше нещата с такава острота, която достигаше границата на физическа болка. Още преди вратите на асансьора да се отворят, знаеше, че отвътре ще излезе жена. Не много млада, но не и стара. Усещаше миризмата на дезодоранта й и със сигурност можеше да каже какво е яла предната вечер.

Усещаше миризмата на непознатия мъж със същата интензивност, както и всичко друго. Знаеше къде е бил вчера вечерта, как изглежда домът му и с какво, е хранил през последните четири-пет дни. Можеше дори да определи и последователността, в която е поел храната. Знаеше какъв парфюм употребяваше жената в колата, също и какво е закусила тази сутрин. Знаеше и че не са свършили докрай това, заради което са дошли тук.

Това не беше всичко. Съвсем не всичко. Сякаш за компенсация на внезапно изострените сетива, зрението му намаля и вече виждаше само в черно-бяло, с размазани контури. Образите бяха някак зърнисти — като кадри, преснимани много пъти на лошокачествени ленти. Това, което виждаше, беше с непозната досега наситеност. Отведнъж езикът на тялото доби съвършено нови измерения. Нямаше нужда мъжът пред него да казва какво мисли — Щефан виждаше мислите му. Паниката и отчаяната решителност се преплитаха не само в стойката на тялото му, но във всеки напрегнат мускул на лицето, в погледа на тъмните очи, в миризмата и тона на гласа му. Дори времето вече не беше това, което познаваше. Тъй като приемаше стотици пъти повече информация за единица време, имаше чувството, че то се разтяга, защото усещаше всяка изминаваща секунда като вечност. Вратите на асансьора се разтвориха със скърцане и той чу движението на всяко зъбно колело. Механиката беше на няколко десетилетия и не работеше съвсем добре. От асансьора излезе жена. Шумът на двигателя се приближи и за секунда светлината от фаровете освети непознатия. Той примига заслепен, очите му отразиха белия блясък и добавиха към него още нещо и тогава…

всичко свърши.

Въртящата се врата направи пълния кръг, преди той да успее да излезе от другата страна. Светът върна цветовете си, които като че ли бяха изгубили голяма част от своята наситеност. Щефан не можеше да прецени дали това е само негово субективно впечатление, но светът изведнъж му се стори плосък, безцветен и по някакъв странен начин приглушен. След като за части от секундата сетивата му бяха работили така интензивно, сега някой сякаш беше хвърлил було върху тях и носът и ушите му бяха като запушени с памук. Всичко отново беше нормално.

— Извинете.

Жената от асансьора се промуши между двамата, опитвайки се със сведен поглед да ги разгледа. На Щефан за миг му се стори, че с нея не просто стояха един срещу друг, а бяха и противници. Бързо направи крачка напред, за да й направи място, но и за да влезе в асансьора. Това беше единственият път за бягство. Трябва да се махне оттук! Веднага!

За негово нещастие обаче непознатият явно си беше поставил за цел да му попречи, защото последва движението и протегна ръка напред. В последния момент Щефан помисли, че иска да го докосне по рамото, но причината беше, че иска да задържи асансьора. Дори не забеляза, че така блъсна жената, че тя за малко не падна.

— Чакайте! — В гласа му се долавяше истерична нотка и в очите проблясваше гневно пламъче. Всички предупредителни лампички в ума на Щефан светнаха. Мъжът се намираше в онова опасно състояние между паниката и холеричния гняв, при което следващата стъпка решаваше в коя посока ще избухне. Щефан направи втора крачка напред и така почти се дръпна до стената на кабината. Същевременно натисна и бутона за четвъртия етаж — не защото колата му беше там, а просто така, напосоки. А може би и защото това ниво беше най-далеч от мястото, където се намираше. Действията му продължаваха да са повече инстинктивни, отколкото плод на обмисляне.

— Спрете най-сетне!

Мъжът от мерцедеса продължаваше да стои в комична поза с протегната напред ръка и повдигнат крак, сякаш се страхуваше да влезе в асансьора. Може би усещаше, че прекрачването вътре щеше да е пречка за бягството на Щефан. Освен смесицата от страх, гняв и паника, у него сигурно беше останала и частица ясен разум, който му казваше, че все още има шанс да предотврати наближаващата буря.

— Трябва да говоря с вас. Моля ви!

— Няма за какво да говорим — отвърна Щефан. В същото време видя, че автомобилът вече не се приближава, а е спрял. Не беше много далеч от полезрението му. Чу отваряне на врати. — Грешите, не съм този, за когото ме вземате.

— Колко ви плаща? — нервно попита другият. Погледът му опипваше лицето на Щефан, търсейки издайническо трепване, знак за слабост. — Ще ви дам… ще ви дам десет хиляди! Веднага. Чек за изплащане в брой. Ще имате парите още сега.

— Не ви искам парите, за Бога! — ядоса се Щефан. Все по-трудно се сдържаше. Ситуацията беше гротескна. През ума му мина светкавичната мисъл наистина да приеме чека. Не за да го осребри, а просто да се отърве и някак да излезе от неловкото положение. Но това означава да се върне с мъжа обратно до колата и да изчака, докато попълни чека. Само Господ знае какво може да се случи в това време. И между другото, означава също така да даде на него и придружителката му сигурност, каквато не съществува. Затова каза:

— Просто забравете, че някога сте ме виждали, става ли?

Това се оказа фатална грешка.

Разбра го, още преди да довърши изречението. Мъжът направи две крачки — една навътре в кабината, а с другата прекрачи границата между страха и агресивността.

— Проклет мръсник! — изсумтя той. — Доставя ви удоволствие да унищожавате другите, а? Парите не ви интересуват. Искате да гледате как хората страдат, нали? Само че при мен номерът няма да мине!

И още преди Щефан да разбере какво става, мъжът протегна ръце, за да го хване за реверите на якето и да го блъсне в стената на асансьора. Щеше да успее, ако беше опитал — беше доста по-висок от Щефан и по-силен, а гневът сигурно му даваше и допълнителни сили. Но направи грешка — грубо го сграбчи и го повдигна, така че Щефан застана на пръсти. Така се оказа очи в очи с него и този безмълвен миг промени всичко. Щефан — нещо в него, Нещото от другата страна на Вратата — прочете предизвикателството в погледа му и реагира.

Стъписан, но и изпълнен с някакво почти научно любопитство какво ще се случи след малко, Щефан проследи с мисъл свиването на юмруците си и вдигането на ръцете. Удари китките на мъжа и го отхвърли от себе си. Завъртя горната част на тялото си надясно и така го удари в рамото, че не само му изкара въздуха и го накара да завие от болка, но и го отхвърли до вратата на асансьора. Двете врати, които тъкмо се затваряха зад тях, спряха по средата и се плъзнаха встрани. Без участие на собствената си воля, Щефан налетя още веднъж върху непознатия и го блъсна с длани по гърдите. Мъжът изхърка, олюля се назад и излезе от асансьора. Размаха ръце, за да запази равновесие, препъна се и падна назад. Щеше да загуби боя, ако не се беше блъснал в един автомобил.

— Стига, достатъчно! — изфуча Щефан. — Казвам ви за последен път: Оставете ме на мира! Нямам нищо общо с вас! Изчезвайте, иначе ще ви се случи нещо!

Асансьорът се затвори — бързо, но не чак толкова, че Щефан да не разбере, че още нищо не е свършило. Внезапният му изблик на гняв изненада не само него, но и другия. В продължение на няколко секунди той стоя напълно неподвижен, с широко разтворени очи, облегнат на колата, която го подпря в последния момент. След това обаче в очите му проблеснаха искри и Щефан разбра, че преди малко не е видял в погледа му само отражението от фаровете. Предизвикателството идваше и от двете страни. Мъжът няма да се откаже, а ще се върне и когато този път прекрачи кабината, наистина ще се бият. И тогава ще се реши кой печели…

Не се наложи да взема решение. Вратите на асансьора се плъзнаха една към друга буквално в последната частица от секундата, преди непознатият да стигне до тях. Гневният му писък прозвуча като звук от действителността, която Вратата за миг беше разкрила.

За секунда асансьорът не се помръдна. Шофьорът на мерцедеса удряше с юмруци по вратите и крещеше обидни думи. Ами ако натисне бутона и вратите отново се отворят? Ще влезе и единият от двамата ще убие другия.

Подът потрепери и асансьорът потегли.

Напрежението се смъкна от раменете му като дреха. Щефан шумно въздъхна, облегна се назад, при което главата и раменете му силно се удариха в металната стена. Махалото отново се върна на отсрещната страна. Кипящият гняв и огромното желание да грабне нещо и да го строши бяха последвани от страх и такова силно треперене на ръцете, че пръстите му забарабаниха по стената. Сърцето му биеше силно. Въздухът в гърлото му придоби вкус на метал, който сякаш го срязваше отвътре.

За Бога, какво му става? Продължаваше да чува ударите на полуделия шофьор, който така бясно блъскаше по вратата на асансьора, че целият паркинг се тресеше. Асансьорната шахта улавяше звука и действаше като усилвател — ударите се чуваха като стрелба от автомат.

Със затаен дъх Щефан изчака асансьорът да спре и буквално изхвърча от кабината. Колата му беше два етажа по-нагоре, но дори и не помисли да ползва някой от другите асансьори. С широки крачки хукна по стълбището, преследван от невидим страх, който с всяка крачка сякаш ставаше все по-силен. Крясъците и ударите престанаха, но това не означаваше, че побеснелият мъж се е успокоил. Ами ако изведнъж се появи тук, на стълбището? Или го чака два етажа по-нагоре зад вратата, въоръжен с крик или метална щанга?

Глупости! Все пак му беше останал малко разум, който казваше, че всичко това е изключено по простата причина, че човекът не знае къде е паркирал автомобила си.

Въпреки това не намали темпото и така стремглаво влетя през вратата, че удари рамото си. Последните метри до колата на Роберт взе буквално на спринт.

Беше толкова нервен, че в първия момент напълно забрави за електронната блокираща система на колата и три-четири пъти безуспешно завъртя ключа в стартера. Най-сетне си спомни цифровата комбинация и я набра. Двигателят изрева като измъчено животно, защото твърде силно натисна педала на газта. Още преди да се усети, че не е в собствения си стар голф, а в автомобил с пет пъти повече конски сили, БМВ-то подскочи от мястото си, оставяйки черни дири от гумите, и се насочи към една друга кола. Щефан ужасено извика, нави светкавично волана и в последния момент успя да избегне сблъсъка. Колата се размина буквално на косъм с две други и спря със свистящи гуми. Двигателят угасна.

Щефан опря чело във волана, затвори очи и така силно издиша, че в собствените му уши звукът отекна като писък. Цялото му тяло трепереше. Усети миризмата на собствената си пот. Пулсът му сигурно беше две хиляди. Не знаеше колко време е седял така — сгърчен, с бясно биещо сърце и треперещ като трепетлика. Когато след известно време погледна в огледалото, насреща си видя едно чуждо лице — призрачнобледо, с хлътнали страни и обляно в пот. Виждаше как туптят вените на шията му. Колкото и да се опитваше, в първите секунди не можа да отдели ръце от волана.

Състоянието му се нормализира чак след доста дълго време. Успя да включи двигателя, после фаровете и климатичната инсталация. Противно на всякаква логика отвори и четирите прозореца, защото имаше чувството, че се задушава. Измина няколко метра, спря и се ослуша. Разбира се, не чу нищо друго, освен шума на автомобила, изкривен и пречупен от акустиката на гаража и приличен много повече на шум от гигантски ръждиви машини, древни механизми, инсталирани под земята от изчезнал народ. Пропъди абсурдната мисъл. Не само рефлексите, но и въображението вече му изневеряваше. Трябва да се измъкне оттук!

Този път кара много по-предпазливо. Роберт сигурно ще получи припадък и ще му изнесе дълга лекция за вредата от карането с ниска скорост на автомобил като неговия. Въпреки това Щефан имаше чувството, че лети. Когато стигна етажа, от който се излизаше навън, така забави ход, че за малко да задуши двигателя. Отново се запита какво би направил, ако непознатият ей сега се появи пред него и застане на пътя му.

Само че този път по изключение съдбата му мислеше доброто. Етажът, от който се излизаше, сега му изглеждаше съвсем различен отпреди, когато дойде. За миг през ума му мина дали не се е объркал. От непознатия мъж и неговата любовница нямаше и следа. После му направи впечатление, че някой явно е подменил и останалите автомобили. Същият Някой, който е преместил и автоматичната бариера доста встрани.

Чак след малко си спомни, че в този паркинг входът и изходът бяха в двата края на сградата. Така поне му спестяваха втората среща с непознатия.

Бавно продължи напред, спря пред бариерата и трескаво затърси талона в джоба на якето си. Не го намери веднага, но все пак достатъчно бързо, за да не изпадне в паника при мисълта, че може да го е изгубил по време на сблъсъка с непознатия мъж. Бариерата се вдигна с леко бръмчене и той излезе. Отдалечи се на няколко метра и спря, като остави двигателя включен.

Изведнъж в колата стана студено. Грейналото слънце и ясният предиобед бяха измамни, защото по това време на годината не беше никак топло. Щефан изключи климатика и включи парното, но остави прозорците отворени. Вдишваше дълбоко кислорода и се наслаждаваше на боцкащата студенина, причинена от хладната пот върху челото и страните си. Трябваше му известно време за пренагласа, защото не се чувстваше сигурен, че ще може безпроблемно да шофира в интензивното движение на града. Спокойствието, което изпитваше, не беше истинско.

Само по себе си случилото се преди малко беше смешно. Водевил. Нещо, от което възникват големите драми — Нищо. Това, което истински го ужаси, не беше агресивността на шофьора. Като роден страхливец това не можеше да го изненада — подобна реакция очакваше от всички свои себеподобни и в течение на годините си беше изработил стратегии за справяне с подобни ситуации.

Днес обаче не използва нито една от тях. Дори не си и помисли за това, а направо реагира като хората, от които обикновено се страхува. Опита се да направи равносметка на поведението си отпреди малко. Страхът, който изпита, не беше предизвикан от мъжа в мерцедеса, а от това, което за малко не направи.

Знаеше и причината.

А тя нямаше нищо общо с непознатия или с някаква тъмна страна от другата страна на действителността — представа, която сега, навън, под грейналото слънце, му се стори направо смешна.

Имаше проблем единствено със себе си. Започваше да развива параноя и трябваше да направи нещо, за да предотврати ставащото.

Дори вече знаеше какво.

Два часа след случилото се Щефан Мевес отново се качи в един асансьор и там се случи точно това, което през цялото време подсъзнателно очакваше и от което се страхуваше: обстановката събуди у него недобри спомени и преди още вратите на асансьора да се затворят съвсем, в душата му започна да пълзи чувство на потиснатост. Сега обаче то имаше съвсем друга причина — в този асансьор нямаше да се чувства добре дори и без ужасната сцена от предиобед. Кабината се движеше много бавно и с подскачане. Светлинките, показващи етажа, се сменяха толкова бавно, че Щефан се запита дали не е заседнал. Два-три пъти така силно друсна, че той реши, че този път наистина е заседнал. Кабината беше малка, стара и страшно разнебитена, осеяна с графити (в по-голямата си част, разбира се, просто цинизми, които авторите им смятаха за графити). Щефан облекчено въздъхна, когато над вратата най-сетне светна надпис „12“ и двете крила мъчително и със скърцане се разтвориха. Не би се хванал на бас за голяма сума, че бутонът на алармата работи.

Коридорът, в който излезе, не предлагаше кой знае колко по-различна гледка от асансьора. Приличаше на безкрайна, почти неосветена тръба с множество врати от всяка страна. Отникъде не влизаше дневна светлина, а две от общо трите лампи на тавана, които и без друго бяха разположени на доста голямо разстояние една от друга, не светеха. В първия момент му беше трудно да се ориентира и тръгна в погрешна посока, после се върна, с мъка откри търсения апартамент и натисна копчето на звънеца.

Не се чу нищо. Звънецът или беше много тих, или не работеше — което не би го учудило. Още отвън къщата правеше впечатление на доста занемарена, а отвътре състоянието й беше направо плачевно. Затова пък наемите сигурно са невероятно ниски. Познаваше достатъчно подобни къщи, защото двамата с Беки неотдавна правиха репортаж за тези модерни гета. Не обичаше да си спомня за този момент. Тогава вярата му във висшата справедливост и в това, че въпреки всичко накрая животът се оказва такъв, какъвто сме заслужили, претърпя огромен срив.

Позвъни още веднъж, наведе се и с присвити очи се опита да разчете написаната на ръка табелка с името, сложена до вратата. Не успя. Надписът беше не само нечетлив, но и доста избледнял. Вдигна ръка, отстъпи крачка назад и почука. Веднъж, два, три пъти. Най-сетне чу стъпки. Вратата се отвори и срещу него се показа стъписаното лице на червенокоса жена.

В първия момент и Щефан беше също толкова изненадан като нея. Без сестринската униформа, бялата касинка и строго прибраната назад коса едвам разпозна сестра Данута. Тя изглеждаше поне десетина години по-млада и някак… по-женствена. Много по-женствена, ако трябва да бъде точен.

Изведнъж осъзна, че до този момент не е възприемал сестрата като жена, а само като неутрално същество, в което я превръщаше бялата й престилка. Оказа се, че тя е доста привлекателна жена.

Неочакваната му реакция стресна и него самия и дори му стана неудобно, макар да беше убеден, че по изражението на лицето едва ли могат да се прочетат мислите му. Още повече пък при оскъдната светлина в коридора. Не можеше да разбере реакцията си. През десетте години брачен живот с Ребека никога не беше поглеждал към други жени — не по някакви старомодни причини като вярност или религия, а защото двамата с Беки бяха щастливи един с друг и тя му даваше всичко, от което той имаше нужда.

— Вие? — не можа да скрие изненадата си Данута. — Какво…

Тя не продължи, отмести се половин крачка назад, без да снема ръка от дръжката на вратата, и го изгледа със смесица от изненада и недоверие. Сигурно си спомня предната вечер, помисли си Щефан, осъзнавайки, че я гледа с втренчен поглед, и смутено се усмихна. За секунда се запита какво, по дяволите, търси тук. Нали Дорн му даде добър съвет, който просто трябваше да последва — да не предприема нищо на своя глава, още повече пък да се прави на детектив.

— Добър ден — каза той сконфузено. — Надявам се, че не преча…

Данута не отговори веднага и го изгледа с поглед, който казваше, че посещението му е всичко друго, но не и приятно. Освен това не направи опит да освободи пътя или да го покани да влезе. Дори напротив — направи крачка напред, дърпайки вратата след себе си. Най-накрая тръсна глава и попита:

— Откъде имате адреса ми?

За миг Щефан си помисли дали да й разкаже колко смешна беше цялата история с откриването на телефонния й номер и адреса, но не го направи. В крайна сметка не беше дошъл да изнася лекция за секретността на личните данни във Франкфурт.

— Трябва да говоря с вас, важно е. Може ли да вляза?

Не, не можете, отговори погледът й. Изобщо не можете. На глас каза:

— Не знам… Нямам много време… Смяната ми започва след час и…

— Знам — прекъсна я Щефан. — Няма да ви отнема много време. Наистина е важно.

След кратка пауза допълни:

— След това и без друго отивам в болницата. Мога да ви закарам, ако искате. Така ще спестите половин час.

Данута не обърна никакво внимание на предложението му.

— Какво искате? — Гласът й не звучеше остро, но все още натъртено.

— Само да говоря с вас — увери я Щефан. — Става въпрос за снощи. Аз…

— Няма какво да говорим за това — прекъсна го Данута. — Не знам какво искате от мен.

Преди Щефан да отговори, се чуха приближаващи стъпки. Вратата се отвори изцяло и иззад рамото на Данута враждебно го погледна върлинест мъж с дълга до раменете коса и тридневна брада. Беше облечен в черен анцуг за джогинг и тениска. Без да изпуска Щефан от поглед, мъжът каза нещо на своя език. Доколкото Щефан можа да прецени, не хърватски, а друг, но пак славянски.

Данута отговори на немски:

— Един човек от болницата — мъжът на наша пациентка. — Тя направи крачка назад и го покани с жест да влезе. — Добре, влезте. Но наистина само няколко минути. Трябва да се подготвя за работа.

Мъжът явно не беше особено очарован от поканата, но послушно му направи място да мине. Докато влизаше в жилището, си помисли, че всъщност го дължи само на появата на дългокосия. В началото Данута беше твърдо решена да не го пуска, но вероятно не искаше да се стига до спор в коридора.

— Желаете ли кафе? — попита тя, затваряйки вратата след него. — Няма да ми представлява трудност, готово е.

Преди да отговори, Щефан погледна спътника й — сякаш искаше неговото одобрение.

— Да, с удоволствие.

Данута го въведе в малка, просто и удобно обзаведена всекидневна и посочи канапето.

— Седнете, веднага се връщам.

Той послушно изпълни поканата. Данута изчезна в друга стая — вероятно кухнята, — където я чу да говори тихо, но възбудено с приятеля й, който беше я последвал. Не му беше предложила кафето от учтивост, а защото й трябваше време да говори с мъжа. Или по-точно да се кара, ако съди по гласовете. Щефан отново се запита от къде на къде си присвоява правото да се появява ей така, изведнъж, в живота на една абсолютно непозната жена и да й причинява Бог знае какви проблеми.

Искаше обаче да си изясни нещата. Да се откаже от отговорите, които можеше да му даде Данута, би означавало да се откаже от отговора на единствения въпрос, който наистина имаше значение: действително ли го преследват, или просто е на път да загуби разума си?

Докато чакаше да се появят Данута и мъжът, който й беше незнайно какъв, Щефан се огледа в стаята. Това, което видя, едновременно отговори на очакванията му и ги опроверга, но противоречието само на пръв поглед беше такова. Обзавеждането се състоеше от не много стари мебели, чиито подбор и подредба издаваха вкус. Личеше, че е жилище на човек, който не се е настанил завинаги на това място. Щефан предположи, че сестрата ще остане само няколко години в Германия — може би, докато поотминат хаотичните събития в родината й. А може би и докато събере малко повече пари, за да започне там отначало. Вероятно това бяха само част от причините, а за останалите той не можеше и да подозира.

Когато се вгледа обаче по-внимателно, откри предмети, които говореха точно обратното — няколко избрани мебели, които не можеше да си представи в хърватска селска къща, модерен компютър, който там едва ли би имал приложение, както и проспект на посредническа агенция на недвижими имоти.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза Данута. — Искате ли захар? Или мляко?

— Всичко, което е безплатно — автоматично изрече Щефан плоската шега.

Данута бегло се усмихна, наля му кафе и седна срещу него. Мъжът отново попита нещо на родния си език и тя му отговори. После веднага се обърна към Щефан.

— Моля ви, не се сърдете на Андреас. Брат ми разбира вашия език, но не говори много добре.

— Няма проблем — отвърна Щефан. — Още веднъж се извинявам за това неочаквано посещение. Наистина не искам да ви създавам неприятности, търся няколко отговора.

При тези думи внимателно изгледа Данута, но за негово разочарование тя не реагира. Погледът на Андреас стана още по-недоверчив, но и той не каза нищо. Щефан се замисли какъв въпрос е най-уместно да зададе, но веднага изостави всички стратегически съображения и попита направо:

— Какво знаете за тази долина?

— За „Вълче сърце“ ли?

Естествеността, с която повтори въпроса му, го накара да си помисли, че го е очаквала.

Данута поклати глава.

— Нищо.

— Снощи казахте друго.

— Не знам нищо повече от това, което ви разказах снощи — упорито повтори Данута. — Няколко романтични легенди, нищо особено.

Това, което се случи вчера на Щефан, далеч не беше романтично. Отчаяната им битка за оцеляване в долината — също. Преглътна острите думи, които щеше да изрече. Оттатък в кухнята Данута май не само беше успокоявала брат си. Беше се подготвила за въпросите, които предполагаше, че може да й зададе. Вместо да се впусне в играта на котки и мишки, която така или иначе нямаше да спечели, Щефан изчака и каза със спокоен глас:

— Не ви вярвам.

Стреля напосоки, но улучи целта. За частица от секундата чертите на лицето й се промениха. В погледа й проблеснаха същите искри на страх, които забеляза и предната вечер. Почти мигновено тя отново се съвзе, но явно разбра, че той е разкрил маскировката й, защото не се опита пак да отрече, а сведе поглед и се опита да спечели време, отпивайки от горещото кафе.

— Не искам от вас да правите нещо, което ще ви застраши или ще ви причини неприятности — продължи Щефан. — Само трябва да разбера какво наистина толкова странно има в тази долина. Искам да знам дали полудявам, или…

— … или? — попита Данута, когато той не продължи.

Щефан се поколеба, но след това продължи:

— Имам чувството, че някой ме преследва и искам да разбера дали си внушавам, или наистина е така.

— Но как мога аз да реша дали е така? — с непресторено учудване попита Данута.

— Има ли това нещо общо с Ева?

— С момичето? — тя вдигна рамене и отново отпи от кафето.

Сега вече Щефан беше сигурен, че знае нещо, но просто беше по-добра актриса, отколкото бе предполагал. Брат й попита нещо, но тя отмина въпроса, без да му отговори.

— Снощи ми казахте, че за нищо на света не е трябвало да я довеждаме тук и аз много добре видях какъв страх изпитахте при тези думи — каза Щефан. — Не отричайте!

— Не го и правя — отвърна тя. — Направили сте грешка. Детето е… — тя затърси точната дума.

— … вук — помогна й Щефан. — Това е думата, която търсехте, нали? — С ъгълчетата на очите си долови как Андреас силно потръпна и пребледня.

— На вашия език значи „вълк“ — каза Данута, която вече с мъка се владееше.

— Знам какво значи — раздразнено отвърна Щефан. — Само не знам какво означава това.

— Защо трябва да означава нещо? Вече ви казах — само легенди и суеверие. Не мога да ви помогна повече с нищо.

Щефан въздъхна.

— Разберете, Данута — не искам да ви причинявам главоболия. Но и вие като мен знаете какво стана вчера. Забравихте ли полицая? Снощи той ме попита дали всичко не е свързано със случилото се там. Сега аз ви задавам същия въпрос. Има ли нещо общо с Ева?

— Но откъде да знам?

— Знаете — не се предаваше Щефан. — Знаете поне нещичко. Видях го по изражението на лицето ви и залагам дясната си ръка, че и Дорн го е забелязал. Не ме разбирайте погрешно, Данута. Не искам да ви заплашвам или изнудвам, или нещо подобно. Напротив. Обещавам ви, че ще ви държа настрана от цялата история. Но затова трябва да знам какво става. Кажете ми честно: луд ли съм, или наистина има нещо общо с Ева?

— Не знам — отговори Данута и този път гласът й прозвуча съвсем искрено. Отпи голяма глътка от кафето, остави чашата на масата и нервно прекара ръка по лицето си. — Наистина съжалявам. Беше глупаво от моя страна да ви разказвам всички тези глупости.

— Това ли е? Глупости? — попита Щефан.

Андреас каза нещо и Данута отговори на думите му. Той отвърна с няколко ядосани фрази, на което тя реагира по същия начин. За кратко време между двамата се разрази истински спор, по време на който Данута нито веднъж не вдигна поглед към брат си. Накрая кимна с глава и се обърна отново към Щефан.

— Добре. Мисля, че Андреас има право.

— За какво?

Данута се засмя късо и нервно.

— За това, че сигурно няма да се успокоите, докато не ви разкажа всичко, което знам за легендата за „Вълче сърце“.

— Мога да бъда доста досаден — каза Щефан.

— Андреас употреби една друга дума, доста по-неучтива.

— Може би е прав — призна си Щефан.

— Трябва да ви предупредя, че когато чуете всичко, може би ще ме сметнете за луда.

— Едва ли. Е, да чуем.

— Не е толкова драматично, както сигурно смятате.

Данута стана, отиде до шкафа и се върна с голяма, оръфана книга. Щефан не можа да разчете заглавието, чиито златни букви бяха доста олющени. Приличаше на хърватски, но вече почти нищо не личеше. Данута остави книгата на масата пред себе си, без да я отваря.

— Страната, откъдето идвам, е… по-различна от вашата, господин Мевес — започна тя. — Не знам дали вие и жена ви съзнавате какво сте направили там.

— Обясниха ни — отвърна Щефан. — И то по доста драстичен начин.

— Не ме разбирате. Не говоря за войната или за това, което става от няколко години насам. Говоря за хората, които живеят там. За начина, по който живеят.

Щефан замълча. Не беше сигурен какво иска да му каже Данута. Имаше доста недобро предчувствие. Нещо му подсказваше, че няма да му разказва за различния манталитет на сънародниците си или за един или друг лош навик.

— Страната ми не е много далеч от вашата — продължи Данута след многозначителна пауза, — но е съвсем различна от представите ви. Дори аз самата понякога не мога да възприема определени неща. Може би вече твърде дълго живея при вас. Хората там винаги са показвали особен интерес към мрачното, митичното. Знаят много неща, които другите отдавна са забравили. Не е никак случайно, че точно там са родени толкова много страшни истории и легенди.

— Някои хора твърдят, че на Балканите мрачното средновековие никога не е свършвало — каза Щефан.

— Тези истории са много по-стари — отвърна Данута с такава сериозност, която в първия момент се стори на Щефан съвсем не на място. Тя поклати глава: — Не говоря за Дракула, Трансилвания и всички онези глупости. Това са само измишльотини.

— А това за „Вълче сърце“ не е, така ли?

— Тези са други. Може би историите за вампири, кръвопийци и омагьосани замъци са измислени само за да отклонят вниманието от другите. Нали разбирате — говори се на висок глас за неща, за да се заглушат други. Ето, вижте.

Без да поглежда, тя протегна ръка, отвори книгата и я обърна към него. Текстът върху пожълтелите страници не можеше да бъде разчетен, но не беше и нужно.

Данута сочеше една вероятно много стара репродукция на карта, показваща територията на страната, която все още се наричаше Югославия, макар че това изкуствено образувание от години вече не съществуваше. Въпреки старинните букви и непознатия език Щефан различи имената на някои по-известни градове.

— Е, какво ми показвате? — попита той.

— Потърсете „Вълче сърце“ — каза Данута.

Щефан бегло прокара поглед по картата.

— Знаете, че не мога. Освен това тази карта е поне на сто години.

— Няма да намерите долината и на съвременна карта. Както и още доста местности.

— Какво искате да ми кажете? — Щефан наклони глава и погледна първо Данута, след това брат й, после картата. Опита се да се усмихне, но не успя. — Че долината в действителност не съществува и Ребека и аз сме били в… някакво друго измерение? Нещо като омагьосано място, в което може да се влезе само веднъж на всеки седем години, при това в полунощ и при пълнолуние?

Данута не се засмя.

— Разбира се, че долината съществува — каза тя съвсем спокойно. — Вие сте бил там, жена ви и Ева също. Искам само да ви покажа, че никой не говори за тези места. Никога. Има ги — и „Вълче сърце“, и други като него, може би още по-лоши.

— По-лоши?

С всички сили Щефан се опита да сложи думите на Данута там, където им беше мястото — в чекмеджето със светещ надпис „ГЛУПОСТИ“, но не успя. Нещо изпълзя от нишите на реалността и придаде на думите на сестрата достоверност, каквато може би не притежаваха.

— Вярвате ли в Злото? — попита Данута. — Искам да кажа в истинското, чистото Зло, без смисъл и цел? В съществуването на сили, които не питат за ползата от себе си и не преследват определена цел, а са просто зли?

— Това са глупости! — изрече Щефан, но далеч не с онази убеденост в гласа, както му се искаше. Дали вярва в Злото? Например в съществуването на Нещо, живеещо от другата страна на Вратата? Разбира се, че не. Засмя се нервно и продължи: — Сигурно сега ще ми разкажете, че в тази долина живеят и върколаци?

— Вие ме попитахте — каза Данута.

Щефан погледна първо нея, после брат й. Онова, което видя в очите им, го накара да потръпне целият.

— Не го мислите сериозно. Не вярвате в това, нали?

— Няма значение аз в какво вярвам или вие, или жена ви, или онзи полицай. Всичко, което има значение, е онова, в което вярват хората там. Не разбирате ли? Няма значение какво е истина и какво не. Местните хора вярват в тези неща. Страхуват се от тях, но са се научили някак да се пригаждат. И това е така от дълго, много дълго време.

— Разбирам.

— Не ми се струва да е така — отвърна Данута. — Хората там вършат неща, които нито вие, нито аз разбираме, и ги вършат поради причини, които също не можем да проумеем. Но ги вършат. Може би нямаме право да се намесваме.

— Но те убиват децата си! — възнегодува Щефан. — Наистина ли очаквате да стоим бездейно и да гледаме как дават живите си деца за храна на дивите животни?

— А защо не?

— Защо не? — Щефан силно изпъшка. — Наред с хилядите други причини, които ми идват наум, например и защото говорим за човешки живот.

— А човешкият живот е свещен, така ли? Недосегаем? Най-ценното на този свят? — Данута тихичко се засмя. — И кой ви е казал, че това е вярно?

— Кой…? — Щефан беше така зашеметен, че не можа да продължи. Изпитваше смесица от възмущение, яд и справедлив гняв, които в буквалния смисъл на думата го правеха безмълвен.

— Това е чудовищно — каза най-сетне той.

— Знам. — Данута се засмя, но смехът й беше тъжен. — Само че по този начин мислят хората там. Не мога нито да ги съдя, нито да се съглася с тях.

— Разбирам — повтори Щефан, без да й противоречи. Може би, защото усети, че тя казва истината. Не беше въпрос на съд. Данута беше права — това е начинът, по който онези хора разсъждават и той просто трябва да го приеме, независимо дали това му харесва или не.

— Ако тези хора наистина са по петите ви, господин Мевес, животът ви е в опасност. Трябва да сте готов на всичко.

Странно — имаше всички основания да бъде разочарован. Не получи отговорите, които дойде да търси, дори напротив. Въпреки това изпита нещо като облекчение. Може би това, което му беше тежало, не е било страх, а неговата тиха, но също толкова могъща посестрима — неизвестността.

— Благодаря ви — каза той колебливо. — Помогнахте ми повече, отколкото предполагате, Данута. — Щефан стана и се насили да се усмихне. — Предложението ми е все още в сила. Да ви откарам ли в болницата?

Естествено, не вярваше, че тя ще се съгласи. Така и стана. Данута рязко се изправи и поклати глава.

— Не е нужно. Андреас ще ме откара. Предполагам, че днес и без друго ще се видим.

— Вероятно — отвърна Щефан. — Освен, ако днес по някакво чудо Беки се откаже от вечерните си разходки. Но е малко вероятно.

Обърна се, за да тръгне, но пред вратата спря и каза, следвайки някакъв вътрешен глас:

— Може би ще е по-добре да си вземете няколко дни почивка. Искам да кажа, в случай че… че все пак не съм откачил и онзи младеж наистина съществува. Тогава може и вие да се окажете в опасност.

— Аз? — Данута се изсмя. — Защо ще ме заплашва?

Към следващата част или към съдържанието

Волфганг Холбайн Вълче сърце (2)

Метаданни

Данни

Вълче сърце

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора част

Волфганг Холбайн
Вълче сърце (2)