Джос Стърлинг
Мисти (22)

Двайсет и втора глава

— Няма да отида в болница. — Но никой не ми даваше право на избор. Лекарите ме качиха в линейката. Алекс държеше ръката ми и вървеше до носилката.

— Да, ще отидеш, bokkie.

— Добре съм.

— Не, не си добре, беше мъртва. — Лекарите се преструваха, че не слушат спора ни, но виждах, че всички те са очаровани.

— Но сега не съм. Ксав казва, че съм добре и мога да ходя:

— Да, можеш да отидеш в болницата, където да проверят състоянието ти.

— Той вече оправи счупеното ми ребро. — Възкресението ми бе малко прекалено ентусиазирано и някой бе счупил реброто ми, докато бе натискал гърдите ми. Да ви кажа истината, все още малко ме болеше, но не исках да се суетят около мен. — Трябва само да легна. Вие ще съблюдавате безопасността ми и ще ми напомняте, че съм напуснала онова мъгливо място между живота и смъртта.

— Онова, от което имаш нужда, е рентгеново изследване, скенер на мозъка и екип от лекари, които да проверят дали всичко функционира отлично. Нямаше те половин час, Мисти!

— Двайсет минути — изръмжах.

Алекс повдигна вежда.

— О, добре тогава! Заведете ме на абсолютно безполезния лекарски преглед. Дори нямам застраховка.

— Всичко е наред, от ФБР ще платят сметката. — Алекс се бе загледал над водопада към върха на планината, сигурен знак, че се усмихваше за моя сметка.

— Прахосване на парите на американския данъкоплатец.

— Не мисля, че това е вярно.

— Е, аз пък мисля.

Алекс седна до мен, а лекарите закрепиха носилката на мястото й за времето на пътуването.

— Помисли за баща си. Наистина ли смяташ, че ще бъде щастлив само с уверението на Ксав, че си добре?

В думите му имаше истина. Татко вероятно поставяше Ксав в категорията на вещиците и магьосниците, а не на надеждните лекари.

— Добре де, отивам в болницата, нали?

Завръщането ми от мъртвите не бе направило характера ми по-лек. Все още си бях малко киселата и малко абсурдната Мисти. Беше облекчение да открия, че не се бях променила; дори дарбата ми се бе завърнала. Нямаше да съм себе си без нея.

Ксав надникна през вратата на линейката точно преди тя да се затвори.

— Ще се видим в болницата, лейди Лазаръс^[1]. — Той се скри, после отново подаде глава през вратата. — Нямам предвид депресията на Силвия Плат, разбира се. — Затръшна вратата. Като се имаха предвид размерите на превозното средство, беше като да ме запечатат в гробница.

— Силвия Плат? — попита Алекс.

— Написала е мрачно стихотворение с това заглавие. — Уоу! Знаех нещо, което организираният Алекс не знаеше!

— Обичаш поезията?

— Обожавам поезията.

— Ще трябва да я споделиш с мен. Не чета поезия много често. — Трябва да бе видял изписалата се на лицето ми изненада. — Какво?

— Толкова съм свикнала да мисля за теб като за съвършен, че съм изненадана от наличието на слабост у теб.

Той се усмихна широко, сините му очи блестяха.

— Мислиш, че съм съвършен?

— Не.

— Ах.

— Мислех, че си съвършен, но сега знам, че не си. Това е огромно облекчение. Имаш ли други недостатъци, които искаш да споделиш с мен, нали знаеш… да ме накараш да се почувствам по-добре? — Повдигнах вежди.

Той затананика замислено.

— Ето още един: тананикаш!

— Не.

— Току-що тананикаше.

— О! Окей. Тананикам. И не обичам чеснов хляб.

— Как е възможно да не обичаш чеснов хляб! О, господи, това е сериозен недостатък. — Започнах да се смея, но това ми причиняваше болка в ребрата.

— Би могла да мислиш за това по следния начин: ще има повече за теб.

— Вярно е. Но яко ям чесън, дъхът ми ще мирише на чесън, а това няма да е справедливо по отношение на теб.

— Защо това да е проблем за мен? — попита той невинно.

— Знаеш. — Гледах устните му.

Той наведе глава и ме целуна.

— Да, знам. И, Мисти, ще те целувам дори когато дъхът ти мирише на чесън, обещавам. Просто ще си запушвам носа.

Отново се опитах да се засмея. Ауч!

— Господине, ще оставите ли, моля, пациентката да си почива? — прекъсна ни лекарят.

— Да, съжалявам. — Алекс се облегна назад и се опита да изглежда засрамен, но безславно се провали. Беше в такава еуфория, че съм жива, че нищо не можеше да помрачи настроението му.

Протегнах ръка, за да можем да се държим за ръце.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Че ме задържа.

— Никога няма да те пусна. Изгубен съм без теб, помниш ли?

 

 

Медицинските експерти в болницата в Юджийн, най-близкия голям град, настояха да бъда под наблюдение през нощта. Не откриха нищо нередно, но очевидно по-дългият период на смъртта изискваше да останеш в болницата поне денонощие. Не допускаха други посетители, освен родителите ми. Алекс игнорира правилото… Добавих и нарушаването на правилата към останалите му недостатъци — или може би то трябваше да бъде в друга графа?

Виктор Бенедикт също не зачиташе правилата. Той пристигна за разпита в осем вечерта.

— Мисти, във вилата нямах време да ти споделя, но всичко, което си казвах, бе „слава богу“. — Кимна мило на баща ми, който го гледаше гневно, и целуна майка ми по бузата. — Как се справя тя, Топаз?

Майка ми го осведоми за резултатите. Мисля, че те бяха вече известни на Виктор и че той дипломатично даваше възможност на родителите ми да се почувстват полезни, тъй като след отвличането ми дни наред бяха се оказали безпомощни.

— Това е страхотно. Възползвай се от цялото време, от което имаш нужда, Мисти.

„Готова съм да си тръгна вече оттук, Виктор.“

„Стой тогава толкова, колкото баща ти смята за нужно“, поправи се Виктор.

— Предполагам, че искаш да чуеш какво ще стане сега?

— Точно така.

— Ще ти дам временен паспорт, за да можеш да се върнеш у дома си. Дотогава можеш да останеш тук или при някой от нас, ако чувстваш, че се нуждаеш от повече време.

— Мисля, че Мисти би предпочела да се възстановява у дома — каза баща ми строго.

— Разбира се. Братята и сестрите й ще се тревожат, докато не я видят — отговори Виктор спокойно.

На татко му беше трудно да бъде ядосан на нас, хората с дарби, когато бяхме така любезни с него.

— Чичо ти, Алекс.

Лицето на Алекс помръкна.

— Какво за него?

— Той дойде малко след като ти и Мисти тръгнахте. Дарбата му все още функционира, така че може много лесно да се изплъзне, освен ако не го държим вързан.

— Няма да му позволите да избяга, нали? — попитах с тревога. Никога нямаше да се чувствам в безопасност, ако знаех, че Йохан е на свобода.

— Няма, обещавам. И преди ми се е налагало да се справям с трудни затворници, а и системата ни е добра. Ще му сложим устройство и ще знаем къде е дори и да направи номера с изчезването. Най-големият ми проблем е съмнението ми, че Йохан дю Плеси е годен да бъде съден.

— Искаш да кажеш… защото е луд? Разбрах го още когато дойдох в съзнание в гората.

— Както Мисти кратко и ясно каза, Дю Плеси е луд. Вероятно ще излежи присъдата си в психиатрично отделение, а не в килия.

— Но той е убил всички тези хора, а и други — каза Алекс тихо. — Не съм сигурен, че това е достатъчно.

— Знам, той притежава смъртоносната комбинация от способност за високо ниво на организация и сериозно нарушени емоционални функции. Убил е тринайсет души, обсебен да открие семейството ти. Първата преценка на психиатрите е, че Дю Плеси не разбира сериозността на стореното от него и не показва разкаяние. За него животът на другите хора е нереален. Предполагам, че лекарите ще решат, тоест мисля, ще препоръчат той да бъде на сигурно място не само заради безопасността на всички, но и заради собствената си.

Как ще го спреш да убива, Виктор? — Майка ми потри ръцете си над лактите, все още уплашена, макар че бях в безопасност. — Той трябва само да докосне жертвите.

— Ще е нужно да бъде изолиран и упояван, когато трябва да бъде лекуван или преместван. Не виждам други възможности.

— Това е по-лошо от затворническа присъда — каза Алекс.

— Добре. — Баща ми скръсти ръце. Йохан бе отвлякъл малкото му момиче и в момента той не се чувстваше защитник на човешките права.

— Аз мисля, че това е непоносимо тъжно — казах. — Алекс, моля те, трябва поне да го видим. Той вече беше изолиран: това ще бъде дори още по-лошо.

— Мисти, чичо ми те уби.

— Но аз се върнах. Виж, знам, че е убил и други хора, но също така е бил отхвърлян през целия си живот. По някакъв извратен начин той се интересува от теб. Не го отхвърляй и ти. Кой знае какво ще му причини това? И бездруго е достатъчно опасен…

Алекс затвори очи, после кимна.

— Окей, щом искаш, ще го направя. Ще го видим, ако Виктор успее да го уреди.

Виктор ми се усмихна и очите му сега бяха малко по-топли, а не както обикновено — арктически студени. Осъзнах, че съм го впечатлила.

— Мога да го уредя, ако си сигурна?

— Мисти! — Баща ми се приготвяше отново да се намеси.

Майка ми постави дланта си върху неговата.

— Остави я да го направи, Марк.

Погледите им се срещнаха и задържаха, те нямаха нужда от телепатия, за да общуват.

— Добре, Топаз. Просто бъди внимателна, Мисти.

— Кога не съм била? — попитах весело.

По някаква причина останалите четирима в стаята се засмяха.

На Йохан бе дадена самостоятелна стая в психиатричното отделение. Стаята бе приятна, обзаведена с уютни домашни мебели и картини с планината Тейбъл по стените. Някой бе помислил за нуждите му. Единственото, което издаваше, че това е килия, бяха решетките по прозорците и заключената врата. В единия ъгъл работеше телевизор, обаче той не му обръщаше внимание.

Гледаше навън към голите дървета.

Виктор, който ни придружаваше, спря и се свърза с Йохан чрез телепатия.

— Обеща да остане в стола, на една ръка разстояние от нас — докладва. — Мога да го парализирам, ако направи внезапно движение. Съгласни ли сте с това?

Алекс кимна, но по моя гръб се стичаше студена пот. Връхлетяха ме спомени за ужасяващите няколко дни, в които бях негова невидима затворничка. Беше по-лесно да си смел, когато Йохан не е наблизо.

— Можеш да останеш отвън, bokkie — каза Алекс.

Идеята беше моя.

— Не, ще вляза.

Алекс се усмихна горчиво.

— Понякога си по-смела, отколкото е добре за теб.

— Казва момчето, което се намеси в ситуация със заложници — довърших.

Виктор направи знак на сестрата да отвори вратата.

— Здравей, Йохан. Водя ти посетители.

Йохан не се огледа.

— Не искам да говоря с още лекари. Аз съм напълно с разума си. Никой от вас няма достатъчно мозък, че да ме разбере.

— Чичо, аз съм. И Мисти. — Алекс стоеше пред мен, нащрек и готов да ме защити.

Йохан се огледа набързо, беше доволен, с почти детска усмивка на устните.

— Алекс! Колко мило, че си дошъл. И Мисти. Знаете ли, радвам се, че поне веднъж дарбата ми се провали. Не възнамерявах да те убия толкова скоро.

Забелязах, че той не каза, че не е имал намерение да ме убие, а само, че е било прекалено рано.

— Да, добре съм, както можеш да видиш.

— Но, Алекс, трябва да убедиш тези хора да ме пуснат. Добре съм. Нямам нужда нито от лекарства, нито от лекари.

— Но ти си убил поне тринайсет души, за които знаем — каза Алекс тихо.

Йохан махна с ръка.

— Това не е толкова убиване, колкото спиране… да, спиране. Всички те бяха без значение. Не липсват на света.

— Мисля, че родителите на Миа Гордън, Джоди Гаспард и единайсетте други жертви не са съгласни с теб — каза Виктор.

— Миа коя? — Йохан изглеждаше озадачен.

— Последното момиче, което уби.

— О, да. Тя свърши предназначението си, не можех да я държа жива след това. Не почувства нищо, уверявам ви. Приспах я.

— Хвърлил си я в Темза.

Празнотата на Йохан бе скандална. Исках да го разтърся, да го накарам да почувства нещо към жертвите — си, но беше безнадеждно. Той просто не разбираше. И със сигурност не искаше да говори за престъпленията си.

— И така, Алекс, виждаш, трябва да им кажеш да ме пуснат — повтори искрено.

— Не мога да го направя, чичо. Не си добре. Не може да ти се има доверие, че ще зачиташ живота на другите, затова трябва да останеш тук, заради нашата безопасност, а и заради твоята. — Алекс използваше дарбата си, за да го накара да разбере.

— Искаш да остана тук?

— Да. Мястото е добро. Ще се грижат за теб.

— Ще идваш ли да ме виждаш? — Йохан изглеждаше така изпълнен с надежда, че Алекс не можеше да откаже.

— Да, ще се върна.

Вратата отново се отвори и влезе Мириам дю Плеси.

— Няма да си единственият посетител, Алекс. Аз също ще наглеждам Йохан. — Отметна кичур коса от лицето си, жестът издаваше предпазливост. Първата ми мисъл беше, че тя е последната, която бих очаквала да посещава Йохан, но после осъзнах, че не би могла да стои настрани. — Той винаги е бил моя отговорност.

— Мириам! — Йохан отмести погледа си от Алекс към майка му. — Това е друго неочаквано удоволствие. Как е Роджър? — Изражението му стана злобно.

— Той е… той е разтревожен. — Мириам докосна ръката ми, с което изрази мълчаливата си благодарност, че ме вижда жива и здрава.

Йохан се засмя тихо.

— Отлично. Защо не му кажете да ме посети? Имам нещо за него. — Преплете пръсти и направи така, че кокалчетата му да изпукат.

— Йохан! — предупреди го Виктор.

— Просто се шегувах.

Лъжата му ме накара да изсъскам тихо.

— Няма начин да убедиш Роджър да премине през тази врата — каза Мириам, — но аз ще идвам, ако обещаеш да се държиш добре. Без повече убийства, Йохан. Ти приключи.

— Приключил съм? — Йохан доби объркания вид на изгубен човек. Тя сигурно го бе докоснала чрез телепатия, за да подсили думите си… и въздействието им го бе разтърсило. — Защо ме отхвърли, Мириам?

В очите й имаше мъка.

— Защото не можех да стигна до теб. Беше отишъл прекалено далеч.

— Но аз съм тук. — Посочи гърдите си. — Тук съм.

— Не, не си и това е най-тъжното. Ти уби човека, който можеше да бъдеш, преди да започнеш да убиваш другите. Съжалявам… моя сродна душа.

Йохан зарида. Гледката бе шокираща, той винаги бе така уверен в себе си, в това, че е самодостатъчен и без Мириам.

— Аз съм нищо — прошепна той. — Така казваше баща ми и беше прав.

Усещах решителността му пред лицето на истината.

„Алекс, направи нещо. Той ще обърне дарбата срещу себе си.“

— Не си нищо, чичо. Ти си човек, чийто живот е добил изкривени форми заради хората, които е трябвало да го обичат такъв, какъвто е. Имаш нужда от помощ. Аз и Мириам… ние сме тук заради теб. Дръж се за нас.

— Но ти не ме обичаш, тя също. — Йохан бе погълнат от черните облаци на отчаянието. Никаква мъка или съжаление за жертвите, само за себе си, но това някак го правеше още по-окаян.

— И двамата сме достатъчно загрижени, за да дойдем тук днес следобед — възрази Алекс. Добавих силата на дарбата си към думите му, за да пробият облаците на отчаянието. — Можеш да направиш нещо с остатъка от живота си, ако решиш. Никой няма да те спре сега.

— Не знам, Алекс, не знам. — Йохан залюля тяло напред-назад.

— Мисти е тук и знаеш, че не лъжа. Просто трябва да ни се довериш. На семейството си.

— Какво съм аз? — Йохан сви колене до гърдите си и доби вида на малко момче, което се крие в ъгъла. И изведнъж го видях като дете, което се свива, за да се предпази от ударите и омразата. Заплаках мълчаливо за жертвите му и за него самия.

„Аз също плача“, прошепна Алекс.

Преди някой от нас да е успял да я спре, Мириам прекоси разстоянието и постави длани на раменете на Йохан. Тя обърна към нас пълните си с мъка очи.

— Оставете ни, моля ви. Той е мой, винаги е бил мой.

Ние се подчинихме на властната нотка в гласа й и излязохме. Щом веднъж се озовахме в коридора, се отпуснах в прегръдките на Алекс.

— Той няма да я нарани, нали? — Алекс се обърна към Виктор с накъсан глас.

— Не, не вярвам. Ти и майка ти сте единствените, които никога не е мислил да нарани. В известен смисъл, заедно с Роджър, вие тримата сте единствените реални хора в света на Йохан. Умът му е пълна бъркотия, огромни празни петна, в които отказва да погледне, чувствата му са изкривени. — Виктор въздъхна. — Родителите му много са му навредили, това е сигурно. Знаете ли, обикновено изпитвам задоволство да вкарам лошия зад решетките, но в случая с него се чувствам депресиран. Няма справедливост за жертвите, но няма връщане и за него.

Джейсън и Роджър чакаха на паркинга. Мислех, че Роджър няма представа какво прави съпругата му, в противен случай нямаше да седи там мирно и тихо. Видя ни, но отмести поглед. Джейсън обаче излетя от колата, преди баща му да е успял да го спре.

— Алекс, Мисти! Не очаквах да ви видя тук! — спусна се към нас с ентусиазма на малко пале. — Добре ли се чувстваш, Мисти? Защото не изглеждаше добре последния път, когато те видях.

Прегърнах го.

— Не изглеждах добре, защото бях мъртва. — Алекс трепна, не обичаше да му напомням, дори когато се шегувах. — Но сега съм добре, Джейсън. Ти как си?

— О, нали знаеш. — Сви рамене. — Последните два дни не бяха особено добри.

Виктор ме потупа по рамото.

— Ще отида да поговоря с лекаря, докато вие тук си размените новините. — Изгледа ни с един от онези погледи, които казваха „не правете нищо глупаво“, и се отдалечи.

Джейсън потрепери престорено.

— Видях това, Дю Плеси! — извика Виктор.

— Има очи и на тила си — обясни Алекс.

— Той е човек с дарба, който наистина вдъхва страх, не е като вас. — Джейсън се усмихна на брат си. — Питах се, Алекс, дали бихме могли, нали знаеш, да поддържаме връзка или нещо подобно?

Алекс го удари леко по рамото. Виждах, че е доволен.

— Да, разбира се. Баща ти ще има ли нещо против?

— Баща ни — поправи го Джейсън. Стрелна с поглед Роджър, който продължаваше упорито да гледа встрани. — Мисля, че не е особено вдъхновен от идеята, но мама казва, че от сега нататък ще бъде различно. Вече не трябва да се крием. Според нея татко ще трябва да се нагоди.

Нещата изглеждаха както при баща ми, но доста по-зле. Трябваше да се погрижим те двамата да не се срещат дълго, дълго време, тъй като всеки от тях само щеше да засили предразсъдъците на другия.

„Странно, че това е нещо общо и за двама ни“, казах на Алекс и му показах сравнението, което правех.

„Права си, но в сравнение с Роджър баща ти е кротък. Джейсън е страхотен, нали?“

„Да, страхотен е.“

— И така, Джейсън, ще ни гостуваш ли в такъв случай?

— Заедно ли живеете? — Джейсън уцели точно слабото ни място.

— Хм…

— Да, ще живеем заедно — каза Алекс твърдо. — Ако не успея да вляза в Кеймбридж, ще ги убедя да ме вземат. Няма да рискувам тя отново да се отдалечи много от мен; не се справям добре без нея.

Подръпнах го за ръкава.

— Но, Алекс, това е измама, а аз ще те накарам да си признаеш.

Той се усмихна и разроши косата ми.

— Вярно е, ти ще ме държиш в правия път, и то изкъсо.

— Както и да е, няма да има нужда от подмолни тактики. Те ще те харесат. Ти си шампион по дебати, създаден си от материала на лидерите, нали знаеш?

Мириам излезе от болницата, изглеждаше силно разтърсена. Роджър изскочи от колата и забърза към нея, взе я в прегръдките си и й заговори тихо. Облекчението му да я види бе очевидно за всички.

Джейсън се усмихна, доволен да установи, че родителите му са доста по-спокойни отпреди.

— Съжалявам, че не си ги познавал в досегашния си живот, Алекс. Татко може да бъде луд, когато става дума за хора с дарби, но е добър, когато става въпрос за всичко останало.

Според мен недостатъкът му бе огромен, но си държах езика зад зъбите, тъй като Мириам буташе Роджър към нас. Понечих да си тръгна.

„Остани“, настоя Алекс.

„Роджър не би искал да съм наоколо.“

„Искам те до себе си.“

Мириам спря на известно разстояние от Алекс.

— Аз… — Прочисти гърлото си. — О, Алекс, има толкова много неща, които да бъдат казани, обяснени. Знам, че вероятно ме мразиш, но аз искрено вярвах, че правя единственото възможно за безопасността на всички ни. — Избърса очите си с опакото на ръката си. — Аз съм майка, достойна за съжаление, не можах да упражня дарбата си докрай. Може би трябваше да остана с теб, но тогава той щеше да стигне до Роджър и Джейсън. А ако те бях взела с нас, Роджър никога не би ме разбрал. Не исках Роджър да направи същите грешки, да се превърне в жесток човек, какъвто бе баща му. А какво щеше да ти причини това?

Алекс я остави да говори, нито й прощаваше, нито я съдеше.

— И така… аз взех идеята от историята за Мойсей, чиято кошница се оплела в тръстиката, и оставих другите да се грижат за теб, за да можеш да пораснеш и да бъдеш мъжът, който трябва да бъдеш. Правилно ли постъпих? — Поклати глава, ядосана на себе си. — Не, това е глупаво, нямаше правилен избор, а само два грешни… Прощаваш ли ми? — Тя протегна ръце в умолителен жест.

Алекс бе спокоен външно, но преживяваше емоционална буря. Обърна се към мен.

„Какво да кажа?“

„Онова, което е на сърцето ти.“

„Добре тогава.“

— Мисля, че разбирам, Мириам. Изборът е бил невъзможен. Не си си спестила болката, нали? Можела си да ме задържиш и да оставиш другите да страдат. Предполагам, че за това е била необходима смелост, така че, да, щом има значение за теб, прощавам ти. — Алекс погледна баща си, питайки се… надявайки се той да отправи подобна молба. Роджър извърна очи встрани. Усещах тъгата, която се събираше в Алекс.

„Имаш мен и Джейсън, а сега и майка си — казах му. — Опитай се това да бъде достатъчно.“

Мириам забеляза сковаността на съпруга си и лицето й изрази разочарованието й.

— Не те моля да мислиш за мен като за твоя майка, но бих искала да изградим нещо между нас.

Усещах в Алекс истина, която той не можеше да изрази, беше заровена прекалено дълбоко.

— Но, мисис Дю Плеси, Алекс има нужда да му бъдете майка толкова, колкото вие имате нужда той да ви бъде син.

— Мисти… — Алекс понечи да възрази.

— Не, тя е там, вътре в теб е истината.

Той затвори уста. Вероятно за първи път му се случваше да остане без думи.

— В такъв случай ще се радвам — Мириам подсмръкна — да започнем отначало.

— Добре. — Лицето на Алекс се озари от една от великолепните му усмивки. — Мамо.