Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Саванти (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misty Falls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Джос Стърлинг

Заглавие: Мисти

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издател: Егмонт България ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 21.02.2015

Редактор: Ваня Петкова

Коректор: Ваня Петкова

ISBN: 978-954-27-1383-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10297

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава

Това не беше като преди. Другите пъти, когато Йохан ме беше докосвал със силата си, преминавах от будно състояние в безсъзнание за части от секундата, а сега чувствах, че…

Изчезвам.

Мисти се превръщаше в мъгла.

Ха!

Като човек, който се дави и най-накрая поема глътката вода, която ще го убие.

Или като това да висиш на една ръка над бездна и да откриеш, че е по-лесно да се пуснеш, отколкото да понесеш ужасяващата болка в мускулите и ставите.

През ума ми преминаваха различни образи, последните страници от книгата, преди да бъде затворена. Край на историята. Празни листове.

Листове.

— Ще я върнеш веднага! — Чувах разговора много отдалеч, като гласове, които долитат от улицата и не са моя работа, фрагменти от чужд живот…

Но това бе Алекс — той беше моят живот. Сродната ми душа бе насочила дарбата си да убеждава убиеца ми, това не бе естественият чар, който демонстрираше на дебатите, а дълбоко, интуитивно искане, на което не можеше да се откаже, като куки, забили се в гърдите и изтръгващи оттам подчинение. Дори аз усещах силата му, а бях мъртва.

Тогава как чувах това?

— Успокой се, Алекс. Съжалявам за тази… случайност, но не мога да връщам обратно хората, които докосвам по този начин. — Йохан говореше така разумно, но не предлагаше нищо повече от „Упс, без да искам“. — Те се превръщат в нищо, а нищо не се връща от нищото.

Аз не бях нищо.

— Трябва! — Някак знаех, че Алекс го разтърсва, полудял от отчаяние. — Тя няма да умре.

— Но аз не мога да поправя стореното. Има граници.

Граници. Сега бях достигнала една. Знаех, че тялото ми е мъртво, че сърцето ми е спряло да бие, че дробовете ми вече не изискват въздух. Част от мен като че ли не се интересуваше много от това. Потъване. Приемане. Падане.

Но някаква мъничка частица от душата ми отказваше да си тръгне. Не искаше да се оттече в канала като паяк под струята на душа. Тази част бе свързаната с Алекс, връзката между сродните ни души. Съзнанието ми беше с него, виждаше онова, което виждаше той. Той стискаше връзката ни, твърдо решен да не я пусне, сърцето му крещеше, но не толкова ме убеждаваше, колкото ми заповядваше да слушам, защото той няма да се откаже.

На как би могъл да бъде победител срещу тежестта на смъртта, която се спускаше над мен?

— Не можеш да я спасиш? Тогава върви по дяволите, чичо! — Алекс се хвърли към Йохан.

Внезапно бариерата, която Йохан спускаше пред телепатията, изчезна и съобщенията започнаха да се предават във всички посоки. Трябва да бе оглушително за Алекс, но аз долавях само ехото, като звуците на радио, оставено в празна съседска къща. Където всъщност няма никого.

„Алекс, къде си, по дяволите?“ Това бе Тарин.

„Проследих те до планинския път, знам, че си тук някъде“, извика Уриел.

„Улових го! О, господи, Мисти, това е Мисти! Изгубихме Мисти“, разпознах измъчения телепатичен вик на Кристал.

„Докладвай, Алекс, трябва да се държиш.“ Заповедта на Виктор заглуши виковете на всички останали.

„Тя не е мъртва, отказвам да й позволя да умре.“ Алекс звучеше по-близо до мен. Виждах онова, което виждаше той, защото само тази частица от мен бе все още тук: частта, която бе негова. Държеше главата ми в скута си. Йохан лежеше до мен, а на челюстта му, там, където Алекс го бе ударил, имаше подутина.

Добър удар. Искаше ми се да мога да достигна до Алекс и да му кажа, че одобрявам десния му прав, но нямах такава възможност.

Време бе да вървя. Останалата част от мен — а сега вече наистина бях объркана… моето аз, което бе приело смъртта, — ме дърпаше за ръкава и казваше, че е време да вървя.

Не си отивай кротко в тъмнината. Помниш ли?

Дай ми миг.

Джейсън коленичи до Алекс.

— Учил съм да давам първа помощ в скаутския лагер, Алекс.

— Да, да, къде ми е умът? Да, аз също мога. — Алекс ме остави да лежа на пода. — Бъди готов да ме смениш. Трябва да вкараме кислород в мозъка й. Няма й нищо, нищо.

Това беше проблемът — нямаше ми нищо. Нищото на Йохан.

— Ще извикам лекар — каза Роджър. С падналия нож беше прерязал лентите, които стягаха китките му, и бързо сряза и тези на съпругата и сина си. — Ще завържа това нещо. — Дори не даде име на Йохан.

Алекс повдигна брадичката ми и се наведе над лицето ми, за да ми направи дишане уста в уста.

Обожавах целувките му, но тази не я усетих. Бях в него, не в себе си.

„Хей, Алекс, погледни вътре!“ Виках, но бях уловена в капан. Той не осъзнаваше, че съм там. Не беше ме пуснал, но нямаше представа, че е единственото, което ме държи жива. Моята животоподдържаща система.

„Продължавай да даваш първа помощ. Екипът ми ще бъде с теб след пет минути.“ Виктор беше бесен — ядосан на Алекс, че бе тръгнал без тях, ядосан на мен, че умирах. Виктор не обичаше да губи.

Съжалявам, Виктор.

Мириам освободи ръцете ми. Беше мило от нейна страна. Не ми харесваше да се виждам как лежа като някоя статуя от средновековна гробница.

— Аз ще поема, когато се умориш — каза тя на Алекс, ръката й докосваше нежно врата му.

И те продължиха, като вършеха всичко по учебник; натискания на гърдите, редувани с дишане уста в уста. Ако бях в тялото си, щях да се върна, нямаше проблеми, но не бях. Дори онази малка част, която Алекс държеше, беше готова да си отиде. Скоро той щеше да се откаже и аз щях да се изплъзна. Вече дори не се страхувах. Всички умираме. Радвах се, че бях спасила Джейсън. Не бях направила много в краткия си хаотичен живот, но се гордеех с това.

Нима това не е истината…

Самър и Ейнджъл щяха да са ми ядосани, че съм умряла. Мама и татко — о, моля би, не им позволявайте да се разпаднат изпод тази тежест. И, Алекс, дръж се, както ти заповяда Виктор. Моля те, мили!

Входната врата се отвори с трясък и в стаята се втурна медицински екип. Избутаха Алекс от тялото ми. Имаха едно от онези електрически неща, с които да причинят шок на сърцето. Дефибрилатор, думата изникна в ума ми, накъдрена като морска анемония. Лекарите се струпаха около мъртвата Мисти, вършейки работата си и говорейки на техния си медицински език.

Алекс се сви до стената. Джейсън колебливо го прегърна. Ръката на Мириам покръжи над рамото му, после леко се спусна над него. Роджър стоеше над Йохан, готов отново да го прати в безсъзнание, ако се съживи.

Уриел, Тарин, Виктор, Ксав и Кристал влязоха забързано в хижата. Ксав се присъедини към лекарите. Виктор се зае с Йохан, затърси пулс по врата му, след това сложи белезници на ръцете му. Тарин започна да успокоява Алекс. Чувах я.

— Съжалявам, Алекс. Иска ми се да бях сгрешила. О, как ми се иска да бях сгрешила, но видях това, толкова съжалявам, толкова съжалявам.

— Грешиш. — Говореше тихо, като песен, противопоставена на смъртта. — Трябва да грешиш. Тя не е мъртва.

Кристал стоеше толкова близо до тялото ми, колкото бе възможно, без да пречи на лекарите. Беше притиснала кокалчетата на пръстите си в устата си, гледаше по-скоро надолу, отколкото към Алекс.

„Хей, лельо Кристал, обърнала си ми гръб!“

Но като всички други, и тя мислеше, че съм в тялото на момичето на пода или че въобще не съм тук.

Не ми обръщаха внимание на собственото ми смъртно легло… каква ирония.

Главната лекарка седна на петите си и поклати глава.

— Съжалявам, но няма нищо.

Това се опитвах да им кажа — нямаше нищо в онова тяло, защото Йохан убиваше по този начин. Но все още бях нещо. Ако просто престанеха и се ослушаха, щяха да ме чуят. Алекс щеше да ме чуе.

„Не се отказвай, Алекс. Ти си единственото, което ме задържа тук.“

— Време на смъртта — жената погледна часовника си — четиринайсет и двайсет и две.

Ксав нежно закопча блузата ми, която бе разтворена заради дефибрилатора.

Алекс се обърна и удари стената. Дори и да не беше го сторил, усетих болката, която се стрелна нагоре по ръката му.

— Не! — извика той. — Тя не е мъртва. Намери я, Кристал. Тя е моята сродна душа, а ти си търсач на сродни души, намери я, по дяволите!

Кристал избърса сълзите от лицето си с опакото на дланта си.

— Алекс…

— Не, просто го направи. Ще ти повярвам, ако кажеш, че е умряла, но знам, че не е. Намери я.

Противно на убеждението си, Кристал клекна до Ксав, докосна безжизнената ми ръка и се взря навътре в себе си. Започна да клати глава, после отвори очи и се обърна към Алекс, като пусна тялото ми.

Най-после някой беше разбрал.

— Алекс, тя не е там… тя е в теб.

— Какво? — Тарин направи движение към Алекс, за да го защити.

— Знам, няма смисъл. Но виждам връзката на сродната ти душа ясно като всичко друго… и тя е в теб. Някак, само Господ знае как, Мисти е скрила нещо в теб, преди Йохан да я убие.

Алекс притисна ръце до гърдите си така, сякаш се опитваше да ме задържи вътре.

— Какво да направя?

Погледът на Кристал се стрелна към Ксав.

— Не знам. Не съм се срещала с това преди. Не можем ли да я сложим обратно там?

Ксав направи знак на медицинския екип, който бе до вратата, да се върне.

— Момчета, дръжте това тяло живо. Тук ще станат някои наистина странни неща, но тя ще има нужда от това.

Главният лекар се канеше да възрази.

— Направете го! — заповяда рязко Виктор.

Те се подчиниха. Кристал зарови ръце в косата си и я дръпна.

— Добре, добре, как ще го направим?

Уриел я докосна по рамото, за да привлече вниманието й.

— Нека двамата с Тарин опитаме, заедно можем да проследим историята й от последния й миг. Тарин може да го види, а аз да свърша останалото. Ще създадем пътека.

— Мислиш, че мога да го направя? — попита Тарин със съмнение.

— Знам, че можеш, любима.

Тарин коленичи до тялото ми и покри с дланта си пръстите ми, понесли смъртното докосване на Йохан. Пое си дълбоко дъх, затвори очи и затърси края ми. Уриел клекна до нея и сложи дланите си върху нейните. Това ми напомняше на играта „камък, ножица, хартия“ — неговата ръка обгръщаше нейната и покриваше моята: тяхната „хартия“ се опитваше да победи „камъка“ смърт на Йохан.

— Камък, ножица, хартия — измърмори Алекс. И се хвана за гърдите. — Усещам я, чувам я много слабо. Тя мисли за играта.

Виктор застана близо до Алекс.

— Това е добре, наистина добре. Продължавай да й говориш.

Не бих играла срещу Виктор: щеше да се досети за следващия ми ход, преди да съм се усетила.

— Тя мисли, че би мамил, затова не иска да играе с теб — каза Алекс, а очите му светеха от гордост.

— Кажи и че я предизвиквам на рунд и обещавам да не мамя, ако се върне при нас.

Давайте.

— Съгласна е. Трябва да те предупредя: тя има съревнователски дух. — В очите му заблестяха сълзи.

Можеш да се обзаложиш, партньоре.

— О, господи, Мисти! Просто се дръж, дръж се. Няма да ти позволя да си отидеш.

После атмосферата отново се промени. Обзе ме лекичко съмнение: технически бях мъртва вече петнайсет минути. Смъртта се усещаше като луната, гравитацията й ме притегляше. Прекалено дълго бях в блатото на нерешителността.

— Не. Забрави за смъртта, Мисти: уловил съм те. — Алекс се отпусна на колене, сякаш не можеше да ме държи в себе си, бях като едва захваната от защитник топка.

— Отново я губиш — предупреди Виктор.

— Имам историята й, мога да направя пътека — каза Уриел. — Кристал, ела тук. — Той протегна ръка и стисна силно пръстите на леля ми. — Можеш ли да я видиш?

— Да, но как ще я използваме? По дяволите, иска ми се да знаех повече за това как работи дарбата ми!

Бедната Кристал, отново се чувстваше отговорна.

— Алекс, трябва да я убедиш да промени посоката — каза Виктор. — Умът й я кара да върви към хоризонта; тя мисли, че това е неизбежно. Трябва да я върнеш. Кристал ще я води.

Алекс кимна. Всички те преминаха на телепатия, споделяйки едно и също пространство в умовете си. Той хвана ръката на Кристал, третата част от веригата започваше с Тарин и включваше ръката ми. Не можех да видя ясно какво правят, защото чезнеха. Виктор беше прав, отивах към отвъдното въпреки желанието си да остана. С попътен вятър.

„Мисти, да не си се осмелила да направиш и крачка далеч от нас!“

Къде беше чаровникът, който можеше да убеди рибата да излезе от морето? Имах работа с ядосана сродна душа, която вървеше по петите ми.

„Точно така. Ще говорим мило, когато се върнеш вътре в красивото си тяло.“

Забавих се, за да засияя от удоволствие, той смяташе тялото ми за красиво.

„Да, така мисля, затова не го хаби.“

Но беше прекалено късно.

„Не можеш да оставиш този неудачник да те победи. Ако го направиш, не си момичето, което измина целия път до Южна Африка, за да срита задника на шампиона на масата за тенис. Хайде, bokkie: ти сервираш. Време е да се върнеш и да се събудиш.“

Прекалено е трудно; животът тече само в една посока.

„Кой го казва? Не и аз. Смени посоката сега или ще излъжа и ще кажа на всички, че не си струвала нищо на масата за тенис и съм ти позволил да спечелиш.“

„Не си!“

Усетих как сърцето му подскочи: този път наистина ме чу, а не долавяше само впечатления за онова, което казвам.

„Точно така, bokkie, ела по-близо. Като те няма да ме караш да казвам истината, ще лъжа и ще се кълна, че не си можела да спечелиш дори и ръцете ми да са били завързани на гърба и да съм държал хилката между зъбите си.“

Картината ме накара да се засмея. След бавно обхващащия ме студ започна да ми става малко по-топло.

„Обаче няма да можеш да играеш, ако си вътре в мен — ще е доста странно дори за нас — така че скачай обратно тук и се приготви за реванша.“

„Къде?“ Все още бях изгубена в мъглата.

„Мисти, ела си у дома.“ Това бе Кристал. Не я виждах, но усещах следата, редица от блестящи бели камъни, поставени от Тарин и Уриел, Кристал ги държеше, за да мога да ги следвам.

Приближих се. Дланите на Уриел и Тарин все още покриваха моите. Един картоф, два картофа… Спомних си как играех тази глупава игра с малките си братя и сестри, за да видим чия ръка ще остане най-отгоре. Не и на Йохан. На този човек на нищото. Алекс беше прав: нямаше да ме победи някакъв си неудачник.

Но как да се върнеш в себе си? Много добре бе, че всички ми казваха да го направя, но беше като да белиш портокал или да върнеш грахчетата в шушулката.

„Така естествено прилягаш вътре в мен, bokkie, плъзни се по този начин обратно в тялото си. Виж, ще ти покажа.“ Алекс ми припомни целувката ни в Кеймбридж, чувството за завършеност, чувството, че летиш със звездите. Вълшебен прах.

Плъзнах се през прозореца на детската. Приземих се на килимчето.

Върнах се.

Отворих очи — моите, не на Алекс.

Главният лекар изруга и вдигна дефибрилатора в ръцете си, правейки жест, че се предава. Чувствах се така, сякаш кон ме бе ритнал в гърдите.

— По дяволите, не използвайте това върху мен! — прошепнах с дрезгав глас. Не бяха точно звездни първи думи, но пък не съм от онези момичета, които имат ръководство какви би трябвало да бъдат първите думи, след като си избегнал смъртта.

— Да, тя се върна — усмихна се Ксав и прегърна Кристал.

Алекс се свлече на земята и се разрида, притиснал ме до гърдите си. Болеше, но не давах и пет пари. Той заслужаваше прегръдка.