Джос Стърлинг
Мисти (10)

Десета глава

„Алекс.“

Летях. Обсипана със звезден прашец, вече не бях притеглена надолу от гравитацията. Ако отворех очи, със сигурност щях да видя, че се нося над пейката, кръжа над древния кръгъл неф на църквата и над ярко осветените прозорци от цветно стъкло. Шумът от уличното движение намаля. Останаха само шепотът на вятъра и острите като игли съзвездия на нощното небе, които ту се скриваха, ту се показваха от разпокъсаните облаци. Но не бях сама. Някой държеше здраво ръката ми по време на този полет. Втората звезда надясно и после направо чак до сутринта. Той ме дръпна по-силно към себе си и ме прегърна: две силни ръце около мен, прогонили всяка мисъл за студ и падане.

Отворих очи. Все още седях на пейката, но бях подпряла глава на гърдите на Алекс, докато истината бавно попиваше в нас.

„Моята сродна душа.“ Гласът му бе пълен с почуда. „Не мога да повярвам.“

„Да.“ Бяхме свързани чрез телепатия и аз виждах онова, което той искаше да ми покаже от съкровените си мисли, част от удивителната нова интимност. Умът му се вихреше като моя. Беше провел теста без очаквания, че резултатът ще бъде такъв; беше го направил, за да бъде мил с мен — да излекува раната ми. Но причината, че не очакваше този момент, нямаше нищо общо с това, че не бях достатъчно добра.

„Държах се така, защото нямам никого, който да ми е близък, никого, когото да нарека свой.“ Суперменът Алекс се държеше така, за да се защити. Отхвърлен от семейството си, от много малък той бе приел, че моделът на връзките му ще бъде такъв. „Не се надявам на такъв късмет.“ Пръстите му се плъзнаха по крака ми, който бе наполовина в скута му, защото някак се бях завъртяла в ръцете му, докато очите ми бяха затворени. Той откри бримката върху бедрото ми и ме погъделичка през дупката, която бе станала огромна по време на вечерта. Толкова по въпроса, че никой няма да забележи. Усещах, че се усмихва, макар още да не бях събрала смелост да го погледна в лицето. Предполагам, че тази дупка му даваше ясна представа колко съм несъвършена.

Беше прекалено много, за да бъде възприето напълно.

„Тогава недей.“ Беше доловил началото на паниката, която заплашваше да ме завладее.

„Какво ще правим?“, попитах. Имах предвид в бъдеще, как ще съчетаем двата си много различни живота, как ще преодолеем моя отрицателен ефект върху дарбата му, обаче той избра да не ме разбере правилно.

— Мисля, че най-добрият план — сега говореше на глас — е да те целуна. Така няма да имаш време да изпаднеш в паника.

Думите му ме накараха да вдигна поглед. Очите му блестяха от радост заради нашето откритие. Също така се заяждаше леко с мен.

Трябваше да проверя.

— Искаш да ме целунеш?

Той извъртя очи към небето, показвайки чувството си за хумор, което още не бях успяла да зърна, с което сякаш молеше небесата да му помогнат с неговата сродна душа идиот.

— Дай ми сили. Мисти, не можеш ли да познаеш кога едно момче от месеци умира да те целуне?

Очевидно не…

— Казваш, че си искал да ме целунеш и в Кейптаун?

— Да, в Кейптаун, когато бяхме при онези смешни делфини и на върха на планината Тейбъл. Не знаеш ли колко си привлекателна?

Облизах набързо устни, защото се тревожех, че може да са прекалено сухи и студени.

— Но когато те победих на тенис, мислех, че искаш да излееш кофа ледена вода върху главата ми.

Устата му се изви в очарователна усмивка.

— Това също. Никога не съм твърдял, че съм последователен. Ти еднакво ме ядосваш и привличаш. — Наведе се към мен и целуна върха на носа ми. — Между другото, искам реванш.

— Само ако си готов отново да те победя.

— Този път съм готов за теб, няма да е лесно да ме победиш.

Аз все още мислех за забележката му колко съм привлекателна. Казваше истината, но тя не съвпадаше с моите впечатления за срещите ни в Южна Африка.

— Но ти се отдалечи от мен на плажа.

Той въздъхна, знаейки, че целувката се отлага, докато не изясним това.

— Отдалечих се от семейството, което нямах. Ти ми каза, че няма да мога да разбера твоето.

Припомних си разговора и разбрах защо е могъл да си помисли така, особено ако е свръхчувствителен към темата.

— Не целях да те обидя! Исках само да кажа, че сме странни, и то толкова, че на нормалните хора им е трудно да ни разберат. Бях те поставила в групата на нормалните, не ти се присмивах.

Дланта му почиваше върху бедрото ми, топлината й проникваше през палтото и полата ми.

— Винаги съм искал повече от всичко друго да бъда част от такава луда група. Всички хора с дарби, които съм срещал, принадлежат към такава група, чувствах се като чудо на природата, задето бях сам.

Може и дарбите ни да не се съчетаваха добре, но можех поне да отдам дължимото на желанието на сърцето му, защото аз самата имах пълно семейство: майка, баща, сестри и братя, баби и дядовци, чичовци и лели.

— В такъв случай добре дошъл в моето. Те ще бъдат смущаващо очаровани да те посрещнат.

Алекс обхвана лицето ми с длани, палците му отстраниха заблудените кичури коса от бузите ми. Целувката бе на дневен ред.

— Глупавата ми коса, винаги се пречка. — Побързах да я завържа отзад, обаче той ме спря.

— Остави я. Харесвам странната ти коса. Великолепен цвят… кичури от слънчева светлина. Като теб е. — Нави една къдрица около пръста си, пленен от начина, по който прилепваше.

— Не съм сигурна дали ти вярвам, защото каза на приятелите си…

— Знам какво казах на приятелите си. Едва ли можех да им призная, че искам да заровя ръце в косата ти. — Действията му съвпадаха с думите.

— И така… какво… ти си като малкото момченце, което замеря момичето с жаби, за да му покаже, че го харесва?

Той се засмя на обрисуваната картина.

— Не съвсем. Виждаш ли, аз не знаех, че моето момиче ни чува. Омаловажавах факта, че съм привлечен от теб, а ти изглеждаше по-дива от нормалното онази вечер. Суперсладка. Беше много забавно.

— И моето присъствие те принуди да казваш истината, но ти я преиначи заради слушателите си.

Той кимна.

— Ти ме извади от равновесие, не можеше да се сдържиш. Исках да изглеждам спокоен, а казаното прозвуча жестоко.

Щях ли да му позволя да се измъкне?

— Но какво ще кажеш за „тя е последното момиче, с което ще изляза“?

— Ах! — Сварих го неподготвен. — Не можеш да очакваш да кажа пред приятелите си, които имат големи усти, че си lekker.

— Lekker?

— Красива.

Усмивката му ми казваше, че това не е съвсем точният превод, но реших да разследвам въпроса по-късно.

— Те се опитваха да ме накарат да призная, че изпитвам нещо към теб, защото се държах така различно, когато бях близо до теб. Обаче видя как се държаха, когато ти ме накара да призная, че съм влюбен в мис Кътси; щяха да ме дразнят седмици наред, ако дори само бях намекнал, че те харесвам.

Разтревожих се малко, че се е почувствал принуден.

— И това е единствената причина?

— Няма да ми позволиш да се измъкна, нали?

— Онова, което каза за мен, ме преследва месеци наред.

Той поднесе дясната ми ръка към устата си и целуна пръстите ми.

— Съжалявам. Около теб не мога да се измъкна с полуистини, нали? Ще трябва да свикна. Предполагам истинската причина бе, че изглеждаше прекалено малка и сладка за мен и се превърнах в глупак около теб. Тъй като чакам сродната си душа, излизам само с момичета, които не ме превръщат в идиот.

— Излизах само с момичета. Минало време.

— Да, минало време. — Махна снежинка от бузата ми. — Но все още искам да те целуна. Успях ли да ти обясня?

Кимнах. О, господи, сега, когато бе обявил намеренията си, бе по-трудно. Никога не бях целувала момче, не и както трябва. Досега това винаги бяха краткотрайни експерименти в тъмните ъгли по партитата, които всъщност не ми бяха харесали. Все нещо се объркваше, обикновено се смеех нервно и ядосвах партньора си. Нито едно момче не бе казало, че му се е завило свят от целувката с мен, затова се смятах за истински провал в тази област.

— Какво трябва да направя? — попитах.

— Надявах се само да се наслаждаваш. — Усмихна се неодобрително, но неодобрението му бе насочено към самия него. — Това не е тест. — Скъси разстоянието и устните му се съединиха с моите. Не бе тромаво сблъскване на устни и зъби; нямах желание да се засмея; беше сладко изследване на меки тъкани и топлина. Той смени разположението на телата ни, така че сега бях облегната назад, а лицето му бе над моето. Едната му твърда длан ме придържаше между раменете, докато другата галеше косите и врата ми и дори ухото ми. До този момент не знаех колко чувствителни могат да бъдат тези места; сякаш той ги включваше в режим на свръхчувствителност с всяка ласка на пръстите си. Беше целувка за здравей, обещание за онова, което можем да бъдем заедно. Прегръдката му бе така силна, така истинска, докато ме водеше през движенията на устните без колебание и неловкост. Исках да продължи вечно, в целувката имаше много повече смисъл, отколкото в говоренето; но накрая той се отдръпна. Задържахме погледите си, както беше и когато се целувахме.

— Правилно ли го направих? — прошепнах. Глупаво! Какво очаквах да каже, ако бях разочарование за него?

— Да, правилно — потвърди той. После добави мило: — А аз?

— О, да.

— Доволен съм. Никога преди не съм целувал сродната си душа.

Малките снежинки падаха равномерно. Вече не можех да се преструвам, че чорапогащите с дупката ме топлят, и да игнорирам факта, че дошлият от Южна Африка Алекс сигурно замръзва.

— Да влезем вътре?

Той ме притисна до себе си и споделихме топлината на телата си.

— Току-що откри сродната си душа и искаш да влезеш вътре, за да сервираш цяла вечер?

— Не, всъщност не искам.

— Да не споменавам отговарянето на всички онези въпроси, които приятелките ще ти задават, а и Уриел и мис Кътси.

— О, не. — Потреперих. Щяха да полудеят, когато чуеха, а това щеше да бъде толкова страшно.

— Добре. Гласувам да оставим съобщение, че няма да се върнем на партито, и да се разходим заедно.

— В снега? — Погледнах плитките си обувки.

— Да, в снега.

— Това е лудост.

— Да, така е.

— Да го направим. — Изправих се и затропах с крака, за да накарам кръвта отново да циркулира. „Хей, Самър, можете ли двете с Ейнджъл да ме покриете? Ще се разходя с Алекс.“

Отговорът ми подейства като изстрел. „Ще се разходиш с Алекс!“ „Какво си сега: папагал ли?“

„И така, той ли е…?“

„Да.“

Телепатичният писък е още по-оглушителен от истинския.

„Знаех си!“

„Не, не знаеше.“

„Е, надявах се. Нямам търпение да кажа на Ейнджъл.“ Планът бе добър. Двете можеха да преодолеят първата максимално изпълнена с вълнение фаза на празнуването, преди да се срещнат с нас.

„Можеш ли да кажеш на съотборниците на Алекс, че ще се видят по-късно?“

„Ще го направя. О, Мисти, всичко е толкова хубаво. Не мога да ти кажа колко много означава за мен!“

„Благодаря, Самър.“

Точно както бе обещала, тя бе очарована за нас двамата. Не мога да кажа, че дори да бях опитала, щях да бъда толкова благородна, ако съдбата бе предопределила обратното, но пък нали се пробвах да я направя двойка с моята сродна душа. Може би знаех…?

Не. Просто не бях толкова мил човек. Щях да позеленея от завист.

„Ще се видим по-късно тогава, Самър.“

„Не бързай да се връщаш, ще те покрия тук.“

Самър сложи край на връзката.

— Готово. Свободни сме да вървим.

Алекс изтръска снега от раменете ми.

— Покажи ми града си, Мисти. — Харесваше ми начинът, по който името ми се търкаляше върху езика му, казано с неговия акцент, придавайки на „т“-то допълнителна сила.

Кеймбридж е красиво място: старинни улици и колежи, построени като замъци или катедрали. Градът бе пълен със студенти, улиците оживени от други млади хора като нас, излезли на разходка в нощта; едва ли някой ни забелязваше, докато се движехме сред тълпите. Уличен музикант свиреше на цигулка, подслонен под тентата на кафене. Група жени, крещящо облечени в бяло и розово, премина бързо покрай нас и остави след себе си силен мирис на алкохол. През тълпата си пробиваха път велосипедисти, натискаха звънците, но бавно крачещите минувачи почти не реагираха.

— Имали по-спокойно местенце? — попита Алекс. Нито един от двама ни не искаше празничната атмосфера наоколо.

— Да, ако портата е все още отворена. Пътеките през кампусите на колежите, разположени по брега на реката, обикновено са заключени през нощта.

Алекс ме избута от пътя на велосипедист без фарове.

— Това няма да бъде проблем.

Не лъжеше.

— Сигурен ли си?

— Да. Не знаеш всичко за мен, Мисти.

— Всъщност не знам почти нищо. Това е доста плашещо.

— Същото е и за мен по отношение на теб. — Извади вълнена шапка от джоба на якето си и я нахлупи над замръзналите ми уши. — Знаеш, че като изключим твоята компания, дарбата ми действа… един вид като обаяние, нали?

— Да. Тарин ми обясни. — Отново съществуваше онзи въпрос, пред който още не се бяхме изправили; той очевидно го тревожеше, защото непрекъснато го споменаваше. Трябваше ли да кажа нещо? Да повдигна открито въпроса? Алекс обаче поведе разговора в друга посока.

— И не става дума само за хората. Мога да очаровам и ключалки… и много други неща.

Тази новина отвлече мислите ми от тревогите. Никога преди не бях чувала за дарба като тази.

— И как се получава това?

Той хвана ръцете ми. Имах ръкавици в джоба си, но предпочитах да чувствам докосването му с кожата си.

— Мисля, че ги убеждавам да бъдат в онова състояние, в което аз искам. Ако е човек, го убеждавам, че доводът ми е прав, ако е заключена врата, я убеждавам, че наистина иска да бъде отворена.

— Това е… удивително, но е и рецепта как да станеш изтъкнат престъпник.

— Допускам, че е имало моменти, когато съм се изкушавал. — Хрумна му нова мисъл. — И тъй като съм свързан с човек, който ще ме накара да си призная — не горя от желание да се пробвам в някоя кражба, ако знам, че ще изпея всичко на полицията по-късно, когато бъда разпитан.

— Поне за нещо ме бива.

— Мисля, че за всичко те бива, Мисти.

Това не бе съвсем истина, но също така не беше регистрирано като лъжа. Понякога ми се искаше да мога да изключа дарбата си и просто да си позволя да се наслаждавам на ласкателствата, без да ги анализирам.

— Много мило, че го казваш.

Стигнахме до портата на колежа „Клеър“. „Кингс“ и „Тринити“ може и да бяха по-известни, но винаги съм мислела, че „Клеър“ е истинското бижу сред колежите по брега на реката. Смесихме се с група студенти, минахме покрай портиерите при главния вход, прекосихме четириъгълния вътрешен двор между сградите от светъл камък и приближихме портите от ковано желязо, охраняващи моста над Кам, който водеше към градините. Тази порта се отключваше с код.

Стоях до рамото на Алекс и се опитвах да видя какво прави.

— Може би е по-добре да отстъпиш назад — предупреди ме той.

— О, да. Съжалявам. — Не бяхме пробвали колко близо трябва да бъда, за да анулирам дарбата му. Отдалечих се на около двайсет метра. Когато се обърнах, той беше отворил вратата.

— Уоу, това беше бързо! Може да си полезен на единайсеторката от Филма „Бандата на Оушън“.

Той ме дари с дяволита усмивка, която дори Джордж Клуни не би могъл да надмине.

— Онези момчета? Мисти, аз не бих имал нужда от десетина партньори, за да вляза с взлом в казино. Мога да го направя и сам. — И аз го виждах. Той можеше да отведе управителя, настрани и да го убеди, че е наистина страхотна идея да му предаде парите, и после напълно да забрави за него.

Хванах за ръката своя представител от „Бандата на Оушън“, промъкнахме се през портата и стъпихме на моста.

— Това е поразително. — Алекс застана в средата и погледът му попи красотата на градините и колежите на Кеймбридж, ясно очертани в снега. — Харесва ми колко старо е всичко тук.

— Имаме много старини, вярно е. — Погледнах над широкия каменен парапет, мислейки за поколенията студенти, които бяха стояли тук в черните си роби и университетски шапки. Реката беше топ от индигова коприна, който непрекъснато се развиваше. Ниските брегове от двете страни, покрити с току-що паднал сняг, блестяха. Долавях очертанията дори на тръстиките и тревата, наклонили се под натиска на снега, склонили глави като стотици шивачи, работещи над шевовете на водата. Островърхите кулички на църквата на колежа „Кингс“ прорязваха небето. Всяко дърво и храст представляваше невъзможно сложна дантелена плетеница от пръчки и вейки. Мостът, на който стояхме, висяща линия над реката, бе изграден от топки сив камък, бележещи ъглите на арката. Снегът се бе натрупал върху тях и те приличаха на глупави малки перуки, поставени на витрината на някой майстор на перуки от осемнайсети век.

— Красиво, нали? — Не добавих, че също така мислех всичко това за изключително романтично. Предложението на Алекс да останем далеч от партито бе истинско вдъхновение.

Той се наведе до мен, кутрето на дясната му ръка докосваше моето на лявата. Искаше ми се да можех да направя снимка, за да запазя спомена: неговите силни пръсти с квадратните нокти и моите малки с овална форма почиваха безгрижно върху току-що падналия сняг. Неговите и нейните.

— Много красиво. — Беше толкова близо, че усещах топлината на дъха му върху бузата си. — Но тази гледка тук ми харесва много повече. — Главата му бе обърната към мен.

Извърнах се с лице към него.

— Знаеш ли, аз си мислех съвсем същото. — Макар да се опитвах да изглеждам уверена в действията си като него, усещах стегнат възел в гърдите си… вълнение, но и толкова много страх, че мога да объркам всичко. — Съжалявам, но всичко това е толкова много, за да го поема наведнъж, Алекс. Ти — аз — сродни души. Мисля, че ми е малко трудно дори да дишам.

— Нека ти помогна с това. — Той допря чело до моето, хладната му длан обви врата ми. — Дишай с мен. — Поехме си заедно два пъти глътка въздух. — По-добре ли си?

Кимнах.

— Част втора от терапията ти за отпускане. — Придърпа ме за още една целувка. И двамата се усмихвахме един на друг. Изправих се на пръсти, за да посрещна устните му; той се наведе надолу към мен. Ръцете ми потрепериха, после се отпуснаха върху раменете му, а неговите се спряха на хълбоците ми. Този път бе дори още по-хубаво, защото не бях така разтревожена. Много скоро щях да съм пристрастена към вкуса и миризмата му. Бях твърдо решена да обърна внимание на всички подробности, да го опозная така, както познавах себе си. В афтършейва му се долавяха следи от пикантен аромат и сандалово дърво, но под това имаше нещо, което беше самият той. И то говореше на тялото ми, събуждаше го, настройваше ме в тон със сродната ми душа на много по-дълбоко от съзнателната мисъл ниво. Бавно ние постигахме хармония.

Устата му бе невъзможно мека. От нея излизаха не само очарователни думи, всяка целувка хвърляше своята магия. Не прилагаше дарбата си, за да ме убеди, че е добър в това — не се осмеляваше да рискува с нея близо до мен. Бях благодарна, защото щях да почувствам фалша. Това трябваше да е само вроден талант.

Откъснахме се един от друг.

Засмях се малко нервно.

— Уоу! Аз съм късметлийка.

— А аз съм щастливец. — Докосна с опакото на пръстите си бузата ми.

Тръгнахме бавно обратно към партито през смълчаните заснежени градини по протежението на реката. В онази нощ ми бе трудно да повярвам, че нещо може да наруши връзката, която толкова бързо бяхме установили.