Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Великата мечка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Söhne der Großen Bärin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателство „Народна младеж“, 1983 г.

 

Liselotte Welskopf-Henrich. Die Söhne der Großen Bärin

Band III, Auflage Altberliner Verlag Lucie Groszer, Berlin

История

  1. — Добавяне

ПРЕРИЙНИЯТ ЕЗДАЧ АДАМС

— Предлагам — каза Адамс на своя командир, който стоеше на коня си пред портата, — предлагам ви сам да пресрещна с коня си индианеца, преди да е наближил съвсем станцията ни.

Тъкмо в този момент майор Смит нямаше никакво желание да го задържат, но все пак изслуша предложението.

— Добре, върви. И кое е главното: да не губим време и да не дадем възможност на тоя тип да разбере колцина сме ние тук във форта и какви намерения имаме. Постарай се да измъкнеш от него някакви сведения и гледай след това да го очистиш там навън. Всички дакота са ужасно коварни.

При тази заповед Адамс се намръщи, ала не възрази, изведе бързо кафявия си жребец и препусна през разтворената външна порта. Премина реката през брода и подкара тръс надолу по долината, която му бе позната вече от първото му пристигане тук преди две години. Не мина много време и той видя наблюдавания от кулата ездач, който се приближаваше към него в лек галоп. Сега индианецът накара коня си да забави ход. Адамс спря своя жребец и зачака. Разглеждаше много внимателно и напрегнато приближаващия се индианец. Червенокожият яздеше кулест жребец с тъмна грива и тъмна опашка. Самият той беше гол от кръста нагоре въпреки пролетния хлад. В колана му бяха затъкнати нож и револвер. Пушката си носеше затворена в пъстро бродиран кожен калъф, сякаш не очакваше да влиза в бой. Черните му коси бяха разделени на път и сплетени на плитки. Една змийска кожа, превързана на челото му, задържаше три орлови пера на тила му. Индианецът беше висок и строен както всички свои сънародници. От държането му се излъчваха отчуждена затвореност и надменност към белия мъж.

В този миг Адамс потрепера от изненада. Той позна човека, който стоеше пред него.

Ако някой попиташе в този миг младежа какво изпитва, той едва ли би могъл да си даде сметка за своите чувства. През изминалите две години той си бе мислил неведнъж за същия дакота, който сега стоеше пред него. Хари Токай-ихто беше опасен враг. Той се биеше за своята земя, за своя народ и за да отмъсти на убиеца на баща си. Адамс не се съмняваше, че и той самият е запечатан в паметта на дакота като някогашен другар на Ред Фокс.

Индианецът слезе от коня си и Адамс последва примера му. Младият дакота извади лулата си, изби искра от огнивото и всмукна дима от лулата си. Адамс запали цигара. Наистина той бе получил нареждане от майора да не се бави, но майорът не можеше да подозира, че забелязаният от кулата индианец е вождът на всяващата ужас Меча орда. В случая се налагаше спокоен и любезен разговор, ако Адамс изобщо искаше да научи и да постигне нещо.

Адамс не каза нищо. Индианецът пристигаше и бе длъжен да заговори пръв.

— Поздрав на белия човек — поде вождът. — Дойдох да питам защо белите мъже са се разположили в земите на дакота и си доставят оръжия, с които искат да стрелят срещу нас?

Адамс прекара ръка през русия си перчем.

— Да, проклето да е, какво да ти отговоря на този въпрос? Ние сме вече тук. Много сме и у дома няма място за бедняците като нас. Ние гладуваме и мрем. Затова мнозина от нас се качиха на голям кораб и пристигнаха в свободната земя Америка. Ние се надяваме, че ще можем да си извоюваме тук по-добър живот.

Индианецът слушаше. Чертите на лицето му останаха затворени.

— Вие не ни давате земя — каза той. — Защо искате да вземете нашата?

— Защото вие не знаете какво да правите с вашата земя. — Адамс, фермерският син, бе попаднал в свои води. — Какво правите вие от вашите прерии и гори? Нищо. Ловувате, може някъде да позасеете малко царевица, където тя расте, или жънете ориза, който бог е оставил да поникне, но всичко останало си е, както си е — безкрайна пустош. А така не бива. Човек трябва да се хване за плуга и да направи земята обработваема.

Вождът беше свел поглед.

— Ти това ли правиш? Момъкът се изчерви.

— Аз трябваше да се махна — каза той.

— Кой те гони?

— Компаниите на земевладелците… това са нещо като компаниите, търгуващи с кожи, които ти познаваш от граничните райони. Те мамят всички дребни хорица.

— Откъде идват тези търговски компании? И те ли са бедни хора, които не е имало какво да ядат у дома си?

— Не. Ти много добре го знаеш. Ненапразно живя при нас години наред. Търговските компании са собственост на богати хора, които са дошли тук с парите си. После ни изяждат, както големите акули дребните риби.

— Това справедливо ли е?

— Не. Но какво може да се направи срещу това? Аз например искам да намеря злато, за да заплатя своята земя. — Последните думи просто се изплъзнаха от устата на Адамс. Той веднага съжали, ала вече беше късно.

Лицето на младия дакота се превърна в дървена маска, изобразяваща омраза.

— Златотърсачи и крадци на земя!

Индианецът остави лулата си да изгасне, прибра я отново и се изправи. Адамс също стана, без да каже нищо повече, защото много добре усещаше, че никакво обяснение или извинение не можеше вече да поправи нещата.

— Искам да говоря с майор Смит — подхвана индианецът отново разговора със студен и горд глас. — Имам да му кажа някои неща за ешелона, който бе унищожен и разбит.

— Нима искаш да преговаряш със Смит, вожде? — Адамс напразно се опитваше да разбере какво означава пронизващият поглед на събеседника му.

— Искам да разговарям с майор Смит.

— Даваш ли честна дума, че си сам и че няма да използуваш времето за преговорите, за да ни нападнат през това време твоите хора?

— Можете да бъдете сигурни.

— Добре. Тогава ела с мен в станцията.

— Гарантираш ли ми свободно влизане и излизане оттам?

Адамс бе възпитан още от дома, че може напълно да се вярва на дадената от един свободно живеещ индианец дума и че трябва да се удържи на дадената нему дума. Затова той извърна коня си и тръгна пред индианеца към станцията.

Майорът сигурно бе изгубил вече търпение да чака. Адамс мина отново през брода със своя спътник. Портата беше отворена. Когато двамата влязоха с конете си, пазачът не знаеше дали да я остави отворена, или да я затвори. За да не сбърка, притвори само двете крила.

Адамс скочи от коня, за да докладва пред коменданта. Смит беше слязъл от своята златистокафява кобила и стоеше до нея. Прекъсна младия прериен ездач още след първата дума.

— Адамс, защо се забави толкова дълго с този червенокож? Ти никога няма да се научиш да изпълняваш заповеди! Селски ратай си ти, а не войник. На всичко отгоре вкарваш тук вътре един дакота с незавързани очи! Искаш да му дадеш възможност да огледа станцията ни отвътре ли? Прерийният ездач не се смути.

— Майоре! Онова, което този дакота ще види в нашия двор, му е познато още преди две години. Затова няма защо да му завързваме очите. Желаете ли да разговаряте с него, или да го отведа?

Лейтенант Роуч пристъпи към Смит и към Адамс.

— А кой е този червен койот? — попита той шепнешком. — Какъв великолепен кон има тоя тип! Струва ми се, че съм го виждал вече. Адамс трябва да знае кого ни е довел тук.

Докато те разговаряха, индианецът стоеше върху коня си като статуя. Около него се бе образувал свободен плац. Наоколо стояха любопитните служещи във форта.

Адамс изпитваше дълбоко отвращение към лейтенант Роуч, макар че го бе видял за пръв път този ден.

— Точно така — отвърна той без никакво уважение и любезност, — аз знам кого доведох в станцията.

— Е?…

— Вожда на Мечата орда.

Смит и Роуч се сепнаха, както и заобикалящите ги мъже. Сред тях стоеше неприятелският вожд!

— Адамс! — изкрещя Смит. — Това е червеният бандит, който изби толкова много наши мъже и нападна тази нощ нашия ешелон!

— Точно той, майоре, той иска да разговаря с вас. Мисля, че желае да води преговори с нас.

— Адамс, такава огромна глупост все пак не очаквах от тебе! Какво значи да води преговори с нас — този мерзавец е убил из засада не един от нашите хора, ограби нашите муниции и разби нашия ешелон! — Смит се обърна към индианеца: — Дакота! Ти нападна нашия ешелон и разби офицерите и войниците ни. В нашите очи ти си един недостоен крадец и убиец! А сега влизаш тук на кон с непревързани очи. Ти не си боец, ти си шпионин! Според нашите закони… шпионите ги бесят!

Адамс гледаше мрачно към майора. Какво означава всичко това? Майорът явно не познава характера и разбиранията на индианците. За един дакота дадената мъжка дума е мъжка дума, а не игра. Да се обеси човек, за индианците означава ужасен позор. Дори да се говори за такова нещо на младия боен вожд беше обида, която сигурно ще го възбуди до краен предел.

От погледа на младия дакота лумна опасен огън.

— Майор Смит! Аз дойдох тук открито със своя кон. Един от вашите мъже ме доведе. Аз ще напусна този форт също така свободно, както и дойдох, или вие сте подлец и никакъв мъж!

Слепоочията на Смит се зачервиха от ярост, вените му набъбнаха.

— Червен койот! Ти не заслужаваш да се отнасят към теб с дължимата на един офицер чест! Но аз няма да постъпя така, както би желал ти, а както аз самият смятам за необходимо. Щом Адамс ти е обещал свободен достъп… Адамс! Дал ли си такова обещание?

— Да, разбира се — отвърна заинатено момъкът.

— Тогава ти ще си излезеш свободно оттук, червенокожи. При мен няма лъжа и измама. Върви… Но в момента, в който твоят крак престъпи прага на нашата порта, за нас ти вече си обявен извън закона.

Вождът се огледа около себе си, сякаш преценяваше нещо.

— Добре — заговори след това той, — тъй да бъде. Аз ще напусна това място свободен, свободен, както дойдох. В момента, в който кракът ми стъпи извън прага на вашия форт, можете да правите каквото искате и да се опитате да ме убиете. Аз казах, хау!

Стоящите наоколо мъже посрещнаха с одобрение решението на коменданта и на вожда. В техните очи това бе смъртната присъда на индианеца. Само че той бе предпочел куршума пред въжето.

Адамс пристъпи към коменданта.

— Майоре — каза той, — според вас аз направих грешка. Но това, което трябва да се случи сега тук, е убийство.

— Мълчи, прериен ездачо Адамс! Червенокожият достатъчно се чувствува мъж, за да знае какво иска. Той сам избра. Край!

Момъкът погледна към индианеца и видя изписалата се върху лицето му подигравка. За миг погледите на дакотския вожд и на русия бял младеж се срещнаха и индианецът направи почти незабележимо движение с клепките на очите си — „остави ми тази възможност“ — казваше то.

Адамс отстъпи встрани.

В този миг изгърмяха два изстрела. Адамс се извърна. Видя току-що стрелялия пистолет в ръката на майора. На няколко метра от него стоеше лейтенант Роуч с окървавена ръка. Неговият пистолет бе паднал от ръката му и един войник тъкмо го вдигаше.

— Аз попречих да се наруши дадено обещание! — рече белокосият майор. — Лейтенант Роуч, вие знаехте, че току-що бе осигурен свободен излаз на червенокожия до прага на нашия форт!

Разнесе се шепот, в който нямаше добронамереност към лейтенанта. Роуч се отдалечи разярен и изчезна в комендантската сграда. Адамс разбра със закъснение какво се бе случило. Роуч се бе прицелил из засада върху индианеца и Смит бе избил в момента на изстрела пистолета от ръката на лейтенанта, тъй като нямаше възможност да предотврати нападението по друг начин. Адамс беше доволен. Майорът беше честен въпреки обърканите си разбирания.

Смит заповяда да отворят портата. Пазачът изтика бавно двете крила навън. Повечето прерийни ездачи и войници се наредиха до или зад портата. Някои от тях, чиито коне бяха наблизо, излязоха извън портата, за да пресекат на всяка цена пътя на индианеца. Неколцина се отправиха към бойниците на палисадата, но без голямо желание и само за да изпълнят заповедта на майора, тъй като бяха убедени, че няма да могат да вземат участие в стрелбата от тези позиции. Според тях червенокожият трябваше да излезе през портата, за да напусне форта.

Дакотският вожд започна да се приготовлява, макар никой да не разбра какво смята да прави. Той се опита да завърже прибраната си в кожения калъф пушка за въжето от косми, преметнато през холката на жребеца. Животното, изглежда, бе недоволно от постъпката на своя ездач. Отметна неспокойно глава, затанцува насам-натам, започна да бие земята с неподкованите си копита и най-после се опита да захапе пушката. Тъй като не успя и същевременно юздата дръпна назад муцуната му, жребецът се вдигна на задните си крака и застана изправен като свещ. Ездач и кон представляваха гледка, от която всяко сърце на ездач не можеше да не забие лудо. Мустангът бе извърнал очи така, че се провидя бялото им; ушите си бе прибрал назад. Явно не замисляше нищо добро.

Мъжете наоколо започнаха да насърчават с викове „хо“и „хе“и „гръм и мълния“ възбуждащото ги и толкова добре дошло зрелище. Те всички бяха добри ездачи, мнозина бяха работили в мирно време като каубои и умееха да обяздват диви коне. У тях се събуди спортното любопитство и известно другарско чувство, което изпитват помежду си прерийните ездачи, щом видяха ездаческото майсторство на вожда. Без стремена, притиснал само с бедрата си животното, индианецът седеше върху жребеца, който се вдигаше на задни крака, риташе с предните, подскачаше нагоре с четири крака и хапеше край себе си като див тигър.

Най-после кулестият жребец се хвърли на земята и започ-на да се въргаля пред прага на голямата порта. Вождът бе успял да скочи своевременно. С пружиниращи колене той изчакваше мига, в който жребецът, комуто завързаната за холката му пушка не даваше възможност да се въргаля свободно, ще се изправи отново. Ето че необузданият сатана скочи на крака. И в същия миг и ездачът му го възседна.

Войниците и прерийните ездачи очакваха, че индианецът ще се опита в същия миг да препусне през портата. Всички бяха вдигнали пушките си за стрелба. Ала мустангът полетя към задната част на двора. Там животното не намери излаз. Затова полетя и обиколи няколко пъти кулата и блокхаусите. Ездачът му сякаш бе изпуснал властта над него. Жребецът тичаше като луд и никой не се съмняваше, че той най-после ще потърси начин да избяга през разтворената порта в прерията. Прерийните ездачи, които стояха на конете си пред портата, се скупчиха в гъста редица, за да спрат на всяка цена беглеца. И Адамс разсъждаваше като всички останали: че зрелището с разбунения жребец и борещия се с него ездач, което им се представяше сега, действително е било само зрелище и индианецът ще се възползува от него, за да избяга изненадващо в буен галоп през портата.

Очите на мъжете се бяха притворили до тесни цепки и те държаха показалците си на спусъка на своите оръжия.

Горе от кулата прозвуча възглас, по-скоро вик, отколкото дума. Изненада ли бе това, или уплаха, или победен вик, или предупреждение? Изглежда, нещо се бе случило в задния двор. Конският тропот заглъхна, може би конят и ездачът бяха паднали на земята. Постовите на палисадата, които можеха оттам да видят задната част на двора, извикаха високо и едновременно с това буйният галоп прокънтя отново зад комендантския блокхаус. Жребецът се появи… без ездач! Излетя като вятър през портата навън. Силното тяло на животното се изпъна, то се засили и с един-единствен скок побеснелият мустанг успя да разкъса веригата на прерийните ездачи пред портата. Мъжете извърнаха веднага своите коне и се понесоха подир кулестия жребец. Летяха подир него с гърмящ тропот на копита, с готови за хвърляне ласа. Ала ничие ласо не можеше повече да залови кулестия жребец, който превъзхождаше по бързина всички останали коне. Освободен от тежестта на ездача си, мустангът си играеше с преследвачите си, подмамваше ги надменно, като ту спираше, ту отново политаше напред.

— Магарета! — изграчи нечий глас и когато се обърна назад, Адамс видя зад себе си двамата близнаци Томъс и Тео.

Отново се чу вик от кулата, но този път изгърмя и пушка и отново се разнесе вик. Джим така се бе надвесил над своята наблюдателница, сякаш искаше да се хвърли отгоре.

— Внимание! — крещеше той, — ето го във водата! Прехвърли се през палисадата!

Войниците и прерийните ездачи, които бяха останали в двора, се разкрещяха. Малцината постови на палисадата вече се прицелваха и стреляха куршум подир куршум над реката. По заповед на майора повикаха обратно преследвачите на избягалия мустанг, за да помогнат при търсенето на индианеца в реката. Адамс изтича нагоре по стълбата на кулата при Джим.

— Човече божи! — извика той. — Какво се случи? Как успя червенокожият да се прехвърли през острите колове на палисадата?

Джим продължаваше да стреля над реката и разказваше с накъсани фрази:

— Това червено добиче! Можеш ли си представи? Беше паднал в задния двор заедно с дяволския си кон… мисля си, счупил си е врата и крещя, за да не изпуснете вие долу коня… ама вие не внимавате… оня, червеният, лежа за миг като умрял на земята… и изведнъж рипна отново… засили се… скочи нагоре към коловете и аз самият не разбрах как стана това… същинска пантера… вече се бе хванал за коловете и току се прехвърли през тях… но аз не биваше да стрелям още, за жалост не биваше заради майора с неговите шантави принципи… а червеният се пусна да падне зад палисадата във водата… късмет има, дето водата е стигнала чак до коловете. Но там не е много дълбоко… аз веднага стрелях…

— Не го ли улучи?

— Как ще го улуча, драги мой, след като тоя червенокож така умело се спусна досами гредите, че да не мога въобще да го улуча оттук? Защото още не е измислена пушка, която да стреля под ъгъл! Възможно е все пак да съм го пернал с някой куршум по крака или по прасеца. Дори мисля, че така стана.

Адамс наблюдаваше реката. По това време на годината водата беше ледено студена, защото носеше водите от разтопения сняг и дори един дакота не би могъл да издържи дълго вътре, без сърцето му да секне. Той трябва да излезе от реката и тъкмо това беше решаващият миг. Но докъде ли бе успял да доплува вече — нагоре или надолу по течението? Това никой не знаеше. Индианците бяха превъзходни плувци и гмуркачи. Адамс реши, че войниците са обсадили бреговете на твърде късо разстояние; трябваше да се наблюдава по-нагоре и по-надолу по течението. Ала Адамс нямаше желание да даде съвети по този повод на майора. Той бе доволен, задето комендантът бе сложил на място със своя пистолет лейтенант Роуч, но въпреки това се ядосваше на Смит. Старият не беше лош човек по природа, но беше като стегнат в корсет от предвзетите си представи. През последните две години Адамс непрекъснато се бе натъквал на това, непрекъснато се бе мятал между симпатията и антипатията си спрямо майора. Със своите разбирания за честта днес Смит бе седнал между два стола и бе огорчил още повече без нужда един и без това огорчен неприятел, без да успее да го обезвреди.

Дано червенокожият успее да избяга! Адамс щеше да бъде доволен. Той също имаше защо да се страхува от този враг, ала той лично го беше довел във форта и се чувствуваше отговорен вождът да не заплати с живота си за доверието, което бе дал на един бял човек.

— Червенокожият ни изигра лош номер, но ние си го заслужихме! — заключи Адамс размишленията си пред Джим.

После слезе бързо по стълбите на кулата. Кулата имаше врата, която водеше направо в двора, но и втора, която въвеждаше в кабинета на коменданта.

Когато Адамс влезе там през междинната врата, в помещението се оказа, че има човек. Кейт, дъщерята на майора, седеше все още на пейката пред прозореца. „Жалко за момичето! — помисли си Адамс. — Ако знае как изглежда! В прерията с дълга рокля!“

Той нямаше намерение да остане тук, ала девойката го заговори. Естествено, тя се интересуваше какво се бе случило.

— Червенокожият ни избяга, и конят му също — даде Адамс кратък и изчерпателен отговор.

— Това за мен е напълно неразбираемо — рече Кейт. — Нима индианците са по-способни от нас?!

— Понякога така изглежда.

— Наскоро присъствувах на един разговор с генерал Бентин — продължи девойката и на Адамс се стори, че тя иска да му направи впечатление с това познанство. — Той каза, че сиуксите били най-големите бойци под слънцето.

— Значи така ще да е, пък и Бентин ще има възможност още веднъж сам да се убеди в това. Доколкото съм чул, и той щял да командува една военна част в земите на дакота.

— Да, той ще командува една част.

— Да, ще я командува. Но не бих казал, че той сам ще се бие. Макар че в прерията човек никога не може да знае в какво положение ще изпадне. Неочаквано някоя млада дама се оказва с дългата си рокля сред червенокожите ловци на скалпове… Кейт се опита да се усмихне.

— Моята дълга рокля явно никак не ви харесва. Затова ли сте толкова хаплив? Тя и на мен не ми е приятна. Но не биваше да дам повод на леля Бети да се усъмни. Тя не биваше да знае, че имам намерение да пристигна тук заедно с ешелона. Затова не можех да облека ездаческия си костюм, който щеше да й направи впечатление, и затова именно седя тук в дългата си рокля.

— Че вие сте неразумна, това е ясно, вашата леля Бети обаче изглежда доста по-разумна от вас — заключи Адамс. Само това му липсваше, да седне да забавлява разглезени млади дамички!

Кейт го погледна въпросително.

— Виждам, че ви задържам, но вие все пак можете да ми отговорите на един въпрос. Преди малко казахте „се оказва с дългата си рокля сред червенокожите ловци на скалпове“. Индианците скалпират ли жени?

Адамс водеше борба сам със себе си. Дали да й каже истината? Разбира се, истината.

Тъкмо беше и в такова настроение.

— Червенокожите не скалпират жени и деца. Те биха могли да ви пречукат, ако им се удаде такава възможност, но от скалпиране няма нужда да се страхувате. Впрочем това е съвсем безболезнена процедура, тъй като кожата се смъква от главата, след като човек е вече мъртъв. Но ако вие имате желание да видите скалп, помолете баща си да ви покаже. Той събира индиански скалпове на добра цена.

Кейт скочи.

— Кой сте вие?

— Адамс ми е името.

Девойката не можеше да си намери думи.

— Адамс… това… това, което сега казахте, не е вярно. Моят баща е християнин!

— Мисионерите също са били християни и все пак са печелили от скалпове. Индианците скалпират само мъже, и то за чест и слава. Ние скалпираме всичко за пари. Не служебно, но частно, по собствено желание. Вашият баща мрази червенокожите, казва, че те били убили майка му по време на голямото дакотско клане преди четиринадесет години. През 1862 година в Минесота. И той все не може да се насити да отмъщава. Затова плаща, като му носят скалпове… Е, сега вече го знаете. Желая ви още веднъж добър апетит. В чинията ви все още има от супата.

Адамс излезе от помещението, като не забрави да се сбогува любезно. В края на краищата девойката не беше виновна, че е гъска. Просто неправилно я бяха възпитавали.

Навън тъкмо отново дадоха сигнал за сбор. Ездачите и войниците заприиждаха. Майор Смит искаше да изпълни първоначалното си решение и да потегли с цялата си част, за да преследва крадците на мунициите от ешелона. Впрочем достатъчно скъпоценно време бяха загубили вече. Най-напред пристигането на Томъс, Тео и Кейт, които дакотският вожд явно нарочно бе пуснал да си вървят, доста бе забавило изпълнението на намерението му, после самият млад вожд дълго бе забавил частта с безумно смелата си намеса… Адамс отново получи заповед да остане в станцията заедно с единадесет мъже. За лейтенант Роуч повече изобщо не стана дума. Дявол знаеше къде се бе скрил той. Адамс подозираше, че се е сврял в спалната стаичка на коменданта, за да легне там на единственото що-годе удобно легло в цялата станция.

Когато частта, предвождана от майора, излезе през портата и изчезна зад реката между оградените от възвишения долини на прерията, Адамс направи своя обход на цялата станция. Разпредели постовете по бойниците на палисадата и на кулата, смени Джим и нареди на Томъс и Тео да запалят огъня в огнището край помпата за вода и да сварят един голям казан супа за всички. След като даде разпорежданията си и обиколи навсякъде, той сам се приближи до близнаците, които вече бяха напълнили казана и донесли цепениците за огъня.

— Месо няма ли? — попита недоволно Томъс, когато Адамс се приближи.

— Нали има от консервираното.

— Предпочитаме сочни бизонови гърди!

— Такива ще можете сами да си набавите, щом се появят бизони. Цели седмици, че и месеци не сме видели никакъв бизон. Ония от Юниън Пасифик сигурно са избили всички стада.

Адамс запали малката си луличка и настъпи дълго мълчание. Никой не искаше да подхване разговора за онова, което най-много вълнуваше и тримата, много повече от опасността, която заплашваше толкова слабо охраняваната станция.

— Успя ли да спечелиш достатъчно пари? — попита най-после Томъс направо.

— Не. — Адамс гледаше към земята.

— Тогава вече ще стане късно и баща ти ще трябва да напусне своята ферма.

— Знам. Той ли ви изпрати тук?

— Не, ние сами си отидохме, защото не искахме да гледаме какво става там. Срещнахме Червената лисица, та той ни каза, че ти си се заседял тук.

— Аха, значи сте го срещнали. И къде се мотае той сега?

— Навсякъде и никъде. По тия места насам обаче не му се, ще да се мярка повече… така поне той казва.

— Не се учудвам.

— Баща ти вече не е с всичкия си. Казва, че щом дойдели земемерите, щял да стреля. Ти защо не се върна във фермата, Адам Адамсън?

— Има ли смисъл да говорим?

— Докато дакота могат да удържат положението, баща ти ще може да си остане в своята ферма — рече Тео. — Те няма да го прогонят, защото той им е платил.

— Само че те няма да го удържат и когато ги прогонят от Блек Хилс, може би аз ще успея да намеря там злато. Докога трябва да се изплати сумата?

— До есента седемдесет процента. Само че сега цената се е повишила още повече, тъй като решението да се строи северната линия вече е взето.

Адамс остави лулата си да угасне.

— Ще трябва да раздам патрони на хората.

Той измъкна един голям ключ и тръгна към стария блокхаус.

Докато Адамс разговаряше с двамата някогашни каубои и сегашни прерийни ездачи край казана в двора, Кейт отново бе останала сама в кабинета на коменданта. Отначало изкуса послушно остатъка от изстиналата грахова супа. После се облегна на стената и отново загледа през прозореца към двора. При това се ослушваше към шумовете, които сега долитаха от съседната спална стаичка на майора. Лейтенант Роуч сигурно лежеше върху походното легло на коменданта, а някакъв фелдшер му чистеше раната. Думите на лейтенанта не изразяваха задоволство от лечението.

Фелдшерът обаче не се притесняваше много от критиката на своя чувствителен пациент. Той заяви по-скоро мрачно, че превръзката била наред, и се отдалечи. При това мина през работния кабинет на коменданта и поздрави Кейт.

— Не се опасявайте, мис! След няколко дни раната ще се оправи.

Кейт стана тъмночервена. Тя бе видяла как баща й простреля ръката на лейтенант Роуч, за да му попречи да наруши дадената дума, и се срамуваше заради своя годеник.

Лейтенантът, изглежда, бе чул думите, които фелдшерът каза на Кейт. Щом фелдшерът излезе от стаята на коменданта, той се изправи с леко стенание от походното легло и влезе в работния кабинет на коменданта. Бинтованата му ръка висеше в превръзка.

— Как си, Кейт? — осведоми се той по-скоро от любезност, отколкото от съчувствие, и седна срещу годеницата си. — Изглежда, вече напълно си си възвърнала силите!

Девойката не отвърна веднага. Опита се сама да си изясни какви чувства изпитва към Антъни Роуч. Той изглеждаше съвсем блед, озлобен. Само един ден преди това Кейт би преляла от съчувствие и нежност. След всичко, което се бе случило през последните дванадесет часа обаче, тя се страхуваше от Роуч. Той беше изоставил годеницата си и се бе отрекъл от нея, когато животът й бе в опасност, а баща й се бе видял принуден да стреля по него, за да предотврати едно предателство.

— Антъни! — Кейт усети, че не й достига въздух. Възбудата я стисна за гърлото. — Антъни!

— Да, Антъни, Антъни! — Думите му прозвучаха като подигравка. — Твоят стар господин баща, Кейт, явно не беше с всичкия си, когато стреля по мен и даде по този начин възможност на червения убиец из засада и явен престъпник да избяга!

— Антъни! Забранявам ви да говорите в мое присъствие по такъв начин за баща ми! — Кейт бе станала рязка и се изправи.

— Я виж ти! Не бихте ли желали да защитите честта на баща си с шпага? Сигурно ще съумеете да се справите!

— Не можете да ми направите впечатление със своята подигравка, лейтенант Роуч.

— Истинска дъщеря на майора! Нима не ме обичаш вече, Кейт?

Девойката сведе поглед, ала остана с изправена глава.

— Антъни… не знам. Нищо не знам вече. Моля, дайте ми време!

— Още две години, както предлага леля Бети?

— Вие погрешно ме разбрахте, лейтенант Роуч.

— Доста много недоразумения се случиха днес! Ще ви оставя време да си помислите, Кейт. Само че баща ви, който стреля по мен, въпреки това ще настои вие да се омъжите за мен. Та вие пристигнахте заедно с мен тук!

— Пфу, лейтенант Роуч! Отвращавам се от вас!

— Ще се радвам, ако успеете да овладеете отвращението си към мен пред олтара!

Кейт тръгна към вратата, без да бърза, без да търси да се измъкне, а бавно.

— Лейтенант Роуч — рече тя, вървейки, — виждам, че аз самата съм допуснала грешка, съгласявайки се да стана ваша годеница. — Девойката отмести поглед и тръгна все така бавно, както се бе изправила, и излезе от работния кабинет на баща си навън на двора.

На ярката светлина тя се спря. За себе си вече знаеше, че бе взела решение, което щеше да остане непроменено. Кейт Смит нямаше да стане жена на Антъни Роуч. Тя усети някаква спокойна сила в себе си, породена от прекалената подлост, която бе проличала в думите на Роуч, и беше убедена, че е права. Дори и обърканият прилив на мисли и чувства, които все още я вълнуваха, не можеше да я отклони от решението, до което бе стигнала.

Антъни Роуч беше негодник. Кейт Смит обаче беше девойка, чиято баба още бе защищавала на кон с пушка в ръка своята ферма. Дори леля Бети не бе успяла съвсем да прекърши самочувствието на Кейт. Как е могла Кейт да се заблуждава, че би могла да обича човек като Роуч? Дали сама не се беше заблуждавала, дали не бе вярвала на любезностите на Антъни Роуч само за да може да избяга от живота край леля Бети?

Навярно така е било, ала тя самата вече не можеше да се разбере. Булото на заблудата бе разкъсано.

Кейт започна да се разхожда сама из двора. Мина край индианеца съгледвач Тобиас, който все още беше завързан за кола. Той бе седнал на земята и гледаше безизразно пред себе си.

В положението, в което се намираше, девойката изпитваше несъзнателно съчувствие към всяко живо същество, което също й се струваше измъчено. Така тя се спря край индианеца и сякаш за да се оправдае сама пред себе си, а може би и пред останалите, задето се бе спряла край осъден да бъде наказан с бой индианец, каза:

— Тобиас, защо си толкова неразумен и отказваш да дадеш на баща ми, майор Смит, необходимите сведения? Та ти спокойно можеш да разговаряш открито с него, щом като съвестта ти е чиста. Баща ми винаги е справедлив.

Индианецът не вдигна поглед, въобще не даде никакъв знак, че е чул думите й.

Кейт продължи нататък. Неочаквано се озова пред стария блокхаус, за който й бе разказал Том със сивата брада, преди да го убият. Пристъпи към отворената врата, където се сблъска, не съвсем несъзнателно, с Адамс, и застана непохватно на пътя на младия прериен ездач, който тъкмо се канеше да влезе в блокхауса. Той се спря и двамата загледаха смутено един край друг.

— Каква стара сграда! — рече най-после Кейт, за да каже изобщо нещо подходящо. — Тя сигурно си има и история.

„Каква лепка — помисли си от своя страна Адамс, — как ли ще се отърва от нея? Вече бях веднъж достатъчно груб. А дали момата е богата? Ако се съди по роклята й, сигурно.“

Впрочем Смит не се ползуваше с име на притежаващ голямо богатство човек, напротив, но може би леля Бети щеше да остави голямо наследство и девойката по невнимание бе изгубила нейното благоволение. Но все пак леля Бети сигурно ще се придобри накрая? Който се ожени за Кейт, сигурно ще се ожени и за пари. Хубавка е… млада е…

Адамс се опита да си представи как в същност изглежда той самият. Не беше нито едър, нито дребен, здрав и набит. С русия си перчем, с тъмносините очи върху обгарялото от слънцето лице той би могъл в края на краищата да се хареса на една девойка, която няма кой знае каква възможност за избор в момента. Дали някой ден Смит би дал съгласието си — това вече беше друг въпрос. Но нима не съществуват достатъчно момичета, които успяват да осъществят желанието си въпреки всички пречки? Глупава или мекушава Кейт действително не изглеждаше, макар да беше нежна и бледа. От ненужните превземки човек ще успее да я накара да отвикне, след като му стане жена. Тогава защо не? В същност не беше ли длъжен той като временен комендант на станцията да се позанимае малко с младата дама? Адамс не намери нищо лошо в мислите си. Та и кога ли селянин е могъл да се жени, без да се съобразява с пари и имот? За годежа на Кейт с лейтенант Роуч той дори и не подозираше.

Русият момък остана край девойката.

— Да, старият блокхаус — подхвана той нейния въпрос, — страхотна история си има той. Ще ви я разкажа някоя вечер на лампена светлина, когато имаме време. В тази къща именно аз се запознах с индианеца, от чието ездаческо изкуство вие имахте възможност да се възхитите днес в нашия двор. Нали го видяхте?

Кейт кимна.

— И то не за пръв път. Аз го видях още при нападението на ешелона.

Адамс рязко извърна цялото си лице към девойката.

— Ами да, нали и вие бяхте с ешелона! Впрочем разказахте ли всичко на баща си?

— Той още не ме е попитал.

— Истински майор! Не ще да слуша женски брътвежи. Но вие разкажете на мене! Познахте ли вожда при нападението?

Кейт заразказва.

— Боже, боже! — възкликна Адамс. — Всичко това майорът трябва да знае непременно. Що се отнася до мен… да, след последната нощ Ред Фокс и аз сме единствените останали още живи…

— … от всички, които са се били събрали през онази нощ на убийството — допълни Кейт.

— Какво знаете вие за това?

— Каквото ми разказа Том.

— А, той ви е разказал! Тогава аз няма какво да приказвам много-много. Ние се намираме пред блокхауса, където стана убийството. Представете си, мис Кейт, че е вечер и че е тъмно, и че старият блокхаус пред нас е осветен вътре само с катранени факли. Представете си, че вътре седят необуздани мъже, а димът от лулите и смрадта от ракията достигат чак до вратата тук. Назад вляво обаче, на старата пейка до стената, щяхте да видите мен, мен, Адам Адамсън. Там седях аз преди две години с глава, пълна с надежди и мечти за хубав живот. А край старата маса в средата седеше Топ, или по-право Матотаупа, както гласеше индианското му име. Той се наливаше с ракия и играеше, и загуби. Падна от масата. Това направи лошото бренди, с което Червената лисица го унищожи. Докато аз наблюдавах Топ, неочаквано усетих, че някой седна до мен на пейката до стената, и когато се вгледах, видях един млад индианец. Беше Хари, синът на Топ. Той не изпи нито глътка, плати загубата от играта на баща си и отново излезе навън. И на мен не ми се седеше повече сред тая гадна компания. Излязох навън да подишам чист въздух. Видях навън Хари сам, една сянка, неподвижна. Когато отново понечих да се върна в блокхауса, той тръгна подир мен. Аз отворих вратата, погледнах в осветеното помещение и замръзнах. Ей на това място стоях, където стоим сега с вас. Убийството стана пред очите ми. Червената лисица заби ножа си в гърдите на Матотаупа. Зад мене стоеше Хари, синът на Матотаупа. Когато отново се обърнах да го видя, той беше изчезнал, сякаш нощта го бе погълнала.

— Тук, на това място, сте стояли — промълви Кейт тихо. После попита: — Как можа да се стигне до тази трагедия?

— Матотаупа бил отлъчен от своето племе, задето издал пиян тайната на златото в планината, и синът му, който повярвал в неговите уверения, че е невинен, го последвал, когато бил още на дванадесет години. Цяло десетилетие двамата се лутали прокудени и се подвизавали сред нас с имената Топ и Хари. Едва през нощта на убийството си Топ разбрал, че действително е направил предателство — или поне половин предателство. Червената лисица искаше да го принуди да разкрие докрай тайната. Червенокожият отказваше и вдигна каменната си сопа срещу Червената лисица. Само че Лисицата се оказа по-бърз със своя нож, пък и приятелите му се притекоха на помощ. Матотаупа умря. Хари обаче се завърнал сред своето племе и станал там боец и вожд на Мечата орда. Беше изгубил баща си и десет години от собствения си живот. Съдия, който да отмъсти за нанесената му несправедливост, той не може да намери. А дето ще си отмъсти сам — кой може да го съди за това?

Кейт гледаше към мрачното помещение.

— Странно… — Тя се запъна.

— Какво е странно, госпожице Кейт?

— Просто един спомен. — Кейт изглеждаше смутена. — В Минеаполис, когато бях още дете, веднъж ние видяхме един индиански вожд и неговия син — момчето се казваше Хари.

— Та защо двамата, които вие сте видели тогава, да не са били Топ и Хари? През тези десет години те са обикаляли навред из тези земи, от Плат на юг чак до горното течение на Мисури на север. Моят баща и Томъс и Тео също са ги познавали и двамата. Топ и Хари живели известно време при индианците от племето черните ходила. Там Томъс и Тео ги срещнали, когато Хари Токай-ихто бил още дванадесет-тринадесетгодишно момче, и действително, ако чуете Томъс да разказва, ще си помислите, че той и днес още обича този млад човек! По-късно Топ и Хари постъпили на работа като съгледвачи на строежа на Юниън Пасифик; кой знае в противен случай как са щели да преживеят. Така или иначе, днес Хари Токай-ихто е „най-свестният мъж“в земите между Плат и Блек Хилс. Но вие не се безпокойте. При дневна светлина червенокожите не предприемат нищо. През това време можете да се чувствувате спокойна като в скута господен.

— Хубаво успокоение — отвърна иронично Кейт, — до нощта остават само още няколко часа, а вие, изглежда, не вярвате чак дотам на нощните часове?

— Блокхаусите са здрави постройки, мис, особено този старият тук. Не се страхувайте, ние ще ви пазим като зеницата на окото си!

— Същото ми обещаха и през изтеклата нощ в ешелона.

— И сега от опит вие сте вече недоверчива, така ли?

— Моят баща ме остави на вас, Адамс!… Впрочем аз не мога да разбера защо тукашните дакота са толкова враждебно настроени към нас. Ние сме им предложили добри места за живеене, така казва татко, където те могат да се разположат и да се научат на нещо полезно. Но те не искали да се съгласят.

— Гола, неплодородна земя им предлагаме ние и защо изобщо те трябва да се съгласяват, мис Кейт? Та свободното съществуване в безбрежната прерия е много по-приятно. Да, аз също смятах, че червенокожите водят жалък живот. Ала в същност на тях им е много по-добре, отколкото на нас. И аз бих искал да бъда такъв боец и ловец като тях, да си лежа у дома върху кожените завивки, обслужван от някоя булка…

— Нима жените съществуват, за да обслужват мъжете, Адамс?

— Жените не, но червенокожите жени.

Кейт отново се бе успокоила. Миг след това неочаквано се дръпна назад.

— Адамс! Тук има ли плъхове?

— Защо?

— Нещо се раздвижи вътре в блокхауса. Нещо стържеше. Адамс погледна през отворената врата в полутъмното помещение на стария блокхаус. Някои маси стояха все още тъй, както бяха разположени още преди две години по времето на Бен. Пейката край стената също съществуваше още. На пода се валяха безразборно завивки, а в другата половина на помещението — вързопи слама. На задната стена имаше врата, която водеше към малка постройка, служеща за склад за мунициите и хранителните припаси на станцията.

— Стърже ли? Може да има някоя и друга мишка, мис. Единственият плъх тук съм аз самият. Един мисурийски плъх от Запада…

— Нима от толкова далеч сте дошъл? Тогава вие знаете много неща и аз с радост очаквам вечерта, когато ще продължите разказа си. Едно обаче можете да ми кажете още сега: какво мислите за Тобиас, който стои там завързан за кола? Той предал ли ни е?

— Не вярвам… пък и майорът в душата си не го вярва, иначе отдавна щяхме да го пребием. Той трябва само да бъде наказан, задето не иска да се научи на дисциплина и да отговаря на поставен му по военному въпрос като военен.

— Нали всеки добър индианец е приятел на белите хора?

— Всеки добър?… Хм… кой впрочем ви харесва повече, вождът, който ни разиграва тук като марионетки със своя кулест жребец, или Тобиас там край кола?

Кейт вдигна изненадано поглед.

— Честно казано… този вожд. Радвам се и очаквам с нетърпение да ми разкажете още нещо за него…

Адамс се усмихна доволен. После се запъти навътре в тъмното помещение, защото трябваше да вземе патрони от пристройката. Отключи с големия ключ, който беше взел, междинната врата, постави ключа върху едно от буретата край вратата и затърси двете сандъчета с патрони, които искаше да изнесе. В помещението без прозорци беше много тъмно и заради пълните с барут бурета Адамс не искаше да запалва вътре открита светлина Освен това той познаваше това помещение като собствения си джоб, но последния път не той беше раздал патроните и явно другият бе преместил нещата вътре, така че Адамс не можа да се оправи бързо като друг път. Най-после намери търсените сандъчета и тръгна обратно. Забеляза, че Кейт все още стои на вратата. Тя го очакваше! Това му достави удоволствие. Когато посегна, за да вземе ключа от бурето, той не го намери. Погледна отново към Кейт, като продължаваше да търси опипом, ала все още не намираше ключа и постепенно започна да става неспокоен.

— Ама че дяволска работа… та аз… или пък съм го пъхнал в джоба си?

Адамс пребърка джобовете на панталона и на дрехата си, но не намери никъде ключа. Опипа и другите бурета, че накрая и пода. Нищо не можа да намери! Ключът беше голям, дори и в тъмното трябваше да го види.

— Какво, по дяволите, става тук! — извика Адамс към Кейт. — Ключът е изчезнал!

— Да не би да са ви го откраднали?

— Как така ще ми го откраднат? Нали тук няма никой друг освен нас двамата?

— Но нали преди малко нещо стържеше така подозрително!

— Подозрително? — Адамс се изплаши силно. — Аз мислех, че са мишки? Мис Кейт, ако тук е имало скрит човек… нашите последни запаси от патрони се намират в това помещение… но аз веднага ще обявя тревога и ще заповядам да претърсят основно навсякъде!

Младият прериен ездач изтича през двора, крещейки и свирийки. Неочаквано прокънтя пронизителен вик за помощ.

— Адамс! Адамс! Вижте, призрак! — Това беше ясният глас на Кейт.

Веднага подир това последва мощна експлозия и Адамс бе повален на земята от силния въздушен тласък. Той изгуби съзнание.

Когато отново започна да усеща тялото си и да мисли, почувствува силни болки и натиск върху левия си крак. Помъчи се да придърпа крака си към тялото. Не успя. Болката и напрежението обаче го върнаха напълно към съзнание. Отвори очи и отново се изплаши.

Старият блокхаус гореше. Червеножълти пламъци лумтяха нагоре, над тях извираше черен дим и затъмняваше светлото небе. На вси страни летяха искри. Барутът в буретата отдавна вече бе експлодирал. Откъм пожара още гърмяха патроните от подпалените сандъчета с муниции. Северният вятър издигаше пламъците все по-нагоре. Старият катраносан дървен материал представляваше чудесна храна за огъня.

Пламъците вече плъзнаха и към комендантската сграда и наблюдателната кула.

Адамс видя почернелите си от сажди другари да тичат край него. Един от тях бе намерил противопожарна кука и сега се опитваше да отдели горящите греди от останалите. Скоро трябваше да се откаже обаче; старият блокхаус, където допреди малко бяха стояли Адамс и госпожица Кейт, вече не можеше да бъде спасен. Съдовете с вода, които стояха винаги готови, пълни с вода, в станцията, бяха се обърнали от експлозията и излели. Помпата не работеше. Почти всички кофи се намираха в стария блокхаус и вече не можеха да се доберат до тях.

Адамс чу другарите си да ругаят; викаха и неговото име. Той отмести гредата, която бе притиснала крака му, и се изправи. Куцукайки, със слепени от смъдящите сажди очи, той се натъкна на Томъс и Тео. Тримата изтичаха към брега на реката, за да образуват там верига за предаване на кофи с вода. Притичаха и останалите мъже, щом видяха, че се организира борба с огъня. Кейт, която бе стояла непосредствено пред стария блокхаус, не бе засегната от експлозията. Беше избягала от огъня и сега седеше изоставена край реката. Веднага предложи да се включи във веригата за пренасяне на водата, но мъжете я отпратиха, тъй като беше облечена в дълга рокля и имаше твърде нежни ръце.

Наблюдателната кула се сгромоляса като изгоряла факла.

С обгорели дрехи и пламнали лица мъжете се мъчеха да спасят от комендантската сграда каквото имаше още за спасяване.

Ливадите наоколо бяха мокри от разтопените снегове, така че огънят не можа да се разпростре нашироко.

Постепенно силата на пламъците започна да намалява от само себе си. Старият блокхаус и малката пристройка към него бяха изгорели изцяло, наблюдателната кула и комендантската сграда бяха унищожени в по-голямата си част, двете крила на външната порта бяха извадени от пантите си от въздушния натиск, части от палисадата се валяха по ливадата наоколо. Всички коне бяха избягали, нямаше и следа от тях. Дори верният кафяв жребец на Адамс беше изчезнал.

Адамс преброи хората си. И единадесетте прерийни ездачи бяха живи, макар че някои от тях бяха получили наранявания. Само Тобиас, индианският съгледвач, който бе завързан преди това за кола, беше изчезнал.

Лейтенант Роуч се разхождаше с критична физиономия през пепелището. Кейт седеше отново на ливадата край реката. Когато Адамс се приближи към нея, той завари девойката заедно с лейтенант Роуч. Между двамата млади мъже, които бяха почувствували още от пръв поглед неприязън един към друг, веднага избухна спречкване.

— Добре командувахте, много добре запазихте всичко, мистър Адамс! Майорът има да се радва, като се върне!

— Моя работа.

— Ти сигурно реши да си запалиш лулата в склада за мунициите, прерийни ездачо Адамс? Нали ти именно последен беше в стария блокхаус… преди да експлодират буретата с барут?

— Не съм палил никаква лула. Госпожица Кейт може да ми бъде свидетел.

— По-добре ще бъде за теб да не намесваш младата дама в играта! Съветвам те най-сериозно и веднъж завинаги. Ясно ли е?

— Ясно е, но не е прието — заключи Адамс.

Кейт поздрави младия прериен ездач любезно и без никакво хленчене. Той намери няколко завивки, които се бяха запазили, после обходи още веднъж разрушената станция. Искаше да разбере какво бе станало с Тобиас. Индианецът не беше край кола. Веригите висяха празни.

— О, Тобиас ли? — рече Томъс, който бе тръгнал подир Адамс. — Аз го освободих и го изпратих да догони майора и да му докладва какво се случи. Тия червенокожи умеят да разчитат следи и нощем.

— Какви ли не ги вършиш пък ти! Майорът има да ти се чуди.

— Той има да се чуди за много неща. Така че, ако се прибави още нещо, няма да е страшно.

Адамс въздъхна и се почеса зад ухото.

— Всичко отиде по дяволите… станцията пропадна, конете пропаднаха… по-добре и аз да бях пропаднал, та да не съм длъжен да се мяркам повече пред очите на майора. Който може, нека разбере какво се случи. Явно някой се е промъкнал в помещението и го е подпалил… но кой? И ключа ми откраднаха.

— Откраднаха! — възкликнаха Томъс и приближилият се също така Тео като из едно гърло. — Че кой може да открадне ключа? Нали ти беше сам вътре в помещението? Ние можем да докажем това. Тъкмо бяхме дошли насам заради супата…

Адамс повдигна рамене.

— Ще изпратим един постови там, на хълма — разпореди се той, — погрижете се за това. Червенокожите сигурно са надушили и са видели какво става тук чак горе, край Блек Хилс. Проклета история! И на всичко отгоре си имаме и една мис, която сме длъжни да пазим! — Адамс погледна към Кейт. Един прериен ездач, допуснал да изгори цяла станция, нямаше никакви шансове пред бащата на тази девойка.

Адамс отново бе обзет от отчаянието, което бе почувствувал по време на разговора си край помпата с Томъс и Тео. Не го биваше за нищо друго, освен да се остави да го убият заради една жалка заплата. За какво ли друго можеха да послужат бедняците на този свят! Индианците бяха напълно в правото си да се съпротивяват срещу подобен бандитски порядък. Но да избяга при индианците и да не иска да знае повече за нищо? Не, това също нямаше да бъде правилно. Адамс искаше отново да води плуг и да отглежда добитък. Само че къде? И как? И при кого? Ратайският живот беше труден, той бе видял това по Томъс и Тео, които на стари години не бяха постигнали все още нищо.

Адамс се отърси буйно от безплодните си мисли и отиде към Кейт. Лейтенант Роуч, който отново бе пъхнал дясната си бинтована ръка в превръзката, нарочно застана така, че прерийният ездач да не може да пристъпи към девойката.

— Какво искаш? — попита лейтенантът с унизително пренебрежителен тон.

— Да внеса яснота в положението. — Адамс едва успяваше да се овладее. — Мис Кейт е единственият човек, който може да знае нещо. Трябва да говоря с нея.

— За теб въобще не съществува никаква мис Кейт, запомни добре това. Тук е госпожица Смит, дъщерята на майора.

— Спестете си тези излишни приказки, лейтенант Роуч! — намеси се Кейт неочаквано енергично. — Баща ми съвсем не беше доволен от вас… Адамс! Какво искате да знаете от мен?

Адамс пристъпи крачка напред.

— Госпожице Кейт! Вие извикахте: „Призрак! Призрак!“ Какво бяхте видели?

— Видях един призрак! Една голяма призрачна сянка, която изтича безшумно от пристройката в голямото помещение на блокхауса и там изчезна в пода.

— Призрак!… Нима вие вярвате в призраци?

— От днес… да! Толкова безшумно не може да се движи никой човек. И изобщо… как може един човек неочаквано да изчезне в земята?

— Това действително е загадка и за мен.

— Загадките съществуват, за да бъдат разгадани — намеси се отново Роуч. — Как е могъл призракът да влезе в склада за боеприпаси, щом като ти не си го пуснал вътре, Адамс? Нали ключът беше у теб и никой друг освен теб не е влизал в помещението!

Лицето на Адамс побеля.

— За това можем да разговаряме и утре, лейтенант Роуч. Вие имате пистолет и ще съумеете да стреляте и с лявата си ръка. Аз от своя страна съм готов.

— Че какво имам да се занимавам аз с теб, прерийни ездачо Адамс? Ти си длъжен да отговаряш пред онзи, който ти е възложил отговорността.

— В никакъв случай не пред теб, Роуч. Настъпи раздразнително мълчание. Адамс преглътна яда и възбудата си.

— Мис Кейт — поде отново той, — бихте ли дошла още веднъж с мен край останките от стария блокхаус, за да ми покажете мястото, където призракът трябва да е изчезнал в пода?

— Разбира се. Само че не знам дали ще открия отново мястото. Бях много възбудена в момента.

Девойката тръгна заедно с Адамс. Роуч остана на мястото си.

Когато Адамс и Кейт застанаха пред пепелището и последната обгоряла греда, останала единствена от блокхауса на Беззъбия Бен, край тях се скупчиха и останалите мъже. Адамс накара девойката да застане на същото място, където се бе намирала вратата преди това, и тя се опита да се ориентира.

— Вдясно беше — поде тя. — Вдясно край масите… при втората маса непосредствено до тясната стена отсреща, към страната на реката… там изчезна призракът.

— Изчезна безшумно?

— Почти безшумно. Чух само съвсем лек шум… сякаш дърво се удари о дърво.

Адамс наостри слух. Някакъв отдавна забравен спомен отново оживя у него. Какво бе чул той на времето, преди две го-дини, в същия този блокхаус през нощта след убийството, когато Червената лисица и Бен бяха изчезнали незабелязано? И тогава сякаш дърво се бе ударило о дърво. Адамс изтича към указаното място и подпомогнат от Томъс и Тео, разчисти развалините и пепелта. Когато разгледаха пода, тримата мъже се натъкнаха на едно място, което се очерта като голям кръг и кънтеше кухо.

Тео избута пепелта още по-настрана. Пред очите им се разкри огромен кръгъл дървен капак.

Мъжете започнаха да го опипват възбудени. Той се повдигна лесно. Когато Тео го дръпна, пред тях се разкри дупка, в дъното на която блестеше водно огледало.

Мъжете и Кейт наблюдаваха замислени това свое откритие.

— Най-голямото безобразие е, че чак сега откриваме всичко това — рече най-накрая Адамс.

— Смяташ ли, че човек може да се провре оттук? И накъде може да води тази пълна с вода дупка? — попита един от мъжете с къса остра брада.

— Ами сигурно към реката… ще трябва да проверим… не вярвам тук да има подпочвена вода! Когато правехме помпата, трябваше да копаем много по-надълбоко.

— Към реката ли? — рече недоверчиво Томъс. — Слушай, дотам има още няколко метра и би трябвало да се положи доста труд, за да се направи такъв водопровод…

— Че защо пък никой да не е положил този труд? Подобна дупка, пълна с вода, е много практична, в случай че червенокожите те нападнат с огнените си стрели или пък бъчвите с вода се изпразнят и никой не смее да излезе навън от сградата.

— Нима по-рано блокхаусът е бил единствената сграда тук?

— Така беше. И палисада нямаше.

— Тогава въпросът доста се изяснява. Ще трябва някой да се напъха вътре и да разбере дали дупката има излаз някъде!

— Да, ще трябва някой… — Адамс се огледа наоколо.

Никой обаче не изглеждаше готов да се нагърби с подобна задача. Томъс се поразходи и се върна с един голям камък, който завърза за ласото си. Пусна камъка да се потопи във водата. Дълбочината беше няколко метра.

— Хм.

Мъжете стояха наоколо нерешителни. Започна да се свечерява. Небето се разстилаше в различни виолетови отсенки от силуета на Скалистите планини на западния хоризонт чак до тъмнеещия изток. Водата на реката блестеше във вечерния здрач.

Дежурният върху наблюдателния пункт на малкото възвишение даде знак.

— Майорът се връща с хората си!

Приглушеният тропот от конски копита на голямата група ездачи можеше да се долови, ако човек прилепи ухо до земята. Не след дълго на оттатъшния бряг се появи и майор Смит заедно със своите драгуни и прерийни ездачи, прекосиха брода и после той даде заповед на хората си да слязат от конете пред разрушената станция. Само присъствието на майора или може би и задушаващата гърлата им ярост възпря войниците да изрекат ругатните, които сигурно им бяха дошли на езика при вида на изгорелия форт.

Смит попита кратко и Адамс докладва с избила от смущение пот по челото си. Майорът заповяда да го отведат при дупката. После кимна на съгледвача Тобиас, който се бе върнал заедно с войниците.

— Ето тук… ще съединим няколко ласа и ще те завържем на края. Ти ще се потопиш във водата и ще разбереш накъде води дупката… когато не можеш да вървиш по-нататък, ще подръпнеш три пъти въжето и ние ще те изтеглим обратно.

Прерийните ездачи завързаха ласата и Тобиас се подчини. Скочи в дупката презглава и веднага изчезна. Постоянното дърпане на въжето показваше, че той се придвижва напред. След известно време обаче дърпането престана и Адамс, който пропускаше хлабаво ласото през ръцете си, усети трикратното подръпване, което означаваше „дърпайте обратно“.

Отначало се показаха отново краката на Тобиас, а след това цялото му кафяво тяло се измъкна от канала. Раменете му бяха ожулени, той се изкашля и изплю вода.

— По-рано добър водопровод — каза той. — Води към реката. Сега много пясък вътре. Трудно за промъкване. На едно място много тясно. Но един призрак минава отвсякъде.

— Призрак! — промълви ядосано Смит. — Нима ти смяташ, Тобиас, че един призрак… хм, кой ли ще да е бил този призрак… смяташ ли, че този дакота е успял да се промъкне оттам? Когато трябва да спасява живота си или когато иска да подпали цялата ни станция, човек е способен на какво ли не!

— Дакота ще се промъкне. Гъвкав е и силен. Може дълго да стои под вода. Хари е минал от реката през канала в блокхауса, скрил се е, подпалил е огъня и отново се е върнал през канала в реката.

— Ще се промъкне! — извика Смит. — Той се е промъкнал, а неговите червенокожи мъже, натоварени с нашите муниции, също ще се промъкнат, докато ние тук се оставихме той да ни залъгва със своите ментарджийски номера. Този тип много добре е знаел защо идва в нашата станция и защо разигра този театър пред нас… само за да ни задържи, да ни попречи да настигнем неговите хора, които през това време са препускали с мунициите към своите ловни райони! Той се промъква, а ние стоим сега тук с голи ръце пред сринатата със земята станция!

— Хау — изсумтя Тобиас, поради което веднага го стрелна един яростен поглед на коменданта.

Лейтенант Роуч поиска разрешение да каже своето мнение.

— Разрешавате ли няколко въпроса? — попита той мазномазно, като се стараеше да прикрие злорадото си задоволство от неуспеха на коменданта.

Смит кимна.

— Адамс — подхвана Роуч, — ако съм добре осведомен, ти си познавал блокхауса тук още преди да пристигне военната част?

— Да, един ден преди това.

— Значи, така или иначе, отпреди две години. И нищо не си знаел за този канал? Или не си искал нищо да кажеш на нас?

Адамс се извърна от Роуч към Смит.

— Майоре! Аз не съм знаел нищо за тази дупка. До днес тя сигурно е била покрита много добре с пръст. Но аз си спомням, че през нощта, преди вие да пристигнете тук, във форта, двама мъже, именно Бен и Червената лисица, изчезнаха от този блокхаус. И до днес не можех да си обясня тяхното бягство. Сега разбирам как е било извършено. Бен си е бил построил таен проход за бягство, който същевременно му е служил и за водоснабдителен канал. Учудвам се само, че дакотският вожд знае за него. Защото тогава той не можа да залови ония двамата…

— Аз пък се учудвам, че ние до ден днешен не сме знаели за него! — Смит беше много възбуден. — Адамс, след всичко това, което ми разказа сега, ти още повече усложняваш своята вина. От две години насам си имал достатъчно време да размислиш как на времето тези двама типове са успели да изчезнат, цели две години спиш тук върху този под и нищо не си забелязал?! Земеделски ратай си ти, казах ти го вече, и никакъв войник. Много съжалявам, че на теб поверих станцията, и това ще ти бъде за последен път! Да проявиш такава немарливост, такава липса на чувство за отговорност, въобще да не се замислиш над такъв важен въпрос! Ти си виновен за унищожаването на нашата станция!

— Тогава да си вървя.

— Ако имаше поне малко чест, ти щеше да кажеш, че си длъжен да заплатиш това с живота си! Но ти носиш ратайска душа!

Адамс мълчеше и Роуч го наблюдаваше с неприкрита ликуваща насмешка.

Междувременно мракът се бе спуснал. Една след друга затрептяваха звезди над смълчаната сурова местност. Войниците трябваше да се подготвят за нощта. Разпратиха постови в широка окръжност в три редици. След разрушаването на блокхаусите войниците предпочитаха да останат да спят край конете си. За майора и за Кейт приготвиха в някогашния работен кабинет на коменданта две постели от одеялата, които излезлите на поход войници бяха носили със себе си. Тук все още стояха дъбовата маса с обгорял плот и долната част на външната стена. Отначало смятаха Кейт да остане да спи в избата под комендантската сграда; тя не бе пострадала от пожара и представляваше най-сигурното място. Девойката обаче не пожела да остане сред праха, застоялия въздух и безизходния мрак и най-после й разрешиха да остане да спи под открито небе.

Беше вече късна нощ. Адамс стоеше на пост заедно с Томъс. От два часа двамата лежаха мълчаливи един до друг върху пясъчния хълм на юг от станцията.

— Ще трябва да приключиш работата си тук — рече неочаквано Томъс.

— Най-добре би било изобщо да приключа със себе си. За нищо не ме бива.

Томъс дълго не отговори.

— Ще трябва да видим — поде след това отново той — дали все пак няма да можем да намерим злато? Това за фермата не може да ми се побере в главата. Трябва да платим сумата.

— Мълчи. Мечтите не струват нито пени.

— Ти трябва да се върнеш отново към земята, Адамс, и при добитъка. Там ти си „най-свестният“ човек. Не съм виждал във фермата по-свестен от теб.

Двамата мъже млъкнаха, защото вниманието им бе приковано от едно произшествие. Върху една заоблена пясъчна баирчинка далеч на юг се появи кон. Той издаде глава напред и изцвили високо.

Адамс и Томъс забелязаха, че и останалите постови се размърдаха, чуха подвикванията им да приготвят ласата и да се примъкнат към мустанга. Някои отвързаха конете си, за да се присъединят към лова, ако стане нужда. Преди още те да предприемат каквото и да било обаче, се случи нещо, което уби всички надежди. През полята прелетя някаква сянка — дори погледите едва успяваха да я следват — и после върху гърба на жребеца се хвърли един индиански ездач. Той накара животното да стъпи на задните си крака и издигналото се нагоре тяло на животното с ритащите във въздуха предни крака се очерта като дързък силует на възвишението. Ездачът вдигна ръка и размаха бойната си секира за поздрав към своите врагове. После цялото видение изчезна като призрак в нощната прерия.

Десетина ездачи се хвърлиха да го преследват. Разнесоха се изстрели. Ала куршумите биеха напразно и майорът заповяда веднага всички да се върнат. Барутът беше малко, след като врагът бе откраднал пристигащите муниции и бе унищожил с експлозията и последните припаси.

Неспокойно мрачно настроение цареше през тази нощ сред войниците. Никой не спеше. Всеки очакваше някаква нова дяволска шега от страна на избягалия вожд. Адамс несъзнателно си припомни настроението в блокхауса на Бен след убийството на Матотаупа, бащата на Токай-ихто.

Часовете минаваха един след друг. Адамс и Томъс бяха застъпили на второ дежурство до сутринта. Фермерският син не можеше да успокои мислите си. Напразно се мъчеше да си наложи да насочи цялото си внимание към околността, където сред царящия мрак много лесно можеше да се случи нещо съвсем незабелязано. Странно чувство изпитва човек, когато знае, че е последният от една банда, над която са надвиснали дебнещи отмъщението и смъртта. Последният ли?… Самият Ред Фокс, убиецът, беше още жив. Само че се беше скрил на сигурно място. Тук, край Ниобрара, Адамс бе останал единственият жив от златотърсачите. Съвсем непредпазливо той се бе изпуснал да каже на дакотския вожд, че все още не се е отказал да търси злато. Сега вече не можеше да има никаква милост за него. Адамс се ослуша и се опита да пробие мрака с поглед. Но той и сега все още не се бе научил да разпознава в мрака толкова неща, колкото умееше да вижда всеки индианец. Имаше разлика дали човек започва да се упражнява в това изкуство на две, или на двадесетгодишна възраст.

Наоколо всичко беше все така тихо и неподвижно. Само стръковете трева се накланяха от нощния повей.

— Гледай да се върнеш отново в своята ферма — неочаквано поде отново Томъс. — Ти още не знаеш какво означава цял живот да живееш сред вечни дългове като ратай или като ловец с капани. Тео и аз знаем какво означава това. Живо мъчение. Земя трябва да има човек и злато.

— Мълчи! — прекъсна го буйно Адамс. Томъс не млъкна.

— И за да ти кажа най-после истината, Адам Адамсън, твоят старец ни изхвърли, след като десет години му работихме като добичета. Нямал повече пари, така каза, трябвало да продаде и добитъка и да събере всичко, каквото може, та дано успее да плати. Затова ние дойдохме тук при теб. Сега вече го знаеш.

— Какво мога да ви помогна аз? И аз съм само един жалък беден дявол.

— Тогава да си мълчим и да стреляме по индианците, докато нас самите ни улучи някой куршум. И нашето положение не е по-добро, отколкото на червенокожите; всичко е все същото.

С това разговорът бе приключен. Адамс си помисли още веднъж за Токай-ихто, от когото всички се страхуваха и заради когото те стояха сега на пост. Адамс също се страхуваше от враждебността на дакотския вожд, ала въпреки това не можеше да изпитва омраза към него.

Твърде често Томъс и Тео, някогашните ловци на бобри и по-късни каубои, му бяха разказвали за Хари Токай-ихто и за Матотаупа, твърде дълбоко се бе врязал в съзнанието му споменът от онази вечер, когато той срещна за първи път Хари, вечерта, когато убиха Матотаупа. Сега Токай-ихто можеше да вдъхва уважение на високомерните сини мундири и бе успял да устрои на баща си, макар и след две години, погребална церемония, която никой от хората, които я бяха преживели, нямаше скоро да забрави. Това дори удовлетворяваше до известна степен Адамс. Токай-ихто искаше да отмъсти за едно убийство и да защищава своята земя. Така трябва да действува един мъж; Адамс прие враждебността на младия дакота като съвсем естествена, а омразата му — като безсмислена.

Най-после дойде утрото. Топла закуска нямаше. Всички хранителни припаси бяха унищожени от експлозията и войниците хапнаха с къркорещи стомаси от неприкосновения запас, който бяха носили със себе си по време на похода. Единственият от всички, който се нахрани добре, беше Тобиас. Той си беше наловил риба в реката. Кейт следеше жадно от известно разстояние как индианецът пече плячката си в горещата жарава. Ала Тобиас, който веднага би дал да се нахрани на всеки добре настроен към него индианец, не изпитваше никакво кавалерско чувство спрямо всякакви комендантски дъщерички. Изяде сам и последната риба.

Девойката продължи да върви напосоки и Адамс я проследи внимателно, когато тя се приближи към братята Томъс Тео. Двамата гърбоноси близнаци се зарадваха и веднага подхванаха търсения от Кейт разговор. Адамс ги слушаше, докато търсеше подходящи, неизгорели изцяло греди и дъски за временна постройка. В родината си той се бе учил на дърводелство.

— Значи вече нямаме нищо за ядене? — попита девойката Томъс. — Какво ще правим сега? Индианците също живеят по тези места! Следователно все трябва да има нещо за ядене!

— Това не е чак дотам глупаво — рече Томъс, докато почистваше една греда за Адамс. — Само че в тази трижди проклета местност има само едно нещо, от което живеят местните хора, и това са бизоните.

— Значи ще вървите на лов за бизони?

— Да, само че… ако намерим бизони. А тях не можеш да ги привикаш като кокошки… тък-тък-тък, и те ще дойдат! Бизоните си имат свой акъл и вървят по собствени пътища. Никак не изглежда да има наоколо стада.

— Ами вождът и Мечата орда? Те какво ядат?

— Ама че настойчиво разпитвате! Те си имат още запаси за зимата, сушено и замръзнало месо, и когато изядат и него, и все още не се явяват бизони…

— Тогава?

— Тогава започват да танцуват танца на бизоните заедно със своя заклинател: „Покровителю наш, дай ни бизони, бизони, бизони… бизони, бизони, бизони ни дай, покровителю наш.“ Това пеят денем и нощем и танцуват през всичкото време.

— Истина ли е това? Че то е пълна глупост!

— Нима вие никога не сте се молила досега: „Татко наш, който си на небето, хляба наш, който ни го даваш всеки ден, дай ни го и днес“? Вие това си го приказвате току-така на вятъра, защото не сте гладна. Индианците обаче са гладни през пролетта.

— И ако все пак не дойдат бизони?

— Ако бизоните не дойдат при индианците, индианците трябва да отидат при бизоните. Тогава те сбират шатрите си и се преместват в друга местност, а мъжете обикалят с бързите си мустанги и търсят стада… в собствените си ловни райони и ако и там няма нищо, и в чуждите. Тогава обикновено има окървавени глави.

Кейт седеше замислена.

— Но това не е хубав живот — рече най-после тя и погледна към Адамс, който обаче отмести поглед. — Да не можеш да си построиш здрав дом, защото винаги ще трябва да вървиш с шатрата си подир бизоните… изобщо в такъв случай не хората властвуват над животните, а животните над хората! Ние не можем да им подражаваме. Не можем сега да тръгнем нанякъде, за да търсим бизони, и то излагайки се на опасността да ни нападнат индианците!

— Не, госпожице Кейт, не можем. Ние трябва да си помогнем другояче.

— Но как? Томъс сбърчи чело.

— Майорът даде вече заповед Роуч да тръгне обратно с по-голямата част от войниците към форт Рандал и да поискат оттам нови провизии и муниции. Ония ще има да зяпнат от учудване, като разберат какво ни се е случило. Тук ще останат само неколцина мъже. Съществуващите запаси храна ще останат за тях, докато пристигне подвозът. Вие ще заминете заедно с Роуч.

— Не е ваша работа какво ще правя аз! — Кейт отхвърли глава назад. — Естествено, аз ще остана при баща си.

Томъс се усмихна.

— Ако той разреши!

— Кажете ми по-добре, няма ли някой шивач измежду вас? Томъс и Тео се разсмяха.

— За това ще трябва да попитате някой друг, госпожице, ние не познаваме хората тук; да не би да искате да си ушиете ездачески костюм?

— Точно така. Вече съм го намислила.

— Аха! Значи действително искате да останете тук. Не ви липсва смелост!

— Не знам. Така или иначе обаче, не мога да се върна отново при леля Бети, след като избягах веднъж от нея.

— Нима тя е по-лоша и от индианците? Кейт се разсмя отначало принудено, но веднага след това наново стана сериозна.

— Тя по свой начин е по-лоша от индианците. През последната нощ аз преживях нападението над нашия ешелон и ще ви кажа открито, че и днес още треперя, като си припомня за това. Но то е нещо съвсем друго. Това е война и аз бих могла да умра… е… естествено, всеки се надява, и аз също, че няма точно мен да улучат…

— Вече говорите като истински местен кореняк!

— Леля Бети обаче не е открит враг. Тя е олицетворение на прикритата злонамереност от сутрин до вечер. Ние, семейство Смит, вече нямаме пари, тя обаче има, много пари има… и се отнася с мен като с дете, оставено на грижите на социалната помощ. По цял ден съм длъжна да й бъда благодарна за нейната доброта и да я отрупвам с внимание, задето ще трябва да я наследя. Томъс, не мога да издържам и няма да отида повече там. Представете си как ще отида разкайваща се и като развалила годежа си годеница… Не, по-добре някой дакота да ме застреля някога, а леля Бети да си остави парите на някоя фондация. Няма да се старая да заслужа нейното наследство. Никога, никога повече! — Бузите на Кейт бяха станали огненочервени.

Подпрял се на секирата, Адамс наблюдаваше девойката, докато тя говореше. Виж я ти, тая мома, за която той бе помислил, че може да се ожени заради парите й! Как не го е било срам!

Кейт се извърна и забеляза Роуч, който бе дошъл насам и сигурно бе чул думите й.

Девойката се отвърна грубо от него и се запъти към конете.

Настана пладне. Работата по разчистването и построяването на първия временен подслон напредваше. Роуч напусна разрушената станция с по-голямата част от войниците.

Раздялата му с Кейт беше от негова страна хладна и равнодушна. Кейт не каза нито дума.

Майорът остана само с десетина мъже, сред които Тобиас, Адамс, Томъс и Тео. Кейт бе успяла да наложи желанието си. Сега тя стоеше край един дребен човек пред две разстлани на земята одеяла и уговаряше с него кройката за бъдещия си ездачески костюм. Нямаше намерение да се разхожда повече тук с дълга рокля.

Майорът се държеше с Адамс така, сякаш нищо не се беше случило. Селският син обаче не забравяше така лесно. Той отговаряше накратко, само когато беше необходимо, и вложи цялото си честолюбие да докаже, че умее по-добре от сините мундири да рендосва и да строи временни подслони.

 

 

Привечер на втория ден животът на малката група хора бе прекъснат от тревога. Тобиас съобщи за приближаването на някакъв ездач откъм юг. Докладвайки, той описа съвсем точно вида му:

— Едър и силен, с червени коси и жълти зъби. Висулките на ушите му са сраснали с бузите. Язди бял кон.

Адамс престана да дъвче, когато чу тези думи.

— Томъс — възкликна той, — та това е Червената лисица, няма никакво съмнение. Вярно е, че висулките на ушите му са сраснали, по това всеки може да го познае. Какво търси този нахалник тук? Трябва да има съвсем особено основание, щом като се е осмелил още веднъж да се приближи към Ниобрара.

Томъс и Тео кимнаха. Бузите на Адамс се бяха изчервили от възбуда. Очакваната среща отново събуди у него всички надежди и разочарования от последните две години.

Ездачът, когото бяха разпознали като Червената лисица, се приближаваше в галоп със своя силен бял жребец на петна. Върху голямата си широкопола шапка той бе пъхнал едно малко бяло знаменце, с което искаше да покаже, че идва да преговаря. Той спря коня си току пред Адамс, без да го поздрави обаче, скочи от коня и потърси с поглед някой ездач, който да се погрижи за жребеца му. Щом откри един готов да се притече момък, той му подаде юздата и тръгна със съзнателно бавна походка към майора.

Смит стоеше сред изгорелите остатъци от блокхаусите и сред издигнатите вече донякъде нови стени сред някогашния плац на станцията. Тъкмо бе дошъл да провери как върви строежът и сега гледаше изпитателно към непознатия. Червената лисица превишаваше офицера с цяла глава; набитата му фигура с широки рамене подсилваше израза на надмощие, който необузданият по-млад човек демонстрираше с цялото си държане към майора.

— Кларк, Фред Кларк — представи се той на Смит. Стоящият наблизо Адамс наблюдаваше сцената. При тези думи Ред Фокс подаде на Смит един дебел плик. Майорът кимна кратко, разтвори плика и зачете писмото.

— На мен съдържанието ми е известно — рече Червената лисица високо, когато майорът започна да сгъва отново листа. — Това е покана до Седящия бик и вожда на Мечата орда Токай-ихто за разговор с полковник Джекмън във вашата станция. Но какво виждам тук? Това не е много подходящо място за водене на преговори! — Червената лисица погледна с подигравателно подсмихващо се лице развалините. — Изглежда, тук се е подвизавал моят приятел Хари!

Майорът държеше нерешително сгънатото писмо в ръка.

— Срещата ще трябва да се проведе на друго място — рече той.

— Не — отвърна грубо Червената лисица, сякаш разговаряше със себеподобен, — срещата ще се състои тук. Станцията трябва да бъде възстановена!

Смит вдигна изненадано вежди. Какъв тон си позволяваше този Кларк с него? В държането на този човек обаче имаше нещо, с което офицерът смяташе, че новодошлият го превъзхожда. Авторитетът и самочувствието на майора се дължаха повече на военния чин, а не на личните му качества. Естествената бруталност на Червената лисица разчупи подпорите на самочувствието на майора й той стана съвсем безпомощен. Адамс наблюдаваше това със съчувствие и същевременно с отвращение.

— Няма да бъде лесно да построим станцията отново, защото наблизо има много малко дървен материал — продължи междувременно Смит, сякаш разговаряше с началник. Може пък Червената лисица да е доверено лице на полковник Джекмън и един дребен майор е длъжен да се съобразява с това.

— Срещата няма да се състои толкова скоро — заяви решително Червената лисица. — Нима смятате, че е проста работа да тръгне човек из прерията и да намери някой дакота? Местността е доста обширничка.

— Вождът Хари Токай-ихто от Мечата орда и Седящия бик… — рече Смит замислено сам на себе си. — Те едва ли се задържат на едно и също място. Ще трябва да ги търсим седмици наред, за да можем да им предадем поканата.

— Значи вие сте наясно? Добре. Ще ви дам един съвет: изпратете да търсят двамата край Блек Хилс. Там най-лесно ще ги откриете.

— Съгласен съм. Фред Кларк, така ли беше? Да. Ти ще заминеш утре, за да отнесеш поканата, нали?

— Аз? Да не съм луд! За мен полковник Джекмън има други задачи. Изпратете Тобиас, той разбира езика на дакота и ще съумее да се справи със задачата.

— Един червенокож? Това ми се струва рисковано. — Смит разтвори отново писмото. — Странно съчетание — добави той. — Най-таченият гадател на всички дакотски племена и младият боен вожд на една малка група от племето? Няма ли да се почувствува засегнат Седящия бик? Не бихме ли могли да поканим вместо този подчинен крадлив вожд от Мечата орда някой по-влиятелен човек… например Крейзи Хорс или Ред Клауд[1]?

— Какво ли не си въобразявате вие тук сред това пепелище! — отвърна Фред Кларк. — Нима вие си представяте, че Седящия бик ще дойде при вас? Та неговото име е само разкрасяване на поканата, за да има тя все пак някакъв вид. Тук трябва да дойде моят приятел Хари от Мечата орда. Нямаме нужда от големите вождове, с тях нищо не можем да постигнем. Ние искаме с нас да седнат на преговори по-малките вождове. Ще ги напием и ще ги принудим по този начин да подпишат договора за предаване на земята. Не можеш да вземеш наведнъж десет пръчки в ръка, за да ги счупиш. Трябва да ги кършиш една по една.

— Говорят, че Хари не пиел.

— Нима вие мене ще ме учите как да се отнасям с червенокожите! С Хари ще се справя лично аз, съвсем лично, можете да разчитате на това. Важното е той да дойде.

Смит пъхна отново писмото в плика. — Значи за мен остава да приготвя писмата за вождовете, да ги отнесе Тобиас. Могат ли тези двама индианци да четат?

— Ще трябва да дадете да напишат писмата ви с образно писмо. Тобиас ще се справи с тази задача.

— Възможно е Тобиас да търси вождовете седмици наред.

— И Джекмън ще може да дойде след няколко седмици, и то, разбира се, след като възстановите станцията. Или смятате да поканите полковника да преспи в пепелта като риба за печене?

— Нима полковникът наистина ще дойде лично? — попита Смит само, без да обръща внимание на подигравателната бележка. — В писмото… да, в писмото е отбелязано, че полковникът иска да преговаря лично. Това означава, че ние ще трябва доста да побързаме с възстановяването на станцията.

— Добре. Разбрахме се. Аз си отивам.

Странна припряност. Адамс обаче не се учуди. Изненадан беше по-скоро от това, че Червената лисица изобщо се бе осмелил да дойде отново по тези места. Изглежда, Лисицата се надяваше, че флагчето му на парламентьор ще го предпазва от бойците на дакота, макар и не за дълго.

Червената лисица отиде да си вземе пъстрия кон и го отведе към мястото, където Адамс поглъщаше бедната си вечеря заедно с Томъс и Тео.

— … бър вечер — поздрави той Адамс. — Още ли се навърташ тук? Не искаш ли да намериш по-добър начин за припечелване на пари?

Адамс погледна за миг Червената лисица, отряза си още едно парче сух салам, пъхна го между устните си и чак после повдигна рамене.

— Защо? — попита само той. Онзи нямаше нужда да знае каква буря от яд и истинска омраза се бе надигнала у Адамс, когато за втори път чу думите „не искаш ли да намериш по-добър начин за припечелване на пари?“ Да, за втори път. Адамс си спомняше много ясно онази вечер във форт Сен Пиер, където за първи път се беше срещнал с Червената лисица. Адамс бе отишъл там да търси кредит от богатите търговци, но не го бе получил и когато вечерта след неуспеха си изпи ядосан няколко чаши бренди, неочаквано на масата срещу него седна Червената лисица. „Не искаш ли да намериш по-добър начин за припечелване на пари?“ Онази вечер Адамс се бе уговорил с Червената лисица и бе решил да отиде заедно с него и с неговата банда от Ниобрара в Блек Хилс, за да търсят злато. Убийството на Матотаупа бе сложило преждевременен край на това тяхно намерение. Оттогава Адамс беше останал без корени, една тресчица, носена на повърхността на водата.

— Защо? — подхвана Червената лисица единствената дума на Адамс. — Защото си представям, че все още имаш нужда от шепа долари.

Адамс повдигна още веднъж рамене.

— Имам една хубава работа — заразказва Червената лисица, настойчив въпреки несъгласието на Адамс. — Сигурна работа. Ще ми трябват и неколцина здрави момци. Ти какво ще кажеш?

— Пак ли смяташ да убиваш някого? Червената лисица се изсмя грозно.

— Нежните ти нервички още ли не могат да се примирят с това? Не бива да бъдеш толкова чувствителен, защото няма да можеш да просъществуваш дълго така. Имам пред вид една търговия, чудесна търговия. Ще участвуваш ли?

— И с какво смяташ да търгуваш тук? С кожи нищо не може да се спечели. Компаниите за търговия с кожи обсебиха всичко.

— Благодаря за сведението. Колко умно! Струва ми се, че нещо бавно си започнал да вземаш решения. Вземи един кон и тръгвай още сега с мен. Тръгваш ли?

Адамс изгледа Червената лисица отгоре додолу.

— Не — отвърна той.

— Тогава остани да те пречукат като офицерски ординарец тук. Аз ти предлагам нещо по-свястно! Довиждане!

Червената лисица яхна пъстрия си кон и препусна през изчезващата във вечерния здрач прерия. Скоро се изгуби от погледите на тримата.

Когато мъжете се нахраниха и постовите за през нощта бяха разпределени, се оказа, че Тобиас е изчезнал. Никой не знаеше накъде е препуснал с коня си и той се върна чак на обяд на следващия ден. Отново не можаха да чуят никакво обстойно обяснение от него какво е правил през това време.

— Той не може да живее без бой! — рече майорът. — Нямаше никаква полза от това, че му опростих предвидения бой след пожара. — И той лично удари с камшик индианеца през раменете.

Тобиас не каза нито дума и лицето му си остана съвсем непроменено. Когато ядът на майора попремина, индианецът отиде при конете, омота се в завивката си и изглеж-даше, че заспа веднага.

Адамс лежа още дълго буден. Срещата с Червената лисица не му излизаше от мисълта. Но щом като този бандит се бе осмелил още веднъж да дойде по тези места, той сигурно имаше намерение да извърши някакъв голям удар, иначе не си струваше да поема такъв риск. За Червената лисица съществуваха две цели, това беше ясно на Адамс: да стане богат и да убие младия дакота Хари, единствения човек, от когото действително имаше защо да се страхува. А може би искаше да постигне и двете неща. Щеше ли да успее да примами младия вожд на преговори във форта? И каква ли можеше да бъде тази търговия, с която се бе заел сега? За момента най-много се печелеше от тайна продажба на оръжие на индианците, които се подготвяха да защищават земята си. Не само слухове се носеха, че бойците на дакота стрелят с хубави пушки. Те не си ги бяха купували само в мирно време за ловни цели, нито пък всички бяха крадени. Търговците отново печелеха добре. Навярно с една-единствена сделка те правеха по-голям удар, отколкото струваше цялата ферма на Адамс. Дали не трябваше все пак да замине с Червената лисица?

Ала Адамс мразеше дръзкия и необуздан човек, този тип с нахалната брадичка. Мислите на фермерския син се насочиха към младия вожд. Той не можеше да се самозалъгва, че този индианец не му беше направил впечатление, което все още не можеше да избледнее. Адамс бе напуснал със своя кон като осемнадесетгодишен младеж бащината си ферма и сега беше вече двадесет и две годишен. Хари беше на двадесет и четири, пресметна той. Като момче на дванадесет години Хари бе напуснал своето племе, бе живял десет години заедно с баща си в изгнание и от две години насам отново се бе върнал при своите. Сега предвождаше Мечата орда в тяхната безнадеждна война. Въпреки всичката си смелост и съобразителност хората от дакотското племе трябваше да претърпят поражение. Те не можеха да произвеждат плугове, нито пушки, съдбата им беше решена.

Щяха да ги изгонят от тяхната родина, също както Адамс, ще трябва да се преселят в някой резерват и да се оставят там да ги обучават победителите им. Светът бе създаден само за неколцина властимеещи. Останалите трябваше да бъдат доволни, ако имат възможност да преживеят в труд и немотия живота си докрай.

Когато отказа да тръгне с Червената лисица, Адамс си бе помислил и за младия дакотски вожд. Той не желаеше още веднъж да стане съучастник на убиеца на Матотаупа.

Бележки

[1] Red Cland — Червения облак. Б. пр.