Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Великата мечка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Söhne der Großen Bärin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателство „Народна младеж“, 1983 г.

 

Liselotte Welskopf-Henrich. Die Söhne der Großen Bärin

Band III, Auflage Altberliner Verlag Lucie Groszer, Berlin

История

  1. — Добавяне

КЕЙТ СРЕД ПРЕРИЯТА

Девойката чу собствения си изплашен до смърт вик и после се намери сред непрогледен мрак.

Не смееше да се помръдне. От обзелия я ужас крайниците й бяха като сковани, а слепоочията и дланите на ръцете й бяха покрити със студена пот от страха. Дори не можеше да разсъждава. Едва постепенно нервите й започнаха отново да препращат възприятията от заобикалящата я действителност към съзнанието й. Тя се ослушваше към приглушения шум, който достигаше до ушите й, и усещаше, че нещо под нея я разтърсва и подскача.

Кейт разбра, че бе сънувала страшен сън и че едва сега се бе събудила. Пое си дълбоко дъх и усети сърцето си да бие отново. Вдървените й крайници се отпуснаха. Тя набра смелост да се раздвижи, седна, хвана челото си и оправи шала, който бе прехвърлила през врата и гърдите си. Около нея цареше пълен мрак. Шумът от тръскането и клатушкането се дължеше на движението на покритата с чергило каруца, в която девойката се намираше. Тя извърна глава към предния отвор на чергилото и впери поглед навън. На каруцата нямаше никакъв фенер. Видя големите гърбове и широкополите шапки на кочияша и на седящия до него мъж само като сенки. Опита се да види звездите, надявайки се, че техният светлик ще прогони спомена за ужасните й съновидения. Ала гледката, която се провиждаше през отвора на чергилото, същевременно се ограничаваше от него и тя можа да разпознае в нощния мрак само чергилото и задните колелета на първата кола в колоната, която пътуваше пред тях.

Девойката наостри слух.

И шестте катърени впряга се придвижваха в равномерен тръс. Колелетата подскачаха по поляната без път, съпровождащите колоната ездачи се придвижваха бързо напред, после се връщаха обратно. Ударите на копитата и шумът от колелетата отекваха като нощна музика, подобна на приглушени барабани. Кейт се учуди с каква сигурност се придвижват колите в мрака. Тя също се беше учила да кара кола и затова тайно се бе опасявала как ли ще мине това нощно пътуване. Ала катърите не се препъваха. И животните, и хората, сред които бе попаднала сега, живееха сред различни условия и у тях се бяха развили по-други способности, отколкото у хората, живеещи в града или сред обработваема земя. Кейт почувствува по-силно дъха на прерията. Пое надълбоко леденостудения въздух, който се носеше над безбрежните поля, обрасли само с твърда трева тук, по високото плато. Мястото на девойката в каруцата се бе стеснило, тъй като едно от тежките сандъчета вътре бе започнало да се плъзга при подскачането на колата. Въжето, което го бе прикрепяло, се бе развързало. Кейт знаеше какво има в тези сандъчета: муниции за военната част в станцията с блокхаусите, където отиваше колоната от каруци. Девойката се опита да завърже отново сандъчето, ала ръцете й бяха твърде слаби. Освен това движенията й се затрудняваха от дългата и широка рокля, в която бе облечена според модата. Повече, отколкото през изминалите дни тя почувствува сега, че бе попаднала в една среда, за която нито бе подходящо облечена, нито подготвена. Дори и не се учуди, че бе сънувала такъв страшен сън. Пълното с муниции сандъче, което се плъзгаше край нея, навярно бе предизвикало представите й за чудовища и съня за този така ужасяващо изрисуван индианец, убиващ Кейт с ножа си.

Девойката жадуваше да чуе успокояващ човешки глас. Изпълзя напред до капрата, която се състоеше от една обикновена дъска, и потупа по рамото седящия до кочияша мъж.

— Том!

Назованият извърна глава; посивялата му брада се очерта под слабата светлина на звездите.

— Да, мис?

— Том, колко е часът? И къде се намираме в същност?

— Навярно ще да е десет часът през нощта, малка моя мис. А къде се намираме ли? Вече наближаваме Ниобрара!

— Дано скоро стигнем станцията!

— Утре заран, госпожице Кейт, утре ще пристигнем там. Нали няма да се отпуснете, докато стигнем?

— Ако можете да завържете това сандъче? Тогава бих могла да поспя.

— Какво? Пак ли започна да се плъзга някое? Ей сега ще го оправим.

Том се вмъкна в каруцата и завърза сандъчето.

— Така. Сега отново ще имате мира. И горе главата! Та вие сте смело момиче!

— Действително, аз не бих желала да посрамя баща си и годеника си.

— Това не зависи само от желанието. Човек трябва и да е годен да стори нещо.

След тази критична забележка Кейт се замисли за какво в същност бе подготвена. Беше родена в една ферма в Минесота, майка й бе умряла рано. По време на голямото индианско въстание през 1862 година фермата бе изгорена, когато Кейт беше още малко момиченце. При пожара баба й бе загинала и оттогава Кейт бе отишла да живее в града при своята леля. Да бродира, да свири на пиано, да пише хубави писма, да се облича прилично и да се грижи по цял ден за една придирчива възрастна дама — всички тези умения, на които Кейт бе длъжна да се учи при леля си Бети, тук, сред прерията, не можеха да й бъдат полезни. Ала когато баща й, който през последните години непрекъснато бе изпращан на работа в различни гранични станции, се връщаше на гости, той бе учил дъщеря си — за ужас на леля Бети — да кара конски впряг и да стреля. При сегашното положение това сигурно щеше да бъде от полза, ала четворен впряг Кейт все пак не би могла да управлява, а и никога не се бе целила срещу човек. Но какъв смисъл да мисли за всичко това? Трябваше сама да се справи с положението, в което сама се бе натикала. А в същност тя нямаше и възможност да се откаже от решението си. Животът при леля Бети й бе вече непоносим.

Чу се изсвирване с уста. Кочияшите дръпнаха юздите, спирачките изскърцаха и дългата редица коли се спряха. В мрака се разнесе нечий глас, който разпореди половин час почивка. Кейт помисли и реши да слезе дотогава от колата. Том й помогна и тя тръгна опипом край катърите и колите напред към началото на колоната. Крачеше през локви утаена вода и се препъваше по снопчетата трева.

По едно време долови тих разговор между мъже, които бяха насядали на земята. До тях стояха конете им; те бяха навели глави и скубеха тревата.

— Ехей! — възкликна девойката, малко ядосана, задето веднага не й бяха обърнали внимание.

— Кейт! — отвърна младежки глас и една униформена фигура се изправи.

Двамата тръгнаха пипнешком един срещу друг, докато ръцете им се срещнаха. Девойката усети, че я отвеждат към едно място, където кракът й стъпи върху дебели завивки. Тя се отпусна на земята.

— Какво лудешко пътуване! Приятно ли ти е? — попита я младият лейтенант. — Ще има да разказваме за него и когато станем баба и дядо!

Кейт не отговори веднага. Непознатата околност, която я заобикаляше, както и мракът и все още измъчващият я спомен за ужасния сън я правеха несигурна. В града тя винаги се бе възхищавала от самочувствието на младия офицер, ала тук, сред прерията, тонът на гласа му й се стори неочаквано неподходящ.

— Не знам — отвърна тя само, като се опитваше да разпознае кой още се намира в групата седящи на земята мъже освен Антъни Роуч. Едрият мъж с широкополата шапка беше Бен. Преди малко той именно бе дал заповедта за почивка. Гласът му не можеше да се сбърка с ничий друг, защото той нямаше никакви зъби, та басът му винаги наподобяваше грухтене. Той беше отговорник на групата прерийни ездачи, придадена към малката драгунска част.

— За какво мислите, Бен? — попита го девойката.

— За какво ли не си мисля, малка госпожице. — По време на това пътуване всички ездачи бяха възприели към нея обръщението „малка госпожице“. — За много неща си мисля, но за вас няма да бъде приятно да чуете за никое от тях.

Останалите мъже се разсмяха на думите на своя отговорник по начин, който бе неприятен на Кейт.

— Снощи не разбрах много добре защо трябва да пътуваме през нощта — рече девойката в желанието си да накара прерийните ездачи да заговорят по-делово.

— Няма да пътуваме цяла нощ, малка госпожице — отвърна Бен. — Към полунощ ще спрем, ще направим бивак от колите и вие спокойно ще можете да си легнете, докато нашите пушки ви пазят.

— Така ли мислите? На мен пък ми се струва, че вие имате основание за някакво особено безпокойство, Бен, защото досега винаги спирахме още с падането на мрака.

— Вие умело можете да разпитвате човека, малка госпожице! Но тогава и аз ще ви отговоря направо, без да разкрасявам нещата! В писмото, което Хенри отнесе във форта, се съобщаваше на вашия баща, майора, че трябва да изпрати неколцина мъже да ни посрещнат. И макар ние да позакъсняхме, защото четворният впряг, който трябваше да ви докара от Янктон, не дойде навреме, то именно затова ония приятели от Ниобрара трябваше отдавна вече да ни посрещнат. Не мога да разбера къде се бавят, а всичко, което не разбирам, ме прави недоверчив. Затова именно настоявам да бързаме.

— Не призовавайте напразно дявола и не си внушавайте сами страх — смъмра го лейтенантът. — Въобще нямаме никакво основание да се страхуваме от каквото и да било!

— Шт! Тихо! — изсъска прерийният ездач и се ослуша. Кейт се изплаши. Видя как Бен се хвърли върху тревата и се заслуша с прилепено до земята ухо. Лейтенантът и останалите мъже не казаха нищо повече. Беззъбият отговорник на групата ездачи се изправи след известно време.

— Идват някакви двама. Двама ездачи се приближават. Единият кон куца.

Кейт чу думите, ала все още не можеше да възприеме нищо нито с очи, нито с ушите си. Сърцето й биеше. Кой ли идва? Приятел или враг? Дали да остане в началото на колоната край мъжете, или е по-добре да се върне обратно в своята каруца при верния Том? Мъжете, изглежда, съвсем бяха забравили за девойката. Вниманието им бе насочено само към покритата с мрак долчинка, откъдето трябваше да се появят очакваните конници. Бен държеше пушката си готова за стрелба.

Сега и девойката чу тропот на приближаващи се конски копита.

— Кой идва? — извика Бен.

— Спокойно, спокойно — отвърна нечий прегракнал глас. — Аз съм, вашият добър приятел Бил Петльобореца.

Кейт видя очертанията на двама приближаващи се ездачи. Когато първият скочи и се приближи, тя усети натрапчивата силна миризма на изстинала лула. Вторият кон куцаше, както Бен бе казал вече, а ездачът му висеше на седлото, без да може да седи изправен. Кейт, която по природа винаги бе готова да се притече на помощ, предположи, че мъжете веднага ще изтичат да свалят втория ездач от коня му.

Обаче Бен не прояви никаква любезност, а само се обърна към Бил:

— Ти ли си? Едва-що те изпратихме на разузнаване, и ти отново се връщаш? И кого ни водиш?

— Един ранен.

— О! — възкликна Кейт, без сама да разбере, че от възбуда бе издала глас.

Нейното възклицание обаче привлече отново вниманието на лейтенант Роуч към годеницата му.

— Върни се обратно в твоята кола! — разпореди се мрачно той. — Мястото тук никак не е подходящо за една млада дама.

Девойката вдигна глава, подтикната от някакво неосъзнато още за самата нея непокорство, и не изпълни нареждането.

Междувременно Бил Петльобореца се бе заел — както изглеждаше, с доста мъка — да помогне на втория непознат ездач да се смъкне от коня. Когато Бил постави непознатия на крака и го пусна, раненият започна да търси опипом опора. Кейт потрепера цялата, когато движещата се напосоки ръка на непознатия случайно докосна нейното рамо и се вкопчи в него. Тя сякаш усети как страшното видение, което й се бе присънило, неочаквано я сграби, и трябваше да се напрегне, за да се овладее и да не извика високо. Веднага се засрами сама от себе си.

„Та това е човек — помисли си тя напрегнато. — Само един нещастен човек!“

Пръстите, които се бяха вкопчили в рамото й, започнаха да треперят и се отпуснаха. У девойката отново се надигна присъщата й готовност да се притече на помощ. Тя подхвана с две ръце олюляващото се тяло. Усети платнена дреха, после върху нея се облегна с цялата си тежест един висок мъж, който бе твърде тежък за нейните силици. Ръцете й поддадоха и непознатият се смъкна на тревата. Той или беше тежко ранен, или бе изнурен от глад и жажда.

Бен се наведе над непознатия. Девойката предположи, че той най-после ще се заеме да помогне на изпадналия почти в безсъзнание човек, ала за Бен, отговорника на ездаческата група, изглежда, нещо друго беше много по-важно.

— Говори най-после! — изкрещя той на непознатия. — Кой стреля по теб? Червените кучета наблизо ли са?

Непознатият само изломоти нещо безпомощно. Бен отново се изправи.

— Поне ти говори, Бил — подкани той разузнавача, който бе докарал непознатия. — Успя ли да научиш нещо от тоя приятел?

— Не. Езикът му е прободен. Устата му е пълна със съсирена кръв. Някой е изрязал на дрехата му с нож един малък четириъгълник.

— Проклети да са! — Лейтенантът и Бен бяха изговорили думите като из едно гърло.

— Проклети да са! — повтори Бен. Той из един път бе започнал да говори съвсем тихо, сякаш се страхуваше. — Знаете ли какво означава това?

— Червенокожите убийци! — Роуч изруга. — Нима тая сган наистина се навърта наоколо?

— Този тук вече няма да може да ни каже това, лейтенанте! — В тона, с който Бен произнесе думата „лейтенанте“, бе заложено цялото онова чувство за превъзходство и презрението на един самонадеян благодарение на собствения си опит мъж спрямо един новак в прерийния живот. — Сега ще трябва сами да напрегнем собствените си мозъци!

Роуч се направи, че не е усетил иронията, и опипа непознатия.

— Кой ли може да е този човек? С платнени дрехи в прерията?

Бен бе пристъпил към лейтенанта с тесните рамене и когато офицерът отново се изправи, отговорникът на групата прерийни ездачи стоеше непосредствено пред него, почти застрашителен.

— Роуч, чуй ме добре какво ще ти кажа сега. Искам да ти обясня що за човек е този с неговото платнено облекло. Златотърсач е това, или ако не е, съм готов да изям собствения си мозък. Кой друг би тръгнал с такива дрехи сега към Блек Хилс? Само някой самоубиец или златотърсач, това е ясно. Сега вече той е ням, ням като риба, и те са ни го изпратили именно така! Знаеш ли кой постъпва така в този край? Знаеш ли кой преследва златотърсачите, сякаш са чумави? Мечата орда, тая банда убийци, начело с техния главен бандит, нашия някогашен скаут Хари. Четириъгълникът е неговият знак! Да, именно неговият знак. Където откриете такъв четириъгълник или видите дръжка на нож, издялана във формата на птича глава, да знаете с кого имате работа! Мога да се закълна, че именно тоя гад ни е изпратил този нещастник, след като го е направил ням завинаги! Изпратил ни го е да ни се подиграе и да ни обяви война!

— Бен, дръж си устата! Ти фантазираш! Отговорникът на ездаческата група неочаквано промени държането си. Из един път заговори отново спокойно.

— Слушай, Бил, къде е пушката на тоя приятел? Ти ли я задигна?

— Не.

— Да не би той да яздеше без пушка?

— Да.

— Значи ония дакота са прибрали пушката му. Тия проклети гадове!

— Трябва да решим какво ще правим сега! — рече настойчиво Роуч, явно силно обезпокоен.

— Какво ще правим? Точно това, лейтенанте, което смятахме да правим. Човек не бива толкова бързо да губи самообладание. Ще пътуваме малко допреди полунощ, после ще съберем каруците на стан за пренощуване. Никой червенокож не напада преди полунощ. Те винаги изчакват часовете, когато ние започваме да усещаме силна умора и ни се приспива, към три-четири часа сутрин. Така че до полунощ можем да се придвижваме.

— Добре, да продължим, щом като смяташ, че дотогава няма опасност. Колкото по-близо до станцията се разположим за нощувка, толкова по-добре.

Кейт въздъхна тихо и се извърна, за да стигне, препъвайки се, до своята кола. Лейтенант Роуч не се погрижи за нея, защото вече бе дал заповед за потегляне. Един мъж обаче, който до този момент бе стоял встрани, се притече на помощ на девойката. Беше доста висок и слаб и Кейт реши, че го позна.

— Томъс… какво ще стане сега с ранения?

— Все ще го натикаме някъде.

— Не бива да се отнасяте така коравосърдечно към хората. Донесете го в моята каруца.

— Ако Бен и Роуч разрешат.

— Те сигурно ще се зарадват, че аз предлагам да помогна.

— Винаги грижовна, малка мис!… Почакайте за миг. — Томъс изостави девойката и се върна още веднъж към началото на колоната.

Кейт дочу кратък разговор там, ала не можа да разбере какъв бе въпросът и какъв отговорът, тъй като мъжете тук бяха навикнали да разговарят помежду си на някакъв пограничен език, състоящ се от смесица от английски, френски и индиански думи и словосъчетания, които Кейт можеше да разбира само когато се обръщаха лично към нея.

Най-после Томъс се приближи към нея заедно с още един мъж. Както Кейт предположи, вторият беше Тео, близнакът на Томъс. В отговор на желанието на девойката двамата отнесоха непознатия ранен мъж в каруцата, в която Кейт отново се качи. След това двамата братя близнаци се сбогуваха с нея. Трябваше да препуснат с конете си пред колоната и да помогнат на Бил в съгледваческата му задача.

Дългата колона коли отново потегли. Камшиците на кочияшите заплющяха върху гърбовете на катърите и високите колелета отново заподскачаха през малките снопчета трева.

„Също както преди почивката — помисли си девойката — и все пак съвсем различно.“

Отначало тя само бе сънувала. Сега към нея се приближаваше истинска опасност. При това тя се чувствуваше чужда и несигурна сред тези мъже, на чийто суров нрав вече не се доверяваше, и изпитваше смъртен страх пред индианските врагове. Не й минаваше и през ум да легне да спи. Намери опипом челото и ръката на немия, тежко ранен беглец, когото бяха положили върху сламата. Пулсът му беше съвсем слаб. Кейт не можеше да му помогне с нищо и се зае със себе си. Потърси кожения си колан с кобура за пистолета, отвори копчето и извади пистолета, за да провери зареждането му, после отново върна оръжието на мястото му с някакво странно чувство.

Примъкна се съвсем близо до предния отвор на чергилото, където старият й приятел Том с посивялата брада седеше до кочияша. Кейт притисна глава до твърдия ръкав на кожената му дреха и се изтегли отново назад в колата. Широкият гръб ма Том й се стори желан щит срещу нощния вятър и всички други опасности.

— Том — промълви тя отново страхливо.

— Не се страхувайте, мис.

— Том, да може най-после да се свърши тази нощ! Тя ще бъде последната от нашето пътуване. Утре пристигаме в станцията с блокхаусите, нали?

— Разбира се! Утре вие ще седите край татко си в блокхауса, а блокхаусът има дебели стени. Те са погълнали не един куршум. Поне старият блокхаус беше такъв.

— Защо казвате „старият блокхаус“? Нима вие познавате станцията?

— Не мога да кажа, че я познавам. За новата само съм чувал. Единия стар блокхаус обаче, който нашият беззъб Бен, тоя подозрителен тип, бе построил и се разпореждаше в него като стопанин и търговец и където индианците и ловците на кожи влизаха и излизаха като у дома си, да, този стар блокхаус познавам добре.

— Разкажете ми за него! Моля ви, Том! — Кейт искаше да го поласкае. — Знаете ли, като си представя блокхауса, по-малко ще се страхувам, а и като ми говорите, времето и за двама ни ще мине много по-лесно. Пък и не ми се спи вече. Сигурно пак ще сънувам страхотии.

— Да, май ще бъде по-добре да се поразговорим. Но за стария блокхаус… по-добре да не говорим за него.

— И защо не?

— Ами защото… защото е страшно.

— Том, не искам да чувам за никакви страхотии. И без това достатъчно съм се наплашила. Може би бихте разказали нещо истинско за себе си, нещо, за което си заслужава да ми разкажете?

— Сериозно ли говорите, малка мис? Вие ми легнахте на сърцето, на мен, стария неудачник. Ами ето на, аз обикалям прерията за нищо и никаква заплата и чакам всеки миг да ме направят на решето. Ни имане, ни имот имам вече. — Том се поопери. — Но ако не ви бях видял чак сега, а преди две години, вечерта, когато оня дявол ме подмами — тогава сигурно много неща щяха да бъдат различни.

— Защо? Какво се е случило онази вечер, Том?

— Ако вие бяхте отворили тогава вратата, мис, вратата на моя магазин…

— На вашия магазин? Нима вие не сте били винаги прериен ездач?

— На млади години бях. Тогава работех като съгледвач при строежа на железопътната линия и дори бях пленник, а след това останах и да живея сред Мечата орда. Колко много пясъчни и снежни бури съм преживял! Докато всичко ми омръзна и се върнах обратно в града, където отворих малко магазинче. Да бяхте дошли поне веднъж там, ако ще би дори и с вашата противна леля Бети, да бяхте попитали за някоя индианска завивка или за някой бродиран кожен колан, каквито фините госпожици обичат да купуват като куриози — ако тогава ви бях видял, щях да си помисля за собствената си дъщеря, която прилича малко на вас, — тогава никога не бих се върнал отново в прерията, която така бях намразил, и нямаше да ставам на стари години златотърсач, нито пък да се оставя да ме подмами оня Ред Фокс, тая Червена лисица, в стария блокхаус… в онзи проклет блокхаус!

— Но защо проклет? — Кейт отново бе станала неспокойна и отново я бе обзел страх. — И кой е този Ред Фокс?

— Проклятие… хм… То това е дълга история за разказване. Ред Фокс, или Джим, или Фред, или както се е наричал той през своя бандитски живот, да, кой ли е той в същност? Де да го знаех и аз самият! Тогава той се появи за мое нещастие при мен. Преди повече от две години беше, през една мрачна зимна вечер. Жена ми беше умряла вече, дъщеря ми се беше омъжила и аз седях сам-самичък в магазина си край печката. Бяха дошли малко клиенти, по онова време търговията вървеше лошо. Печката пушеше, а на мене лулата ми угасна и както ругаех самичък и проклинах всички светци и дявола дори, вратата се отвори… да, така беше, госпожице Кейт, така ми се случи тогава на мен, стария глупав човек… та казвам, вратата се отвори и пред мен застана самият дявол, с червени коси, със святкащи очи, облещил вълчите си зъби… едър и силен, удари ме по рамото и започна да ме уговаря с всички онези приказки, които могат да подведат един бедняк… Трябвало да вървим да търсим злато, из един път да забогатеем… с една дума, аз се съгласих и отново продадох магазина си. На края на зимата беше, преди две години, почти по същото време като сега — може дори да беше на същия ден, — тогава именно се събрахме всички в оня проклет блокхаус… — Том млъкна и се плесна с ръка през устата.

Кейт обаче бе решила да научи всичко докрай.

— … се събрахте всички в блокхауса! — повтори тя думите на Том. — Вие самият и…?

Том се остави да го подведат и заговори отново: — Аз и някой си Джордж, и Бил Петльобореца, на когото викат и Бил Кръвожадния, вие го познавате, и мърлявият малък Джоузеф, който седи до кочияша в колата пред нас, и русият Адам Адамсън — не, той не пътува сега с нас. Впрочем той беше най-добрият от всички ни. И той служел сега като прериен ездач в станцията. Беден дявол, който също искаше да търси злато, за да може баща му да си остане във фермата, която фирмата за разпродажба на парцели искаше да му отнеме — да, той също беше с нас, и още някои други бяха дошли, които Ред Фокс беше поканил. Всички се срещнахме на днешния ден точно преди две години в блокхауса на Беззъбия Бен и бяхме готови Ред Фокс, тоя бандит, да ни поведе към голямото богатство! Какви ли не хора се бяхме насъбрали! Повечето от тях вече са покойници. Да, да, отмъщението не дава покой на човека.

— Какво отмъщение? — промълви Кейт.

— Отмъщението на Хари Токай-ихто, чийто баща прободоха тогава, баща му, стария вожд, задето не искаше да ни отведе при златото. Джим, Червената лисица, му смъкна скалпа, а ние хвърлихме трупа му за храна на рибите.

— И вие бяхте там? — попита девойката ужасена.

— Да, да, и аз бях там, и Бен беше там, и Бил Петльобореца, и мърлявият Джоузеф, и Адам Адамсън… Точно на днешния ден преди две години беше.

— И вие не попречихте на това убийство?

— Какво дете сте още, госпожице Кейт!

— И какво наказание наложиха на Ред Фокс?

— На него ли? Никой не го е хванал и никой няма да го съди освен Хари Токай-ихто, синът на убития. Само че тая лисица няма да дойде вече лесно в земите край Плат или край Ниобрара. Съвестта не му е чиста.

— Но ето че вие всички отивате отново там, в тази проклета къща, където е станало убийството? — Кейт усети ледени тръпки по кожата си.

— По-добре да не ви бях разказвал за това, малка мис. Това не е приказка за вашите уши. Но това, което казвате, е вярно. Ние, които все още сме живи, отново се събрахме.

Младият кочияш на капрата, който досега много рядко бе произнасял някоя дума, изведнъж се разприказва:

— Трябваше да знам всичко това, преди да тръгнем! Тогава щяхте да заминете без мене! Оня Пит с късия нос излезе най-умен от всички ни. Измъкна се и си остана в Рандал!

Кейт притисна ръце до тялото си. Ала не каза нито дума повече и Том отново потъна в мълчание. Мислите на Кейт бяха силно напрегнати. Тя мислеше за блокхауса, към който пътуваше колоната, и за индианеца Токай-ихто, който искаше да отмъсти на белите мъже за смъртта на убития си баща. Кочияшът изплющя с камшика си така силно, сякаш изсвистя куршум. След онова, което бе чул от устата на Том, младият мъж бе станал много нервен.

— Карайте по-бързо! — извика той на пътуващата пред него кола. — Карайте, да се махнем най-после от тази дяволска прерия! Защото на Хари Токай-ихто му липсвали още няколко скалпа и те се намирали именно в нашата колона заедно с мунициите!

Нощният пролетен вятър духаше все по-студен и по-остър. Умората пропълзя към хората и животните и натежа в крайниците и в мислите им. Кейт с мъка държеше очите си отворени, макар че още не бе настъпила полунощ. Страхуваше се обаче да легне до хъхрещия ранен мъж, чиято съдба й вдъхваше толкова страх, колкото и разказът на Том. Тя се овладя, седна изправена и се облегна с гръб на пейката, на която седяха Том и кочияшът. Извади с някакво странно чувство пистолета от кожения си кобур, провери го още веднъж дали е добре зареден, прицели се и се опита да си представи, че трябва да стреля върху някой неприятел. Ще успее ли да запази хладнокръвие и да се прицели както трябва? Що за мисъл, да убие човек! Но нима индианците наистина са хора?

„Та те са само жадни за мъст врагове!“ — рече Кейт сама на себе си, повтаряйки онова, което баща й винаги й бе повтарял още от дете.

Тропотът от копитата на катърите заглуши за Том тихо произнесените думи на Кейт. Но той все пак беше чул, че тя си говори нещо.

— Легнете си, мис Кейт, и заспете — посъветва я той. Кейт само поклати глава и закопча колана си с кобура за пистолета. Не се наложи да отговори, тъй като Бен и Роуч долетяха в галоп край редицата от коли и всички чуха всяващите ужас думи на Бен:

— Не заспивайте! Не заспивайте! Щипете се един друг, ако почнете да заспивате! Не затваряйте очи! По-бързо, по-бързо, по-бързо!

Камшиците изплющяха и засъскаха, катърите се понесоха в неравен галоп.

Роуч мина на коня си край колата, в която седеше Кейт, без да се обърне назад, ала Бен позабави малко своя жребец, наведе се над отвора на чергилото и явно успя да види пистолета в ръката на девойката.

— Ехе, мис, нима сте готова за бой? Значи няма повече опасност за нас! Щом жените ни са толкова смели, то ние, грубите мъже, съвсем пък няма да се посра…

Пет изстрела изплющяха непосредствено един след друг.

Гласът на говорещия Бен секна по средата на думата. Кейт се сви в смъртен страх.

Бен изпусна юздите, хвърли ръце във въздуха и падна гърбом от коня си. Животното изтича напред. Без да издаде никакъв звук, и младият кочияш на капрата до Том се гътна назад и падна в тревата. Ничий слух не долови шума от падането на телата, защото отвред се вдигна шумна олелия. Разнесоха се едновременно изстрели от ловните и бойните пушки на прерийните ездачи и от карабините на драгуните заедно със следващите един подир друг изстрели от оръжието на някакъв враг, който явно никога не пропускаше целта си. Кейт видя как всички яздещи в началото на колоната мъже паднаха от конете си. Високи непознати бойни викове и яростните ругатни на драгуните прокънтяха един през друг. Катърите от колите, чиито ездачи бяха избити почти всички, тичаха подплашени. Най-предната кола се катурна и Кейт видя сред смъртен страх, докато колата я носеше напред, как из мрака изплуваха като призраци непознати ездачи.

Още веднъж изплющя поредица от пет изстрела и нови петима ездачи, охраняващи колоната от каруци, паднаха от седлата си. Двама от тях останаха увиснали на стремената и конете продължиха да ги влачат. Драгуни и прерийни ездачи побягнаха в безреда и някой яздеше подире им. Веригата на преследващите се един друг ездачи се разтегли. От страна на белите не се чуваха вече никакви команди.

Колата, в която седеше девойката, продължаваше да се носи напред. Том бе сграбчил юздата и прекара тяхната каруца край друга, съборена на половината склон на обраслата с трева пясъчна височина. Той плющеше с дългия камшик над главите на животните и ги подканяше с крясъци да бързат. Кейт инстинктивно се скри в сламата между стените на чергилото. Вече не я беше страх от тялото на изпадналия в безсъзнание непознат, нито от миризмата на кръв и пот, която се излъчваше от него.

Пистолета си тя бе прибрала отново в кобура.

Леката каруца с четворния впряг сякаш бе успяла да се измъкне със своя яростен бяг от полесражението. Шумът от боя остана някъде назад. Кейт успя да се окопити отново от объркания ужас и надникна внимателно навън в нощта. Отделни ездачи все още минаваха в буен галоп край колата. Пак се чуха изстрели, ала отдалеч. Девойката простена. Сгуши се отново до изпадналия в безсъзнание ранен непознат. Всеки човек с бяла кожа на тялото бе за нея успокоение сред този ужас. Най-много доверие обаче й вдъхваше Том, който направляваше колата със сигурна ръка.

— Кейт! Ела при мен! — прозвуча неочаквано гласът на Том. — Ела при мен на капрата, бързо!

Том отново бе подкарал по-бързо катърите. Четворният впряг галопираше, колата отново летеше, готова всеки миг да се обърне. Девойката се покатери с голяма мъка край стария човек на капрата. Оттук се откриваше поглед над нощната прерия. Ала тук, на капрата, и нея можеше да я види врагът. Защо старият я бе повикал при себе си? Девойката се страхуваше. Нервите й се опънаха до скъсване.

— Том!

— Кейт! Дръжте юздите! Можете ли да карате? Не спирайте колата! Карайте все напред и ще стигнете при баща си! Дръжте здраво! От това зависи животът ви!

Кейт хвана юздата.

— Но какво има? Нима ти си отиваш? Остани тук! Аз не мога да удържа дълго!

— Трябва!

Старият човек млъкна и повърна нещо, което потече топло по ръцете на девойката. Тя разбра какво бе то. Кръв!

— Кейт! И мене ме улучиха. Карай! Внимавай, гледай катърите, а не мен!

Още веднъж от устата на Том изригна кръв. Кейт забеляза чак сега заболата се отстрани в гърдите му стрела. Тялото му изгуби опора и той полетя в тревата.

Кейт седеше като вкаменена върху олюляващата се капра. Стискаше здраво юздите на четворния впряг, който се носеше в непрозрачната новолунна нощ. Отчаяният галоп я носеше по продължение на долината все напред, все напред! Катърите тичаха с всички сили. Те също бяха изплашени и бягаха, гонени от инстинктивен страх. Път нямаше, затова летяха по средата на тясната долина. Кейт можеше да ги остави да тичат сами.

Каруцата летеше и летеше. Локви се пръскаха на всички страни, останалият тук-таме сняг скърцаше. Колелетата се търкаляха. Постепенно девойката започна да се чувствува по-сигурна. Катърите също се поуспокоиха и поеха тръс. Кейт не можеше да размахва дългия камшик, защото управляваше и с двете ръце. Така че животните тичаха, както искаха.

Съзнанието на девойката заработи отново. Как й бяха описали пътя? По долината се стига до брега на реката. А от Ниобрара вече ще може да види станцията с блокхаусите. И щеше да бъде спасена. Спасена! Колко горещи желания, колко боязлив копнеж извикваха отново и отново във фантазията на Кейт гледката на станцията, командувана от нейния баща майор Смит. Неочаквано обаче чувствата й се свиха от страх. В същия този блокхаус, към който се стремеше тя сега, бе убит бащата на онзи индианец… на онзи индианец, който сега бе нападнал заедно със своите хора колоната от коли. Да, дали това беше действително той, смъртният враг, за когото мъжете бяха говорили през нощните часове преди нападението? Кейт усети как започва отново да се сковава от страх и се напрегна да прогони всички мисли. Трябваше да внимава за катърите.

Неочаквано дочу някакъв шум. Тропот от конски копита! Зад каруцата й се приближаваха коне. Нея ли гонеха ездачите? Приятели ли бяха те? Или врагове? Или останали без ездачи коне тичаха наоколо и може би по навик търсеха да се присъединят към колата?

Два коня без ездачи прелетяха край нея. Бягаха галоп.

Преследваше ли ги някой? Когато ударите от техните копита заглъхнаха, Кейт не чуваше повече нищо друго освен шума, вдиган от нейната каруца, и все още далечни изстрели. Леките възвишения, които ограждаха по дължина долината, сега се сближиха съвсем. Кейт се страхуваше от склоновете отляво и отдясно, които можеха да бъдат удобно скривалище за врага. Мислеше за Том. Няма ли отново да прелети някоя безшумна стрела, този път за нея?

Бесният бяг на каруцата продължаваше, без някой да смути бягството на девойката. Струваше й се, че вече е минало много време. Не бе ли започнала да просветва неясна утринна заря над небето и земята? Нима тя действително бе пътувала часове? Бягащата девойка призоваваше с надежда светлия ден. Пренапрегнатото й въображение си представяше, че вече долавя шумоленето на реката, зад чийто брод се намираше малкият форт. Тя плесна с юздите, за да подкара животните още по-бързо.

„Татко — мислеше си, — татко, да можеше да знаеш!“ Неочаквано тя се изплаши. Не бе ли чула отново тропот на конски копита? Кой идва? Кейт не знаеше дали да пусне юздите и да сграбчи пистолета си.

— Ехей! — извика някой зад колата.

— Да! — възкликна ликуващо Кейт. Стори й се, че бе разпознала гласа на своя годеник.

Ездачът изплува от тъмнината до каруцата и девойката видя, че не се бе излъгала. Беше действително лейтенант Роуч. Той яздеше гологлав, косите му бяха залепнали от пот, чертите на лицето му се бяха разкривили. Той дръпна рязко юздата.

— Карай все така! — подвикна той на девойката. — Ние двамата с теб навярно сме единствените останали живи. Аз ще избързам до станцията с блокхаусите и ще те посрещна с подкрепление.

— Вземи ме със себе си!

— Ти луда ли си? Конят ми не може да носи двама души. Дяволът лети подире ми!

— Лейтенантът заби шпорите в слабините на коня си така, че животното се вдигна на задни крака и след един изплашен скок полетя отново напред.

— Помощ! — извика още веднъж Кейт с все сила. Ездачът обаче не се обърна повече.

Девойката го проследи с поглед, обезумяла от страх, докато той изчезна зад следващия завой на прерийната долинка. Скоро заглъхнаха и ударите от копитата на коня му.

Девойката стисна зъби. Подкара отново по-бързо катърите, колкото й държаха силите. Ако добре бе разбрала лейтенанта, значи всички мъже от кервана с каруците бяха избити. А подир Антъни Роуч и следователно и подир нея самата се носеше дяволът.

Минаха минути. Ала в тези минути се криеше безкраен ужас.

На изток бе започнало да се развиделява. На запад гаснеха последните звезди. Неприветлива, страшна се разпростираше степта под светлеещото небе. Стара, презимувала кафява трева, полуразтопен и след това отново замръзнал от нощния мраз сняг — и нищо друго наоколо. Кейт разбра, че е сама, съвсем сама и изоставена сред пустата непозната прерия. Не сещаше нищо друго освен страх.

Катърите започнаха да упорствуват. Беси, послушната Беси, не искаше да тича повече.

— Беси, не съм ли ти давала винаги от собствения си хляб? Беси, бягай, моля ти се, сам дяволът лети подире ни! — Кейт забеляза, че си бе говорила на глас, и се изплаши от собствения си прегракнал говор.

Степта нямаше край. Пясък и трева, трева и пясък, цяла нощ и на сутринта. Нещо злокобно витаеше из тези голи места без нито едно дърво или храст, без човешка душа или животно. Да можеше да чуе поне една човешка дума! Кейт си спомни за златотърсача, който лежеше зад нея в каруцата. Ала той беше все така ням и неподвижен. Веднъж тя се бе обърнала да го види. Той изглеждаше мъртъв. Лицето му беше бледо, очите изцъклени. Кейт беше сам сама сред пустошта и беше уморена, пръстите на ръцете й бяха измръзнали и започнаха да се сковават, а роклята й се бе намокрила от росата. Тя потрепера и се сви от ужас.

Като черни петна започнаха да трептят отново пред очите й призрачните сенки на ездачите, които се бяха появили през нощта. Тя знаеше, че това бяха индианци.

— Беси, ти водиш впряга, бягай, бягай, за да бягат и другите!

Ала катърите можеха да бягат вече само тръс.

Кейт се ослуша. Стори й се, че за трети път дочува удари от конски копита, които се приближават изотзад към колата й. Да можеше поне сърцето й да се поуспокои и да не изблъсква кръвта с всеки удар на пулса й чак горе до слепоочията! Искаше да си наложи да запази хладнокръвие, за да може да се ослушва.

Ако не се лъжеше, към нея отново се приближаваше ездач, а не някой самотен кон. Чу спокойния равномерен галоп. Девойката сама не можеше да си обясни как така из един път надеждата надви страха й. Може би равномерният тропот успокои така нервите й. Който язди така, него не го преследват. Който язди така, насочва коня си според собствената си воля и преценка. Само още няколко секунди и тя ще види своя спасител.

— Стой! — извика нечий глас.

Девойката не познаваше този глас, но тембърът му само подсили доверието й. Тя се опита да изпълни разпореждането и да спре колата. Ала катърите усещаха слабостта и несигурността на ръката, която дърпаше юздите. Те се изправиха на задните си крака, рипнаха с предните и побягнаха. Нищо не помогна това, че Кейт дърпаше с все сила юздата. Тя усети, че яздещият подир нея ездач вече настига колата. В следващия миг той се изравни с катърите и девойката можа да го види.

Кръвта замръзна във вените й. Ездачът беше индианец.

— Татко! — изпищя силно девойката, отпусна юздите, измъкна пистолета си и стреля.

В същия миг индианският ездач се дръпна бързо, така че куршумът изсвистя покрай него. Той беше се изравнил вече с двата предни катъра и сега сграби влачещата се юзда. Добичетата и колата веднага се спряха на място. Кейт още стискаше пистолета в ръка. Индианецът изви своя жребец, спря и погледна надолу към девойката.

Кейт не посмя да даде втори изстрел. Срещна само за миг погледа на две очи, които изглеждаха почти съвсем притворени, и ръката й с пистолета се отпусна.

Макар че съзнанието й сякаш престана да работи, по-късно тя можеше да опише всяка подробност от този страшен миг. Небето вече беше станало светло, слънцето блестеше. Катърите стояха във впряга с наведени глави; единият веднага започна да пасе. Индианецът стоеше на коня си до покритата с чергило каруца. Той яздеше кулест жребец. Животното имаше набито силно тяло, гривата му беше тъмна, а изразът на очите му — буен и див. Мустангът не носеше оглавник. Само за долната му челюст бе захваната свободно висяща кожена юзда. Ездачът изпъна тяло. Беше гол до кръста, кафявата му кожа беше гладка и лъскава. През едното му рамо и напреко през гърдите бе препасан колан с патрони; той много малко прикриваше дълбоките белези върху гърдите и под двете му рамене. Черните плитки на косите му падаха чак до гърба. В превръзката от змийска кожа на челото му бяха затъкнати три орлови пера. Дръжката на ножа му бе издялана старателно и майсторски във форма на птича глава.

Кейт не смееше да погледне още веднъж врага в лицето.

— Милост! — каза тихо тя. Според описанията на мъжете тя бе познала в индианеца Хари Токай-ихто.

Стройният дакота не отговори. Кейт почувствува бързото и точно движение, с което той издърпа пистолета от ръката й. Тя имаше чувството, сякаш я бе докоснало парещо желязо, толкова силно се бе изплашила. Не оказа ни най-малка съпротива и скри лицето си с ръце, за да не вижда нищо повече.

Ала когато колата под нея се разклати и капрата, на която седеше, започна да се изкривява на една страна, тя несъзнателно отново видя какво става край нея. Ездачът върху мустанга бе хванал юздите на катърите и сега извръщаше колата, което никак не беше лесно в тясната долина.

Щом колата и животните застанаха в желаната посока, индианецът скочи от коня си в каруцата. Изхвърли мъртвия златотърсач навън върху тревата, тъй като той сигурно му се бе сторил напълно ненужен товар, и седна след това на капрата до Кейт. Подвикна насърчително на катърите. Животните веднага се подчиниха на новия си кочияш. Той ги подкара тръс и скоро след това галоп, за да върне отново колата там, откъдето бе дошла. Конят на индианеца тичаше край каруцата.

Девойката седеше на тясната дъска до врага си. Беше вперила поглед в сивокафеникавия гръб на Беси и мачкаше с ръце кърпата, която бе превързала на врата си. Първите часове на пролетното утро бяха ледено-студени и Кейт зъзнеше. А в същото време по гръбнака й се стичаше пот, толкова много я беше страх от всичко, което сигурно я очакваше.

Тишината на самотната прерия бе разкъсана от изстрел, който прокънтя някъде зад каруцата. Десният преден катър се сгромоляса, овърза се в коланите и се просна на земята. Беше мъртъв. Тичащият след него катър се стъписа от неочакваното препятствие, препъна се и се оплете също в коланите. Имаше опасност колата да се обърне. Кейт бе скочила на крака. Хвана се за чергилото, за да не падне, и се заслуша силно напрегната. Надежда бликна в душата й. Кой беше стрелял? Дали лейтенант Роуч не се беше върнал? Или може би се приближаваше някой от съгледвачите на колоната от каруци, успял да остане жив след бъркотията през нощта? Девойката се надяваше, че индианецът ще се откаже от плячкосаната каруца и веднага ще побегне. И без това конят му беше подръка.

Стройният дакота обаче направи нещо съвсем различно от това, което Кейт бе желала и си бе представяла. Той скочи от колата върху падналия на земята катър. Сега колата и животните го прикриваха от непознатия враг. Кулестият жребец изчезна зад следващия завой на долината и по този начин също избягна опасността.

Кейт закрещя с цяло гърло за помощ.

Индианецът не й попречи.

Чуха се нови изстрели. Те свистяха край колата; един от тях мина край задния хълбок на единия катър. С неподозирана бързина индианецът бе успял да издърпа първия катър от впряга и да завърже юздите на останалите животни. Така каруцата можеше отново да пътува. Индианецът скочи върху капрата и подкара двата катъра галоп. В този миг младият дакота на капрата до Кейт можеше да бъде напълно спокоен, тъй като преследвачите нямаше да стрелят в каруцата, от която сигурно бяха чули виковете на девойката за помощ.

Сега обаче нападателите промениха тактиката си. Дори със своя непривикнал слух и въпреки голямото си смущение и страх девойката чу, че единият от преследващите ги ездачи се приближаваше към каруцата. Той стреляше. Куршумите профучаваха ту отдясно, ту отляво на чергилото. Междувременно вторият ездач, прикрит от ниския скат на северното възвишение, се приближаваше в галоп към каруцата.

Индианецът пъхна юздата в ръцете на Кейт.

— Карайте! — заповяда той; говореше английски.

Девойката се подчини. Превъзхождащата я воля, превъзхождащата я физическа сила и сигурното му оръжие въобще не допуснаха у нея да се породи и мисъл за съпротива. Но тя продължаваше да стиска юздите с неподвижни пръсти и не можеше да подкара животните. Индианецът се вмъкна с пушката в ръка в колата. Даде един изстрел. Кейт не можа да го види, ала чу изсвирването на куршума непосредствено зад себе си и се сви от страх.

Шумът от конски копита зад каруцата замря.

Стройният дакота излезе отново напред, ала не седна на капрата, а се сви зад нея. Пое юздите от девойката. Катърите усетиха това веднага и отново се понесоха в галоп. Вторият преследвач, който се бе приближил под прикритието на северното леко възвишение на същата височина като каруцата, отново започна да обстрелва колата и животните. Стреляше безогледно. Един куршум профуча досами Кейт.

Двата катъра се строполиха пред каруцата. Единият умря веднага, Беси беше още жива, опита се отново да се изправи, още повече обърка юздата и коланите. Каруцата бе налетяла върху падналите на земята животни, та се олюля, но след това успя да се задържи върху колелетата, наклонена на една страна. Кейт изпита някакъв неконтролиран вече от ясното й съзнание страх, че индианецът ей сега ще я убие, за да си отмъсти.

Ала той се държеше така, сякаш девойката изобщо не бе край него. Предизвика врага си с остър вик и скочи през капрата от колата навън и падна между мъртвия и живия катър. В същия миг скрилият се на билото на възвишението стрелец се прицели в индианеца; изгърмяха два изстрела.

Кейт чу как куршумите се забиха в бедрото на животното. Индианецът се плъзна на земята между двете добичета. Остана легнал с изпънати крайници между двете повалени животни, целият опръскан в кръв; Кейт не можеше да разбере дали от неговата собствена, или от кръвта на застреляния катър. На завоя на долината се появи избягалият кулест жребец. Изглежда, острият вик на господаря му го бе призовал. Животното бе наострило уши.

Откъм склона на възвишението долетяха ругатни. Тъй като край колата, а и наоколо цареше тишина, Кейт се заслуша в тях. Позна гласа на Бил Петльобореца и долови сред многото прошумели неразбираеми край ушите й приказки само няколко думи:

— … Червена свиня… да ти опърля още веднъж кожата, та да пукнеш най-сетне окончателно!

Бил продължи да стреля, ала от мястото, на което стоеше, улучваше само убития катър, зад който и в същност под чието тяло наполовина лежеше индианецът. Вторият катър, Беси, сплашен от изстрелите, отново започна да прави отчаяни опити да се изправи на крака. Приближи се до тялото на падналия индианец, после стъпи на крака и затегли напред. И тъй като колата не се помести, животното тръгна назад. Леката каруца, която и без това вече се беше наклонила, та двете сандъчета вътре, пълни с муниции, се бяха свлекли на една страна, продължи да се накланя.

— Бил! Не стреляй! — извика Кейт. Тя беше събрала полите на дългата си рокля и се мъчеше да скочи от блъскащата се и накланяща се да падне каруца, както бе сторил преди малко индианецът. Скочи върху убития катър, изгуби равновесие и падна.

— Проклета женска! — изкрещя Бил отгоре. — Махай се оттам!

Кейт бързо се изправи. При това успя да види мъртвия дакота съвсем отблизо, видя дръжката на револвера, която стърчеше от колана му, и измъкна оръжието.

— Браво! — изрева Бил. — Много добре! Запрати му няколко патрона в гърдите!

Девойката гледаше чуждото оръжие. Ръцете й трепереха. Тя отмести поглед към индианеца. Очите на младия дакота бяха отворени, ала той не гледаше към девойката. Погледът му беше втренчен, стъклен, извърнат нагоре.

— Той е мъртъв! — извика Кейт нагоре към Бил и отпусна оръжието.

Не посмя да стреля върху мъртвец. Това бе вторият убит човек, когото виждаше днес; първият беше златотърсачът и тя бе дълбоко потресена, когато индианецът изхвърли, без да се замисля, трупа на този човек на поляната. Сега тя самата имаше чувството, че ще оскверни един труп, ако стреля върху него като в мишена, та ръката й продължаваше да трепери.

Тя се извърна с лице към лекото възвишение, където лежеше скрит Бил, и застана с гръб към убития катър и застреляния индианец.

— Не знаеш ли да стреляш?! — скара се Бил.

Той изглеждаше много възбуден и разярен. След това обаче сигурно премисли, че Кейт не би могла при това положение да си служи спокойно с чуждия револвер, а, от друга страна, си помисли, че ако би бил жив, един дакота никога не би се оставил такова момиченце да му изтръгне оръжието от ръцете. Затова Бил извади собствения си пистолет, приготви го за стрелба и се заспуска с големи скокове надолу по склона. Той беше тежък и едър и докато се приближаваше, Кейт отскочи бързо встрани, както би се предпазила от летящ насреща й бик.

Тичайки, Бил стреляше; улучи още два пъти мъртвия катър, докато Беси се дърпаше и удряше с предните си крака. От това тялото на индианеца се откри пред погледа на Бил.

В същия миг младият дакота скочи. Пистолетът на Бил продължаваше да трещи, ала успя само леко да рани индианеца.

С един скок той се озова пред своя враг. Последният изстрел излетя от пистолета на Бил нагоре във въздуха. Бил изпусна оръжието и измъкна ножа си. Успя да избегне удара с нож на младия дакота, отскачайки рязко встрани.

Двамата мъже стояха лице срещу лице.

Кейт се покатери отново на капрата, за да се скрие на сигурно място с револвера на индианеца в ръка. Почти задушавайки се от възбуда, тя следеше двамата врагове, чиято битка трябваше да реши сега съдбата й.

Стройният дакота и Бил Петльобореца все още стояха един срещу друг и се измерваха мълчаливо. Те се познаваха и знаеха, че всеки от тях ще срещне силен отпор у другия.

Бил стоеше разкрачен, за да може лесно да се извърне на всяка страна. Ботушите му с високи кончови, широкополата шапка и дебелата кожена жилетка подсилваха впечатлението на масивност и тежест на фигурата му. На врата си той бе завързал шал, чиито червени краища стърчаха напред.

Гол от кръста нагоре, индианецът беше по-беззащитен, ала същевременно тялото му бе по-гладко и можеше по-трудно да се задържи; беше по-млад и въпреки дълбоките белези на гърдите си беше по-гъвкав от врага си. Очите на индианеца останаха вперени в противника. И той не искаше да изпусне нито частица от секундата, в която двубоят им щеше да продължи. Стискаше камата си в юмрук.

Бил заговори, за да си вдъхне сам смелост и страх у другия:

— Хари — изсъска той. — Коварен страхлив песоглавецо! Добре се скри зад девойката! Защо не си вървиш край полите на баба си? Изобщо върви по дяволите, докато не съм те подбрал сериозно!

Индианецът не отговори нищо.

— Все още ли ти е мъка за твоя старец? — продължи да се заяжда Бил. — Какво съм виновен аз, че Топ толкова обичаше ракийцата и се набоде на ножа на Ред Фокс! Другиму трябва да отмъщаваш за това. Така че прибери скапания си нож и се махай бързо, ако все още ти е мил животецът!

Индианецът гледаше мълчаливо белия мъж. Лицето му си остана все така спокойно.

— Я си погледни ръчичките, жалко хлапе! — Бил слушаше собствените си надути приказки с нарастващо самочувствие. — Нима с тия нежни ръчички искаш да сториш нещо на кръвожадния Бил, на Петльобореца? Само да се вкопчим един в друг, ще те наредя, както си искам. Аз съм излизал победител от двадесет и шест боя на петли и останах жив и след двадесет и седмия. Затова омитай се оттук! Това е наистина най-добрият съвет, който бих могъл да ти дам сега!

С обидите и с нарастващото самочувствие, с което ги бе произнесъл, Бил постигна един успех, за който досега не се бе сетил. Междувременно Кейт бе успяла да се окопити и да се настани върху килнатата на една страна капра. Катърът Беси отново се бе успокоил, след като пукотевицата бе престанала, а и девойката дотолкова се бе окопитила, че можеше да стиска с ръце, без да трепери. Тя измъкна собствения си пистолет, който дотогава бе останал скрит в сеното в каруцата. При първия сблъсък с индианеца тя бе изстреляла само един куршум. Значи вътре трябваше да има още пет. Кейт се смяташе за виновна, задето хитростта на индианеца бе успяла, тъй като тя го бе взела за мъртъв, и сега искаше да помогне на Бил, чиито ругатни я отвращаваха, ала самонадеяността му все пак я насърчаваше.

Девойката се прицели в индианеца. Той стоеше неподвижен като бронзова статуя пред своя враг и представляваше сигурна цел само на няколко метра пред нея. Девойката натисна спусъка.

Затворът изщрака, ала никакъв куршум не излезе.

Пълнителят на пистолета беше изваден.

Кейт отпусна ръка.

— Проклета свинщина — изкрещя Бил, който бе наблюдавал действията на девойката.

Кейт потърси револвера на индианеца, който бе взела. Когато го пое в ръка, индианецът разтвори леко устни.

— Девойката не може да ти помогне! — каза той тихо, ала достатъчно ясно за своя противник. — Затова бий се! Твърде много време изгубих вече с тебе!

Кейт стреля, ала в същия миг индианецът отново нападна Бил. Девойката не беше сигурна бе ли стреляла изобщо и кого бе улучила. Видя само, че Бил и стройният дакота се бяха вкопчили с ножове в ръце, после полетяха към земята и се прехвърлиха два пъти презглава. След това започнаха да се търкалят в тревата. Изглежда, още никой не бе нанесъл удар с ножа си. Девойката замижа. Не искаше да вижда нищо повече.

Тихият шум, който се дочуваше от боричкането на мъжете, тежкото им дишане и шумоленето под телата им скоро заглъхнаха. Какво се беше случило? Кейт разтвори бавно очи. Видя, че Бил и индианецът се бяха разделили и отново стояха един срещу друг, дебнейки се с нож в ръка.

От малки наранявания по тялото на индианеца течеше кръв. Шапката на Бил бе отлетяла нанякъде, връхчетата на шала на врата му бяха обърнати на тила. Косата му бе полепнала от пот.

— Върви по дяволите! — изсъска той срещу индианеца. — Какво се мъкнете наоколо, крадци с крадци? Мръсни плъхове сте вие, смрадливи пияници. Внимавай, ей сега ще те подкарам, за да стигнеш по-бързичко в своите вечни ловни покои!

Кейт слушаше, ала не смееше повече да стреля срещу индианеца.

— Всичките ти приказки са ненужни и затова недостойни за мъж! — Индианецът, изглежда, бе проговорил само за да отвлече вниманието на Бил, защото едва последната сричка заглъхна, и той смъкна на земята с умело движение на крака си своя неприятел; Кейт се преви от ужас, защото видя как индианецът успя да забие ножа си.

Отново стана съвсем тихо.

Девойката не смееше повече да погледне към борещите се мъже. Ослушваше се обаче и й се стори, че край катърите нещо прошумоля. Миг след това колата се раздвижи, сякаш някой я тикаше назад за ока, и каруцата се изправи. Кейт почувствува, че някой скочи върху капрата и седна до нея. Чу как юздата изплющя върху гърба на единствения останал жив катър. Чу се подканващ вик. Девойката познаваше вече гласа, който го нададе. Беше същият глас, който отначало бе извикал „стой“.

Разумът на Кейт й говореше, че Бил сигурно е победен и вече мъртъв, щом като индианецът можа да се заеме, несмущаван от никого, с каруцата. Разумът на Кейт й говореше, че младият дакота изобщо не обръща внимание на девойката до себе си. Не я докосна, не я заплаши, не я пропъди навътре в каруцата. Действуваше така, сякаш тя въобще не седеше до него. Всичко това говореше разумът на Кейт. Чувствата и фантазията й обаче не се съгласяваха да възприемат като действителни фактите. Кейт все още не можеше да се отърве от ужасните видения за собствената си бъдеща съдба и страхът така я бе вкопчил в ноктите си, че тя не можеше и не желаеше нищо да види и нищо да чуе. Седеше на капрата бездейна, безволева, а индианецът водеше колата в светлото утро отново по същите места, които тя познаваше от нощното си бягство. Сега това бягство й се струваше отдавна минало. Съдбата й вече бе решена. Тя беше пленница.

Лъчите на утринното слънце хлуеха през отвора на чергилото вътре в колата и подскачаха на светли петна по тревата, оръжията и хората. Кейт беше смъртно уморена и гладна след прекараната безсънна нощ. Ала тя държеше очите си широко отворени и седеше изправена на капрата на подскачащата каруца. Сега девойката можеше да разчита единствено на себе си и при това сега се решаваше съдбата й. Тя хвърли поглед към автоматичната пушка на врага, върху ловната пушка на Бил и върху неговия и нейния пистолет, които бяха хвърлени зад капрата върху сламата. Можеше да направи опит за съпротива, ала знаеше, че той би бил смешен и предварително осъден на провал. Кой можеше още да й помогне?

Индианецът, в чийто колан отново бе затъкнат револверът, засега бе оставил катъра Беси да върви бавно. Постепенно започна да го подкарва по-бързо. Кулестият жребец тичаше край тях.

Девойката пътуваше с подскачащата олюляваща се каруца през тясната долина и се мъчеше да накара мислите си да продължат да работят. Баща й, единственият човек, който все още можеше да й помогне, беше далеч. Той и не подозираше в какво положение се намира чедото му. Не знаеше, че дъщеря му бе предприела това пътуване заедно с колоната с муниции. Щом помисли за баща си, Кейт несъзнателно се посъвзе.

Макар и да бе загубена, тя все пак не искаше да бъде само едно жалко треперещо същество. Искаше да разсъждава тъй, както подобава на войнишко чедо. Зае се да разгледа внимателно индианеца, който седеше до нея. Сега той бе станал господар на нейната съдба. Тя искаше да разбере дали би могла да поговори с него.

Сякаш усетил погледа й, индианецът извърна наполовина глава към нея.

— Вие сте дъщерята на майор Самюел Смит — каза той отново на английски. — Баща ви ли ви повика в своя блокхаус?

— Не.

— Имаше ли в ешелона един едър мъж с червени коси и със сраснали долу за бузите уши?

Кейт наостри слух.

— Не — отвърна тя, — Ред Фокс не пътуваше с колоната. Индианецът измери девойката с учуден поглед. После отново извърна глава напред към катъра. Разговорът бе приключен.

Кейт се опита да си създаде ясна представа за своето положение. Индианецът бе говорил с нея спокойно, съвсем естествено, с делови тон, който я насърчи и тя от своя страна да започне да разсъждава спокойно и делово. Какво ще стане с нея? Спомените за всичко, което бе преживяла с индианци и което бе чула да се разказва и видяла досега, се стрелкаха безразборно в мислите й. Тя не се страхуваше, че ще я подложат на мъчения. Индианците не измъчват жени. Но защо индианецът, който караше каруцата, не я уби веднага? Това беше съвсем лесно за него. Или може би искаше да я задържи като плячка? Каква съдба можеше да я очаква в някое индианско село? Тя не искаше да става индианска жена. Баща й трябваше да дойде със своята военна част и да я освободи. Щом научи за нападението над ешелона с мунициите, той сигурно ще тръгне на бой със своите драгуни. Навярно индианецът има пред вид това. Кейт погледна още веднъж неприятеля отстрани. В начина, по който той бе говорил с нея, в движенията, в погледа му имаше сигурност и самоувереност, които действително вдъхнаха на девойката страх, но същевременно и уважение, което постепенно преля в известно доверие. Изглежда, можеше да поговори още веднъж с него, може би би могла да стигне до някакво споразумение с този дакота. Ами да, възможно е той дори да очаква това.

Кейт взе решение. Реши да помоли победителя да я отведе при баща й срещу откуп. Щом мислите й стигнаха дотук, неочаквано отново я стресна гърмящ тропот на конски копита. Шумът идваше от североизточна посока и докато тя да го чуе, вече се зададе и група ездачи. Тя се състоеше от седмина млади индианци, които се носеха в буен галоп върху петнисти мустанги. И седмината ездачи учудващо си приличаха. Седяха мускулести и гъвкави върху неоседланите си коне. Правите им коси бяха синьочерни, кожата им беше кафява. Бузите, ръцете и гърдите им бяха изрисувани с червени знаци. Всички млади бойци бяха въоръжени с каменни сопи, ножове, лъкове и стрели. Те сигурно бяха чули изстрелите и се бяха притекли на помощ на Токай-ихто.

Щом видяха плячкосаната кола с муниции и само леко ранения си другар на капрата, младите ездачи нададоха шумни радостни възгласи. Спряха изведнъж конете си току пред каруцата, така че мустангите им се изправиха на задните си крака. Много сила, сръчност и радостна самоувереност имаше в този майсторски ездачески номер, на който Кейт, без да иска, се възхити.

Индианецът на капрата на каруцата с мунициите подвикна и кулестият му жребец веднага дотича край него. Младият дакота грабна своята пушка, прехвърли се направо върху гърба на коня и застана с него пред групата ездачи. По даден от него знак с ръка единият от младите бойци започна да докладва, обаче на език, който Кейт не можеше да разбере. Накрая вождът даде някакви указания.

Трима от младите мъже веднага подкараха мустангите си в кариер натам, където навярно се намираше станцията с блокхауса. Останалите четирима скочиха от конете, разпрегнаха катъра и свалиха чергилото на каруцата. Вождът заповяда на Кейт да слезе от капрата.

Тя се подчини и слезе долу. Застана смутена, стъпила с малките си крачка в една локва. Шапчицата се бе смъкнала от главата й, та пищните й къдрици бяха изскочили навън.

Четиримата млади индианци веднага се заеха да извадят мунициите и оръжията от колата и да ги натоварят върху катъра и мустангите. Работеха бързо и без да се оглеждат. Никой не погледна към девойката, макар че всеки от тези млади дакота сигурно трябваше да изпитва любопитство каква плячка е взел техният вожд. Кейт забеляза, че черните коси на младите мъже бяха украсени с по едно снопче червено боядисани животински косми и си спомни, че бе чувала, че членовете на някои бойни съюзи носели подобни отличителни знаци. Може би именно членовете на някой подобен съюз бяха провели нападението над ешелона с мунициите.

Щом разтовариха и натовариха всичко, вождът отново даде къси разпореждания и младите бойци изчезнаха с конете си в северна посока. Когато те се скриха от погледа, вождът се обърна към Кейт, която все още стоеше в локвата, потънала в мислите си.

— Ела!

Девойката потрепера несъзнателно и разбра, че тъкмо сега трябва да говори, ако въобще смята да направи подобен опит. Вождът не бе наредил на своите бойци да я откарат, а щеше сам да я вземе със себе си. Тя стоеше сама срещу него. Не й беше лесно да запази едва-що наложеното си душевно спокойствие; ужасът отново я заля като силна вълна. Кейт погледна безпомощно към колата с мунициите, към тази последна частица от света, в който бе живяла досега. Колата стоеше с отпуснат ок, сякаш предвиждаше съдбата си да остане тук завинаги. Кейт отвърна поглед.

— Моят баща би ви заплатил откуп — изрече едва тя, мъчейки се напразно да разчете нещо по израза на лицето на индианеца. — Каквото и да поискате, моят баща би ви го дал. — Тя бе измислила да каже точно това, ала сега всичко й прозвуча много по-неубедително, отколкото се бе надявала, и тя зачака със страх отговора.

Индианецът не успя да подтисне една усмивка.

— Изглежда, Кейт Смит не знае, че нейният баща и аз сме предводители на неприятелски групи. Моите бойци се нуждаят от оръжие и муниции. Майор Смит обаче е човек, който държи на честта; той няма да ни даде доброволно никакви патрони и пушки, дори и като откуп за дъщеря си. Ние сами ще си вземем оръжието. — И индианецът посочи с глава към изпразнената каруца.

Кейт бе готова да се разплаче, ала успя да преглътне и подтисне сълзите си и за да се почувствува по-сигурна на краката си и да си придаде по-приемлив вид, излезе от локвата и стъпи върху сухия пясък. Не се опита повече нито да се моли, нито да уговаря, само каза:

— Тогава правете, каквото сметнете за необходимо. При тези свои думи тя несъзнателно си помисли, че стройният дакота не е способен на никаква мерзост.

Вождът докара коня си досами девойката и преди още Кейт да се опомни, я вдигна на коня пред себе си.

— Ще видя какво ще направя — отвърна само той. После подкара своя жребец и те се понесоха в югозападна посока през прерийната долина, към реката, на чийто южен бряг, както бе чула вече Кейт, бе разположен командуваният от баща й форт.

Кейт не можеше да предполага какво смята да прави с нея индианецът. Пък и не се опитваше да мисли за това, а само се остави да я окриля надеждата, че желанието й ще бъде изпълнено и той ще я отведе при баща й. Ездачът я държеше с лявата си ръка; в дясната стискаше готовата си за стрелба пушка. Юздата, която служеше само за водене на животното, той не използуваше; насочваше коня си чрез притискане с бедрата. Кулестата козина на мустанга приличаше на цветовете на покритата с трева пясъчна почва. Тъмната му грива се развяваше на вятъра. Дългата му красива опашка бе завързана горе според индианския боен обичай. Животното се носеше леко в галоп въпреки двойния товар. Той беше истинска рожба на степта, която действително му бе родина. Дали ездачът му го бе заловил див и след това го бе опитомил? Кейт положи ръка върху шията на коня, за да се държи и подкрепя. Мустангът отвърна яростно на непознатото докосване от чужда ръка. Понечи да се вдигне на задните си крака и да захапе, та Кейт се дръпна изплашена назад. Ездачът успокои животното. Нямаше защо да прави забележка на девойката. Тя бе разбрала и вече разчиташе само на това, че ръката на ездача я държи здраво.

Вождът караше коня си все по посока на форта. Кейт се чувствуваше вече по-сигурна и изпълнена с надежда.

Стигнаха отново мястото, където стройният дакота бе настигнал каруцата с Кейт. Индианецът накара коня да тръгне по-бавно и сякаш започна да разглежда следите по земята. Дори девойката разпозна следи от конски копита, водещи встрани по склона на възвишението. Може би някои избягали от колоната бели мъже се бяха измъкнали оттук от долината, а може би дакота бяха се изкачили тук по склона — това Кейт не можеше, разбира се, да разчете по следите, защото не можеше да различи стъпка на неподкован кон от следите на подкован. Индианецът обаче явно разчиташе всичко това по пръстта и вече се бе ориентирал. Подкара коня си отново галоп.

Вляво възвишенията се снишаваха по посока на реката. Огрени от слънчевите лъчи пухести облачета се носеха над заснежените Скалисти планини, които ограждаха западния хоризонт.

Когато наближи пладне и далечната планинска верига изчезна в мараня, ездачът спря коня. Чу се неколкократен грач на лешояд и дакотският вожд отвърна със същия звук. Само след няколко минути се появиха двама от младите дакотски ездачи, които вождът бе изпратил нанякъде. Конете им намалиха ход, встрани от телата им капеше пот, от муцуните им се стичаше пяна. Когато двамата младежи с червените снопчета косми и с гарванови пера, забодени в косите, застанаха пред своя вожд, те сведоха погледи. От рамото на единия се стичаше кръв, чертите на лицето на другия бяха хлътнали. Сигурно и той беше ранен. Устните на вожда бяха стиснати като тънка черта, погледът му бе насочен строго към завърналите се без резултат. Единият от двамата млади ездачи изрече няколко изречения. Девойката разбра една-единствена дума — „Томъс“. Изхождайки от това име и от състоянието на ездачите, мислите й веднага се подредиха.

Двамата млади дакота сигурно са искали да заловят съгледвачите на ешелона с мунициите Томъс и Тео, които бяха изпратени да избързат преди колоната и по този начин сигурно се бяха отървали от битката през нощта. Ала явно Томъс и Тео бяха пуснали двамата млади бойци да се върнат с окървавени глави.

Вождът навярно разсъждаваше.

Кейт също разсъждаваше. Ако баща й в станцията е бил осведомен от успелите да се спасят съгледвачи и навярно и от лейтенант Роуч за случилото се, тогава положението на групата дакотски бойци сигурно бе станало доста сериозно. Индианците бяха нападнали ешелона в гърба на форта и е трябвало да си пробият път съвсем близо до военната станция на запад. Майорът можеше да пресече пътя им със своите драгуни и да ги принуди да влязат в бой. Кейт не знаеше колцина бойци бяха участвували в нападението, ала имаше чувството, че нападението бе проведено от много по-малко бойци, отколкото баща й сигурно разполагаше с драгуни и прерийни ездачи. Какво щяха да предприемат индианците, попаднали сега поради доклада на спасилите се във форта в новото опасно положение?

Вождът смъкна Кейт от коня си, остави я насред степта и изчезна в галоп заедно със своите двама млади бойци между обраслите с трева възвишения.

Кейт чуваше още известно време ударите от копитата на трите коня, после около нея отново настъпи тишина и самота.

Ами сега?

Девойката седна на тревата и тъй като около нея не се случи нищо, не се чуваха вече нито изстрели, нито конски тропот, тя измъкна едно парче сухар от джоба си и го изяде. Беше много жадна, та си взе малко от остатъците сняг, които още се бяха задържали по северните склонове на пясъчните, тук-таме покрити със стара трева баири.

Подкрепила се до известна степен, тя тръгна по долината, за да стигне бреговете на Ниобрара и станцията с блокхаусите, където командир беше баща й. Колко ли път имаше още дотам? И дали върви в правилна посока? Ако сбърка пътя, ще трябва да умре от глад или да стане плячка на вълците през нощта.

Колко бавно напредваше! Дългите поли й пречеха много. Баирите, край които минаваше, си приличаха напълно; девойката възприемаше прерията като някаква огромна враждебна лудница. Продължаваше непрекъснато да вика „Татко!“и „Помощ!“ Най-после се изкачи по един баир, за да огледа от върха му околността и отново да извика.

Местността наоколо беше спокойна, самотна, гола. Кейт се страхуваше.

Колко ли път имаше още пеша до реката?!

И тя продължаваше да вика и да вика от височината към смълчаната прерия.

 

 

Докато Кейт се луташе без път през пустошта и после започна да вика за помощ от върха на лекото възвишение, индианският вожд яздеше галоп заедно с двамата си млади бойци в североизточна посока, прикривайки се непрекъснато зад проточилите се надълго леки възвишения. Дори някой неприятел да доловеше тропота от копитата на галопиращите коне, той все пак не би могъл така лесно да различи малката група ездачи, за да насочи дулото на оръжието си към тях. От двамата млади бойци, от чиито гарванови пера в косите за нас е ясно, че са Гарвановите братя, синовете на Стария гарван, вождът бе научил за резултата от нощната схватка с останалите живи мъже от ешелона с мунициите. Само лейтенант Роуч, който бе избягал пръв, вече бил достигнал жив във форта. Близнаците Томъс и Тео все още обикаляли из прерията, за да търсят навярно девойката Кейт. Досега никой още не бил излязъл от форта, за да тръгне да пресрещне бойците на дакота. Третият от младите индиански бойци, Ихасапа, не бе ранен и продължаваше да дебне край форта.

Вождът насочи групата към едно малко възвишение, което и той, и бойците му познаваха като особено удобен наблюдателен пункт. Още в долината и тримата скочиха от конете. По-младият от двамата Гарванови братя остана на пост край мустангите, а по-възрастният пропълзя заедно с вожда нагоре по билото на възвишението, за да огледат оттам околността. И двамата видяха на юг реката и форта, а на североизток забелязаха с острите си погледи своите сънародници, които препускаха с плячкосаните муниции към своите шатри.

Вождът и по-възрастният Гарван забелязаха скоро и девойката Кейт, която махаше отчаяно от едно ниско възвишение към някакъв свой спасител, а накрая двамата индианци разпознаха на няколко мили две движещи се точки: това можеха да бъдат само ездачите Томъс и Тео.

Гарвана не каза нищо. Изчакваше как вождът му ще прецени положението и какво решение ще вземе. Вождът обаче по принцип подкани най-напред своя боец да заговори:

— Ти какво мислиш? Какво ще се случи и какво ще направим ние?

— Сина на Антилопата направи грешка. Той трябваше да убие Роуч, този койот с подвита опашка. Той не го уби. Ние, Гарвановите братя, също допуснахме голяма грешка. Трябваше да заловим Томъс и Тео. Но не ги заловихме. Те продължават да яздят из прерията и ще се погрижат за девойката там, на възвишението. Това ще ни улесни, за да застреляме и Томъс, и Тео, и девойката. Роуч обаче пристигна във форта и трябва да е докладвал на дългия нож Смит за случилото се. Не мога да разбера защо Смит и неговите хора още не са се раздвижили и не мога също така да си обясня защо отново не изпратиха съгледвача Тобиас да ни следи. Той пристигна с коня си във форта и не излезе повече оттам.

— Роуч сигурно е докладвал всичко съвсем неясно, за да няма нужда да признава своята страхливост — оцени положението вождът. — Навярно Смит изобщо не подозира, че ние сме само двадесет и четирима бойци; според думите на Роуч той сигурно се опасява, че ще има да се пребори най-малко с двеста-триста бойци на дакота. Затова именно не излиза бързо. В края на краищата обаче все пак ще трябва да се осмели да ни нападне и да се опита отново да ни отнеме плячката. Ти какво ми предлагаш, Гарване?

— Върни се при нашите мъже, вожде. А на нас ни изпрати Сина на Антилопата. Той и ние двамата, Гарвановите братя, направихме грешки и сме длъжни сами да ги оправим. Ние ще убием Томъс и Тео и девойката и ще обикаляме заедно с Ихасапа около форта, за да не даваме покой на Смит и на неговите хора със своите стрели и да го задържим във форта.

— Аз пък мисля другояче. Ти и твоят брат сте много посериозно ранени от мен. Вие ще се върнете обратно при нашите бойци, преди силите да са ви напуснали съвсем. Със Смит и с форта ще се заема аз сам.

— Във форта има поне петдесет-шестдесет дълги ножове и всички имат пушки и карабини!

— Аз обаче съм дакота!

Докато произнасяше тези думи, вождът си спомни за баща си, който на времето бе дал същия горд отговор.

— Ти ни заповядваш да действуваме според това, което ни каза сега ли?

— Заповядвам ви!

Гарвана не каза нищо повече. Макар че му беше тежко да изостави вожда си сам, той се смъкна мълчаливо и бързо по склона надолу и уведоми по-младия си брат. Двамата Гарванови братя яхнаха мустангите си, недоволни сами от себе си и любопитни какво ще предприеме вождът им, за да осигури възможност на своите бойци да откарат плячкосаните муниции без загуби.

Кулестият жребец стоеше незавързан назад. Всички знаеха, че той никога не се отделяше от своя господар.

 

 

Когато в изпълнение на заповедта на своя вожд Гарвановите братя подкараха мустангите си, за да се присъединят към бойците на дакота, Кейт все още стоеше далече на юг на ниския хълм. Гърлото й съвсем бе пресъхнало от напразното викане. Гласът й звучеше все по-слабо и по-прегракнало; махаше с ръка съвсем уморена. Коленете й трепереха. Твърде много я беше страх, за да се осмели да плаче. Очите й бяха сухи и тя гледаше втренчено над пустошта по посока на Ниобрара. Там някъде трябваше да се; намира фортът, фортът, баща й…

Но какво е това? Не се ли чу някакъв шум? Не е ли това човешки глас? Или тя отново бълнува от треска и ужас? Но не! Сънят беше действителност!

Появиха се двама прерийни ездачи и се насочиха с все сили към девойката. Те яздеха почти еднакви коне на петна, бяха облечени съвсем еднакво и имаха еднакви характерни носове.

Кейт замаха с нови сили.

— Томъс! Тео! — завика тя все още прегракнала, ала насърчена.

— Госпожице Кейт! Госпожице Кейт! Но, госпожице Кейт, какво правите съвсем сама тук?! — Близнаците спряха конете си пред девойката.

Кейт въздъхна дълбоко и заразказва припряно. Слушайки я, Томъс и Тео ругаеха като истински каубои.

— Тъй, тъй — заговори Тео, когато Кейт приключи разказа си. — Значи така, тоя проклет вожд сам ви е карал известно време на своя мустанг? Сигурно е смятал да иска откуп и да задържи достатъчно дълго баща ви, докато се пазарят. Но тогава…

— Хайде, хайде, да вървим в станцията! — Томъс беше нервен. — Мястото на девойката е зад палисадата! Дявол знае, или сам господ… може би поне в блокхауса ще бъдем на сигурно място. Защото аз вече очаквам какво ли не от Мечата орда след номерчето, което те ни погодиха отново тази нощ. Напред!

Томъс вдигна Кейт пред себе си върху своя запотен и преуморен кон. Той самият имаше пръски кръв върху кожената жилетка, ала Кейт не посмя да попита от какво са, пък и двамата прерийни ездачи едва ли изпитваха голямо желание да разкажат на девойката много нещо.

Те бързаха заедно с Кейт в тръс на запад през прерийната долина. Сами се учудваха, че никой не ги забелязваше, ала приписаха това единствено на собствения си успех над двамата млади дакотски бойци, с които се бяха сблъскали.

Задминаха и последната заоблена височинка. Широката лента на Ниобрара, чиито води силно бяха придошли след разтопяването на снеговете през последните дни, се откри пред погледите на бегълците. На оттатъшния бряг изплува станцията с блокхаусите. Сега водата се бе изкачила чак до северната страна на скованата от дебели греди стена, заобикаляща сградите. Острите покриви на блокхаусите едва надничаха над върховете на дебелите греди. Само наблюдателната кула стърчеше над всичко наоколо. Чу се остро изсвирване. От кулата бяха забелязали приближаващите се.

Томъс и Тео стигнаха заедно с девойката до северния бряг на реката, там, където личеше, че има брод. На оттатъшния южен бряг вече се появи един млад ездач, който бе излязъл от станцията, за да огледа пристигащите и да ги поздрави. Беше гологлав. Вятърът рошеше светлия му перчем. Той размаха ръка и Томъс и Тео навлязоха с пъстрите си коне в буйно течащите води, викайки шумно и размахвайки ръце. Дори през брода водата стигаше чак до краката на ездачите и Кейт прибра внимателно дългите си поли.

Щом стигнаха до южния бряг, тримата новодошли се оказаха веднага пред кръглата палисада. Излезлият от станцията ездач помогна на девойката да скочи от коня. Беше млад здравеняк. От погледа му се излъчваше учудване и не кой знае какво уважение, когато видя пред себе си девойката с дългата пола, бледа и неспала. Нервите на Кейт вече не издържаха. Тя се разплака, макар че се срамуваше. Долови само с половин ухо веселите възгласи, с които Томъс и Тео поздравиха младия ездач. — Адам! Адам! Адамсън!

— Томъс! Тео! — Русият Адамс отвърна на поздрава объркан, явно изненадан и зарадван, но същевременно и слисан. — Откъде пристигате пък вие? Но да оставим това, после ще поговорим. И вие ли се боричкахте с червенокожите?

— И ние? — възкликна Томъс. — И ние? Та ние с младата дама навярно сме единствените останали живи от вашия ешелон с муниции! Всичко отиде по дяволите — и коли, и муниции, и хора, — всичко е ограбено, всички са избити — боричкахте съвсем не е подходяща дума! Нима освен нас още някой е успял да стигне до вас?

Малката група вече не беше сама. От голямата порта наизлизаха прерийни ездачи и войници, заобиколиха новодошлите и искаха да научат какво се е случило. В станцията явно вече са се готвили да тръгват. Сега обаче се налагаше да разпитат най-напред новодошлите за положението.

— Лейтенант Роуч е тук — осведоми Адам двамата близнаци, докато въвеждаше Кейт през портата в станцията. — Вятърничаво момче ми се струва. Всичко, каквото говори, си противоречи, не се свързва едно с друго. Вие двамата например откъде водите тази девойка?

— Това е дъщерята на вашия майор!

— Ще има да се зарадва майорът — подхвърли Адамс сериозно и с известна ирония.

Кейт чуваше всичко това само наполовина. Усещаше, че по-скоро я тикат, отколкото водят, и така влезе през вратата в сградата с наблюдателната кула. Оказа се в първото помещение — обикновена стая с дървени стени. Някой затвори вратата зад гърба й; различните шумове отвън достигаха вече съвсем приглушено до слуха й.

Кейт се овладя. Видя, че стои пред баща си.

Майорът беше до работната си маса, готов за тръгване; вече беше сложил на главата си униформената шапка с периферия. Без да се отдаде на някакъв силен изблик на чувства от изненадата си и от всеобщото възбудено настроение във форта, отначало той гледаше дъщеря си безмълвен.

— Кейт! Ти! — изрече най-после той със смесено чувство на бащинска любов и войнишко упорство.

— Да, татко.

Кейт би била най-доволна да се хвърли на врата на баща си, ала майорът стоеше някак си скован, нетърпелив и сърдит. Каза нещо, което се стори на девойката съвсем маловажно в този миг:

— Как пристигна тук?

Кейт преглътна и след това отговори също така сдържано и без да дава израз на чувствата си:

— Татко! Много офицерски дами живеят заедно със своите съпрузи или бащи във фортовете. Ти ми беше писал на времето, че и аз мога да дойда при теб.

— Но не в този момент! Дете, какви ги вършиш! Нима си пътувала с ешелона с муниции?

— Да.

— Кейт! Какво ще правим сега? Ела! — Смит подаде ръка на дъщеря си и я отведе в съседната стая, като затвори междинната врата зад себе си.

Девойката седна върху походното легло, което бе единствената възможност за сядане в малкото помещение. Майорът крачеше напред и назад пред дъщеря си.

— Кейт! Какво ти е хрумнало! Как е могла леля Бети да ти разреши! Кой от ешелона се е съгласил да се нагърби с такава отговорност?! Нима в Рандал все още не са наясно… — Майорът се спря насред крачката си. — Антъни Роуч, твоят годеник, е тук. Той не ми каза нито дума, че и ти си пътувала с ешелона. Знаел ли е той… та той е трябвало да знае…

Досега Кейт беше бледа. Сега пребеля като вар.

— Той именно ме помоли да дойда. Татко, нима той действително не ти е споменал нищо за мене?

Майорът потрепера.

— Ще говорим за това по-късно, Кейт. Легни си сега и не ме задържай повече! Трябва да вървя да си върша работата!

Майорът мина през междинната врата в работния си кабинет.

Кейт остана сама. Беше изплашена от държането на баща си и същевременно дълбоко огорчена от мълчанието на Роуч. За да се освободи от мислите си, тя се опита да се ослуша какво става в съседната стая. Явно Томъс и Тео докладваха на майора за нощните събития по-точно и по-достоверно, отколкото го бе сторил Роуч преди тях. Говореше Томъс и майорът не успяваше да накара каубоя да говори стегнато и сбито. Томъс разказваше надълго и нашироко, сякаш се намираше край някой лагерен огън или в търговска станция, с нагледни подробности, които явно доста му допадаха, но от тях косите на майора сигурно се бяха навлажнили от пот. Доколкото Кейт познаваше баща си, тя си представяше, че той се въздържа и оставя Томъс да продължава да говори само защото всички описания и забележки на този простичък човек бяха оцветени с грубата, макар и неприятна истина.

Голямата физическа и душевна преумора надви Кейт още преди Томъс да приключи своя разказ. Тя се отпусна върху походното легло и без да потъне в истински сън, забрави заобикалящата я действителност.

Когато отново започна да разсъждава, тя се учуди къде се намира. Миг след това обаче всички събития и обстоятелства изплуваха живо в съзнанието й.

Девойката се ослуша.

За момента всичко беше съвсем тихо. И от съседното помещение, работния кабинет на баща й, не се чуваше никакъв шум. Кейт се изправи. Чувствуваше се твърде много самотна и изоставена в малката стаичка с походното легло. Мина през междинната врата в кабинета на баща си. Вътре нямаше никой, както тя бе предположила от царящата там тишина. Девойката седна пред голямата дъбова маса и се загледа навън през прозореца. В двора отново бе започнало някакво оживление. Прокънтяха сигнали за тревога. Драгуни и прерийни ездачи се подреждаха в редици.

Кейт се изправи и пристъпи към прозореца. Погледът й се спря върху един драгун, който държеше за юздата червената кобила на баща й. После тя видя младия русокос мъж да разговаря с неколцина прерийни ездачи, готови да потеглят с конете си. Из един път забеляза и лейтенант Роуч.

Косите му отново бяха вчесани гладко, униформата му бе стегната. Той също даваше заповеди, гласът му хриптеше. Изглежда, той щеше да предвожда една сформираща се рота драгуни. Девойката разбра какво става. Баща й искаше, както сигурно бе решено преди пристигането на Кейт, да тръгне заедно с всички налични сили, за да залови крадците на ешелона с мунициите, преди още да достигнат със своята плячка ловните си райони на запад.

В този миг девойката бе изтръгната от своите размисли и наблюдения. На вратата се чукаше. Кейт подкани чукащия да влезе и видя Тео. Той постави със смутена любезна усмивка една чиния с димяща грахова супа на масата и пристъпи до Кейт пред прозореца.

— Похапнете, малка госпожице, за да си възвърнете отново силите!

— Благодаря. Много благодаря. Супата е още гореща. Кажете… баща ми тръгва заедно със своите хора, за да накаже крадците на мунициите?

— Точно така! Сега индианците ще бъдат хванати за гушата. Нали виждате, всички тръгват. Само дванадесет души от нашите ще останем тук, за да отбраняваме станцията и вас.

— Да… да. — Твърде много неща се бяха струпали върху Кейт. Тя сякаш отново се бе унесла в мислите си. Из един път се стресна. — Виждам един индианец!

— Един съвсем безопасен, привързан към нас индианец с християнското име Тобиас. Вие наистина няма защо да се страхувате от него. Не оставяйте супата си да изстине.

Кейт седна послушно на масата и започна да разбърква супата, макар че тя вече не беше топла.

— Защо сте прибрали този индианец? — поиска да узнае тя.

— Хм, той е съгледвач във форта. Досега беше навън на разузнаване, но казва, че въобще не бил забелязал никакъв дакота. Друго сведение не може да се измъкне повече от него. Дори на майора не ще да каже нищо. Сега чака да си получи боя.

Кейт погледна още веднъж през прозореца. Дълъг и слаб, индианецът стоеше приведен, тъй като ръцете му бяха завързани за един нисък кол. Зелена превръзка на челото придържаше черните му коси; той беше обут в кадифени панталони, памучна риза и везана кожена жилетка.

— Трябваше да му смъкнат дрехите — рече Тео, — та да усети по-добре ударите. Но нашият Адамс, който трябва да го накаже, няма желание да играе ролята на бияч.

— Кой е Адамс? — продължи да пита девойката.

— Русият младеж, който ни посрещна на портата… Извинете ме, госпожице Кейт! Трябва да се мярна навън!

Тео бързо се отдалечи. Кейт остави граховата супа, за да продължи да наблюдава от прозореца какво става на двора.

Тъкмо в този момент излезе баща й. Изглежда, той още веднъж бе огледал околността горе от кулата, защото сега излезе от вратата на сградата с наблюдателницата, която извеждаше направо в двора. Отправи се с бързи крачки към червената си кобила и я яхна. Това беше сигнал за тръгване за всички.

Дежурният на портата беше отворил широко и двете й крила.

В този миг от кулата отново се чу предупредителен сигнал.

Кейт вече познаваше това остро изсвирване. Така бяха предизвестили за нейното пристигане. Тя наблюдаваше Адамс, който не беше на кон и следователно щеше да остане в станцията заедно с останалите единадесетима мъже. Русият момък извика нагоре към кулата:

— Хей! Джим! Какво става?

— Един червенокож се приближава към станцията! — гласеше отговорът.

— Приближава се — и нищо повече?

— Нищо повече, като по време на мир или като парламентьор!

— Сигурно ли е, че е сам?

— Сам е.

Кейт видя как Адамс забърза към баща й. Майорът изслуша на кон съобщението и някакво предложение на Адамс с видимо нетърпение.