Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Великата мечка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Söhne der Großen Bärin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателство „Народна младеж“, 1983 г.

 

Liselotte Welskopf-Henrich. Die Söhne der Großen Bärin

Band III, Auflage Altberliner Verlag Lucie Groszer, Berlin

История

  1. — Добавяне

„ВИЕ НЕ БИВА ДА УМРЕТЕ!“

Южният вятър духа през цялата нощ. Прерийните чеда усещаха дъха на топящите се води от планините и влажния въздух, който се носеше откъм залетите поляни. По небето се зададоха облаци, но месецът се издигна по своя път и подгони черните парцали. Далечен и ясен блещукаше Млечният път.

Когато месецът избледня и здрачът покри земята, вятърът затихна. Въздухът стоеше неподвижен над земята и птиците дори не пееха. На източния хоризонт пламна слънчевият кръг. Керванът спря и Хавандшита вдигна пред очите на всички свещената лула високо нагоре. Думите му се разнесоха сред утринната тишина. Бяха все същите думи, които дакотските мъже произнасяха при всеки изгрев на слънцето:

— Благодарим ти, свещен и неизвестен, те ни водиш, и те молим да ни водиш все така и да ни дариш с храна и мир.

Хавандшита спусна надолу свещената лула.

Мъжете и жените бяха слезли от конете за кратка почивка. Мустангите, чиито ребра стърчаха през зимната им козина, веднага започнаха да пасат. Меховете с вода тръгнаха от ръка на ръка; жените и децата пъхнаха по едно парче месо между зъбите си, за да го дъвчат бавно и продължително. Запасите им все повече намаляваха, та до вечерта нямаше да раздават повече храна.

Две гарвановочерни вълчи кучета се хапеха — Охитика и водачът на глутницата, която бе дошла с групата на сиксикау. Отначало жените помислиха, че кучетата се борят за някой кокал. Когато обаче те започнаха да се ожесточават все повече, Светкавичен облак тръгна да ги разтърве с кам — шика си, но Уинона я хвана спокойно за лакътя.

— Остави ги — каза тя, — те са братя и се бият помежду си. Сами трябва да се погодят.

Преселническият керван се бе спрял в долината подобно на дълга змия, излегнала се на утринното слънце. Сега отново се понесе. Бойците се приближиха с конете си ходом и се подредиха отдясно на товарните коне подир своя вожд. Конете застанаха един подир друг в права колона. Започна спускането от възвишенията към равнината и никой не знаеше кога ще се появят вражеските ездачи и ще принудят бойците на дакота да влязат в бой.

Глутниците кучета следваха ездачите. Изпохапани, но умиротворени, двамата кучешки водачи вървяха начело, Охитика пръв.

Още веднъж откъм купестия връх на издигащото се пред тях възвишение прозвуча сигналът на съгледвача, че пътят е свободен. После Токай-ихто зави край последния хълм и гледката към равнината се разкри изведнъж.

Бойците бяха притворили очи като тесни резки, защото оглеждаха непрекъснато околността срещу ослепителното слънце. Ако врагът щеше да дойде, трябваше да го очакват откъм изток. Съгледвачите изчезнаха с дълги скокове. Водеше ги Шеф дьо Лу.

Керванът вървеше все напред и напред през тихата местност. Токай-ихто се ослушваше и дебнеше.

Към пладне той видя в далечината как нещо пробяга в тревата и се насочи към кервана. Беше Шеф дьо Лу. Хапеда се приближи веднага със своя кон, като водеше за юздата пъстрия жребец на завръщащия се; делаварът яхна коня си и го пусна да върви до вожда.

— Червената лисица е разбрал вече хитрината на Бобъра — заговори делаварът с приглушен глас. — Върнал се е обратно заедно с милаханска в следващия форт, но когато и там видял, че нас ни няма, разбрал, че Бобъра му е скроил номер, като му е изпратил Татокано да ни предаде. Той искал да убеди милаханска да извърнат веднага конете си обратно, но те започнали да се карат и отказвали да обикалят повече. Останали в своя форт. Впрочем там има и търговска станция на кожарската компания. Били се насъбрали много ловци, както обикновено по това време в началото на пролетта; били надонесли зимните кожи или дошли да си вземат капани за през лятото. Червената лисица им съобщил, че за главата на Токай-ихто била определена награда и че нямало да бъде зле да убият Токай-ихто, тъй като той щял да обикаля жаден за мъст околността и можел да им навреди, докато те си гледат работата. Много ловци решили да тръгнат заедно с Ред Фокс да ни преследват, за да вземат плячка твоя скалп, вожде. В преследването участвуват и неколцина съгледвачи от племенните групи на абсарока и на понка. Ред Фокс бе заминал заедно с тях отново на югозапад. Там ги подслушах аз.

Делаварът забеляза меха с вода, който Хапеда му бе поднесъл, и пи. Беше тичал от ранно утро и му предстоеше още неколкочасов съгледвачески обход.

Следобедът вече преваляше. Беше знойно, слънчевите лъчи пареха. Часке беше полузаспал върху коня си, докато Хапеда бе чул твърде много и стоеше буден. Когато започна да се свечерява, Мечите момчета отново разпознаха отдалеч Шунктокеча, който се завръщаше от втория си съгледвачески обход и докладва още веднъж на вожда.

След това Токай-ихто нареди керванът да продължи да пътува през цялата нощ и през следващия ден без почивка. Пъхнаха някои от по-малките момчета и момичета в кожени торби, тъй като от умора те се свличаха от гърбовете на конете. Мечите момчета обаче не се предаваха.

Вторият ден вече преваляше. Преследвачите още не бяха настигнали преселническия керван.

Девойчето Светкавичен облак седеше тихо, с широко отворени очи върху своя мустанг и поклащаше крака над прехвърлените напреко през тялото на коня товарни прътове. През въздуха, който сякаш вреше, премина някаква хладина. Грохот заля преселниците и предчувствието за някаква голяма опасност премина през крайниците на девойката. Бученето беше буйно и мощно. То идваше откъм голямата Тинеста вода. Гладните кучета вече бяха изтичали напред, но преди още да се изгубят от погледа, се спряха, подвиха опашки и заскимтяха! И те се страхуваха.

Проточващият се от запад на изток отрязък на дълбоката и широка долина на реката вече се разкри пред шарещите надалеко погледи на преселниците. Очертаха се краищата на долината. Мястото, където керванът щеше да навлезе в нея, се отваряше в един залив към юг. Над издължения като рог залив се издигаше купеста могила, която завършваше на югозапад с проточило се надълго възвишение. Гребенът на възвишението и могилата бяха заети вече от група изпратени напред ездачи за охрана; черните перчеми на Планински гръм и на съпровождащите го бойци се провиждаха между високите треви. Блестящото виолетово и зеленикаво небе се разстилаше над топлата земя и първите звезди замигаха над долината, която се приближаваше все повече. Над далечните Скалисти планини дебнеха буреносни облаци.

На южния връх на залива, в подножието на купестата могила, вождът даде знак за спиране. Светкавичен облак насочи коня си заедно с другите към края на падинката. Мястото беше удобно и лесно защитимо срещу врага. Преселниците се скупчиха временно, докато първите ездачки поведоха конете надолу по склона към залива и се разпределиха в полукръг върху наклонената поляна. Светкавичен облак ги последва. Щом новопристигналите се настаниха под закрилящия ги склон, всички слязоха от конете. И хора, и животни бяха силно уморени след повече от четиридесетчасовата езда. Смъкнаха прътовете и събраха вкупом мустангите на източната страна на залива. Светкавичен облак също освободи своя кон от товара, отведе го при другите и го остави там сам да пасе и да пие.

Тя извади неспокойното мече от шейната, нахрани го и чак след като изпълни всичките си задължения и смъкна заедно с Подигравчийката прътовете, теглещи чергилото с имуществото на Бобровата шатра, се отпусна тежко върху тревата. Беше изморена до смърт и гледаше с безизразни очи надолу към основата на залива, върху чиито спускащи се надолу склонове се бяха настанили. Мръсните тинестожълти води напълно бяха залели подножието на склона. На север към главната долина заливът се разширяваше в широко открито устие, в което непрекъснато нахлуваха нови вълни. Върби и брези додаваха жално тънките върхове на клоните си над водата и се накланяха под напора на навлизащите навътре вълни. Пенести мехури се носеха грозни като жабешки очи по повърхността на непрозрачната вода. Довлечени парчета дърва се клатушкаха отгоре и скупчваха в подножието на издигащия се склон. Водите донесоха разплулия се труп на една планинска овца чак до краката на лагеруващите върху склона.

Светкавичен облак затвори очи. Само слухът й работеше и тя чу рева на напиращите води откъм широката долина и тихите гласове на Уинона и Ситопанаки до себе си. Едва когато върху челото й паднаха няколко капки вода, тя отвори очи. Белият диск на луната върху небето отдавна вече беше придобил нощния си млечножълт блясък.

Около девойката цареше оживена дейност. Светкавичен облак откри двете Мечи момчета, които бяха напръскали лицето й с вода. Момчетата тичаха, смеейки се, надолу по склона и навлязоха в ледено студената вода между носещите се по повърхността й парчета дърва. И двамата стискаха ножовете си между зъбите и се скриха под водата.

Уинона пъхна едно останало парче месо в устата на Светкавичен облак, която започна да го дъвче замислено и надви естествената си умора.

Мечите момчета се показаха отново над водата, пръхтейки. Те замахаха с дълги здрави върбови клони, които бяха отрязали под водата, на другите момчета, на които сега беше ред да се потопят и да извадят нови клони. Жените вече бяха разпънали бизоновите кожи. Това беше материалът за строежа на лодки. Живеещите в горите индианци си правеха леки канута от корите на дърветата, а също така и от отделни стволове, но това бе трудна работа. Прерийните племена не носеха със себе си лодки, тъй като повечето реки и потоци в прерийните области бяха плитки и освен по време на наводнение конете лесно можеха да преминават през тях. Наложеше ли се при особен случай да използуват лодки, жените правеха прости скелети от клони, върху които изпъваха кожи. Тези лодки бяха кръгли, с плоски дъна и се придвижваха с къси гребла. Те бяха несигурни и трудно се управляваха, но можеха да се приготовляват лесно и бързо дори и в местности, където нямаше гори. Вождът беше дал заповед жените веднага да се хванат на работа.

Светкавичен облак искаше да помогне при приготвянето на лодките и на обикновените гребла. Предложи на Уинона да й помогне, но Ситопанаки вече се бе присъединила към сестрата на вожда и й бе в помощ; така девойката изтича при Монгшонгша. Поглеждаше оттам скришом към сестрата на вожда и очакваше тя да я повика. Уинона й се усмихна мило и продължи да работи съвсем спокойно и бързо заедно с девойката от племето на черните ходила. Нещо бодна Светкавичен облак, когато лодката на двете сестри на вождовете стана най-напред готова. Ситопанаки се беше справила много добре с работата въпреки осакатената си ръка. Значи Светкавичен облак никога вече нямаше да бъде необходима в шатрата на Уинона! Не, Ситопанаки беше и без това по-възрастна от нея и по-красива и беше дъщеря на прочут вожд. Светкавичен облак сама не знаеше колко уморена и сърдита изглеждаше, унесена в ревността си.

— Ела, легни да поспиш — каза й Монгшонгша. — Като дойде време за тръгване, ще те събудя.

Светкавичен облак поклати глава. Не стана нужда да отговаря, тъй като, извръщайки се настрана, тя видя вожда, който слизаше сам по склона на възвишението.

Токай-ихто се отправи към лодката, която Уинона и Ситопанаки бяха направили, и провери здравината й. Светкавичен облак чак сега разбра, че Четансапа и съгледвачът Черната скала стояха край вожда. Токай-ихто се изправи отново и момичето го чу да казва:

— Добре тогава. Веднага ще опитам заедно с твоите двама сина!

— Да — отвърна Четансапа.

Светкавичен облак потърси с очи Мечите момчета. Те не се мяркаха никъде. Из един път главите им отново се подадоха в низината над мътната мръсна вода. Те се придвижваха с мъка, плувайки през струпаните дървета. Когато излязоха на брега, от косите им капеше вода, те трепереха от студ и се разтърсиха като мокри кучета. Нито един от двамата не каза, че се бяха осмелили да навлязат твърде навътре и че една увличаща вълна едва не ги бе повлякла със себе си в главното корито на реката. Те кихаха, кашляха и все още плюеха вода. Докато предаваха върбовите клони, които бяха донесли, не забелязаха веднага, че вождът ги гледа.

— Бързо! — смъмра ги Светкавичен облак шепнешком. — Вие трябва да преминете реката заедно с вожда!

Момчетата потрепераха и изпънаха тела.

— Да — каза Токай-ихто, който, изглежда, бе чул думите, определени не за него, — и мечето ще вземете с вас… Навън сред прерията се е появила голяма група вражески ездачи. Ние ги видяхме от върха. Попаднахме между две нови, и то по-големи опасности — между буйната вода и Червената лисица, и ще трябва да се преборим и с двамата. Хавандшита ни съветва да откараме детето на Великата мечка и вас двамата оттатък реката, за да продължи да живее родът на Великата мечка дори и ако всички останали измрат. Така аз ще се опитам да ви откарам през реката Хау. Вие знаете как ще трябва да подредим бъдещия си живот оттатък. — После вождът се обърна отново към Четансапа и Черната скала: — Ти ще командуваш горе — каза той на Четансапа и посочи с поглед нагоре към върха на възвишението. — Ихасапа ще дойде с мен; той плува добре. Ако мога, ще се върна.

Четансапа пристъпи към синовете си и прегърна с мълчалива молитва двете момчета през раменете. Никой не знаеше дали ще може някога да види другия… После, без да поглежда назад, боецът изтича нагоре по склона.

Хапеда и Часке забързаха към своя кафявокож четириног повереник, който лежеше сърдит в тревата след дългото пътуване през изминалия ден. Момчетата го вдигнаха. Мечето започна да се брани, размахвайки лапи и ръмжейки, и прекара жълтите си остри нокти през лицето на Часке, което се разкървави. Токай-ихто отне непослушния и непокорен товар от момчетата. Мечето сякаш се чувствуваше добре в прегръдките на своя голям приятел; вкопчи се с лапи в раменете му и започна да го ближе по врата.

Вождът тръгна. Вървеше по средата на склона, прикривайки се така към прерията, крачейки към западния бряг на зали-ва, към реката. Младият боец Черната скала вървеше редом, а Охитика се притискаше о коленете му. Мечите момчета вдигнаха заедно лехата лодка, която Уинона и Ситопанаки бяха направили, и всеки прехвърли по две къси весла върху рамото си. От другата страна преметнаха лъка, колчана и ножа с ножницата, захваната за кожения колан. После забързаха подир вожда.

Уинона се приближи и пъхна в ръката на Светкавичен облак една паница с месо.

— Тичай — рече тя — и им я дай за из път. Да запазят паницата, за да изгребват водата, ако лодката се напълни.

Светкавичен облак кимна. Побягна напреко през склона и скоро настигна малобройната група.

Малко преди заливът да навлезе в голямата долина, вождът забави крачка. Момчетата пуснаха лодката върху водата и седнаха вътре; Светкавичен облак им подаде паницата с месото. Тя задържаше лодката с едно гребло, за да не отплува, докато вождът поставяше мечето вътре. Изплашено, но без да се съпротивява, животното се остави да го настанят в олюляващата се кошара. Момчетата спуснаха краката си до него и поеха лъковете, стрелите и ласата на двамата мъж. Светкавичен облак подаде последното гребло на Хапеда и двете момчета отблъснаха лодката от брега. В заливчето тъкмо отново нахлу една широка вълна от голямото корито на реката; водата повдигна лекия плавателен съд, откъсна го от брега и го понесе навътре към реката. Момчетата загребаха с по едно весло; второто щеше да служи на всекиго като запас. Вождът и съгледвачът Черната скала не се бяха качили в лодката. И двамата скочиха в реката, за да плуват. Краката им запляскаха във водата и ръцете им започнаха да загребват водата нашироко и със сила, така че раменете им непрекъснато се издигаха над калните води. Те се насочиха бързо към лодката и я тласнаха към откритото устие на залива. Дори върху тихи води леките плоски кожени лодки се управляваха от плувци, та какво оставаше при днешните силни вълни, залели далеч навътре бреговете.

Светкавичен облак затича надолу по тревистия склон. Когато стигна до устието на залива, тя седна на земята и загледа с безмълвен ужас картината, която се разкри пред очите й. Необгледната маса изпълваше коритото на реката с тинестите си води. Всички онези полегати брегове, всичките зелени възвишения, всичките покрити с червена земя могили, з? които детето бе слушало да му разказват, бяха изчезнали Мръсните води влачеха със себе си откъснати ледени блокове поемаха дървета и чимове, които срещаха по пътя си, и ги придвижваха напред като островчета, докато някой водовъртеж ги погълнеше. Цели дървета с корони и корени се носеха наполовина под водата и изведнъж изчезваха. Реката ги бе повлякла със себе си високо горе по склоновете на планината и по деретата, откъдето идеше. Сега тя се бе наситила на играта и ги заравяше. Животински трупове, антилопи, овце, дори един бизон излязоха на повърхността и отново потънаха. Над убийствените води се издигаше звездното небе. Съвсем далечен и малък се виждаше оттатъшният бряг.

О, Мини-Соус, Тинеста вода, колко страшна си била!

Лодката вече се бе отделила от залива, водите я издигнаха и я повлякоха. Светкавичен облак видя как плувците я блъскаха през вълните; черните им перчеми ту изчезваха, ту отново се подаваха. Блъскана от тях, лодката се насочи напреко. Подобно на летяща риба вождът изскачаше от водата и тласкаше лодката напред. Тя се въртеше и танцуваше. Светкавичен облак все още можеше да различава греблата на момчетата, но те явно не вършеха много работа.

Едно голямо дърво, цялото покрито с тиня, заплува към лодката и на девойката се стори, че плувците сграбиха лекия плавателен съд с ръце и го изтикаха по-напред; дървото отплува край тях. Веднага след това то изпречи мръсните си четинести корени нагоре и в следния миг се видя само едно силно завъртане и там, където дървото бе потънало, над мръсните води заизлизаха мехури. Изглежда, водата беше дълбока още до самия бряг.

Все по-малка и по-малка ставаше лодката пред очите на Светкавичен облак. Блъскана силно напред, тя изчезна зад един завой. Светкавичен облак не можеше да вижда повече Мечите момчета. Наоколо нямаше нищо друго освен голата, огряна от месеца водна пустиня, всичко бучеше и кънтеше така, че главата й щеше да се пръсне.

Светкавичен облак се изправи и тръгна с наведена глава обратно към своите. Подсвирна на Охитика, но кучето не я последва. То скимтеше и остана да седи на брега, на мястото, откъдето Токай-ихто бе скочил във водата.

Когато се завърна в новия бивак на склона, девойката видя отново многото кожени лодки, които лежаха обърнати с дъното нагоре в тревата, а греблата бяха опрени върху тях. Цялото имущество на Мечата орда, шатрите, кожите, завивките, оръжията и трофеите, паниците и гърнетата бяха разделени и струпани на купчинки. Жените и децата седяха край тях тихи и бездейни. Малките момченца и момиченца спяха в гнездата, които майките им бяха пригодили. Конете пасяха между насядалите по земята хора. Кучетата се бяха свили на кълбо и замигаха към завръщащата се девойка; няколко изръмжаха.

Светкавичен облак забърза към Подигравчийката и нейното малко момченце и седна до тях. За известно време и Къдрокосия Чапа и делаварът останаха там. Двамата бойци разговаряха тихо помежду си; отначало Светкавичен облак не можеше да разбере нищо, докато накрая осъзна, че те разговарят помежду си на английски. Явно искаха да запазят в тайна онова, което си казваха. Девойката се срамуваше да подслушва и все пак не можеше да се възпре да не долови няколко думи, които стигнаха до ушите и до съзнанието й.

— Хавандшита не иска да запази семето на Синовете на Великата мечка — каза делаварът. — Той изпрати вашия вожд и Мечите момчета на смърт. Защо все още продължавате да му се подчинявате?

— Духовете говорят чрез него.

— Той лъже.

Двамата мъже се изправиха и се отдалечиха. Възможно е загриженото лице на Светкавичен облак да бе привлякло вниманието им. Те не се замислиха обаче как биха могли да въздействуват откъслечните думи от разговора им върху девойката. След случилото се в мечата пещера съмнение гризеше Светкавичен облак. Всемогъщото тайнство й се струваше велико и сигурно и ясно като мислите и погледа на Унчида. От духовете на Хавандшита обаче тя бе започнала да се страхува. Лъжата беше най-страшното зло и който лъжеше, беше обречен на смърт, така я бяха учили. Лъжеше ли Хавандшита? Зли ли бяха неговите духове и щяха ли те да преследват Мечите момчета, Токай-ихто и Ихасапа през реката? Какво можеше да направи едно момиче срещу всичко това? Девойката трябваше да размисли. При това беше съвсем сама със себе си, защото Подигравчийката не знаеше английски и не беше разбрала думите на мъжете. Светкавичен облак се притисна за пръв път към своята нова майка и Подигравчийката й отвърна с мило движение.

През това време Мечите момчета в лодката и двамата плуващи мъже продължаваха да се борят с буйните води. Те нямаха време за съмнения или за мъка. Техният живот беше залог за живота на Синовете на Великата мечка и те се бореха да го запазят.

Момчетата бяха запънали крака о мекото тяло на мечето и гребяха, колкото им сили държат. Чуха изстрели и видяха няколко малки димни облачета над високия бряг.

В същия миг Хапеда усети огън на слепоочието си. Пусна несъзнателно греблото и се хвана за главата. Потече кръв. Ред Фокс и неговите ловци бяха пристигнали вече и бяха започнали да обстрелват лодката от брега! Дакотското момче изтегли приятеля си Часке по-навътре в лодката и само се приведе. Момчетата се свиха до наплашеното мече и останаха приведени толкова ниско, колкото им разрешаваше гребането. Почти не виждаха вече над стените на лодката, не виждаха водата, а само нощното небе и звездите за ориентир. Пред очите на Хапеда всичко се замрежи. Той се почувствува из един път отслабнал и безразличен към всичко, което ставаше край него. Но нямаше повече сили, за да го изрече. Усети, че увиват нещо около главата му бързо и несръчно; че какво пък, той май можеше да заспи вече.

Лодката полетя към някаква водна яма, издигна се нагоре и едва не се обърна. Беше се изправила над буйна пяна, подът й сякаш въобще не се опираше на водата, после отново се олюля надолу и една мръсна вълна напълни дъното й. Неочаквано за себе си Часке видя, че се намира в средата на буйната река. Потопи греблото; някой обаче го дръпна от ръката му, сякаш по-силна от неговата ръка се бе намесила. В същия миг греблото изчезна. Часке видя как лицето на вожда се подаде от жълтата погибел на тинестата вода; устата на плувеца бе почти раззинала, докато той си поемаше дъх; вождът се задъхваше силно. Веднага след това приливът отново го заля.

Нещо разтърси силно лодката и тя се запъна. Часке иска ше да се хвърли натам, но нямаше смисъл. Лодката остана така, както беше, наведена към прииждащите води. Момчето се вдигна на крака, защото му се стори, че отдолу има твърда почва. Огледа се изненадано.

Сега забеляза пред лодката закръгления връх на един хълм, който се подаваше малко над водата. Тревата върху закръглената могила беше съвсем повалена и нагизнала във вода и кал. От време на време мръсен поздрав откъм реката заливаше върха на непокорената височина. Така, значи лодката бе заседнала! В такъв случай… средата на реката беше зад нея. Защото леките възвишения, върху които дъното й можеше да заседне, не се издигаха в коритото на реката, а в широката долина от двете страни на бреговете, които сега бяха залети.

Ами сега какво? Токай-ихто трябваше да каже.

Но къде беше вождът?

Часке сам си заповяда да не се плаши. Реши да се огледа внимателно наоколо.

Плувците често бяха изчезвали под опасните вълни и отново се бяха показвали на повърхността. Наоколо действително не се забелязваше нищо, а и във вировете, и сред бушуващите вълни по средата… също нищо.

Значи трябваше да чака. Момчето овладя със силата на волята сърцето си, сякаш го стисна с ръка, за да го усмири. Нито един удар в повече!

Той все още се намираше сред необгледната река. Около него нямаше нищо друго освен вода, враждебна пустош, а горе над нея — безразличният насмешлив месец. Колко мръсна и зла беше безбрежната вода! Тя се въртеше и политаше напред, и звучеше, завърташе се и гъргореше, и запращаше пръст и парчета лед към лодката. Една жива коза заплува насреща върху малко островче земя. Тя беше вцепенена; Часке видя разкъсаната уста, втренчените от ужас очи на животното. Трябваше да отвърне поглед. Когато вдигна очи, нищо повече не се виждаше. Един водовъртеж беше погълнал всичко — островчето, дърветата, тревата и козата. Само няколко пенести мехура кръжаха още над гроба, където всичко бе изчезнало.

Вятърът повя над пролетните води, слизащи от планината след топенето. На запад, нагоре по течението на реката, от тъмните облаци проблесна със зигзагообразен огън окото на една гърмяща птица. През рева на водата прокънтя още един друг, по-приглушен звук. Беше изкрещяла гърмящата птица. Ледена тръпка присви сърцето на Часке и по гърба му пробягаха тръпки на ужас. Той не можеше да помръдне лодката, не можеше да почне да гребе, не можеше да се приближи до брега през буйните води. Трябваше да чака. Хапеда още не бе дошъл в съзнание. Мечето се притискаше изплашено о коля-ното на Часке.

Трудно беше да чакаш, особено когато си съвсем сам сред пустата река и над теб се задава буря. Момчето се огледа наоколо.

— Токай-ихто! Токай-ихто! — завика звънливо. — Токай-ихто! — Водата и вятърът погълнаха гласа му.

Никакъв отговор. Наоколо водата течеше, надигаше се, нататък, нататък и влачеше със себе си какво ли не. Часке стисна юмруци пред очите си. Щом всяка надежда беше угаснала, той беше готов да се хвърли във водата и да умре.

Но беше длъжен да чака, дълго още трябваше да чака, докато отслабне като козата…

— Токай-ихто! Токай-ихто!

Изведнъж чудото се случи. От тинестата вода се подаде един перчем, целият облепен с треви и мръсотия.

— Токай-ихто!

Все още до колене във водата, вождът закрачи към момчето. В едната си ръка носеше Черната скала, който хъхреше и си поемаше с мъка въздух. Часке приготви ласото. Токай-ихто, кимна на момчето, че го иска. Той завърза за единия край тялото на спасения, а за другия себе си през гърдите. После положи мълчаливо полуизпадналия в безсъзнание върху заобления връх на възвишението, което водите от време на време заливаха до глезен, и подпомогна нормализирането на дишането му, докато най-сетне момъкът успя да се изправи, олюлявайки се, и започна да плюе вода. Той се държеше здраво за вожда, кашляше и се задъхваше.

— Водовъртежът ме беше свлякъл надолу… въобще не вярвах, че ти ще ме извадиш.

Вождът огледа лодката. Часке вдигна очи към него и от погледа му не убягна, че и дъхът на Токай-ихто излизаше дълбоко от гърдите му и че кръвта във вената на врата му биеше бързо. Телата на двамата плувци бяха посинели след дългия престой в ледената вода. Телата им бяха ледени, кожата им се беше свила от студ и беше станала съвсем грапава. Зъбите на Черната скала тракаха.

Но Токай-ихто, изглежда, не мислеше за почивка. Той даде знак и момчето седна отново в кожената лодка. Вождът я тикна напред, докато вълната я поде. В същия миг той се понесе подир нея, плувайки. Черната скала го последва.

Лодката отново затанцува над мократа смърт. Пътуването продължи още дълго. Но след всичко случило се сега на момчето Часке всичко му се струваше много по-лесно и по-леко. Ръката на Токай-ихто блъскаше и направляваше отново лодката през набъбналите тинести води, дървета и късове лед минаваха край тях, надалеч кънтеше гръмотевица, по небето се святкаше. Лодката се олюляваше и се въртеше; Часке се хвърляше ту насам, ту натам, за да не се преобърне. Постепенно усети, че лодката тръгна по-леко. Когато се осмели да се огледа наоколо, високият бряг беше вече близо. Съвсем замаян, той усети най-после как един малък залив прие лодката. Тя се вдигна отново като върху гърба на дърпащ се кон, после се плъзна върху една плоска вълна на сушата. Часке усети клатушкането от блъсването на лодката о брега. Двамата плувци вече стояха на тревистия склон и държаха лодката. Токай-ихто кимна на Часке да излезе. Момчето се подчини с вдървени крака. Вождът изнесе припадналия Хапеда, мечето, оръжията и паницата. После изтегли лодката на сухо. Склонът беше полегат. Достатъчно беше да направят само няколко крачки и можеха да се разположат.

Часке седна в тревата. Изяде парче месо, защото вождът така искаше. Ако можеше да разсъждава спокойно, трябваше да се зарадва, че вече бе надвил Мисури. Ала мислите му все още се въртяха като водата в коритото на реката. Не можеше нито да се радва, нито да се страхува.

Видя само, че Токай-ихто отново се изправи и разглеждаше небето. Вождът бе преметнал през рамо светлия си лък и колчана със здраво захванатите стрели. Момчето се опита да проследи погледа на вожда. Чак сега заплашителните облаци над горното течение на реката стигнаха до съзнанието му. Добре, че пътуването им беше свършило.

Той продължи да обглежда околността заедно с Токай-ихто. На север прерията се разстилаше широка, тревиста, хълмиста и самотна, каквато Часке я познаваше, откак се помнеше. На хоризонта се очертаваха планините, по-ниски от Черните хълмове, откъдето те бяха дошли. Погледът на То-кай-ихто сякаш остана по-задълго върху тези далечни гористи планини, но после неочаквано той се извърна назад и погледна момчето така, че Часке почти се изплаши.

Какво щеше да прави Токай-ихто сега? Часке, Черната скала, Хапеда и мечето стояха спасени на брега, ала всички останали бяха все още оттатък, седяха там край своите сухи лодки, между Ред Фокс и страшната вода: майка му, баща му, Светкавичен облак, Уинона…

— Аз ще тръгна нагоре по течението на реката — чу момчето да казва вождът на зъзнещия и треперещ боец Черната скала, — водата ни е отвлякла много надолу. Щом Гърмящата птица престане да крещи и дъждът, който ще дойде, отмине, аз ще преплувам реката обратно. Ти ще останеш тук при момчетата. Вървете към Гористите планини, които виждате на север. Пред тези Гористи планини свършва земята, която владее Великият баща във Вашингтон, и оттам ще навлезете в земята на Великата майка[1], която ще даде възможност на малкото останали наши шатри да живеят в мир, ако ние можем сами да се изхранваме. А за да се справим, вие ще трябва да намерите при Гористите планини човека на име Адамс. Ето — Токай-ихто подаде една торбичка, — дайте му това злато и той ще купи земя, върху която ще можете да живеете свободно.

Младият вожд млъкна. Стана, обърна се и тръгна. Часке го проследи с пламнал поглед.

Една светкавица разсече небето и се заби с крясък в земята. Страшната жълта вода проблесна мътно от мрака. Гърмящата птица крещеше и махаше с криле. Далече горе по брега се провидя Токай-ихто, който крачеше напред, несмущаван от светкавиците и гръмотевиците.

Часке беше привлякъл Хапеда към себе си. Самият той се беше облегнал на Черната скала и усещаше мократа козина на малкото мече, което отново се притискаше към него. Бурята свиреше и шумолеше в храстите. И ето пак трябваше да чакат, да чакат!

По времето, когато Часке заспа на север от Мини-Соус, капнал от умора, върху рамото на Черната скала, а Токай-ихто тръгна обратно към своите, Къдрокосия Чапа има едно отвратително преживяване на южния бряг на голямата вода.

Боецът не стоеше върху възвишението, където се бяха загнездили повечето мъже за отбрана срещу вражеско нападение. Лежеше на преден пост в една защитена от лунната светлина падинка на склона на брега. Дълбоко загрижен наблюдаваше задаващата се буря по небето и носещите се напред тинести води на реката. Бученето на водата се смеси с плющенето на дъжда. Чапа не виждаше вече нищо, но чу през шума от дъжда и вятъра изстрели. Горе на възвишението се бе завързал бой. Ред Фокс беше хитър; той беше се възползувал от непрогледното време, за да се примъкне насам със своите хора.

Сега изплющя гърмеж и край Бобъра и един куршум мина край перчема му. О, не, лисичке моя, още не сме стигнали дотам; скалпът на Бобъра е добре сраснал за черепа му. Къдрокосия стисна лъка и стрелата и запрати няколко стрели с обратна кука към върха. Излезе от скривалището си и започна обикаля бегом под прикриващия го леещ се дъжд; нека ония мислят, че на отсамния бряг е пълно с бойци. От педдесет или сто метра разстояние отново стреляха, ала Бобъра остана незасегнат. Когато дъждът понамаля, той почти бе запратил всичките си стрели. Но и на врага, изглежда, вече му стигаше. Хитрият Бобър се върна с голяма предпазливост в своята падинка до брега. Тя беше празна и той се загнезди вътре.

Щом дъждът престана и кръглата луна отново освети прерията, Бобъра започна да оглежда напрегнато околността.

Какво?… Но не, това не е възможно!

Бобъра хвана главата си, за да се убеди, че е буден и че не сънува.

На няколко коня разстояние от него в тревата седеше някой. Той напомняше смешно лишения от своята генералска униформа Татокано. Младежът седеше с кръстосани крака; дъждовните капки се стичаха от контешки сресаната му и разделена на път коса и по натритата му с мас кожа. Гледаше глупаво към осветената от луната местност.

Дали този тип има оръжие? Пушка или лък явно няма, но ножът и секирата му, изглежда, са пъхнати в колана.

Иначе надлъж и нашир върху откритата, нагизнала от дъжда поляна и по отвесния бряг не се виждаше нищо подозрително. Младите бойци, които лежаха надалеч, не издаваха никакъв звук. Дали и техните очи бяха съгледали контешкия глупак?

Бобъра реши да разбере какво означава това. Започна да се примъква тихо напред, за да се приближи към седящата фигура откъм гърба. Пълзеше на четири крака, притиснат досами земята, и тикаше пушката пред себе си. Докато се примъкваше така според всички правила на военното изкуство, почти го досмеша и същевременно му стана неприятно.

Бобъра достигна целта си и вече лежеше толкова близо до младежа, че можеше направо да го хване с ръка. Може би наоколо имаше врагове, които наблюдаваха всичко и на които той щеше да се издаде, ако предприемеше сега нещо. И все пак не можеше да остави суетния лос да си седи ей така в тревата. Прикрит от гърба на момъка, Бобъра изправи леко само горната част на тялото си, сграби неподозиращия нищо мла — деж за врата и бавно повали тялото му назад. Нападнатият не се опита да се отбранява. Нито започна да рита, нито посегна към оръжието си, а просто легна в тревата, подчинявайки се на придърпващата го назад ръка, и погледна внимателно Бобъра.

— Такова чудо като тебе през целия си живот не съм намирал — рече Бобъра, безкрайно учуден. Той пусна пленника си и легна до него. — Какво си ми кукнал тук като сливов храст, който чака да порасне под дъжда?

— Тебе чаках — отвърна Татокано доволен.

— Мене? Чакал си ме?

— Да ти нали ми каза, че мога да се върна. Запази ли ми генералската униформа?

Бобъра изстена тихо. Из един път си представи как това прерийно куче се изправя с цилиндър на главата пред очите на вожда Токай-ихто.

— Знаеш ли — рече той, — ти си все още много глупав. Не сме стигнали още до твоята униформа, съвсем не ни е до нея.

Най-напред ще ми кажеш по какъв начин дойде дотук!

— Изтичах в дъжда. Фреди Кларк, Червената лисица, ми описа съвсем точно къде трябва да седна. Каза, че ти си тук и аз трябва да те чакам.

Очите на Бобъра се разшириха.

— Така. Значи Ред Фокс е бил сред стрелците и ме е видял.

— Да. Той каза, че ти си смел боец и че за мен ще бъде чест да се оженя за някоя девойка от твоята шатра.

Бобъра плю, което не беше съвсем лесно в легнало на гръб положение.

— Така. И после той те изпрати тук?

— Да. Каза, че мога да остана при вас.

— Дали ти ще останеш при нас, ще определи Токай-ихто, а не Ред Фокс, разбра ли?

Генералът явно стана неспокоен.

— Ти ми обеща!

Бобъра усети, че започва да му се гади.

— Да, но — осигури се той — ти трябваше да дойдеш при нас на оттатъшния бряг на Мини-Соус при новата луна, когато твоите клетви, дадени на дългите ножове, нямаше да бъдат валидни повече. Какво търсиш сега при нас? Върви и виж придошлата река. Готов ли си да я преплуваш?

— Не, няма да я преплувам. — „Красивият Еди“ се усмихна.

— Виж, това вече е умна приказка, някогашен собственико на униформа. Аз мога само да ти кажа, че дори Токай-ихто трябваше да води борба с тези води.

— О! О! Нима той е стигнал вече оттатък?

— Той е вече на оттатъшния северен бряг! Вие никога повече няма да можете да го хванете!

Еди придъвка с празна уста и развъртя очи.

— Но това е подло — рече след това. — Да преплува пръв, а да остави вас тука!

Бобъра се премести съвсем близо до момъка.

— Само още една-единствена подобна дума… и тя ще ти бъде последната!

Еди Татокано, изглежда, съвсем бе изгубил пусулата.

— Ние пък мислехме, че той е още тук. Тогава ти щеше да можеш да говориш с него.

— Аз ще мога още често и дълго да разговарям с Токай-ихто, когато ние всички успеем да преминем Мисури.

— Но вие няма да минете оттатък, щом като Фреди Кларк не го желае! — заекна Еди. Той явно непрекъснато трябваше да си припомня онова, което го бяха научили да говори.

— Ще видим това. Не можете да ни стреснете с вашите няколко пушки!

— Ние сме много на брой и сме силни! — закани му се глупакът с генералски глас — Към нас се присъединиха фермери и каубои, и овчари, които е трябвало да се спасят от залелите долината води. Те се страхуват, че Токай-ихто ще избие жените и децата им и ще заграби пъстрите им бизони. Те знаят, че Токай-ихто е жаден за мъст като ранена мечка.

— Той има достатъчно основания за това, жалка жабо! Те го знаят и затова се страхуват от него и вярват на всички женски лъжи.

— А вас те не ви мразят. — Еди Татокано бе започнал да говори по-бързо; явно отново бе налучкал пътя. — Вие никому не сте сторили нищо и затова можете да се върнете в резер-вата или да се прехвърлите в Канада; на Фреди Кларк му е все едно. Фреди е много голям боец. Той не иска нищо друго освен скалпа на Токай-ихто.

През чертите на лицето на Бобъра премина тръпка, която не предвещаваше нищо добро. Младежът не я беше забелязал. Той продължи да говори свободно:

— Да, така е. Вие откраднахте много мустанги на дългия нож Роуч; но всичко това ще се оправи, щом му ги върнете. След това можете да вървите, където искате.

— Без Токай-ихто?

— Да. — Еди Татокано се навиваше все повече. — Хитрия Бобър има голям ум и затова Червената лисица предложи той да разговаря с Токай-ихто. Вие всички се страхувате от Токай-ихто. — Младежът сниши глас. — Но който не се страхува от него, на него той му се подчинява. Това известно ли ти е?

Бобъра мълчеше мрачен.

— Не ви ли е разказвал за това? Мога да си представя.

Шонка му каза, че е син на предател. Тогава той онемя и се остави да го пребъркат за оръжие. Аз го докоснах…

Докосването на един боец означаваше за индианците победа над него.

В лунната нощ Татокано не можеше да забележи въздействието на своите думи върху Бобъра, затова продължи несмущаван от нищо:

— Над онзи, който не се страхува от Токай-ихто, той няма власт. Ти трябва да го накараш да ни се предаде. Тогава всички вие ще бъдете свободни и ще станете наши братя.

Бобъра все още не бе казал нито дума.

— Разбираш ли сега? Аз мога да се върна при вас, щом Токай-ихто умре. Той не би ме търпял във вашите шатри, защото никога няма да забрави, че аз го видях, когато бе останал без сила. Но когато него няма да го има вече… Меден цветец ще стане моя жена!

Бобъра бе стиснал еластичната си сопа.

— Виж! Погледни добре: ти ще умреш!

Татокано понечи да скочи и да побегне. Ала юмрукът на Бобъра го стискаше здраво и един-единствен удар сложи край на живота на суетния предател. Боецът изтегли убития по тревата и го хвърли през високия бряг в буйните води. Тялото пльосна и изчезна.

После Бобъра отново се върна в своята падинка и продължи да дебне врага.

Докато Бобъра преживя тази странна и отвратителна случка, Четансапа стоеше на западния край на залива и гледаше към придошлата вода. Тя нито се бе укротила, нито бе станала по-чиста. Час след час течеше надолу между високите си брегове. Зад Четансапа се чуваха тихо и тъжно песните за мъртъвците от Мечата орда, които бяха паднали по време на нападението на белите мъже при силния дъжд. Охитика виеше към небето с подвита опашка. Той седеше все още на мястото, където Мечите момчета бяха влезли в лодката.

Още преди кучето Четансапа откри един завръщащ се плувец. Усмивка разтегли дълбоките бръчки на лицето му. Този плувец не можеше да бъде никой друг освен Токай-ихто.

Сега вече и Охитика бе забелязал нещо. Завъртя се около себе си с буйна радост, затича надолу и явно бе решен да се хвърли във водата и да заплува към своя господар. Едва когато видя обаче, че буйната вода веднага го повлече, той се върна и излезе, нагизнал от вода, на брега.

В това време Токай-ихто стъпи на брега и излезе навън. Водата се стичаше по тялото му. Той хвана с ръка мръсотията, която се бе закачила по косите и раменете му, и я запрати назад.

Бавно закрачиха мъже към временния бивак и Черния сокол разказа на вожда всичко, което се бе случило. На брега все още стояха някои момчета и старци, сред тях и Хавандшита. Жените и децата бяха будни и гледаха към завръщащия се. Светкавичен облак също се бе измъкнала от своята кожена завивка и стоеше на склона. Буйният Охитика сподели с нея част от радостта си с мокрите си лапи. Тя го отпрати ядосана, защото се страхуваше, че може да пропусне някоя дума от онова, което сега Четансапа каза на Монгшонгша.

— Хапеда и Часке са на оттатъшния бряг — рече той.

Монгшонгша се изправи като тревичка, когато завали дъжд след засуха. Светкавичен облак сложи бързо ръце пред лице-то си и се извърна. Срам я беше да покаже колко много се радва и избяга. Черния сокол чу как девойката извика приятелката си Гущерчето; тя бързаше да й съобщи онова, което беше чула. Боецът също се усмихна освободен. Той беше благодарен от все сърце на вожда, задето бе отвел вече двете момчета на сигурно място, но за такова нещо не се говореше.

Четансапа изчака, докато Токай-ихто се загърна с кожената завивка и се изтърка до сухо. Уинона му бе приготвила месо в една паница. Ако Черния сокол не се лъжеше, това беше парче от меча лапа. Месото бе запазено прясно в снега, после сигурно бе започнало леко да мирише и може би бе развъдило вече мънички червейчета.

Токай-ихто не се подвоуми да го изяде. Когато подаде паницата, Ситопанаки я пое от ръката му. Четансапа видя как девойката от племето на черните ходила извърши гази проста услуга. В държането на дъщерята на чуждия вожд имаше мно-го гордост и неприкрито покорство. Беше ли забелязал и Токай-ихто това? Вождът отново се бе изправил. Понечи да вземе пушката си, ала разбра, че Шеф дьо Лу бе изстрелял и последните й патрони. Без да каже нито дума, той пое лъка и стрелите си и се отправи заедно с Четансапа към възвишението, за да се запознае оттам с положението.

Денят минаваше в потискаща тишина. Наоколо нямаше нищо друго освен реката, чиито води се жълтееха от размита-та глина, зеленеещи се поля и синьо небе. Мустангите пасяха Жените мълчаха и чакаха. Когато вечерта наближи, Уинона пристъпи към Светкавичен облак, подаде й парче завито месо и й заръча, когато се спусне мракът, да изтича внимателно надолу по брега и да отнесе храната на Хитрия Бобър.

Светкавичен облак изчака, докато слънцето се скри и сумракът на здрача премина в нощ. После побягна бързо по брега, покрай тинестожълтата, заливаща тревите по склона река към скривалището на своя чичо. Бобъра бе превърнал заедно с делавара малката падинка в дълбока яма. Седеше там сега сам; другарят му явно бе отишъл на по-нататъшен съгледвачески обход.

Бобъра погледна мило девойчето и го притегли при себе си в ямата. — Какво ми носиш? Стар кон?

Светкавичен облак прозря от шегата тихата тъга и усети доколко яденето беше безразлично на чичо й. Бобъра разви пакетчето и помириса съдържанието му. После зави отново месото, пъхна го в един ъгъл на ямата и го покри с пръст.

— Нека дойде Шеф дьо Лу — каза той. Светкавичен облак можеше да си върви вече, но тъй като беше сама с чичо си, тя го погледна умолително. Може би той най-после щеше да й каже нещо?

— Какво знаеш ти в същност? — попита Бобъра и погледна над прерията през пролуката, която сам си бе изкопал.

Ливадите бяха осветени от луната; в ямата обаче беше съвсем тъмно.

— Знам, че уачичун вече не стрелят и че Планински гръм е бил при тях да преговаря, и че Токай-ихто…

— Оръжията ще почиват до утре вечер — заговори Бобъра, продължавайки да гледа през пролуката. — Ако дотогава ние не сме предали Токай-ихто на Червената лисица, уачичун ще започнат да стрелят отново.

— Но вие няма да предадете отново вожда! — възкликна Светкавичен облак твърдо и почти заплашително.

— Не, няма да го изоставим.

Нещо трепна в гласа на Бобъра и девойчето се почувствува неловко.

— Нека и аз да погледна оттам! — помоли се тя. Чичото я изтика пред себе си. Докато той трябваше да се навежда дълбоко, Светкавичен облак се надигна на пръсти и надникна през пролуката. На юг се виждаха няколко групи коне. Ездачите бяха слезли от тях и сигурно лежаха в тревата. Светкавичен облак започна да ги брои.

— Колко са много! И все така близо до нас ли са? Коне, които човешкото око може да разпознае през нощта и следователно човек може да се прицели в тях, се струваха на Светкавичен облак „близо“ дори окото да ги виждаше съвсем мънички.

— Не, не са били все толкова близо. Но откакто оръжията мълчат, тия койоти набраха смелост и се приближиха още повече.

— Да — рече Светкавичен облак, — тогава ние ще трябва да се бием, и ако не можем да ги победим, ще умрем. Макар да съм само едно момиче, аз ти казвам, че не изпитвам никакъв страх. Та нали Мечите момчета вече са оттатък реката!

— Да, това е добре.

Светкавичен облак се покатери по стената на ямата и изтича обратно към временния бивак.

И тази нощ мина. Когато се развидели, Светкавичен облак си помисли, че сега започва денят, в който трябваше да свърши примирието.

Светкавичен облак сгъна старателно завивката си и слезе заедно с Уинона, Ситопанаки и Подигравчийката малко по-надолу в заливчето, за да се измият. И днес тя сплете гладко и чисто плитките си. И току поглеждаше към водата. Тя беше спаднала вече цяла педя. Виждаше се полуизгнила трева, по снопчетата й се беше спряла нагичнала пръст и довлечени кой знае откъде парчета дърва. Смърдеше на мърша. Когато вълна от реката влизаше навътре, тя отново издигаше мръсотията до предишното й равнище и свеждаше клоните на върбалаците, които вече се бяха подали навън.

Жените се върнаха и седнаха на предишните си места между лодките. Еднообразният ритъм на песента на Хавандшита се носеше към реката. Хавандшита пееше тайнствена песен. Светкавичен облак забрави всичките си съмнения и се заслуша натъжена в песента. Песента разказваше за мечка, момичето разбра това, и сигурно беше прастара.

Светкавичен облак се замисли. Ако искаха мечата майка да им помогне, трябваше да бъдат чисти и смели. Девойчето се изправи и тръгна към своята приятелка Гущерчето. Тя също стана и посрещна Светкавичен облак. Двете момичета тръгнаха заедно нагоре по склона и се спряха едва когато бяха вече съвсем сами.

Поговориха тихо помежду си и си дадоха обет да говорят винаги истината пред своите сестри и братя и да не ядат нищо през целия ден. След това се хванаха за ръка и се върнаха обратно към бивака. Тайнствената песен все още се носеше в настъпващата утрин.

Двете приятелки седнаха край Унчида. Унчида беше мъдра и можеше също да разговаря с мечките. Край нея девойчетата се чувствуваха защитени. Лицето й излъчваше някакъв тъмен блясък; старата жена се беше намазала с пепел, защото постеше. Светкавичен облак и Гущерчето също поискаха пепел. Взеха си от носачите на огьня, които бяха пренесли никога незагасващия огън в парче изкорубен брезов ствол от Конския поток през резервата чак дотук, край голямата Тинеста вода. Когато момичетата седнаха отново до Унчида, те сложиха ръка пред устата си и заговориха скришом с Великото тайнство. Уинона и Ситопанаки се присъединиха към тях. Сега мислите на всички трябваше да вървят по един и същ път. Тогава те може би ще успеят да победят злия враг.

Времето минаваше бързо като оттичаща се вода.

Когато дойде пладне и конете престанаха да пасат, Бобъра се върна в лагера. Той сякаш куцаше по-силно от обикновено. Приближи се към мустангите. Кафявият жребец, който Чапа яздеше обикновено, се изправи, когато видя да се приближава господарят му. Той се облегна на животното и започна да си играе с черната му грива. Стоеше и чакаше.

Макар че никой не се помръдваше, сред насядалите хора се възцари необяснимо безпокойство. Хавандшита беше млъкнал и гледаше неотстъпно към възвишението, където съгледвачите стояха на пост, скрити в тревата. Там сега се появи Четансапа, а откъм реката се приближаваше Шеф дьо Лу. Той не бързаше и от лицето и държането му също лъхаше нещо необяснимо и подтискащо, което не допускаше въпроси.

Въздухът сякаш затрептя от лека температура, когато най-после се зададоха Токай-ихто и Планински гръм. Гърдите и гърбовете им бяха голи и боядисани в червено, с боята на кръвта. Боята на кръвта не означаваше, че тези мъже искат да убиват или ще умрат; още от прастарите времена на човешкия род червената кръв винаги е била знак на мощния живот, който иска да победи смъртта. По време на бой мъжете имаха нужда предимно от такава жизнена сила и затова символичното червено боядисване на телата беше обичай на много племена.

Когато двамата млади вождове стигнаха до стария заклинател, там вече бяха дошли и Черния сокол, Шунктокеча и Бобъра.

Гласът на Токай-ихто прозвуча спокойно и приглушено.

— Накарах да ви извикат — чуха го да казва трите жени, — за да научите какво реших. Оръжията ще почиват, докато слънцето залезе, вие знаете това. Тогава тайнствените железа на уачичун ще заговорят отново, освен ако Токай-ихто, синът на Матотаупа, се предаде на Червената лисица. — Вождът направи кратка пауза. — Аз изпратих да съобщят на Фред Кларк — продължи след това, — че съм готов да разговарям с него. Ако и той е съгласен, нека да ме уведоми до един часа след пладне. Неговият пратеник вече беше тук. Вие го видяхте да идва и да си отива.

— По-добре да го виждаме да си отива, отколкото да идва — подхвърли Четансапа.

Вождът се направи, че не е чул.

— Фред Кларк ще се приближи до южния подстъп на възвишението, щом ме види, че идвам. Ще го изслушам и ще му отговоря. Вече тръгвам. Вие ще ме съпроводите.

Думите на вожда прозвучаха така, сякаш той говореше за някакво съвсем далечно събитие. А от тона му накрая ясно про-лича, че не очаква никой да му противоречи. Възцари се мълчание, но тишината не означаваше съгласие. Очите на Четансапа засвяткаха. Вождът го пресече, преди той да заговори.

— Вие ще ме съпроводите и ще чуете какво ще се говори там. Заповядвам.

Никой не отвърна.

Вождът Токай-ихто се изправи. Поздрави Хавандшита с уважение и тръгна, съпроводен от Планински гръм, покрай възвишението към конете. Четансапа, Шеф дьо Лу и Чапа също се бяха изправили, ала все още не се помръдваха от местата си.

Тръгналите напред вождове минаха край приготвените лодки и покрай жените и децата. Светкавичен облак гледаше към земята. Тя видя краката на вожда, обути в мокасините, които ръката на Уинона бе ушила. Крачките се забавиха. Вождът се спря пред девойчето.

— Страхува ли се Светкавичен облак? — попита той. Момичето вече се беше изправило.

— Не — отвърна то твърдо и с някаква непозната и на него досега увереност. — Токай-ихто, нашият вожд и Син на Великата мечка, ще принуди убиеца на Матотаупа да се бие. Той ще убие убиеца на своя баща, защото смъртта е справедливо наказание. Токай-ихто ще ни отведе през Тинестата вода към нов живот.

Момичето не се поколеба и не заекна. Беше изговорило думите съвсем ясно и само се изненада от това. Двамата вождове и вървящите след тях бойци явно също се бяха изненадали, защото гледаха Светкавичен облак внимателно и сериозно, и миг след това никой повече не се колебаеше.

Бойците се отправиха заедно със своя вожд към конете. А Светкавичен облак седна тихо на мястото си и съпроводи с очи мъжете. Усети как Унчида я погали по главата и я чу да казва:

— Добре.

Бойците яхнаха конете и ги поведоха нагоре по склона, после завиха към откритата прерия.

Слънцето светеше от юг и изпращаше трептящите си лъчи срещу очите на ездачите. Шеф дьо Лу усещаше под себе си освободените след неколкодневна почивка сили на своя пъстър жребец, който следваше, цвилейки, водещия кулест кон. Шеф дьо Лу трябваше да задържа животното. Той беше избрал Токай-ихто за свой вожд и Токай-ихто вече бе казал думата си. Шеф дьо Лу се подчиняваше. Земята отстъпваше под копитата на галопиращите коне. Проточилото се дълго възвишение бързо се изтегли край ездачите. То изглеждаше мирно и безлюдно; само очите на бойците, които знаеха как се разполага обсада, откриха другарите си по скритите места. Далече долу на юг делаварът скоро забеляза вражеските ездачи. Сега сред тях настана някакво раздвижване. Три точки се отделиха и като нарастваха бързо, започнаха да се приближават към дакотските бойци.

Шеф дьо Лу се стараеше да си запази пролука покрай яздещите пред него към приближаващата се вражеска група ездачи. Той вече беше познал голямата широкопола шапка на предводителя на отсрещната група. Този ездач яздеше златисточервен кон. Шеф дьо Лу позна гордата дореста кобила, която някога бе принадлежала на майор Смит.

Убиецът действително се бе осмелил да дойде! Вече се приближаваше. Галопът на мустангите преодоля и последното разстояние между стремящите се един към друг ездачи.

Дръпнаха рязко конете назад и всички се заковаха на място. Двамата предводители бяха преценили съвсем точно разстоянието и сега стояха непосредствено един срещу друг. Зад тях спряха и съпровождачите им. Цареше пълна тишина. Забръмча пчела, нищо неподозираща, търсеща цветя; всички я чуха, защото никой не говореше и все още никой не бе поздравил.

Като по споразумение съпровождачите на двамата големи врагове насочиха в един и същ миг конете си вдясно и вляво напред, за да се подредят отстрани на своите водачи. Тъй като Черния сокол и Планински гръм свиха наляво, Шеф дьо Лу и Хитрия Бобър изведоха конете си от дясната страна на Токай-ихто.

Сега делаварът имаше възможност да наблюдава свободно враговете: в средата стоеше Ред Фокс с широкополата си шапка, вдясно от него Шонка, когото омразата и срамът все пак бяха успели да накарат да премине ледоносната Йелоустоун-Ривър; вляво стоеше един слаб, високо израсъл прериен ловец. Делаварът го познаваше от времето, когато беше служил като съгледвач на белите мъже край канадската граница. Прякорът на този ловец беше Шарлеман.

Все още никой не бе продумал нито дума. Шеф дьо Лу погледна към Токай-ихто. Държането на вожда излъчваше спокойствие, от което можеше да се очаква, че би продължило часове, а може би и дни. Дори кръвта сякаш се бе поддала на будния му сън и не се придвижваше повече с тласък през вените на врата и през слепоочията. Ръцете му държаха без напрежение пушката напреко върху гърба на коня. По китките на ръцете му още личаха следите ох оковите.

Делаварът знаеше, че кипящото нетърпение на белия мъж отсреща щеше да наруши тишината.

Червената лисица скочи на земята. Тупването на тежките му ботуши беше първият шум, който се чу между двете групи. Той дръпна шапката от главата си, така че се показа грамадният му череп с огненочервените коси, и пристъпи три крачки напред към дакотския вожд. Токай-ихто остана на коня си и гледаше надолу към своя враг. Дясната му ръка изпъна юздата, тъй като кулестият жребец отвори уста към приближаващия се мъж и сега животното дебнеше със смъкнати назад уши следващата възможност да захапе омразния бял мъж.

Червената лисица се разсмя прегракнало и принудено. Устните му оголиха жълтите зъби.

— По дяволите — рече той, — тоя гривест дявол още ме помни. Ние не можехме да се понасяме с него… — И махна пренебрежително с ръка — Но това беше някога. — Той затвори уста и сведе наполовина клепачи, за да не изпусне никаква непроверена дума и нито един открит поглед. — Хе! — процепи след това прекалено високо тишината. Ето те и теб, Хари, това е добре! Ти знаеш как стоят нещата, нали?

— Не. — Гласът на Токай-ихто прозвуча чужд и подигравателен.

— Не? Нима твоят бинтован с лико пратеник — говорещият посочи представителя на черните ходила, — нима той не е посмял да ти предаде, каквото му съобщих? Тогава аз ще ти кажа какво става тук. — Червената лисица говореше все още високо, почти крещеше. — Вие искате да се прехвърлите през Мисури! Ти не си сляп, видя реката. Цялата долина се е превърнала в река. Преди по-малко от десет дни водата няма да спадне. Десет дни… са доста време. На мен те ми стигат. Ние имаме куршуми, вие нямате. Тая пасмина от жени и деца ви пречи. Ясно е, всичко е напълно ясно. Вие представлявате само шепа трупове, стига аз да пожелая това. Но аз не го желая… на мен ми трябваш само ти. Така че ела, приятелю мой! Днес ние двамата с теб сме квит и най-после ще се сложи край помежду ни.

Токай-ихто не отговори.

— Все още ли не можеш да се решиш? — Около зъбите на Червената лисица се събра слюнка като на прегладнял пес. — Все още ли не? Не мога да те упрекна, задето решението ти се бави, скъпи мой. Сигурно те е страх мъничко?

Вождът мълчеше.

— И с мълчанието си няма да стигнеш никъде. Разбира се, то ти е удобно и ти придава достойнство защото ги изобщо си истински вожд — потомък на нелоши родители, аз знам това. И от Топ, твоя старец, се излъчваше такова нещо, когато беше трезвен. Но както и да е! Щом те видя, винаги си спомням за старите времена; въпреки всичко те бяха най-добрите. Ние бихме могли да си говорим понякога за това време там долу в резервата, ако дойдеш с мен, разбра ли ме какво говоря?

Вождът продължи да мълчи.

— Е, добре, тогава аз ще ти го обясня. — Червената лисица откопча кожения си жакет.

Шеф дьо Лу видя ръцете му — истински силни кокалести пръсти на кръвожаден звяр. Те отвориха жакета и извадиха от левия джоб на гърдите едно писмо.

— Ето, вземи това и го прочети.

Токай-ихто не се помръдна. Ръката му продължаваше да държи опъната юздата.

— Какво? Не искаш ли? — Червената лисица пъхна отново писмото в джоба и започна да закопчава бавно и старателно жакета си, сякаш затваряше порта на укрепление. — Има да ме молиш да ти дам да прочетеш това писмо, но вече ще бъде късно.

Когато пръстите с острите нокти закопчаха и последното копче, от очите на врага светнаха зелени пламъци.

— Куче! — изрева той и челото му пламна неочаквано от букналата кръв. — Нищо ли не си чул от съобщението, което възложих да ги предаде гладко сресаният ти другар от детинство? Ти можеш да дойдеш, многоуважаеми Токай-ихто, и да продължиш да си играеш на вождове в резервата в деня, в който аз те отведа там, та и на мен щастието да ми се усмихне най-после. Не казвай отново не, Хари, съветвам те, недей! Ти вече ми отказа веднъж — и скъпо ми плати! Не се опитвай повторно! Никой не може да се опълчи срещу мен ненаказано! — Чудовището се разсмя кратко и грозно. — Виж, погледни моята кобила, познаваш ли я? Тя принадлежеше на твоя покровител, на майора с белите коси. И той искаше да се бори с мен! Хе-хе! Той е мъртъв! В земята е студено, там лежи той; само че водите навсякъде са придошли, може отново да са го изровили; от това не може да те опази ни кръстът, ни сабята! — Червената лисица се разсмя още веднъж. — Дрън! Дрън!

Устата на Токай-ихто мълчеше. Дори не беше сигурно дали той бе слушал.

Делаварът беше втренчил поглед в кобилата, която стоеше зад Ред Фокс. Конят, който бе принадлежал на майор Самюел Смит, беше красиво, благородно животно с живи очи. Слабините му обаче бяха опръскани с кръв и Шеф дьо Лу погледна с нарастващ яд тежките шпори на сегашния му ездач.

„Псе — помисли си той, — убиец!…“ — Не можеше да отмести погледа си от животното, на което толкова често бе давал да яде. Кобилата вдигна глава, наостри уши. Дали и тя бе познала някогашния съгледвач?

— Ти си червенокож инат! — заговори отново Ред Фокс на мълчаливия вожд. — И езикът ти, изглежда, съвсем се е вдървил. Не е приятно човек да разговаря с ням. Ние явно приключихме с теб. — Той се отвърна от Токай-ихто и направи една крачка към Бобъра и Шеф дьо Лу. — Аз нямам нищо против вас — рече им със стържещ глас. — Вие можете да се върнете в резервата или, ако искате, да преминете Мисури и да вървите в тая ваша Канада. Само тоя тук — той посочи към Токай-ихто, — него няма да можете да го вземете със себе си. Той ще увисне на бесилото.

Шеф дьо Лу понечи да го удари, но Ред Фокс успя да пресрещне удара и стисна китката на ръката на делавара с необуздана сила. Като желязна верига стискаха пръстите му кокалчетата на червенокожия и той му се ухили подигравателно. Беше един мълчалив кратък двубой, само ръка срещу ръка. Шеф дьо Лу усети слабостта си с мъчителна ярост. Изби го пот.

Ред Фокс пусна ръката му.

— Ние ще се разберем! Имате време да размислите. Този скалп — ръката му още веднъж направи безсрамно движение по посока на Токай-ихто, сякаш хваща нещо, — този скалп ще бъде много добре заплатен. Който ми го донесе, ще спечели едно пътуване до Вашингтон и двеста долара. Имате време още до утре заран. Отпускам ви този срок. Все пак по-добре ще бъде да побързате. Моите ловци също знаят цената!

Червената лисица се извърна и пристъпи отново към Токай-ихто.

— Помисли си и ти за последен път! Нима те всички трябва да умрат сега, защото ти си страхливец? Когато на времето Понтиак, Великия вожд, бил победен от белите, той приел смъртния удар от един свой червен брат, без да покаже никакъв страх. Ред Фокс се приближи до своя кон. — И за тоя смъртен удар и тогава са платили достатъчно добре — рече той на минаване към Шеф дьо Лу. — Няма да имаш нужда да стоиш Повече при този тук заради златото му. Можеш да го получиш от нас.

Делаварът не желаеше да гледа повече този човек. Врагът яхна коня си. Заби шпорите в слабините на животното и то се вдигна на задните си крака. Ред Фокс държеше с лявата ръка юздата, а с дясната стискаше голямата си кожена шапка. Излезе вятър и развя косите му.

— Жалък гад! — извика той към Токай-ихто, обладан от ярост. — За какво дойде? Аз да не съм ти някоя мишка, с която можеш да си играеш, както си искаш, смрадлив червенокож? За какво дойде тука да ми губиш времето, щом като не желаеш да говориш?

Червената лисица накара коня си да стъпи на земята. Навярно през чертите на вожда бе пробягнало нещо, което другарите му не бяха забелязали, но то бе привлякло вниманието на врага му.

— Е, Хари?!

— Ще ме имате!

Ездачът на рижавата кобила издаде някакъв свистящ звук.

— Хари?… — Той натисна широкополата шапка върху черепа си със смаяно лице. — Хайде, тръгвай тогава!

— След шест дни, когато всички бойци от нашето племе преминат реката заедно с жените и децата. Ще те чакам тук, на този хълм. С оръжие. Хау.

Ред Фокс гледаше втренчено вожда.

— Ти да не си умопобъркан? Нима смяташ, че аз ще се бия с теб?

— Ти ще се биеш с мен. С мен и моите бойци, или само с мен. Избирай!

Ред Фокс се опита да се разсмее, но между зъбите му излезе само някакъв лаещ звук.

— Ти да не мислиш да ме учиш какво да правя, момчето ми?

— Аз казах.

— Е, добре, както искаш, койот такъв, ела тогава с оръжие, приемам! Приемам! След шест дни! Ще бъда тук! — Ред Фокс се разсмя. Гласът му отново бе станал звучен. Разсмя се високо и гръмко. — Ехей, момчето ми, приемам! Ти нямаш вече патрони. Аз не се страхувам от твоето ножче и от стрелите ти. Ела, аз също ще дойда, и ще дойда сам! Твоят скалп ми принадлежи! — Той отвори още веднъж джоба на гърдите си и извади оттам една кожа от човешка глава с посивялочерни коси. — Скалпът на Матотаупа! И твоят ще дойде при неговия! Решено ли е?

— Ще се бием.

— Топ, моят Хари!

Ред Фокс се изправи на стремената и размаха шапката си със самоуверена подигравка. После извърна кобилата и препусна към далечната южна прерия.

Двамата му придружители явно бяха смаяни от изненадващото потегляне. Несигурни и враждебни, те изгледаха още един миг младия дакота, после също извърнаха конете си и последваха на доста голямо разстояние своя господар и повелител.

Делаварът чу глухите удари на копита и видя развяващите се дълги конски опашки. Отдалечаващите се в галоп ездачи ставаха все по-малки и по-малки. Най-сетне те се приближиха към далечната редица на своите хора. На Шеф дьо Лу се стори, че видя как тримата ездачи слязоха от конете си, но тогава и те станаха невидими дори за неговото остро око.

Токай-ихто стоеше все още неподвижен на мястото си. Изглежда, и той бе проследил с поглед отдалечаващите се мъже. Едва сега извърна своя кулест жребец и черните му очи спряха поотделно върху всеки от другарите му.

— Вие чухте всичко.

— Да — отвърна Четансапа, — и сега ще се посъветваме с теб какво ще правим.

Вождът сбра вежди.

— Няма какво да се съветваме. Вие ще преплувате реката заедно с нашите шатри. Никой няма да ви нападне. Аз оставам тук, за да отмъстя за своя баща Матотаупа и за да привлека враговете, докато вие преминете Гористите планини оттатък границата.

— Да. — избухна Четансапа. — И за да те оставим тук да те смажат ония многобройни уачичун, които дебнат определената за твоя скалп цена! Нима ти вярваш, че Черния сокол ще седне спокойно върху бизоновата си завивка сред Гористите планини и ще гледа как глутницата на враговете те убива, как те заобикалят и те разкъсват като вълци, нападащи бизон? Ти искаш да направиш онова, което ще накичи със слава името ти, а нас да опозориш! Аз няма да те изоставя, трябва да знаеш това!

— И аз няма да те изоставя! — пламна Бобъра. — Нека шатрите ни загинат и жените да умрат, но ние искаме да паднем като мъже! Всички сме готови за това! По-добре ще отидем на смърт, отколкото да изменим още веднъж на Токай-ихто!

— Аз няма да те изоставя! — възкликна Шеф дьо Лу. В следния миг обаче съжали за упоритостта, която прозвуча в думите му. Видя как чертите на лицето на Токай-ихто се промениха.

— Аз ще удържа на дадената Дума и вие няма да ми попречите! Призовах вас и вашите шатри да преминем Тинестата вода и да се преселим в свободна земя. Поведох ви и вие ще отидете там заедно с жените и децата. Такава е моята воля. — Погледите на Токай-ихто и на Четансапа се срещнаха. — Ти ще се закълнеш пред мен в свещената лула, Четансапа, сине на Летния дъжд, че ще преведеш нашите през реката и няма да се върнеш обратно. Ако смяташ обаче да действуваш пряко моята воля и моите думи, кажи го. Тогава аз сам ще се убия. Аз съм син на предател, ти също ми го каза. Моят живот е проигран. На вие не бива да умрете!

— Ако ние не ти се подчиним, ти искаш сам да се убиеш? — заговори Четансапа засрамен и огорчен. — Не, Токай-ихто, ако ние ти се подчиним, това ще бъде твоята смърт. Ти сам не вярваш, че ще можеш да избягаш от ония многобройни дебнещи койоти, ако останеш сам тук, за да ги привлечеш към себе си, докато ние достигнем Гористите планини. Това, което ни казваш сега, са думи, но не и истината.

— Четансапа, аз говоря истината. Ако вашите гласове ме повикат, аз ще се измъкна от тия многобройни дебнещи койоти и ще се върна у дома в нашите шатри, щом вие преминете границата. Да, аз желая това, ако вие все още имате нужда от мене. Тогава аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да се върна при вас.

— И кой ще ни донесе вест какво се е случило с теб?

— Планински гръм от племето на сиксикау може да остане на отсамния бряг на реката, за да ви съобщи какво се е случило с мен. Той не е дакота. Аз не съм дал клетва за него пред уачичун.

— Ти ме принуждаваш, вожде. Ти ме взе със себе си, когато аз исках да умра. Моят живот ти принадлежи. Кълна ти се, че ще откарам на отсрещния бряг нашите шатри!

— Ще стане така, както желае Тайнствената сила — заключи вождът. — Никой боец не е посмял досега да се съмнява в смелостта на Четансапа.

Токай-ихто отпусна юздата на кулестия си жребец и животното побягна обратно към голямата Тинеста вода. Сивият жребец на мълчаливия Планински гръм го последва и по техните следи полетяха и белият, и пъстрият, и кафявият кон на неговите другари.

Когато се върнаха в лагера, мъжете оставиха мустангите си при другите коне и отидоха заедно с Токай-ихто при Хаванд-шита. Клетвената лула тръгна от уста на уста. Нейният дим скрепи завинаги решението на бойците да се преселят в новата земя; той потвърди сега думата на вожда и подчинението на неговите мъже пред небето и земята.

Лулата направо изгори ръцете на Шеф дьо Лу, когато той последен вдъхна дима от нея и я подаде на Уинона да я прибере. Той се обърна, за да последва Токай-ихто, който отново остави стареца сам. С наведена глава вървеше Шеф дьо Лу подир своя вожд. Никога досега този склон не му се бе струвал толкова стръмен, нито палещото обедно слънце толкова непоносимо. В разгара на боя той бе прострелял последните патрони на Токай-ихто, докато вождът преплуваше реката, и по вина на Шеф дьо Лу сега вождът трябваше да застане със стрелите си срещу патроните на Ред Фокс!

Токай-ихто не се обърна повече към своите другари, но изгледа все още сухите, напразно чакащи кожени лодки и сред тях групата на постещите жени и девойки. Унчида, Уинона и Светкавичен облак гледаха към вожда, докато Ситопанаки стеснително бе свела поглед към земята.

Когато след много часове отново се свечери, постът на жените и децата приключи. Гущерчето изтича при майка си, а Светкавичен облак остана край Уинона. Сестрата на вожда взе момичето до себе си, под своята завивка; посред студената нощ Светкавичен облак се почувствува на топло и заспа дълбок и здрав сън.

На сутринта тя пресметна, че от шестте нощи едната вече беше минала, и тя щеше да замине през петата.

Ден след ден водата спадаше, дори от час на час. Поляните се подадоха изпод оттеглилите се води и се провидя дъното на залива. Мокра и нагизнала лежеше старата кафява зимна трева по земята и се отделяше грозно от разцъфтяващата свежест над досегашните владения на унищожителната сила. Повалените стволове на дърветата бяха съвсем нагизнали. Няколко жени отнесоха надалеч разлагащите се трупове на удавили се диви животни. Бученето на отдръпналата се в коритото си буйна река беше станало по-глухо и по-далечно. Когато Светкавичен облак изтича веднъж до края на залива, тя видя как в широката долина вече бяха започнали да се подават куполите на могилите, които се издигаха от двете страни на същинското корито на реката. Но не беше приятно да се гледа надолу към долината, покрита с тиня и жълти води и трупове на растения и животни. Още два дни оставаха до заминаването.

Светкавичен облак седеше отново във временния бивак и чакаше. С удоволствие би се разговорила със Ситопанаки и би я попитала да й разкаже за земята отвъд Мини-Соус. Дъщеря та на чуждия вожд също беше съвсем тиха и тъжна и не разбираше езика на дакота. Сега Светкавичен облак често поглеждаше към тази девойка от племето на черните ходила, която си мислеше, че мрази само допреди няколко дни, унесена в ревност заради приятелството на Уинона към нея. Сега тя вече обичаше чужденката и все по-често я наблюдаваше, макар и скришом, така че тя да не забелязва. Ситопанаки беше много горда и тъжна като смъртта. А може би тя обичаше вожда.

Веднъж, когато беше вече нощ — и то последната нощ преди преминаването на реката, — Светкавичен облак чу насън някакъв звук, сякаш вятърът пееше над тревите. Той звучеше като някаква непозната мелодия, която беше толкова омайна и нежна, че девойчето не искаше да се разсъни, а само да слуша и да слуша. Тя слушаше и продължи да сънува. Сънуваше за дакотската девойка, която бе излязла със своето кану по широката вода, за да търси своя любим. Но намери само колчана със стрелите му, който плуваше по огледалната вода… и тогава тя се хвърли от лодката и умря във водата.

Когато Светкавичен облак отвори очи след съня си, на небето вече блестяха първите зари, от които месецът и звездите бледнееха. Водата шумеше в долината. Още никой не се беше събудил; кучетата също лежаха, свити на кълбо и скрили муцуните си в козината. Само една слаба фигура се беше изправила; тя коленичеше в тревата и привързваше дългите си тежки коси. Тогава между нощта и първия зрак долу откъм края на залива започна да се приближава бавно една сянка. Коленичилата сякаш се изплаши. Тя се наведе по-ниско и скри лицето си. Мъжът мина бавно, без да издаде никакъв звук, край нея и я погледна. После продължи нагоре по склона към височината като планински лъв, който скоро ще се приготви за скок.

Светкавичен облак затвори отново клепачи и зачака търпеливо да я събудят. Никой не биваше да разбере, че тя отдавна вече не спеше.

И последният ден мина сред тишина и бездействие. Светкавичен облак и Гущерчето отново седяха край Унчида. Старата майка разказваше на момичетата как ще тръгнат през следващата нощ.

Светлият ден отмина. Когато слънцето изчезна червеникаво зад хоризонта и косовете подеха вечерната си песен, във временния бивак всички бяха все така бездейни и неподвижни. Конете пасяха, а кучетата тичаха наоколо. Една сива кучка вълча порода облизваше котилото си от четири кутренца. Светкавичен облак си бе избрала вече едно черничко, което много й се искаше. Уинона й го обеща, ако Токай-ихто се съгласи. Момичето въздъхна и погали кучката. Първите звезди на шестата нощ светнаха. Вятърът вееше откъм долината на реката и в мрака бученето на водата отекваше по-силно.

Унчида се изправи от мястото си. Това беше знак за всички да се приготвят. Никой не каза нито дума. Жените и момичетата, които бяха определени за това, вдигнаха леките лодки и се отдалечиха първи в дълга редица надолу към реката. Останалите взеха децата и поведоха конете. Кучетата тичаха наоколо и лаеха, защото навън сред прерията и долу откъм реката бяха изджафкали дръзко няколко койота. Светкавичен облак и Гущерчето знаеха, че койотите са в същност съгледвачите на племето, които си предаваха сигнали.

Момичетата хванаха за юздите двата драгунски коня и се покатериха без чужда помощ върху гърбовете на големите животни. Конете тръгнаха послушно в дълга редица надолу към залива.

Копитата разплискваха локвите, които отдръпналият се прилив бе оставил тук-таме.

В коритото на реката водата все още беше висока. Жените, които бяха тръгнали най-напред, вече бяха поставили лодките върху бавно течащите надолу води. Сега те поставиха вътре багажа и загребаха между леките възвишения. Ездачките още не бяха слезли от конете си; водата стигаше до краката им.

Кучетата замлъкнаха и заплуваха.

Едно силно течение и побляскването на течащи води оповестиха началото на същинското дълбоко корито на водата. Светкавичен облак и Гущерчето различиха в мрака група бойци на коне, сред които и Четансапа, яхнал плячкоса-ния си бял кон. Бойците стояха на мокрия още от прилива бряг. Останалата половина от мъжете бяха все още горе, на края на прерията, на едно от възвишенията, застанали в редица, готови за бой. От врага нямаше и следа.

Светкавичен облак и Гущерчето бяха яздили последни в колоната. Уинона се върна с кожената си лодка назад през водата, за да вземе двете момичета. Помагаха й плувците, Къдрокосия Чапа и Сина на Антилопата.

Когато лодката на Уинона заедно с момичетата стигна на оттатъшната страна на реката до почти неподвижните, останали от прилива води и можеше да се направлява вече лесно между леките възвишения, сърцето на Светкавичен облак заби силно и почти чуто. Тя се обърна още веднъж назад към изоставения висок бряг на юг. Сега готовите за бой ездачи извърнаха конете си и тръгнаха подир другите надолу към долината и реката. Само един-единствен остана на мястото си. Една черна сянка в черната нощ.

Лодката се плъзгаше нататък, придвижвайки се на леки тласъци. Далечен, все по-далечен се виждаше изоставеният бряг. Сянката на самотния ездач се сливаше все повече с мрака.

Токай-ихто остана сам.

Бележки

[1] Канада. „Майка“ местните жители назовавали старата английска кралица. Б. а.