Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (8)

VII

Всичко вървеше нормално, докато не слязох от Второ шосе. Иначе трафикът беше по-малко натоварен от обичайния, макар че по магистрала „Свети Яков“ в часа пик по-малко натоварен от обичайния не е същото като „рехав“ — приблизително дори. И все пак бях доста добре настроен към света, докато пътувах на изток по Второ шосе към апартамента си.

На кръстовището на Второ и булевард „Енгълууд“ се наложи да изчакам — по „Енгълууд“ возеха малка църква с два тежкотоварни килима. Когато най-сетне движението се разчисти, се опитах бързо да прекося булеварда, но не можах, защото дребната бабичка с килимчето пред мен нямаше такива намерения. Което вероятно спаси живота ми, макар и през цялото време да изпращах по нея нечисти помисли.

Някакъв килим кибичеше на паркинга пред закусвалнята за пържени пилета от отсрещната страна на „Енгълууд“. Бях го забелязал и се зачудих за какво ли си мислят тия двамата върху него. Най-вероятно за нищо — заключих пренебрежително: ако имаха мозък, щяха да се възползват от дупката в трафика вследствие на пътуващата църква и сами да потеглят по Второ.

Щом ги подминах обаче, се размърдаха бързо-бързо. Всъщност твърде бързо — ако някъде наблизо се навърташе черно-бял килим, щяха да си отнесат глобата като нищо. Забелязах в огледалото за задно виждане, че май начинът, по който летя, също не им допада — издигнаха се над мен, за да ме изпреварят. С това щяха да отнесат и втора глоба от всеки жандарм, който ги види.

Помислих си дали да не изразя мнението си за летенето им с древен жест, символ на плодородието, но се отказах. Както вече споменах, в Хоторн не се шегуват — тук по пътищата на Града на ангелите са застрелвали хора, или пък на хората са им се случвали други неприятности. И затова сега, когато тия нахали полетяха над мен, се постарах да се престоря, че не съществуват.

Но в мига, в който застанаха над мен, единият се наведе над ръба на килима и пусна нещо върху моя. После офейкаха… а моят килим вече не искаше да лети.

Имах време колкото да ахна стреснато и да изговоря първите две думи от стиха „Слушай, Израиле…“^[1] преди килимът, превърнал се изведнъж в най-обикновено чердже, да се приземи с такъв трясък, че си прехапах езика, а синините по гърба ми минаха чак след две седмици. Ако не бях с предпазния колан и при удара килимът се беше навил около мен, или пък ако се движех с по-висока скорост, хич не ща и да си помисля какво щеше да ми се случи.

Но при сегашното положение не бях пострадал тежко, само дето ме беше обзело онова шантаво чувство след катастрофа: треперех, но възприемах и си спомнях почти съвсем ясно ставащото около мен. Горе над мен продължаваха да прелитат килими. Хората върху тях, погълнати от своите си работи, хич не ги беше грижа за някакъв си там, чийто килим току-що го е предал.

Но защо ли килимът се беше повредил? Не го проумявах. Имаше ли случката нещо общо с нещото, което онази гад пусна върху него? Огледах се, мъчейки се да разбера какво е това нещо. Не виждах нищо по самия килим, в обраслата с буренак пръст току до ръба нещо мърдаше.

Наведох се по-ниско. Сякаш самата земя се гърчеше. За секунда-две не проумявах какво е това пред очите ми. После ме осени и във вените ми потече лед: мъничък земен елементал, който усърдно се закопаваше там, където му е мястото.

Огънят и водата са противоположните стихии, които най-често забелязваме, но земята и въздухът също са противоположности. Мат Арнолд приказваше за силфическо достойнство и силфическа дисциплина, но това, дето ония двамата бяха пуснали земен елементал върху килима ми си беше жив силфически тормоз.

Елементалът обаче вече се беше прибрал в истинския си дом. Пробвах заклинанието за потегляне. Килимът ми се издигна над земята съвсем плавно, сякаш никога нищо не му се беше случвало. Много внимателно, като постоянно се оглеждах и ми се искаше да имам очи и на тила, продължих към къщи.

Докато пътувах, през цялото време се опитвах да проумея някакси случилото се — също както теолозите се борят с волята Господна. Дали бяха просто двама хулигани, излезли да си поиграят с който там изтегли късата клечка? Тъкмо заради тия случайни нападения улиците на Града на ангелите са си спечелили лоша слава, но този път много ми се искаше да вярвам, че е било точно това. Само дето не можах да повярвам.

Ония двамата с килима причакваха точно мен. Забелязах ги, че се реят на около метър от земята над паркинга, докато църквата бавно се влачеше по „Енгълууд“. Ако искаха да завият по Второ, имаха достатъчно време. Но те изчакваха.

Ала защо? Отново отговорът не изискваше кой знае какви усилия от моя страна: беше нещо, свързано със случая с бунището за токсична магия. Напрегнах се да си спомня как изглеждаха двамата хулигани. Успях да се сетя само, че са мургави и тъмнокоси. Можеше да са персийци или ацтеки. Също можеше и да са наемници — израилтяни, друзи, индианци от Конфедерацията или индийци, дори ханци или японци. Не бях ги разгледал добре, а ужасно много хора в Града на ангелите отговарят на описанието „мургави и тъмнокоси“.

Стигнах до това унило заключение горе-долу когато паркирах килимчето пред блока. Докато слизах от него, някакъв човек слезе от своето. Изгледа ме странно, когато се заизкачвахме по стълбите, но не си помислих нищо, освен дето се зачудих какво ли го е прихванало въпросния следобед.

После влязох в апартамента си. Джуди се беше свила на кравайче на канапето в предната стая и четеше книга за птицата Гаруда, която бях взел преди няколко дни и още не бях сколасал да прибера в библиотеката. Онова, което започна като усмивка по лицето й, бързо се превърна в нещо друго, щом устата й зяпна от изненада:

— Мили Боже, Дейвид, какво ти се е случило?

Много случки ми се бяха случили, но аз попитах глупаво:

— Какво да ми се е случило?

Тя скочи на крака, сграбчи ме за лакета и ме замъкна пред огледалото в банята, сякаш не заслужавах доверие, че сам бих могъл да извърша каквото и да било действие, изискващо рационална мисъл.

— Я се погледни! — изкомандва тя.

Извиних се наум на типа, който се облещи насреща ми на стълбите. Приличах на човек, страстно целунат от вампир: струйки кръв се стичаха от ъгълчетата на устата ми и капеха по ризата. Преди отново да я облека, трябваше да посетя Карлота или някой друг собственик на вампстер. Дрехите ми бяха раздърпани, сякаш бяха преживели на гърба ми килимокатастрофа. Смешна работа — помислих си неясно.

— Какво е станало? — попита ме отново Джуди.

И аз й разказах в подробности, доколкото си ги спомнях — някои неща сякаш се бяха изтрили от ума ми, докато други, случили се мигове по-късно, си спомнях невероятно отчетливо. Можех да опиша съвсем точно как е шавала и трепкала всяка бучица пръст, докато земният елементал си пробиваше път през тях след като се търкулна от килима ми. Започнах да й го обяснявам, но изразът на лицето й ми подсказа, че няма нужда да слуша това.

— Можело е да те убият — промълви тя, щом млъкнах.

— Това беше принципната идея — съгласих се аз. — Ако не бях сложил колана или дори ако скоростта ми беше по-висока, когато пуснаха върху мен елементала… — Не ми се мислеше за това, за приказки да не говорим. Пуснах студената вода и си наплисках лицето. После зарових глава в една хавлиена кърпа. Всичко това беше извинение няколко минути да не казвам и думица.

После се опитах да разкопчая ризата. И тогава открих колко силно ми треперят ръцете — направо се измъчих, докато накарам пръстите си да захващат малките гладки копченца. Джуди ме наблюдаваше, докато се преборих с първите две, а после сама се зае със задачата. Както с всичко друго, справи се бързо, сръчно и изкусно.

Пърхането на пръстите й по гърдите ми ме възпламени така, сякаш тя се беше превърнала в сукуба. Чувал съм, че след като оцелееш в тежка битка, те удрял хормонът. Не знаех, не и от първа ръка — не се бях тупал с никого откакто завърших начално училище, за военни битки пък да не говорим. Но когато Джуди стигна до последното копче, повече не можех да чакам. Награбих я и я целунах… Не толкова всепоглъщащо, колкото имах намерение — още ме болеше езикът.

— Е… — каза тя, щом успя да си поеме дъх. Но преди да сколаса да каже още нещо, аз пак я целунах. — Е… — повтори тя след минута-две и този път успя да продължи: — Добре, че изпих чашата корени, когато дойдох тук, вместо да чакам до след вечеря.

Ама то това било много хубаво нещо: за около половин час забравих напълно случката на Второ шосе. Единственият проблем при любенето, с цел да забравиш грижите си е, че когато приключиш, те все още съществуват. По-късно, седнал на леглото, я предупредих:

— По-добре и ти внимавай, мила. И ти се замеси в този случай. Ако ме преследват — които и да са те — най-вероятно ще погнат и теб.

— Това са глу… — Но не бяха глупости и Джуди най-вероятно го разбра, защото млъкна и седна до мен. Когато кимна, цялата се полюшна много приятно, но гласът й прозвуча изключително сериозно. — В какво сме се забъркали ние с тебе?

Сетих се за Чарли Кели и Хенри Легион.

— Не знам — отвърнах мрачно, — но възнамерявам да разбера.

 

 

Вечерята в китайското ресторантче беше хубава. Всъщност вероятно беше дори чудесна, но и двамата бяхме твърде разсеяни, за да й се насладим подобаващо. Пък и, не че искам да бъда груб, но задните части ме боляха. А докато летяхме към ресторанта и обратно, постоянно се оглеждах през рамо и се чудех кой ли е зад гърба ми… и защо. Едва не изскочих от кожата си, когато някакъв килим профуча на една нишка разстояние от нас, но бяха просто двама тийнейджъри с повече тестостерон, отколкото мозък.

Когато се върнахме у нас — здрави, прави и преяли — Джуди сподели:

— Искам да те помоля за нещо.

Вероятно познавате и други хора като Джуди, които си имат Сериозен глас. В момента използваше него.

— Какво е то? — попитах.

— Преди да излезем, ти ме предупреди, че оттук нататък трябвало да внимавам — рече тя. — Е, ти също трябва да внимаваш. Искам да започнеш да действаш като в трилърите: тръгвай си от работа единия ден малко по-рано, следващия — малко по-късно. Не минавай всяка сутрин по Второ шосе, нито пък всяка вечер. Същото важи и за Уилшър на другия край на маршрута ти. Искам да кажа, не се дръж като лесна мишена.

Разсмях се и понечих да й кажа, че всичко това е глупаво. Алане ми изглеждаше глупаво — не и след като онези двамата се опитаха да ме пречукат.

— Добре — отвърнах аз и кимнах. — Ти също.

— Обещавам.

Зачудих се дали би било добре да не се виждаме известно време. Ако го беше предложила тя, гък нямаше да кажа. Но си го преглътнах. Вероятно бе егоистично от моя страна. Всъщност несъмнено беше — мъничко. Но ето я и главната причина да не го предложа: бях почти уверен, че е загазила твърде много, та така лесно да стане невидима.

— Ще останеш ли, или смяташ, че ще е по-безопасно да се прибереш? — попитах я.

— Имах намерение да остана — отвърна тя. — Бутнах в шкафа ти една смяна дрехи. — Тя съвсем видимо се замисли. — Ако се интересуват от мен, които и да са те, сигурно знаят къде живея. Могат да ме причакват и там, и тук. Ще остана. — Намръщи се. — Ох, как не ми харесва всичко това! Да ти се налага за всичко да мислиш: безопасно ли е? Рисковано ли е? Никак не ми харесва.

— Нито пък на мен — споделих. — Но се радвам, че ще останеш. Идеята да бъда тук самичък не ме въодушевява много. Сигурно всеки път, когато измечи котка или се разлае куче, щях да се будя. — Егоистично ли беше това? Ами най-вероятно да. Освен това си беше самата истина.

После направих и още нещо: отидох до коридорния шкаф, извадих поразяващия жезъл и го сложих под леглото, та да ми е подръка. Джуди ме наблюдаваше безмълвно, но кимна трезво, щом приключих.

Посред нощ се събудихме и много се стреснахме, когато силфидите в нечий килим се развряскаха, защото някой се бе опитал да проникне отвъд заклинанието против кражба — или пък те така си мислеха, или пък ей тъй за нищо. С въздушните духове никога не се знае. Нощните им писъци са звук, който честичко се чува из Града на ангелите и във всеки друг по-голям град — общо взето, точно когато най не ти се иска. Най-сетне собственикът на килима слезе и ги накара да млъкнат, или пък крадецът отлетя с килима. Както и да е, отново настана тишина.

— Бога ми — възкликна Джуди.

— Или Онзи другият — съгласих се аз. И двамата се успокоихме и се опитахме да заспим наново. Отне ми доста време, а съдейки по дишането на Джуди, и на нея й беше проблем. Случилото се с мен беше изнервило и двама ни.

Хорологичният демон в будилника, който купих от битпазара, измяука да ни събуди малко след шест часа. Издаваше такъв отвратителен шум, че реших, че сиамците изнасят такива като него, за да не им се налага да ги слушат самите те. Но поне бе така любезен да не се хили, докато двамата с Джуди се събудим и разплетем. Първо се бяхме раздалечили, после се бяхме се сбутали един в друг и накрая съвсем се бяхме уплели.

Душ, бръснене (за мен), обличане, закуска, кафе. Достатъчно често спяхме ту у нас, ту у тях и вече си имахме ритуал. Онова, което не влизаше в ритуала, беше, че докато придружавах Джуди до нейния килим, постоянно се оглеждах да не би някой да се спотайва наблизо и я сподирих с поглед, докато не се скри. После се върнах в гаража и огледах критично собствения си килим, преди да се кача на него и най-сетне да потегля за работа.

Стигнах там непокътнат, затворих вратата на кабинета ми и грабнах телефона. Първият човек, на когото се обадих, беше легат Кавагучи. Той ме изслуша, а после попита:

— Къде се случи това? На Второ шосе след „Енгълууд“ ли казахте?

— Точно така.

— Това място за съжаление е извън юрисдикцията на Жандармерийската служба на Града на ангелите, инспектор Фишър. Предлагам ви да се свържете с жандармите в Хоторн и да им докладвате.

Така и направих. Чувствах се като глупак. Хората все казват Градът на ангелите или ГА, но в състава на метрополията влизат и много други общини — някои големи като Лонг Бийч, други — микроскопични, ала до една вкопчили се в своята автономия. Жандармите в Хоторн приеха съобщението ми и обещаха, че щели били да се погрижат. Ала не вярвах особено на обещанието им. За разлика от Кавагучи те нямаха представа в какво съм се забъркал. Декурионът насреща ме попита дали с управлението си не съм ядосал двамата мъже, които са пуснали елементала върху килима ми. Искаше да запази нещата по-простички.

Когато най-сетне приключих разговора с тях, се обадих на Чарли Кели в РСвК. Чух как духчето на другия край изкряска. Звучеше много отдалеч. Знам, ще ми кажете, че това са глупости — благодарение на етера няма две точки, които да са по-далече една от друга от други две точки. Не ми пука — аз ви казвам какво чух.

— Чарлз Кели, Агенция за природно усъвършенстване.

Колко време се разтакава, докато вдигне проклетия си телефон, помислих си.

— Добро утро, Чарли. — В столицата все още беше утро, до пладне оставаше цял половин час. — Дейвид Фишър ти се обажда от Града на ангелите, Чарли, снощи двама мъже се опитаха да ме убият. Доколкото схващам, единствената причина някой да иска това е случаят с бунището за токсична магия, по който работя — твоят случай. Не смяташ ли, че е време да ми кажеш божията истина, Чарли?

— Дейвид, аз… — Отсреща последва дълго, дълго мълчание, а после пак мълчание. Макар и възпроизведен от две телефонни духчета подред, познах звука: слушалка, която внимателно поставят обратно върху вилката. Чарли ми беше затворил.

Не можах да повярвам — не, не исках да повярвам — какво означава това. Може би, рекох си, някой големец е влязъл при Чарли и той ще ми се обади по-късно. В столицата гъмжеше от големци и още повече — от хора, мислещи се за такива. Поиграх си с пергамента на бюрото ми петнайсетина минути и пак набрах номера.

Телефонът вряска още по-дълго отпреди. Най-сетне ми вдигнаха:

— Агенция за природно усъвършенстване, тук Мелъди Трюдо. — Да, гласът си беше женски, не хрипкавите тонове, по които можеше да познаеш Чарли въпреки телефонните духчета.

— Уважаема госпожо Трюдо, обажда се Дейвид Фишър от канцеларията на АПУ в Града на ангелите. Търся Чарли Кели. Разговарях по телефона с него преди малко, но връзката прекъсна. — Това беше повече, отколкото да го удостоя със съмнение, но реших все пак да пробвам.

Онова, което ми се искаше да му предам в момента, не беше за телефон.

— Не, няма нищо — казах. — Благодаря ви, че попитахте. — И затворих.

После просто съзерцавах телефона около пет минути. Толкова време ми трябваше да осъзная станалото. Доколкото схващах, Чарли току-що ми даде да разбера, че не му пука дали ще живея или ще умра. Знаех, че Конфедерацията е само приблизително феодална, откакто сме се отделили от Англия, но все си мислех, че началниците дължат на подчинените си нещичко по линия на лоялността, особено когато, първо на първо, тъкмо те са накиснали въпросните подчинени в кашата. Е хайде де, наречете ме наивник.

Тръгнах да си изплача мъките на Беа, но на две крачки от вратата се спрях. Какво щях да й кажа? „Съжалявам, шефе, но може ли утре да не дойда, защото някой може и да ме е убил междувременно?“ Не вършеше работа — а какъв смисъл имаше да й се оплаквам от Чарли Кели? Тя не можеше да направи нищо — Чарли се падаше началство и на нея. Естествено, ще реши, че той е долен подлец, но и аз вече бях стигнал до същото заключение.

Стоях така между бюрото и вратата и с всяка секунда се вбесявах още повече. После се фръцнах и се затътрих обратно до стола. Щом Чарли не ще да ме слуша, Хенри Легион ще ме изслуша.

Изглежда логично, нали? Да се свържа с призрака от ЦР се оказа не толкова лесно, колкото си мислех. Централното разузнаване не фигурираше в столичния телефонен указател очевидно по предположение, че щом знаеш как да се свържеш, изобщо няма нужда да разговаряш с тях.

След като се чесах по главата минута-две, се обадих на Сол Клайн. Той работи в Конфедералното бюро за разследване — службата им е два етажа по-нагоре. Бяхме се засичали в асансьора и в кафенето. Човекът си е свестен. Щом вдигна телефона, попитах:

— Сол, как си? Дейв Фишър ти се обажда, долу от АПУ. Може ли да ти отнема минутка?

— Разбира се, Дейв — отвърна той. — Какво има?

— Нали ги знаеш онези малки музикални елфчета, дето ги внасят от Алемания?

— Минизингерите ли? Естествено. Та, какво за тях?

— Чух дето някои хора били загрижени, че докато са тук, те не учат нови песни, но можело да се занимават със събиране на друга информация, която би могла да е от полза на алеманското разузнаване. — Доколкото знаех, това изобщо не беше вярно. Минизингерите не са привидения — просто ги слагаш на минисцената и ги пускаш да се вихрят. Много кръчми ги използват за музика за фон и тям подобни. Но в лудостта ми си имаше метод. Върхът на находчивостта, додадох: — Дали КБР не се занимава с това, Сол?

— Разузнаване чрез чужди Сили? Не, ние там не пипаме, Дейв. Трябва да се обадиш на Централното разузнаване в столицата — отвърна той.

— Благодаря ти. Случайно да им имаш номера?

— Естествено, ето ти го — отвърна той и ми го даде. Записах го, благодарих му пак и позвъних. Понякога индиректният подход е най-добър.

След като най-сетне попаднах на истинско живо човешко същество (или поне така предполагах — с ЦР никога не се знае) ме свързаха с Хенри Легион по-бързо от всякога преди.

— Добър ви ден, инспектор Фишър — поздрави призракът агент. Телефонният му глас приличаше повече на истинския му такъв, отколкото на който и да било човек от плът и кръв. Зачудих се дали не е защото и той, също като телефонните духчета, е създание от Отвъдното и затова те могат да долавят по-добре същността на гласа му. Докато се чудех, агентът продължи: — Мислех си, че може пак да се обадите, но не чак толкова скоро. Какъв е поводът?

— Снощи някой се опита да ме убие — избълвах аз. — Единствената причина, за която се сещам, някой да иска да ме убие, е случаят с бунището за токсична магия. Искам да се добера до дъното на проблема, и вие сте единственият ми канал сега.

Няма да отричаме, че на Хенри Легион умът му сечеше. При последната дума той скочи като ликантроп на пържола.

— Сега? — възкликна той. — Значи преди сте имали друг източник на недостъпна за вас информация?

— „Недостъпна“ е точната дума. — Знам, че говорех огорчено. Мислех Чарли Кели за приятел… О, не близък приятел, но човек, който не би ме разочаровал, когато стане напечено. Ала той ми беше показал колко чини тази ми мисъл. Е, моята лоялност към него приключваше дотам, додето имаше вероятност тъкмо тя да ме убие. — Питахте ме как така съм надушил опасността от Трета магическа война?

— Да? — отвъд пет хиляди мили виждах как ектоплазмените му уши се наострят.

— Почакайте минутка — отвърнах. — Преди да ви кажа, искам да ми обещаете, че ще ми обясните какво става. Всеки разправя, че колкото повече знам, толкова по-опасно ще е за мен. За по-опасно нещо от убийство не мога да се сетя.

— Аз мога — рече Хенри Легион. Сигурно наистина можеше, но нищо чудно и просто да се опитваше да ме сплаши. Но мен фантоми вече не можеха да ме уплашат — затова не отговорих. След няколко безмълвни мига призракът смени курса:

— Защо да вярвате на обещанията ми? Аз съм в Отвъдното и нямам душа, в която да се закълна.

— Закълнете се в гордостта си от своя ум, и аз ще ви повярвам — рекох.

Нова телефонна пауза. Щом тя приключи, Легион рече:

— Не сте най-тъпоумният смъртен, с когото съм си имал работа. Е, нека да е вашата. Кълна се в гордостта си от своя ум, инспектор Фишър, ще ви кажа каквото знам в замяна на вашата информация — при условие че тайната няма да излиза от вас.

— Уф — изпъшках. Не можех да се сетя за по-добре разчетено условие, което да накара Джуди да поиска да ми извие врата. — Моята годеница също е замесена в случая още от самото начало. Тя знае за заплахата от Трета магическа война. Не мога да ви обещая, че няма да кажа на нея. Но тя не е от бърборковците.

Продължителна въздишка се откъсна от Хенри Легион.

— Сексуалност! — тросна се той, сякаш произнасяше ругатня. — Много добре, инспектор Фишър, съгласен съм с предложената от вас поправка при условие че тя е съгласна да не казва на никого. А сега говорете и нищо не премълчавайте.

И аз заговорих. Разказах му за Чарли Кели и за птицата, която той все се стесняваше да каже коя е. Казах му и за това, какво каза Чарли за риска от война, както и как ми затвори и се чупи от службата.

— Аха, господин Кели — рече призракът. — Ситуацията започва да се прояснява.

— Макар и с нисък ранг (Чарли беше няколко нива над мен, но карай да върви), вашият господин Кели има силни политически връзки — обясни Хенри Легион. — Той е близък приятел и… как да кажа, нещо като „чирак“… на един заместник-министър от Кабинета, чието име предпочитам да премълча, но който според мен е източникът на неговата, хм, щекотлива информация. Това трябва да се поправи, и ще бъде поправено, уверявам ви.

Не ми пукаше от начина, по който беше произнесъл „поправено“. Зачудих се дали на анонимния заместник-министър от Кабинета няма да вдъхнат страх от гнева на Бога… или ще се наложи да пострада при, както му викат, нещастен случай. Но за мен въпросът бе страничен.

— Казах ви каквото знам — рекох. — А сега е ваш ред да изпълните уговорката.

И в този миг, вече твърде късно, се зачудих как ли щях да го накарам да я спази, ако не иска. Но той рече:

— Може би е по-добре да продължим този разговор на четири очи, а не по етера. Вие сте на седмия етаж на Конфедералната сграда „Уестууд“, нали?

— Точно така — потвърдих.

— Тогава затворете. След малко съм при вас.

Послушно затворих. И разбира се, след няколко секунди Хенри Легион се материализира в кабинета ми — или по-скоро горната му половина се материализира. Подът го прерязваше там, където би бил пъпът му, ако призраците имаха пъпове. Звукоизолацията в Конфедералната сграда си я бива, но чух как жената в кабинета под моя изпищя стреснато и предположих, че краката на Хенри са щръкнали изведнъж от тавана й.

Призракът се огледа надолу. Доби смътно недоволен вид, а после рече:

— Близо метър грешка при пътуване през цялата страна не е лошо. Не е като да бях материален. — Звучеше като някой, който се опитва да убеди себе си и не успява особено. Той се измъкна от пода и ектоплазмените му крила се отпуснаха върху килима.

Добре, че не е материален, помислих си. Два различни къса материя не могат да заемат едновременно едно и също място. Най-вероятният резултат би бил голям взрив.

След като най-сетне се намери целият в стаята, достойнството му скоростно се завърна. Той се настани в едно кресло, кимна ми и рече:

— Кълна се в гордостта си от собствения си ум, Дейвид Фишър, че ще ви кажа, каквото знам. Питайте.

Умът му продължаваше да сече, забелязах — ако не зададях правилните въпроси, нямаше да разбера онова, което исках да знам. Е, първо най-важното:

— Кой се опитва да ме убие?

Неопределените черти на Хенри Легион съвсем определено се намръщиха.

— Без да получа още информация не мога да ви дам отговор с повече сигурност от вашата собствена. Разбирам, че за вас това е от съществено значение, но вярвам, че и вие ще разберете — за мен то не е първостепенна грижа.

— Да — признах неохотно. Разбирах го, но това не значеше, че ми харесва. Пробвах нещо друго:

— Ако избухне, да не дава Господ, Трета магическа война, кой ще участва в нея? А ние на чия страна ще бъдем?

— Наистина, да не дава Господ — рече призракът. — Що се отнася до това кой ще нанесе първия удар в евентуална война, отново не мога да кажа със сигурност. Мястото на Конфедерацията ще зависи от действията на другите воюващи. Както може би знаете, някои от нашите съюзни системи се припокриват с други.

— Точно така, знам го. — Започвах да се ядосвам. — Знам също и че аз ви дадох конкретни отговори, а вие ми увъртате. Според мен така не е справедливо. — За съжаление не знаех какво мога да предприема. Ако на Хенри Легион не му се отговаряше на въпроси, той можеше просто да изчезне и оттам нататък да игнорира телефонните ми обаждания.

Но той не изчезна. Вдигна във въздуха прозрачна, ала успокоителна длан. Ала преди да е казал каквото и да било, Роуз почука на вратата, отвори я и пъхна нос в кабинета ми.

— Съжалявам, Дейв — рече тя припряно. — Не знаех, че не си сам. — После огледа хубавичко Хенри Легион. Щом разбра какъв е, очите й се облещиха. Но затвори вратата и си отиде. Роуз е чудесна секретарка.

— Та казвахте, че… — подсказах на призрака.

— Казвах — съгласи се Хенри Легион. — Извинявам се, че отговарям уклончиво, но проблемът е толкова сложен, че малцина смъртни, дори и най-високопоставените, биха го разбрали напълно. Смутът, белязал този век — който може би предшества Третата магическа война — има корени, датиращи отпреди стотици години. Той е резултат от фундаментална промяна в съотношението на Силите, получила се заедно със и вследствие на европейската експанзия, започнала преди половин хилядолетие.

— Схващам мисълта ви — рекох. — Спомнете си къде се намирате — това тук е АПУ. Едната от задачите, по които работя и която няма нищо общо със случая с бунището за токсична магия, е дали през последните няколко години Чумашките индиански сили не са отмрели.

— Това е банален пример за феномена, за който говоря — рече призракът. — Едни Сили са намалели и изместени, а други — раздули се до мащаб, невиждан от намаляването и почти пълното отмиране на гръко-римските езически божества и възхода на християнството насам. Това е повлияло не само на Европа, Северна Африка и Западна Азия — процесът тече в световен мащаб. За да ви дам някаква представа за какво говоря, замислете се върху това, че Саргатанас и Небирос — единият генерал-майор, а другият — фелдмаршал и генерален инспектор на юдео-християнската Низходяща йерархия, от няколко века насам са се заселили тук, в двете Америки.^[2]

— Съгласен съм, че те са по-проклети от Хуитцилопочтли, но по-гадни ли са? — попитах. Ацтекският бог на войната не е зъл сам по себе си като принцовете демони, но неговата храна е кръвта. Стомахът ми се сви, щом се сетих за одраната човешка кожа в отварата, която Куаутемок Ернандес беше продал на Лупе Кордеро.

Но Хенри Легион рече:

— Не е там въпросът. Работата е в това, че Хуитцилопочтли е бил изместен и естествено, се чувства засегнат. Същото важи и за туземните Сили на двете Америки, Полинезия, Австралия. Мюсюлманската експанзия към Южните острови е орязала територията на Индуистките сили, все още разполагащи със своята огромната индийска база, от която да се захранват. От друга страна, териториите, завладени от Украйна и Испайния, са се врязали в сферата, където свободна бродят джинове, зухове трупоядци и други Мюсюлмански сили. А ужасът, в който се бе превърнала Алемания преди две поколения, показва, че християнският свят също не е имунизиран срещу теологично бедствие.

— Тоест, вие ми казвате, че целият свят върви към пъкъла — казах бавно. Чудех се дали преувеличавам заради ефектния изказ или говоря съвършено буквално.

— Според прогнозите на Централното разузнаване вероятността за подобен изход през следващото десетилетие е по-малко от десет процента — обясни Хенри Легион с нечовешки спокоен глас. — Преди година обаче същата тази вероятност се оценяваше на по-малко от три процента. Независимо дали е изцяло юдео-християнска или не, инспектор Фишър, под подредената повърхност на нашето съществуване се мъти беда.

Вратата ми бе стояла затворена цял предобед и затова в кабинета ми беше топло и доста задушно. Но въпреки това потръпнах.

— Добре — рекох. — В беда сме. Какво общо има тя с Девънширското бунище за токсична магия?

— Що се отнася до точността на отговора, мога само да предполагам — отвърна ми Хенри Легион. — Но замислете се върху следното: магичните остатъци, съхранявани на това място, са най-злотворните и най-мощните, изнамерени до днес. Ако изтичат в околната среда, те привличат внимание към сметището. Най-вероятно това внимание би било изключително нежелано, ако на Девънширското сметище се изхвърля нещо недокументирано, ала смъртоносно.

Изведнъж си спомних Нищото, което видях, докато вървях по пътеката от входа към офиса на Тони Судакис. Така и не успях да попитам Тони какво е то. Във вторник също не му се бях обадил — прекалено много неща се случваха едновременно.

— Имате ли още въпроси? — попита Хенри Легион.

— Да, имам — отвърнах. — Добре, не знаете със сигурност кои Сили или човеци могат да подпалят Третата магическа война. Но няма как да не подозирате някого. Нали затова служи Централното разузнаване — за да подозира?

— Всъщност да. Заподозрени, казвате? По реда на вероятността те са Персия, Ацтекия, Украйна и Индия.

Това не ми помогна особено. Някакъв вид персийска връзка ми се струваше най-вероятната причина и за неприятностите около Девънширското сметище, поне съдейки по случилото се с Еразъм. Но не можех да изключа и ацтеките — не и с развихрилия се напоследък хуитцилопочтлизъм и нишката, отвела ме до горкичкия Хесус Кордеро, дето си нямаше душа.

Ако става въпрос, не можех да изключа и Силите на Индия — което означаваше, че „Локи“ и останалите аеропространствени фирми продължават да са сред заподозрените. Освен с онази крава, бяха измъчвали Еразъм и с магически змии, на които Птицата Гаруда е голям враг.

Усложнения, усложнения… Спомних си другата видяна от мен змия, онази в Райската градина във виртуозната реалност, на която не й се налагаше да пълзи по корем. Ако първообразът на тази змия се беше държал по-възпитано, днес светът щеше да е много по-спокойно място.

— Значи всъщност ми казвате, че не знаете кой се опитва да ме убие или кой иска да започне войната, но искате да ви помогна да го научите? — заключих.

— По същество, да — потвърди Хенри Легион. — Да ви запазим жив по време на разследването също би било желателно.

— За мен дори още повече, отколкото за вас — уверих го. Ситуацията ми напомни за една стара гатанка: как ще познаеш дали наоколо има самодиви? Отговорът е — само като подивееш. Тази гатанка никога не ми се е струвала особено смешна. Сега ми звучеше даже още по-малко смешно, когато трябваше да разбера кой се опитва да ме убие по това какво ще стане, ако успее.

Някой почука на вратата, после я отвори. Пак Роуз. Тя каза тихо:

— Когато видях, че имаш важен гост, Дейвид, накарах моето телефонно духче да следи и твоя телефон. Имаш съобщение. — Тя кимна на Хенри Легион така учтиво, сякаш не виждаше през него, и пак излезе навън.

— Ние в Централното разузнаване — рече призракът, — както и много други чужди еквивалентни служби, уверявам ви, общо взето никак не се радваме, когато аматьор като вас се набута между шамарите, така да се каже. Не само поради опасността, на която сте изложен, но и заради вашата непредвидимост, която може да стане причина за други неочаквани постъпки при такова стечение на обстоятелствата, когато непредвидените действия притежават потенциала да предизвикат нещо, което от практическа гледна точка би представлявало Армагедон.

Ако Хенри Легион бе човешко същество, надали би могъл да изговори всичкото това на един дъх. Всъщност Чарли Кели по същество ми беше казал същото. Само дето Чарли Кели ме издъни, а призракът от ЦР все още беше на моя страна… надявам се.

— Какво предлагате да правим сега? — попитах.

— Живейте си живота и си работете нормално — отвърна той. — Ако съдбата е благосклонна — един винаги интересен въпрос — сигурно ще можете да се измъкнете от центъра на вниманието, в който се намирате сега.

— Ами ако не е? — попитах.

Човешко същество, дори такова, което работи в Централното разузнаване, вероятно би ми дало някакъв утешителен отговор. Но не и Хенри Легион.

— Ако съдбата не е благосклонна, инспектор Фишър, вас ще ви убият. Ако е крайно неблагосклонна, и светът ще си отиде заедно с вас. Както вече казах, балансът на Силите отдавна е нарушен. Мегасаламандрите може да излязат най-малката ни грижа.

Чак толкова голям песимизъм направо ме потресе.

— Но един мегасаламандър може да изпепели цял град… — почувствах се абсурдно на секундата, щом думите изскочиха от устата ми. Аз какво, хвалех се с унищожителната сила на най-мощните ни оръжия или се оплаквах, че не са достатъчно унищожителни?

— Да, инспекторе, но макар и мегасаламандрите да са творения на Отвъдното, тяхната разрушителна мощ се ограничава до материята — неумолимо заяви Хенри Легион. — И още нещо, те не се изстрелват сами, а отиват, когато и където им заповядат контролиращите ги магове. Ако Силите искат сами да възстановят съотношението…

И в този миг той се дематериализира и ме остави сам в празния кабинет, изпълнен вътрешно с леден ужас. Това е проблемът, като спориш с призрак — стига да поиска, последната дума е негова. Този път обаче според мен и да бе останал, пак щеше да е негова.

Замислих се върху казаното от него. Да предположим, че всички Сили, наблюдавали как техните царства се свиват през последните петстотин години, се обединят и нападнат Силите, които са ги прогонили. Човек, полудял за отмъщение, би отмъстил, без значение какво ще струва то на него и на обичните му. Ако и Силите се държаха по същия начин, небесата да са на помощ на хората по голяма част от земното кълбо… само дето по-скоро на земята щеше да настане ад.

Нищо чудно, че Хенри Легион не го беше чак толкоз грижа дали лично аз ще оживея или ще умра. В известен смисъл това вече и на мен не ми се виждаше чак толкова важно. Но само в известен смисъл.

Вторачих се в бюрото в опит да се откъсна от размислите за Армагедон и да почна да си върша работата. Погледът ми попадна върху бележката, донесена ми от Роуз. Видях, че съобщението е от легат Кавагучи. Ето ви текста от край до край: „Перото е от екземпляр на PHAROMACHRUS MOCINNO“. Просто така. Роуз бе написала официалното име с главни букви, та да не го прочета погрешно. Без съмнение бе накарала Кавагучи да й го продиктува буква по буква, за да не го обърка и тя. Роуз е кралицата на секретарките.

Имаше само един проблем: нямах ни най-малко понятие какво е това нещо Pharomachrus Mocinno. Потърсих Кавагучи, но него го нямаше. Беше излязъл на терен — току-що се беше случило нещо ужасно и отвратително. Центурионът, който прие обаждането ми, звучеше толкова измъчено, че не посмях да го питам дали знае що за птица има предвид Кавагучи.

Отидох и проверих в нашата справочна библиотека — не всички неща, свързани с околната среда, засягат и Отвъдното. Имахме книги за птиците, обитаващи Баронството на ангелите. Pharomachrus Mocinno не бе сред тях. И това беше все някаква информация, но твърде недостатъчна. Отбелязах си наум да попитам Кавагучи следващия път, като говоря с него, и пак се залових за работа.

Добро правило, което съм си създал и което не спазвам достатъчно, е: „Когато се съмняваш, направи си списък“. Записването те принуждава да се замислиш кое е важно за теб. Върши такава страхотна работа, че е направо магия. Подозирам, че и първото записване си е било магия — магия против забравянето. То все още изпълнява същата роля, стига да му дадете и най-малък шанс.

И така, записах. След като приключих, началото на списъка изглеждаше така:

Да проверя около Девънширското бунище.

„Прецизните длета на Бахтияр“.

Чумашките сили.

Вносът на лепрекони.

„Шоколадовата невестулка“.

Всичко останало след точка пета можеше и да почака, според мен. Долната част на списъка съдържаше задачи от ден за ден, при които всъщност нямаше значение дали денят е днес, утре или следващия вторник. Някои от останалите точки, като например причината Хесус Кордеро да се роди апсихичен, бяха важни сами по себе си, но освен това бяха свързани и с най-важните приоритети.

Освен това забелязах, че всъщност началото не се състои от пет точки, а от две. Заплануваните посещения на „Прецизните длета на Бахтияр“ и „Шоколадовата невестулка“ произтичаха от опитите да стигна до дъното на историята с Девънширското бунище. А, разбира се, проучването на Чумашките сили и онова за лепреконите бяха почти кръвосмесително преплетени.

Въоръжен със списъка, отидох при Беа. Исках тя да го одобри, та да продължа нататък с чиста съвест и без да ми се налага да се тревожа, че неочаквано ще почне да мята по мен гръм и мълнии. Роуз ми махна да вляза в светилището й. Чудно как, но Беа нито говореше по телефона, нито при нея имаше някой.

— Добро утро, Дейвид — рече тя. Едната й вежда се вдигна. — Чувам, че си си прекарал известно време във височайша компания. Много съм впечатлена.

Не се изненадах, че Роуз й е казала. От една секретарка се изисква да информира началник-отдела какво правят хората. А освен това дори и кралицата на секретарките има право да поклюкарства.

Но щом Беа знаеше за Хенри, то аз можех да се възползвам от това, макар и да ми се искаше никога да не бях срещал агента призрак.

— Случаят с Девънширското бунище май че се превръща във въпрос на националната сигурност — обясних. — Ето защо съм го сложил на първо място в списъка със задачите си. — Подадох й пергамента.

Тя го погледна, после мен и бавно врътна глава насам-натам няколко пъти. После заяви с онзи неин църковно хоров глас:

— Дейвид, защо ли имам усещането, че основната причина да ми показваш този списък е да получиш предварителното ми одобрение за онова, което и без това смяташ да правиш?

При някои шефове най върви подхода „опулена невинност“: Кой, аз? Понятие си нямам за какво говориш! Пробвайте го при Беа, и тя ще ви фрасне с линията по кокалчетата — може би метафорично, а може би не.

— Права си — признах. — Но според мен тези неща наистина трябва да се свършат. Ще се оправя, доколкото мога, с останалото, но няма да се впрягам дали ще изостана, докато разнищвам големите неща. — Ако се беше наложило, щях да й кажа и за Чарли Кели. Това би й доказало, че не се вживявам прекалено в случая с бунището.

Но тя ме погледна пак и кимна също толкова бавно, колкото беше поклатила глава преди.

— Дейвид, за да си добър директор, трябва да позволяваш на хората си да мислят със собствените си глави и да работят по своите проекти. Смятам сега така да постъпя с теб. Но освен това, да си добър директор означава и да дадеш на хората да разберат, че няма да позволиш да ти се качват на главата.

— Разбирам — казах. И наистина го разбирах: ако тези случаи се окажеха без значение или пък ако бяха важни и ги оплесках, тя щеше да ме накълца на парченца. Строго, но справедливо. Беа е добър директор, макар и да мразя събранията на колектива.

— Добре, Дейвид — въздъхна тя едва-едва. — Благодаря ти.

На излизане от кабинета на Беа Роуз ме погледна любопитно. Вдигнах палец, после го поразклатих, за да покажа, че не съм убеден, че всичко ще литне с ангелски крила. Тя тихичко изръкопляска, за да ми честити.

— О, Дейвид, каква е тази птица, за която те търсеше жандармерийският легат? — попита тя.

— Всъщност и аз самият още не знам — отвърнах. — Ходих до справочния център да проверя, но там не я намерих. Което означава, че не е местна, каквото и да представлява. Днес следобед ще звънна на Кавагучи и ще разбера. Щом науча, веднага ще ти кажа. — Един от начините да накарате една секретарка да се почувства щастлива е да не криете нищо от нея.

Върнах се в своя кабинет, прерових бележките си, намерих телефонния номер на „Прецизните длета на Бахтияр“ и се обадих. Както ми беше тръгнало напоследък, струваше ми се, че в момента, в който се свързах, най-вероятно гръм ще порази Конфедералната сграда.

И без малко да позная. Телефонът отсреща едва бе започнал да врещи, когато малко земетресение разтресе сградата. Седях, чаках и се чудех, както винаги човек се чуди дали малкият трус ще премине в голям. Не премина — след няколко секунди боботенето спря. Заедно с още (сигурен бях) няколко милиона души прошепнах кратка благодарствена молитва.

Със секретарката на „Прецизните длета на Бахтияр“ си поприказвахме на тема „Усетихте ли го?“ — „Но разбира се!“, а после потвърдих срещата и затворих. И веднага пак вдигнах телефона — тази сутрин го използвах, както обикновено го използва Беа — за да чуя Тони Судакис.

— Здрасти, Дейв — рече той. — Чудех се кога ли пак ще се обадиш. Помислих си дали моята папка те е затиснала ли, що ли. —

Той се засмя, за да ми покаже, че не бива да вземам думите му насериозно.

И аз се разсмях, за да му покажа, че не съм ги взел.

— Де ти такъв късмет — отвърнах. — Обаждам ти се само да ти кажа, че ще правим проверка за магическо обеззаразяване на територията около вашата служба веднага щом сглобим апарата.

— Оценявам любезността ви, че ми се обадихте, инспекторе — рече той бавно. Вече не бях Дейв. — Но трябва да ви уведомя, че ние продължаваме да отричаме наличието на заразяване. Ще имате нужда от съдебна заповед, за да проведете подобна акция, а ние ще я оспорваме.

— Знам — отвърнах. — Когато вашите юрисконсулти ви попитат, кажете им, че случаят е под юрисдикцията на съдия Рухолла (продиктувах му го буква по буква), тъй като той издаде първоначалната заповед за обиск. — Ако АПУ не получеше и сега заповед от Максимум Рухолла, май беше време да скатаем палатките и да потеглим навътре в пустинята.

— Съдия Рухолла — повтори Судакис. — Ще предам. Довиждане. — Според мен той не знаеше кой е Рухолла. Но адвокатите на консорциума щяха да знаят.

Местих пергаменти от една на друга купчина върху бюрото ми, потърсих пак легат Кавагучи, но той все още беше на местопрестъплението, а после изядох в закусвалнята един гумиран хамбургер. Прокарах го с чаша гореща черна кал, слязох на паркинга и отново потеглих към Долината на Свети Фердинанд.

Обикновено не ходя там по десет пъти в годината. Напоследък го правех толкова често, че започвах да запомням отбивките. Слязох на Уайт Оук и полетях на север към „Прецизните длета на Бахтияр“. По пътя минах покрай една църква, посветена на Свети Андрей. Всъщност, на Сан Андреас, защото кварталът беше ацтекски. Отпред се точеше опашка от богомолци. Зачудих се защо — празникът на Свети Андрей е чак през ноември.

После се сетих за сутрешното земетресение. Без съмнение те молеха светеца да ги закриля от по-тежки злини. Молитвите им ехтяха — толкова силни и искрени, че ме убедиха, че ако наистина последва и второ земетресение, виновен ще е Сан Андреас и никой друг.

Влетях на паркинга зад „Прецизните длета на Бахтияр“ малко по-раничко. Сградата, в която се помещаваше фирмата, беше четири пъти по-голяма от префърцунената постройка на „Бавен Джин Физ“ на булевард „Венчър“, ала наемът й сигурно беше четворно по-нисък. Притежаваше достойнството на абсолютната простота — поредната индустриална сграда в индустриален квартал.

И служителката на рецепцията, която ме посрещна, беше горе-долу четворно по-малко декоративна от тази в „Бавен Джин Физ“. Но се държа достатъчно дружелюбно, та даже и повече от дружелюбно.

— О, значи вие сте инспектор Фишър — възкликна тя, щом й показах сиглата си на АПУ. — И за вас ли земята се разтресе? — и се изкикоти.

Не знаех как да го приема. Ако не бях ангажиран, можеше и да се заинтересувам. Но в сегашното положение според мен най-доброто беше да се правя, че не забелязвам. Така и направих.

— Господин Бахтияр свободен ли е да ме приеме? — попитах.

— Изчакайте само минутка да проверя. — Тя вдигна телефонната слушалка. „Прецизните длета на Бахтияр“ не се намираше в района с високите наеми, но и тук използваха всички най-нови магологични постижения. Заглушаващото заклинание на телефона беше толкова добро, че и думица не чух от онова, което каза, докато не затвори.

— Казва, че може да ви отдели най-много четирийсет и пет минути. Достатъчни ли са ви?

— Благодаря. Предостатъчни, госпожо Мендоса — отговорих. Бях прочел табелката с името на бюрото й — Синтия Мендоса.

— Наричайте ме Синди — предложи тя. — Всички така ми викат. Хайде, елате с мен. Трябва аз да ви заведа в задната част на сградата заради охранителната система.

Последвах я по коридора. Входът на Бахтияр не беше херметически запечатан — както казах, само действително големите фирми и правителствата могат да си позволят подобна охрана. Но вратата наистина беше с алармена система — ако някой неоторизиран докоснеше дръжката, тя щеше да се разврещи, все едно я колят.

Синди Мендоса хвана дръжката и задекламира тихо от Книга „Притчи Соломонови“: „Възгласява в портите, при входа на града, при входа на вратите“^[3], а после от „Песен на песните“: „Аз станах да отворя на възлюбения си… Отворих на възлюбения си“^[4]. Дръжката се завъртя в ръката й. Тя ми махна да мина пред нея, после измърмори нещо на вратата, за да я умилостиви, че ме е пуснала.

— Знаете ли — подхвърли тя, докато ме водеше през цеховете за длета към кабинета на Бахтияр, — че същото това заклинание, което убеждава охраняваната врата да се отвори мирно, понякога се използва и като заклинание за съблазняване?

— Така ли? — попитах, макар и да не се изненадах. Нищо друго в юдео-християнската традиция не смесва чувствеността и мистичната сила така, както „Песен на песните“.

Тя кимна.

— Но вече не го пробват много често — действа само на девственици. — Последва нов кикот.

И знаме да беше развяла, пак нямаше да показва толкова очевидно, че се интересува от мен. За един мъж това винаги е ласкателно, но аз не изпитвах ответен интерес. Затова попитах пак:

— Така ли?

Тази фраза е една от малкото, които можеш спокойно използваш при всяка ситуация, защото нищичко не означава.

— Е, пристигнахме — рече Синди и спря пред една врата, на която с черни, позлатени по ръба букви беше изписано: ИСХАК БАХТИЯР, МАРКГРАФ. Тя почука на вратата — която сигурно нямаше аларма, защото не изпищя — и се запъти обратно към собственото си бюро. Боя се, че на тръгване ме изгледа мръсно.

Исхак Бахтияр отвори и ме покани с жест да вляза. Не приличаше на корпоративен маркграф — изглеждаше и се обличаше като пътуващ магьосник-бачкатор. Според стереотипа персийците биват два вида: дребни и закръглени, и длъгнести и хърбави. Рамзан Дурани от „Бавен Джин Физ“ спадаше към първия вид. Бахтияр бе образец на втория. Всичко у него беше вертикални линии: кльощави ръце и крака, големият му, не съвсем прав нос и бръчките от двете му страни, брадата, която носеше къса на бузите и дълга по средата, така че лицето му изглеждаше дори още по-длъгнесто, отколкото беше.

Също като Рамзан Дурани и той беше облечен с бяла лабораторна престилка. Но за разлика от него тя не му стоеше като дрехата, която слага, за да впечатлява посетителите. Не че беше точно дрипава, но явно препирана доста пъти, по нея все още имаше бледи петна, напомнящи на стара кръв и билкови сокове.

Щом си стиснахме ръцете, неговата погълна моята — а пък аз нито съм дребосък, нито съм късопръст. Но ако не се беше заловил с магия, от този човек би излязъл великолепен клавесинист — тези негови паешки пръсти като че стигаха чак до лакета ми.

— Радвам се да се запознаем, инспектор Фишър — каза той с едва доловим персийски акцент, който по-скоро прибавяше достойнство на английския му, отколкото гърленост. — Седнете, моля.

— Благодаря. — Седнах на посочения ми стол. Не беше от най-удобните, но пък и столът зад бюрото му беше същият, така че нямаше какво да мрънкам.

— Ще пиете ли ментов чай? — попита той и посочи самовара, който изглеждаше като излязъл от вехтошарница. — Или може би, понеже е топло, бихте предпочели леден шербет? Моля, почерпете се и със сладки.

Тъй като той си наля чай, и аз пих чай. Оказа се отличен — на Бахтияр явно не му пукаше кое как изглежда, а каква работа му върши. Сладките издаваха упойващия дъх на бадемова паста. И техният вкус не ме разочарова.

Той не си губи времето с любезности, нито пък аз го очаквах — не и когато е успял да ми задели едва четирийсет и пет минути. Веднага щом избърсахме трохите от пръстите си, той се наведе напред, с което ми показа, че е готов да караме по същество. Разбрах намека и заговорих:

— Господин Бахтияр, дошъл съм при вас, защото сте един от основните доставчици на токсични магически отпадъци в Девънширското сметище и, както казах по телефона, в сметището вероятно има теч.

Тъмните му вежди се свъсиха като буреносни облаци.

— И затова смятате, че тъкмо моите отпадъци се измъкват навън. Мислите, че аз съм замърсителят. Аллах, Мохамед и Хюсеин да са ми свидетели, отричам това, инспектор Фишър.

— Не знам дали вие сте замърсителят — казах. — От вашите ведомости научих, че от този бизнес идват достатъчно магически отпадъчни продукти, за да ме подтикнат да проверя тази възможност.

— Хванете майстора на длета, той винаги е замърсителят — Бахтияр ми се навъси още по-мрачно отпреди. — В суеверна Персия бих могъл да разбера подобно отношение, макар и да знам колко е глупаво. Тук, в Конфедерацията, където се предполага, че властва разумът, сърцето ми се къса, като чуя такова нещо. Първо на първо, инспекторе, „Прецизните длета на Бахтияр“ намалява замърсяването в Града на ангелите, а не го увеличава. Мога да ви го докажа.

— Продължавайте, господине. — Мислех си, че знам какъв аргумент ще ми изтъкне, но можеше и да греша.

Не грешах. Ето какво каза:

— Замислете се, инспекторе, какво щеше да бъде, ако всеки магьосник трябваше сам да си изработва инструментите, както е било едно време: не само длетата, но и мечове, дъги, вълшебни пръчки, скалпели, куки, игли, кинжали, мечове и ножове с бели и черни дръжки. Тъй като магьосниците от баронството няма да работят толкова добре, колкото работим ние, а ще са разпространени на много по-голяма територия от нас, дейността им ще произвежда далеч повече магическо замърсяване. Но това не става, защото повечето тавматурзи купуват инструментите си от мен и не причиняват замърсяване, защото не те вършат черната работа. Върша я аз и поради това „Прецизните длета на Бахтияр“ привлича вниманието на властите като вас.

— Много пъти съм чувал аргументите в полза на единствения източник. В тях, общо взето, се съдържа някаква истина — производството на всичко на едно място често е по-ефикасно и по-природосъобразно от разпръсването му навред из пейзажа. И Бахтияр беше прав за това, че въпросните доставчици бият на очи, защото те все пак замърсяват, а хората, които използват услугите им, не замърсяват. Но всичко това не означава, че монополните доставчици не замърсяват повече от необходимото.

Казах му го. Бахтияр се надигна от стола.

— Елате с мен, инспекторе. Сам ще видите.

Заведе ме на етажа с цеховете. Работеха здраво, също като в повечето други фирми от леката промишленост. Един работник с асаламандрични ръкавици извади от огъня рамка с окачени по нея нажежени до червено стоманени пръти, обърна ги и ги топна във вана, над която се извиваше воняща пара.

— Това трябва да е третото нагряване на заготовките за длетата — обясни ми Бахтияр. — Сега ще ги топнат в сврача кръв и сок от билката форойл.

— Ефикасно от ергономична гледна точка — изтъкнах. Работникът успя да прехвърли заготовките от пламъците във ваната, без да направи нито крачка. Щом те попиха добродетелите на кръвта и билето, той се помоли над тях и изрецитира заклинанието. Сред Имената долових тези на духовете Лумех, Гадал и Митатрон — те всичките наистина са могъщи.^[5] Попитах:

— Как обеззаразявате ваната, след като топнете в нея Силите?

— По обичайния начин — с молитва и светена вода — отвърна Бахтияр. — Инспекторе, не твърдя, че са сто процента ефикасни — зная, че остават следи от Сила. Тъкмо затова, в края на краищата, изхвърляме токсичните си отпадъчни магически продукти в Девъншир, както постановяват законите на баронството, провинцията и Конфедерацията. Ако са се получили течове, без съмнение за тях е отговорно сметището, а не „Прецизните длета на Бахтияр“. Ние се подчиняваме най-стриктно на закона.

— Щом е така, нямате проблем — отвърнах. — Тревогата ми е, че някой изхвърля там отпадъци, които не се посочват във ведомостта — неща, достатъчно злотворни, че да се промъкнат през защитните заклинания, макар и в съвсем микроскопични количества, и да замърсят магически околната среда.

— Това го разбирам — кимна той. — Като производители на длета и други тавматургични сечива обаче ние оперираме с ограничен набор от генериращи магия материали, както сигурно знаете. Хайде, елате с мен. Да видим дали ще намерите тук поне нещичко извън обичайното за предприятия, подобни на нашето.

Отидох. Той беше прав — не намерих нищо необичайно. Ножовете с черните дръжки ги закаляваха в котешка кръв и бучиниш, а дръжките изработваха от овнешки рог. Интересно, че Бахтияр — мюсюлманинът, прилагаше тук обичайната юдео-християнска практика. Знам, че връзката идва от шофар — тръбата от овнешки рог, възпоменание за тръбите, срутили стените на Йерихон.

Друг техник дълбаеше магически знаци върху лескови пръчки и тръстикови жезли. За дълбаене използваше длето, вероятно от прецизните длета на Бахтияр. Освен това издълбаваше и печатите на демоните Клипот и Фримост съответно върху пръчки и жезли. Чувствах силата във въздуха около него.

Магическото и земното се преплитаха в производството на копринените кърпи за увиване на длетата и другите инструменти на Бахтияр. Фирмата си имаше собствена тъкачница — три персийки с черни фереджета и воали тракаха със становете и превръщаха копринените нишки във фина, блещукаща тъкан. Зачудих се колко ли време ще мине, докато автоматизираните станове на японците направят това икономически непрактично. Японците бяха отнели на Детройт голям дял на бизнеса с летящи килимчета, а и бяха сръчни с коприната. Доколкото разбирах, комбинацията беше само въпрос на време.

Бахтияр се обади:

— Червената коприна е за длетата. Черната съответно е за ножовете с черни дръжки, а зелената — за останалите магически инструменти. За тях подходящият цвят не е толкова важен, стига да не е черен или кафяв.

Калиграф с гъше перо, топнато в гълъбова кръв, изписваше мистични знаци върху готовите копринени кърпи. Около него още дузина гъши пера, съживени от закона за подобието, изписваха идентични знаци върху други кърпи. Попитах Бахтияр:

— Защо използвате автоматично писане при този процес, но не и при изрязването на надписи по пръчките и жезлите?

— Когато имаме възможност, ще го използваме, иншаллах — отвърна той. — Но копринените кърпи са просто предпазни обвивки за инструментите, докато самите инструменти са изпълнени с тавматургична сила, която засега надделява над автоматизиращите заклинания. Но работим по въпроса, както казвам. Всъщност неотдавна четох, че някакъв дизайнер на магуер от Кристалната долина е постигнал пробив по тази линия.

— Виртуозна реалност ли е използвал, случайно? — попитах.

— Всъщност да. — Бахтияр като че се изненада. Дотогава изражението му казваше, че съм отявлена досада. Сега досадната ми стойност поне понамаля. — По-добре сте информиран по магическите въпроси, отколкото бих очаквал от бюрократ.

— Не си прекарваме цялото време в местене на пергаменти от една купчина на друга — обясних. — Да, това отнема прекалено много от нашето време, но не цялото.

Той се втренчи в мен с черните си, хлътнали очи.

— Може би на мен дори ми се иска да прекарвахте повече време на бюрото си, инспекторе, стига това да е времето, отделено за тормоз на законните предприятия като моето.

— Разследването не е тормоз — възразих и вперих очи в неговите. Персийците от хърбавия вид имат склонността да приличат на пророци, готвещи се да призоват божия гняв върху грешниците. Това според мен даваше на Бахтияр нечестно предимство в подобни състезания, но издържах. — А и не можем да си позволим да приемаме леко течове от това сметище. В помощ на което, мога ли да видя помещението за обеззаразяване, което споменахте?

— Ще ви заведа — каза той. — Очаквах това да е следващата ви молба.

Бахтияр много разумно държеше обеззаразителите си извън главния производствен етаж, в отделно помещение. Това хем намаляваше до минимум всякаква зараза, която би могла проникне в работата им, хем така нямаше опасност тяхното въздействие да отслаби магията, влагана в инструментите.

— Инспектор Фишър, позволете ми да ви представя Дагоберто Веларде и Кърк Маккъла, екипът по обеззаразяване на „Прецизните длета на Бахтияр“ — представи ми ги той. — Бърт, Кърк, това е Дейвид Фишър от АПУ. Според тях ние носим отговорността за теч на Девънширското сметище.

Вече не си правех труда да отричам — видях, че надали ще успея да убедя Бахтияр и екипа му. Обеззаразителите ме изгледаха сърдито. Веларде беше дребничък и с меден цвят на кожата; Маккъла — висок, мършав и червенокос, а в строгите му сиви очи сияеше светлината на религиозната убеденост.

— Продължавайте, господа — подканих ги. — Преструвайте се, че не съм тук.

По израженията им личеше, че им се искаше наистина да не бях. Представляваха доста странна двойка — такава не се намира под път и над път. Но бяха много сработени, като че работеха заедно от години. И сигурно беше така. Един тип от работния етаж — не, вземам си думите назад, беше жена с шлем, комбинезон и ботуши — вкара вътре вана на количка. Изсипа я, кимна на обеззаразителите и излезе.

Бърт Веларде отвори ампула със светена вода и напръска ваната, за да неутрализира доколкото е възможно гоетическата мощ в нея. Светената вода е ефикасна, когато се прилага от вярващ — и макар и това невинаги да си личи по външността, бих се обзаложил на заплатата си за две седмици, че този е католик.

Но молбите на католиците миряни не притежават толкова мощ като тези на свещениците. Веларде не се молеше. Това беше работа на Кърк Маккъла. Той имаше плътен, впечатляващ глас и гърлен каледонски изговор. Почти не поглеждаше Общия молитвеник в ръцете си — знаеше думите наизуст. Това не означаваше, че рецитира механично — влагаше сърцето си във всяка думичка.

— Кърк е старейшина в Църквата на Обетованата земя — пошепна ми Бахтияр. — Разнообразието в Града на ангелите си има своите предимства.

— Така е — съгласих се. Исхак Бахтияр действаше умно. Разликата между духовенство и миряни е много по-размита в протестантските църкви, отколкото при католиците. Вероятността молитвите на един старейшина, който най-вероятно беше сред богоизбраните, да бъдат чути, е същата като при тези на свещеник. А Бахтияр можеше да наеме двама миряни за много по-малко пари, отколкото би плащал на един ръкоположен духовник. Както казах, умник си беше той.

Освен това беше достатъчно умен, че да ми каже:

— И ако таите изобщо някакви съмнения, инспектор Фишър, относно това дали обеззаразителите са редовни служители, елате отново в кабинета ми и аз ще ви покажа цялата документация за тяхната дейност, откакто се нанесохме в тази сграда.

Нямах съмнения, ала все пак го придружих. Той се разрови из папките и пльосна един наръч пред мен. Те ми показаха тъкмо онова, което според него щяха да ми покажат. Не се изненадах — колко често началникът на едно предприятие доброволно ще предяви документи, които не го представят във възможно най-добрата светлина?

Но ако имаше нещо нередно в „Прецизните длета на Бахтияр“, не бихте го доказали чрез мен. Всичките му процедури бяха в пълен ред. Обеззаразителният му екип можеше и да е неортодоксален (не в теологичния смисъл на думата), но пък действаше ефективно.

— Нещо друго, инспекторе? — попита той, когато най-сетне успях да преодолея и последната папка. После доста подчертано запита часовника си колко е часът.

Отговорът на хорологичното демонче показваше, че вече съм отнел петдесет и пет от неговите безценни и незаменими минути, а бях обещал да се задоволя с някакви си четирийсет и пет. Сигурно от мен се очакваше да се разридая, да си посипя главата с пепел и да се закълна никога повече да не прегрешавам точно по този начин. Животът в големия град обаче те прави по-груб. Когато казах „Съжалявам, че ви отнех толкова време“, вложих в думите си достатъчно бюрократично безразличие, та да му дам да разбере, че не съжалявам ни най-малко.

Той пак ме изгледа на кръв. Този път не си направих труда да отвърна на погледа му — само щеше да се издразни още повече. Станах.

— Мисля, че сам мога да се ориентирам за изхода.

— Не, няма да мо… — усети се. Наистина ли проявяваше грубост — кой ли знаеше какви неприятности мога да му причиня? Персийците разбират от отмъщение. Пак се пробва: — Забравихте вратата, инспекторе. Тя е активна и в двете посоки.

И така, макар и да не го беше еня за мен, наложи му се да ме придружи до изхода, за да не задействам алармата на вратата му (а в случай че се чудите — не бях забравил за нея.) На изпроводяк ми пробута няколко неискрени любезности и ме пусна да си ходя сам по коридора.

Щом стигнах до бюрото на Синди Мендоса, тя ми пусна ослепителна усмивка (за нея бях забравил — Бахтияр можеше да спечели двубоя, ако я бе повикал в кабинета си да ме изведе навън. Но това щеше да му струва още две-три минути в мое присъствие, а както предполагам, той беше твърде експедитивен и се беше сетил).

— Спомняте ли си заклинанието за отваряне? — попита ме тя.

Без съмнение въпросът ми бе зададен с намерението да ме накара да попитам дали то би подействало върху нея. Но аз го предугадих:

— Не, съжалявам — старая се никога да не запомням нищо.

С тези думи излязох и я оставих да се блещи подире ми.

Когато се върнах в Конфедералната сграда и се качих в кабинета ми, намерих на бюрото си бележка от Роуз, написана с големи червени букви: Дейвид, ела веднага в кабинета на Беа. Като се чудех в какви ли неприятности съм успял да се забъркам, докато ме нямаше, се отправих нататък.

В антрето седяха Роуз — истинската владетелка на царството, и някакъв дребен нервак с голям нос и крещяща вратовръзка. Той разглеждаше един от каталозите на Роуз за канцеларски материали, което означаваше или че е педант до безумие, или е отегчен до смърт. Последното, ако няколко избледнели петънца по ризата му важат за доказателство.

— Здравей, Дейв — поздрави ме Роуз. — Ето го, господин Епстайн.

Ситният скочи на крака.

— Вие сте Дейвид Фишър, инспектор от Агенцията за усъвършенстване на природата? — попита той, като сля името и длъжността ми.

— Да — потвърдих. — А вие кой сте?

— Самюъл Епстайн, съдебен подписар, Градът на ангелите, Баронство на ангелите. — Той измъкна изпод канцеларския каталог изписан пергаментов лист с великолепна калиграфия (в днешно време това се прави най-вече чрез автоматично писане, както с перата, чертаещи символи върху копринените обвивки за инструменти при Бахтияр. Но все пак си е страшно впечатляващо.) — Възложено ми е да ви връча персонално призовка да се явите в съда в долупосочените ден и час във връзка с казуса Жандармерията на Града на ангелите срещу Куаутемок Ернандес. — Подаде ми я с такъв величествен размах, че не бих се учудил, ако се бе разнесъл барабанен бой.

Прочетох пергамента. Беше тъкмо това, което Епстайн твърдеше, че е.

— Ще дойда — информирах го. — Извинявайте, че ви накарах да чакате тук толкова дълго. Не можеше ли просто да го оставите на бюрото ми?

— Не и при случаи, в които е замесена тавматургия при извършването на углавно престъпление — отвърна той. — В такива случаи веригата за връчването на призовки трябва да бъде под такъв силен контрол, както и тази на пренасянето на уликите.

— Добре — свих рамене аз. Без съмнение той бе посветен в тайнствата на професията си. — Но вие сигурно прекарвате ужасно много време във висене и чакане. Защо не си носите нещо по-интересно за четене от това? — посочих каталога.

Но той направо подскочи във въздуха от ужас, сякаш му бях предложил чизбургер с бекон.

— Да очаквам безделие, това би означавало морална низост от моя страна. Приятен ви ден, господине. — Той се промъкна покрай мен и избяга.

Спогледахме се с Роуз.

— Ако аз прекарвах такава голяма част от работното си време в чакане — рече тя, — и аз бих си носила нещо интересно. — Отдъхнах си. Щом Роуз не смята, че нещо е проява на морална низост, можете да бъдете сигурни, че е така.

По пътя за вкъщи си мислех за случилото се при Бахтияр. То беше от един дол дренки с всичко останало, свързано със случая с Девънширското бунище, доколкото можех да преценя от краткото си посещение. Предприятието процъфтяваше, а шефът шумно отричаше да върши нещо, което вероятно би накарало магическите токсични отпадъци да изтекат извън сметището в околната среда. Някой лъжеше, но кой? Незнанието беше дяволски потискащо.

Смятах, след като вечерям, да се обадя на Джуди, но тя ме изпревари.

— Искаш ли да направим нещо перверзно? — попита ме тя.

Познавам, когато ми се говори без заобикалки.

— Естествено — съгласих се с готовност. — Ти ли ще долетиш тук, или аз да дойда у вас? — Освен това, изпухтя мъжкарят в мен, винаги съществува далечната вероятност тя да говори буквално.

Сумтенето й ми подсказа, че не е така — както и че ми е пробутала предложението нарочно. Може би искаше да провери как ще реагирам, или пък вече се беше досетила как и искаше да провери дали е права.

— Имах предвид по-скоро вечерна среща в понеделник — поясни тя.

— Това си е перверзия — съгласих се. — Но защо в понеделник вечер?

— Защото прочетох в „Независим гадател“, че в понеделник вечер се открива нов нумидийски ресторант през шест пресечки от нас. Искаш ли да наминеш да го пробваме?

— Нумидийски, а? — евреите често ходят в мюсюлмански ресторанти и обратно — там няма защо да се тревожиш, че в менюто или в кухнята присъства свинско. А освен това обичам северноафриканска храна. Кускус; салата мешвия — от риба тон с люти чушки, яйца, домати и пиперки със сос от зехтин, лимон и сол; пиле със сини сливи и мед; агнешката супа харира сурия с лук, пипер и шафран… стомахът ми закъркори само при мисълта за всичко това. — Звучи прекрасно. Единственото, което ме безпокои, е, да не би да не намерим места?

— Можем да проверим. Разбира се, ако не искаш да…

— Казах ти, че ми звучи чудесно. — Така си и беше, така че спечелих точки. — Кога да мина да те взема?

— Ти кога искаш да минеш?

— Чуйте, госпожо Адлър, това си е вашата среща, така че вие ми нареждайте какво да правя.

— Хммм — рече тя. — Така ли било? Добре де, включвам се в играта — в осем без петнайсет става ли?

— Става — докато стигнем, ще съм достатъчно огладнял, че да нанеса подобаващи щети на менюто. А после — ако приемем, че няма да заспя на канапето, защото съм се натъпкал до гуша — можем пък и да направим нещо перверзно.

Тя пак изсумтя.