Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (3)

II

Джуди в крайна сметка остана да спи при мен, защото след две дози корени никак не й се летеше. (Ако случайно се чудите как се справихме втория път — това изобщо не ви влиза в работата.) Но сутринта нямаше джиджи-биджи. И двамата трябваше да ставаме рано. Тя — за да си отиде у тях и да се преоблече, преди да отиде на работа, а аз — за да се захвана с пергаментащината, която трябваше да свърша, за да получа разпореждане от съдията Рухолла.

След бързата закуска я изпратих до нейното килимче (както вече споменах, не живея в най-добрия квартал), а после яхнах моето и отпраших към центъра, към сградата на Криминалния и Магическия съд.

Пътят дотам не мина толкова зле, но паркирането в сърцето на Града на ангелите е безбожно скъпо — макар че струпват килимчетата на такива високи камари, каквито няма да видите и на пазар за черги. Толкова се издразних, все едно трябваше да плащам от джоба си, а не с парите на АПУ.

Ако искате да видите всички видове хора, създадени от кой ли не бог, идете в сградата на Криминалния и Магическия съд. Светски съдии в черни одежди, църковни — в червени, пристави, жандарми, шерифи, които приличат най-вече на войници… обвиняеми, които понякога изглеждат виновни за всичко на света (нищо, че ги обвиняват само в превишена скорост с килимчетата) и други, които, като ги гледаш, са направо кандидат светии… свидетели, доктори, равини, магьосници… Ако ви харесва да наблюдавате хората, по-добро забавление няма да намерите.

Приставът на съдията Рухолла беше едър швед на име Ерик Нещо-си-там — така и не мога да му запомня фамилията, макар и преди да съм си имал работа с него. Той ми заяви:

— Съжалявам, инспектор Фишър, но съдията не може да ви приеме преди единайсет. Възникна произшествие.

Въздъхнах, но какво ли можех да направя? Отидох при монетните телефони отсреща. Когато казах на духчето в слушалката номера, то ми изграчи отсреща: „Четирийсет и пет медни монети, моля“. Пуснах монетките в протегнатата ръка на малкото телефонно демонче, което сигурно беше наследник на Мамона по линия на гадаринските свине. Убеден съм, че обърнех ли му гръб, щеше да ми претараши джобовете.

След като се обадих в службата да ги предупредя, че ще закъснея, си взех кафе (и курабийка, от която нямах никаква нужда) и поседнах в кафенето да хвърля едно око на данните, които щях да представя на кадията — а с другото наблюдавах минувачите. След още две кафета и една курабийка (обещах си, че няма да обядвам) стана единайсет без петнайсет. Метнах пергамента обратно в куфарчето и отново се представих пред Ерик.

Той вдигна една телефонна слушалка, каза нещо в нея и ми кимна:

— Влизайте.

Влязох.

Как да ви опиша съдията Рухолла? Ако сте християнин (а той не е), представете си Бога отец след някоя гадна ера. Не го знам на колко е години, дори и плюс-минус някое десетилетие. Дълга бяла брада, нос по-скоро в географския смисъл на думата и очи, видели всичко и не одобрили по-голямата част от него. Ако застанете пред него невинни, нищо няма да ви се случи. Но ако имате поне капчица вина, по-добре бягайте и се спасявайте.

Щом приближих скамейката, той ме погледна намръщено. Ако се явявах пред него за първи път, щях да се изкуша да си помисля, че лошо ми се пише, и или щях да падна на колене и да моля за милост (нещо, което Максимум Рухолла не понасяше в големи дози) или да се фръцна и да търтя да бягам (защото кой ли не е виновен поне мъничко за нещо?). Ала си знаех, че той така или иначе постоянно е намръщен, затова не успя да ме сплаши… много.

Започнах строго по етикета — „Ако ви е угодно, Ваше благородие“ — макар да знаех, че в неговия случай това е просто учтива фраза. После изтъкнах причините на Агенцията за природно усъвършенстване и че аз като неин представител искам да прегледам архива на Девънширския консорциум за управление на земята.

— Имате ли допълнителни документи, за да посочите вероятната причина? — попита той. Гласът му не беше старчески. Живееше в Конфедерацията от близо четирийсет години (бил е изгонен от Персия последния път, когато тамошните секуларисти пак завзеха временно властта), но все още говореше с акцент.

Подадох му документите. Той си сложи очила за четене и започна да ги преглежда. Само за секунда ми напомни за духа от скрипториума в манастира на Братята Тома. Но още преди да ми мине през ум да се усмихна, строгото му старческо лице прие такъв ужасен израз, че ми се прищя да се отвърна. Досещах се докъде е стигнал, и излязох прав.

Той забоде в пергамента разтреперан от ярост показалец.

— Това е мерзост пред Господа Състрадателен и Милостив — изръмжа той. — Раждането на деца без души! Всички трябва да имат възможността да бъдат съдени, да се радват с Великия Господ в рая или навеки да ядат мърша и да пият вряла вода в ада. Това сметище е причината да се раждат хора без души?

— Тъкмо това се опитваме да разберем, Ваше благородие — отвърнах. — Ако открием кой си изхвърля там отпадъците — а тъкмо това е целта на разпоредбата — това ще ни помогне да го установим.

— Тази кауза е достойна и справедлива — отсъди съдията Рухолла. — Следвайте я, докъдето ви доведе. — Той топна перо в мастилницата, написа разпоредбата собственоръчно и я подписа и на нашата азбука, и с арабските драскулици и заврънкулки, с които беше израсъл.

Благодарих му и се юрнах навън — беше страшно да съзерцаваш гнева му. Щом се върнах при килимчето си, прелистих документите, които ми беше дал. Когато привърших, подсвирнах тихичко. С тази разпоредба, ако исках, можех да затворя Девънширското сметище. Разбира се, ако опитах, адвокатите на консорциума щяха да ме връхлетят като стадо вампири и да ме изядат с парцалите. Не го исках, и затова реших да проведа строго ограничения обиск, който имах предвид.

За моя собствена изненада се оказах достатъчно добродетелен, че да пропусна обяда. Веднага поех към Долината — колкото по-скоро изпълнех нареждането, толкова по-скоро можех, както се надявах, да започна да намирам и отговорите.

Благодарение на някаква тъпа реклама попаднах в задръстване в Холивуд. Ако ме питате, трябва да обявят рекламите покрай магистралата за незаконни — движението си е достатъчно мудно и без тях. Но не. Някаква светлинно магическа компания представяше пищно шоу със заглавие „Свети Георги и Змеят“, така че друго не можеха да направят, ами бяха тропосали един от дресираните си дракони да пърли размахващ меч каскадьор баш където всеки можеше да спре да зяпа и да охка и да ахка. И хората, наистина запътили се нанякъде — като мен например — засядаха редом с изпружилите вратове тъпаци.

Зад каскадьора с огнеупорната ризница беше застанала блондинка, по която нямаше достатъчно дрешки, че да отблъскват пламъците. Драконът беше добре дресиран — изобщо не я облъхваше с огън. Но въпреки това се зачудих какво ли прави тя там. Не беше от онези девици, които според мен Свети Георги би спасявал. Ако беше „Персей и Андромеда“, иди-дойди — ама Свети Георги?

Холивудска му работа.

Когато най-сетне оставих зад гърба си дракона, каскадьора и блондинката, успях да наваксам с времето. Паркирах на същия паркинг срещу Девънширското сметище като предния ден. Този път пазачът грабна телефона още преди да съм прекосил улицата. Излезе от клетката си и се захвана да отваря портата.

— Господин Судакис ви очаква, господине — съобщи ми той.

— Благодаря. — Прекосих дървеното мостче и навлязох в бунището. Разбира се, Тони Судакис вече се задаваше насреща да ме поздрави. Все още не бях сигурен на чия страна е, но която и да беше тя, той влагаше там много енергия.

— С какво бих могъл да ви бъда полезен днес, инспектор Фишър? — попита той със силен, официален глас, който подсказваше, че знае какво предстои.

Извадих пергамента и се постарах максимално и аз да отвърна със звънлив тон:

— Господин Судакис, притежавам нареждане за обиск, издадено от съдията Рухолла, което ви представям. То ми дава позволение да прегледам част от архивите на вашето учреждение.

— Нека да видя нареждането — пожела той. Дадох му го. Мислех, че ще го прегледа само проформа, но той го изчете дума по дума. Когато отново заговори, тонът му изобщо не беше официален:

— Ако направите всичко онова, което ви позволява този пергамент, ще ни направите на нищо. Може би ще е по-добре да извикам нашия адвокатски екип.

Припряно вдигнах ръка.

— Нямам намерение нито да правя, нито да търся нещо повече от онова, за което говорихме вчера. Вие съгласен ли сте все още? — Запали свещта или направи магията, господин Судакис.

— Да отидем в офиса ми — предложи той след пауза, каквито ги прави Чарли Кели. — Ще ви покажа къде се съхраняват списъците с клиентите.

Докато се сетя да се огледам за Нищото, което бях видял предния ден, вече бях подминал мястото покрай пътеката, където го бях забелязал. Както и да е, сега ме занимаваха по-конкретни неща.

Судакис отвори едно чекмедже с папки.

— Тук са клиентите, използвали нашето съоръжение за последните три години, инспектор Фишър.

Заизваждах папки.

— Ще копирам тези пергаменти и ще ви върна оригиналите възможно най-бързо, господин Судакис. — И двамата говорехме с едно наум за Слушателя в офиса му. Попитах: — Този списък включва ли също и магиите и тавматургичните субпродукти, които всеки от посочените консорциуми и частни лица е било определено да съхраняват тук?

— Не, не всички. Това е отделен формуляр, нали разбирате. — Той погледна нареждането, което все още стискаше в ръце. — За тези списъци вчера не сме разговаряли. Това — той размаха нареждането, — ви дава пълномощията да се ровите… докато и освен ако нашите хора не се опитат да го анулират. Сега ли да им се обадя?

Посочих кехлибарения амулет, който носеше — малка подутина под ризата му. Той кимна, извади го и изпълни краткия обред. Пак се зачудих на какъв ли език говори. Веднага щом кимна за втори път, казах:

— Виж, Тони, и ти знаеш също толкова добре, колкото и аз, че ако разберем какво има тук, това ще ни помогне да разберем и какво изтича.

— Да, ама за това вчера не сме говорили. — Като че се заинати.

Заговорих бързо:

— Знам. Ако ще вардиш консорциумите, в това можеш да ме надвиеш. За известно време. Но как ли ще се почувстваш, когато прочетеш следващата статийка в колоната на „Таймс“ за долината — за едно детенце, което навеки ще изчезне от вселената по някое време през идните петдесет, седемдесет или деветдесет години?

— Прилагаш подли удари — навъси се свирепо той.

— Само когато се налага — заявих. — Ти ми каза, че искаш да опазиш това място в безопасност. Наистина ли го мислеше, или думите ти бяха като златото на феите?

Той погледна часовника си. Сигурно беше нов, защото не ме попита колко е часът. След около минута и половина (така предполагам — не си направих труда да уточня) той каза:

— Много добре, инспектор Фишър, ще изпълня искането ви. — Явно се бяхме измъкнали от бодливия храст.

Последваха още папки — толкова много, че не можех да ги нося. Решеше ли да помага, Тони помагаше здравата: изкара ми ръчна количка, за да мога да завлека папките по пътеката до килимчето ми.

— Надявам се, че липсата им няма да възпрепятства работата ти — казах.

— Ако беше така, нямаше да ти ги дам — отвърна той. — Имам копия от всичко. Направени са чрез магия, разбира се, така че на тебе не ти вършат работа, но ще крепят положението тук, докато ми върнеш оригиналите.

Не му казах, че доста време може да мине дотогава. Ако най-накрая пак опрехме до съда, за да искаме заповед за затваряне, щяха да секвестират пергаментите за месеци наред, а може би и за години, ако адвокатите на сметището тръгнеха да обжалват във всички възможни инстанции. Судакис също трябваше да го знае. Но той като че беше доволен, че може да продължи да си върши работата, така че реших да не го притеснявам.

Той дори прекара количката през входа заради мен. Когато стигнахме дотам, се получи малка спънка: количката беше твърде широка и не можеше да мине по мостчето.

— Не може ли аз да застана от едната страна, а ти от другата? — попитах. — Можеш да ми подаваш документите.

— Не е толкова просто — обясни Судакис. — Излез навън, ще ти покажа.

Минах по моста, една-две крачки нататък. Судакис посегна, все едно ми подава папка. Аз посегнах все едно да я поема. Ръцете ни се приближаваха все повече, но не можеха да се докоснат. Судакис се изкиска.

— Асимптотна зона, разбираш ли? Мостчето е изолирано и прорязва пътека право през нея. Наистина тук вземаме ограниченията насериозно, Дейв.

— Забелязвам. — Дори и Нещо да буйстваше вътре в сметището, тази зона би се напънала здраво да го удържи вътре, където му е мястото. Когато се наведох към Судакис над моста, той нямаше проблеми с подаването на папките. Обърнах се към пазача.

— Да ви се намира връв? Не ми се ще тия неща да изпопадат, като ги натоваря на килимчето.

— Ча’ай да видя. — Той се върна в кабинката и се появи не само с кълбо канап, ами и с ножици. Не бях очаквал чак пък толкова съдействие, затова му се зарадвах двойно повече.

Судакис ме наблюдаваше как връзвам папките минута-две, а после каза:

— Връщам се на работа. Сега, когато официално си взел тези документи, разбираш, че съм длъжен да уведомя началниците си за това.

— Да, естествено — отвърнах. Но все пак беше много любезен, че ми го припомни. Помислих си, че може и наистина да е на моя страна, или поне не съвсем на страната на компанията си.

Закарах документите през улицата до килимчето ми. Стана на три пъти. Като всички и аз имах зашити за килимчето джобове за багаж, но те не можаха да поберат огромната камара пергаменти. Не знам какво щях да правя, ако пазачът нямаше връв. Сигурно щях да седна върху част от папките и да стискам другите, докато не прелетя покрай някое дюкянче за ширпотреба и си купя канап. Хората всеки ден го правят, но нито е елегантно, нито бихте могли да го наречете безопасно.

Значи, пак към офиса в Уестууд. Щом стигнах там, открих, че асансьорната шахта не работи. Някакъв идиот успял да разлее кафе върху Словата и сиглите, контролиращи Кил. В шахтата стърчеше маг и подготвяше нова спогодба с демона, но „подготвяше“ беше твърде далеч от „готово“. Наложи се да мъкна пергаментите по пожарното стълбище (няма да ви се иска да се намирате в асансьорна шахта, когато контролиращият пергамент гори, нали така?), да се смъкна долу и пак да катеря стълбите с другата половина от товара. Когато най-сетне пльоснах и последния вързоп на бюрото си, светът никак не ми се струваше хубав.

Още по-нехубав ми се стори, когато видях какво се спотайва на бюрото ми: докладът за разсипаните вещества за опушване, цял покрит с червени драскулици. Това означаваше, че няма да се докопам до документите, за чието мъкнене догоре бях хвърлил толкова труд — нямаше да мога да си открадна време за тях. Помислих си, че те са далеч по-важни от доклада, но шефката не виждаше нещата по този начин. Понякога ми се ще да бяхме тризнаци. Тогава щях да успявам да си държа бюрото подредено. Може би.

Щом го повиках, духът за достъп до офиса се появи в матовото стъкло. Вдигнах страниците една по една, за да види всичките промени, после наредих:

— Напиши ми нова версия на пергамент, ако обичаш.

— Много добре — отвърна кисело духът. На него му харесва да си играе с думите, но поддържа позицията, че да се занимава с материалния свят и да ги облича в постоянна форма е някакси под нивото му. Той ме попита:

— А трябва ли да забравя версията, която ме накарахте да запаметя вчера?

— Да не си посмял! — заканих му се аз, а после, тъй като той беше с буквално съзнание, додадох едно просто „не“.

Шефката ми имаше навика да нанася промени, после да се връща и да решава, че в крайна сметка преди е било по-добре. Да, знам, че това е клише за жените, но тя наистина беше жена и наистина правеше така. Джуди — виж, Джуди е далеч по-решителна, отколкото аз някога ще бъда.

След като духът обеща, че наистина ще запамети и двете версии на доклада, го зачаках да приключи със записването на новия. Когато той най-сетне долетя на бюрото ми, аз го прочетох, за да се уверя, че всички промени са акуратно преписани. После го сложих в кошницата с документи за шефа за следващия рунд промени. А после стана време да си яхна килимчето и да си ходя вкъщи.

Взех с мен списъка на фирмите, използващи Девънширското бунище. Зарязах формулярите, доказващи, че са изхвърляли боклуци там — щяха да са на по-сигурно място зад охраната на офиса, отколкото при евтината охрана, която използва моят жилищен блок. Но се сетих, че мога да свърша добра работа на кухненската си маса като просто групирам фирмите по тип. И това щеше да е поне начало на познанието що за токсични магии има там.

След вечерята, която не ща да си спомням — гола вода в сравнение с ханското пиршество, което си устроихме предната вечер с Джуди — струпах чиниите в мивката, позабърсах напосоки масата, извадих пергаментов лист, топнах перодръжка в мастилото и се залових за работа.

Първото нещо, което ме порази, беше колко много отбранителни фирми изхвърлят на Девънширското сметище. Всичките големи аеропространствени консорциуми, поддържали икономическия разцвет на Града на ангелите десетилетия наред, използваха мястото. Конфедерация „Вуду“ (днес — „Конву“. Какво да очакваш при тая тъпа и параноична мания да съкращаваш имената на консорциумите до безсмислени срички. Кой ли ще си губи времето да прави магия на името на такъв разпокъсан обект като консорциума?) „Северноамериканската Авиация и Левитация“, „Демондина“, „Локи“ (зачудих се дали страничните продукти от прочутите фабрики Коболд на „Локи“ се опитват да се процедят покрай защитните прегради около бунището. Някои от тях си бяха голяма беля.) и всички останали прочути имена.

Редом с тях имаше и куп по-дребни предприятия, най-вече някакви ситни-дребни предприемачи, за които никой не беше и чувал, освен майките им. Фирми с имена като „Точните резци на Бахтияр“, „Прокобни отвари“ и „Извлечени Есенции“ ООД. Позагледах се в тази последната в опит да позная към кое квадратче да я причисля — моят претърпял метаморфоза списък се бе превърнал в таблица. Най-сетне я хакнах почти наслуки — с такова име би могла да се занимава с каквото си щете (още една нова мода, която презирам).

Редом с отбранителните учреждения имаше и няколко холивудски компании за светлина и магия. Като се замислих, връзваше се. Холивуд винаги е използвал интензивно магията. Щеше ми се да бях запомнил коя точно компания бе поставила онзи епос за Свети Георги, задръстил движението тази сутрин — можеше да се изкуша да пробвам върху него малко магия с имена. Най-вече защото знаех, че няма смисъл, отколкото по някакви други причини.

Малко повече се изненадах да открия колко много болници има в списъка. Миряните виждат само ползата от медицината и не се замислят много-много за разходите за нея (освен за онези, които излизат от джоба им). Но лекуването на телата и особено работата с болни души си иска своето от природата като всяко хайтек предприятие.

В Града на ангелите е останал само един голям завод за килими — тъкачната фабрика „Дженерал Мувърс“ във Ван Нюйс. И те изхвърляха в Девъншир. Но заводът на ДМ не беше начело в списъка ми с вероятни виновници. Първо на първо, знаех със сигурност какви магии използва. Второ на второ, най-вероятно до година-две ще го затворят — конкуренцията на по-евтините източни килимчета е твърде голяма.

А какво да правя с фирми с имена като „Раздвоена жлъч“, „Бавен Джин Физ“ и „Червен феникс“? Докато не се върна в офиса да видя какво точно изхвърлях, с какво точно се занимават те, ми беше също толкова мътно, колкото и за „Извлечени Есенции“ ООД. Но трябва да призная, че ми звучаха по-интересно.

След миг погледът ми се върна на „Червения феникс“. Подчертах си името ей така, за всеки случай, фениксът беше птица, за която нито Джуди, нито аз не се бяхме сетили предната вечер. Все пак щеше да си струва да се провери.

Понечих да се обадя на Джуди и да й кажа, после се сетих, че в сряда вечер тя ходи на теоретична гоетика. Остават й само няколко часа до посвещаването й в майстор. Един ден, в съвсем недалечно бъдеще, очаквам тя да пише наръчници, вместо да ги коригира.

След като направих каквото можах със списъка, го метнах обратно в куфарчето си, почетох и се приготвих за сън. През тънките стени на апартамента ми чух съседа да вие от смях, слушайки някаква програма по ефирната мрежа.

Един ден, съвсем скоро, усещах, че и аз ще се пречупя и ще си купя приемник за ефирната мрежа. Те са на основата на вариант на техниката за клониране, на който се дължи повсеместната поява на телефони навсякъде напоследък. В ефирната мрежа обаче клонират хиляди духчета, идентични на няколко мастера. Каквото и да чуе мастерът, всеки клонинг го повтаря точно — при условие че сте решили да събудите от дрямка тъкмо него.

Можете да си купите специални модули, които ви позволяват да избирате от осемдесет до сто различни предложения в ефирната мрежа по всяко време. Все повече хора навсякъде из страната слушат едни и същи програми, възхищават се на едни и същи изпълнители, разказват си едни и същи вицове. Единството не е лошо нещо, особено в такава голяма страна като Конфедерацията, и не отричам предимството да могат новините, например, да се препредават бързо.

Защо тогава аз си нямах ефирномрежов приемник? Май основната причина беше, че прекалено голяма част от онова, което излъчват, е, ще ме прощавате за изисканата дума, лайна. Да не се впускам в подробности — по-скоро бих мислил с главата си, отколкото да си получавам забавленията сдъвкани предварително. Давайте де, наречете ме старомоден.

Когато на другата сутрин отидох в офиса, магьосникът продължаваше да се труди в асансьорната шахта. Не, вземам си думите назад — по-скоро магьосникът пак работеше по асансьорната шахта. Ами то в днешно време всеки се стиска за бюджет и правителството не е твърде въодушевено от извънредната работа. Качих се до офиса пеш. Да, знам, това е полезна гимнастика. Освен това, язък дето си взех душ, преди да изляза от къщи.

А на бюрото ме чакаше, точно както си знаех, втората чернова на доклада за разсипания товар от вещества за опушване. Прегледах го набързо. Шефката не само беше върнала около половината от поправките си в оригиналния им вид, ами беше и добавила и цял нов комплект — нещо, което не правеше често на второ четене. А на последната страница със зелено мастило, което изглеждаше твърде подходящо за подписване на договори с демони, бе написала: „Моля, представете ми окончателна версия този следобед“.

Прииска ми се да си заблъскам главата в бюрото. Проклетият му тъп доклад, което можеше и трябваше да е дълъг два лафа, щеше да ми попречи да свърша каквато и да било полезна работа тази сутрин. После телефонът ми се разкряска и докладът се превърна в най-малката ми грижа.

— Агенция по природно усъвършенстване, Фишър на телефона — казах аз с най-енергичния си и делови тон, на който бях способен, преди да съм изпил второто си кафе.

Все едно нищичко не бях казал, телефонът ми ме попита:

— Вие сте инспектор Дейвид Фишър от Агенцията за природно усъвършенстване? — и разбрах, че говоря с адвокат.

Признах си го за втори път и онзи на другия край каза:

— Аз съм Самюъл Дил от фирма „Елуърти, Фрейзър и Уейт“ и представям интересите на Девънширския консорциум за управление на земята. До моето знание достигна, че вчера сте напуснали неправомерно с определени документи, собственост на гореспоменатия Консорциум.

Дори и минало през двете телефонни духчета, пак чух как това главно „К“ си тупна на мястото. Освен това чувах и как господин Дил си строи казус.

— Господин адвокат, нека ви поправя от самото начало. Не съм „напуснал неправомерно“ с никакви документи. Взех определени пергаменти, както бях упълномощен от заповед за обиск, издадена вчера от Конфедеративния съд.

— Инспектор Фишър, тази заповед е фарс и вие го разбирате също толкова добре, колкото и аз. Ако бяхте приложили в пълнота всичките й разпоредби…

— Но не го направих — прекъснах го рязко аз. — А за в случай че към разговора ни е подключен Слушател, мнението ми за заповедта се различава от вашето. Тя бе надлежно издадена в отговор на забелязана заплаха за околната среда, дължаща се на Девънширското сметище. А със сигурност вие, сър, трябва да признаете, че проучването на архивите на сметището не е неразумно в светлината на уликите, свидетелстващи, наред с другото, увеличение на вродените дефекти сред общността, живееща около него.

— Отричам, че Консорциумът за управление на земята е отговорен по някакъв начин за това статистическо отклонение — отвърна Дил, точно както си знаех.

Притиснах го:

— Отричате ли нуждата от разследване на случая? — Той не отговори веднага и аз увеличих натиска: — Отричате ли, че АПУ има властта да проверява архивите, за да преценява възможните заплахи за безопасността?

Трябва вече да съм достатъчно възрастен, че да знам, че не бива да очаквам прями отговори от адвокати. Вместо такъв ми се сервира към 45-минутна реч. Не, Дил не отричал нашето право да разследваме, но отричал, че на бунището (не че се сбърка да го нарече бунище — нито веднъж) е възможно да се държи отговорност за каквото и да е, та май дори и за сянката, която хвърляше оградата му. Освен това постоянно се връщаше към обхвата на заповедта, под която съм провеждал проучването.

Проклет да е Максимум Рухолла. Тази заповед беше юридическият еквивалент на извършването на некромантски обред, за да накараш някой да ти върже обувките.

— Господин адвокат — казах, — нека пак ви попитам: смятате ли, че това, че аз съм взел документите, които съм взел, е по някакъв начин осъдително?

Сервира ми се втора реч, но в крайна сметка тя се сведе до „не“. Дил завърши:

— Желая да ви уведомя, че Девънширският консорциум за управление на земята при никакви обстоятелства няма да толерира вашето прилагане на тази възмутителна заповед, за да се ровичкате из нашите архиви.

— Разбирам вашата загриженост — казах, което го накара да млъкне, без да отстъпи ни най-малко. Най-сетне той пусна телефона, а аз нанесох поправките второ поколение в оня никому ненужен Хидроглав доклад. Тъкмо духът за достъп беше преполовил сканирането му, когато телефонът пак извряска.

Преди да вдигна слушалката, казах нещо, което се надявам никой (включително Никой) да не е забелязал. Оказа се Тони Судакис. Той ми рече:

— Исках само да ти кажа, че моите хора не сияят от щастие, дето вчера съм ти дал ония папки.

— Те вече ме осведомиха по въпроса — казах, и му разказах за телефонното обаждане на адвоката на консорциума. — Надявам се, че не съм те вкарал в беля с това.

— Ще оживея — обеща той. — Колкото и да им се иска, не могат да ме пратят на смърт без надежда за възкресение, задето съм спазил закона. Но ако много се престараеш с тая заповед, работата ще се усложни повече, отколкото на когото и да било му се иска.

— Аха — съгласих се аз, все още озадачен накъде ли бие. Презрителният начин, по който се отнасяше към началството ме накара да предположа, че пак е приложил малкото си заклинанийце върху онзи амулет, но онова, което ми казваше, не беше по-различно от заканите на Дил. Бях стигнал донякъде с натиск върху Дил, така че реших да попритисна малко и Судакис:

— Ти там да нямаш някакви проблеми?

Но Судакис не се поддаваше на натиск.

— Перкунас, не! — възкликна той. Тази клетва не ми беше позната. — Тук всичко е наред… без твоите грозни цифри.

— Повярвай ми, и на мен те не ми харесват повече, отколкото на тебе — казах, — но ги има и трябва да разберем защо.

— Добре де, добре — Той изведнъж заговори рязко. — Слушай, трябва да вървя. Чао. — Вероятно бе приложил заклинанието, а после времето му бе изтекло.

Извадих своя „Наръчник по гоетика и метафизика“, за да видя какво имат да кажат те за Перкунас. Открих, че бил литовски бог на гръмотевиците. Судакис литовско име ли беше? Не знаех. Бях чел, че литовците са били комай последният европейски народ, примирил се с християнството и мнозина от тях си останали близки със старите си богове. Тони Судакис със сигурност звучеше така.

Сумтейки, прибрах наръчника обратно на полицата. Всеки, който го използва често, развива рамене като на олимпийски щангист — ако закачиш две бройки от двете страни на прът, със сигурност можеш да си тренираш с тях.

Току-що бях предприел третия си опит да преработя оня смотан доклад, когато телефонът пак иззвъня. Сериозно се позамислих дали да не наредя на таласъмчето да каже, че ме няма, но почтеността спечели. Миг по-късно съжалявах, че не съм му наредил:

— Инспектор Фишър? Много се радвам да се запознаем, сър. Аз съм Колийн Пфайфър от юридическия екип на консорциум „Демондина“.

— Да? — казах. Не исках да й давам повече възможности от тези, с които вече разполагаше.

— Инспектор Фишър, информираха ме, че вие разследвате магическите странични продукти, които „Демондина“ депозира в Девънширската ограничена зона.

— Както и на други — вярно е, госпожо адвокат. Мога ли да ви питам кой ви го каза? — бях очаквал обаждания от консорциумите, които изхвърлят в Девъншир (както и че ничий адвокат никога не би се изразил толкова простичко), но не и първото да дойде в девет и половина в първата сутрин от разследването ми.

Като всеки адвокат, който си струва човек да му тегли една молитва, госпожа Пфайфър беше по-добра в задаването на въпроси, отколкото в даването на отговори. Тя продължи нататък, все едно не бях казал нищо:

— Искам да отбележите две сфери на загриженост за „Демондина“, инспектор Фишър. Първо, както трябва да знаете, информацията за страничните продукти може да бъде ценна за конкурентите. Второ, голяма част от нашата работа е свързана с отбраната. Част от информацията, с която сега разполагате, може да се окаже от голям интерес за чуждестранните правителства. Поради тези две съображения се изисква подходящ режим на сигурност.

— Благодаря ви, че изразихте загрижеността си, госпожо адвокат — отвърнах. — Никога не съм имал причини да вярвам, че мерките за сигурност в АПУ не вършат работа. Пергаментите, за които говорите, не са напускали моя офис.

— Отдъхнах си, като чух това — каза тя. — Мога ли да приема, че вашата политика ще остане непроменена и да уведомя за това останалите от юридическия екип и останалите служители на консорциума?

Такъв невинно звучащ въпрос, а пък какви остри зъби вади. Отвърнах предпазливо:

— Можете да приемете, че ще направя всичко възможно, за да запазя пергаментите ви непокътнати и поверителни. Не съм в позиция да давам обещания за това къде ще се намират те в даден момент.

— Вашият отговор не е напълно задоволителен — каза тя.

Лоша работа, помислих си. А на глас казах:

— Госпожо адвокат, боя се, че повече от това не мога да направя, като се имат предвид собствените ми отговорности и клетви. — Тя да се оправя с това.

Телефонното ми таласъмче възпроизведе въздишка. Може би не бях единственият, който смяташе, че имам лош ден. Колийн Пфайфър каза:

— Ще препредам казаното от вас, инспектор Фишър. Благодаря, че ми отделихте време.

Тъкмо посегнах към доклада за благовонията — още не бях имал шанса да позволя на нашия дух за достъп да довърши прегледа му — когато телефонът пак изциври. Споменах напразно имената на няколко християнски светни, в чиято святост не вярвам. После вдигнах слушалката. В края на краищата, това беше част от работата ми, макар и все повече у мен да се затвърждаваше убеждението, че по-далеч от това днес няма да стигна.

Не, не познахте — този път не беше някой адвокат. Обаждаше се собственикът на „Бавен Джин Физ“, нервак на име Рамзан Дурани. Бях отбелязал тази като една от по-малките компании, използващи Девънширското сметище. Очевидно не беше достатъчно голяма, че да държи адвокати на щат, само за да ги насъсква по хората. Но собственикът си имаше същите грижи като жената от „Демондина“ и оня от Девънширският консорциум за управление на земята. По една или друга причина започнах да подозирам тенденция.

После — още един гневен собственик, който се опитваше да ми пукне тъпанчетата. Този беше някой си Хорхе Васкес, собственик на компания на име „Шоколадовата невестулка“. Пробвах да го разсея, като го питах — от съвсем искрено любопитство, уверявам ви — с какво точно се занимава тая „Шоколадова невестулка“, но той не беше в настроение да го разсейват. Изглеждаше убеден, че всичките му тайни ще бъдат публикувани в ежедневния печат и разгласени по ефирната мрежа.

Да го успокоя и да го накарам да повярва, че що се отнася до мен, тайните му ще останат непокътнати, ми отне още двайсет минути. Все още исках да разбера защо така си е кръстил фирмата „Шоколадовата невестулка“ и що за магия използва в тази връзка, но не чак толкова страстно, че да го слушам още двайсет минути — и затова не го попитах. Реших, че бих могъл да се досетя по архивите от сметището.

Когато най-сетне стигна до тях, ако изобщо стигна някога. Това започна да ми изглежда изключително маловероятно. Тъкмо смятах да пусна духа пак по доклада, някой влезе в офиса ми. Искаше ми се да му изкрещя: „Махай се и ме остави да работя!“. Но беше шефката, така че не можех.

Въпреки моето мрънкане, Беатрис Картрайт не е лош човек. Дори не е лоша шефка в повечето отношения. Тя е чернокожа дама горе-долу на моята възраст, може би десетина килограма по-тежка, отколкото трябва (тя разправя, че били двайсет, но тя си мечтае за телосложение на звезда от „светлините и магиите“, което, боя се, няма да стане). Обикновено е добра и не претоварва войниците си, но не може да направи кой знае какво, когато Чарли Кели ти се обади (или се обади на мен, ако бъдем точни) вкъщи в пет сутринта.

— Дейвид, трябва да говоря с тебе — каза тя. Сигурно съм изглеждал също толкова изтормозен, колкото и се чувствах, защото добави припряно: — Надявам се да не ти отнеме много време. — Дори и когато говореше делово, в гласа й се долавяше нотка от госпъл хор. Но тя никога не биеше хората по главите с вярата си. Затова я харесвах.

— Беа — казах, — докладът за опушващите вещества ще е готов веднага щом проклетият телефон спре да грачи по мен за три последователни минути. — Погледнах го в очакване той да се раздрънка на секундата. Но той си мълчеше.

— Зарежи го доклада. — Тя седна на стола до бюрото ми. — Онова, което искам да знам, е защо тази сутрин ми се обадиха от „Локи“, „Конву“ и „Прокобни Продукти“ и всичките ми крещяха да съм те държала далеч от Девънширското сметище. — Тя ме изгледа с онзи свой поглед, повече жален, отколкото гневен, изчислен така, че да накара и грешник от осмия кръг на ада да го хване чувство за вина.

Повечето жал, отколкото гняв изчезнаха, когато обясних как Чарли беше минал през главата й и ми се беше обадил. Смени го истински гняв. Ако беше бяла, щеше да почервенее.

— Писна ми до смърт от хора, които си играят тъпи игрички! — тросна се тя. — Господин Кели ще получи вест от мен — това е обещание. Той няма ли представа за какво служат каналите? — Тя вдъхна дълбоко и се успокои нарочно. — Добре, значи ето как си се забъркал с Девънширското сметище. Защо тези хора ми звънят и ми вият на умряло?

— Защото там нещо наистина не е наред. — Вече можех да издрънкам цифрите от скрипториума на Братята Тома дори и насън. — И защото се опитвам да разбера какво, и — според мен — защото големите шефове на Девънширския консорциум за управление на земята май не се радват много на това.

— Май така изглежда, а? — Беа се замисли за около половин минута. — Все пак, ще говоря с господин Чарлз Кели, ти изобщо не се съмнявай. Но бих казала, че както и да си получил този проект, Дейвид, трябва да го довършиш.

— И аз си помислих същото в минутата, когато видях онази статистика за вродените дефекти в манастира — отговорих.

— Добре. Радвам се, че за това се разбираме. Отсега нататък обаче очаквам постоянно да получавам пълна информация за онова, което правиш. Достатъчно ясно ли се изразих?

Едва не си изкълчих врата от кимане. Дори и да не ми беше шефка, би било лошо човек да спори с Беа. А и беше ужасно права.

— Щях да ти кажа при първа възможност — обясних. — Най-късно на събранието в понеделник. Просто… — обгърнах с ръце хаоса, загризал бюрото ми, — бях много зает.

— Разбирам. Редно е да си зает. Тъкмо затова ти: плащат. — Беа се изправи да си тръгва, после се обърна и изстреля последната стрела: — Въпреки всичко това все още искам онзи доклад за разсипаните вещества преработен до довечера, преди да си тръгнеш. — После се изнесе, а дългата пола царствено се стелеше подире й.

Изстенах. Преди да имам възможност да оставя духа да привърши със сканирането на вторичните поправки (и, да не забравяме, първичните поправки, за които по-късно Беа беше размислила), телефонът пак изрева за внимание.

 

 

След като двамата с Джуди ходихме на синагога в петък вечерта, отидохме у нас. Вече отбелязах, че моята ортодоксалност е несъвършена. Истински съблюдаващите обичая евреи не използват килими, нито каквато и да било друга магия в Шабат, макар някои да имат елфи, обучени да вършат вместо тях нещата, които не им се позволява да извършват сами — наричат ги „шабас дяволи“.

Но подобни фини скрупули не са част от възпитанието ми и аз не се чувствам грешник заради поведението си. Възгледите на Джуди са подобни на моите. Иначе щеше да ме навика за килимчето, вместо да се качи на него заедно с мен.

Когато се настанихме със студените питиета в хола, тя ме попита:

— Е, какво става последно с Девънширското сметище?

Отпих от аквавита и го оставих да прогори пътя си до корема ми. После, с по-дрезгав глас отпреди, й обясних как всичките консорциуми, изхвърляли в Девъншир, намирали за прелестно, дето им преглеждат архивите.

— Откъде знаят, че им преглеждат архивите? — Джуди, както вече отбелязах, не пропуска подробностите. Тази я забеляза далеч преди да се наложи да й я изтъкна.

— Добър въпрос — казах одобрително. — Ще ми се да имам свестен отговор. Но хората, които ми се обаждаха, звучат така, все едно че репетират за хор. — Гласът ми, да го кажем милостиво, не е като на оперен певец. Но въпреки това запях: — „До моето внимание достигна, че…“ — пуснах му толкова вибрато, че килимче можеше да лети по него.

Джуди потрепера, за което никак не я обвинявам. Тя гаврътна питието си, а после извади онези две порцеланови чашки. Щях да се почувствам поласкан, ако не ме гризеше подозрението, че се опитва да ме накара да млъкна.

Но каквито и да бяха основанията й, бях щастлив да я оставя да използва част от моята бира. И не след твърде дълго и двамата бяхме щастливи. По-късно тя стана, за да отиде до тоалетната и да ползва своята четка за зъби, оставена в шкафчето. После се върна в леглото. И двамата утре не бяхме на работа. Освен съботната утринна служба, имахме цял ден на разположение.

Така си мислех.

Спяхме непробудно, уплетени един в друг, все едно сме женени от години, когато телефонът се разпищя. И двамата подскочихме в ужас. Тя ми фрасна носа, а с коляното ме уцели на едно по-нежно място така, че се усъмних дали пак ще мога да бъда галантен към нея. Трябваше да се покатеря върху й, за да стигна до телефона — апартаментът ми е подреден така, че да ми е удобно, когато съм сам. Сиреч, през повечето време.

Изказах на глас първата си свързана мисъл:

— Ще убия Чарли Кели!

Че кой друг, смятах аз, ще тръгне да ми се обажда по тия тъмни доби?

Но не беше Чарли. Щом смънках „Ало?“, в отговор дойде бодър въпрос:

— С инспектор Дейвид Фишър от Агенцията за природно усъвършенстване ли говоря?

— Да, аз съм — отвърнах. — А вие… вие кой сте? — не бях съвсем готов да почна с ругатните, докато не разбера кой е моята мишена.

— Инспектор Фишър, аз съм легат Широ Кавагучи от Жандармерията на Града на ангелите. — Това ме накара да изправя гръб. Започвах да идвам в пълно съзнание. А и от това, че Джуди, топла и копринена, се притиска до лявата ми страна, също никак не болеше. Но онова, което Кавагучи каза, ме накара да забравя дори и сладкото присъствие на любимата:

— Инспектор Фишър, брат Ваан от манастира на Братята Тома помоли веднага да ви уведомя.

— Да ме уведомите за какво? — попитах, а по гърба ми лазеха ледени гущерчета. Джуди издаде въпросителен звук. Размахах свободната си ръка, за да й покажа, че още не мога да й кажа. — За какво? — повторих.

— Съжалявам, че ви го съобщавам, инспектор Фишър, но в момента манастирът на Братята Тома е в последния стадий на пожар. Брат Ваан убедително изрази мнение, че може би това е свързано с вашето разследване.

— Боже, надявам се да не е така — възкликнах. Но вече се измъквах от леглото. — Той… вие… искате ли да дойда там веднага?

— Ако не ви е твърде неудобно — отвърна Кавагучи.

— Идвам — заявих, и затворих.

— Къде ще ходиш? — попита Джуди възмутено и заби хубавото си личице във възглавницата, за да не я заслепява сиянието на огъня на Свети Елм, който призовах, за да мога да си намеря панталоните. — Пък и кое време е?

— Два и петдесет и три — провикна се хорологичният демон в будилника ми.

— Отивам в Долината на Свети Фердинанд. — Заровичках из чекмеджето за пуловер — нощите в Града на ангелите понякога са хладни. Намъкнах дрехата и продължих. — Манастирът на Братята Тома там, онзи с всичките му проклети данни за Девънширското сметище, току-що е изгорял.

Джуди се надигна рязко — най-добрият аргумент да си остана вкъщи, който някога съм виждал.

— Не е било случайно, иначе нямаше да те потърсят. — Гласът й беше безизразен. И тя започна да се облича.

Аз вече закопчавах сандалите си.

— Брат Ваан май не смята така, съдейки по казаното от ченгето, с което говорих. А времето на пожара е… ами, наум ми идват думите „будещо неприлични асоциации“. — Не, не я гледах. Освен това, тя вече беше си сложила пола, блуза и шал на главата. — Не ти трябва да се притесняваш за всичко това — казах. — Спи тук, ако искаш. Аз по някое време ще се върна.

— Ще се връщаш, така ли? — ако преди беше прозвучала възмутено, сега вече беше бясна. — На кого му пука кога ще се връщаш? Аз идвам с теб!

По процедура това беше напълно недопустимо и аз го знаех. Но ако смятате, че съм тръгнал да споря, я си помислете пак. Не само защото бях влюбен в Джуди, макар че бих излъгал, ако кажа, че това нямаше нищо общо. Но, процедурата настрана, радвах се, че ще разполагам с нейния поглед. Тя обикновено забелязваше неща, които аз пропусках. А що се отнася до разследване на палеж, самият аз там щях да бъда безполезен. Това е работа на жандармерията, не на АПУ.

Въздушните коридори на магистралата бяха почти празни, затова юрках килимчето по-здраво, отколкото бих могъл през деня. Но въпреки това имаше хора, които се стрелкаха покрай мен, все едно съм застанал неподвижно. А един хахавел замалко да се нахака в мен, а после изхвърча като прилеп от ада. Мразя пияниците. Единственото предимство работата ти да се намира далече и ти да пътуваш редовно до нея е, че в часовете, когато отиваш и се връщаш на работа, не виждаш много пияници да летят. Не е кой знае какво предимство, но тия, дето пътуват за работа, трябва да са доволни и на това, което имат.

Някой ден, постоянно обещаваха магьосниците, ще могат да дресират силфидите в новите килими така, че да отказват да летят за пияници. И на това бих си заложил душата. Силфидите сами по себе си природно са предразположени към летене и при катастрофи почти не пострадват. Защо да им пука за това в какво състояние са хората, яздещи килимчетата им?

Слязох от магистралата и се понесох на север по почти безлюдните летателни платна към манастира на Братята Тома. Към бившия манастир на Братята Тома, би трябвало да кажа. Когато спрях в края на зоната, оградена от жандармерията и пожарната, той все още тлееше.

Огнеборството в Града на ангелите е всичко друго, но не и лесно. Тук ундините са слаби и ненадеждни — просто няма достатъчно подземна вода, която да ги поддържа. Пожарните команди използват пясък, когато могат, и прашните дяволи, които го държат под контрол. За големи пожари обаче само водата върши работа, а тя трябва да дойде от сътрудничество с Отвъдното. Матовете от пожарната команда на Града на ангелите са сключили договор с Елелогап, фокалор и Вепар — демоните, владеещи водата. През повечето време обаче това означава просто да удържат адовите духове да не тормозят механичната система от бентове, тръби и помпи, която ни доставя вода отдалече.

Но понякога, като например тази нощ, на екипите им трябва нещо повече от пясък и повече от онова, което могат да им дадат тръбите. Тъкмо показвах сиглата си на един изтормозен на вид жандарм, когато една от манастирските кули отново пламна. Едим магьосник в пожарникарско червено посочи с ръка духа, удържан от набързо надраскана пентаграма. Забелязах как русалковият силует вътре се затърчи — значи, беше призовал Вепар.

Не бих искал да работя на мястото на тоя маг. Вечно да правиш заклинания с отчаяна припряност, да рисуваш нови пентаграми на първото празно пространство, което видиш, да не смееш да се позабавиш и да свършиш идеално работата по проверката за пробойни, които призованият дух би могъл да използва, за да те унищожи… само военната магия взема по-тежка дан от своя оператор.

Но този тип беше хладен като леден елементал. Той призова Вепар с ясен, пронизителен глас:

— Призовавам теб, о, Вепар, в името на живия Бог, в името на истинния Бог, в името на светия Бог вседържител, който създава от нищото небесата, земята, морето и всичко в тях, Адонай Йехова, Тетраграметон, да излееш водите си върху онези пламъци в такова количество и разположение, че да бъдат най-ефикасни за гасенето им и да нанесат най-малка вреда на живота и имота, на това място, пред тази пентаграма, без недоволство, уродство, шум, мърморене или измама. Подчини се, подчини се, подчини се!

— Боли ме да прекъсвам унищожението на монашеските къщи вътре. — По-скоро почувствах, отколкото чух гласа на Вепар. Също като видимата форма на демона, и той беше достатъчно чувствен, че да ми се прииска да забравя от каква твар идва всъщност.

Но магьосникът не забрави.

— Подчини се, иначе ще хвърля името ти и ще го запечатам в тоз мангал, и ще го попилея с жежки и вонещи вещества и така ще те захвърля в Бездънната яма, в Езерото от огън и сяра, където хвърлят духовете бунтовници, които вече никой не си спомня пред лицето на Бога. Подчини се, подчини се, подчини се! — Той вдигна свитата си в юмрук длан над мангала, сякаш за да пусне върху въглените онова, което стискаше.

Аз не бих пренебрегнал подобна заплаха, а съм материално същество. За Вепар, която се състоеше изцяло от дух, би трябвало да е два пъти по-страшно. Въздухът около горящата кула изведнъж се насити с вода — виждаше се как мъглата се превръща в пара, а после в дъжд. Вътре би трябвало да става същото. Пламъците угаснаха.

— Позволи ми да се махна оттук — рече кисело Вепар. — Достатъчно ли ме унизи вече, че да си доволен?

Магът от пожарния екип беше твърде умен, че да се остави демонът да го въвлече в подобен спор. Без да дава директен отговор, той позволи на Вепар да си отиде:

— О, Дух Вепар, поради туй, че прилежно откликна на мойте искания, давам ти позволение да се оттеглиш, без да вредиш ни на човек, ни на звяр. Тръгвай, казах, но бъди готова и благоразположена да дойдеш, когато и да те призоват съответно чрез светия магически обред. Заклевам те да се оттеглиш мирно и тихо, и дано мирът Господен между нас да трае вечно. Амин.

Той остана в своя кръг, докато русалкоподобната форма изчезне от пентаграмата. После пристъпи — всъщност залитна — навън. Надявах се, че сърцето на огъня наистина е пронизано с кол — този маг изглеждаше така, сякаш не би могъл да призове и десет медни монетки за чаша чай.

Строен мъж с азиатска външност в жандармерийска униформа се приближи към мен.

— Инспектор Фишър? — изчака ме да кимна и протегна ръка. — Аз съм легат Кавагучи. Както вече казах, брат Ваан помоли за присъствието ви тук. — И тогава за пръв път забеляза Джуди. Изразът на лицето му премина от безстрастен в студен. — А коя е вашата, хм, спътница?

Ти какво правиш бе, та си мъкнеш гаджето там, където трябва да работиш — това искаше да ми каже.

— Легат — казах, — позволете ми да ви представя своята годеница Джудит Адлър. — И преди той да ми се е нахвърлил, додадох студено: — Госпожа Адлър работи в издателство „Ръката на Славата“. Тъй като се боях, че в този пожар най-вероятно е замесена магия, реших, че нейната вещина ще е ценна. — И сам му зададох негласен въпрос: Сега какво ще ми кажеш, а?

Нищо не ми каза. Поклони се леко на Джуди, която му върна жеста. После отново се обърна към мен.

— Като че ли страховете ви имат сериозни основания. Това наистина се оказа случай на палеж и убийство чрез магия.

Преглътнах.

— Убийство?

— Така излиза, инспекторе. Брат Ваан ме уведоми, че единайсет от монасите са изчезнали. Пожарният екип вече откри три броя тленни останки. С охлаждането на мястото се очаква да бъдат открити още.

— Да бъдат съдени милостиво душите им — прошепнах. До мен Джуди кимна. Докато не се случи, не ти трябва да си представяш Божии служители — хора, не сторили нищо, освен добро, да угаснат като свещици. Убийството на религиозен служител от която и да било вяра се наказва не само със светска смъртна присъда, но и с най-мощното проклятие, което може да му наложи съответната секта — и според мен това е съвсем справедливо.

Кавагучи извади плоча за бележки и стило.

— Инспектор Фишър, ще ви бъда благодарен, ако със свои думи ми обясните защо брат Ваан е убеден, че последната задача, над която работите, е свързана с това злощастно произшествие.

Преди да успея да отговоря, се появи самият брат Ваан. Явно нищо, дори и магичният пожар, не можеше да накара абата да изгуби самообладание. Той ми се поклони сериозно, а когато му представих Джуди, успя да вкара дори нотка на галантност. Но очите му бяха като черни локви от болка. Щом се приближи до една от лампите с огън на Свети Елм на пожарната команда, забелязах, че плешивото му теме е ужасно обгорено.

Обясних на Кавагучи какво разследвам и защо. Стильото му тичаше по восъка. Почти не поглеждаше какво пише. По-късно, в жандармерийския участък, щеше да използва заклинание за депалимпсестация, за да раздели различните пластове бележки.

Щом привърших, той бавно кимна.

— Значи вие се придържате към мнението, че някоя от фирмите, свързани по някакъв начин с Девънширското сметище, отговаря за този акт на палеж?

— Да, легат, така мисля — отвърнах.

Брат Ваан кимна тежко.

— Така е, както ви казах, легат Кавагучи. Претърпяхме такава тежка загуба — сигурно нечии огромни печалби са в опасност.

— Виждам — рече Кавагучи. — Но сигурно разбирате, сър, че вашето твърдение за разследването на инспектор Фишър се основава на чуто от другиго, докато негово пряко изявление може да се използва като улика.

— Разбирам го, легат — отвърна абатът. — Всяко призвание си има своите ритуали. — Аз не смятах светския закон, в противоположност на този на Светото писание, за система от ритуали, но в думите на брат Ваан имаше смисъл.

Един пожарникар с кристалната топка на съдебен изследовател на пагоните застана в очакване Кавагучи да го забележи. Щом Кавагучи го съзря, онзи рече:

— Легат, определих мястото, където е възникнал пожарът. — Отново изчака, този път, докато Кавагучи вдигне въпросително вежда. — Пламъците явно са избухнали изпод земята, в стаята на скрипториума.

Сепнах се. Брат Ваан — също. Дори и в полумрака, сред суматохата, Кавагучи го забеляза. Както и Джуди. За себе си не съм сигурен.

— Това важно ли е, господа? — попита легатът.

Двамата с абата се спогледахме. Той ми отстъпи правото да говоря с изящен жест, който ми разкри, че и ръката му е обгорена.

— Намерих информацията, която ми подсказа съществуването на проблем около Девънширското сметище в този скрипториум — обясних. — Доколкото схващам, всякакви други улики, които евентуално са се съхранявали там, са унищожени.

— Самите пергаменти, от който вие си направихте изводите и вероятно бихте могли да установите и други намеси, със сигурност са унищожени — рече тежко брат Ваан. — Признавам, не съм мислил особено за тях, тъй като бях по-загрижен да отърва колкото мога повече братя. Но спасих твърде малко. — Стори ми се, че аха-аха ще се прекърши и ще се разридае, но той бе направен от корава материя. Не само успя да се стегне, но и продължи да говори за непосредствената работа. — Данните, в противоположност на своите материални носители, все още могат да бъдат спасени. В голяма степен зависи от това дали Еразъм е оцелял след пожара.

— Еразъм ли? — попитахме двамата с легат Кавагучи в един глас.

— Духът на скрипториума — обясни брат Ваан. Не ми беше споменал името на духа, когато бях там долу, но това беше строго по работа.

Кавагучи, Джуди и аз се обърнахме като един към димящите руини — единствената останка от манастира на Братята Тома. Джуди попита внимателно:

— Доколко е вероятно това?

— Ако духът се е пренесъл изцяло в Отвъдното, когато пожарът е започнал, има известна надежда — рече абатът. — Манастирът е — беше — на осветена земя, в края на краищата, и затова в известна степен е защитен от ударите на материалния свят върху духовния.

Кавагучи доби замислен вид.

— Така е — призна той. — Нека поговоря с пожарната команда. Ако според тях е безопасно, ще изпратим спасителен отряд долу в скрипториума и ще видим дали не можем да спасим този дух. Той вероятно ще може да ни даде жизненоважни показания.

— Без потвърждаващото физическо присъствие на пергаментите, показанията, взети от дух, не са приемливи за съда — напомни му Джуди.

— Благодаря, че ми го напомняте, госпожо Адлър. Това ми е известно. — Но не прозвуча раздразнително. Според мен Джуди току-що му беше доказала, че е наясно за какво говори. Той продължи: — Мисълта ми беше не толкова за разследването на вашия годеник, колкото за фактите, свързани с трагичния пожар тук. В тази връзка показанията на един дух могат да бъдат приети.

— Прав сте, разбира се — рече Джуди. Едно от многото забележителни неща в нея е, че когато трябва да отстъпи за нещо (което не се случва чак толкова често), тя отстъпва напълно, и го прави изящно. Повечето хора продължават да водят битки, далеч след като са ги загубили.

Кавагучи отиде да се консултира с пожарната команда. Обърнах се към брат Ваан:

— Съжалявам, господине, не ми стигат думи да изразя колко съжалявам. Не съм си представял, че някой ще е достатъчно луд да нападне манастир!

— Нито пък аз — отвърна той. — Не се обвинявай, синко. Ти разкри голямо зло на това сметище — разбрах го, щом ми заговори за това какво си открил. Сега то се оказа по-голямо, отколкото сме сънували и двамата. Но това не е причина да отстъпваме. По-скоро е повод да работим здраво, за да го изкореним.

Нямах какво да отвърна. Само склоних глава — така, както когато чуваш истината. За мое облекчение тъкмо тогава Кавагучи се върна. Двама мъже в червено се шмугнаха сред руините. Проследих ги с очи. Щом забеляза, че главата ми се извърта, Кавагучи кимна.

— Ще се опитат, инспектор Фишър. Но, разбира се, няма гаранция, че ще успеят.

— Разбира се. — Това беше слабо казано. След миг продължих с въпрос: — Вие ме извикахте тук само за да получите от мен информация ли, или мога да ви помогна с нещо?

— Боя се, че първото, освен ако нямате ресурси, скрити в килима, които не се виждат от пръв поглед. — Дали в очите на легата не блесна искрица? Не бях сигурен. Ако той имаше чувство за хумор, то беше по-невъзмутимо и от Града на ангелите по време на тукашните суши.

— Е, добре — рекох, — имате ли нещо против да ми опишете накратко какво точно открихте тук? Колкото повече науча за подпалването на този пожар и вложената в него магия, толкова по-голям е шансът да свържа тези данни с един или повече консорциуми, използващи Девънширското сметище. Това би ми помогнало да установя чии магии изтичат, което на свой ред ще ви помогне да разкриете виновника за този пожар.

И преди съм си имал работа с жандармерия. Жандармите винаги са много предпазливи откъм думи, дори и човекът, който ги пита, да е на същата страна като тях. Кавагучи очевидно се бореше със себе си. При други обстоятелства това би било смешно.

Най-сетне той рече:

— Молбата ви е разумна. — Което не означаваше, че на него му харесва. — Елате с мен. Вие също можете да ни придружите, ако желаете, госпожо Адлър.

— Колко сте щедър — отбеляза Джуди. Знаех, че тя щеше да ни придружи, независимо дали на Кавагучи това му харесва или не, и да се развилнее като демон извън пентаграма, ако се беше опитал да я спре. Гласът й беше наситен с толкова ирония, че с нож да я режеш. Но и да го беше забелязал, легатът не се издаде. Зачудих се дали магьосниците на жандармерията на Града на ангелите не са създали съвършен амулет против сарказъм. Ако беше така, исках да си го купя.

Всички тези глупости изчезнаха, когато легатът ни заведе двамата с Джуди на командния си пост (брат Ваан се влачеше след нас, както забелязах, без никой да го е канил официално). Съдебният изследовател на пожарникарския екип разговаряше с колежката си от жандармерията — кльощава блондинка, нарамила магчекър, пред който моето портативно апаратче мязаше на играчка за тригодишни сополанковци.

Вторачих се в него с неприкрита завист. Веднага щом Кавагучи ни запозна — тя беше Главен тавматехник Борнхолм — попитах:

— Това чудо колко мегагайста е?

Сигурно беше чула как се точат лигите ми, защото се усмихна:

— Четири мега активна, осемдесет мега корелативна.

— Леле! — възкликнах. До мен Джуди тихо подсвирна. Зачудих се кога ли АПУ ще закупи портативен магчекър с такава мощност. Вероятно някъде през новото хилядолетие — горе-долу хилядолетие би изминало, докато получим нужните ни уреди, за да си вършим добре работата. Докато наваксаме с този век, от следващия няма да са изминали повече от две-три десетилетия.

— Е, какво имаме тук вътре? — попита Кавагучи.

Борнхолм беше добър жандарм. Тя го погледна и улови кимването му, преди да се разприказва пред цивилни. После заговори:

Дори и с този уред няма да ми е толкова лесно, колкото би ми се искало. На свещена земя магичните доказателства имат навика да се изпаряват бързо-бързо. — Тя извърна глава към брат Ваан. — Манастирът на този абат е напълно свят, което прави чест на неговите монаси и е похвално за него, но твърде затруднява жандармерията.

— Добре, не очаквам да ми представиш случая подпечатан с папска хрисовула — заяви легатът, — макар че не бих съжалявал. Кажи ми какво знаеш.

— Онова, което би очаквал при палеж — отвърна Борнхолм. — Силни следи от саламандър и доста по-слаби от употребата на подпалвачески жезъл.

— Ъхъ — рече Кавагучи. — Някакви специални характеристики на саламандъра, които биха ни помогнали да го проследим до конкретен източник в Отвъдното? — Различните ритуали призовават различни породи саламандри. Ако този беше от необичайните, това би ни казало много за призовалия това създание в манастира.

Но тавматехничката поклати глава.

— Възможно най-общото заклинание. Десет хиляди къмпингари го използват из горите всекидневно, за да си запалят огъня. Разбира се, те прикрепват към него и заповед за прекратяване, каквато тук нямаме. Всъщност, тъкмо обратното — огънят е бил подсилен. Същото е и с подпалваческия жезъл — най-обикновена магия.

— Огньове адови — отбеляза Кавагучи, което не беше вярно в буквален смисъл, защото саламандрите са морално неутрални същества, но доста добре обобщаваше ситуацията.

Борнхолм се поколеба, после продължи:

— Отначало и аз си мислех, че трябва да има и още нещо. Исках преди всичко да проследя конкретни следи от палежа, и като се върнах на другото, вече го нямаше. Свещена земя, както вече казах. — Поемам си вината — изборът си беше мой.

— Точно това е свободната воля — рече Кавагучи. — Направила си онова, което си смятала за най-добро. Предполагам, че си заповядала на духа да запаметява, не само да анализира. По-късно можем да му направим разбор.

— Разбира се — отвърна Борнхолм, но погледът й казваше: „Ти за идиот ли ме мислиш?“ Не я обвинявах, ни най-малко. — Проблемът е, че не можеш да правиш разбор на неща, дето ги няма — додаде тя.

— Разбирам го — Кавагучи разстроено удари с десен юмрук по лявата си длан. И него не обвинявах. Този уред осигуряваше достъп и корелация на връзките с отвъдното като почнеш от ахейците, та свършиш със зулусите и до всичките ония помежду им. Магчекърът беше пълен с орди от микродухчета и можеше да мисли по-бързо и по-съвършено от всеки човек на света, но, както каза тавматехничката, не можеш да анализираш онова, дето го няма.

— Легат! — викът отекна в задимената нощ. Кавагучи се завъртя (както и всички ние всъщност). Едно момче от спасителния отряд беше излязло от разрушения скрипториум. Ботушите му тропаха по паважа, докато вървеше към нас. Беше целият в сажди и пот и изглеждаше като пребит до смърт, но в очите му сияеше триумф. — Направихме връзка с онзи дух за достъп, легат!

— Чудесна новина! — възкликна Кавагучи. — Първата добра новина, която чувам тази вечер. В каква форма е духът?

— Тъкмо щях да ви кажа, легат — каза мъжът и някои от внезапно избуялите ми надежди отново рухнаха. Не бихте нарекли тона му ведър. — Духът е тук, достатъчно проявен, че да можем да го придвижим, но не е в добра форма, никак не е. Предварителната диагноза е, че подпалвачът е преследвал бедното създание и в Отвъдното.

— Горкият Еразъм — възкликна брат Ваан с такава загриженост, все едно говорехме за някой негов монах.

— Еразъм? О… — възкликна мъжът от спасителния отряд. — Според мен няма да загине, но е преживял ужасен тормоз. Трудно е да охарактеризираме мъченията в Отвъдното, но… често ли се появява със счупени очила?

— Не — отвърна брат Ваан и се разрида, сякаш за него това беше най-върховната от всички трагедии, сполетели тази нощ манастира на Братята Тома. Спомних си превзетия, прецизен дух и спретнатите му очилца. Как да счупиш стъкла, които всъщност ги няма? Предполагам, че си има начини, но замислех ли се за тях, започваше да ми се гади.

— Можем да го проверим с магчекъра — предложи тавматехник Борнхолм. — Може би ще разберем какво е връхлетяло манастира, като установим по какъв начин е бил измъчван духът.

— Що се отнася до това, и един прост разпит може да свърши същата работа — отбеляза Кавагучи. Като че беше готов да почне да разпитва горкичкия малтретиран Еразъм на секундата, стига човекът от спасителния екип да го призове на матовия екран.

Но спасителят поклати глава.

— Ако някой ще проверява този дух с магчекър, няма да е скоро. Тръгнем ли да го ръчкаме с магии преди да е посъбрал силици, край с него завинаги. Не се шегувам. Прилагането на магия сега би унищожило, хм, Еразъм — бих се подписал на пергамент под това. Същото важи и за разпита. Ако този дух беше материално същество, сега би трябвало да го изповядаме. Но тъй като не е, той има по-добър шанс да се съвземе от теб и мен. Но ви предупреждавам: натиснете ли го, ще го загубите.

— Ще се моля за оздравяването на Еразъм, както и за изцелението на братята ми, пострадали в пожара — рече брат Ваан, — и за душите на нашите загинали братя. — Говореше бавно и с голямо достойнство, отчасти, защото си беше такъв, и отчасти, за да скрие сълзите в гласа си.

Джуди се доближи до него и положи ръка на рамото му. Той трепна — личеше си колко не е свикнал да го докосват жени. Но само след миг осъзна, че тя иска само да го утеши, и се отпусна, доколкото това е възможно, когато всичко онова, което е било важно за теб, е изчезнало.

Искаше ми се аз да бях направил жеста на Джуди. Подозирам, че проблемът ми е в това, че разсъждавам прекалено много. Джуди почувства какво трябва да направи — и го стори. Не казвам, че тя не разсъждава — бога ми, не! Но е хубаво да имаш връзка и с Отсамната, и с Отвъдната си страна, така да се каже.

Обърнах се към легат Кавагучи.

— Трябваме ли ви още, сър?

Той поклати глава.

— Не, можете да си вървите, инспектор Фишър. Благодаря за изявлението ви. Предполагам, че ще държим връзка и по други аспекти на този въпрос на взаимен интерес. — И аз така предполагах. После Кавагучи се поотпусна малко — може би под жандармерийската униформа наистина се спотайваше човешко същество. — За мен беше удоволствие и да се запозная с годеницата ви, инспекторе. Жалко, че ви е помъкнал навън в толкова безбожен час, госпожо Адлър, особено по такъв зловещ и мрачен повод.

— Аз помолих Дейвид да го придружа — отвърна Джуди. — Прав сте, това тук е мрачно и зловещо. Ако мога с нещо да ви помогна да заловите извършителя му, обадете ми се. Не съм маг, но съм специалист по прилагането на магия.

— Ще го имам предвид — отвърна Кавагучи и като че говореше сериозно.

Двамата с Джуди се промъкнахме през лентата, с която жандармите бяха опасали манастира на Братята Тома, и се отправихме към моето килимче. Слънцето тъкмо започваше да обагря небето над източните хълмове в розово. Попитах часовника си колко е часът и излезе, че наближава шест. Според тялото ми можеше да бъде нейде между пладне и полунощ.

Закопчахме предпазните колани и се упътихме към магистралата. Две минути преди да стигнем, Джуди каза:

— Не знаех, че ти се падам годеница.

— Ъ? — беше блестящият ми отговор.

— Нали така ме представи на легат Кавагучи — припомни ми тя.

— О, това ли… — Постъпих така просто защото това ми се струваше най-лесният начин да обясня какво търси тя у нас в два и нещо сутринта. Позамислих се няколко секунди, а после я попитах:

— Ами, искаш ли да ми станеш?

— Да ти стана какво? — сега пък Джуди се обърка.

— Годеница.

— Много ясно! — възкликна тя, и усмивката й бе по-ярка от слънцето, което тъкмо в този миг се подаде над хоризонта. Не беше традиционният отговор на предложение за брак, но пък и аз не й бях предложил така, както възнамерявах. Наистина имах такива намерения, но не знаех кога. Сегашният момент ми се виждаше не по-малко подходящ от всеки друг.

По целия обратен път по магистрала „Свети Яков“ до моя блок се държахме за ръце. След черната нощ утринното слънце наистина беше прекрасно.