Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (5)

IV

Не разбирам много от бебета — наречете го липса на практически опит. Дайте ни няколко години и според мен с Джуди ще направим нещо по въпроса, но не сега. О, брат ми в Портланд има двегодишна дъщеричка, а там имам и няколко малки братовчедчета. Но пеленките, които съм сменил, се броят на миризливите пръсти на ръцете ми.

Така че горкичкият малък Хесус Кордеро (иронията на това име ме порази в мига, в който го чух)^[1] не ми изглеждаше по-различен от всяко новоизпечено бебе. Той лежеше по коремче в люлката си и шаваше накъдето му падне, сякаш не разбираше, че си има ръце и крака и че с тях се правят разни неща. Единственото, което най биеше на очи у него, беше смайващо гъстата грива от черна-пречерна коса.

Майка му седеше на леглото до люлката. Беше на деветнайсет-двайсет години, някъде там. Би била хубава, ако не изглеждаше толкова изцедена от раждането. Съпругът й бе положил длан на рамото й. Той беше горе-долу на нейните години, облечен като общ работник. Приказваха си на испайнски. Замислих се дали са влезли легално в Конфедерацията, а още по-силно се зачудих дали наистина разбират какво е сполетяло тяхното малко бебенце Хесус.

В стаята бяха също и Сюзън Кузнецов — жена на средна възраст от онези, с които шега не бива и с телосложение на щайга, и един свещеник — тантурест рижав дребосък на име отец Фланаган, който обаче се оказа, че говори чудесно испайнски. В Града на ангелите в наши дни това е практическа необходимост за всеки свещеник.

— Някакви въпроси по диагнозата, отче? — попитах го.

— Ни най-малко — още по-зле за горкото момченце — отвърна ми той. Докато го слушах, се чудех дали човек може да говори испайнски с ирландски акцент. Но всичките тия фриволни мисли отлетяха, щом той продължи: — Снощи минах през яслите както винаги, за да благословя новородените от моята вяра. Идвам при този мъник и… е, вижте сам, инспекторе.

Той свали разпятието от врата си, допря го до бузата на детенцето и измърмори нещо на латински. Това не е моят обред, разбира се, но знаех какво е редно да се случи: тъй като бебетата са новодошли в този свят и са непокварени, кръстът засиява за миг — символ на връзката между добротата в Отвъдното и невинността на детската душа. Ненапразно скандинавците, приели тази вяра, говорят за Белия Христос.^[2]

Но не видяхме нищо подобно. Все едно разпятието беше просто метал и дърво, а не един от най-могъщите мистични символи от Тази страна. При допира му малкият Хесус извърна към него глава с надеждата, че е гърда, пълна с мляко.

Внимателно, с тъжно лице, свещеникът си окачи отново разпятието. Сюзън Кузнецов се обади:

— Отец Фланаган ме извика още призори. Разбира се, веднага се отзовах. Той повтори пробата в мое присъствие. Проверих и други деца, за да бъда абсолютно сигурна. Това дете, макар иначе здраво и нормално, не притежава душа.

Сълзи засмъдяха в очите ми. Такъв кошмар да сполети толкова мъничко детенце, което дори не е имало шанса да извърши грях — това ме поразяваше като ужасно несправедливо. А дори и Сатаната в случая не печелеше нищо, защото след като Хесус Кордеро умреше, него вече просто нямаше да го има. Какво означаваше това? Доколкото можех да знам, означаваше само, че не разбираме начина, по който стават нещата толкова добре, колкото ни се иска.

— Господине — обърнах се аз към бащата на бебето (казваше се Рамон, а жена му — Лупе), — бих искал да ви задам няколко въпроса, ако позволите, за да видя дали ще мога да разбера как нещастието е сполетяло сина ви.

— Si, питайте — съгласи се той. Разбираше английски, макар и да не го говореше особено добре. Жена му кимна, за да покаже, че и тя схваща казаното от мен.

Първото, за което ги попитах, беше адресът им. Не се изненадах, когато разбрах, че живеят на километър-два от Девънширското бунище — болницата се намираше на не повече от десетина километра оттам. После се опитах да разбера дали Лупе Кордеро не е използвала някакви мощни магически продукти по време на бременността си. Тя поклати глава и заяви:

— Nada.

— Съвсем нищо ли? — настоях. Контактът с магията е такава неделима част от ежедневието на всеки, че понякога изобщо не се замисляме за това. — Ползвали сте само обикновено медицинско обслужване?

В отговор тя изстреля залп от испайнски думи. Отец Фланаган ми преведе:

— Казва, че до раждането не е ползвала никакво медицинско обслужване — не можела да си го позволи.

Кимнах мрачно. Такова е положението на много бедни емигранти в наши дни. Чрез свещеника Лупе продължи:

— Единственото малко по-различно нещо беше, че сутрин ми се гадеше и отидох при курандеро за помощ.

Отец Фланаган добави от себе си:

— Вероятно й е дал нещо от сорта на чай от лайкучка — малцина курандеро се занимават с Важни неща.

— Вероятно — съгласих се аз, — но не бива да пропускаме нищо. Госпожо Кордеро, бихте ли ми посочили името и адреса на това лице?

— Не си спомням — отвърна тя на английски. Лицето й се вкамени. Досещах се какво означава това — беше някой от родното й село в Ацтекия, някой, когото тя не искаше да въвлича в неприятности.

Опитах пак:

— Госпожо Кордеро, възможно е лекарството, което са ви дали, да е свързано с това, че сте родили апсихично дете. Трябва да го проверим, за да сме сигурни, че същото нещастие няма да сполети и някой друг.

— Не си спомням — повтори тя. Лицето й беше направо като бронзова отливка. Знаех, че няма да успея да изкопча от нея никакъв отговор. Улових погледа на отец Фланаган. Той кимна почти незабележимо. Сигурно по-късно ще се опита да поговори с нея пак, а може би щеше само да поразпита из махалата. Но, така или иначе, не след дълго разбрах, че ще науча каквото ми трябваше да знам.

Рамон Кордеро се наведе над люлката и взе сина си на ръце. По обиграния начин, по който го гушна, разбрах, че не му е първо дете.

— Nino lindo — каза тихичко той. Още по-тихичко, отец Фланаган преведе: — Прекрасно дете.

Малкият Хесус наистина беше хубаво бебе.

— Радвайте му се възможно най-силно, господин Кордеро — посъветвах го. — Обичайте го много. Той само това си има. Трябва да го изживее възможно най-пълноценно.

— Добър съвет — съгласи се Сюзън Кузнецов, а после мина на испайнски, поне толкова добър, колкото този на отец Фланаган. И заради мен отново заговори на английски: — Казах му, че мнозина апсихици изживяват от Тази страна необикновен живот, може би за компенсация, че със смъртта им за тях свършва всичко. Художници, писатели, чародеи…

Казаното от нея беше вярно, макар и да бе споменала само добрата половина. Разполагаме с доста доказателства, че Вождът на алеманите през Втората магическа война е бил апсихик и че е предприел масовите кланета и останалите ужаси на войната тъкмо защото не се е страхувал какво ще го сполети в Отвъдното — дойдеше ли му краят, с всичко се свършваше. Но това не е от нещата, които бихте споменали пред родители на апсихик.

Бебето шаваше, мяташе се и се събуди с рев, какъвто бихте очаквали от някой нисшестоящ демон, на когото хич не му се ще да го призовават. Лупе протегна ръце. Съпругът й подаде детето. Вперих поглед в обувките си, а тя разтвори болничния си халат, за да го накърми. Ревовете стихнаха и бидоха заместени от съсредоточено мляскане.

— Tiene mucho hambre — отбеляза Лупе: „Много е гладен“. Изглеждаше доволна и горда като всяка родилка. Не, не беше осъзнала докрай трагичния недъг на малкия Хесус.

Останах там още няколко минути, като през цялото време се чудех дали не трябва да спомена нещо за „Бавен Джин Физ“. Може би по волята Божия Рамзан Дурани и неговият екип можеха да запълнят вакуума в сърцевината на малкия Хесус Кордеро. По думите на Дурани той бе способен да го стори. Онова, което ме безпокоеше, беше дали не създаваше подобни, макар и по-малки вакууми в други души. Дурани твърдеше, че не е така, но дори и той признаваше, че процедурата все още е експериментална.

В края на краищата си замълчах. Отчасти, защото не исках да вдъхвам твърде големи надежди на родителите на Кордеро. Останалото — от чист прагматизъм: макар и бебето Хесус да нямаше надежда за вечен живот, шансовете бяха той да не отхвърли мирската суета още утре или догодина. Имаше време да изчака да изгонят гремлините от схемата на Дурани за джинно инженерство.

Чудя се как ли щях да постъпя, ако си имах работа със седемдесетгодишен апсихик с разклатено здраве, вече на прага на забвението. Дали фактът, че въпросното лице се сдобиваше с душа (да предположим, че процедурата дава резултат) щеше да натежи пред вредите, нанесени при този процес върху други души (ако предположим, че не дава чак толкова добри резултати, както твърди Дурани)?

Реших, че ужасно се радвам, че Хесус е още бебенце.

Лупе вдигна малкия на рамо и го потупа по гръбчето. След няколко секунди той се уригна около октава по-ниско, отколкото бихте очаквали от подобно мъниче.

— Кога ще се прибирате от болницата? — попитах я.

— Manana^[3] — отвърна тя.

— Бих искал следобеда да намина към вас, ако може — помолих. — Имам портативен магчекър и ще мога да започна проучване за токсични магии на място. Освен това бих искал да прегледам отварата, която сте получили от вашия курандеро. — По лицето й отгатнах, че не разбира всичко, казано от мен. Отец Фланаган също го забеляза и й преведе.

Лупе и Рамон се спогледаха.

— И няма да ни питате за друго? — попита той.

Значи бяха нелегални.

— Няма — обещах. Не ми влизаше в работата. Моята работа беше да се опитам да открия защо синът им се е родил без душа. — Заклевам се в името на Бога.

— Не се прекръсти — изтъкна подозрително Рамон.

Отец Фланаган също ме гледаше въпросително.

— Кажете им, че съм евреин — обясних. Лицето му се разведри. Бях убеден, че моята вяра не му е любимата, но това не ме дразнеше — и на мен всичко това не ми беше любимото. Но взаимно оценихме искреността си. Той заговори малко бързичко и аз не можах да схвана съвсем какво каза на семейство Кордеро, но щом приключи, те кимнаха.

Лупе се обади:

— Идваш, виждаш, разкриваш. Ний тебе се дуверяваме, падре рече, че можем тебе се дуверим. По-добре той излезе прав.

— Прав е — заявих и приключих дотук. Ако пак се закълнях, семейство Кордеро щяха да решат, че не бива да вярват на първата клетва. Отец Фланаган кимна бавно — разбираше какво съм направил.

Сюзън Кузнецов се обади:

— Освен това Хесус е роден гражданин на Конфедерацията и има право на пълна закрила от закона. — Щом го преведе на испайнски, семейство Кордеро грейна. Идеята им хареса. Жената от Бюрото за физическо и духовно здраве тихо додаде: — Бих искала нашите закони да можеха да дадат и нещо повече на горкия мъник. — Нито тя, нито отец Фланаган преведоха това.

Взех си довиждане, прибрах визитката на госпожа Кузнецов и отлетях обратно в офиса. Елфите не бяха разтребили по вълшебен начин бюрото ми, докато ме нямаше. Не ми пукаше. Можеше да остане разхвърляно още малко. Вдигнах слушалката и се обадих на Чарли Кели.

Хленченето отсреща продължи толкова дълго, че се усъмних да не би още да не се е върнал от обяд. В РСвК вече минаваше два — от къде на къде, демон да ги вземе, тия проклети конфедерални бюрократи имаха наглостта да се тъпчат така лакомо в обществената кочина? Трябваше само да повися някаква си минутка на телефона, за да се надуя и изрева като разярен бик данъкоплатец. А в края на краищата нали и самият аз не съм нищо повече от проклет конфедерален бюрократ?

— Агенция по усъвършенстване на природата, Чарлз Кели на телефона. — Най-сетне!

— Чарли, обажда ти се Дейв Фишър от Града на ангелите. Току-що в близост до Девънширското сметище отново се роди апсихично дете. Това прави четири за малко повече от година. Чарли, това разследване вече не може да се води тихомълком. Ще разбера какво изтича и защо, без значение какъв шум ще се наложи да вдигна.

Той издаде нещо като пухтене.

— Прави каквото смяташ за необходимо.

— Мамка му, Чарли, ти ме накисна в това! — обикновено не използвам вулгарни думи по телефона, както и в офиса, но на-право бях кипнал. — Започваш да ме затрудняваш много повече от необходимото.

— По какъв начин? — попита той, все едно си нямаше ни най-малка представа.

Почне ли Чарли Кели да ти се прави на невинен, провери откъде изгрява слънцето. Има твърде голям шанс да е от запад. Нямам понятие как така не му се разкрещях.

— Много добре знаеш! Кажи ми за проклетата птица, дето все ти пее на ушенце!

— Съжалявам, Дейвид, но не мога — отряза ме той. — Първо на първо, изобщо не биваше да ти го споменавам.

— Да, ама ми го спомена и сега няма как да ми се измъкнеш — троснах му се разярено. — Има нещо гнило около това сметище. Хора се раждат без души. Също и умират, ако си спомняш пожара при Братята Тома. Ти ме накара да се захвана с това, а сега не щеш да споделиш какво знаеш!? Това е… достойно за проклятие.

— Моля се да грешиш — отвърна Чарли. — Но независимо дали грешиш или не, не мога да ти дам онова, което искаш. Цялата тази работа е по-голяма, отколкото май схващаш — по-голяма е и отколкото си мислех. Де да можех, щях да закрия цялото ти разследване.

И това го казва високопоставен човек от АПУ?

— Мили Боже, Чарли! За какво си говорим тук, за Третата магическа война ли?

— Ако беше това, нямаше да мога да ти го кажа — отвърна Кели. — Сбогом, Дейвид. Боя се, че този път ще трябва да се бориш сам. — Моето духче престана да възпроизвежда дишането на неговото духче. Беше ми затворил.

Не зная колко време съм се взирал в собствения си телефон преди и аз да затворя. Хосе Франко мина покрай вратата ми. Мисля, че имаше намерение само да ми кимне както обикновено, но щом видя лицето ми, застина на място.

— Какво става, Дейв? — възкликна той. В гласа му се промъкваше истинска загриженост. Тоя Хосе е свестен човек. — Изглеждаш така, сякаш току-що си видял собствения си призрак.

— Може и да съм — отвърнах.

Той само поклати глава.

Защо, в името на Бога, Чарли Кели общо взето се държеше твърде сериозно, що се отнася до Третата магическа война? Първите две бяха бедствия, надхвърлящи всичко, което можете да си представите дори в кошмарите отпреди този век. Трета? Ако човечеството беше достатъчно тъпо, че да започне Трета магическа война, най-вероятно никога няма да се наложи да се тревожим за четвърта, защото няма да остане кой да се бие.

А Чарли не щеше да ми сподели дори кой е вероятният враг. Случва ли се понякога да се огледате назад в живота си и да забележите колко много грехове сте извършили, за да стигнете до сегашното си положение? Как всичко, което винаги ви е изглеждало солидно, изведнъж започва да се рони под краката ви и накрая се втренчвате право в Преизподнята? Тъкмо така се чувствах, след като привърших разговора с Кели. Космите по врата ми бяха настръхнали. Нищо чудно, че бях разтревожил Хосе.

След този разговор имах нужда от едно добро здраво разтърсване, преди да се захвана отново с работа. Когато поразмишляваш за Армагедон, сетне проблемите на околната среда вече не ти изглеждат толкова големи. Ако Третата магическа война се задава, накрая и без това вече няма да остане околна среда за защитаване.

Удавих мъките си в чаша кафе — искаше ми се да е нещо по-силно. После, повече или по-малко по принуда, се накарах да звънна на легат Кавагучи, за да разбера как е Еразъм. Такива са си хората — светът около тях може да отива по дяволите (а Трета магическа война е приблизително това, повярвайте ми), но те се опитват да крепят собственото си малко парченце от него чистичко и подредено.

— А, инспектор Фишър — възкликна Кавагучи, след като се добрах през лабиринта от полицейски телефонисти до апарата му. — Смятах тия дни да ви се обадя. Очакваме духът за достъп да стане годен за разпит в рамките на този период.

— Това е добре — казах. Както, защото се надявах да науча нещо, което би ми помогнало за моя случай (и, предполага се, и за този на Кавагучи), така и защото се радвах, че Еразъм ще издрала. — Какви други новини имате за пожара?

— Разследванията продължават — отвърна той, което означаваше, че няма новини.

Или пък, може би, че просто не му се искаше да ми казва нищо. Понякога жандармите са си такива. Реших да го посръчкам и да видя дали няма да успея да отбруля нещичко.

— Вашите юридически магьосници постигнаха ли някакъв напредък в анализа на онези странни следи, които тавматехничката улови на мястото — онези, които свещената земя изтри, преди тя да успее да ги регистрира в пълнота с магчекъра?

— Имате забележителна памет, инспекторе — от устата на Кавагучи това не прозвуча като комплимент. По-скоро се бе надявал да съм забравил. Поредната телефонна пауза, по време на която, предполагам, той се чудеше дали да не се пробва да ме преметне. Интересен избор за него. Без съмнение аз бях цивилен, но цивилен, който работи за конфедерална агенция. Ако наистина ме излъжеше и аз разберях, шефовете ми можеха да стъжнят живота на неговите шефове, а те на свой ред — неговия.

Най-сетне той рече:

— Следите остават много слаби и се стапят все повече, но техниките за усилване като че навеждат на магии от персийски произход.

— Така ли? — възкликнах. „Бавен Джин Физ“ се премести няколко чертички напред в списъка на заподозрените. Както и „Прецизните длета на Бахтияр“ — предприятие, което още не бях сколасал да посетя. Попитах го:

— Какви техники за усилване използва жандармерията на Града на ангелите?

Надявах се собствената ми служба да научи нещо ново и полезно.

Но той отговори:

— Нищо извън обичайното, боя се. Най-добрите резултати получихме с леща от албит, фокусираща лъчите на пълната луна върху камерата на магчекъра, в която се съдържат микродухчетата на паметта.

— Да, стандартна работа — съгласих се аз. Само един жандарм би го нарекъл албит — обичайното име е лунен камък. Тъй като е матова, лещата от лунен камък премахва сиянието от лунните лъчи и по този начин подобрява спомените.

— Има ли още нещо, инспектор Фишър? — попита Кавагучи.

Зачудих се дали трябва да му кажа, че един от началниците ми се бои да не би случаят да е свързан с Трета магическа война. Сигурно щеше да реши, че съм изперкал от луната — или лунатик, ако предпочитате латинския. Надявах се да излезе прав. По-добре щеше да е, отколкото Чарли да излезе прав. Освен това Кавагучи си имаше достатъчно свои дертове — работата на жандарма не е нито лека, нито приятна.

— Още нещо? — повтори легатът, този път по-остро.

— Не, всъщност не. Благодаря, че ми отделихте време. Моля ви, дръжте ме в течение за хода на разследването ви и ме уведомете кога Еразъм би могъл да бъде подложен на разпит.

— Непременно, инспекторе. Приятен ден.

Работата, която смятах да свърша сутринта, вместо това ми запълни следобеда. Трябваше някакси да наваксвам, което означаваше, че не можех да стигна до „Шоколадовата невестулка“, както смятах. И утре нямаше да успея — щях да ходя с малкия си портативен магчекър в къщата на Кордеро, за да видя какво може да се намери там. А след това, мисля, че „Прецизните длета на Бахтияр“ се бяха придвижили по-напред в списъка ми, щом в пожара при Братята Тома беше замесена персийска магия.

Хората се оплакват, че бюрокрацията никога не успявала да свърши нищичко. Искам да кажа, аз се оплаквам, когато някоя бюрокрация, от която аз не съм част, се остави да я повлече инерцията. Но половината пъти проблемът е в това, че твърде малко хора се опитват да свършат твърде много неща за недостатъчно време. Чувствах се като Сизиф — само дето стигането до „Шоколадовата невестулка“ беше само един от камъните, които трябваше да се пробвам да изтикам до върха на хълма. Продължавах да търча напред-назад между тия камъни и да се мъча да ги задържа всичките да не се търколят пак на дъното, но никой не успявах да изтикам по-нагоре. И мине се не мине, независимо дали съм успял да изтикам някой от старите камънаци горе на върха, цъфваха нови.

Общо взето, единствено този образ бе достатъчен, за да откаже човек от древногръцката религия.

Бутах камъни, докато не стана време да си ходя. След вечеря звъннах на Джуди. Едно от нещата, което кара неприятностите да се смаляват, е тяхното обсъждане. Всъщност предполагам, че те си остават със същите размери, но когато се разтеглят между двама души, изглеждат по-малки. Разказах й за горкичкия малък Хесус Кордеро и за онова, което имаше да ми казва Чарли Кели.

— Може би в скоро време Рамзан Дурани ще е способен да синтезира душа за момченцето — каза тя. Джуди много помни имена и други подробности, които се изплъзват като песъчинки измежду моите пръсти. Продължи: — Но това другото… Божичко, Дейвид, той сериозно ли говореше?

— Кой, Чарли ли? Точно така ми прозвуча на мен. Онова, което наистина ме кара да настръхвам, е, че знам колко много знае и не иска да го казва.

— Разбирам — каза тя. — Но какво да правим ние като не казва? Да си живеем живота сякаш не знаем, че има нещо нередно? Това не е просто трудно — това е невъзможно.

— Знам, но какъв избор имаме? — отвърнах. — Хората го правят, откакто ги има на света: живуркат си в своите тесни кръгчета и си гледат работата с всички сили, без значение какво става около тях. Ако не беше така, имам чувството, че светът отдавна би се разпаднал.

— Може и да си прав — съгласи се тя, а после изведнъж ме помоли: — Дейвид, ще дойдеш ли при мен? Не искам да съм сама, не и тази вечер, не и след онова, което току-що ми разказа.

— След половин час съм там — обещах.

Успях, при това цели пет минути предсрочно. Джуди живее в апартамент в Лонг Бийч в квартал, една идея по-добър от моя. Стражът на външния вход на сградата й вече ме познава и затова нямах проблеми с влизането. Редно си беше — аз ходех у тях кажи-речи също толкова често, колкото и тя у нас.

Домът й ми харесваше. Това беше жилищен блок, по-стар от моя и затова от време на време се получаваха проблеми с водопровода, нямаше ледена елементална връзка за летните жеги, а през зимата го топлеше едно хъхрещо подобие на саламандър, което за нищо не ставаше. Но си ги имаше и компенсациите. Главната сред тях според мен бяха прилично дебелите стени: не разбираш какво точно правят съседите ти, все едно ги наблюдаваш в кристална топка.

Тя живееше там от пет години и апартаментът носеше отпечатъка на личността й. Беше претъпкан с книги — може би повече и от моя. Украшенията (без менораха и пиринчените свещници за Шабат) бяха музейни копия на гръцки и римски магьоснически уреди, всички от мека глина и патиниран бронз. Литографиите по стените бяха от Арчимболдо — нали се сещате, оня, дето рисува портрети от преплетени риби, плодове или таласъмчета. Човек може да ги съзерцава безкрайно и така и да не може да реши до каква степен е бил изкукал старият Арчимболдо.

Ако си мислите, че подготвям като кулминация описание на огнено любене, съжалявам, не беше така. Прегърнахме се, тя свари кафе, приказвахме си до по-късно, отколкото трябваше, а когато спахме заедно, точно това правихме: спахме. Ако сте под двайсет и пет години, сигурно няма да ми повярвате, но понякога това е по-добро — а и по-интимно — от гърченията и стоновете. Вярвайте ми, не че имам нещо против гърченията и стоновете, но всяко нещо с времето си.

Моето време за спане приключи твърде скоро на другата сутрин — хорологичният демон в будилника на Джуди ме изхвърли от леглото й със смразяващ кръвта вой. Втурнах се обратно към моята квартира (която, за късмет, ми се падаше на път), взех си душ, преоблякох се, награбих една датска курабийка и портативния си магчекър и се запътих към офиса.

Бях си намислил сутринта да мина задачите си на бегом, а следобед да отида у Кордеро, за да проверя къщата с магчекъра. Тъкмо така и стана, но не беше толкова просто, колкото си го мислех. Нещо голямо и гадно се стовари с грохот върху бюрото ми.

Не го казвам буквално, но докладът, който трябваше да напиша, щеше да е достатъчно дебел, че да се стовари някъде с грохот. Споменах вече, че в Града на ангелите в момента цари суша. Бележката, която ми изпрати Беа, обясняваше, че някакви магьосници от северния край на Баронството на ангелите се опитали да докарат дъжд с магически камъни на индианците чумаши — може би с надеждата, че туземните духове имат по-силно влияние върху местния климат от вносната магия на белия човек.

Нищо не се получило. Нямам предвид това, че не успели да извикат дъжд. През последните години никой не е успял да предизвика кой знае какви дъждове покрай Града на ангелите. Искам да кажа, те нищо не получили — никакъв знак, че Силите, свързани с тези магически камъни, все още съществуват, за да бъдат призовавани. Беа искаше от мен да установя дали Чумашките сили всъщност не са изчезнали.

Подобни задачи винаги предизвикват меланхолия. Изчезването означава, че нещо прекрасно си е отишло от света завинаги — независимо дали от Тази страна или от Отвъдната. Горките чумаши обаче през последните двеста-триста години са били така прекрасно прочистени от зли духове и асимилирани, че вече никой не вярва в някогашните Сили. Не само че никой не вярва в тях, ами и надали някой знае за съществуването им. А Силите без вярващи умират. Дори и великият Пан вече от две хиляди години е мъртъв.

Небеса, още не съм започнал, а трябваше да ходя в справочната библиотека да издирвам чумашки магически камъни и мястото им в индианския култ. Открих, че ги използват не само за призоваване на дъжд, но и при война (правят те невидим за стрелите), в медицината и в общата магия. Свързвали се с други талисмани — чумашите ги наричали атиисуин — и със Силите, помагащи на чумашките шамани. А сега, според предаденото ми от Беа, те бяха просто малки резбовани парченца стеатит, толкова инертни, сякаш никога не са притежавали никакво магическо значение.

Отидох в офиса на Беа, подърдорихме си със секретарката й (всъщност, Роуз управлява този офис — ако някога напусне, ние ще се разпаднем), докато тя се наприказва по телефона, а после бързо се шмугнах вътре, преди въпросния апарат пак да е вдигнал дандания.

— Какъв е моят приоритет в тая чумашка история? — попитах. — Точно в момента девънширският проект ми отнема много време.

— Знам — отвърна тя. — Той все още е на първо място — този проект е активен, докато ако Чумашките сили наистина са изчезнали, няма защо да бързаме да го обявяваме. Ще ти се наложи да проведеш по-официално разследване, с цел да се провери, по един или друг начин, дали чародеите са установили, че чумашките богове от Горния свят, Първите хора или нунашиш от Долния свят все още са достъпни за призоваване.

— Доста си попрочела — отбелязах. Само преди две минути не бях и чувал за тъмните и безформени нунашиш.

Тя ми се ухили.

— Разбира се. Ако разбирах изключително много от тия духове, те нямаше да са на ръба на изчезването, нали? В случай че се окаже, че не са прекрачили границата, веднага ми докладвай, защото ще трябва да оформим план за опазването им — ако приемем, че ни е по джоба.

Анализът на разходи и ползи, с цел да се разбере дали си струва да спасиш някое застрашено от изчезване божество е толкова хладнокръвно нещо, че е едно от най-нелюбимите ми неща в професията. За нещастие твърде често е и необходим. Както отбелязах, когато видях херма на вратата на Мат Арнолд, поддържането на култ към свръхестествено същество, което иначе би изчезнало, е скъпа работа: това е Отвъдният еквивалент на програма за развъждане в плен на животни, изчезнали в диво състояние.

Ако Чумашките сили все още са живи, някой — най-вероятно аз — ще трябва да установи каква е ролята им в местната теосистема и дали тази роля си струва парите за осигуряване на вярващи и от каквото още има нужда. Никога досега не съм бил член на Божия отряд. Това е страхотна отговорност, като се замислиш.

Беа сигурно бе забелязала физиономията ми.

— Недей да се пениш, Дейвид. Шансовете са тези Сили просто да са се стопили също като толкова много други, почитани от индианците преди белите хора — и черните — да се настанят тук. Ако е така, остава ти само да напишеш доклада. Само ако нунашиш и останалите все още съществуват, тогава ще си имаш по-големи грижи.

— Знам — отвърнах. — Всъщност, надявам се да оцелеят. Но ако оцелеят, а са твърде изнемощели — а те ще са…

— Да, знам. Да държиш в ръцете си съдбата на Сила не е лесно. Навремето са се гордеели, че са отървали света от богове, в които никой не вярва — някои от раннохристиянските писания онези от времето на Големите измирания в Европа, ще те отвратят с тяхното злорадство. Но сега идеите ни са други — знаем, че всичко си има място в Сътворението и трябва по възможност да се запази. Но аз да бъда този, който решава дали е възможно, а после да продължа да живея със себе си… няма да ми е лесно, Беа.

— Ако си искал работа, в която през цялото време да ти е лесно, нямаше да си тук — отбеляза тя. — Нещо друго? Няма? Добре, благодаря ти, Дейвид.

Върнах се в офиса, обадих се тук-там и кълбото на случая с Чумашките магически камъни се търкулна. После изорах рутинните задачи, доколкото можах, докато не стана време за обяд. Ако знаех колко гаден ще е обядът, направо щях да си продължа с работата. Закусвалнята сигурно беше стъкмила неапетитната помия в чинията ми с помощта на закона за заразата — някога, преди много, ама много време въпросната помия може и да е била в контакт с истинска храна. А пък струваше две крони и деветдесет и пет — е, схващате ми мисълта.

Плъзнах се върху килима с магчекъра в скута си. Стомахът ми издаваше тихи нещастни звуци. С надеждата те да не се превърнат в шумни нещастни звуци полетях към Долината на Свети Фердинанд. Кафявата пръст и жълтеникаво-кафеникавите изсъхнали шубраци в дефилето го правеха да изглежда много познато.

Семейство Кордеро живееше в квартал, обитаван преди трийсетина години от каймака на средната класа. Много от къщите все още изглеждаха доста хубави, но каймакът на средната класа вече не живееше тук. Твърде много стени бяха изподраскани със символи и лозунги на банди, най-вече на испайнски — на места се припокриваха. А в къщите, дори и хубавите, често живееха по три, четири, че и повече семейства, защото това беше единственият начин, по който новите емигранти успяваха да си плащат наема.

Къщата, в която живееше семейство Кордеро, беше от тия. Три жени и стадо дечица, недостатъчно порасли, че да ходят на училище, ме наблюдаваха, докато нагласях магчекъра. Всички мъже, включително и Рамон Кордеро, бяха излезли да работят. Лупе, гушнала горкичкия малък Хесус, го кърмеше, докато се опитваше да държи под око момиченце на годинка-две, абсолютно нейно копие.

Едната от жените — казваше се Магдалена — говореше приличен английски. Тя ми преведе, когато казах:

— Най-важното — най-напред. Нека проверя бутилката тоник, за която ми разказахте, госпожо Кордеро.

Лупе Кордеро избъбри нещо на испайнски. Другата жена — не Магдалена — хлътна в задната част на къщата. Върна се след минута с буркан, започнал своя живот със съдържание на сос тартар. Беше наполовина пълен с мътна кафява течност. Лупе направи физиономия.

— Не хубав вкус — каза тя.

Задвижих магчекъра с пасхално вино и юдейска благословия. Ритуалът ми беше доста близък до онзи, с който бяха свикнали жените — молитва на латински и вино за причастие — и те не направиха никакви забележки по него. Не споменаха дори, че съм пропуснал кръстния знак. Бях едва ли не разочарован. „Soy judio“^[4] е една от испайнските фрази, които със сигурност знам.

Отвинтих капачката на екс буркана със сос тартар и сам подуших настоящето съдържание. Кафявата течност не миришеше на нищо конкретно. Напомних си, че Лупе я беше пила, без да й навреди, и че отец Фланаган ми беше казал, че малцина курандеро внасят — и продават — опасни вещества. Което ме подсети да попитам Лупе:

— Искате ли да ми кажете името на лицето, от което сте взели това?

Тя поклати глава.

— Не помня — заяви непреклонно.

Свих рамене — не бях очаквал нищо по-различно.

Понечих да топна сондата на магчекъра право в течността, но микродухчетата вътре се разпищяха веднага щом крайчецът й влезе в буркана. Жените завъзклицаваха на два езика. Реших, че ще е добре да не топвам сондата вътре, докато не разбера за какво магчекърът вдига такава врява.

Върху матовото стъкло започнаха да се изписват думи — микродухчетата се опитваха да ми обяснят какво не е наред. Бяха програмирани да пишат огледално, но бяха толкова възбудени, че постоянно забравяха за това. Нямаше значение — и двата стила ги разчитах доста добре.

Първо излезе списъкът със съставките: октли (за вас — бира от агаве), кръв от оцелот, месо от пор, драконска кръв — тук малко примигах, но и ацтеките имат дракони. После духчетата започнаха да изписват НЕУСТАНОВЕНО — ЗАБРАНЕНО — пак, и пак, и пак. Никога досега не бях виждал магчекърът да прави такова нещо и никога повече не ща да го видя.

— Gevalt — измърморих под носа си^[5]. Понякога в английския думите, които ти трябват, липсват. Направо ми се искаше юдаизмът да разполага с подходящ жест като прекръстването. Точно в момента щеше да ми е от полза. Да кажа, че бях озадачен, би било твърде меко казано.

Да опитаме пак — предложих, най-вече за да се стегна. Започнах от самото начало — затворих магчекъра и го реактивирах. Трябва да се внимава, ако го правите повече от един път за кратък период от време — може духовете вътре да поемат твърде много спирт от виното и да си загубят паметта. Но и това не ги накара да престанат да пищят.

Този път обърнах нормалния ред и ги накарах да анализират магичния състав на тоника, а не материалните съставки, участващи в сътворяването на цялостната магия. Поне това се опитах да направя. Писъците отново се надигнаха в мига, щом сондата се приближи до буркана.

Погледнах матовото стъкло, за да видя какво имат да кажат микродухчетата. Те изразиха мнението си с две думи: НЕУСТАНОВЕНО — ЗАБРАНЕНО. Изписваха тези две думи докато целият екран не се напълни, а после се захванаха да ги подчертават. Каквото и да имаше в този тоник, за анализа бях натоварил малко момченце да върши мъжка, да не кажа и великанска, работа.

Дори и когато отдръпнах сондата от буркана, духчетата пак не се успокоиха. Престанаха да подчертават чак когато го затворих възможно най-плътно. Дори и тогава никоя от обичайните команди или призовавания не можа да почисти матовото стъкло или да накара дребосъците да престанат да пищят. За да ги принудя да млъкнат, наложи се да изключа магчекъра.

— Госпожо Кордеро, каквото и да има в тази отвара, тя съдържа много силна и много черна магия — заявих. Магдалена преведе. — Моят магчекър дори не желае да се докосне до нея, виждате сама. Искам от вас две неща, моля. — Тя кимна. Продължих. — Първо, искам да отнеса този буркан в сериозна тавматургическа лаборатория за пълен анализ.

— Si, вземете го — съгласи се тя.

— Другото, което искам, е името на курандеро, който ви го е продал — настоях. — Госпожо Кордеро, това нещо е опасно. Искате ли и на друга майка да се роди бебе като Хесус?

— Madre de Dios, не!^[6] — възкликна тя.

— Чудесно — казах, по-нехайно от необходимото. Чудех се дали точно адската смес в буркана от сос тартар не бе причинила апсихичните раждания около Девънширското сметище. Ако беше така, то най-сериозното обвинение към сметището за изтичанията току-що беше рухнало. Но ако сметището и всички, които го използваха, бяха невинни, кой тогава бе запалил манастира на Братята Тома и защо? Изведнъж всичко загуби всякакъв смисъл.

Отново насочих вниманието си към мизерната малка всекидневна, в която се намирах (съжалявам, но образът на Девата от Гуадалупе, макар без съмнение да върши добра работа за предпазване от зли сили, според мен надали е произведение на изкуството, когато е изрисуван върху черно кадифе с ярки фосфоресциращи цветове). Лупе Кордеро още не ми беше казала кой е курандеро. Разбрах, че й се иска да я придумват. Добре, щом е така, щях да я придумам.

— Моля ви, госпожо Кордеро, тази информация е много важна.

— Вие него няма кажете откъде знаете? — попита тя нервно.

Изшикалкавих:

— Ще се опитам да не казвам.

За мое облекчение, това й беше достатъчно.

— Добре — каза тя. — Той казва себе Куаутемок Ернандес и него къща близо до булевард Ван Нюйс и О’Мелвени. — Отбелязах иронията: курандеро, който развива дейност на холандско-ирландски ъгъл. Градът на ангелите се променя, Лупе продължи: — Негова табела, пише курандеро с червени и зелени букви.

— Много благодаря, госпожо Кордеро — казах, и то съвсем сериозно, до последната дума. Записах съобщеното от нея, за да не го забравя, а после излязох от къщата и закръжих наоколо в търсене на обществен монетен телефон. Най-сетне намерих един до магазин за алкохол, на чиято витрина пишеше CERVEZA FRIA с букви, три пъти по-големи от онези, които рекламираха СТУДЕНА БИРА.

Обадих се в офиса и попаднах на Роуз. Когато поисках да говоря с Беа, тя ме уведоми:

— Съжалявам, но тя вече говори по телефона с някого.

— Може ли да я помолиш да излезе до твоето бюро, моля? — попитах. — Важно е.

Едно от многочислените прекрасни качества на Роуз е нейното почти окултно чувство да познава кога нечия молба за нещо такова е наистина сериозна (и дали прилага заклинание, което да упражни нужното подобно въздействие, докато толкова много секретарки не са и чували за подобно нещо). След половин минута Беа ме попита:

— Какво има, Дейвид? — „И по-добре да е интересно“ — промъкваше се в тона й.

Щом й обясних какво е направил магчекърът с отварата на Лупе Кордеро, тя въздъхна и рече:

— Е, прав излезе — това е важно. Веднага донеси буркана в лабораторията, Дейвид — ще видим какво има наистина вътре. После ние и жандармерията ще се отбием при господин… Ернандес, така ли каза, че се казва? Като цял тон тухли ще му се стоварим. Най-често тези курандерос се провиняват с дребни, простими грехове, но обездушаването на дете не е простимо, ни най-малко.

— Ако тъкмо това е причината — възразих предпазливо. — Но да, идвам. Радвам се, че лабораторията оцеля след миналогодишните орязвания на бюджета.

— И аз — подкрепи ме Беа.

Прехвърлянето на операции на частни алхимици и магьосници щеше да глътне също толкова бюджет, колкото и поддържането на собствен аналитичен отдел: специалистите, естествено, вземат големи такси за експертиза. Сега вече не се плаща само за онова, което знаят, а и за колкото ще им струва да го научат. А освен това така не ни се налага да висим по опашки, когато резултатът ни е необходим по най-бързия начин.

Веднага щом се върнах в Конфедералната сграда „Уестууд“, отнесох буркана в лабораторията. Тя е на същия етаж като останалите канцеларии на АПУ, но е сбутана в ъгъла и обградена от предпазни заклинания, не по-различни от онези по опасващата Девънширското сметище ограда.

Нашият главен тавматургичен аналитик (така наричат магьосниците на бюрократски език, ако се чудите) е оплешивяващ блондин на име Майкъл (не Майк) Манстайн. Много е добър в работата си — внася алеманското чувство за точност и ред в нещо, което твърде често представлява хаотично изкуство. Всеки път, когато вляза да разговарям с него, направо ми се иска да се изопна в стойка мирно и да щракна с токове — ала това си е дребна подробност в сравнение с останалото.

— Здравей, Дейвид — поздрави ме той, вдигайки поглед от масата, където изрязваше кръг с ножа си с черна дръжка. — С какво мога да ти бъда полезен този следобед?

Дадох му буркана от сос тартар и му обясних откъде го имам и как му е реагирал магчекърът ми. Докато слушаше, веждите му се сключиха и малка вертикална гънка се появи над носа му.

— И сега искам ти да откриеш какво съдържа в действителност този буркан и що за заклинания са направили веществото толкова силно, че да въздейства така на магчекъра ми — завърших. — Може да се наложи да го екзорцирам, преди да го използвам отново.

— Интересно. — Майкъл пое от мен буркана, увит в зелена копринена кърпа с няколко магически символа, изписани по нея с гълъбова кръв. — Кога трябва да получиш резултатите от анализа?

— Вчера би било добре — отвърнах. Той пусна краткия, учтив смях на човек, който не само не страда от излишък на чувство за хумор, но е бил обсаждан от клиенти натрапници по-често, отколкото си спомня. Продължих: — Сериозно, ако мога да ги получа утре по някое време, ще е прекрасно. Подозира се, че това тук е замесено в случай с апсихия и може би е свързано с още няколко такива в Долината.

— Аха, разбирам. Това ми подсказва, че трябва да определя приоритетите си за предстоящата работа. — Майкъл Манстайн е твърде натрапчиво прецизен, че да е немарлив към езика и да използва думи като „приоретизирам“.

— Хубаво — казах. Каквито и да бяха приоритетите му, отварата не беше начело в списъка им. Той отново се върна към описването на кръга. Обърнах се да си вървя — да се опитваш да припираш Манстайн е все едно да се мъчиш да накараш слънцето да изгрява по-бързо. После ми щукна нещо друго:

— Чии магьоснически инструменти използваш, Майкъл?

Преди да отговори, той довърши кръга — Майкъл върши всичко по реда си.

— Поръчвам си ги при Бахтияр — отговори ми той най-накрая. — Те винаги ми дават добри резултати.

Преди Индустриалната революция магьосникът сам си е бил ковач, дърводелец, щавач на кожи. Ако не си правел сам инструментите — понякога чак до пречистването на рудата, от която ще се извлече металът — те нямало как да са настроени точно на неговата вълна и давали слаби резултати, ако не и съвсем никакви.

Модерната технология промени всичко това. Правилното прилагане на закона за заразата позволява на тавматургичните инструменти да запазят мистичните връзки с оригиналния си производител, дори когато ги използва някой друг. Докато законът за подобието позволява настройването им към всеки магьосник поради сходствата с изработилия ги маг. Някои фирми използват първия подход, други — втория, а трети търсят начини да комбинират и двата.

— Защо ти е да знаеш? — попита ме Майкъл.

— Защото така и си мислех, че използваш инструментите на Бахтияр — отвърнах, — и защото Бахтияр може да има някаква връзка с буркана с отвара, който току-що ти дадох. Със сигурност знам, че той си изхвърля отпадъците в Девъншир и че е възможно да съществува някаква връзка между случая с Девънширското бунище и това нещо. Връзката е косвена, ако изобщо съществува такава, но сметнах, че трябва да знаеш.

— Прав си. Благодаря ти — рече Манстайн. — Имам и резервен комплект — баща ми го донесъл, когато се преселил тук от Алемания след Първата магическа война. Ще използвам и него, за да се уверя, че няма конфликт на магическите интереси.

— Умно — съгласих се. — И, Майкъл…

— Да?

— Внимавай със съдържанието на буркана. Имам лошото предчувствие, че е наистина злотворно.

— Винаги внимавам — увери ме Манстайн.

Телефонът ми изрева. Прииска ми се и аз да му ревна. Бях прекарал почти цялата сутрин в опити да сглобя консултантска група, за да разследвам теологичния статут на Чумашките индиански сили — но нямах кой знае какъв късмет. Половината хора, с които разговарях, като че предварително бяха убедени, че Силите са изчезнали, прав им път. Ако послушате другата половина, то би се наложило да изселите осем милиона души от Ангелското баронство, за да могат Силите да властват свободно — както по времето, когато тук са живяли чумашите.

— Дейвид Фишър, Агенция за природно усъвършенстване.

Не беше някой от теолозите, за което сърдечно благодаря Господу. Беше Майкъл Манстайн, който ми каза:

— Дейвид, би ли слязъл в лабораторията, моля те! Бих искал да обсъдим образеца, който ми донесе за анализ.

— Добре, щом искаш. — Веднага щом чух гласа му, грабнах оловна пръчка и бележник голям формат. — Но не може ли да ми го кажеш по телефона?

— Бих предпочел да не ти го казвам — отвърна той. Да преценяваш нечий тон по телефона винаги е рисковано, а Майкъл е вечно учтив и сериозен, дори светът около него да започне да се срутва. Но като че не долових жизнерадост.

Около лабораторията бяха поставени някои нови предпазни символи, но аз не им обърнах особено внимание. Като всеки магьосник, достоен за лабораторната си одежда, Манстайн вечно бъзикаше предпазните си структури. Технологията непрекъснато се променя — ако не си в крак с нея, рискуваш собствената си душа. Майкъл Манстайн не беше от хората, склонни да поемат рискове, когато могат да ги избегнат.

— Какво имаш за мен? — попитах от вратата. Беше подредил още амулети и вътре в лабораторията — много от тях с изображения на пернатия змей. Направих връзката. — Толкова зле ли е?

Той се втренчи в мен. Погледът му беше леко разфокусиран — никога не го бях виждал да гледа така. Все едно беше ходил на риболов за кротушки, а пък уловил змея на Мидгард^[7]. На лабораторната му маса стоеше бившия буркан от сос тартар, който му дадох. Около буркана бе изписана седморна окръжност. Нека го кажа така: с осем окръжности — ни повече, ни по-малко — предпазват междуконтиненталните мегасаламандрови площадки. Не беше „толкова зле“ — по-зле беше.

Той рече:

— Дейвид, вече от двайсет и седем години работя като практически тавматург. — Точността е крайно характерна негова черта. Ако бях аз, щях да кажа нещо като „кажи ги трийсет“. Той продължи: — През целия този период не вярвам да съм видял мерзост от такава величина.

— Достатъчна, че да причини апсихия в един зародиш? — попитах.

— Изненадан съм, че не е обездушило и майката — отвърна той. Ако го беше казал всеки друг, това би било преувеличение, целящо изказването да прозвучи по-ефектно. Майкъл говори по-другояче. Той ми подаде пергаментов лист. — Ето предварителните резултати от анализа.

Погледът ми бързо обходи пергамента. В продължение на няколко секунди очите ми не вярваха на онова, което виждат — точно както отначало вие отказвате да прозрете какъвто и да било смисъл в изображенията на оцелели от лагерите и жертви на лагерите от Втората магическа война. Някои ужаси са твърде големи, за да ги възприемеш от първия път.

Погледнах втори път. Думите, проклети да са, не се промениха. Накарах устата си да ги произнесе:

— Човешка кръв, Майкъл? Одрана човешка кожа? Сигурен ли си, че техниката ти различава заместителя от истинското вещество? Може да са заместители, създадени чрез зараза, а не чрез подобие? — И това би било достатъчно лошо, но… вкопчвах се в сламки и го знаех.

Но Манстайн поклати глава.

— Вероятността е нулева, боя се. И аз се надявах на същото, но не използвах само магически тестове — приложих и механичен съдебен анализ. Не може да има никакво съмнение в конкретните човешки съставки на този еликсир.

Задавих се. Казаното от него току-що означаваше, че Лупе Кордеро, това така добро момиче, е също и несъзнаващ канибал. Зачудих се как ли би трябвало да й се съобщи подобна новина. Горкото дете — тя бе искала само закуската й да се задържа в стомаха. Все едно си нямаше други неприятности.

Погледнах тавматургичната колонка на пергамента. Повечето съставки бяха безвредни и дори полезни — Манстайн бе открил призиви към Девата, Сина (спомних си името на сина на Лупе), неколцина светии от Ацтекия и един-два второстепенни демона, свързани с ражданията. Но там, сред тях, възправен като дракон в огнен кръг…

— Хуитцилопочтли — произнесох.

— Да. — Сдържаното потвърждение на Майкъл съдържаше вселена от смисли.

Защо, зачудих се, ацтекският бог на войната не тлееше на ръба на отмирането? Никой — дори и онзи сорт хора, участващи в демонстрации за спасяване на медвампите — не би проронил ни сълза, ако го види да напуска Отвъдното на път за там, където отиват боговете след смъртта си. Влиянието му върху Тази страна винаги е било гибелно, силите му — захранвани от сърца, изтръгнати от хора, принесени в жертва. Що за болен мозък, зачудих се, си е въобразил, че тъкмо този бог трябва да бъде призован в еликсир, укрепващ живота, а не кръвопролитията?

Но вече знаех отговора: Куаутемок Ернандес. Сигурно съм го произнесъл на глас, защото едната от веждите с цвят на масло на Майкъл Манстайн се повдигна на около три милиметра.

— Курандеро, забъркал това — поясних.

— Аха — кимна Майкъл. Веждата се смъкна.

— Обади ли се вече в жандармерията? — попитах.

— Не — реших, че е редно ти първи да научиш.

— Благодаря ти. Всъщност, двойно ти благодаря — додадох. — Май днес няма да обядвам, така че и талията ми ти благодари.

— Хе-хе — каза той. Точно това каза. Боя се, че наистина е такъв сухар, какъвто го изкарвам.

— Ще трябва да приклещим този курандеро заедно с жандармите — рекох. — Не помня откога нещо чак толкова гадно се е развихряло из природата, а само Господ знае колко буркана още седят по рафтовете на аптечките или до хорските мивки. Ако извадим голям късмет, Ернандес си е записвал имената на жените, на които го е продавал, за да може по-нататък пак да се пробва да ги отрови с нещо друго. Но по-вероятно е да се наложи да го разгласим чрез ежедневниците и църквите.

— Може дори Ернандес да не носи цялата отговорност — предположи Манстайн.

— Как така? — възнегодувах аз.

— Тестовете, които проведох, според мен свидетелстват, че меките благотворни влияния в еликсира са били наложени върху вече наличен призив към Хуитцилопотчли — обясни той. — Курандеро може и да не е знаел за съществуването на последния.

— Ако не е знаел за него, значи носи отговорност за това, че е проклет глупак — троснах се. Говорех съвсем буквално при това. — Несъмнено не бива да му се позволява да се развява насам-натам и да практикува чародейство, като натриса на хората такива гадости — посочих буркана от сос тартар, — на невинни и невежи емигрантки.

— Тук не мога да не се съглася с тебе — рече Майкъл. — Искаш ли да се обадиш в жандармерията, или аз да се обадя?

— Аз ще се обадя — заявих, след като поразмислих няколко секунди. — Ще поискам да излетя дотам заедно с тях и да присъствам на ареста, за да проверя дали остатъкът от еликсира на Ернандес ще бъде запечатан и после надлежно ликвидиран.

Искаше ми се Соломон да бе чувал за Хуитцилопочтли — това много би облекчило проблема със запечатването на тази проклетия. Но колкото и ефективно да е изобретението на великия цар спрямо джиновете, баалите и останалите близкоизточни обитатели на Отвъдното, то е безполезно срещу Силите от Новия свят, освен срещу онези, силно вписани в християнска матрица. А Хуитцилопочтли, както твърде ясно показваше анализът на Манстайн, все още притежаваше огромен дял независимо могъщество.

После ми хрумна нещо друго: ужасния пенкилер на Ернандес можеше да свърши на Девънширското сметище за токсична магия. Вкусвайки иронията на това, се върнах в офиса си и награбих телефонната слушалка.

Първият жандарм, с когото разговарях, бе един тип на име Хоакин Гарсия.

— Madre de Dios! — избухна той, щом му съобщих на какво съм се натъкнал. Поради ацтекския си произход той притежаваше насадено от културата разбиране що за гадно божество е Хуитцилопочтли. Аз го знаех умозрително, но той го чувстваше и в червата си. Прехвърли ме на своя началник, подлегат на име Хигинс. Сигурно му беше надул главата с приказки, защото Хигинс душа даваше да ни съдейства.

— Ще получим заповед за обиск и ще я задействаме на мига, инспектор Фишър — обеща той. — Всеки път, когато ни изпадне възможност да извадим от бизнеса някой такъв, ние се вкопчваме здраво в нея.

Не възрази и когато споменах, че и аз искам да ги придружа. Понякога в такива случаи жандармите се инатят.

— Хубаво е да се погрижите хората ви да са добре предпазени, подлегат — посъветвах го. — Щом си имаме работа с подобни отвари, кой знае какво още държи там тоя Ернандес.

— Ще изпратим Специалния отряд от магьосници и тавматурзи — заяви Хигинс. — Ако те не могат да се справят, значи никой от тази страна на РСвК не може. Ще ви се обадя веднага щом получим заповедта. Благодаря ви за информацията.

— Удоволствието беше мое — отвърнах му. — И аз искам този тип да попадне зад решетките поне колкото и вие.

След като прекъснах връзката по ефира с Хигинс, отново прегледах папките си и намерих имената и адресите на другите три апсихични дечица, родени в близост до Девънширското сметище за последната година. После проверих в телефонния указател — две от семействата фигурираха в него. Обадих се и на двете места и за късмет и двата пъти ми вдигнаха. Исках да знам дали майките са купували отвари от Куаутемок Ернандес.

И двете жени, с които разговарях, отрекоха. Благодарих им и добавих тези данни към своите записки, а после прекарах известно време в чесане по главата. Пенкилерът на курандеро без съмнение беше достатъчно злотворен, за да е причинил раждането на Хесус Кордеро без душа, но не беше задължително това да е вярно само защото беше възможно. Наритах се, задето не съм действал по-внимателно в къщата на Кордеро, но с не твърде силни ритници. Когато микродухчетата в магчекъра ти почнат да ги хващат бесните, по-добре е да обърнеш внимание.

През останалата част от деня се занимавах с почти рутинни задачи. Когато в късния следобед Беа намина през офиса ми и ме завари там, тя вдигна вежда и възкликна:

— Очаквах вече да си навън.

Аз сам се бях надявал да се добера до „Прецизните длета на Бахтияр“, но просто нямаше да стане.

— Вероятно ще изляза утре или вдругиден — казах, и обясних какво е открил Манстайн в отварата, която донесох от къщата на Лупе Кордеро.

— Това е… възмутително — заяви тя. — Прав си, трябва да се хванем с това много здраво. С огромното ацтекско население на Града на ангелите последното, което ни трябва тук, е широкомащабна епидемия от хуитцилопочтлизъм.

— Това би превърнало грижите ни с медвампите буквално в нищо работа, нали? — попитах.

— Възхищавам се на таланта ти да омаловажаваш, Дейвид — заяви Беа и продължи по коридора.

Да го наречеш „омаловажаване“ вече си беше омаловажаване. Ако Хуитцилопочтли се утвърдеше в Града на ангелите, нямаше вече да изсъхват дървета, а хора. Сетих се за сърцата, изтръгнати върху тайни олтари, за некромантия, за ритуален канибализъм, далеч не толкова изтънчен като благовъзпитаната християнска версия.

Освен това се сетих за всичките кръвожадни Сили, които щяха да бъдат привлечени тук. Актът на човешко жертвоприношение е толкова могъщ магически инструмент, че отеква в Отвъдното. Всевъзможни гладни Твари ще се устремят насам и ще поискат своя дял. „Щом боговете подушиха сладкия аромат, и се събраха като мухи над жертвата“. Онова, което Утнапищим е казал на Гилгамеш преди пет хиляди години и днес е вярно.

Казват, че така са започнали и ужасите в Алемания. Но Вождът не се опитал да прогони Силите. О, не. Той ги посрещнал с отворени обятия и ги нахранил. Осмелявам се да кажа, така, че надхвърляло и най-смелите им мечти.

Целият свят видя какво излезе от това. Не и тук — помислих си. — Никога вече.

Съдилищата в Града на ангелите отварят в девет и половина. Точно в 9.37 на другата сутрин (после питах часовника си) ми се обади подлегат Хигинс.

— Имаме разпореждането — осведоми ме той. Толкова бързо бе станало, че се зачудих дали не е ходил при Максимум Рухолла. Вероятно не — районът му на действие бе извън подучастъка на Долината Свети Фердинанд и без съмнение явно бе омаял някой местен съдия. Продължи: — В десет и трийсет тръгваме. Ако дотогава не сте тук, ще закъснеете.

— Ще дойда — заявих и затворих. Каубой нещастен — помислих си, — все на неговата трябва да е. Но хукнах презглава към килимчето — когато си имаш работа с такива хора, не бива да им даваш поводи да те баламосват.

Успях да сколасам — довтасах в участъка само три минутки предсрочно. Трафикът през прохода беше направо ужасяващ. Не ме питайте как — някакъв голям тежкотоварен килим се повредил, наложило се да се приземи и един еднорог взел, че изскочил от клетката си. Хората с килимчета и тези, яздещи пегаси, се опитваха да го вкарат обратно на мястото му, ала без особен успех.

Щом килимът ми допълзя до сюрията зяпачи, аз се зачудих дали не трябва да отидат в някой женски манастир и да намерят някой, който може да укроти прекрасното животно. Като знаем що за репутация има Градът на ангелите, сигурно трудничко щяха да намерят девственица другаде. Залавянето на еднорога, слава Богу, не беше моя грижа.

Когато най-сетне се добрах до жандармерийския участък, Хигинс ме изгледа неодобрително с такъв съвършено безмилостен поглед, като да се беше упражнявал пред огледало. Той ме представи на специалния отряд — приличаха повече на калени в боя войници, отколкото на опитни матове. Кимнах на тавматехничката.

— С вас се познаваме.

Така е. — Беше Борнхолм. — Вие дойдохте при пожара в манастира на Братята Тома.

— Точно така. Още ви завиждам за магчекъра.

— Стига сте бъбрили — сряза ни Хигинс. — Да летим.

 

 

Никога досега не бях летял с черно-бял килим. Да ви кажа, страшна работа. Докато се носехме по летателните магистрали към дома на курандеро си мислех, че силфидите в жандармерийския килим също имат нужда от малко дисциплина. На един-два завоя без малко да се катурна по ухо, ако не бях с колан. Но пристигнахме там за нула време.

Къщата на Ернандес се намираше на О’Мелвени, на две пресечки източно от Ван Нюйс. Не знаех дали неговата смъртопродавница има витрина. Не, беше просто малка стара къщичка с табела, написана на ръка в червено и зелено, както беше казала Лупе Кордеро. На нея пишеше „КУРАНДЕРО“ и бе закована над вратата.

Да наблюдаваш спецотряда в действие също си беше друго. Полицейските килими не са възпрепятствани от правителствените заклинания, ограничаващи обикновените превозни средства в рамките на летателните пътища. Матовете начертаха въздушен стражеви кръг над дома на Ернандес и чак тогава се приземиха. Каквото и да имаше там вътре, те нямаше да дадат шанс на курандеро да го използва. Жандармите не доживяват да се радват на внуци чрез поемане на ненужни рискове.

Подлегат Хигинс използва изолиран чадър (на същия принцип като мостчето на Девънширското сметище, но приложен наопаки), за да проникне в кръга. С него дойдоха и четирима магьосници от отряда — Борнхолм — тавматехничката с нейния тузарски магчекър, и най-отзад на опашката — вашият покорен слуга. От всичката тази огнева мощ, която ме предшестваше — жандармите бяха въоръжени за всякакви битки, и физически, и магически — ми се прииска да съм някой благовъзпитан бюрократ, каквито обществото си въобразява, че са всички правителствени чиновници. Точно в този момент не бих имал нищо против да дремя на бюрото си.

Борнхолм се обади:

— Магчекърът вече надуши да се задава нещо гадно.

Хигинс почука на вратата. Момчетата от отряда вече бяха застанали от двете му страни, готови да я издънят с ритници. Но тя се отвори. Не знаех как очаквах да изглежда Куаутемок Ернандес, но не и като ацтекската версия на многообичния ви дядо. Беше с бяла коса, очила и — поне докато не огледа тайфата, застанала на входа му — много благо изражение.

То бързо-бързо изчезна и на негово място се изписа смущение.

— Какво искате? — попита той на английски с акцент.

— Вие сте Куаутемок Ернандес, курандеро! — попита официално Хигинс.

— Si, но… — старецът се усмихна. — Имате нужда от онова, което аз предлагам, сеньор! Може би имате проблеми с ощастливяването на госпожата?

От начина, по който вратът на Хигинс стана първо морав, а после бял, предположих, че наистина има проблеми с ощастливяването на госпожата. Но той беше професионалист — гласът му дори не трепна, когато продължи:

— Господин Ернандес, разполагам със заповед за обиск, която позволява Жандармерията на Града на ангелите да претърси тази сграда за вещества, притежаването на които е в разрез с различни членове на градските, провинциалните и конфедералните постановления относно контролираните магически материали, и с разпоредба за вашето арестуване по обвинение в разпространение на подобни материали. Арестуван сте, господине. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.

Ернандес се пулеше, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Сеньор, вие сигурно бъркате — каза той, придавайки си достойнство. — Аз съм само един курандеро. Това, с което се занимавам, надали заслужава да се нарече магия.

— Продали ли сте еликсир на бременна жена на име Лупе Кордеро преди няколко месеца? — попитах аз. — Жена, която се е опитвала да потисне сутрешното гадене, без да навреди на бебето?

— Продавам много такива еликсири — сви рамене той. — Сигурно.

— Бебето на Лупе Кордеро се роди без душа — съобщих му аз.

Той побледня под мургавия тен. Ако се беше родил светлокож, сега щеше да е с цвета на лъскавата си коса. Започна яростно да се кръсти.

— Не! — извика. — Не може да бъде!

— Боя се, че е точно така, господин Ернандес — възразих, спомняйки си предположенията на Майкъл Манстайн, че курандеро може дори да не знае какво точно влиза в пенкилерите му. Продължих: — Магическият анализ на вашата отвара показва, че част от нейната сила се дължи на съставки и заклинания, посветени на Хуитцилопочтли.

Също като мнозина ацтеки и той познаваше боговете, на които народът му се е кланял преди идването на испайнците в Новия свят. Пребледня още повече — напомняше ми на чаша кафе, в която непрекъснато се долива сметана.

— В името на Отца, Сина и Светаго духа, сеньор, не съм използвал това нещо, тази отрова за кръвта.

— Но я имаше — казах.

— И все още я има — додаде Борнхолм, тавматехничката. — Улавям го вътре в къщата. Гадория.

— Дръпнете се, господин Ернандес — заяви Хигинс с гибелен глас. Курандеро се дръпна встрани, сякаш в плен на кошмар, от който не може да се събуди. Един от членовете на отряда остана да го пази. Останалите влязохме вътре.

Не можеше да се каже, че къщата е подредена — предполагам, че живееше сам. Снимката върху камината в черна рамка на побеляла жена само подсили предположенията ми.

Ако се кланяше на Хуитцилопочтли, то със сигурност внимаваше да не си личи. Предната стая беше претъпкана с яркоцветни католически икони — две църкви можеше да оборудваш с тях, ако даваш предимство на качеството пред количеството. Пред дървена статуетка на Мадоната мъждукаха свещи. Погледнах Борнхолм. Тя кимна — малкото светилище си беше тъкмо това.

Едната от спалните беше разхвърляна и стана още по-разхвърляна, след като момчетата от отряда я претарашиха из основи. И кухнята беше доста мърлява — не бихте нарекли Ернандес спретнат вдовец. Отрядът се юрна в нея веднага щом привърши със спалнята.

Бившият кабинет — сега се беше превърнал в лабораторията на курандеро. Много от нещата вътре бяха тъкмо онова, което бихте очаквали да намерите в работилницата на ацтекски лечител — пейотл, гъби (още няколко ефикасни помагала за достъп до Отвъдното), кора от растението олоюхду (която има подобен ефект, но не е толкова мощна: растението е роднина на татула), отвара от корените на ксиу-амоли и кучешка урина, която уж предпазвала от косопад. Лично аз бих предпочел да си остана плешив.

Ернандес имаше и своите триумфи: в стъклена купа бяха струпани, както се виждаше, десетки мънички обсидианови остриета от стрели. Или бяха фалшиви, предназначени да впечатляват пациентите, или доста го биваше да лекува от раняване с елфска стрела (от което ацтеките страдат също толкова силно, колкото и алеманите, макар алеманските елфи да дялат остриетата на стрелите си предимно от кремък.)

Освен това открихме настойка за призоваване на Тлацолтетео, демонът на желанието — очевидно не за да възбужда похот, а по-скоро за потискането й. На настойката беше залепен етикет, написан на испайнски. Борнхолм тавматехничката ни го преведе: „Да се използва заедно с гореща парна баня“. Тя се разсмя.

И без това след парна баня хич няма да имам ищах, според мен!

Ако този курандеро се занимаваше само с това, посещението на специалния отряд щеше да е чисто пропиляване на спечелените с пот на чело данъкоплатски крони. Но не беше така. Борнхолм отиде до една маса в ъгъла на стаята. Гледаше магчекъра си с нарастваща тревога.

— Тук някъде е, сред тия гинекологични цярове — измърмори тя.

И пак, голяма част от нещата можеше да намерите у всеки курандеро, листа за търкане на гърба на родилката за облекчение на болките след раждане, билки за стимулиране на отделянето на мляко при жените с пеленачета, душ от билката айо нелхуатл и орлова тор за бременни жени — всичките повече или по-малко безвредни. Но освен тях…

— Бинго! — възкликна Борнхолм, щом отвори един буркан с прозрачна течност. Вече знаех, че магчекърът й е по-чувствителен и по-мощен от моя. Сега пролича и това, че тъй като беше жандармерийски модел, уредът разполагаше и с по-добра защита срещу злотворни влияния. Лицето й се изкриви, докато четеше на матовото стъкло:

Ето на, микродухчетата докладват за човешка кръв и одрана човешка кожа. Отвратително.

— Доведете тук Ернандес — нареди подлегат Хигинс. Двама от отрядниците го доведоха. Подлегатът му посочи буркана и попита:

— Хей ти, какво има тук вътре?

— В тоз буркан ли? — попита Ернандес. — Таквоз, кръв на пор и малце драконска кръв. Това най̀ за жени, които ще има бебе. Те получава… — английският му свърши и той каза нещо на испайнски.

— Хемороиди — преведе Борнхолм. — Да, за това съм чувала. — Тя метна на курандеро поглед, чийто получател не бих искал да съм. — Сам си го сварил, така ли?

— Не, не — разпалено затръска глава Ернандес. — Драконова кръв тиу саго — много скъпа. Аз купува този смес от друг човек — той казва той също курандеро — на, как вие казвате, един от тукашни битпазари. Той дава мене добра цена, по-добра никой не ми давал.

— Вярвам ти — казах му. — Причината да получиш толкова добра цена е, че това нещо не е онова, което той ти е казал, че е. Разкажи ни за този човек. Млад ли е, стар ли е? Често ли идва на битпазара?

На битпазара можете да намерите кажи-речи всичко, и то евтино. Понякога дори то се оказва тъкмо каквото продавачът твърди, че е. Но повечето пъти пръстенът от злато на феите, с който сте се сдобили, след няколко дена се превръща в месинг или олово, хорологичният демон в часовника ви заспива летаргичен сън или избягва, а онова, което сте смятали за лекарство, излиза отрова. Жандармерията и АПУ правят всичко възможно за укрепване на почтеността на битпазарите, но пак опираме до твърде малко хора, разпределени на твърде голяма площ.

Ернандес заговори:

— Той казва себе Хосе. Нито млад, нито стар. Човек като човек. Виждал него няколко пъти. Той не редовно там.

Подлегат Хигинс и аз се спогледахме. Той изглеждаше отвратен. Не го обвинявах. Среден гражданин на име Хосе, който се появява на битпазара, когато му скимне… какви шансове имаха да го пипнат? Горе-долу колкото шансовете Ерусалимският владика да приеме индуизма.

Поне така си мислех. Но Борнхолм се намеси:

— Ако можем да монтираме магчекър на входовете за продавачи на няколко такива места, бас ловя, че ще уловят това вещество — толкова е силно. Ще работя и в събота и неделя, без да ми се плаща допълнителен труд, само да се опитаме да го хванем. За мен ще бъде шок, ако и някои от другите тавматехници не кажат същото. Никой не иска този тип да върлува на свобода.

Не, няма любов по-голяма заслугата на обществото от доброволната допълнителна работа без допълнително заплащане.

Тия, дето се заяждат с жандармерията и въобще с бюрокрацията имат навика да забравят хората като Борнхолм — а не бива, защото те не са много.

— Ако ми заемете един от тия тузарски магчекъри, и аз самият бих поработил в неделя — предложих. — Знам, че много хора тогава биха предпочели да почитат Господа, а не да работят, но за мен не е проблем.

— Май ще ви взема — рече Хигинс след няколкосекунден размисъл. Така си и мислех — жандармерията не привлича кой знае колко евреи. Записах домашния си телефонен номер и му го дадох.

— Ще ви се обадя — обеща той.

— Надявам се. — Трябва да призная, че имах и скрит мотив, поне частичен. Продавачите на битпазара отиват там рано, за да могат да подредят сергиите си. Реших да взема и Джуди и след като приключим с проверката (ако приемем, че не намерим нищо), можехме да прекараме остатъка от деня в пазаруване. Както казах, на битпазара можете да намерите едва ли не всичко.