Керстин Гир
Смарагдовозелено (6)

Глава 2

— Е? — Съученичката ни Синтия се беше изправила в цял ръст с ръце на кръста пред нас и ни препречваше пътя нагоре към първия етаж. Учениците, които трябваше да се провират от двете ни страни, се оплакваха заради задръстването. Но тя изобщо не се трогна и направи строга физиономия. — Какви ще бъдат костюмите ви?

През почивните дни в края на седмицата щеше да отпразнува рождения си ден и ни бе поканила на ежегодното си костюмено парти.

Лесли поклати нервно глава.

— Знаеш ли, че ставаш все по-странна, Син? Имам предвид, че ти и преди си беше странна, но в последно време това е направо очебийно. Човек не пита гостите си с какво ще бъдат облечени на партито му.

— Именно. Да не стане така, че накрая да празнуваш сама — добавих и се опитах да се шмугна покрай нея, но тя светкавично протегна ръка и сграбчи моята.

— Всеки път измислям възможно най-интересните теми и всеки път има определени индивиди, които не се придържат към правилата — рече тя. — Много добре си спомням Карнавала на животните и онези, които се появиха само с едно перо в косата и твърдяха, че са маскирани като кокошки! Да, Гуени, продължавай да гледаш виновно. Прекрасно знам чия идея бе това.

— Не всеки има майка, чието хоби е да прави маски на слонове от папиемаше — отвърна Лесли.

Аз само измърморих едно сърдито:

— Трябва да тръгваме.

Въздържах се да добавя, че ми е все тая за партито на Синтия, но явно това си личеше и от изражението ми.

Хватката около ръката ми се затегна.

— А спомняте ли си Плажното парти на Барби! — При спомена за това Синтия сигурно я побиха студени тръпки — и с право — защото си пое шумно въздух. — Този път искам да съм сигурна. От зелено по-зелено е прекрасна тема за парти и на никого няма да позволя да го провали. За да сме наясно: зелено лакирани нокти или зелено шалче не са достатъчни!

— Ще се дръпнеш ли от пътя ни, ако ти насиня окото? — изръмжах. — До партито сигурно вече ще е позеленяло.

Синтия се направи, че не ме е чула.

— Аз например ще бъда Елайза Дулитъл, продавачка на цветя от Викторианската епоха. Сара има невероятен костюм на чушка, макар да не знам какво ще прави, когато й се наложи да отиде до тоалетната. Гордън ще дойде маскиран като ливада с маргаритки, покрит от главата до петите с изкуствена трева.

— Син…

За съжаление, тя не се оставяше да бъде прекъсната.

— А Шарлот си е поръчала костюм при шивачка. Но като каква ще се маскира, е тайна. Нали, Шарлот?

Братовчедка ми, притисната между петокласници, се опита да спре, но безмилостно бе повлечена нагоре по стълбите от тълпата ученици.

— Е, не е особено трудно да се познае. Ще кажа само: тюл в седем различни нюанса на зеленото. И по всичко личи, че ще дойда в компанията на крал Оберон^[1].

Наложи се да извика през рамо последното изречение, като през това време ме гледаше и се усмихваше странно. По същия начин се бе държала и по време на закуска, едва се бях въздържала да не я замеря с някой домат.

— Браво на Шарлот — похвали я Синтия доволна. — Ще дойде облечена в зелено и с придружител. Най-много харесвам такъв тип гости.

Да не би придружителят на Шарлот да е… Не, изключено. Гидиън никога не би си залепил островърхи уши. Или напротив? Загледах се след братовчедка ми, която дори и в блъсканицата се движеше като кралица. Тя бе сплела блестящите си червени коси в прическа в ретро стил и момичетата от по-долните класове я гледаха със смесица от отвращение и възхищение, които можеха да бъдат предизвикани само от истинска завист. Вероятно утре училищният двор щеше да гъмжи от сладички сплетени коси.

— И така, като какви и с кого ще дойдете на партито ми? — попита Синтия.

— Като марсианци, о, ти, най-добра домакиньо за всички времена — отвърна Лесли, въздишайки примирено. — А кого ще доведем, ще е изненада.

— О, добре. — Синтия пусна ръката ми. — Марсианци. Не е красиво, но е оригинално. Само да сте посмели да размислите. — И без да се сбогува, тя взе на мушка следващата си жертва. — Кати! Ехо, стой на място! Става дума за партито ми!

— Марсианци? — повторих, докато по навик насочих поглед към нишата, в която обикновено стоеше Джеймс, призракът на училището. Но днес беше празна.

— Все някак трябваше да се отървем от нея — каза Лесли. — Парти! Тц-тц, кой ли има време да се занимава с това?

— „Парти“ ли чух? Бройте ме и мен. — Рафаел, братът на Гидиън, бе изникнал зад нас и се промъкна помежду ни, сякаш това бе най-нормалното нещо на света, хвана ме под ръка, а Лесли обгърна през талията. Вратовръзката му бе изключително странно завързана, или по-точно казано, той просто бе направил двоен възел. — А пък аз реших, че вие, англичаните, не обичате много да се веселите. Само като си помисли човек в колко часа затварят пъбовете…

Лесли енергично се освободи от прегръдката му.

— За съжаление, трябва да те разочаровам. Ежегодното костюмено парти на Синтия няма нищо общо с веселието. Освен ако не си падаш по партита, на които родителите охраняват шведската маса, за да не би някой да сипе алкохол в напитките или да поръси с него десерта.

— Да, но понякога играят с нас мнооого забавни игри — защитих родителите на съученичката ни. — А често са и единствените, които танцуват. — Погледнах го отстрани, но бързо отклоних очи, защото профилът му прекалено много ми напомняше за брат му. — Честно казано, учудвам се, че Син все още не те е поканила.

— Напротив, покани ме. — Рафаел въздъхна. — Казах й, че за съжаление, вече имам друга уговорка. Мразя тематичните партита, на които си задължен да носиш някакъв костюм. Но ако знаех, че вие двете ще ходите…

Тъкмо се канех да му предложа да вържа връзката му правилно (в това отношение правилата в училището бяха много строги), когато той отново прегърна Лесли през талията и весело попита:

— Разказа ли на Гуендолин, че локализирахме съкровището от вашата мистериозна игра? Тя намери ли го вече?

— Да — отвърна Лесли кратко.

Направи ми впечатление, че този път тя не се отдръпна.

— И сега как продължава играта, mignonne?

— Всъщност това не е… — подех аз.

— Съжалявам, Рафаел, но повече не можеш да играеш с нас — прекъсна ме Лесли студено.

— Моля? Не мисля, че това е много честно!

Аз също не го намирах за честно. В крайна сметка изобщо не играехме игра, от която да изключим горкия Рафаел.

— Лесли иска да каже, че…

— Е, такъв е животът, нечестен — прекъсна ме отново тя, още по-студено, ако това изобщо бе възможно. — Можеш да благодариш за това на брат си. Както може би знаеш в тази игра сме от различни отбори. Затова не можем да рискуваме да предадеш каквато и да било информация на Гидиън. Който е голям з… не особено мил човек.

— Лесли!

Съвсем ли се беше побъркала?

— Pardon?^[2] Търсенето на съкровището има нещо общо с брат ми и пътуването във времето? — Рафаел ни пусна и се закова на място. — Мога ли да попитам какво ви е сторил той?

— Изобщо не ми се прави на толкова изненадан! — тросна се Лесли. — Със сигурност вие двамата си споделяте всичко.

Тя ми намигна и единственото, което можех да направя, бе да я зяпна изумено.

— Не, не си споделяме! — извика Рафаел. — Почти нямаме време един за друг! Гидиън през цялото време изпълнява някакви тайни мисии. А когато се случи да си е вкъщи, умува над тайни документи или е втренчил потаен поглед в тавана, или още по-лошо: Шарлот цъфва у нас и изнервя обстановката. — Той направи толкова нещастна физиономия, че направо ми се прииска да го прегърна и утеша, особено когато добави тихо: — Мислех, че сме приятели. Вчера следобед останах с впечатлението, че наистина се разбираме добре.

Лесли — или трябваше да я нарека „приятелката ми, хладилникът“? — сви небрежно рамене.

— Да, вчера беше приятно. Но ако трябва да сме честни, ние почти не се познаваме. Така че не може да се говори за приятелство.

— Значи, само си ме използвала, за да стигнеш до координатите — заключи Рафаел и погледна изучаващо девойката, вероятно с надеждата, че тя ще възрази.

— Както вече казах, животът невинаги е честен. — Явно за Лесли случаят беше приключен и тя ме дръпна напред. — Гуен, трябва да побързаме. Днес госпожа Каунтър ще разпределя темите за рефератите, а нямам намерение да пиша за разширяването на делтата на Ганг.

Погледнах към Рафаел, който определено изглеждаше объркан. Опита се да мушне ръце в джобовете на панталона си, ала в този миг младежът установи, че училищната му униформа няма джобове.

— О, Лесли, погледни го само!

— …и нищо, което се отнася до трудни за произнасяне етнически групи.

Сграбчих ръката й, така както преди малко Синтия бе хванала моята.

— Какво ти става, слънчице? — прошепнах. — Защо отряза така Рафаел? Това част от някакъв план, за който още не знам ли е?

— Просто съм предпазлива. — Тя погледна покрай мен към черната дъска. — О, колко хубаво! Предлагат някакъв нов курс по дизайн на бижута! Като стана дума за бижута… — Бръкна в деколтето си и извади една верижка. — Виж! Нося ключа, който ми донесе от миналото, като накит. Не е ли страхотно? Казвам на всички, че това е ключът към сърцето ми.

Опитът й да отвлече вниманието ми не мина.

— Лесли, Рафаел не е виновен, че брат му е мръсник. А и му вярвам, че няма представа за тайните на Гидиън. Освен това е отскоро в Англия и в училището, и не познава никого…

— Със сигурност ще намери достатъчно хора, които с удоволствие ще се погрижат за него. — Приятелката ми продължаваше твърдоглаво да избягва погледа ми. Луничките танцуваха върху носа й. — Ще видиш, че утре вече ще ме е забравил и ще нарича някоя друга mignonne.

— Да, но… — Когато видях издайническото изчервяване на лицето й, ми просветна. — О, разбирам! Отблъскващото ти поведение няма нищо общо с Гидиън! Просто те е шубе, че може да се влюбиш в Рафаел!

— Глупости! Той изобщо не е мой тип!

Аха. Това казваше всичко. Все пак бях най-добрата й приятелка и я познавах от години. Макар че с отговора си не би могла да заблуди дори и Синтия.

— Стига, Лес, кого се опитваш да заблудиш?

Не можах да се въздържа да не се засмея.

Лесли най-сетне извърна поглед от дъската с обявите и ме погледна ухилено.

— Дори и така да е. В момента не можем да си позволим и двете да страдаме от хормонално размекване на мозъците. Достатъчно е, че едната от нас не е с всичкия си.

— Много ти благодаря.

— Ами така си е! Защото си ангажирана с Гидиън, просто не можеш да осъзнаеш сериозността на положението. Нуждаеш се от някого, който може да мисли трезво, а това съм аз. Няма да се оставя този французин да ме омотае, това е сигурно.

— О, Лесли! — Прегърнах я спонтанно. Никой, никой, никой, освен мен, на този свят нямаше толкова прекрасна, луда и умна приятелка, като моята. — Колко ще е ужасно, ако заради мен трябва да се откажеш от това, да си щастливо влюбена.

— Недей да преувеличаваш толкова — прихна в ухото ми тя. — Ако този тип прилича дори и само наполовина на брат си, най-късно след седмица ще ми е разбил сърцето.

— Е, и? — отвърнах и я шляпнах леко. — Нали е от марципан и може отново да бъде поправено!

— Не се подигравай с това. Сърцата от марципан са метафора, с която наистина много се гордея.

— Ама разбира се. Един ден ще бъдеш цитирана в календарите по цял свят. Сърцата не може да бъдат разбити, защото са от марципан, метафора от мъдрата Лесли Хей.

— За съжаление, това не е вярно — каза един глас до нас, който принадлежеше на господин Уитман, който и тази сутрин изглеждаше прекалено добре за учител по английски.

Какво разбирате вие от консистенцията на женските сърца?, ми се искаше да го попитам, но пред него бе по-добре човек да си мълчи. Също като госпожа Каунтър, и той с удоволствие раздаваше допълнителни домашни на всевъзможни екзотични теми, и колкото непринуден изглеждаше, толкова непреклонен можеше да бъде.

— И какво, моля, не му е вярното на това? — попита Лесли, пращайки всякаква предпазливост по дяволите.

Той ни изгледа и поклати глава.

— Мисля, че често сме обсъждали разликата между метафора, сравнение, символ и олицетворение. Дори и да приемем, че фразеологичния израз „разбито сърце“ може да се причисли към метафорите, то марципанът безспорно е… какво?

Кой, по дяволите, се интересуваше от това? И откога урокът започваше още в коридора?

— Символ… ъъъ… сравнение? — отвърнах колебливо.

Господин Уитман кимна.

— Макар и доста неподходящо — отвърна през смях, но после изражението му отново стана сериозно. — Гуендолин, изглеждаш уморена. През цялата нощ си лежала будна, размишлявала си и не си могла да разбереш света, нали?

Да, но… Това наистина не му влизаше в работата. А и можеше да си спести съжалителния тон.

— Май всичко това ти идва в повече. — Той въздъхна и завъртя пръстена си с печат, който го отличаваше като пазител. — Очакваше се. Може би доктор Уайт трябва да ти предпише нещо, което да ти помага да заспиш поне вечер.

На обидения ми поглед отвърна с окуражаваща усмивка, после се обърна и тръгна пред нас към класната ни стая.

— Не чух добре или господин Уитман действително предложи да ми предпишат приспивателни? — попитах Лесли. — Точно след като каза, че изглеждам ужасно.

— Да, иска му се! През деня — марионетка на пазителите, а вечер — упоена, за да не ти хрумват щуротии. Но на нас тези не ни минават — тросна се приятелката ми и енергично отметна кичур от лицето си. — Ще им покажем, че безмилостно са те подценявали.

— Ах! — въздъхнах, но Лесли ме изгледа страшно решително. — Изготвяне на план, първото междучасие, дамската тоалетна.

— Слушам! — отвърнах.

Всъщност господин Уитман не беше прав: изобщо не изглеждах уморена (многократно бях проверявала в огледалото на дамската тоалетна) и странното бе, че дори и не се чувствах така. След среднощното ни търсене на съкровища бях заспала доста бързо, а и кошмарите ме пощадиха. Може би дори бях сънувала нещо хубаво, защото в магическите секунди между съня и събуждането се бях почувствала уверена и изпълнена с надежда. Но с пълното ми събуждане, тъжните факти отново се бяха промъкнали в съзнанието ми и най-вече следната мисъл: Гидиън само се е преструвал.

Все пак малко от тази надежда се бе запазила и през деня. Може би защото най-сетне бях успяла да поспя непробудно няколко часа без прекъсване, или защото бях осъзнала, че в наши дни белодробната туберкулоза бе лечима. Или просто слъзните ми жлези бяха пресъхнали.

— Смяташ ли, че е възможно Гидиън да е планирал да ме накара да се влюбя в него, но после, така да се каже, без да иска, той самият действително да се е влюбил в мен? — попитах внимателно приятелката ми, докато събирахме нещата си след часовете.

Целият предобед бях отбягвала темата — за да запазя здравия си разум, докато съставяме основния си план — но сега просто трябваше да говоря за това, иначе щях да се пръсна.

— Да — отвърна Лесли след кратко колебание.

— Наистина ли? — попитах изненадано.

— Може би именно това толкова е искал да ти каже вчера. При филмите ужасно се ядосваме на изкуствените недоразумения, създаващи напрежение преди щастливия край, които всъщност само с няколко думи може да бъдат разрешени.

— Точно така! Това е мястото, на което ти винаги викаш: Просто му го кажи, тъпа овца такава!

Приятелката ми кимна.

— Но във филмите винаги нещо им попречва. Кучето е изгризало телефонния кабел, подлата конкурентка не е предала съобщението, майката казва, че въпросният човек се е преместил в Калифорния… сещаш се! — Тя ми подаде четката си за коса и ме изгледа изучаващо. — Знаеш ли, колкото повече мисля по въпроса, толкова по-невероятно ми се струва да не се е влюбил в теб.

От облекчение очите ми се насълзиха.

— В такъв случай пак ще е мръсник, но… мисля, че бих могла да му го простя.

— Аз също — додаде Лесли и ми се усмихна широко. — Нося водоустойчива спирала и гланц за устни, искаш ли?

Със сигурност нямаше да навреди.

Когато излязохме от класната стая, отново бяхме последни. Сега вече бях в такова добро настроение, че приятелката ми се почувства длъжна да ме сръга с лакът в ребрата.

— Наистина не искам да възпирам ентусиазма ти, но е възможно и да грешим, защото сме гледали прекалено много романтични филми.

— Да, знам — отвърнах. — О, ето го и Джеймс! — Огледах се. Повечето ученици вече бяха излезли навън, така че само няколко щяха да се чудят, защо разговарям с някаква си ниша. — Здравей, Джеймс!

— Добър ден, госпожице Гуендолин.

Както обикновено, носеше редингот на цветя, дълги до коленете цветни панталони и кремаво бели чорапи. Беше обут с брокатени обувки със сребърни катарами, а шалчето му бе така артистично и сложно завързано, че бе невъзможно той да го е направил. Но най-странни бяха къдравата перука, слоят пудра върху лицето му и изкуствената бенка, която по необясними причини се приемаше за разкрасяващ аксесоар. Без всичките тези джунджурии и с нормални дрехи, вероятно Джеймс щеше да изглежда доста добре.

— Къде беше днес преди обяд, Джеймс? Имахме уговорка за второто междучасие, забрави ли?

Той поклати глава.

— Мразя тази треска. И не харесвам този сън, тук всичко е толкова… грозно! — Въздъхна тежко и посочи нагоре към тавана. — Питам се кой невежа е накарал да замажат стенописите. Баща ми похарчи цяло състояние за тях. Аз много харесвам пастирката в средата, нарисувана е с голямо майсторство, макар че майка ми винаги казва, че е облечена прекалено разкрепостено. — Неодобрително изгледа първо мен, после Лесли, като погледът му се задържа особено дълго върху плисираните поли от униформата и коленете ни. — Но ако тя знаеше как са облечени хората в съня ми, щеше да е шокирана! Аз самият съм шокиран. Никога не би ми хрумнало, че притежавам такова мръсно подсъзнание.

Изглежда, днес Джеймс беше в особено лошо настроение. Добре поне, че Ксемериус (Джеймс го мразеше!) предпочете да си остане вкъщи (за да държи под око съкровището и господин Бърнард, както бе изтъкнал. Но аз подозирах, че старият хитрец отново иска да наднича през рамото на пралеля Мади, защото онова, което тя четеше в момента, явно го бе заинтригувало).

— Мръсно! Какъв чаровен комплимент, Джеймс — отвърнах спокойно.

Отдавна се бях отказала да му обяснявам, че не сънува, а е мъртъв от около двеста и трийсет години. Вероятно на никого няма да му хареса да чуе такова нещо.

— Преди малко доктор Бароу отново ми пусна кръв и дори успях да преглътна няколко глътки течност — продължи той. — Надявах се този път да сънувам нещо друго, но… ами ето ме отново тук.

— Което е добре — отвърнах мило, — защото иначе много щеше да ми липсваш.

Отправи ми една усмивка.

— Е, бих излъгал, ако кажа, че по един или друг начин, не сте ми скъпа на сърцето. Сега ще продължим ли с уроците по добри маниери?

— За съжаление, нямаме време. Става ли утре да го направим? — На стълбите отново се обърнах. — Джеймс? През септември 1782 година как се е казвал любимият ти кон?

Две момчета, които бутаха маса с шрайбпроектор в коридора, се спряха и Лесли се изкиска, когато те едновременно попитаха.

— На мен ли говориш?

— Септември миналата година ли? — попита Джеймс. — Хектор, разбира се. Той завинаги ще си остане любимият ми кон. Най-великолепният сив жребец, който можеш да си представиш.

— А коя е любимата ти храна?

Момчетата с шрайбпроектора ме гледаха, сякаш съм си загубила ума. Джеймс също сбърчи чело.

— Що за въпроси са това? В момента нямам абсолютно никакъв апетит.

— Е, и утре можеш да ми отговориш. Довиждане, Джеймс.

— Казвам се Финли, откачалке — каза един от онези, които бутаха шрайбпроектора.

Другият се ухили и добави:

— А аз съм Адам, но не държа да ме наричаш така. Можеш да ми викаш и Джеймс.

Игнорирах ги и хванах Лесли под ръка.

— Ягоди! — извика призракът след мен. — Най-много обичам да ям ягоди.

— За какво бе всичко това? — поиска да узнае приятелката ми, докато слизахме надолу.

— Когато срещна Джеймс на онзи бал, искам да го предупредя за заразата с едра шарка. Той току-що е навършил двайсет и една. Прекалено е млад, за да умре, не смяташ ли?

— Питам се дали човек трябва да се намесва в тези неща. Сещаш се — съдба, предопределение и други такива неща.

— Е, все трябва да има някаква причина, че като призрак все още се разхожда наоколо. Може би моята участ е да му помогна.

— И за какво по-точно трябва да ходиш на онзи бал? — попита ме Лесли.

— Уж графът е предопределил това в тъпите си записки. За да ме опознае по-добре и така нататък.

Приятелката ми повдигна вежди.

— И така нататък?

Въздъхнах.

— Както и да е. Балът ще се състои през септември 1782 година, а Джеймс ще се разболее чак през 1783-та. Ако успея да го предупредя, би могъл например да се оттегли в провинцията, когато болестта започне да върлува. Или поне да страни от онзи лорд Еди-кой си. Защо се хилиш така?

— Да не би да искаш да му кажеш, че идваш от бъдещето и знаеш, че му предстои да се зарази от едра шарка? И като доказателство ще му посочиш името на любимия му кон?

— Е… ами все още планът ми не е съвсем доизмислен.

— Имунизация би свършила по-добра работа — рече Лесли и отвори вратата към училищния двор. — Но затова пък няма да е лесно да се направи.

— Няма, но през последните дни какво е било лесно? — отвърнах и изпъшках. — О, по дяволите!

Шарлот бе застанала до чакащата лимузина, която, както и предишните дни, трябваше да ме откара до главната квартира на пазителите. А това можеше да означава само едно: щях отново да бъда измъчвана с менуети, реверанси и окупацията на Гибралтар. Все полезни знания за бал през 1782 година, поне според мнението на пазителите.

Странно, но днес това не ме трогна изобщо. Може би защото бях прекалено развълнувана заради предстоящата ми среща с Гидиън.

Лесли присви очи.

— Кой е онзи тип до Шарлот?

Тя посочи червенокосия господин Марли, адепт първи ранг, който, освен със званието си, преди всичко се отличаваше със способността си да се изчервява до корените на косата си. Той стоеше до Шарлот, сгушил глава между раменете си.

Обясних й.

— Мисля, че той се страхува от нея — добавих, — но и някак си я намира за страхотна.

Шарлот ни бе забелязала и нетърпеливо ни помаха да побързаме.

— При всички положения по отношение цвета на косата чудесно си подхождат — рече Лесли и ме прегърна. — Късмет! И не забравяй какво говорехме. Бъди внимателна! И моля те, направи снимка на този господин Джордано!

— Джордано, само Джордано, моля — казах, като имитирах носовото гъгнене на преподавателя ми. — До довечера!

— И, Гуени, не улеснявай прекалено много Гидиън, става ли?

— Най-накрая! — скастри ме Шарлот, когато стигнах до колата. — Чакаме от цяла вечност. Всички само ни зяпат.

— Сякаш това ти пречи. Здравейте, господин Марли! Как се чувствате?

— Ъъъ… добре. Ъъъ… а вие? — отвърна той и почервеня.

Дожаля ми за него. Аз също имах склонността да се изчервявам, но при господин Марли кръвта нахлуваше не само в бузите му, но и шията, и ушите му придобиваха цвета на зрял домат. Направо страховито!

— Чудесно — отвърнах, макар че с удоволствие бих видяла изражението му, ако бях отговорила: „Отвратително“.

Той ни задържа вратата на лимузината и Шарлот грациозно се настани на задната седалка, а аз — на мястото срещу нея.

Колата потегли. Братовчедка ми се загледа през прозореца, докато аз зяпах в нищото и премислях дали да се държа с Гидиън по-скоро студено и обидено, или подчертано любезно, но в същото време безразлично. Ядосах се, че не бях обсъдила това с Лесли. Когато лимузината се отправи към „Странд“, Шарлот вече не се любуваше на околността, а на ноктите на ръцете си. После изведнъж вдигна очи, изгледа ме от главата до петите и попита агресивно:

— С кого ще дойдеш на партито на Синтия?

Явно целеше да се скараме. Колко хубаво, че всеки момент щяхме да пристигнем. Лимузината вече завиваше към паркинга.

— Ами все още не мога да реша дали да е с жабока Кермит, или с Шрек, ако е свободен. А ти?

— Гидиън предложи да дойде с мен — отвърна Шарлот и ме загледа внимателно.

Явно очакваше да реагирам по някакъв начин.

— Много мило от негова страна — казах любезно и се усмихнах, което не ми се удаде никак трудно, защото вече бях напълно уверена, що се отнася до Гидиън.

— Но не знам дали да приема предложението му. — Тя въздъхна, ала дебнещият й поглед си остана. — Със сигурност ще се чувства ужасно сред всичките тези дечковци. Все пак достатъчно често се оплаква пред мен от наивността и незрялостта на някои шестнайсетгодишни…

За част от секундата премислих, че е възможно да казва истината, а не просто да иска да ме ядоса. Но дори и така да е — в никакъв случай нямаше да й доставя удоволствието да ме види наранена. Кимнах с изключително разбиране.

— Но той ще е в твоята зряла и улегнала компания, Шарлот, а ако това не му е достатъчно, ще има възможност да обсъди с господин Дейл фаталните последици от консумацията на алкохол при подрастващите.

Лимузината спря и паркира на едно от запазените места пред къщата, където от столетия се помещаваше Тайното общество на пазителите. Шофьорът изключи двигателя и в същия момент господин Марли изскочи през предната врата. Едва успях да го изпреваря и да отворя вратата. Вече знаех как се чувства кралицата. Дори ни нямаха доверие сами да слезем от колата.

Взех раницата си, измъкнах се от колата, като игнорирах подадената за помощ ръка на господин Марли, и рекох възможно най-жизнерадостно:

— А и бих казала, че зеленото е цветът на Гидиън.

Ха! Шарлот не направи никаква физиономия, но определено печелех този рунд. Когато направих няколко крачки и бях сигурна, че никой не ме гледаше, си позволих една мъничка триумфална усмивка. Ала тя веднага замръзна на устните ми.

На стълбите, под слънцето, пред входа към главната квартира на пазителите седеше Гидиън. По дяволите! Бях прекалено заета с това, да измислям остроумни отговори на Шарлот, за да обърна внимание на случващото се около мен. Глупавото марципанено сърце в гърдите ми не знаеше дали да се сгърчи от притеснение, или да забие силно от радост.

Когато ни видя, той се изправи и изтупа прахта от дънките си. Забавих крачка и опитах да реша как да се държа с него. С трепереща долна устна вариантът „любезно, но подчертано безразлично“ нямаше да изглежда особено правдоподобно. За съжаление, и вариантът „студено и с пълно право сърдита“, предвид непреодолимото ми желание да се хвърля в прегръдките му, също изглеждаше неизпълним. Така че прехапах непокорната ми устна и се опитах да гледам възможно най-равнодушно. Докато се приближавах, забелязах с известно задоволство, че и Гидиън дъвчеше устната си и като цяло, изглеждаше притеснен. Въпреки че не се бе обръснал и кестенявите му къдрици изглеждаха така, сякаш ги е сресал, прокарвайки пръсти в тях, ако изобщо и това е направил, отново бях пленена от образа му. Нерешително спрях в подножието на стълбите и около две секунди двамата се гледахме право в очите. После той отклони поглед към къщата отсреща и ме поздрави с едно: „Здравей“. В никакъв случай не се чувствах заговорена, но затова пък Шарлот мина покрай мен и изкачи стъпалата. Тя обви ръка около врата на Гидиън и го целуна по бузата.

— Здравей! — поздрави го тя.

Признавам, това бе много по-елегантно, отколкото да стоиш като закован и да гледаш тъпо. Изглежда, господин Марли прие държането ми като признак за прилошаване, защото попита:

— Желаете ли да нося раницата ви, госпожице?

— Не, благодаря.

Насилих се да вдигна смъкналата се от рамото ми раница и се размърдах. Вместо да отметна коса и с леден поглед да профуча покрай Гидиън и Шарлот, изкачих стъпалата с устрема на някой грохнал охлюв. Може би двете с Лесли все пак бяхме гледали прекалено много романтични филми. Ала в този момент той избута братовчедка ми настрани и хвана ръката ми.

— Може ли за малко да поговоря с теб, Гуен? — попита той.

От облекчение почти ми се подкосиха коленете.

— Разбира се.

Господин Марли запристъпва нервно от крак на крак.

— Вече малко закъсняваме — измърмори той с почервенели уши.

— Прав е — изчурулика Шарлот. — Преди да елапсира, Гуени има урок, а ти знаеш какъв става Джордано, когато някой го кара да чака. — Нямах представа как го постигаше, но звънкият й смях звучеше съвсем искрен. — Идваш ли, Гуени?

— След десет минути ще е на линия — каза Гидиън.

— Не може ли да почака до после? Джордано е…

— Казах, десет минути!

Тонът му бе прекрачил границата на нелюбезността само на милиметър, но господин Марли изглеждаше истински стреснат. А вероятно и аз също.

Шарлот вдигна небрежно рамене.

— Както искаш — отвърна братовчедка ми, вирна брадичка и продължи нататък.

Тя владееше това отлично. Господин Марли побърза да я последва.

Когато и двамата се скриха в преддверието, Гидиън, изглежда, бе забравил какво иска да каже. Той отново зяпаше тъпата къща отсреща и разтъркваше с ръка тила си, сякаш се е сковал. Накрая и двамата поехме едновременно въздух.

— Как е ръката ти? — попитах аз.

В същия миг и той се поинтересува:

— Добре ли си? — И двамата се ухилихме. — Ръката ми е много добре.

Най-сетне той отново ме погледна. О, боже! Тези очи! Коленете ми отново омекнаха и се зарадвах, че господин Марли не е тук.

— Гуендолин, ужасно съжалявам за всичко. Държах се… напълно и абсолютно безотговорно. Наистина не си заслужила такова отношение. — Изглеждаше толкова нещастен, че едва успявах да го понеса. — Вчера вечерта поне сто пъти се опитах да ти се обадя по мобилния, но през цялото време ми даваше заето.

Зачудих се дали да не съкратя нещата и директно да му се хвърля на врата. Обаче нали Лесли каза да не го улеснявам прекалено много. Затова само повдигнах вежди в очакване.

— Не исках да те нараня, моля те, повярвай ми — продължи той и гласът му бе станал съвсем дрезгав. — Вчера изглеждаше ужасно тъжна и разочарована.

— Не беше чак толкова зле — отвърнах тихо. Напълно оправдана лъжа според мен. Не беше нужно да му натяквам за пролетите сълзи и силното ми желание да умра от белодробна туберкулоза. — Бях само малко… само малко ме заболя… — добре де, това беше омаловажаването на столетието! — …когато разбрах, че от твоя страна всичко е било само преструвка: целувките, любовното ти обяснение…

Замлъкнах смутено.

Ако това изобщо бе възможно, той изглеждаше още по-дълбоко разяждан от угризения.

— Обещавам ти, че това никога повече няма да се повтори.

Какво точно имаше предвид? Не успявах да проследя мисълта му.

— Е, да, сега, след като вече знам, няма и как да стане — вметнах малко по-енергично. — И между нас казано, планът и без това беше смахнат. Влюбените хора все пак не са по-лесни за контролиране, отколкото другите. Дори напротив! Заради всичките тези хормони никога не се знае какво е следващото, което ще направят.

В крайна сметка аз бях най-добрият пример за това.

— Но от любов човек прави неща, които иначе не би направил. — Гидиън протегна ръка, сякаш искаше да погали бузата ми, но отново я отпусна. — Когато обичаш, изведнъж другият става по-важен от самия теб. — Ако не знаех, че е невъзможно, щях да си помисля, че още малко и ще му потекат сълзи. — Принасяш жертви… явно това е имал предвид графът.

— А според мен този човек изобщо няма представа за какво говори — заявих пренебрежително. — Ако питаш мен, той не може да се нарече специалист по въпросите за любовта, а познанията му за женската психика са… направо жалки!

А сега ме целуни, искам да знам дали наболата брада драска.

Усмивка озари лицето му.

— Може би имаш право — отвърна Гидиън и въздъхна дълбоко, като човек, на когото му е паднал голям камък от сърцето. — Във всеки случай, радвам се, че изяснихме това. Ние винаги ще си останем добри приятели, нали?

Моля?

— Добри приятели? — повторих и изведнъж устата ми пресъхна.

— Добри приятели, които знаят, че могат да си вярват и да разчитат един на друг. Много е важно да ми имаш доверие.

Отне ми една-две секунди, но тогава ми просветна, че по някое време на този разговор бяхме поели по различни пътища. Това, което Гидиън се опитваше да ми каже, не беше: Моля те да ми простиш, обичам те, а: Нека бъдем добри приятели — а всеки идиот е наясно, че това са две съвсем различни неща.

Значи, той не се бе влюбил в мен.

А ние с Лесли явно сме гледали прекалено много романтични филми.

И това означаваше…

— …мръсник! — извиках. Ярост, нажежена до бяло, премина през тялото ми, толкова силна, че гласът ми пресипна. — Как може да си толкова безчувствен?! Целуваш ме и твърдиш, че си се влюбил в мен, а на следващия ден казваш, че съжаляваш, задето си такъв лъжлив гадняр, и искаш да ти имам доверие?

Сега и Гидиън осъзна, че говорехме за различни неща. Усмивката изчезна от лицето му.

— Гуен…

— Знаеш ли какво? Съжалявам за всяка една пролята заради теб сълза! — исках да му изкрещя, но плачевно се провалих. — И изобщо не си въобразявай, че са били много! — успях само да изграча пресипнало.

— Гуен! — Гидиън се опита да хване ръката ми. — О, боже! Ужасно съжалявам. Не искам… моля те!

Моля те, какво? Изгледах го гневно. Не усещаше ли, че само още повече влошаваше нещата? И наистина ли си въобразяваше, че жалният му поглед ще промени нещо? Исках да се обърна, но той ме задържа за китките.

— Гуен, чуй ме! Задават се много опасни времена и е важно двамата да сме сплотени! Аз… аз наистина те харесвам и искам да…

Не би го казал отново. Не и това изтъркано изречение. Но той направи тъкмо това.

— …сме приятели. Не разбираш ли? Само ако взаимно си вярваме…

Изскубнах се от ръцете му.

— Сякаш бих искала такъв като теб за приятел! — Отново бях възвърнала гласа си, който прозвуча толкова силно, че гълъбите върху покрива се разхвърчаха. — Ти изобщо не знаеш какво означава приятелство!

И изведнъж стана съвсем лесно. Отметнах със замах косата си назад, завъртях се на пета и профучах напред.