Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (1)

Предговор
Модният подиум

от Сали Ан Фенъли

възраст: само на 18 години

— Забоди я! Забоди я! — асистентите бяха изнервени.

Какво да забодат?, помислих си аз.

— Ау! — бе отговорът ми. Мен да ме набодат.

Тук цареше лудница. Бяха ми вземали мерки поне пет пъти по време на кастинга. Мислех си, че това ще е най-страшното — петдесет нетърпеливи модели, строени в редица, облечени в черни комбинезони и мечтаещи си за чийзбургери. Беше един по-различен кастинг от онези, на които бях свикнала в родната Алабама.

— Голяма ми е. Може би ще трябва да я дадете на някое по-едро момиче — бяха първите ми думи за деня.

— Няма по-едри момичета — измънка под носа си асистентът, който ме убоде с карфицата.

Огледах се, той наистина беше прав. Миналата седмица бях кльощава, най-слабичкото момиче на юг от линията Мейсън-Диксън^[1]. Наричаха ме Сали Кльощата и ме питаха дали трябва да танцувам, когато съм под душа, за да се намокря. Сега обаче никой не ми се подиграва.

— Стройте се! — извика той и аз се подчиних.

Дишай, дишай, първо единият крак, после другият. Дишай. Дишай. Повтарях си мантрата наум, докато момичето зад мен не я прекъсна с най-силния нюйоркски акцент, който някога бях чувала.

— Мисля, че ти май си облечена с Роклята — каза тя по начин, който звучеше по-скоро като предупреждение, а не като твърдение.

— Роклята? — не разбирах какво имаше предвид. Все още се опитвах само да дишам. Приближавахме се все повече към подиума. А тя продължи:

— Всяка година има една Рокля. Хората от първия ред ето там определят коя да бъде. Виждаш ли ги? — и посочи към мястото, където двете огромни завеси се сливаха. В момента, в който се полюшнаха и разместиха, успях да хвърля бърз поглед към публиката. Искаше ми се да не го бях правила.

— Дойде ли есента, тези хора от предните редици ще сложат Роклята върху кориците на списанията си, ще я окачат на витрините на магазините си или ще я носят по червения килим. По принцип тя е малка черна рокля точно каквато е твоята — продължи тя.

Гласът й не съответстваше на красотата й. Тя беше като една от онези актриси в немите филми, за които баба ми не спираше да говори и които се оказаха разорени, когато на мода излязоха филмите с говор. Това момиче ми звучеше толкова чуждо. Мисля си, че ако й бях заговорила с провлачения си южняшки акцент, тя щеше да си помисли същото за мен. Истината е, че откакто пристигнах в Ню Йорк, почти не съм си отваряла устата поради тази причина. Когато изобщо говоря, се старая да е кратко и отчетливо. Мога да се престоря на местна с едно-две изречения, но не е толкова лесно. Опитвам се да говоря тройно по-бързо от нормалното за мен, защото иначе изглежда, че хората все едно ми дърпат думите с ченгел. Трябва да мисля и да говоря едновременно, което не е чак толкова лесно. Ясно е, че както те не ме разбират, така и аз не ги разбирам. Може би ще си помислите, че това ще направи всички ни равни, но не е така. Не и тук.

Не само говоренето им, ами и ходенето им по улиците е също толкова дразнещо. Първия ми ден тук направих грешката да се спра, както си вървях, и да погледна нагоре към една сграда, когато — бам! — някакъв минувач се заби право в мен.

— Луда ли си, маце? — изкрещя ми той. Все едно яко бях набила спирачки по най-натоварената магистрала в Юга.

На следващия ден валеше. Движението в града беше ужасно в сухо време, а какво остава в такъв порой. Бях толкова смутена, че така и не посмях да изляза навън. Гледах как местните крачеха бодро и в двете посоки, като избягваха локвите и повдигаха и снишаваха чадърите си в пълен синхрон. Сякаш всички, освен мен знаеха хореографията предварително. Не помръднах от мястото си, докато не се показа слънцето.

Момичето с неприятния глас продължаваше да говори за Роклята. Имаше около десетина момичета, които стояха между подиума и нас. Тя не спираше да бърбори:

— Има вероятност Роклята да е онази, която приятелката ми Аделайн представи на едно ревю вчера. Може тя да е била с Роклята. Аделайн каза, че светкавиците на фотоапаратите полудели, особено в края на подиума. Тя се надява, че нейната рокля е Роклята. Искам да бъда такава приятелка, която наистина се надява това да е така. Но не съм. Честно казано, не мисля, че бих могла да понеса да я видя на корицата на „Уиминс Уеър Дейли“^[2]. Всяка година Роклята е на корицата на това списание, а моделът, който я носи, понякога става известен заедно с нея. Чух, че момичето отпреди две години е получило роля във филм на Уди Алън. Това момиче е било ново лице, също като теб. Нали знаеш, може да си ново лице само веднъж. Обикновено дават Роклята на съвсем ново попълнение или на знаменитост. А Уди Алън направи това ново попълнение известно! Мислиш ли, че той е педофил? Тази мисъл не ми се нрави.

Тя изглежда изобщо не се замисляше за дишането, докато това беше всичко, върху което аз се бях концентрирала, и продължи да бъбри:

— Иска ми се да не трябва да мисля за толкова много неща. Ето например миналата седмица някой ми каза, че тези лимонови резенчета, които слагат в чашите с вода, са смъртоносни. Покрити са с микроби, че дори и с изпражнения, защото сервитьорите не си мият ръцете — това ми каза момичето. — Резенчето лимон във водата ми буквално е най-близкото до парче торта нещо, което съм яла от три години насам. Сега какво се очаква да правя? Имам чувството, че независимо кога ще умра, последните ми думи ще бъдат „Още съм гладна“. Иска ми се никога да не бях чувала историите за лимоните и за Уди Алън.

Лимон, зачудих се аз. Всичко, което бях виждала тези момичета да хапват за десерт, бе една цигара. Всички те са абсолютно еднакви. Вървяха по един и същи лек, ефирен начин. Бях убедена, че ще пърхат по подиума, докато аз ще приличам на ученичка, която носи каубойски ботуши. Дори говорят по един и същи начин. Добавяха думи в изреченията си, които според мен не носеха никакъв смисъл. Думи като „сериозно“, „буквално“ и „честно“. „Честно казано това“, „честно казано онова“. Такива изказвания те карат да се чудиш дали всичко останало, което излиза от устата им, не е лъжа. Също така много от историите им започваха с „Не ме съди“. Като че ли това изказване им служеше като картата от „Монополи“ — „Свободен си. Излез от затвора“. „Не ме съди, преспах с приятеля ти“ или „Не ме съди, изядох цял пай с пекан снощи“. Честно казано, второто буквално няма шанс да ми се случи. Сериозно, този начин на говорене буквално е заразен.

Има шест момичета пред мен. Дори не знам как аз попаднах тук. Добре де, това не е съвсем вярно. Дойдох до тук с автобуса. Когато човек е роден с лице като моето и крака, които нямат край, спира да мисли за друг изход. Справях се добре в училище, но нямаше много смисъл. Когато с по-малката ми сестра носехме вкъщи бележниците си, майка ми старателно преглеждаше нейния и само хвърляше поглед на моя. Сестра ми е нисичка като всички от страната на майка ми. В началното училище бе най-високата, но в гимназията остана най-ниската. Тя е сравнително умна, не е гений или нещо от сорта. Не е по-умна от мен. Но майка ми едва поглеждаше моите оценки. Тя обичаше да казва:

— С крака като тези, просто трябва да си намериш богат съпруг, около когото да ги обвиеш. Карли (сестра ми) трябва да се научи да се грижи сама за себе си.

Някъде около този момент спрях да се напъвам.

Не беше само заради краката ми. Имах лицето, кожата, косата — пълния набор от всичко необходимо. Притежавах този тип красота, който кара хората да се спират и да ме зяпат все едно се взират в картина. Много висока картина. Нямах нито един недостатък. Говоря за външния си вид, разбира се. Но вътрешно завиждах на Карли. Тя започваше да говори и хората или я харесваха, или не. С мен не беше така — аз само трябваше да вляза в стаята и всички момчета ме харесваха. Не обръщаха никакво внимание на това, което казвах. Беше ми толкова самотно, че най-накрая дойдох в Ню Йорк, където можех да стоя в редица с други момичета и да съм нормална. Чувството беше прекрасно — досега. Четири момичета, които също имаха пълния набор от всичко необходимо, бяха пред мен. Момент, вече са три. Притиснах ръцете си отстрани до тялото ми, за да не треперят.

Носовият глас се чу за кратко отново:

— И то не са само лимоните, нали знаеш. Онези ментови бонбонки в купичките на касата — тях също са ги изследвали и…

Надявах се, че аз съм облечена с Роклята. Изглеждаше толкова семпла. Смятам, че Роклята би трябвало да бъде нещо впечатляващо и крещящо, също като момичето, което ми надува главата сега. А тази рокля беше дискретна. Не че и аз разбирам много от мода, съвсем не. Не знам повече от онова, което съм чела по списанията, а пък тях съм ги преглеждала няколкото пъти, когато майка ми ни водеше с Карли в Бейтсвил, за да ни направят маникюр и педикюр. Всъщност така се озовах в Ню Йорк. Имаше статия в едно от списанията — „Имате ли всичко необходимо, за да станете модел за ревюта?“ Пишеше, че трябва да си:

Висока между 175 см и 180 см — съм.

С бюст 80–85 см — съм.

С талия 56–60 см — съм.

С бедра 80–89 см — съм.

Даже в салона ми взеха мерките. За времето, което беше нужно да изсъхнат два слоя от лака „Черешката на тортата“, планът беше вече в действие. Така или иначе имаше спестени пари само за едната от нас да отиде в колеж, а и Карли беше „умната“.

— Давай! — И с едно побутване тръгнах. Беше като скачане с парашут. Не че разбирам и от скачане с парашут. Когато излязох на подиума, светлините блеснаха ослепително — точно както момичето ми каза, че ще стане.

За малко да припадна там. Честно, буквално и сериозно.