Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (16)

15
Неволите на детектива

от Анди Ранд, частен детектив

Беше минало известно време, откакто Керълайн Уестмънт беше дошла в офиса ми, а аз нямах нито едно доказателство срещу съпруга й. Той беше най-добрият прелюбодеец, когото някога бях срещала. Използвах целия си арсенал от оръжия — от джипиес устройство за следене до разшифроващ софтуер, но не стигнах доникъде. Беше прекалено чист, което ме направи още по-подозрителна.

Обстоятелствата около изневярата му бяха чисто и просто непроследими. Нямаше тайни срещи или размяна на имейли, в които да се потвърждава мястото и часа. Имаше уговорени срещи за изневяра с масажистката си — всеки вторник в 11,00 часа на нейното работно място. Имаше перфектното прикритие. Нямаше как да го снимаме гол през прозореца на някой хотел. Не ходеше на измислени конференции. Освен съпруга, имаше само още един човек, който можеше да ми осигури доказателства за изневярата, така че си запазих час при масажистката.

Бях сигурна, че за един час ще успея да измъкна нещо полезно от Ана. Имах такава способност — от малка предразполагах хората да ми споделят. На лагери приятелите ми ме наричаха Изповедника от Кетскил, заради дългите писма, които ми изпращаха приятелите от родното ми градче. В тях ми споделяха всичките си летни прегрешения. Сякаш всички забравяха, че септември месец щяхме да се видим очи в очи и бих могла да им държа сметка за щуротиите им. Не че някога го правех — никога не съм обичала да съдя хората.

Пристигнах при масажистката няколко минути по-рано. Мястото не приличаше на обикновен офис, въпреки че имаше документи по шкафовете на стената. Приличаше по-скоро на офис към апартамент. От една страна, това беше законно, от друга — перфектното място за изневери. Сценарият, който ми беше представила Керълайн — любовни срещи всяка седмица по 75 минути — ми се струваше правдоподобен. Тя ми сподели, че Джон започнал да идва тук, защото така го посъветвал лекарят му, заради болки в гърба. Сигурно това е първата изневяра, предписана заради промените в здравеопазването, приети от кабинета на Обама.

Една жена излезе от вътрешността на апартамента, като дооправяше полата си. Няколко минути по-късно се появи Ана. Стъписах се, когато видях, че е горе-долу на моите години. Ръкостискането й беше силно. Почувствах се малко неудобно, тъй като работата под прикритие не ми е по вкуса. Като се прибави и фактът, че след малко щях да съм гола пред напълно непознат човек, положението ставаше още по-неприятно. Вдишах дълбоко и си напомних, че върша това за Керълайн и за всички жени, чиито мъже чукат масажистката си. Последвах Ана в стая с приглушена светлина, която миришеше на люляк. Тя ми каза да се съблека и да легна на масата за масаж по корем и напусна стаята. Останах по прашки, за да не се чувствам напълно уязвима, и се пъхнах под белия чаршаф. Радвах се, че нямаше да ми се наложи да я гледам в очите — така щеше да ми е много по-лесно да я разпитам.

Когато се върна в стаята, тя включи една машина за успокояващи звуци и в стаята се разнесе шум от вълни. Помислих си каква голяма нужда имах да се отпусна и се зачудих дали да не забравя за разследването, просто да се насладя на масажа и да си насроча друг час при нея за следващата седмица. Тогава обаче се сетих за горката Керълайн. Сподели ми, че днес била годишнината им, и мисълта, че трябва да се усмихва и да се преструва, че всичко е наред цяла вечер, била непоносима. Каза ми още, че е на ръба да зареже всичко и да го напусне без доказателствата, които й бяха нужни, за да получи компенсация. За дванайсет години брак щеше да получи половината от това, което той изкарваше като преподавател в Колумбийския университет. Не звучеше добре. Тази несправедливост ме накара да се взема в ръце.

Опитах се да я обработя от всеки ъгъл. От: „Ами, ти женена ли си?“, „Чувстваш ли се странно да масажираш мъже?“ до: „Някой някога свалял ли те е, докато го масажираш?“. Отговорът й беше все един и същ: „Не“. И само това — без допълнителни разяснения или нещо лично. Не беше от бъбривите жени и не изглеждаше, че Изповедника от Катскил ще чуе за нечии прегрешения днес. Докато тя масажираше лявото ми рамо, аз се опитах да измисля въпроси, които не изискваха едносрични отговори. Но определено беше по-лесно да се отпусна, отколкото да се концентрирам върху задачата си. Тя свърши с масажа на рамената ми и спря, за да сложи още масло върху ръцете си. После застана от едната страна на масата и притисна с ръка белега от спешното цезарово сечение, което се наложи да ми направят, когато раждах близнаците си преди почти осем години. Разплаках се.

— Извинявайте. Заболя ли ви?

Поклатих глава. Не ме беше заболяло от натиска. Нито се разплаках заради спомена от цезаровото сечение, въпреки че преди съм се разстройвала при мисълта за това как плановете ми за раждането бяха отишли по дяволите, когато ме вкараха по спешност в операционната.

Не, разплаках се, защото изведнъж осъзнах, че нейните ръце бяха единствените, които докосваха този белег, като изключим моите. Родих момичетата за двама ни — за Дерек и за мен. Държах се мъжки, когато това се случи, и още по мъжки през следващите месеци, в които се възстановявах. Но Дерек винаги гледаше белега ми с леко отвращение, все едно жертвата беше изцяло моя. Тогава, а и сега, ми се искаше да се бях оженила за мъж, който да обича белега ми. Който нежно да прокарва пръст по него, преди да ме целуне и да ми каже, че съм красива. Не помня Дерек да ми е казвал нещо подобно, след като се родиха близначките. Някои белези никога не изчезват.

Не пророних и дума повече до края на масажа, но умът ми трескаво работеше. Все още не бях срещнала мъж, на когото бих показала този белег. Имах няколко връзки след развода, но сериозните не бяха в списъка ми. Така го наричах аз — „Списъкът с неща, които да направиш след развод“. След развода съставих списък с всички неща, които винаги съм искала да направя по време на брака ни, но никога не съм могла. Всичко забранено, което минава през ума на една омъжена жена и което не е направила, преди да се омъжи. Омъжих се млада — общо взето се преместих от дома на родителите ми в къщата на съпруга ми. Не си бях поживяла като хората, преди да се омъжа, а за разлика от съпруга ми никога не бих си и помислила да наруша брачния обет. Мечтата ми беше да имам щастлив брак, изпълнен с любов. Когато бракът ми се провали, имах нужда да намеря поне нещо малко положително в цялата ситуация и това беше единственото, за което се сетих. И наистина ми помогна. Това съветвам и всичките си клиенти, които решават да се разведат.

Първата стъпка, както съветвам и всички жени след развод, които идват в офиса ми, е да продадат годежния си пръстен и да заминат на пътешествие с парите. Моят пръстен, два и половина карата, ювелирна изработка, не струваше толкова, колкото очаквах. Оказа се, че пръстенът е с толкова дефекти, колкото и мъжът, който ми го подари. Добавих към него и пръстена за десетгодишнината от сватбата ни и с парите отидох сама на почивка в Сицилия. Там изкарах цяла седмица с един италианец, който не говореше английски, но все пак се разбирахме чудесно. След тази разгулна седмица в Италия последваха още няколко връзки за една нощ в Ню Йорк и тримесечна афера с много по-млад от мен джаз музикант, когото срещнах, докато пушех цигара (да, за известно време пушех) пред „Минтънс“^[1] в Харлем. Пръстите му играеха по струните на бас китарата толкова умело, както и по моето тяло, и аз разбрах, че дори и с толкова извънбрачна практика, Дерек не беше много добър любовник. Тези връзки не бяха нищо сериозно обаче — само за забавление. Не запознах никого с момичетата и излизах само когато близначките бяха при баща си. За да се чувствам щастлива, нямах нужда от гадже, а само от децата ми. Най-хубавите ми моменти бяха, когато трите отивахме да гледаме някой мюзикъл на Бродуей или когато просто си седяхме вкъщи по пижами и се забавлявахме. Бях най-щастлива, когато бяхме заедно. Заради това скоро захвърлих списъка в кошчето за боклук, доволна, че съм си поживяла и аз.

Отрази ми се добре да се съсредоточа върху изграждането на фирмата си, вместо върху дълготрайни връзки. Повечето наскоро разведени жени тръгват по друг път. Искат веднага да си намерят нов мъж. Може в сравнение с техния избор да изглеждам по-силна и смела жена, но аз не съм сигурна в това. Те също трябва да са много смели, за да се поставят в такова уязвимо положение отново. Аз дори не свалих прашките си пред масажистката.

Бях се отнесла в мисли и времето ми при масажистката беше отлетяло неусетно. Тръгнах си от масажа, научила нови неща за себе си, но нищичко за Джон Уестмънт. Докато стоях на перона на метрото на 59-та и Леке, усетих отново напрежение. Обадих се на Сиси, която беше в офиса в неделя, за да си призная провала. Успокои ме и предложи тя самата да си опита късмета с Джон Уестмънт. Понякога, когато всички други тактики не действаха, а ние бяхме сигурни, че някой изневерява, но ни липсваха доказателства, пращахме подставен човек като примамка. Не се гордея с тази страна на бизнеса, но понякога е необходимото зло. Обикновено наемаме по-млада и следователно по-съблазнителна жена, но тъй като Ана беше почти на моите години, а и Керълайн каза, че съпругът й никога не си е падал по колежанките, реших, че Сиси ще е идеална за ролята. Сиси беше влизала в ролята на съблазнителката няколко пъти, когато ни трябваше „по-зряла“ жена. Беше играла в театър в колежа, а пък и беше по-привлекателна от повечето жени на половината на нейните години. Нямаше нищо против да го прави, но съпругът й, който все още беше безработен и се чувстваше все по-обезверен, не смяташе за забавно съпругата му да се прави, че прелъстява някакъв непознат, дори това да плащаше сметките. Не можех да го виня. Слязох по стъпалата на метрото и спрях точно преди входа, за да не загубя обхват.

— Просто ще наемем някоя по-възрастна жена — отговорих с разбиране аз, въпреки че не можех да си спомня какво беше чувството някой да го е грижа и да се притеснява, че ми се налага да „съблазнявам“ целия Горен Уест Сайд.

— Много жалко, че не ти стиска — подразни ме тя. И двете знаехме, че не ми стиска.

— Чакай малко! — продължи Сиси леко разтревожено. — Къде каза, че се намираш?

— На метростанцията при „Блумингдейлс“ — отвърнах и тя ахна.

— Там е и Джон Уестмънт.

Огледах се около мен на перона. Никой не приличаше на мъжа от снимките.

— Пълно е с хора, но не го виждам — отвърнах и продължих да го търся с очи из станцията.

Влакчето дойде и почти всички хора се качиха. След като вратите се затвориха, аз попитах:

— Още ли е тук?

— Да — отвърна Сиси. — На бас, че е в „Блумингдейлс“.

Помислих си за Керълайн, за себе си, за всички хора, които бяха мамени от половинките си в Ню Йорк в този момент. Изведнъж стана наложително да намеря и изоблича този лъжец сега. Усетих как адреналинът залива тялото ми и споделих плана си със Сиси.

— Сама ще съблазня Джон Уестмънт.

— Магазинът е голям, Анди. Първо трябва да го откриеш.

— Може да успея да стесня кръга. Бас държа, че купува на Керълайн подарък за годишнината. Така правят лъжливите съпрузи. Наблюдавай екрана и ми се обади, ако напусне магазина.

Знаех, че планът ще ми отнеме доста време, но децата бяха при Дерек тази вечер. Дори и кучето ни Франи беше при него, така че нямах планове. Замислих се какво става за подарък за годишнина и започнах от сектора за бижута. Нито следа от Джон Уестмънт. Най-вероятно беше при домашните потреби и й избираше прахосмукачка. Бързо минах през секторите за чанти и за парфюми и се отправих към ескалатора. Познавах магазина като петте си пръста. Израснах в покрайнините и „Блумингдейлс“ беше първото място в центъра на града, където ни беше разрешено, на приятелите ми и на мен, да ходим сами. Тук за първи път пробвах сутиен и си купих гланц за устни. Наистина няма друг такъв магазин. Докато обикалях, реших, че ако не го открия, за утешение ще си купя замразен йогурт от седмия етаж. След двайсетина минути стигнах третия етаж. Обадих се на Сиси, за да провери дали още е в магазина. Тъкмо когато тя вдигна, аз го видях.

— Виждам го! — прошепнах аз. Детективът в мен се беше пробудил напълно.

— Не затваряй телефона и аз ще ти казвам какво да говориш.

— Ще се справя! — прошепнах и затворих телефона. Исках да се справя и без помощта на Сиси дьо Бержерак.

Джон Уестмънт се намираше в средата на сектора за дамско облекло в „Блумингдейлс“ и държеше в двете си ръце няколко рокли. Започна да ги реди на рафта една до друга и очевидно ги подбираше, докато аз се приближавах. Трябваше да взема бързо решение как да започна разговора.

— Това са много рокли. Да не би да купувате рокли за женския отбор по баскетбол? — попитах аз със самоуверена усмивка. Реших, че звучи много остроумно. Той обаче не изглеждаше развеселен. Погледна ме смутено.

— Работите ли тук? — попитай той.

Поклатих глава. Усетих онова смущение, което изпитва човек, когато говори с непознат и не среща разбиране.

— Познавам ли ви?

— Не мисля — отвърнах аз и реших, че съм загубила възможността за по-забавно начало на разговора. Бързо обмислих още няколко реплики, за да се измъкна от конфузната ситуация. Той изглежда душеше въздуха.

— Миришете ми на нещо познато — каза и се изчерви.

Разбира се, че мириша на нещо познато. Мириша на масажното масло, което масажистката ти използва. Лъжливо прасе такова. Може би това щеше да ми помогне, миризмата щеше да му напомни за Ана и за секс. Той погледна срамежливо към роклите.

— Годишнината от сватбата ни наближава и се опитвам да избера рокля на жена ми за подарък — въздъхна той. Звучеше искрено.

— Мога да помогна — предложих аз.

— Наистина? — попита той с облекчение. Нямаше и представа, че жена му беше по петите му. Тази част от работата обичах най-много — когато знаех нещо, което лъжливите съпрузи дори и не подозираха.

— Разбира се, но е много трудно да се избере рокля за друга жена. Защо не й вземете нещо друго, което няма нужда от проба — например бижу — предложих аз.

През цялото време си мислех, че това е странна тактика за един прелюбодеец — да обсъжда подаръка за съпругата си. Но съм чувала обаче, че някои жени смятат женените мъже за по-привлекателни. А и трябваше да обясни по някакъв начин какво прави в сектора за дамски дрехи.

— Знам какво имате предвид, но това е нашата дванайсета годишнина — каза той все едно това обясняваше всичко.

— И? — попитах аз.

— О, ами, дванайсетгодишнината е копринена. Не се знае от много хора — за разлика от хартиената или сребърната годишнина, но аз проверих и си помислих, че това е добра идея за подарък.

Наистина беше чудесна идея. Много грижовен беше този лъжлив нещастник.

— Какво ще кажете за копринен шал? — предложих аз.

— Има и друга причина, поради която искам да й подаря рокля. С жена ми сме много различни… — Ето сега ще си признае, помислих си аз. Цялата реч за това как жена му не го разбира. Той продължи: — Тя обича да излиза всяка вечер, много е общителна. А пък аз съм по-скоро домошар. Наскоро започна да ме обвинява, че не обръщам внимание на желанията й. Нямам представа защо ви споделям това — завърши той с озадачен поглед.

Аз пък знам, помислих си аз. За да ме метнеш с ролята на грижовния съпруг с изискващата жена. За да ме накараш да ти съчувствам. Толкова си жалък.

— Искам да й покажа, че й обръщам внимание, нали разбирате, и ще излизам с нея по-често. Така че искам да й купя рокля, която да носи, когато излиза. Когато излиза с мен. Мисля, че е хубав романтичен жест — продължи той. Взе една от роклите и попита: — Какво ще кажете за тази?

Огледа ме от горе до долу, докато държеше роклята, а аз се изчервих, без да искам.

— Всъщност мисля, че сте един размер с жена ми. Мога ли да я премеря по вас? — попита ме той.

Беше избрал наистина красива рокля. Такава рокля, която бихте пробвали просто защото знаете, че ще се почувствате добре в нея, а после ще си купите, защото не можете да я забравите.

— Искате ли да видите как стои на мен? — предложих аз.

— Бихте ли я пробвали? — хвана се на въдицата той.

Минах покрай него с Малката черна рокля, като се опитвах да призова на помощ моята вътрешна Мата Хари (макар да мисля, че дарбите й на съблазнителка и шпионка са завършили с екзекуцията й).

— Ще ми помогнете ли с ципа? Трудно ми е да го стигна сама… — изпробвах си чара пред огледалото на пробната.

Роклята наистина беше красива. Докато се оглеждах, ми се прииска да изляза довечера някъде и да се позабавлявам. Бях отвикнала да се издокарвам. Работех доста, а и не ме канеха на много места, където е подходящо да носиш такава елегантна рокля. Тази рокля сякаш беше от друго време. Не беше старомодна, а вечна. Може би си отивахме с нея — вечната рокля и самотната детективка. Може би трябва да му кажа, че е скъсана и да я купя за себе си, помислих си аз. Върнах се в настоящето и усетих, че не ми е много приятно да съм облечена в рокля, която привлича погледите. Бях неомъжена жена, а кръгът ми от приятели се състоеше най-вече от женени — единствените погледи, които щях да привличам, щяха да са тези на чуждите съпрузи. Чуждите съпрузи! Точно в десетката, Анди! Обух обувките на висок ток, които бяха в пробната, за да стана още по-секси. Погледнах се в огледалото и излязох от пробната, за да се покажа на лъжливия съпруг на Керълайн. Не можех да повярвам какво върша. Но роклята ме караше да се чувствам толкова сигурна в себе си, толкова съблазнителна. Караше ме да вярвам, че всичко ще се нареди в моя полза.

Джон седеше на един стол и ядеше бадеми. Не ме забеляза. Явно не бях чак толкова добра в съблазняването — трябваше да се закашлям, за да привлека вниманието му. За безсрамен прелюбодеец, той определено не показваше каквито и да е хищнически наклонности. Или пък аз просто бях загубила привлекателността си. Въпреки че с тази рокля се чувствах повече от привлекателна.

— Искате ли бадем? — предложи ми той.

Взех си един. Не бях яла от обяд.

— Забелязали ли сте, че когато отхапеш от суров бадем, се получава звук, който напомня на първите ноти от песента Build me up Buttercup^[2]!

Може и да беше един от най-странните въпроси, които някой някога ми е задавал, но ме накара да се усмихна. Много добре преценявам хората и не ми изглеждаше този мъж да се опитва да сваля жени с такъв, нека си го кажем, смахнат въпрос. Взех си още един бадем и помислих над въпроса му, докато гризях ядката. Съгласих се, а на него явно му стана приятно, че разбирам какво има предвид. Една продавачка се приближи към нас.

— Ще купите ли роклята? — попита тя. Тонът й обаче беше странен — все едно не искаше да я купим. Може би я искаше за себе си? Не я винях.

— Не съм сигурна. Купуваме ли я? — попитах Джон. Вече му вярвах, че наистина иска да купи подарък за жена си. Той обясни на продавачката, че иска нещо от коприна за дванайсетата му годишнина. Тя го разубеди, като му каза, че никога не е добра идея да купиш рокля за подарък.

— Мъжете много рядко уцелват размера, а няма нищо по-лошо от това. Ако е прекалено голяма, тя ще каже: „Значи смяташ, че съм дебела!“. Ако е прекалено малка, те мислят, че са прекалено дебели! Купете й красива вечерна чантичка от коприна. Така ще й подарите нещо хубаво от коприна.

Тази жена си разбираше от работата. А пък аз не исках да съблека роклята. Завъртях се няколко пъти. Джон стана, благодари ни и на двете за помощта и каза, че ще потърси копринена чантичка.

Знаех, че трябва да го последвам и да видя какво ще стане. Но когато се видях в огледалото на пробната, спрях.

— Иска ми се да имаше къде да нося тази рокля — казах аз и привлякох вниманието на продавачката.

— Рокля като тази не трябва да виси в гардероба и да чака удобен случай.

Нито пък аз, помислих си и й махнах да ми помогне с ципа. Дотук с главозамайващата Мата Хари.

— Ще я взема, когато сте готова. Трябва ми за друг клиент.

Усетих, че има още нещо, което тя не казва — някаква тайна! Толкова се бях залисала с роклята, че забравих, че съм още по петите на Джон. Облякох се набързо и го настигнах при ескалатора.

— Искате ли да ви помогна с избора на чантичка? — попитах го аз. Чувствах се повече като преследвач, отколкото като съблазнителка. Той кимна в съгласие. Всъщност приличаше на свиване на раменете, но аз го приех за „да“.

Отидохме на първия етаж, за да видим чантичките и той започна да ги подбира много внимателно. Шестото ми чувство вече ми говореше много ясно — нямаше начин този мъж да мами жена си. Ако все още у мен бе останало и зрънце съмнение, то беше заличено, когато продавачката му предложи една от онези малки безплатни поздравителни картички. Той извади от джоба си една голяма картичка за годишнина от сватбата, а върху розовия плик за картичката беше нарисувано огромно сърце. Един мъж, който изневерява на жена си, не прави така. За първи път от много време почувствах някаква надежда, че ще открия свестен мъж. Нямах търпение да кажа на Керълайн добрата новина.