Бил Браудър
Заповед за арест (39) (Как станах враг номер едно на Путин)

38
Делегацията на Малкин

Сякаш всички планети се бяха подредили в една линия за гладкото приемане на „Законопроекта Магнитски“. Деловите среди, защитниците на човешките права, администрацията на Обама, републиканците, демократите — всички бяха за него. Не можех да си представя как нещо би могло да се изпречи на пътя му.

Ала на 9 юли 2012 година, малко по-малко от две седмици преди общият законопроект на двете камари да бъде гласуван в Сенатската финансова комисия, руското правителство направи последен опит да попречи на приемането му. Изпратиха високопоставена делегация във Вашингтон да даде разяснения по „парламентарното разследване на «случая Магнитски»“. Дадоха да се разбере, че искат да бъде създадена съвместна комисия за разглеждане на случая между американския Конгрес и руския парламент, но подобно на Кери преди тях, истинската им цел беше да забавят приемането на закона, за да може той да остане за следващия Конгрес и да умре от бавна смърт.

Делегацията се състоеше от четирима членове на Съвета на федерацията, горната камара на руския парламент, и се оглавяваше от парламентариста Виталий Малкин, руски милиардер, №1062 в списъка на „Форбс“.

Когато потърсих сведения за Малкин, открих, че през 2009 година е бил сочен за „член на група, свързана с международната организирана престъпност“ и заради това, въпреки яростното му отричане, канадското правителство му беше забранило да влиза в страната. Не можех да разбера как човек с подобна репутация можеше да води делегация във Вашингтон, но после видях негова снимка на стълбите на Капитолия, на която се виждаше как се ръкува с някои хора във връзка с направеното от него дарение от един милион долара за библиотеката на американския Конгрес. Предположих, че с един милион долара във Вашингтон може да се купи известна доза снизхождение.

Независимо от миналото му, можех да си представя как сериозни членове на Конгреса биха искали да научат някакви „нови подробности“ за „случая Магнитски“, с които този парламентарист разполага. Бях наясно, че изложението на Малкин ще бъде пълно с фалшификации и измислици, идващи от ФСБ, но как един член на Конгреса можеше да разбере това в половинчасов брифинг?

На 9 юли прекарах по-голямата част от деня да се обаждам на различни места в Конгреса, като се опитвах да разбера кой се е съгласил да приеме делегацията. Кайл ми каза, че Кардин отказал, но Маккейн, Уикър и Макгавърн, макар и с неохота, се съгласили. Кайл чул също, че делегацията ще бъде изслушана в президентския Съвет по национална сигурност и в Държавния департамент. След тези срещи на 11 юли делегацията на Малкин щяла да даде пресконференция в руското посолство, за да съобщи „нови подробности по случая“.

Повечето от срещите на Малкин се състояха на 10 юли и аз побързах да се обадя на всички познати във Вашингтон, за да се опитам да разбера как са преминали, но без да постигна успех. В този ден не успях да разговарям дори с Кайл.

Щях да повторя опита си и на 11-и, но за съжаление трябваше да пътуваме със семейството ми до Сан Диего. Това не би могло да стане в по-неподходящо време, но нямах намерение да го отменям. Както бях обещал на Елена, когато започна цялата бъркотия, нямаше да позволим на руснаците да съсипят живота ни.

Качихме се на самолета по обяд и макар умът ми да беше другаде, помогнах на Елена за децата с каквото можах. Настанихме се и докато самолетът се засилваше по пистата и после излетя, с Джесика играехме на измислена игра с две плюшени жирафчета. Самолетът се издигаше все по-високо, когато тя неочаквано изтърси:

— Татко, кой е Магнитски?

Никога не бях говорил с Джесика за Сергей, но тя беше чувала името му толкова много пъти, че то беше станало част от ежедневния й речник.

Замислих се, преди да отговоря:

— Сергей Магнитски беше един приятел.

— Случи ли се нещо с него?

— Да. Едни много лоши хора го хвърлиха в затвора, измъчваха го и го караха да излъже.

— Той излъга ли?

— Не. И затова те направиха живота му труден и не му позволяваха да види семейството си.

— Защо искаха той да излъже? — попита тя, като си играеше с нейното жирафче по облегалката между нас.

— Защото бяха откраднали много пари и искаха да ги задържат.

Тя остави жирафчето да падне в скута й. След малко попита:

— Какво се случи с Магнитски?

— Ами, мила… той умря.

— Защото не излъга ли?

— Точно заради това. Умря, защото не излъга.

— О! — После вдигна жирафчето, обърна го с гръб към мен и му каза нещо на детския си език. Останах няколко секунди вглъбен в собствените си мисли, а после тя рече:

— Надявам се, че това няма да се случи и на теб.

Премигнах, за да спра една сълза.

— Няма, мила. Обещавам.

— Добре.

Сигналът, че можем да махнем коланите, светна и Джесика стана, за да каже нещо на Елена, но нашият разговор дълбоко ме разстрои. Натъжи ме, но най-вече ме разгневи. Трябваше колкото може по-скоро да разбера какво става във Вашингтон с делегацията на Малкин. Веднага щом се приземихме единадесет часа по-късно, включих мобилния си телефон и се обадих на Кайл, готов да чуя и най-лошото. Той вдигна още при първото позвъняване и с типичния си небрежен глас, с който вече бях свикнал, каза:

— Здравей, Бил. Какво има?

— През целия ден бях в самолета. Какво става с руснаците? Имаме ли все още законопроект?

— Разбира се. Тяхната намеса, ако може да бъде наречена така, претърпя пълен провал. Трябваше да го видиш.

Той ми разказа, че първият довод на Малкин пред сенаторите бил, че Сергей бил пияница, не бил добре със здравето и до голяма степен смъртта му се дължала на неговия „алкохолизъм“. Това било не само обидно, но на сенаторите беше известно, че не е вярно. Те бяха запознати с твърденията на независими източници, че Сергей е починал в резултат на побой и мъчения и за това, че не е получил нужната медицинска помощ.

Вторият довод на Малкин бил куп редактирани документи на руски, които сложил пред сенаторите, като заявил, че те са „абсолютно доказателство“, че Сергей и аз сме мошеници и сме откраднали 230 милиона долара. Този номер също не ги впечатлил. Много от сенаторите бяха гледали видеото за руските недосегаеми и знаеха всичко за необяснимото богатство на Кузнецов, Карпов и Степанова, да не говорим за случая с прането на пари в швейцарска банка и замразените милиони, принадлежащи на съпруга на Степанова. Сенаторите припомнили тези неудобни факти на Малкин, а той отговорил, че руските власти са проверили тези твърдения и не са установили нищо нередно.

Кайл ми разказа как пресконференцията се превърнала в още по-голяма катастрофа за Малкин. Когато един репортер от „Чикаго Трибюн“ го помолил да коментира документите, които доказват, че Сергей е бил бит от надзиратели с палки, Малкин отвърнал: „Е, може и да е получил един-два ритника, но това не е причината за смъртта му“.

Въпреки целия шум и драматизъм около този последен отчаян опит на руснаците да постигнат целта си, резултатът беше точно обратният. Вместо да накарат хората да се отдръпнат от „Закона Магнитски“, той ги направи още по-съпричастни. Сега подкрепата за нас беше много солидна и нямаше как законът да не мине във финансовата комисия.

На 18 юли, без никакви нови инциденти, стана тъкмо това. Следващата стъпка щеше да бъде гласуване и в двете камари на американския Конгрес, което щеше да стане след лятната ваканция.

Докато тя продължаваше, нещата се поуспокоиха и за пръв път от години се радвах на истинска почивка с децата. Не можех да си спомня кога за последен път бях имал възможност да се отпусна напълно. По средата на пътуването децата ме замолиха да отидем на лагер в планината. Взехме под наем палатка и спални чували и откарах цялото семейство в държавния планински парк Паломар, който се намираше на час и половина път с кола северно от Сан Диего, където си избрахме място за лагер за през нощта. Събрахме дърва за лагерен огън и поскитахме из гората. Дейвид сготви вечеря от спагети, доматен сос и кренвирши, която ядохме в пластмасови чинии. Когато се стъмни, от върховете на дърветата започнаха да се обаждат бухали и други птици, а въздухът се изпълни с мирис на горящо дърво. От много време не бях имал толкова хубава вечер.

Когато се върнах в Лондон, се чувствах зареден с енергия и готов за последното усилие.

Обаче и руснаците се канеха да направят същото. В първия ден от завръщането по пощата пристигна голям плик. Вътре имаше съдебен иск от 205 страници. На бланка на адвокатската кантора „Олсуанг“, една от най-престижните и скъпите в Англия, най-отгоре беше написано: Павел Карпов срещу Уилям Браудър.

Карпов ме съдеше за оклеветяване в английския Върховен съд. В иска се твърдеше, че нашите видеофилми в YouTube за Карпов, Кузнецов и Степанова уронили репутацията му и му причинили морални щети.

Не можех да не се засмея.

— Морални щети? Той шегува ли се?

Нещо повече, Карпов печелеше по-малко от 1500 долара на месец, а хонорарът на адвокатската кантора, която беше наел, беше 600 английски лири на час. Това означаваше, че само за съставянето на този документ и внасянето му в съда Карпов би трябвало да похарчи официалната си заплата за няколко години напред. Това ми изглеждаше като последен опит да ни накарат да спрем кампанията и той напълно отговаряше на инструкциите на Путин до неговото правителство. Само дни след като встъпи в длъжност през май 2012 година след преизбирането му за президент, той посочи като един от главните си външнополитически приоритети да попречи проектозаконът „Магнитски“ да стане закон в Америка. Според мен това обясняваше как Карпов можеше да си позволи да ползва услугите на тази скъпа лондонска адвокатска кантора.

Бях сигурен, че от „Олсуанг“ с готовност са се заели с това дело. Можех да си представя как някой адвокат красноречиво поучава група недодялани руснаци какво могат да направят един милион лири стерлинги за решаване на техните проблеми с Бил Браудър и „Закона Магнитски“. Ала от „Олсуанг“ бяха пропуснали факта, че един руски полицейски офицер, който не говори английски и преди това е бил в Обединеното кралство само два пъти на почивка, едва ли ще има шанс за успех в английския съд.

Наех адвокати да оспорят иска за оклеветяване, но не позволих той да ме отклони от главната ми цел — да бъде приет „Законът Магнитски“. Лятната ваканция свърши и в началото на септември се обадих на Кайл веднага щом той се върна в офиса си, за да разбера кога ще бъде гласуван законът.

Той се засмя.

— Бил, наближаваме кулминацията на един, общо взето, скучен политически сезон точно преди президентските избори. За ръководството на Конгреса е съвсем сигурно, че „Магнитски“ ще бъде приет, и затова не насрочва гласуването му.

— Но нали имаме подкрепата и на двете партии? Изглежда, че всички във Вашингтон са съгласни с това.

— Точно там е въпросът. Сега, когато предизборната кампания е в разгара си, никой не иска да говори за неща, с които всички са съгласни. Никой от тези хора не може да си позволи да каже нещо добро за другия.

— Тогава кога, според теб, ще стане гласуването?

— Мисля, че законът ще бъде поставен за гласуване след шести ноември.

Направих бързо една сметка наум.

— Това означава, че ще имаме само седем седмици между изборите и края на мандата на този Конгрес.

— Няма да има дори и седем седмици. С празниците ще станат още по-малко.

Въпреки че това забавяне ме тревожеше, не можех да направя нищо, освен да чакам. Прекарах септември и октомври в работа с екипа си по инвеститорския бизнес на „Хермитидж“, който беше бледо подобие на онова, което беше преди. За да възстановя фонда, бяха нужни месеци делови пътувания и разговори с инвеститори. Когато поставих на везните бизнеса си и борбата за справедливост за Сергей, те се наклониха в полза на справедливостта.

Седмиците се точеха бавно, но накрая на 6 ноември американските президентски избори се състояха. Обама лесно победи Мит Ромни. На другия ден след изборите се обадих на Кайл и пак го попитах кога ще бъде гласуването на „Закона Магнитски“.

За моя изненада той рече:

— Тъкмо се канех да ти се обадя. Камарата на представителите съобщи, че ще го гласува след една седмица, в петък.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Най-после ще стане.

Погледнах календара си. Това беше 16 ноември.

Кайл замълча за момент, давайки си сметка за значението на тази дата: На 16 ноември 2012 щяха да се навършат три години от смъртта на Сергей.

— Да — рече тихо той. — Това е… Има обаче още един проблем. В Камарата настояват законът да се върне в първоначалния вид и да се отнася само за Русия. Канят се да гласуват точно това.

Когато сенатор Кардин промени законопроекта да се отнася изобщо за нарушени човешки права по света, той беше така ентусиазиран от неговото историческо значение и безпрецедентния му характер, че беше готов да постави на риск вече постигнатото съгласие между партиите, но да го запази тъкмо в този вид.

— Това означава ли, че Кардин няма да приеме руската версия на законопроекта в Сената?

— Може и да не я приеме.

Ако Сенатът приемеше различна версия на законопроекта от тази на Камарата на представителите, те трябваше да бъдат убедени да се съгласят с нея, а това щеше да отнеме още време — нещо, с което не разполагахме. Ако Кардин не отстъпеше, имаше голяма вероятност законът изобщо да не бъде приет.

Естествено, на мен ми се искаше да бъде приета глобалната версия на закона, за която настояваше Кардин. Възможността името на Сергей да стои върху такъв широкообхватен и съдържателен закон, какъвто беше предложил Кардин, щеше да бъде идеален начин да се почете паметта му. Но повече от всичко ми се искаше проектът да се превърне в закон и ако това означаваше да бъде приет само руският му вариант, за мен би било по-правилното решение.

Надявах се и Кардин да реши така.

Най-после 16 ноември настъпи. Щеше да е един голям ден. Камарата на представителите на Съединените щати щеше не само да гласува „Закона Магнитски“, но същата вечер аз щях да бъда домакин на премиерата в Лондон на пиесата „Един час и осемнадесет минути“. Това беше независима, спечелила награда творба на руския драматург Елена Гремина, която се отнасяше до последния един час и осемнадесет минути от живота на Сергей.

В късния следобед всички в офиса бяха отворили сайта, на който щеше да бъде излъчено пряко гласуването в Камарата на представителите. Преди то да започне, на трибуната излязоха няколко конгресмени и произнесоха речи, в които отново разказаха историята на Сергей и призоваха за справедливост. Това знаково събитие щеше да стане пред очите ми в просторната зала, пропита с атмосферата на американската история. В същата зала са били приети поправките, премахващи робството, било е дадено право на жените да гласуват и са били одобрени важни закони, свързани с гражданските права. Не можех да не се вълнувам при мисълта за всички неща, които се случиха и които доведоха дотук.

Най-после гласуването започна. Гласовете се точеха един по един и почти всички бяха за закона. Когато имаше някой против, от публиката в залата се чуваха възгласи на недоволство, но те бяха малко. Ставаше все по-очевидно, че законът ще бъде приет от Камарата на представителите.

Когато половината от конгресмените вече бяха гласували, телефонът ми иззвъня. Без да погледна кой се обажда, го вдигнах, като си мислех, че ще е Елена или друг доброжелател, който иска да си говорим за това, което ставаше.

— Бил, Марсел се обажда. — Познах гласа на един счетоводител, когото бяхме представили на Александър Перепелични, руснакът, който ни показа швейцарските сметки.

Изненадах се от обаждането на Марсел, защото той нямаше никакво отношение към „Закона Магнитски“ или каквото и да било друго, върху което работех в момента.

— Здравей, Марсел. Това може ли да почака? В момента съм малко зает.

— Извинявай, че те безпокоя, Бил, но е важно.

— Добре, за какво става дума?

— Бил, дори не съм сигурен, че трябва да ти съобщя това — рече със загадъчен глас той.

Извърнах очи от монитора на компютъра.

— Какво да ми съобщиш?

— Трябва да ми обещаеш, че няма да го споделиш с никого, дори и с хората в офиса ти.

— Зависи. Какво има?

— Александър Перепелични е мъртъв.