Бил Браудър
Заповед за арест (25) (Как станах враг номер едно на Путин)

24
„Руските истории никога нямат щастлив край“

Както седях зад бюрото и премислях нещата, секретарката тихо остави до лакътя ми едно съобщение: „Обади се Елена. Не е спешно“. При нормални обстоятелства щях веднага да й се обадя, но трябваше да мисля за толкова много неща, че не го направих.

След един час Елена пак се обади. Аз отговорих. Преди да успея да кажа каквото и да било, тя изкрещя:

— Защо не се обади?

— Какво искаш да кажеш? Нали не било спешно.

— Не, казах, че е спешно, Бил. Ще раждам. В болницата съм!

— Боже господи! Идвам веднага!

Скочих и се втурнах към вратата. Не изчаках асансьора и се затичах надолу по стълбите. Завивайки зад един ъгъл, се подхлъзнах с обувките си с гладки подметки и за малко не паднах. Изскочих навън в слънчевия следобед и моментално забравих за отдел „К“, за ФСБ и за Русия.

Ковънт Гардън представлява плетеница от малки улички, които водят до централния площад за пешеходци. Да се вика такси там, беше безсмислено, защото щеше да отнеме двайсет минути само да се измъкне от района, затова се втурнах към Чаринг Крос Роуд, но когато пристигнах там, не се виждаше нито едно свободно. Продължих да тичам към болницата, като се оглеждах за таксита. Лавирах между пешеходците и лондонското движение от камиони, двуетажни автобуси и скутери. Като че ли всички лондонски таксита бяха заети. Болницата беше твърде далеч, за да стигна пеш, затова продължих да тичам и накрая намерих свободно такси на Шафтсбъри Авеню.

След петнайсет минути се втурнах през вратите на болницата. Видът ми беше съвсем окаян, докато се провирах към родилното отделение на четвъртия етаж. Елена беше в последната фаза на родилните мъки. Крещеше, а лицето й беше зачервено от контракциите. Нямаше време да ми каже колко ми е ядосана и изобщо нямаше време да мисли за мен. Хванах ръката й, а тя така силно впи пръсти в моята, че ноктите й можеха да ми пуснат кръв. Двайсет минути по-късно се роди втората ни дъщеря, Вероника.

За разлика от раждането на Джесика, когато радостта от новото бебе надделя над мислите ми за проблемите в Русия, сега неприятностите ми бяха толкова големи, че не можах да престана да мисля за тях. Веднага щом се разбра, че Елена и Вероника са добре, те отново нахлуха в главата ми.

Нямах намерение да споделям лошите новини за отдел „К“ с Елена, поне не в момента. Реших да я оставя да си почива и да свиква с новата си дъщеря. На следващия ден се прибрахме у дома и аз се постарах да скрия неприятностите си, когато дойдоха приятели, за да видят бебето и да ни поздравят. Но така и не можах да се отърся от мисълта за случващото се. До този момент главната причина, благодарение на която успявах да запазя психическото си равновесие, беше Елена. В отношенията помежду ни бяхме успели да установим един странен ритъм на емоциите ни. Когато аз се паникьосвах, тя запазваше спокойствие и обратното. До този момент той работеше безотказно, но последните новини бяха толкова обезпокоителни, че не вярвах, че пак ще подейства.

Два дни след като се прибрахме у дома, не можех да чакам повече, за да й разкажа. Същата нощ, след като полюлях Вероника да заспи, отидох до леглото и седнах от страната на Елена.

— Имам нужда да споделя нещо с теб.

Тя взе ръката ми и ме погледна в очите.

— Какво?

Разказах й за последното съобщение от Аслан във връзка с отдел „К“.

Вероника, която спеше в детското креватче, от време на време ме прекъсваше с проплакванията си. Когато свърших, попитах Елена:

— Какво смяташ, че трябва да направим?

Изражението на лицето й не се промени и продължаваше да е все така напълно спокойно, както преди. Тя тихо каза:

— Нека видим каква ще е следващата им стъпка и тогава ще решим. Тези хора може и да са мръсници, но все пак са само хора, като всички други. Ще направят грешки.

Елена стисна ръката ми и ме дари с една лека усмивка.

— Какво ще правим с почивката? — попитах аз. Бяхме планирали семейно летуване през август, веднага щом бебето можеше да пътува.

— Този отговор е прост, Бил. Ще отидем. Ще продължим живота си.

За щастие следващите няколко седмици в работата бяха спокойни и от Русия не идваше тревожна информация. В средата на август 2007-а се качихме на самолета за краткото пътуване до Марсилия. През повечето време Вероника спеше, а Джесика и аз играехме с пластмасова бутилка и торбичка с няколко книжни топчета. Дейвид ни подаваше, без да престане да се занимава с уроците. Когато самолетът се приземи, аз моментално включих айфона, за да видя дали няма някакви имейли. Нямаше нищо важно и взех това за добра поличба за ваканцията.

Слязохме от самолета и тръгнахме през летището. Взехме си багажа и излязохме да чакаме нашия микробус. Веднага щом се показахме навън, ни заля топлина — плътна и приятна. Шофьорът ни помогна да натоварим багажа и се настанихме вътре. Тъкмо потегляхме, когато телефонът ми иззвъня. Беше Иван.

— Бил, пак се повтаря — каза той паникьосан.

Без да разбера какво има предвид, почувствах как краката ми започнаха да потрепват. Паниката му беше заразителна.

— Какво се повтаря?

— Полицията извършва обиск в офиса на „Креди Суис“ в Москва.

— Това какво общо има с нас?

— Търсят всичко, което принадлежи на „Хермитидж“.

— Ама ние нямаме нищо там — отбелязах аз.

— Вярно, но изглежда, че полицията не го знае.

— Тогава какво търсят?

— Задръж така. Имам копие от заповедта за обиск. — След половин минута той пак се обади. — Търсят всичко, което принадлежи на „Хермитидж Кепитъл Мениджмънт“, „Хермитидж Кепитъл Сърбисис“, „Хермитидж Кепитъл Асет Мениджмънт“… списъкът е цели две страници. Да продължавам ли?

— Не.

Очевидно полицията играеше някаква странна игра, подобна на компютърната игра „Броненосец“, използвайки всички възможни комбинации с името на компанията ни с надеждата за пряко попадение. Аматьорщината им за малко да ме разсмее.

— Кой ръководи обиска? — попитах аз.

— Тъкмо това е най-интересната част. Води го Артьом Кузнецов.

По дяволите! Артьом Кузнецов? Изглежда, че участваше във всички злини, които ни се случваха в Русия.

Затворихме, но бях наясно, че неприятностите ни няма да свършат. Нашият източник Аслан беше прав. Тези хора наистина искаха да вземат активите ни. Само не можех да разбера защо не знаеха, че ние вече нямаме активи в Русия. Не трябваше ли руската тайна полиция да е по-умна. Вероятно наистина не беше. Според Елена, може би и тя допускаше грешки като всички други.

Кузнецов напусна „Креди Суис“ с празни ръце, но продължи да търси активи на „Хермитидж“. През следващите две седмици, през които се опитвах да се насладя на топлината на Южна Франция, Кузнецов извърши обиски и в други банки в Москва. Нахлу в HSBC, в „Ситибанк“ и ING. И в тях не намери нищо.

Новините за тези обиски отвличаха все повече вниманието ми от семейството. Вместо да се възстановявам от стреса, да пея приспивни песнички на Вероника и Джесика и да играя с Дейвид в басейна, аз прекарвах по-голямата част от почивката си в телефонни разговори, в които се опитвахме да гадаем какво още ще направят враговете ни.

Когато тя свърши, се върнах в Лондон и се затворих с екипа си да планирам следващите ни стъпки. Главният юридически проблем беше наказателното дело срещу Иван. Банковите обиски всъщност не ме притесняваха, но сериозно се тревожех от всичко, което можеше да доведе до арестуването и екстрадирането на Иван.

След като Едуард беше установил, че майор Карпов отказва да окаже каквото и да е съдействие по случая с Иван, Сергей сподели една интересна идея, чрез която бихме могли да получим повече информация.

— Щом полицията не иска да ни каже какво прави, защо не се обърнем директно към данъчните власти и да видим какво ще кажат?

Предложението беше добро и наредихме на счетоводната ни фирма да изпрати писмо до московската данъчна служба, в която „Камея“ беше подала данъчните си декларации, и да попита дали фирмата дължи някакви данъци.

На 13 септември Сергей се обади на Иван, едва сдържайки вълнението си.

— Счетоводителите получиха отговор на писмото. Няма да повярваш, но в него се казва, че „Камея“ не дължи никакви пари. Дори съобщават, че фирмата надплатила сто и петдесет хиляди долара!

Когато Иван ми съобщи това, бях направо изумен. То недвусмислено доказваше, че обвиненията срещу него бяха абсолютно фалшиви. Все едно Скотланд ярд да обискира офиса на някоя фирма в лондонското Сити по подозрения в укриване на данъци, а данъчната служба на Нейно Величество да няма никакви претенции към нея. Независимо колко нередности допускаше руската правосъдна система, това писмо напълно оправдаваше Иван.

След него започнах за пръв път от месеци да се успокоявам. След септември дойде октомври, а от Русия не идваха лоши новини. Работех на пълни обороти като по време на криза, но през есента моите кризисни съвещания заради Русия постепенно започнаха да отстъпват място на редовните инвеститорски заседания. Беше голямо облекчение да разговарям с аналитиците за акции, вместо с адвокати за обиски.

Една страна, за която все по-често се говореше на тези съвещания, беше Южна Корея.

Тя едва ли би могла да бъде наречена развиваща се като Тайланд или Индонезия, но нейният фондов пазар беше с 40 процента по-евтин на база цена-приходи от този в Съединените щати. За инвеститор като мен това я правеше интересна. Ако можех да разбера причината за това, със сигурност би могло да се очаква цената на някои корейски акции да се повиши. Реших през октомври да замина за там, за да посетя някои корейски компании и да разбера защо техните акции са толкова евтини.

Пристигнах в Сеул на 14 октомври, в неделя вечерта. След дванадесетчасовия полет и два часа пътуване с кола от летище Инчон до града, се регистрирах в хотел „Интерконтинентал“ и разопаковах багажа си. Въпреки че в Сеул беше единайсет вечерта, за тялото ми беше ранен следобед. Прекарах по-голямата част от нощта в безуспешни опити да заспя и накрая се отказах. Станах от леглото и се изправих при прозореца да наблюдавам светлините на Сеул. Навън градът, ярко осветен от мигащите светлини и много чужд, приличаше на сцена от филм. Независимо дали е в Токио, Сингапур, Хонконг или Банкок, когато пристигне в Азия, всеки западен пътник има такива моменти, свързани с часовата разлика.

През онази нощ имах само няколко часа за сън и сутринта с мъка станах от леглото, за да се срещна с Кевин Парк, тридесет и пет годишен корейски брокер, който щеше да ме придружава при посещенията ми в различни компании, във фирма за недвижими имоти и при доставчик на авточасти. Поради часовата разлика срещите ми бяха особено мъчителни и буквално трябваше да се щипя под масата, за да не заспя. Беше труден ден.

Вечерта бях готов да се строполя, но Кевин настоя да ме заведе на корейско барбекю. Беше се подготвял много сериозно за посещението и ми оказа толкова голяма помощ, че не можах да му откажа. Изпих в стаята две диетични коли, наплисках лицето си със студена вода и се срещнах с него във фоайето на хотела. В ресторанта поръчахме булгоги (телешко на скара), бибимбап (ориз, зеленчуци и месо върху тях) и ким-чи (корейска туршия). В края на вечерята, тъкмо когато мислех най-накрая да се върна в хотелската стая и да се хвърля в леглото, Кевин ми каза, че имаме среща с негови колеги за едно питие в близкия караоке бар. Беше голяма мъка, докато той и приятелите му се опитваха да ме наливат с „Джони Уокър“ черен етикет и да демонстрират един по един певческите си умения пред микрофона. Най-сетне, към полунощ, когато повече не можех да държа очите си отворени, той ме съжали и ме настани в едно такси, за да се върна в хотела.

Следващият ден премина в още срещи и още ядене, но въпреки умората от часовата разлика и прекаленото гостоприемство ми беше забавно отново да се почувствам като обикновен аналитик и за известно време да не мисля за сериозните неща, които ставаха в Русия.

Върнах се в хотела в края на деня и реших да проверя дали нямам някакви съобщения. Английските мобилни телефони не работят в Корея, затова от офиса ми изпращаха съобщенията до хотела. Докато прелиствах няколкото бели хартийки в асансьора, видях една от Вадим, която гласеше: „Обади ми се, когато получиш това. Спешно е“.

Вадим никога не преувеличаваше и когато казваше, че е спешно, сигурно беше така. Докато бързах към стаята, за да се обадя, сърцето ми започна бързо да бие.

Той вдигна телефона още при първото позвъняване.

— Бил, рано тази сутрин ни се обади съдебен пристав от съда в Санкт Петербург. Каза, че има съдебно решение срещу една от руските ни инвеститорски фирми и искаше да знае към кого да се обърне за погасяване на задълженията й.

Въпреки че бяхме продали всичките си акции в Русия, трябваше да поддържаме инвестиционните си компании в продължение на три години, преди да ги ликвидираме напълно.

— Съдебно решение? Какво съдебно решение? За какво говори той?

— Не знам.

— Имаш ли представа дали този човек реално съществува? Напълно възможно е да е някаква нескопосана инсценировка.

— Не, но мисля, че трябва да погледнем по-сериозно на тази работа.

— Разбира се. За какви пари говори?

Помислих, че става дума за някаква куриерска сметка от 200 долара, която по някакъв начин беше стигнала до съда.

— Седемдесет и един милиона долара.

Седемдесет и един милиона долара!

— Това е направо безумие! За какво става дума?

— Нямам представа, Бил.

— Свържи се колкото може по-скоро с Едуард и Сергей. Трябва да разберем какво става.

— Непременно.

Седмицата ми за разтуха беше разбита на пух и прах. Руснаците нямаха никакво намерение да се откажат.

Цялата работа със съдебния пристав беше смешна. Откъде, по дяволите, идваше тази претенция? Кой стоеше зад нея? Как можеха да имат претенции към активи, които вече не бяха в Русия? Не можеха. Или пък можеха?

Вече почти не можех да мисля за Корея. Трябваше да се върна в Лондон колкото може по-скоро. Обадих се на Кевин, изказах му куп извинения, че няма да мога да присъствам на днешната вечеря, и го помолих да отмени всичките ми останали срещи. После се обадих на Корейските авиолинии и запазих билет за първия полет до Лондон на следващата сутрин.

След дългия полет отидох право в офиса, за да се срещна с Вадим и Иван. Седнахме в конферентната стая и те ми разказаха какво успели да научат, докато съм бил в самолета.

Първото нещо беше, че съдебно решение наистина имаше. Едуард отишъл с влак до Санкт Петербург, Запознал се с документите по случая и ги преснимал с дигиталната си камера. Вадим извади едно от тези копия от купчината документи и го сложи пред мен. Посочи една дума на страницата.

— Тук става дума за „Махаон“ — беше една от бездействащите инвестиционни компании на фонда. — А това е сумата.

Беше в рубли, но аз направих бърза сметка и се уверих, че става дума за около 71 милиона долара.

— Как е могло да не знаем за това? — попитах, като си мислех за някакво огромно недоглеждане от наша страна.

— Сергей се питаше същото — рече Вадим. — Докато Едуард беше в Санкт Петербург, той проверил базата данни за собственика на компанията.

— И? — попитах с тревога.

Иван въздъхна.

— „Махаон“ е била открадната, Бил.

— Как така открадната? Как се краде компания?

Иван, който имаше известна представа за процедурата по регистрацията на фирмите, каза:

— Не е просто. Но по принцип е възможно собствениците на дадена компания да бъдат незаконно променени, без да знаят това, ако лицето, което поема контрола върху нея, притежава нейните оригинални печати, удостоверения за собственост и регистрационни документи.

Изведнъж ми просветна.

— Това са документите, конфискувани от полицията — рекох тихо. — Когато извършиха обиск в офиса на Джейми.

— Точно така — потвърди Иван.

Той обясни, че след като това е било направено, новите собственици могат да действат като всеки друг собственик на фирма. Могат да я управляват, да я ликвидират, да вземат активите й, да я преместят — изобщо могат да направят всичко каквото поискат.

Сега всичко стана ясно. Бяхме станали жертви на нещо, което се нарича „руска пиратска атака“. Обикновено в нея са замесени корумпирани полицейски служители, които фабрикуват фалшиви обвинения за углавни престъпления, корумпирани съдии, които одобряват заграбването на активите, и организирани престъпници, готови да навредят на всеки, който застане на пътя им. Тази практика беше толкова честа, че независимият руски вестник „Ведомости“ дори беше публикувал ценоразписа за „пиратските услуги“: Замразяване на активи — 50 000 долара, започване на наказателно дело — 50 000 долара, осигуряване на съдебна заповед — 300 000 долара и т.н. Единственият начин за ефикасна борба с тези руски пирати беше да се отвърне с крайно насилие — нещо, което за нас очевидно не беше опция.

Сергей изкара една нощ да прави проучване и на следващия ден ни се обади, за да ни обясни как се беше случило всичко:

— „Махаон“ и две други твои компании са били пререгистрирани в компания „Плутон“ с централа в Казан. — Казан е столицата на Татарстан, полуавтономна република в Централна Азия.

— Кой притежава „Плутон“? — попитах аз.

— Виктор Маркелов, който, според криминалните база данни, е бил осъждан за непредумишлено убийство през 2001 година.

— Невероятно! — Бях изумен. — Значи полицията нахлува в офисите ни, изземва куп документи и после използва осъден убиец, за да пререгистрира с измама компаниите ни?

— Точно това е станало — рече Сергей. — Има и по-лошо. Тези документи са били използвани за подправянето на куп контракти със задна дата, според които твоята открадната компания дължи седемдесет и един милиона долара на някаква празна фирма, с която никога не си правил бизнес.

— Боже господи! — възкликнах.

— Почакай. Нещата стават още по-лоши. Тези подправени контракти са отнесени в съда и един адвокат, когото не си наел, се явява, за да защитава фирмите ти. Веднага след като започва разглеждането на делото, той приема вината за задълженията от 71 милиона долара.

Колкото и долно и неприемливо за нормалния разум да беше всичко това, в него имаше логика. Историята изкристализира пред очите ми и аз започнах да се смея. Отначало колебливо, а после по-силно. В това, което ставаше, нямаше нищо смешно, но аз се смеех от облекчение. Отначало другите мълчаха, но Иван ме последва, а после и Вадим.

Сега знаехме точно каква беше целта им и те се бяха провалили напълно. Искаха парите на „Хермитидж“, но там нямаше никакви пари. Ако се съди по публикувания ценоразпис за подобни пиратски услуги, тези хора бяха похарчили милиони да подкупват съдии, полицаи и служители, за да получат едно нищо.

Единствен не се засмя Сергей.

— Не се успокоявай, Бил — чух го да казва мрачно по телефона. — Това не е краят на историята.

— Какво искаш да кажеш? — попита Вадим.

— Не знам — отвърна Сергей. — Но руските истории никога нямат щастлив край.