Стивън Кинг
Ур (6)

VI — Канди Раймър

В пет часа в сивия неделен следобед — докато „Мангустите“ се сражаваха под баскетболните кошове в една недалечна част от щата — Уесли Смит и Роби Хендерсън седяха в скромния шевролет „Малибу“ на Уесли и наблюдаваха вратата на крайпътната кръчма в Едивил, на трийсет и два километра северно от Кейдиз. Настилката на пустия паркинг беше от сбита чакълеста пръст. В „Порутената вятърна мелница“ непременно имаше телевизор, но Уесли предполагаше, че по-придирчивите къркачи ще си гледат мача пред телевизора вкъщи. Отдалеч си личеше, че кръчмата е долнопробна. Първата спирка на Кандис Раймър бе дупка, втората — още по-голяма дупка.

Леко накриво (май блокирайки аварийния изход) беше паркиран мръсен, очукан форд „Експлорър“ с две лепенки на задната броня. Едната беше с надпис: „ДЕТЕТО МИ Е ОТЛИЧНИК ОТ ИЗПРАВИТЕЛНИЯ ДОМ“. Другата бе още по-красноречива: „НАТИСКАМ СПИРАЧКАТА САМО ЗА ДЖАК ДАНИЕЛС“.

— Може би трябва да действаме тук — обади се Роби. — Докато тя се налива вътре и гледа „Титаните“.

Предложението беше изкусително, обаче Уесли поклати глава.

— Ще изчакаме. Тя ще се отбие в още един бардак. В Хопсън, ако не си забравил.

— Хопсън е на километри оттук.

— Точно така — потвърди Уесли. — Обаче имаме време и ще го убием.

— Защо?

— Защото сме решил и да променим бъдещето. Поне ще се опитаме. Нямаме представа колко трудно може да е. Изчакването до последния възможен момент увеличава шансовете ни.

— Уесли, имаме си работа с пияна мадама. Беше пияна, когато излезе от първата кръчма в Сентрал Сити, и ще бъде още по-пияна, когато излезе от тази съборетина. Не виждам как ще оправи колата си навреме за рандевуто с момичетата на шейсет и пет километра оттук. Ами ако ние претърпим авария, докато се опитваме да я проследим до последната й спирка?

Уесли не беше обмислял такъв вариант.

— Инстинктът ми казва да изчакаме, но ако ти имаш силното усещане, че трябва да действаме сега, ще действаме.

Роби изпъна гръб:

— Вече е късно. Ето я мис Америка.

Канди Раймър излезе от „Порутената вятърна мелница“, слаломирайки. Изтърва си чантата, наведе се да я вземе, едва не се прекатури, изпсува, вдигна я, засмя се и продължи към експлоръра, като междувременно извади ключовете си. Личеше си, че подпухналото й лице някога е било много хубаво. Косата й — руса отгоре, черна в корените — падаше около лицето на провиснали къдрици. Коремът й преливаше от джинсите с еластична талия точно под ръба на туниката, сигурно купена от някоя разпродажба в „Кей Март“.

Качи се в раздрънкания си джип, запали мотора (който се нуждаеше от основен ремонт, съдейки по воя му) и подкара право към аварийния изход на кръчмата. Чу се хрущене. Тогава задните й фарове светнаха и тя толкова бързо даде обратен ход, че за един страшен миг Уесли си помисли, че ще се блъсне в малибуто му, ще го направи на хармоника и ще ги остави без кола, отправяйки се към срещата си в Самара^[1].

Само че спря навреме и отпраши по магистралата, без дори да се огледа за преминаващи коли. След секунди Уесли я следваше, докато тя се движеше на изток към Хопсън. И към кръстовището, където автобусът на „Мангустите“ щеше да се озове след четири часа.

 

 

Въпреки ужасната трагедия, която тази жена щеше да причини, Уесли мъничко я съжаляваше и предполагаше, че Роби чувства същото. Статията, която прочетоха за нея в „Ехо“, описваше колкото позната, толкова й нелицеприятна история.

Кандис (галено Канди) Раймър, четирийсет и една годишна, разведена. Три деца, понастоящем под опеката на баща им. През последните дванайсет години от живота си минала през четири клиники за лечение на зависимости, приблизително по една на три години. Според познат (изглежда, нямаше приятели) се опитала да посещава сбирки на Анонимните алкохолици, но решила, че не са за нея. Били протичали на принципа „ред сълзи, ред сополи“. Десетина пъти я арестували за шофиране в нетрезво състояние. След последните два случая й отнемали книжката, но й я връщали, втория път — след специална молба до съда. Обяснила на съдия Уолънби, че книжката й трябва, за да стига до работното си място — фабриката за торове в Бейнбридж. Пропуснала да му спомене, че са я уволнили преди шест месеца… и никой не се сетил да провери. Канди Раймър беше алкохолна бомба със закъснител, която съвсем скоро щеше да избухне.

В статията не се посочваше домашният й адрес в Монтгомъри, не беше и необходимо. Уесли намери, че хрумването на репортера да проследи спирките от последния запой на Канди — „Златното гърне“ в Сентрал Сити, „Порутената вятърна мелница“ в Едивил и „Перен и наперен“ в Хопсън — е брилянтен пример за разследваща журналистика (особено за парцал като „Ехо“). В „Перен и наперен“ барманът щял да се опита да й вземе ключовете. Безуспешно. На излизане Канди щяла да му покаже среден пръст и да кресне: „Повече няма да си харча парите в този вертеп!“ Това било в седем часа. Репортерът предполагаше, че Канди се е отбила някъде на шосе 124, за да си дремне, преди да излезе на шосе 80. Малко по-нататък тя щеше да направи последната си спирка. Огнена спирка.

 

 

Откакто Роби му пусна тази муха в главата, Уесли непрекъснато очакваше верният му шевролет да го изостави на банкета край асфалтирания двулентов път — жертва на изтощен акумулатор или на Законите на парадоксалното. Задните фарове на Канди Раймър щяха да се скрият от погледа и с Роби щяха да прекарат следващите няколко часа в неистови, но безполезни телефонни обаждания (ако приемем, че телефоните им щяха да имат покритие в тази пустош), проклинайки се, че не са повредили джипа в Едивил, когато все още имаха възможност.

Но малибуто както винаги се движеше гладко, без никаква засечка. Поддържаха дистанция около четиристотин метра от експлоръра на Канди.

— Човече, виж я как криволичи — възкликна Роби. — Може би ще се забие в канавката, преди да стигне до следващата кръчма. Ще ни спести необходимостта да й срежем гумите.

— Според „Ехо“ това не се случва.

— Да, обаче ние знаем, че бъдещето не е твърдо определено, нали така? Може би това е друг Ур или нещо подобно.

Уесли беше уверен, че Ур локален не е устроен както Роби предполага, но нищо не каза. Във всеки случай беше твърде късно.

Канди Раймър стигна до „Перен и наперен“, без да се обърне в канавката или да блъсне друг автомобил, което бе истинско чудо — Бог знае, че няколко пъти се размина на косъм и с двете. Когато една от колите се отдръпна от пътя й и после мина покрай малибуто на Уесли, Роби рече:

— Това е семейство. Майка, баща и три дечица, които си играят на задната седалка.

В този момент Уесли престана да съчувства на Раймър и започна да изпитва към нея гняв. Чист, изгарящ гняв, пред който злобата, която бе изпитвал към Елън, бледнееше.

— Кучка — процеди през зъби той. Така се вкопчи във волана, че кокалчетата му побеляха. — Гадно пиянде. Ще я убия, ако това е единственият начин да я спра.

— Ще ти помагам — обеща Роби и прехапа устни.

Не се наложи да я убиват, а Законите на парадоксалното ги спряха толкова, колкото законите срещу шофирането в нетрезво състояние спряха Канди Раймър да обикаля западналите кръчми на Южен Кентъки и да се налива.

Паркингът на „Перен и наперен“ беше с бетонна настилка, но толкова напукана, че изглеждаше като ивицата Газа след израелска бомбардировка. Върху един стълб рекламата — голям неонов петел — светваше и угасваше със слабо припукване. В ноктите си петелът стискаше стомна, в каквито едно време контрабандно са пренасяли алкохол.

Експлорърът на Раймър беше паркиран точно под тази знаменита птица и на нейното колебливо оранжевочервеникаво сияние Уесли сряза предните гуми на стария джип с касапския нож, който специално носеха за целта. Усети свистенето на изпускания въздух в лицето си и изпита толкова силно облекчение, че отначало не можа да се изправи и остана коленичил като богомолец. Само съжаляваше, че не направиха това още в „Порутената вятърна мелница“.

— Мой ред е — каза Роби и миг по-късно експлорърът клекна още, когато момчето сряза задните му гуми. После нещо отново изсвистя. За по-сигурно беше пробил и резервната гума. Дотогава Уесли се беше изправил.

— Да паркираме встрани — предложи Роби. — По-добре да я държим под око.

— Аз ще направя нещо повече — заяви Уесли.

— По-кротко, едър. Какво планираш?

— Нищо не планирам. В момента не ми е до това. — Само че гневът, който разтърсваше тялото му, говореше друго.

 

 

Според вестничето на изпроводяк Раймър беше нарекла кръчмата „вертеп“, но очевидно истината е била смекчена, за да не шокира читателите. Това, което Раймър извика през рамо, всъщност беше: „Повече няма да си харча парите в този лайнарник.“ Но вече бе толкова пияна, че завали мръсната дума: ла’налник.

Роби толкова се захласна по вестникарските събития, разиграващи се пред очите му, че не понечи да спре Уесли, който закрачи към Раймър. Извика му „Чакай!“, но Уесли не го послуша. Сграбчи жената и започна да я разтърсва.

Устата на Канди Раймър зейна; ключовете, които стискаше, паднаха на напукания бетон.

— Пусни ме бе, тъпак!

Уесли не я пусна. С такава силна я перна през лицето, че й разцепи долната устна, после я удари от другата страна.

— Изтрезней! — кресна той в изплашената й физиономия. — Изтрезней, отрепке мръсна! Оправи си живота и спри да преебаваш живота на другите! Ще убиеш хора! Разбираш ли това? Някой път ще УБИЕШ хора, мамка ти!

Зашлеви я за трети път и звукът отекна като пистолетен изстрел. Тя се олюля към стената на кръчмата и заплака, вдигайки ръце, за да предпази лицето си. По брадичката й течеше кръв. Сенките им, превърнати от неоновия петел в издължени стрелки на кранове, ту се появяваха, ту изчезваха.

Уесли вдигна ръка да я зашлеви за четвърти път — по-добре да я удари, отколкото да я удуши, както всъщност му идваше, — но Роби здраво го улови и го издърпа назад.

— Спри! По дяволите, човече, опомни се! Стига!

Барманът и двама глуповати на вид клиенти бяха застанали на вратата и ги зяпаха. Канди Раймър се беше свлякла до седнало положение. Плачеше истерично, притиснала длани към подутото си лице.

— Защо всички ме мразят? — изхълца тя. — Защо всички са такива гадняри?

Уесли тъпо я погледна, гневът го беше напуснал. На негово място се беше появила безнадеждност. Човек би си казал, че пияна шофьорка, която причинява смъртта поне на единайсет души, непременно е зла, но насреща си нямаше злодей. Само една ридаеща алкохоличка, седнала върху изкъртения, буренясал паркинг на провинциална кръчма. Жена, която — ако примигващата светлина на неоновата реклама не лъжеше — се беше напикала.

— Можеш да стигнеш до човека, но не и до злото — глухо рече Уесли. — То винаги оцелява. Отлита като страховита птица и каца върху някой друг. Не е ли това безумие? Пълно безумие?

— Да, звучи невероятно философски, но да тръгваме. Преди добре да са видели теб или номера на колата ти.

Роби го водеше към малибуто. Уесли вървеше послушно като дете. Трепереше.

— Злото винаги оцелява, Роби. Във всички Ур. Запомни това.

— Да, абсолютно. Дай ми ключовете. Аз ще карам.

— Ей! — изкрещя някой зад тях. — Защо, по дяволите, пребихте жената? Тя нищо не ви правеше! Я се върнете тука!

Роби изтика Уесли в колата, заобиколи предницата, хвърли се зад волана и бързо подкара. Натискаше педала за газта, докато просветващият неонов петел не изчезна от полезрението им, след което намали.

— А сега накъде?

Уесли прокара ръка над очите си.

— Съжалявам, че я ошамарих — каза той. — И в същото време — не. Разбираш ли?

— Аха — отвърна Роби. — Естествено. Беше заради треньорката. И заради Джоузи също. — Усмихна се. — Мишленцето ми.

Уесли също се усмихна.

— Къде отиваме? Прибираме ли се? — попита Роби.

— Още не.

 

 

Паркираха край една житна нива близо до кръстовището на шосе 139 и магистрала 80, на три километра западно от Кейдиз. Бяха подранили и Уесли използва времето да включи розовия киндъл. Когато се опита да влезе в Ур локален, излезе едно някак си очаквано съобщение: УСЛУГАТА ВЕЧЕ НЕ СЕ ПРЕДЛАГА.

— Сигурно така е най-добре — прошепна той.

Роби се обърна към него.

— Какво казваш?

— Нищо. Няма значение. — Пъхна киндъла обратно в куфарчето си.

— Уес?

— Какво, Роби?

— Нарушихме ли Законите на парадоксалното?

— Несъмнено.

В девет без пет чуха клаксони и видяха фарове. Излязоха от малибуто, застанаха отпред и зачакаха. Уесли забеляза как Роби свива ръце в юмруци и се зарадва, че не е единственият, който все още се страхува, че Канди Раймър някак си ще цъфне тук.

Фарове осветиха най-близкия хълм. Беше автобусът, следван от дузина коли, пълни с фенове на „Мангустите“, които в делириум натискаха клаксоните и включваха и изключваха дългите си фарове. При преминаването на автобуса Уесли чу мелодичен женски глас да пее „Ние сме шампионите“ и по гърба му пролази студена тръпка, от която косата му настръхна.

Вдигна ръка и помаха.

Роби стори същото. После усмихнато се обърна към Уесли:

— Какво ще кажете, професоре? Подреждаме ли се на парада?

Уесли го тупна по рамото.

— Идеята си я бива.

Когато последната кола отмина, Роби се престрои в колоната. Подобно на всички останали, той надуваше клаксона и мигаше с фаровете по целия път до Мур.

Уесли нямаше нищо против.