Стивън Кинг
Ур (4)

IV — Новинарски архив

Не насмогваха, не можеха да насмогнат. Все още не. Особено Уесли гореше от желание да продължават. Въпреки че в последно време не беше спал повече от три часа поред, се чувстваше напълно бодър и свеж. Върна се в апартамента си с Роби, а Дон се прибра да помогне на жена си да приспи момчетата. После щеше да се присъедини към тях, за да си размърдат мозъците. Уесли обеща, че ще поръча нещо за хапване.

— Добре — съгласи се Дон, — но по-полека. Ур-китайската храна не е същата на вкус, а знаеш какво казват за германско-китайската: след час си прегладнял за власт^[1].

С почуда Уесли откри, че още може да се смее.

— Значи така изглеждало жилището на един професор по английски — възхити се Роби, докато се оглеждаше. — Боже, заринато е с книги! Впечатлен съм.

— Радвам се — отвърна Уесли. — Давам ги за четене, но само на хора, които връщат. Направи си съответния извод.

— Непременно. Родителите ми никога не са били запалени читатели. Две-три списания, няколко книги за отслабване, наръчник как да си помогнем сами… толкова. Сигурно щях да съм същият като тях, ако не бяхте вие. Щях упорито да търча по футболното поле и най-много да стана учител по физическо в окръг Джайлс. В Тенеси. Иху!

Уесли се трогна. Вероятно защото напоследък преживя толкова много емоционални сътресения.

— Благодаря, но запомни, че няма нищо лошо в малко иху-аху. Футболът е част от теб. Спортът и академичните занимания са еднакво важни.

Сети се как Елън изтръгна „Избавление“ от ръцете му и я захвърли през стаята. И защо? Понеже мразеше книгите ли? Не, понеже не я изслуша както трябва. Големият фантаст Фриц Лайбър не беше ли нарекъл книгите „любовницата на учения“? А когато Елън имаше нужда от него, не беше ли той в обятията на другата си любовница — онази, която не предявяваше претенции (освен към речниковия му запас) и винаги го приемаше с отворени обятия?

— Уес? Какви са другите неща в менюто „УР ФУНКЦИИ“?

Отначало Уесли не разбра какво го пита момчето. После си спомни. Така се беше фиксирал върху подменюто „КНИГИ“, че беше забравил другите два раздела.

— Дай да видим — рече и включи киндъла. Всеки път очакваше експерименталното меню или Ур функциите да са изчезнали — както в епизод от „Зоната на здрача“, — но те все така се появяваха на екрана.

— Ур новинарски архив и Ур локален — прочете Роби на глас. — Ха! Ур локален е в процес на изграждане. По-добре внимавай, глобите по трасето се увеличават.

— Какво?

— Нищо, пошегувах се. Пробвай с новинарския архив.

Уесли го избра. Екранът примигна. След няколко мига се появи съобщение:

ЗАПОВЯДАЙТЕ В НОВИНАРСКИЯ АРХИВ!

В МОМЕНТА ПРЕДЛАГАМЕ САМО НЮ ЙОРК ТАЙМС

ЦЕНАТА Е 1 ДОЛАР/4 ИЗТЕГЛЯНИЯ

10 ДОЛАРА/50 ИЗТЕГЛЯНИЯ

100 ДОЛАРА/800 ИЗТЕГЛЯНИЯ

ИЗБЕРЕТЕ С КУРСОРА И ЩЕ ЗАДЪЛЖИМ СМЕТКАТА ВИ

Уесли погледна Роби, който сви рамене.

— Не мога да ти нареждам как да постъпиш, но ако нямаше да плащам с кредитната си карта — поне в този свят, — щях да похарча стотачката.

Уесли реши, че в думите му има смисъл, но се зачуди какво ще си помисли другият Уесли (ако такъв имаше), когато отвореше следващото си извлечение за своята „Мастеркард“. Маркира опцията 100/800 и натисна „ИЗБЕРИ“. Този път не се появи предупреждението за Законите на парадоксалното. Вместо това ново съобщение го приканваше:

ВЪВЕДЕТЕ ДАТА И УР. ПОПЪЛНЕТЕ СЪОТВЕТНИТЕ ПОЛЕТА.

— Давай ти — рече Уесли и бутна киндъла към Роби. Ставаше му по-лесно да даде на друг четеца и това го радваше. Само това му липсваше — така да се вманиачи, че да не изпуска киндъла от ръце. Макар че пристрастяването му беше разбираемо.

Роби се замисли и въведе 21 януари 2009. В полето за Ур попълни 1000000.

— Милионният Ур — рече той. — Защо не? — И натисна копчето.

Екранът се изчисти, след което излезе надпис „ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ“. Миг по-късно се появи началната страница на „Ню Йорк Таймс“. Приведоха се над киндъла и зачетоха в мълчание, докато на вратата не се похлопа.

— Това е Дон — обади се Уесли. — Аз ще му отворя.

Роби Хендерсън не отговори. Беше като онемял.

— Навън се е застудило — изкоментира Дон на влизане. — Излязъл е силен вятър, който съвсем ще обрули листата от… — Взря се в лицето на Уесли. — Какво? Или е по-правилно да попитам какво пък сега?

— Ела да видиш.

Дон влезе в претъпканата с книги дневна-кабинет на Уесли, където Роби продължаваше да се взира в киндъла. Момчето вдигна глава и завъртя екрана към Дон. На мястото на снимките имаше празни правоъгълници, във всеки от които пишеше „Изображението не може да бъде отворено“, обаче заглавието изпъкваше с големи черни букви: „СЕГА Е НЕИН РЕД“. Подзаглавието гласеше:

„ХИЛАРИ КЛИНТЪН ПОЛАГА КЛЕТВА КАТО 44-ти ПРЕЗИДЕНТ НА САЩ“.

— Явно в крайна сметка е успяла — въздъхна Уесли. — Поне в милионния Ур.

— Забележи кой е предишният президент — каза Роби и посочи името на Албърт Арнолд Гор.

 

 

След час, когато от долу се позвъни, те не подскочиха, а се огледаха объркано, сякаш бяха изтръгнати от съня си. Уесли слезе да плати на разносвача, който беше пристигнал с огромна пица от „Пицата на Хари“ и шест кутийки с „Пепси“. Нахраниха се на кухненската маса, приведени над киндъла. Уесли омете три парчета — личен рекорд, — без да осъзнава какво яде.

Не използваха осемстотинте изтегляния, които бяха поръчали — бяха много далеч от това число, — но през следващите четири часа прехвърлиха толкова вестникарски статии от различни Ур, че получиха главоболие. Уесли имаше чувството, че умът му го боли. По еднаквия вид на двамата си съмишленици — пребледнели бузи, пламнали очи с възпалени клепачи, щръкнала коса — съдеше, че не е единственият. Да надникнеш в една алтернативна реалност, беше достатъчно голямо изпитание, а тук реалностите бяха над десет милиона и макар че повечето си приличаха, не съвпадаха изцяло.

Встъпването в длъжност на четирийсет и четвъртия президент на САЩ беше само един пример, но достатъчно показателен. Провериха го в двайсетина различни Ур, преди да им писне. В броя си от 21 януари 2009 „Ню Йорк Таймс“ цели седемнайсет пъти съобщаваше на първа страница, че Хилари Клинтън е новият президент. В четиринайсет случая Бил Ричардсън от Ню Мексико беше вицепрезидент. В два беше Джо Байдън. В един беше сенатор, за когото никой от тях не бе чувал: Линуд Спек от Ню Джърси.

— Той винаги отказва поста на заместник, когато някой друг спечели — обобщи Дон.

— Кой винаги казва не? — попита Роби. — Обама ли?

— Аха. Всеки път го канят и той всеки път отказва.

— Всичко е въпрос на характер — заяви Уесли. — Очевидно събитията се променят, но характерът — никога.

— Няма как да сме сигурни — отвърна Дон. — Взели сме нищожна проба в сравнение с… с… — Той немощно се засмя. — Ами с всичко това. С всички светове на Ур.

Барак Обама печелеше президентското кресло в шест Ур. Мит Ромни печелеше в един с Джон Маккейн като вицепрезидент. В този Ур Ромни се съревноваваше с Обама, който излиза на сцената, след като Хилари загива в хеликоптерна катастрофа към края на кампанията.

Сара Пейлин не се споменаваше никъде. Уесли не бе изненадан. Смяташе, че ако се натъкнат на нея, ще е повече късмет, отколкото математическа вероятност, и то не защото Мит Ромни по-често фигурираше от Джон Маккейн като претендента на републиканците. Пейлин поначало си беше аутсайдер, играч с минимални шансове за успех, и никой не я бръснеше за слива.

Роби пожела да провери „Ред Сокс“. Според Уесли това бе загуба на време, но Дон взе страната на студента, така че Уесли се съгласи. Дон и Роби провериха спортните страници за октомври в десет различни Ур, въвеждайки дати между 1918 и 2009.

— Адски потискащо — натъжи се Роби след десетия опит. Дон Олман отговори, че споделя чувствата му.

— Защо? — попита Уесли. — Те редовно печелят купата.

— Това означава, че няма проклятие — уточни Дон.

— Което е възтъпичко.

— Какво проклятие? — съвсем се обърка Уесли.

Дон понечи да разкаже, после въздъхна.

— Няма значение. Прекалено увъртяно е да ти обяснявам, пък и бездруго няма да разбереш.

— Гледай положително — намеси се Роби. — „Бомбардировачите“^[2] неизменно са в списъка, значи не е изцяло късмет.

— Аха — мрачно промълви Дон. — Шибаните „Янки“. Военнопромишленият комплекс на спортния свят.

— Това е положението. Някой иска ли последното парче?

Дон и Уес поклатиха глави. Роби тутакси изгълта пицата и се примоли:

— Да проверим още един. Да проверим Ур 1 241 989. На тази дата съм роден. Ще ни провърви с нея.

Стана точно наопаки. Когато Уесли избра Ур и въведе дата — 20 януари 1973 (имаше си нещо наум) — вместо ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ се появи друго съобщение: „В ТОЗИ УР ТАЙМС НЕ ИЗЛИЗА СЛЕД 19 НОЕМВРИ 1962.“

Уесли затисна с ръка устата си.

— Боже милостиви!

— Какво? — попита Роби. — Какво е това?

— Май се сещам — промълви Дон и се опита да вземе розовия киндъл.

Уесли, който предполагаше, че е пребледнял (но не като смъртник, какъвто се чувстваше), улови ръката на колегата си.

— Не. Едва ли ще го понеса.

— Да понесеш какво? — почти изкрещя Роби.

— Не учите ли за Кубинската ракетна криза в часовете по съвременна история? — удиви се Дон. — Или още не сте стигнали дотам?

— Каква ракетна криза? Нещо с Кастро ли?

Дон се взираше в Уесли.

— Аз също не искам да погледна — призна той, — но няма да мога да заспя довечера, ако не се уверя с очите си.

— Добре — отстъпи Уесли и за пореден път си помисли, че истинската тегоба за човешкия дух е любопитството, а не гневът. — Ти пиши обаче. Ръцете ми треперят прекалено силно.

Дон попълни полетата с „19 НОЕМВРИ 1962“. Киндълът му пожела приятно четене — неосъществимо пожелание в случая. Страшните заглавия изпълваха страниците:

ЖЕРТВИТЕ В НЮ ЙОРК НАДХВЪРЛЯТ 6 МИЛИОНА

МАНХАТЪН УНИЩОЖЕН ОТ РАДИАЦИЯ

РУСИЯ ИЗРАВНЕНА СЪС ЗЕМЯТА

ЗАГУБИТЕ В ЕВРОПА И АЗИЯ — НЕИЗМЕРИМИ

КИТАЙЦИТЕ ПУСКАТ 40 МКБР^[3]

— Изключи го — прегракнало нареди Роби. — Както се пее в една песен — не искам повече да виждам.

— Бъдете оптимисти — прикани ги Дон. — По всичко личи, че сме избегнали куршума в повечето Ур, включително в настоящия. — Ала тонът му не беше напълно уверен.

— Роби е прав — рече Уесли. Беше установил, че последният брой на „Ню Йорк Таймс“ в Ур 1 241 989 е едва три страници и във всяка статия се говори за смърт. — Изключи го. Ще ми се изобщо да не бях виждал проклетия киндъл.

— Твърде късно е вече — отбеляза Роби.

Оказа се, че е бил напълно прав.

 

 

Излязоха на тротоара пред блока на Уесли. По Мейн Стрийт не се мяркаше жива душа. Усилващият се вятър фучеше между сградите и замиташе изсъхналите ноемврийски листа. Трима пияни студенти се клатушкаха по посока на общежитията, пеейки „Парадайз Сити“.

— Не ти казвам какво да правиш — джаджата си е твоя, — но ако беше моя, щях да я разкарам — каза Дон. — Тя ще те обсеби.

Уесли искаше да му каже, че вече е обсебен, но размисли.

— Утре ще говорим за това.

— Не — възрази Дон. — Утре ще заведа жената и децата във Франкфорт^[4] на великолепен тридневен уикенд при тъста и тъщата. Сюзи Монтанаро ще поеме лекциите ми. А след малкия тазвечершен семинар с удоволствие ще отпътувам. Роби, да те закарам ли донякъде?

— Благодаря, няма нужда. Живея с две момчета в един блок малко по-нагоре по улицата. Точно над „Сюзан и Нан“.

— Не е ли шумничко? — попита Уесли. „Сюзан и Нан“ беше местното кафене, което отваряше в шест часа всяка Божа сутрин.

— Обикновено не ми пречи да се наспя. — Роби широко се усмихна. — А наемът ме устройва.

— Добра сделка, значи. Лека нощ на двамата. — Дон тръгна към тойотата си, но спря и се обърна. — Смятам преди лягане да целуна децата си. Може би ще ми помогне да заспя. Последният репортаж… — Той поклати глава. — Дойде ми в повече. Не се засягай, Роби, но можеш да завреш рождената си дата там, където слънце не огрява.

Проследиха с поглед избледняващата светлина от задните му фарове и Роби замислено се обади:

— Никой не ми беше казвал къде да си завра рождената дата. Беше ми за пръв път.

— Не го взимай присърце. Дон не искаше да те обиди, а и вероятно е прав за киндъла. Той е смайващ — прекалено смайващ, — но в практическо отношение е безполезен.

Роби се опули насреща му:

— Значи достъпът до хиляди неизвестни романи от най-знаменитите майстори на прозата е безполезен? Майко мила, що за професор по английска литература си?

Уесли не можа да го затапи. Особено когато знаеше, че независимо от късния час ще почете още от „Кучетата на Кортланд“ преди лягане.

— Освен това — продължи Роби — може да не е чак толкова безполезен. Хрумвало ли ти е, че можеш да разпечаташ някоя от тези книги и да я изпратиш на издател — все едно ти си авторът? И да се превърнеш в следващия голям писател. Критиката ще те определи за наследника на Вонегът, Рот или някой от техния ранг.

Идеята поблазни Уесли, особено като се сети за глупавите драсканици в куфарчето си. Все пак той решително поклати глава.

— Вероятно ще наруша Законите на парадоксалното… каквито и да са. Но по-важното е, че такава постъпка ще ме разяде подобно на киселина. Отвътре.

— Поколеба се — не искаше да чете морал, а да изрази истинската причина. — Ще ме е срам.

Момчето се усмихна.

— Добряк си, Уес.

Сега вървяха към блока на Роби, опадалите листа шумоляха в краката им, лунният сърп летеше през облаците, гонени от ветровете.

— Така ли мислиш?

— Да. Както и треньорката Силвърман.

От изненада Уесли се закова на място.

— Какво знаеш за мен и Елън Силвърман?

— В личен план ли? Нищичко. Но нали се сещаш, че Джоузи е в отбора. Джоузи Куин — от курса.

— Сещам се коя е Джоузи. — Момичето, което се беше изказало с тон на любезен антрополог, докато разискваха киндъла. Беше му известно, че тя е в отбора, но като резерва и обикновено влиза в игра, когато победата е в кърпа вързана.

— Джоузи разправя, че треньорката била искрено натъжена, след като сте скъсали. И адски вкисната. Непрекъснато ги карала да правят обиколки и изхвърлила едно момиче от тима.

— Тя изрита Шона Дийсън, преди да се разделим.

„В известен смисъл заради тази пикла скъсахме“ — помисли си Уесли, но на глас добави:

— Хм… целият отбор ли знае за нас?

Роби Хендерсън го погледна така, сякаш не беше с всичкия си.

— Щом Джоузи знае — да.

— Как са разбрали? — Елън не би им казала; работата на треньора не е да осведомява тима за любовния си живот.

— Как жените научават нещо? — риторично попита Роби. — Просто знаят.

— С Джоузи гаджета ли сте?

— Общо взето, натам вървят нещата. Лека, Уес. Ще си отспя — в петък нямаме занятия, — но ако се отбиеш на обяд в „Сюзан и Нан“, качи се да почукаш на вратата ми.

— Ще видя — рече Уесли. — Лека нощ, Роби. Благодаря ти, че беше един от тримата глупаци^[5].

— Бих отговорил, че удоволствието е изцяло мое, ама хайде да не прибързвам.

 

 

Вкъщи, вместо да чете ур-Хемингуй, Уесли прибра киндъла в куфарчето си. После извади луксозната тетрадка и прокара длан по красивата й мраморна подвързия. „Да си записваш идеи за твоите романи“ — бе казала Елън, а подаръкът явно струваше сума ти пари. Много жалко, че не влизаше в употреба.

„Все още мога да напиша книга — помисли си той. — Това, че не съм го направил в другите Ур, не означава, че няма да го направя тук.“

Самата истина. Можеше да бъде Сара Пейлин на американската книжовност. Понякога играчи с минимални шансове за успех се класираха начело.

За добро или за лошо.

Съблече се, изми си зъбите, телефонира в Катедрата по английски и остави съобщение на секретарката да отмени сутрешната му лекция. „Благодаря ти, Мерилин. Съжалявам, че ти го сервирам в последния момент, но май се разболявам от грип.“ Изкашля се неубедително и затвори.

Мислеше, че с часове ще лежи буден, размишлявайки за онези безбройни светове, но в тъмното те му се струваха нереални като актьорите от филмовия екран. Образите им бяха големи — и често красиви, — но все пак си оставаха сенки, хвърляни от светлината. Може би с Ур-вселените бе същото.

В среднощния час реален му се струваше звукът на вятъра — прекрасният звук на вятъра, довяващ случки от Тенеси, където беше минал по-рано тази вечер. Омаян от люлчината му песен, Уесли заспа — дълбоко, здраво. Нищо не му се присъни и когато се събуди, слънчевата светлина струеше през прозореца на спалнята. За първи път от дните на студентстването си беше спал до единайсет часа.